На 19 септември Иван Станчев щеше да навърши 58 години. Вместо това от неговата смърт са изминали почти две десетилетия. Астрологът, който в началото на новия век се превърна в едно от най-разпознаваемите лица на телевизионните прогнози, си отиде внезапно на 30 септември 2007 г., едва на 39. За кратко време той беше успял да превърне астрологията в телевизионна сензация, да създаде собствена школа и да натрупа хиляди клиенти. А след смъртта му остана един въпрос, който звучи особено странно за човек, посветил живота си на предсказването на бъдещето – защо самият той не успя да избяга от своята съдба?


Иван е роден на 19 септември 1968 г. в село Струмяни. Завършва математическа гимназия в Благоевград, след което учи микроелектроника в МЕИ и придобива инженерно образование. Успоредно с това се занимава с мениджмънт и реклама. Астрологията обаче го привлича още от 18-годишен. По-късно разказва, че първоначално се захванал с нея именно за да докаже, че не е наука. Вместо да я отхвърли, постепенно се превръща в неин страстен изследовател и започва професионално да изготвя хороскопи.


Пътят му към популярността минава през телевизията. Иван Станчев става широко известен с участията си в „На кафе“ на Нова телевизия, където Гала постепенно превръща астрологичните му прогнози в една от запомнящите се части на предаването. По-късно самата Гала разказва, че именно покрай Иван през 2002 г. се запознава с Джуджи – среща, която впоследствие ще се окаже важна и за самото „На кафе“.


Станчев не остава само телевизионно лице. Той ръководи собствена школа по астрология, става председател на Съюза на българските астролози и е член на Американската асоциация по астрология. Пише книги, сред които „Астрология“ и „Анализирайте хороскопа си сами“, издава и книга на немски език. Според негови близки и публикации е съставил повече от 24 000 хороскопа.


Една от историите, с които името му остава свързано, са прогнозите за политиката. През 2001 г. той публично заявява, че Симеон Сакскобургготски ще получи 42,5% от гласовете на парламентарните избори. Години по-късно Станчев продължава да посочва това като едно от най-известните си попадения. Той твърди, че е предвиждал и други политически събития, включително победителите на избори от 1994 до 2007 г.


Интересно е, че самият Иван не представя астрологията като абсолютна способност да се вижда бъдещето. В едно от последните си интервюта той казва, че тя работи с вероятности и че 100-процентова прогноза не съществува. За един основен хороскоп му били необходими между четири и шест часа работа.


Докато професионалният му живот набира скорост, се променя и личният. През 2003 г. Иван се жени за Оксана – родена в Беларус жена, която по това време живее и учи в Германия. Тя се мести в София заради него, а през 2004 г. се ражда дъщеря им Анаис. Постепенно Оксана също навлиза в астрологията под негово ръководство.


И тогава идва най-големият обрат в живота им.


През 2007 г. Иван се разболява. Болестта се развива изключително бързо и на 30 септември той умира. Първоначалните публикации съобщават само за „кратко, но тежко боледуване“. Появяват се различни версии – говори се за лимфом, левкемия, дори СПИН. Съпругата му Оксана обаче години по-късно разказва своята версия: според нея Иван е бил с лимфом в напреднал стадий и с множество разсейки. Тя твърди, че заболяването първоначално не е било разпознато правилно и състоянието му се е влошило много бързо.


Най-необикновеното в историята е това, което Оксана разказва след смъртта му. По думите й самият Иван в последните седмици сякаш е усещал, че краят му наближава. Той започнал да я подготвя за живота без него, да й дава наставления за малката Анаис и дори да настоява тя да продължи с астрологията. Оксана разказва, че тогава не е искала да повярва на думите му и се е надявала единствено той да оздравее. По-късно тя остава с убеждението, че Иван е знаел колко сериозно е състоянието му и че подготовката му е била своеобразно сбогуване.


След смъртта му Оксана действително продължава делото му. Тя започва да преподава астрология, практикува и развива неговия метод, а паралелно с това завършва магистратура по психология и по-късно работи като психолог и психотерапевт. Самата тя казва, че по този начин усеща Иван като продължаващ да живее чрез нея.


Днес старите записи с Иван Станчев връщат един различен телевизионен свят – времето, когато сутрешните и дневните предавания имаха свои постоянни лица, а астрологът беше почти толкова очакван гост, колкото политиците, артистите и светските герои. Той говореше бързо, уверено и с характерната си смесица от инженерна логика и езотерично познание.


