Димитър Панов – Бай Пано (1902-1985) е роден на 18 юли във Велико Търново. Започва кариера през 1924 г. в „Чехов спектакъл”, където играе Савелий. Работил е в Нов народен театър (1924-1925), Драматичен театър във Велико Търново (1926-1927), Художествен и задружен театър (1927-1929). През 1959 г. е назначен в Драматичен театър в Пловдив. Играе още на сцениге във Враца, Габрово, Толбухин, Перник, Бургас и София в „Сълза и смях”. Създал е незабравими роли в театъра – Колчо Слепеца в „Под игото“, Дойчин Радионов в „Царска милост” на Камен Зидаров, Найден в „Майстори” на Рачо Стоянов, Странджата в “Хъшове”, Станчо Квасников в “Службогонци”, Хаджи Смион в “Чичовци” от Иван Вазов, Оргон в „Тартюф” от Молиер, бай Колю в “Боровете не превиват клони”, Кречински в поставената от него комедия на Сухово-Кобилин “Сватбата на Кречински”  и др.


Снима в 40 филма – от „Калин Орелът“ (1950) до последно – през 1985 г. играе дядото на Фори от филма „Васко да Гама от село Рупча“. Не е сниман в главни роли, но е постоянен участник в едни от любимите филми за деца и юноши, в комедии, исторически филми и т. н. Създаде запомнящи се епизодични персонажи като „дядо“ – дядо Петко от „Може би фрегата“, дядо Стойко „От нищо нещо“, бай Вичо от „Баш майсторът на море“, дядо Пано от „Два диоптера далекогледство“, дядо Петко от „Тихият беглец“, дядото в „Таралежите се раждат без бодли“  и др.


Награждаван е със званието заслужил и народен артист, с орден „Кирил и Методий” I степен, орден „Георги Димитров” и Герой на социалистическия труд. По-младите му колеги обичат да припомнят една негова шега: “Хей, да не ме обидите с някоя втора награда!”



Милена Панова е художник. Родена е на 22.Х.1941 г. в Пловдив. Тя е снаха на големия и обичан български актьор Димитър Панов – Бай Пано. Била е омъжена за сина му Сава Панов. Завършила е Техникума по керамика и стъкло в София. Учила е във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Работила е като художник на свободна практика. Има син, дъщеря и двама внуци. Първата жена пилот Мария Атанасова е нейна леля – сестра на майка й. Полагала е грижи за нея, като се е разболяла.


– Навършиха се 120 г. от рождението на незабравимия актьор Димитър Панов. Когато се омъжихте за сина му Сава Панов, какви думи ви каза той на сватбата, какво ви подари?


– Тогава направихме малка сватба, дядо ми скоро беше починал, та затова. Не помня какво ни е казал. Дал ни е пари сигурно, какво друго.


Неговата дъщеря – Севдалина Коларова, на 90 г., е жива. Живее в Шумен сама. Едва говори. Остана вдовица.


– Какъв човек беше Димитър Панов?


– Имаше великолепно чувство за хумор. Когато се събирахме, разказваше много смешни случки. И ролите му бяха все такива – играеше повече в комедии. Неговият хумор беше лек, не парадираше. Седеше един такъв сериозен, като се шегуваше, а много разсмиваше.


През 1983 г. излезе неговата автобиографична книга, която сам той написа. Казва се „Животът е само един”. Тя е 280 страници, всички у дома сме я чели. В нея има написани случки от живота на неговия баща Пано Иванов, спомени за Константин Кисимов, с когото бяха големи приятели и много други. Той трудно склони да напише автобиография. По-точно склониха го неговите приятели като Павел Матев и др. Сред приятелите му имаше много известни хора. Книгата написа, като диктуваше на Серафим Северняк – друг негов голям приятел. Той записваше всичко на касетофон. Говореше със своя характерен език – книгата е написана с много от неговите майтапи.


– Какво знаете за родителите му?


– Баща му Пано Иванов на 18 г. идва от Бесарабия и основава печатница във Велико Търново. Дядо Славейков е печатал книгите си при него. Помня къде се намираше тази печатница – срещу читалище „Надежда” във Велико Търново. Аз съм завършила изобразително изкуство, работила съм като художник и в стария, и в новия театър във Велико Търново.


Димитър Панов още от дете е ходил да гледа циркови представления, харесвало му е как играят. Първите си роли прави на сцената на това читалище „Надежда”. Там се запознават и с Кисима (Константин Кисимов). Димитър го е гледал и му се е възхищавал. Двамата правят трупа, пътуват и играят. Когато Кисимов заминава за в София в Народния театър, викал го е и него да отиде там, но той решава да остане в Търново. Познавам лично Кисимов – голям човек и актьор беше. После свекърът ми отиде в театъра Пловдив – много роли и много награди е получил през живота си.


– От кого наследява любовта към театъра?


– Баща му Пано Иванов е играл любителски. Димитър обичаше да разказва смешни случки за него. Веднъж играл турчин, който измъчва българин според пиесата. Но вместо да вика от болка, жертвата мяукала като коте. Това ядосало Пано – не се създава правдоподобно образът. Следващият път намерил една губерка и като му хакнал в задника на колегата си, такива викове се чули в цялата зала. Публиката много ръкопляскала. А Пано Иванов казал само: „Видя ли, че можеш да викаш! И видя ли колко много ти ръкопляска публиката! ”


Димитър и Кисима – Константин Кисимов бяха основателите на театъра в Велико Търново. Било е любителска трупа тогава, първата. По-късно играе в един пътуващ театър, докато се установи в Пловдив.


– Кажете нещо за съпругата му.


– Той имаше две съпруги. Когато се оженихме през 1962 г., вече се беше развел с първата – истинската ми свекърва фактически. Втората съпруга беше Цветана Панова, също актриса в Пловдивския театър.


– В кои постановки сте го гледали?


– Гледали сме го много, редовно ходехме на спектакли на Молиер и Шекспир – в „Дванайсета нощ” той беше Малволио.  Страхотен беше и в много други негови роли. Публиката много го харесваше, обичаше.


– Казвате, че е имал великолепно чувство за хумор. Кое друго негово качество не сте забравили?


– Всяко лято идваше в Търново, забавлявахме се. Отивахме в ресторанта на „Балкантурист”. Все той плащаше сметките. Не пиеше по принцип, само по една чашка. Заглеждаше се по хубавите мадами, правеха му впечатление. Той самият не беше хубавец. Но баща му е бил много хубав мъж – рус и хубавец. Майка му Елени е била от гръцки произход, от Арбанаси е била – тя също е била много хубава жена.


Димитър Панов беше народен човек, не се големееше и всички много го обичаха. Той и на снимачната площадка е разсмивал колегите си – въобще навсякъде, където е бил. Самият той е поставял пиеси – в книгата са изредени 12 заглавия, между които „Милионерът”, „Министершата”, „Сватбата на Крачински” и др.


– Успя ли да се порадва на внуци?


– Той видя само внуците си, не можа да дочака правнуците. Имам син, кръстен на него  – Димитър Панов. Той има свой бизнес, има талант на актьор, но не стана като дядо си. Имам и дъщеря, тя е при мен в Пловдив. Правнуците му са също двама – по един от сина и дъщерята. Големият свири на пиано, завърши Музикалното училище, композира, имат група, свирят, но помага на баща си в бизнеса на компютър. Малкият работи. Няма театрали. Всички са артисти в живота и в компания

Жени Веселинова/Източник: tretavazrast.com



В далечните, благоуханни седемдесет години, когато социализмът строеше не само заводи, но и мечти, Иванов получи вест, която го разтърси – починала леля му, емигрантка в Канада. „Е, сега ще живея като милионерите от американските филми!“ – мислеше си той, всеки ден си представяше как разопакова куфар със злато, часовници, шоколад „Тоблерон“ и истинско кафе – не от „Балкан“, а от Запада.


След седмица го повикали тържествено в МВР – мястото, където всяко наследство се превръщаше в административно приключение. В приемната миришеше на мастило и надежди. Подполковникът, с вид на човек, който от години не е виждал усмивка, му връчи буркан „Nescafé“, без дума, без документ, само лек поклон, наподобяващ свещен ритуал.


Иванов го погледнал с благоговение – западно кафе! Тъкмо това било нужно, за да отпразнува новото си положение на частен потребител на капитализма. Прибрал буркана под мишница, вървял гордо – от МВР чак до дома.

Вечерта си направил кафе. Горчиво, с кисел вкус, нещо не било наред. „Е, сигурно канадците го пият така — културно“, помислил си. Черпил и съседите — да сподели щастието. Бай Ставри казал: „Абе, Иванов, туй кафе мирише на крематориум.“ Всички се смяли, пили, плюли, но счели, че това е, както казва новият живот: аромат на свобода.


Десет дни по-късно – пак повик в МВР. Подполковникът този път изглеждал по-човечен:

„Иванов, станала е грешка. Това не беше кафе. Това бяха… кремираните останки на леля Ви. Канадците ги изпратили в буркан, ние просто… не сме отбелязали.“

Иванов стоял ням, опарен, обрулен, все едно цялата му душа кипи като кафеварката от онзи ден.

„Тогава аз… аз съм я изпил…“ – прошепнал.

„Със съседите, доколкото разбирам“, допълнил подполковникът философски.


Излязъл Иванов от МВР – без кафе, без наследство, но с вечност в себе си.

От този ден твърдял, че не вярва в капитализма, защото вкусът му бил мазен, та чак прахов.


И ако някой го попиташе какво е наследил от леля си, той отвръщаше:

„Нищо, освен близостта до нея, която – както се оказа – беше твърде буквална.“


Шведският актьор и музикант Бьорн Андерсен си е отишъл на 70-годишна възраст


Шведският актьор и музикант Бьорн Андерсен, когото Лукино Висконти нарече „най-красивото момче на 20-ти век“, е починал на 70-годишна възраст, съобщи вестник „Dagens Nyheter“.


„Актьорът Бьорн Андерсен почина“, потвърди режисьорът Кристиан Петри, който заедно с Кристина Линдстрьом създаде документалния филм „Най-красивото момче на света“. Причината за смъртта не е уточнена.


Роден през 1955 г., Андерсен дебютира едва на 15 години в шведския филм „Любовна история“ на Рой Андерсон. Истинският пробив идва само година по-късно – през 1971 г., когато изиграва ролята на момчето Тадзио в култовия филм на Лукино Висконти „Смърт във Венеция“, вдъхновен от новелата на Томас Ман. Именно тогава Висконти го нарича „най-красивото момче на 20-ти век“ – определение, което завинаги бележи живота му.

В следващите десетилетия Андерсен се превръща в символ на мимолетната слава и тежестта на естетичния идеал, който сам олицетворява. През 2021 г. документалният филм „Най-красивото момче на света“ хвърли нова светлина върху неговата история – за блясъка и самотата зад легендарния образ, покорил световното кино./Блиц/



Павел Кирилов Попандов е роден на 18 септември 1946 година в София. Детството му преминава в обикновено семейство, в което трудът е неразделна част от ежедневието. Още на 16 години баща му го праща да работи като шлосер в Слаботоковия завод, където получава заплата от едва 37,50 лв. По-късно попрището му го отвежда и до работата на тракторист и шофьор.


Семейството живее във ведомствено жилище на ъгъла на улиците „Екзарх Йосиф“ и „Веслец“ в София. Трагедия бележи ранните му години – майка му умира от скоротечен рак едва на 46 години, оставяйки трите деца и бащата сами.


След години физически труд и житейски опит, Павел Попандов решава да опита приема в тогавашния ВИТИЗ. Макар вече да е на около 25 години – точно на границата на възрастовия лимит за прием на мъже, той е приет в класа на проф. Боян Дановски. През 1975 година завършва актьорско майсторство и започва професионалния си път в театъра и киното.



Начало на сценичната кариера


Павел Попандов е един от основателите на Театър „Възраждане“, заедно с Хайгашод Агасян, Андрей Калудов, Недялко Йорданов и Станислав Пищалов. Постепенно се налага като актьор с ярко присъствие и характерни роли.


През годините участва в над 100 филмови и театрални продукции, сред които се открояват емблематични заглавия като:


„Оркестър без име“


„Васко да Гама от село Рупча“


„Щурец в ухото“


„13-та годеница на принца“


През 80-те години Попандов става част и от легендарния телевизионен проект „Клуб НЛО“, заедно с Георги Мамалев и Велко Кънев – група, която оставя силен отпечатък върху българската комедийна сцена.


Признание и отличия


За ролята си във филма „Васко да Гама от село Рупча“ актьорът получава награда за мъжка роля на фестивала във Варна през 1986 г.

Година по-късно – през 1987 г., му е присъдена държавната титла „Заслужил артист“.


Личен живот и любопитни моменти


Попандов има дъщеря, която завършва икономика и маркетинг във Франкфурт на Майн и владее пет езика.


Посещава Ванга с дъщеря си, като пророчицата предсказва, че момичето ще учи езици – нещо, което по-късно се сбъдва.


В интервюта актьорът споделя, че има две внучки, като по-голямата учи японски и говори четири езика.


Дълги години е пушач и едва на 78-годишна възраст отказва окончателно и цигарите, и кафето.


В началото на кариерата си участва в скечове, които влизат под наблюдение заради иронично отношение към теми като спорта и футбола.


Днес Павел Попандов остава едно от лицата, вписани трайно в историята на българското кино и театър. С над половин век на сцената, десетки култови роли и милиони зрители, той продължава да бъде разпознаваем и обичан от няколко поколения.


 Кой убиваше младите жени на София?!

В края на 70-те години, София изглежда спокойна и подредена. Но под привидната тишина, в сенките на кварталите, се разиграват събития, които никога не достигат до официалните хроники – серия убийства на жени, които разтърсват столицата и оставят следа в криминалната история на България.

В тъмните междублокови пространства започва да се носи шепот. Жените се прибират по-рано. Мъжете гледат нервно през рамо. Родителите изискват дъщерите им да съобщават часа и маршрута си. София вече не е същата.


През октомври 1979 г., в покрайнините на София, близо до квартал Курило, е открито тялото на 19-годишна жена. Според официалните документи, тя е описана „с леко поведение“. Причината за смъртта е 35 удара с нож в областта на шията, гърдите и гърба. Следователите са потресени от жестокостта на престъплението. Насилието е било брутално и предумишлено.


Въпреки това, медиите премълчават събитието, а информацията за убийството се разпространява основно чрез слухове и неофициални канали.


Следва втората жертва – около половин година по-късно. Този път – млада служителка от държавно предприятие, която така и не се прибира от смяната. Намират я в изоставена постройка в покрайнините на квартал „Надежда“. Раните, методът на нападение, психологическият профил – твърде сходни. Но официално връзка между случаите няма.


Третата жертва вече разклаща полицейското спокойствие. Столицата шепне: „Нищо не пише във вестниците, но хората знаят…“ По пейките в парковете, в трамваи и тролеи започват разговори, започващи с: „Чу ли? Някой дебне…“ Слуховете говорят за „чудовище“, „болен ум“, „звяр от тъмното“.

През следващите месеци, са открити още тела на млади жени в различни части на София. Всички те са убити по сходен начин – с множество прободни рани, оставяйки след себе си ужасяващи сцени. Въпреки усилията на органите на реда, извършителят или извършителите остават неизвестни.


Сцената винаги е една и съща – слабо осветени участъци, периферни квартали, лесен достъп до бягство. Жертвите – предимно млади жени, често в късните часове, винаги сами. Разследващите криминалисти описват профила на извършителя като „методичен, наблюдателен, познаващ маршрути, навици и изходи в тъмното“.


Обществото е в шок. Жените започват да се прибират по-рано, да избягват тъмните и безлюдни места, а родителите стават по-предпазливи относно маршрутите и времето, което техните дъщери прекарват извън дома. Информацията за убийствата се разпространява основно чрез слухове и неофициални канали.


Случаите са поверени на специално създаден отдел на Криминалната милиция. Разпитват се свидетели, проверяват се множество лица със сходни профили – от психично болни до самотници с криминално минало. Обаче извършителят сякаш е фантом – идва и изчезва в ритъма на града.


Политическата обстановка в страната налага цензура и контрол върху информацията, което допълнително усложнява работата на органите на реда. Вестниците мълчат. Телевизията говори за реколти и международни другарски срещи. Страхът се разпространява невидимо – от ухо на ухо. Въпреки усилията на разследващите, случаите остават неразкрити.


С времето убийствата спират. Дали убиецът е напуснал страната? Дали е бил заловен за друго престъпление? Или – най-страшното – дали просто е чакал нов подходящ момент?


По-късно, години след промените, бивши криминалисти ще се съгласят , че това е бил един от най-мракобесните и трудни за разкриване случаи през онези години. Ще признаят, че по оперативна линия се говорело за „поне шест жертви“. Ще кажат също, че обществото е трябвало да бъде „пазено от паника“.


Но никога няма да дадат име.


Вероятно, в архивите на МВР още стои досие, пожълтяло от време и пълно с неразгадани въпроси…


Серията от убийства на жени в София в края на 70-те и началото на 80-те години остава една от най-мрачните и неразкрити глави в криминалната история на България. Въпреки усилията на органите на реда, извършителите така и не са заловени, а случаите остават в архивите, скрити от общественото внимание. Тези събития подчертават не само жестокостта на престъпленията, но и ограниченията, с които се сблъскват разследващите в условията на тоталитарен режим.

Автор: Сатой Радев



Един от най-загадъчните случаи в българската история, завършил трагично преди повече от половин век, продължава да поражда съмнения и недоверие. „Запалиха къщата на баба ми на село и тя изгоря. Като Паша Христова в самолета!“ – сподели неотдавна в медиите Таня Иванова – снаха на естрадната легенда.

 

Таня е била съпруга на единствения син на изпълнителката на „Една българска роза“ – Милен Иванов. До смъртта си на 49 години през 2015 г. от скоротечен рак той работи в сервиз на „Рено“ в София. Милен и Таня отглеждат с много любов дъщеря си Анна, която днес е красива млада дама.


Таня Иванова не може да забрави срещата си с ясновидка. „Преди години отидохме с майка ми и сестра ми на море. Там се запознахме с една врачка. Тогава аз я попитах за Паша. „Момиче, тя е била убита! Не питай повече“, каза врачката“, спомня си Таня.


Снахата на любимата изпълнителка на Йосиф Цанков продължава да не вярва, че самолетната катастрофа, погубила Паша Христова и половината оркестър „София“, е резултат от техническа грешка. До последно синът на певицата също смятал, че инцидентът е бил планиран. Милен Иванов се позоваваше на странното обстоятелство, че във фаталната вечер майка му оставила вкъщи задграничния си паспорт, без който по онова време никой българин не можел да напусне страната.

 

В подкрепа на версията, че Паша и всички в самолета са били нарочени да загинат, Таня Иванова цитира думите на пожарникарите, гасили горящия ИЛ-18 преди 52 години. „Ако ни бяха пуснали половин час по-рано, нямаше да има изгорели“, убедени били огнеборците. Незнайно защо, половин час след катастрофата районът на летището е бил отцепен и там не са могли да влязат нито пожарни коли, нито линейки, споделя още снахата на Паша Христова./Ретро.бг/


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: