Когато си роден в края на осемдесетте или началото на деветдесетте, помниш неща от ранните си години, които вече не се случват на децата в свестни семейства.

Епохите се менят и понякога всичко изглежда, сякаш изпадаш от някаква паралелна действителност, случила се преди има-няма 30 години, за която никой не говори по една или друга причина.

И все пак ние бяхме там, играехме волейбол на улицата, където моторно превозно средство минаваше веднъж на 15 минути с шофьор, търпеливо изчакващ да отместим мрежата, за да продължи по пътя си.Возехме се в колички за дърва и въглища, бутани от смущаващо ухилен приятел по тротоара, а някои от нас общуваха отблизо с почти екзотични животни, които после биваха убивани по особено жесток и показен начин малко преди Коледа…


Ето 8 неща от нашето детство, които сега често звучат, меко казано, смущаващо:


Излизане от къщи без телефон, цел и придружител


Понякога и без предупреждение.


ПРОСТО СТАВАШ СУТРИН ПРЕЗ ЛЯТОТО И ОТИВАШ ДА ИГРАЕШ СЪС СЪСЕДЧЕТО НЯКЪДЕ ТАМ – НАВЪН.

За целта първо се проверява дали човекът си е вкъщи посредством звънене на входната му врата и любезен разговор с баба му, която винаги е сигурна, че именно ТИ ще научиш внучето ѝ на наркотици и лоши неща в този живот, нищо че си в четвърти клас и за наркотици и лоши неща си чувал само от баба си.


Евентуално хвърляш дребни на вид камъни по прозорец, ако другарчето живее в ниското и стаята му е разпознаваема отвън.


Не го ли завариш у дома, тръгваш да го издирваш из квартала. Друг начин за среща няма. По някое време неочаквано се стъмва и в най-добрия случай близък роднина ти крещи с всичка сила от балкона да се прибираш да ядеш ВЕДНАГА, „защото иначе не знам“, а в най-лошия те търси да те бие.


Ползване на прашки, фунийки, бой с пръчки, кеч


Значи, във фунийките по-отворените слагаха иглички. Става дума за хартиени фунийки, които се изстрелват през метална тръба чрез духане срещу даден обект. Идеята е уж да стреляш по неодушевени предмети и статични мишени, но масово дечицата на 90-те таргетираха дребни животни, защо не и досадни лели.


Хулиганчета.


За да се запази вселенският баланс, се намираха и добри деца, които да стрелят по тях в съпричастност с дребните животни. Без иглички. Нали сме добри…


В този ред на мисли веднъж с братовчедките и компания решихме да играем на „замерванка с павета“. Не знам на кого му хрумна тази брилянтна идея. Наредихме се в две колони по един и почнахме.


Представител на нашия лагер уцели по-малката с паве в главата някъде на петнайсетата секунда от старта. Всичко стана в кръв и рев. Позашемети се, но оцеля. Още има белег.


Това – отделно от кеча и „задушаващите тръшвания“, които се практикуваха на дневна база за купона. По едно време пуснаха дори миришещи листчета с кечисти, помня… Култ!


Катерене по дървета и други височини


Прескачаш разни огради из квартала по цял ден, навлизаш в чужди територии и се катериш по дървета, за да ядеш неузрели плодове, от които после те боли коремът, или просто за да наблюдаваш какво се случва там долу с простосмъртните, без никой да те вижда. Важно е да си във високото.


Веднъж, докато баща ми си работеше нещо из двора, пред нас паркира патрулка и от нея излязоха чичковци, които съобщиха, че взимат брат ми в районното, защото е хванат да се катери по строителния кран до болницата над нас заедно със съседското момче Миленчо. Беше някъде пети клас. Отиде да дава обяснения.


Детски (физически) труд


Друг спомен: събирахме охлюви за пари. Просто наблизо едни хора в един склад изкупваха охлюви и ние им ги събирахме и им ги носехме. Една част, де. Една малка част.


НА ПО-КЪСЕН ЕТАП ОСЪЗНАХ, ЧЕ ГИ УБИВАТ НЯКЪДЕ ТАМ ПО ВЕРИГАТА, И МИ СТАНА ТЪПО. НО СИ БЕШЕ РАБОТА. КАТО ЗА ГОЛЕМИ.


В тази връзка се сещам как веднъж твърде ексцентричната ни преподавателка по изобразително изкуство, светла ѝ памет на жената, в 6 клас ме изпрати до болницата в съседство на училището да проуча работното време на гинеколог Еди-кой си. Снаха ѝ чакаше дете. Беше голямо вълнение, в което всички ученици, щем не щем, бяхме въвлечени. Други деца ходеха да ѝ купуват разни неща от магазина примерно. При нужда. Ей така – между другото, по време на час…


Ядене на каквото ти даде съседката


Или как баба ти понякога пържи картофи в тава, пълна със свинска мас. И пак си си кльощаво дете. Да не е по-лошо от буритото „на мола“? Питам.


Ако живееш или прекарваш летата си в населени места с къщи и градини, то ядеш всичко, което хората са си посадили. Понякога дори да не е за ядене. А и все някой ще те нахрани с нещо. Обикновено с филия с лютеница или с мед и масло. Оферта отвсякъде.


На мен дядо ми беше най-добрият сладкар в Искърското дефиле. Може би и на планетата. Непрекъснато идваха хора да поръчват торти вкъщи, а в работилницата му имаше едно канче с течен шоколад, вечно пълно, от което тайно кусах всеки ден по няколко пъти. Водех при възможност и избрани приятели, особено ако исках да ги впечатля или спечеля на своя страна за определена кауза. Работеше. Вече сладко не ям.


Строене на съоръжения, работене с машини, майсторене на неща


Вкъщи, помня, имахме един пирограф. И въпреки че изобразителното изкуство така и не ми се удаде в тоя живот, обичах да горя дърво с тази машинка и да си правя разни артове за спорта. Бях леко пироман дете. Огън да има.


Пирографът е уред, който се включва в контакта, за да се нагрее една метална пластина до червено, след което започваш да дълбаеш с нея в дърво с цел правене на изкуство. Разбира се, винаги можеш да си изгориш главата от несъобразителност или твърде много вдъхновение.


Иначе по едно време баба ми и дядо ми, с които споделяхме един дом, гледаха зайци. В един момент, разбира се, ги убиваха и от тях оставаха само опашките. С братовчед ми веднъж ги събрахме и погребахме малките пухкави топчета козина около къщата.


ЦЕЛИЯТ ДВОР БЕШЕ В КРЪСТОВЕ ОТ ДЪСКИ, КОИТО САМИ ЗАКОВАВАХМЕ С ПИРОНИ.

Помня как майка ми се прибра от работа и откачи. Помня го ясно.


Возене в кола без столче, въздушни възглавници и други обезопасяващи приспособления


В бяла лада комби човек се вози, стига да успее да затвори вратата. От петия опит. Няма 56 хиляди протекции и системи за сигурно придвижване на деца, но то и трафик няма толкова по улиците.


Скоростите са ниски, а до морето се пътува 8 часа с кола, ако си от Западна България, като се спира по няколко пъти да се яде на капака или да се повръща (тогава – по-често) заради острата миризма на бензин в автомобила и заради завоите. Все пак не си на магистрала. А и децата си повръщат на общо основание, да не забравяме това.


Управляване на немоторни превозни средства без каска и предпазители


Учиш се да караш колело в двора на училището, което все още не посещаваш, и веднага се забиваш в огромен храст, който, разбира се, се оказва шипка или коприва и те прави червен, ранен, подут и ревящ за секунди.


Спускаш се с найлон по улиците, с шейна – ако баща ти има пари за такава и/или на него също му се спуска с шейна.


Помня как в по-горните класове с приятелки редовно се влюбвахме в скейтъри.


Заради едно момче със скейт за първи и последен път влязох в погото на един концерт някъде на „Пиротска“. Големи бяхме вече, в първите класове на гимназията. Изгубих си обувката, след като паднах в мелето. Вдигнаха ме и ме и ме изкараха. Той дори не забеляза.


Ами, така беше. Много други неща също се случиха. Като компреси и разтривки с ракия например при лека настинка. Или пък да вземеш дъвка от земята… Не беше изключено. Пълен скандал.


И все пак станахме хора някак. Каквото и да значи това. Понякога не значи нещо особено, друг път е УАУ. Всичко е в първите седем години, казват…


Източник:goguide.bg



В петък е починал Стефко Колев, съобщиха за „24 часа“ негови близки приятели. Той бе бивш директор на СО „Руен“ и е първият бизнесмен, отвлечен за откуп през 2001 г.


Кантонер намира част от откупа, даден за свободата на Стефко Колев


На 26 септември 2001 г. сутринта Николай Димитров от поддръжката на гара Курило тръгва да постави знаци по жп линията за намаление скоростта на влаковете. Мъжът е в лошо настроение. Трябва да намери 100 лв. за учебници на сина си.Същия ден ще вземе само 80 лв. от заплатата си. Вдовец е и няма на кого да разчита. Дъщеря му едва ли ще започне работа в шоколадовата фабрика в Своге, защото още не е навършила 18 години. Шуреят му е тежко болен, разчита за пари пак на него.


Докато Кольо псува на воля, погледът му се спира върху банкнота от 50 лева. Грабва я. С дива радост благоради на онзи в небесата. Вижда още една. Прибира и нея, вече озадачен. Десетина крачки напред – и дъхът му спира. Стои пред огромна купчина пари – пачки от по 50, 20, 10 лева. Край него прелита влак. Банкнотите литват. После се приземяват елегантно върху скромната му железничарска униформа. Човекът обезумява. „Това са пари на бандити!“ – веднага си помислил Кольо. И за миг решава философския въпрос за парите и живота.


Обръща джобовете си и 100- те лева, които бързо мушнал в тях, се изспиват върху купчината милиони. И хуква като луд да съобщи в полицията.


Ще има сериозни наказания на полицейски началници и редови ченгета заради провалената операция с разпилените хилядарки между жп спирките Александър Войков и Курило, заканиха се тогава от МВР. След сигнала на Кольо в полицията на мястото се изсипали около 80 униформени от II РПУ-София и Транспортна полиция. Те отцепили района и събрали в найлонови торби левовете, но не описали номерата им. Минути по-късно пристигнали и спецполицаи от НСБОП. Всички участвали в огледа били обискирани. В повечето от тях били открити от влажните банкноти. По тази причина случаят веднага е иззет от II РПУ, в чийто район е територията на двете жп спирки.


Всъщност случаят с разпилените пари бил поверен на Службата за борба с организираната престъпност още преди банкнотите да се посипят от покрай релсите. Спецченгетата са дебнели преносителя им, докато пътувал във влака. Той разбрал за „опашките“ и побързал да се отърве от уличаващия го багаж. Почти е сигурно, че от МВР е изтекла информация за операцията и това довело до провала й.


Приносителят на огромната купчина пари е съпругата на отвлечения шеф на „Руен” и представител на „Пума” за България Стефко Колев. Още първия ден похитителите поставят ултиматом на Колев – два милиона откуп. Бизнесменът обаче се инати. Тогава бандитите събуват чорапа от единия му крак и насочват към него запалена горелка. Стефко Колев бързо омеква, но заявява, че 2 млн. лв. са непосилна сума за него.


Похитителите също се „вразумяват” и кандисват на един милион. Веднага изпращат SMS до съпругата на Стефко от негово име: „Трябва да намерите 1 милион лева, иначе няма да съм жив!”.


В същото време отвлеченият заедно с Колев шофьор Дончо е освободен, за да занесе подробни инструкции до икономическия директор на фирмата как да се събере сумата.


И така на шестия ден, следвайки инструкциите на похитителите, жената на Стефко и брат й хвърлят сак с 1 млн. лв. от нощния влак София-Мездра. Сакът обаче се отваря и 150 000 се разпиляват край линията близо до Курило. 850 000 лв. са задигнати от бандитите. На сутринта пък остатъкът е събран от кантонера бай Кольо, който го предава на полицията. Стефко Колев е освободен още същия ден.


По-интересното се случва по-късно. Още през септември 2001 г. Софийският градски съд дава ход на делото за отвличането. Обвинени са двама от так. нар. „Група на Шаки“, която беше нарочена и за убийството на Филип Найденов-Фатик. Обвинените са Данаил Георгиев-Джаки и Борис Арсов-Борчо. Малко по-късно Борчо е застрелян, а след него и самия Шаки. 


Пред съда остава да се пържи Данаил Георгиев.


През юни 2004 г. процесът е възобновен. В това дело главната роля е поверена на спецовете по звуци. Единствените двама експерти по сравняване на гласове на практика решават делото. Експертизата открила много прилики с гласа на подсъдимия, но според съдиите не съдържала категоричен извод. От петте степени на възможни заключения експертите се спират на „Вероятно е той“. Иначе за себе си спецовете са убедени, че гласът от преговорите и този на Данаил Георгиев е на един и същ човек. За магистратите обаче изследването е доста субективно. Не е достатъчен и фактът, че в убития Борчо е намерен часовникът на отвлечения. Не са достатъчни още куп косвени улики. Съдът произнася оправдателна присъда за Данаил Коларов, а адвокатът поздравява съдийския състав и ликува.  


Руският маг Влад Савенков: Повечето пари са в чужбина


Коренякът от Санкт Петербург Влад Савенков е човекът, който в началото на 90-те години съветските власти се опитват да вербуват за тайния психоекип на Борис Елцин. Но феноменът предпочита свободата пред фантастичната заплата, която му предлагат. Не го блазни и изкушението да е сред хората, които на практика управляват глобалната политика зад гърба на най-влиятелните световни лидери. През 1996 г. Савенков се преселва в България. Ясновидческите му дарби са ползвани за издирване на отвлечени бизнесмени, луксозни лимузини и изчезнали хора.


Запитан какво вижда около отвличането на Стефко Колев, руският маг категорично отговаря, че основната част от парите за откупа са в чужбина. Останалите били дадени на няколко души в България. Според Савенков при самият Стефко Колев от момента на отвличането има силен психо-емоционален пробив, който още го държи. Държи го все още и страхът от спомена. Савенков твърди, че Колев се страхува от ново покушение или друг рекет. Историята при Стефко не е приключила, казва магът Влад.


Източник:retro.bg



Заводът за помпи "Георги Димитров" във Видин е бил най-голямото предприятие за производство на водни помпи в България и на Балканите през 80-те години на миналия век.


Заводът възниква като малка работилница, която е национализирана през 1947 г..


По време на социализма преживява период на бързо развитие и в рамките на СИВ се специализира в производството на водни помпи за промишлеността и селското стопанство. Продукцията се е търсела в Африка и арабския свят, не само в СССР.


Предприятието е било известно като Държавен машиностроителен завод „Георги Димитров“ (ДМЗ), а по-късно е преобразувано в Стопански комбинат „Випом“, включващ и други заводи.


Работна атмосфера и любопитни факти


За развитието на подобни мащабни индустриални обекти са били необходими голям брой грамотни и образовани хора, включително инженери, завършили специалности като "Хидравлични машини".


Продукция: Произвеждали са се различни видове помпи, включително вертикални центробежни помпи за канализационни помпени станции.


След промените: След 1989 г. заводът е приватизиран, но продължава да работи и до днес, макар и с частен собственик. Ликвидацията на много държавни производства след този период се свързва от някои със стремежа да не са конкуренти на западни компании.


"Випом" АД продължава да съществува и работи активно и в наши дни, като поддържа производствената си дейност и развива бизнеса си. 


Съвременно състояние


Дейност: Предприятието продължава да произвежда помпено оборудване, включително широка гама от центробежни, многостъпални, химически и други видове помпи, както и резервни части за тях.


Собственост и управление: След приватизацията, собствеността и управлението на "Випом" АД претърпяват промени през годините, като към юли 2024 г. дружеството е в актуално състояние по данни от Търговския регистър. "ТК-Холд" АД е участвало в управлението, а дружеството има и дъщерно дружество в Москва – "Випом. Трейд", което се занимава с продажби на руския и пазарите от ОНД.


Качество и иновации: Фирмата разполага със собствена акредитирана хидравлична лаборатория за изпитване на помпи съгласно международните стандарти (БДС EN ISO 17025). 


Финансовото състояние позволява инвестиции в нови производствени мощности.


Пазари: "Випом" участва в международни технически панаири и продължава да търси пазари както в България, така и в чужбина. 


Предприятието е символ на видинската индустрия и въпреки турбулентните години след промените, успява да запази дейността си и да се адаптира към пазарната икономика. 



Днес Софийският маратон е мащабно международно събитие, но неговите корени ни връщат в една по-различна епоха. 80-те години на миналия век бяха времето, в което леката атлетика в България изживяваше своя "златен век", а масовото бягане тепърва си проправяше път като символ на свобода и висок спортен дух.

Началото (1983 г.)

Първото издание на маратона се провежда през пролетта на 1983 г.. Тогава София се присъединява към световната вълна на градските маратони. Организацията в тези ранни години е белязана от огромен ентусиазъм. Близо 50 000 души – професионални атлети и любители – заливат улиците на столицата. Линиите на старта не са просто професионални атлети, а хиляди столичани, облечени в емблематичните за времето памучни екипи и гуменки „Ромика“ или „Адидас“, произведени по лиценз.

Атмосферата на 80-те и емблематичният кадър

Приложената  снимка улавя именно този исторически момент. Тя показва огромната човешка река от бегачи, които са изпълнили широкото пътно платно, идентифицирано впоследствие като част от бул. „Цариградско шосе“. В далечината се вижда панорамата на града, а буйната зеленина обгражда трасето.

Маршрути през стара София: Трасето преминаваше през сърцето на града, покрай забележителности, които все още помнят ехото от стъпките на първите маратонци.

Липсата на високи технологии: Нямаше смарт часовници или GPS проследяване. Бегачите разчитаха на хронометри „Слава“ и на пунктове за освежаване с обикновена вода.

Истинско спортно майсторство: През 80-те българските бегачи на дълги разстояния бяха сред европейския елит и вдъхновяваха младите.

Защо тези години са важни?

Маратонът през 80-те не беше само състезание, а социално явление. Всяка архивна снимка от това време е ценен документ за архитектурата на града, модата на епохата и неподправената емоция на финала.

Днес, десетилетия по-късно, Софийският маратон продължава тази традиция, напомняйки ни, че пътят към 42-та километра винаги започва с една първа, смела крачка – точно както през 1983-та.


Други забележителни моменти от 80-те


Промяна на трасето: Първоначалното трасе от 1983 г. е било уникално и е свързвало София със село Нови Хан и обратно. Това е съществена разлика от днешните градски маршрути. През годините трасето се променя няколко пъти, за да се намери оптималният и най-атрактивен маршрут през столицата.

Масовост и социален феномен: Както се вижда от снимката, събитието е било изключително масово. Участието на близо 50 000 души в първото издание през 1983 г. е впечатляващо число, което говори за огромния ентусиазъм и желание на хората да спортуват и да бъдат част от голямо международно събитие.

Елитни български атлети: 

През 80-те години българската лека атлетика е в своя подем. Маратонът привлича най-добрите родни бегачи на дълги разстояния. Имената на Милка Михайлова и Петко Стефанов се открояват, като всеки от тях има по седем победи в историята на състезанието, много от които вероятно са постигнати именно в този период.

Липса на чуждестранна конкуренция: За разлика от последните години, когато африкански бегачи окупират челните места, през 80-те години победителите са били предимно български спортисти. 

Тези моменти подчертават както уникалността на първите издания, така и силния български дух и спортни постижения от тази епоха.



Това е най-големият открит пазар в столицата, разположен в центъра на града, близо до Лъвов мост. По това време той носи името на видния социалист Георги Кирков.


През 70-те години на XX век Женският пазар (тогава пазар "Георги Кирков") е оживен център на търговия и социален живот в София. За разлика от днешните супермаркети, пазарите като този са основното място, където гражданите могат да намерят пресни плодове, зеленчуци и други хранителни стоки, често директно от производители от околните села.