И може би точно това го направи толкова популярен. Иван Станчев беше човек на две привидно различни крайности – инженер по образование и астролог по призвание. Вярваше в звездите, но говореше за вероятности. Съставяше хороскопи за години напред, но неговият собствен живот приключи само на 39.


Днес, на рождения му ден, от него остават книгите, учениците, хората, които са му се доверявали, и една малка дъщеря, която е била едва на три години, когато той си отива. Астрологът, който години наред се опитваше да надникне в бъдещето на другите, самият той остава завинаги в миналото – на 39 години.


Понякога най-голямата ирония на съдбата е, че човек може да прекара живота си в опит да разбере бъдещето, но никога да не получи възможност да го види докрай.



Бившият емблематичен бар „Олгин“ в Перник в момента е изоставена и полуразрушена сграда. Построен е през 1985 г. и носи името на побратимения с Перник кубински град Олгин (Holgu?n). Сградата е ярък пример за социалистическия модернизъм l, като куполът й е вдъхновен от катедралата на Оскар Нимайер в Бразилия.


Останките на едно от най-интересните заведения в Перник продължават да се извисяват над града. Култовата кръчма от времето на комунизма бар „Олгин“ е събирала поколения перничани за празници, почерпки, кръщенета, сватби. Голяма част от гражданите на миньорския град са посрещнали най-вълнуващите мигове в живота си именно там.


Сградата на бар „Олгин“ е проектирана от архитект Петко Попов през 1984г. Любопитна е  историята защо пернишкото тузарско заведение носи имато „Олгин“. Всъщност Олгин е град в Куба, който в миналото е побратимен с Перник. И както в комунистически Перник се е издигнал бар с името на град Олгин, така и в град Олгин същестува хотел „Перник“. А булевардът, по който се стига до хотела носи името на комуниттическия лидер от пернишко Георги Димитров.




За разлика от бар „Олгин“ обаче, хотел „Перник“ в град Олгин, Куба все още работи и посреща гости.


На любопитна случка, разиграла се есента на 2012г.  попаднахме във форумите. Група българи посетили град Олгин и попаднали на хотел „Перник“. Хотелът е 3 звезден, завършен 1980 година в типично соц стил. На входната му врата е изписано с големи букви Перник, а до надписа е изрисувана червена роза. Екскурзоводът на групата обяснил, че името идвало от български и означавало “роза“. „Когато им обяснихме, че сме българи и в каква заблуда са живели, те попитаха дали в Перник поне имало рози“, през смях разказва един от туристите. 



Но бар „Олгин“ не успя да са спаси от съдбата на стотици други емблематични сгради в България, които бяха сринати от разрухата след демократичните промени. Сгарадата бе изоставена и разрушена, а в нея трайно се настаниха наркомани и клошари. През годините поне два пожара са избухвали в останките на заведението, които също са нанесли щети. Единият е през 2013г., а другият през 2019г.

Източник:zapernik.com



Историята зад едно от любимите места за снимки в Пловдив

Снимка на корицата: Георги Матов


Едно от най-инстаграмските места в Европейската столица на културата безспорно са стълбите с водната каскада и надписа Together. Стотици туристи и местни ги увековечават на ден, а немалко се спират и до бронзовата статуя, небрежно поседнала встрани.  Носи се слух, че ако прошепнеш желанието си в ухото на паметника, то ще се сбъдне…Но кой точно е Мильо и защо образът  му е увековечен на едно от най-централните места в Града под тепетата?



Пловдивският бохем Мильо Лудия е един от най-известните зевзеци под тепетата. Михаил Димитров Тодоров е рожденото му име, но днес вече никой не го помни така, а по-скоро с лудостта и добродушието му. Градските езици не са единодушни за причината за изгубването на разсъдъка му. Някои твърдят, че бил прекалено умен и говорел няколко езика, но полудял от прекалено  четене на книги. Може би по-достоверна е другата версия, а именно, че заболява от менингит в  детска възраст и това довежда до забавеното му умствено развитие.



Легенди се носят за мъжката му надареност и не една и две истории разказват за начините, по които не само мъжете, но и дамите, са се опитвали да се уверят в това. Бил познайник на всички по Главната улица, където често задирял младите девойки и небрежно им подвиквал. Разбира се, не всички се отнасяли добронамерено с него и понякога ставал обект и на лоши шеги.



Заради колоритността му най-големите художници в Града под тепетата са го рисували – Йоан Левиев, Златю Бояджиев, Христо Стефанов. С една от снимките, на които е запечатан Мильо,  фотографът участва във фотоизложба, а зевзекът дори попада в кадър по време на снимките на „Време разделно”.


Знае се, че умира в бедност  поради разболяване от грип. Парите за паметника му са дарени от Георги /Джордж/ Лазаров, лекар, работил дълги години в САЩ. Склуптурата е дело на майстора Данко Данев. Мястото избират, защото Мильо често е седял точно там, на стълбището над Главната, и наблюдавал минувачите. А сега това е любима локация за отдих и селфи с таг от Европейската столица на културата 2019.


Източник: Lost in Plovdiv



На 1 юли 2011 г., в единадесет часа сутринта, в болница „Пирогов“ след поредна операция издъхва Васа Ганчева. Два месеца по-рано, в навечерието на 65-ия си рожден ден, тя е казала пред „24 часа“: „Ще празнувам в тесен семеен кръг, нищо че ми се събират няколко юбилея — 40 години телевизионна дейност, 10 години тв критика, 5 години авторско предаване.“ Изречено с онова нехайство към собствения мащаб, с което хората, наистина направили нещо значимо, обичат да представят заслугите си. Четиридесет години телевизия — не е малко. Не е и скромна равносметка.


Васа Лалева Ганчева е родена на 29 април 1946 г. в София в семейство, на което интелектуалността е фамилна традиция, а не придобита позиция. Баща й Лалю Василев Ганчев (1914–1981) е деец на БЗНС, общественик и дипломат. Майка й Надя Александрова Ганчева (1915–1984) е известна журналистка и дългогодишна главна редакторка на списание „Лада“. По-голямата й сестра — Вера Ганчева (1943–2020) — е литературовед, есеист, университетски преподавател и преводач. Семейство, в което книгите са мебел, а думите — ежедневна материя. От баща й двете дъщери наследяват една от най-големите частни библиотеки в страната, включваща редки екземпляри на антикварни издания. „Страстната любов към книгите наследих от татко“, казва Васа, „а от мама — отношението към изяществото.“


Изпращането на Лалю Ганчев като посланик в скандинавските страни е за него вид дипломатическа изолация от родната среда, но за двете му дъщери — истински шанс. В Стокхолм младата Васа учи история и теория на театъра и киното в Кралската академия — и там се докосва до хора, чиито имена по-сетне ще стоят върху преведените от нея книги и пиеси. Харолд Пинтър, Жан-Пол Сартър, Артур Лундквист, Петер Вайс, Мартин Лутър Кинг са минали покрай нея в онова шведско десетилетие, в което тя е усвоявала езика, пространствата и начина на мислене на Севера. Шведският й е ставал все по-добър, приятелите — все повече, пътуванията из Скандинавия — все по-чести.


Завърнала се в България, Васа Ганчева постъпва в БНТ през 1972 г. и кариерата й в телевизията започва в редакция „Информация и публицистика“ — режисьор на предаванията „Всяка неделя“, „Панорама“, „Екран“, „Младост“. После идват седем години работа над обзорното седмично предаване за култура „Журнал ЛИК“ — едно от малкото места в социалистическата телевизия, в което естетиката е имала реална тежест. В БНТ тя работи почти непрекъснато до смъртта си, общувайки и сътрудничейки с журналисти и публицисти от ранга на Иван Гарелов, Кеворк Кеворкян, Николай Конакчиев, Тома Томов, Марко Семов. „Вградила съм си сянката в нея“, казва за телевизията — изречение, което е едновременно изповед и точна метафора.


Новогодишните програми на БНТ в продължение на дълги години са нейно дело. Предаванията „С Вас е Васа“ и „Вкусът на живота“ са авторски проекти, в чиито заглавия личи онзи вид самоирония, позволена само на хора, достатъчно сигурни в собствения си вкус. Режисира документалните филми „Залог за Анджела“ (1971), „Мафията“ (1972) и „Откъслеци — Любомир Левчев на 70 години“ (2005).


Но може би най-трайният й принос е в телевизионната критика и публицистика. В рубриката „Телевизионни мистерии“ на вестник „Труд“, поддържана дълги години, тя не просто анализира медийното съдържание — тя води война срещу безвкусицата и халтурата с онзи вид безкомпромисност, с която критикът, минал лично през занаята, е в правото си да съди. Тази позиция продължава в публикации в „Уикенд“ и в многобройни радио и телевизионни участия. Енергична и безкомпромисна — определението, с което всички, писали за нея приживе, са намирали за задължително.


Преводаческото й дело е отделна глава. От шведски превежда Ингмар Бергман, Кнут Хамсун, Май Шьовал, Хенинг Манкел, Стиг Ларшон, Камила Лекберг, Ингер Фримансон и редица други — имена, без чиито преводи библиотеките на поколения български читатели биха изглеждали различно. В Театър 199 „Валентин Стойчев“ е преводач на две пиеси на Ингмар Бергман — „Есенна соната“ и „Сарабанда“. За тези заслуги е удостоена с българо-шведската литературна награда „Артур Лундквист“ (1988).


Последните години от живота й минават в компанията на сестра й Вера и на котарака Хохо — нейния медиен партньор, по собствените й думи. Живее скромно. „Най-хубавите ще бъдат следващите 65 години“, казва на рождения си ден. Остават й два месеца.


През 2013 г. приятели и почитатели учредяват фондация на нейното име, присъждаща ежегодни награди на млади творци в областта на телевизионната критика и публицистика, на културната журналистика и на художествения превод от скандинавски езици. Добър начин да се погрижиш за бъдещето — дори след като сам не можеш да го видиш.




Телевизионните продуценти Иван Христов и Андрей Арнаудов са връстници и са учили в един клас. Първо в Шесто ОУ „Граф Игнатиев“, а след това в 22-о средно училище „Георги С. Раковски“.

Днес двамата водещи споделиха своя снимка от първия учебен ден, като с характерния си хумор написаха „Можете ли да познаете къде сме ние на снимката? Жокер: Винаги сме били високи за възрастта си“. 

За тази снимка Иван Христов сподели през месец май в предаването „Папараци“:



„Това е в българското посолство в Адис Абеба, Етиопия. Моят чичо беше консул там. Изкарах феноменално три месеца там. Само веднъж седнах да уча и тази снимка я направихме, за да спокойни в София, че чета.“

Източник: ladyzone.bg



 Една от най-мрачните и болезнени страници в историята на България през Втората световна война са съдбите на децата, въвлечени и унищожени от фашисткия терор. Сред тях е и Цветана Живкова Велева – Лиляна, едва на 16 години, от Перник. Момиче, което вместо ученически тетрадки носи нелегалната съдба на партизанка, вместо бъдеще – куршума и дървото на палачите.

Цветана е участничка в партизанското движение, част от Първа софийска бригада. Във време, в което страхът и насилието са държавна политика, тя избира съпротивата. Ранена в сражение, заловена от властите, тя попада в ръцете на онези, които превръщат жестокостта в метод, а унижението – в спектакъл. На 19 май 1944 година, край Трън, животът й е отнет по особено жесток начин.

Днес, точно срещу Младежкия дом в Перник, стои нейният паметник. Мраморно момиче, край което поколения минават забързано, без да знаят, без да питат. Малцина от по-възрастните перничани си дават сметка коя е тя и защо е там. А паметникът не е просто знак от миналото – той е обвинение, предупреждение и памет за цената на свободата.




Историята на Цветана не е суха хроника. Тя е жива рана, разказана от нейната сестра Стефанка Живкова – свидетелство, което не допуска забрава и не търпи украса.

Сестрата на Цветанка – Стефанка Живкова разказва покъртителната история на убийството

на едно младо момиче:



След сражението на Огорелица чухме, че Цветанка е закарана в участъка в с. Трекляно. Разкарвали я по селата – да я познаят хората и да я изкажат, да я заплюят. Били я, мъчили я, дано издаде някого. А треклянският кръчмар се престарал: разбил челюстта й с чук и тогава й дал вода да пие…

Чак през 1947 г. дядо Никола от Цигриловци видял снимката на Цветана и разказал как през май 1944 г. изкарал добитъка на паша над селото, как кравите се размучали и той намерил в един ров няколко човешки трупа, а по-настрана – момиче с отрязана глава. Дошъл през нощта и я заровил. На 2 юни 1947 г. ни донесоха костите в сандъче. Казват, че не е била разстреляна, а с дърво пребита. Казват, че вътре били и намерените в тръните плитки. Нямах сили да погледна, нито на мама дадох да види.

Това не е просто лична трагедия. Това е образ на системно насилие, на държава, която воюва срещу собствените си деца. Цветана е една от многото – но и една от онези, които остават завинаги на 16.

Антифашистката борба в България не е абстрактно понятие или лозунг от учебник. Тя има лица, имена и възраст. И понякога – плитки, намерени в тръните. Паметта за Цветана Живкова Велева – Лиляна е дълг не само към миналото, а и към бъдещето. За да не минаваме повече покрай паметници, без да знаем кого оплакват.


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: