Иво Карамански е може би най-обаятелната и противоречива фигура, която се появява в бурните години на Прехода. Наричан „Кръстникът на българската мафия“, той съчетава в себе си качества, които рядко се срещат заедно — спортист, артист, философ, бохем, престъпник и мечтател.
Убит е нелепо през декември 1998 г., но митът около него продължава да живее, защото зад името му стои повече от поредица престъпления и скандали — стои човек с необикновен ум, талант и харизма, който сякаш е роден за легенда.
Роден е на 29 ноември 1959 година. Майка му умира трагично, когато е едва на четири години, а баща му го отглежда сам. Още като дете Иво проявява непокорен дух, но и удивителна памет и интелект. Завършва спортното училище „Чавдар“, където треньорите бързо разбират, че момчето има железна воля и физическа издръжливост. Посвещава младостта си на гребането и скоро става републикански, а после и балкански шампион по кану-каяк. Състезава се за „Левски“, а дисциплината, упоритостта и желязната му форма го превръщат в надежда за националния отбор. През 1984 година обаче е изключен от него заради „лоша дисциплина“ — всъщност заради бунтовния му нрав и нежеланието да се подчинява сляпо на треньори и партийни функционери. От този момент нататък животът му се пречупва — не се вписва в системата, а тя няма какво да му предложи освен скука.
По онова време Карамански вече е известен сред приятелите си с невероятната си обща култура. Обича да чете — от Достоевски и Булгаков до Маркес и Ерих Фром. Цитира изречения наизуст, говори за съдбата, човешката свобода и властта, която покварява. Говори руски и испански, а по-късно учи и малко английски. Често обича да се шегува, че „ако беше роден на друго място, щеше да е професор по философия, а не крал на подземния свят“.
След като спортната му кариера приключва, започва да пътува. Работи по пристанища, замесва се във валутни операции и търговия с антики. През 1986 година е осъден условно за валутни измами, фалшифициране на долари и кражба на старинни предмети, но никога не влиза в затвора. Следователи по-късно ще твърдят, че е изключително интелигентен, комбинативен и притежава хладен ум — човек, който лесно надхитря и полицаи, и престъпници. Твърди се дори, че в края на 80-те години милицията го използва като информатор, защото познава добре валутния пазар и света на спекулантите.
След 1989 година, когато държавата се срива и старите правила изчезват, Карамански е вече готов за новата епоха. През 1990 е арестуван в Прага заради трафик на крадени коли от Западна Европа, но делото срещу него е прекратено. След освобождаването си решава, че България му е тясна и заминава за Колумбия — страната, която тогава е световният център на наркотиците. Там, по собствени думи, се опитва да се свърже с хората на Пабло Ескобар, когото смята за „гений на организацията“. Женен е за колумбийка — Далила Умберто Санта Круз и Хорхе, но сам признава, че бракът е фиктивен и има по-скоро бизнес характер. От престоя си в Южна Америка научава испански и усвоява много от „правилата“ на латинските наркокартели, които по-късно се опитва да приложи в България.
Когато се връща, е различен човек — говори с увереност, носи се с класа, а с него неотлъчно върви чернокожият му бодигард Кингсли, облечен винаги в червена ливрея. Във вилата си в „Бояна“ държи сърни, мечка и соколи. Впечатлява всички с чар, чувство за хумор и дълбока мисъл. Обича да спори, да цитира философи, да рецитира стихове и да свири на китара. Има изтънчен вкус към изкуството, събира картини, посещава театри и спонсорира постановки. Дори създава собствена продуцентска фирма, която финансира спектакли и музикални събития.
Срещата му с певицата Грета Ганчева се оказва съдбоносна — двамата записват дуета „Мъжки размисли“ по текст на Мишо Белчев. Карамански пее изненадващо добре, а песента се превръща в негово мото. В зала 1 на НДК правят концерт, който препълва залата, а по-късно на погребението му именно тази песен ще звучи като прощален знак. Грета Ганчева го описва като човек с необикновено чувство за справедливост и щедрост, който не е можел да търпи бездушие.
В същото време около него се изгражда и мрежата от хора, които го следват като шеф — борци, бивши полицаи, търговци и предприемачи. През 1993 година Карамански вече е в открита война с други групировки, включително със СИК и ВИС, но не позволява никой да го командва. За разлика от типичните мутри на 90-те, той никога не носи анцуг, а костюм, винаги е избръснат, с парфюм и с цигара в ръка. В очите на мнозина е едновременно джентълмен и убиец, човек, който говори за Шекспир и Библията, но държи пистолет в джоба си.
През 1994 година е арестуван по обвинение в грабеж в казино „Бедни-богати“. Прекарва 16 месеца в следствения арест, където живее като бос от филм — има мобифон, достъп до храна и дори възможност да излиза вечер. Оттам се кандидатира за депутат, пише открити писма, в които атакува „Мултигруп“ и обвинява властта в корупция. „Ако ме убият, ще лишат народа от един измислен, но симпатичен образ на мафията“, казва тогава. Заявява, че иска да влезе в парламента, за да „покаже на народа какво представлява истинската власт“, но регистрацията му е анулирана. Въпреки това политическите му амбиции не стихват — мечтае да създаде собствено движение, което да обедини „силните и честни мъже на България“.
След освобождаването си Карамански се опитва да се легализира. Основава над 20 фирми, търгува с всичко — от валута и горива до дини и моруна. Основава застрахователната компания „Корона Инс“, но лицензът и е отнет. Започва производство на кетчуп за износ в Израел, мечтае да създаде собствена линия храни. Купува язовир, където развъжда риба, и обмисля проект за модерно сметище. Въпреки това сянката на миналото не го напуска.
В личния си живот Карамански е също толкова страстен, колкото и в бизнеса. От първия си брак с Галя Лукановска има три дъщери — Ралица, Деси и Александра. По-късно има връзка с гимнастичката Нели Атанасова, от която се ражда син, когото обожава. За него казва: „Това е втората атомна бомба на България.“ Обича живота, жените, децата и животните. „Добрите момчета отиват в рая, лошите – където си искат“, е една от любимите му фрази.
Смъртта му идва неочаквано и почти гротескно. На 20 декември 1998 г. Карамански е на купон в къща в „Симеоново“. Сред гостите са неговият приятел Георги Чочов – Лестъра, шофьорът му Драгомир Драгнев, детективът Марин Маринов и нов познат – Стефан Въжарски. След много алкохол избухва скандал, Въжарски взема пистолет и го застрелва с два куршума в главата. Убива и шофьора му, ранява другите двама. По-късно твърди, че Карамански го е измъчвал, но съдът не му вярва. Получава доживотна присъда.
Когато ковчегът му напуска църквата, над хилядно множество звучи песента „Мъжки размисли“. Приятели, артисти и спортисти плачат. Някой шепне, че Иво е бил „престъпник с душа на артист“. Друг го нарича философ, трети – дявол с усмивка. Всъщност той беше всичко това наведнъж – човек, който търсеше смисъл в хаоса, който не умееше да живее спокойно и който накрая заплати цената на собствения си мит.
И днес, десетилетия по-късно, името му се споменава с особено вълнение. Карамански не беше просто поредният бос от 90-те. Той беше отражение на една епоха, в която силата, умът и амбицията можеха да издигнат човек до върха – и да го погубят в следващия миг. Самият той го предвиди: „С живота бях на ти, но той със мен не беше.“
5:26