Пазарът е бил известен със своята автентична атмосфера и колоритни амбулантни търговци. Хората са идвали тук не само да пазаруват, но и да се срещнат, да разменят новини и да усетят пулса на града. Архитектурата наоколо носи белезите на стара София, а пазарните сергии създават уникален градски пейзаж.


Това е място, което съчетава в себе си както традиционните пазарни обичаи, наследени от предишни епохи, така и специфичните черти на живота по времето на социализма. Днес пазарът продължава да съществува, макар и с променен облик и име, и остава важна част от историята на София и нейната градска среда.


Ето няколко аспекта, които са правели пазара специално място


Място за срещи и "спазаряване": Освен за пазаруване, хората са го използвали като място за срещи и социални контакти. Съществува история, че в по-ранни години (преди 1910 г.) е имало дори "пазар за слугини", където са се договаряли условия за работа, което показва дългата история на мястото като център за всякакви видове договаряне.


Частна инициатива в социализма: По време на социализма, когато търговията е била основно държавна, зеленчуковият пазар е позволявал известна частна дейност. Тази "пазарна икономика в малък мащаб" е била необичайна за онова време и със сигурност е довеждала до ситуации на пазарлък и находчивост от страна на продавачите и купувачите.


Автентичност и колорит: Пазарът винаги е бил едно от най-автентичните и колоритни кътчета на София. Хората от околните села са идвали да продават продукцията си, а разнообразието от стоки (от череши и домати до ръчно изработени изделия) и хора от различни краища на света са създавали неповторима атмосфера, която днес се помни с носталгия.


Тези елементи са част от ежедневието и духа на Женския пазар през 70-те години, които са го превърнали в легендарно място за столичани.


 


Писателят нямаше парно в дома си, преди десетина дни погребал баща си.


Буквално часове след смъртта на ексцентричния писател Калин Терзийски зловещият слух, че сам е сложил край на живота си, плъзна сред културните среди. За никого не е тайна, че в последните години иначе талантливият и добре продаван автор живееше трудно, а самият той го наричаше "нечовешка мизерия", пише Лупа.бг.


Нещо повече - близки до автора на "Алкохол" твърдят, че понякога той не е имал средства да плаща битовите си сметки и тази зима в дома му в Банкя температурата не се е качвала над 10 градуса. Даже в по-топлите дни Кайо излизал навън да се сгрее на слънцето и да дремне на близките пейки.


Поне от петилетка Калин съвсем му беше отпуснал края и всеки ден на писателя започваше и завършваше с алкохол. Години наред той пазеше пълно въздържание, но пак се върна към пиенето през 2024-а. Съвсем умишлено той не е искал помощ от никого. "Терзиев искаше да умре красиво като истински творец”, е мнението на познати на писателя.



"Преди време сподели, че е в затруднение. Предложих му помощ. Отвърна ми: $Благодаря ти, но Калин никога не взема, само дава", написа в социалние мрежи Иво Христов.


Калин умишлено търсеше край като Хемингуей или Фицджералд, или поне Висоцки, които също са били демонстративни алкохолици, смятат приятелите му.


Заради чепатия си нрав, Кайо имаше проблеми с издателите си, които не желаеха да публикуват книгите му. Той редовно влизаше в спорове за пари и с медиите, за които пише.  


В последните години всъщност Калин Терзийски се издъраше чрез картините си, които продаваше за по някоя стотачка на познати и колекционери. Някои от тях признават, че умишлено не са си купували творбите му, защото знаели, че писателя веднага ще ги превърне в бутилка водка.


Мнозина се опасяват, че Калин просто е замръзнал у дома си след поредния зверски запой. Някои допускат, че е получил инсулт. Други пък твърдят, че той директно е сложил край на живота си. Още повече че само преди десетина дни починал баща му, което силно го травмирало.


Ето и едно зловещо послание от покойния Кайо от миналата година. Като епитафия:


"Приятели мили

Смятах да направя изложба

На осми януари

Но тъй като вероятно умирам

Бих предпочел да разпродам на какви да е цени

Трийсетте си картини

За да не стоят сами в ледения ми дом в Банкя


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: