48 години от убийството на непримиримия писател Георги Заркин.


Георги Заркин е един от образците на онези политически затворници по времето на тоталитарния комунистически режим, които платиха най-висока цена за свободата и демокрацията днес, припомня сайтът desebg.com. Както повечето жертви на БКП и Георги Заркин обаче е непознат на голяма част от българското общество, а богатото му затворническо творчество и тежка съдба не се изучават в учебниците по литература и история.


Той е роден през 1940 г. в село Бели Искър, Самоковско. 9 септември 1944 г. обаче белязва семейството му завинаги – след преврата, благодарение на който комунистите влизат във властта на ОФ, баща му Атанас Заркин е един от десетките безследно изчезнали селски стопани и собственици в Самоковския край, ликвидирани без съд и присъда от режима в местността Черната скала в Рила.


Георги Заркин успява да завърши задочно кинематография, но работи като зоотехник в Самоков, а по-късно успява да започне работа като фоторепортер в редакцията на в. „Земеделско знаме” в София.


През 1964 г. се запознава с комунистическия функционер Иван Тодоров – Горуня, който е един от организаторите на неуспешния опит за военен преврат срещу първия секретар на БКП Тодор Живков. Тайната организация е разкрита и обезвредена през 1965 г. от най-верните хора на Живков в Държавна сигурност още преди превратът да бъде задействан, а Горуня се самоубива при опит да бъде заловен жив.


След разкриването на заговора Заркин отпечатва и разпространява в София и Врачанско позиви, призоваващи за въоръжена борба срещу комунистическата власт от името на несъществуваща революционна организация.


Той е разкрит от ДС, арестуван и осъден на 6 години затвор без да се признае за виновен, а присъдата го разделя със семейството си – съпруга и невръстен син.


Лежи в Софийския и Старозагорския затвор. Отказва да работи в затвора, като не престава да твори в килията – творчеството му е едно от най-мащабните, създадено от затворници писатели в световен мащаб.


През 1970 г. Държавна сигурност му образува разработка в затвора под псевдонима „ПРОКЛЕТНИК”, но не успява да го пречупи, поради което Георги Заркин получава вътрешна присъда от 5 години (1969).


Въпреки че излежава присъдите ДС няма намерение той да излезе на свобода и му инсценира втора вътрешна присъда през 1974 г., малко преди да бъде освободен. Разработката срещу него и указанията по нея се дават лично от зам.-министъра на вътрешните работи и един от най-доверените лица на Живков в МВР-ДС ген. Григор Шопов.


В обвинителния акт е подчертано, че „Георги Заркин продължава да се изявява с вражеското си отношение към нашата власт, БКП и СССР”.


В затворническата му характеристика е посочено, че „цялостното поведение на този затворник и вражеското му отношение към мероприятията на народната власт показват, че наложеното му наказание лишаване от свобода и престоят му в затвора не са изиграли още ролята си за неговото превъзпитание, което ще бъде много сложен и продължителен процес”.


Заркин е прехвърлен в Пазарджишкия затвор, където на 7 август 1977 г. ДС инсценира садистичен побой върху него, в резултат на който той почива. Погребан е набързо в гробището на Пазарджишкия затвор без да бъде извършена аутопсия.


След 10 ноември 1989 г. прокуратурата образува следствие за убийства на редица политически затворници в Пазарджишкия затвор, един от които е Георги Заркин. Делото се води срещу бившия началник на затвора полк. Ангел Топкаров, който за кратко е арестуван, но така и не стига до съд.


След промените синът на Георги Заркин – Лъчезар Заркин – събира и издава голяма част от творчеството на баща си.


През 2014 г. президентът Росен Плевнелиев удостоява посмъртно Георги Заркин с орден „За гражданска заслуга”.

Източник:www.faktor.bg



След като завърших гимназия Общинският народен съвет, военноотчетното бюро и комсомолската организация в селото ни организираха новобранска вечер. Събрахме се в салона на читалището. 


Организираха ни вечеря. Имаше речи и пожелания за добра служба. След няколко дни ни повикаха във военно-отчетното бюро. Подготовката за тръгване към казармата беше много проста – малко бельо, прибори за бръснене и миене в една специално ушита торбичка.


Баща ми беше уговорил превоза до града с негов приятел, който рано сутринта на 1 ноември спря с каруцата си до нас. Беше студено и бях наметнат с голям селски кожух на гърба.


Взехме си довиждане. Спомням си, че майка ми се разплака, а баща ми само каза: „Да внимаваш и да разгръщаш тревата, по която стъпваш.“


Във военноотчетното бюро в Разград ни чакаше един редник (стар войник), изпратен да ни поеме за поделението в Карлово. За там бяхме определени четири момчета. Пътувахме цяла нощ. На сутринта ни вкараха в казармата. Седнахме на тревата в двора и зачакахме нареждане. Дойдоха двама сержанти и под строй, както бяхме с цивилните дрехи, ни заведоха на баня в града. Миенето и бръсненето беше скоростно, за минути.


След това ни хвърлиха по един чифт чепици (някои бяха нови, но други – стари и скъсани), куртки, панталони и шинел. Казаха след 5 минути да бъдем строени пред банята. Много добре си спомням, че обувките ми бяха с 3-4 номера по-малки, а облеклото – доста по-голямо от моя ръст. И заприличах на бостанско плашило.


Казах още в банята, че обувките не ми стават и не мога да ги обуя, но командата беше: „Обувай се!“ Краката ми насилствено бяха вкарани в тях и потеглихме към поделението.


Като ни видяха, старите войници взеха да ни се смеят и да ни се подиграват. Посъветваха ме да намеря някой, с когото да си сменя обувките. Така правели всички.


Снимка: Новобранци/набор70/ от столичната пожарна,поделение, 72-220 -МВР по време на клетва на стадион "Герена" през 1988 година

Велчо НАНЕВ, Разград/Източник:retro.bg



Тодор Христов Живков (1911-1998) остава уникална фигура в българската политическа история не само заради 35-годишното си управление, но и заради забележителното си здраве, което му позволява да бъде активен лидер до напреднала възраст. Въпреки че здравословното му състояние остава една от по-слабо документираните страни на живота му поради секретността на подобен тип документи, достъпните данни разкриват интересна картина на дисциплиниран начин на живот и изключителна психофизическа устойчивост.


Биография и кариера


Роден в село Правец през 7 септември 1911 година, Тодор Живков израства в скромно селско семейство. През младежките си години работи като печатар и се включва активно в комунистическото движение. Участието му в партизанската дейност по време на Втората световна война му отваря пътя към политическата кариера след 9 септември 1944 година.

От 1954 година оглавява Българската комунистическа партия, а от 1962 година заема и поста председател на Държавния съвет, концентрирайки в ръцете си цялата власт в страната. Тази дългогодишна политическа активност на най-високо ниво изисква изключителна психическа и физическа издръжливост, която Живков демонстрира през целия си мандат.


Здравословният начин на живот като основа за дълголетие-Въздържание от тютюнопушене


Най-забележителният аспект от здравословните навици на Тодор Живков е неговото почти пълно въздържание от тютюнопушене през цялата политическа кариера. Според свидетелството на неговата медицинска сестра: "Тодор Живков пропуши след 10 ноември" и "никога преди това не съм го видяла да пали цигара". Това показва изключителна самодисциплина, особено в контекста на епохата, когато тютюнопушенето е широко разпространено сред политическия елит.

Фактът, че започва да пуши едва след политическите промени от 1989 година, вероятно като реакция на огромния стрес от загубата на властта, подчертава колко строго е контролирал навиците си през активните години на управление.


Умерено отношение към алкохола и здравословно хранене


За разлика от други български лидери като Георги Димитров, който според свидетелства "е прекалявал с алкохола и никотина", Живков поддържа умерено отношение към алкохолните напитки. Известен е с разумното си хранене, въздържание от преяждане и предпочитание към традиционната българска кухня без изобилие от животински продукти.

Особено внимание обръща на контрола на кръвната захар, което предполага наследствена предразположеност към диабет и съзнателни усилия за превенция на заболяването чрез диета и режим.


Физическа активност и любов към природата


Въпреки ограничените документирани данни за конкретните му спортни дейности, фактът че поддържа добро здраве до напреднала възраст предполага редовна физическа активност. Любовта му към лова изисква дълги разходки сред природата, което допринася за поддържането на добра физическа форма и психично равновесие.


Психическата устойчивост като здравен фактор


Управлението на България в продължение на 35 години несъмнено е свързано с огромни стресови натоварвания. Политическите кризи, международните напрежения, студената война и вътрешните заговори са постоянен източник на напрежение през цялата му кариера. Според медицински източници, "той получава стрес, но бързо се възстановява" след политическите промени от 1989 година. Още по-впечатляващо е, че "в следващите години с лекота понася униженията на ареста и разтакаването по съдилища", което свидетелства за забележителна емоционална стабилност дори в най-тежките моменти от живота си.


Когнитивни способности в напреднала възраст


Дори и късните интервюта на Живков показват относително запазени когнитивни възможности, което е рядкост за хора на тази възраст, особено след преживяните житейски травми.


Интерес към нетрадиционната медицина


През годините на управлението си Живков има достъп до най-добрата медицинска грижа в страната, като семейството му също е обслужвано от високо квалифицирани специалисти. Въпреки това, проявява интерес към традиционната българска народна медицина.

Съществуват сведения, че народни лечители и билкари споделят с него различни рецепти и методи за поддържане на здравето, особено свързани със сърдечно-съдовата система. Живков е имал изключително високо доверие към тези алтернативни подходи, което показва отвореност към различни лечебни методи.


Медицинската криза от 1973 година


Най-сериозното документирано медицинско събитие в живота на Живков се случва през март 1973 година. Според разсекретени дипломатически документи, на 9 март 1973 година генералният секретар на БКП е изписан от болница след хирургическа интервенция, която предизвиква значителна тревога както в България, така и в международните дипломатически кръгове.

Здравословното му състояние е толкова тревожно, че армията е поставена в пълна бойна готовност, а органите на реда предвиждат извънредни мерки. В ЦК на БКП се изостря борбата за наследство на властта, докато чуждите разузнавания спекулират с различни диагнози - от инфаркт до рак на простатата. Притесненията отчасти са породени и от скорошната (към онзи момент) смърт на съпругата на Живков, доктор Мара Малеева, причинена от онкологична болест - рак на стомаха.


Действителната диагноза


Според свидетелството на бившия директор на ВМА проф. ген. Йовчо Топалов, причината за медицинската криза е рутинна операция за отстраняване на аденом на простатната жлеза. Простатата на Живков е уголемена до размери, които крият риск за здравето му, но не се касае за злокачествено новообразувание.

За консултации са поканени световни корифеи в урологията - проф. Роже Кувелер от Париж, Антал Бабич от Будапеща и Абравян от Кремълската болница. Операцията е ръководена от проф. Иван Викторов с асистенция на Тодор Патрашков и Цоло Цолов в Правителствената болница.

Възстановяването отнема около шест седмици, като Живков получава препоръка за месец почивка в домашна обстановка. На 20 април 1973 година, за тържествата по случай годишнината от рождението на Ленин, той вече е напълно възстановен и се връща към активната си дейност.


Въпреки спекулациите за сериозно заболяване, Живков демонстрира характерната си увереност с изявлението: "На върха съм и планирам да остана" на новогодишното парти с дипломатическия корпус през 1974 година.


Последните години и смърт


Здравословното състояние на Живков се влошава значително в последните му години. Според медицинската документация от периода преди смъртта му, първоначалната диагноза е тежък вирус, висока температура и десностранна бронхопневмония. Въпреки че това състояние първоначално е овладяно от лекарите, здравето му продължава да се влошава поради серия от усложнения, характерни за напреднала възраст.


Тодор Живков почива на 5 август 1998 година на 87-годишна възраст в дома си, заобиколен от близки. Смъртта му настъпва след продължителна болест, която започва с респираторни проблеми и постепенно засяга други жизненоважни функции.


Здравната история на Тодор Живков представлява забележителен пример за това как дисциплинираният начин на живот и психическата устойчивост могат да допринесат за дълголетие дори в условията на екстремен стрес. Комбинацията от въздържание от вредни навици, здравословно хранене, физическа активност и изключителна емоционална стабилност вероятно са ключовите фактори, които му позволяват да управлява страната активно до напреднала възраст.

Въпреки ограничените документирани данни, достъпната информация и спомените на очевидци показват, че Живков е бил изключение сред политическите лидери от неговото време по отношение на грижата за собственото здраве.



 


Онзи обаятелен български актьор, който спираше дъха на зрителите в “Златният зъб”, “Осмият”, “Матриархат”, “Селянинът с колелото”, “Равновесие”, “Зарево над Драва”, “На всеки километър”…

Гец е абсолютен рекордьор по награди в българското кино. Осем пъти е носител на приза за най-добра мъжка роля. 


Клекналият на първата снимка от 1984 г. е по-малкият син на актьора – Данаил Георгиев. Когато е в трети клас, учителката им дава за домашно темата “Моят баща”. И Данаил написва: “Моят татко Георги е артист. Сутрин излиза рано, вечер се прибира късно. Къде ходи, никой не знае”.


Гец ни напусна на 2 септември 1996 г., няколко месеца след като през април същата година е покосен от инсулт на сцената на Старозагорския театър и изпада в кома. Погребан е на Централните гробища в София.


По-малкият от двамата му синове – Данаил, си идва последно за опелото му и оттогава България явно е затворена страница за него. Дани Гец заминава за Щатите още през повратната 1989 г. заедно с жена си Адриана. Пристигнали в Лос Анджелис със скромните 1000 долара в джоба, един куфар с дрехи и баскитара.


Данаилов от 30 години живее в САЩ и пише филмова музика. Освен това той е изключителен музикант – басист, пианист и композитор.


Макар синът на актьора да завършва музикалния колеж „Бъркли“, му се наложило дълго време да работи като продавач в магазин за дискове, бояджия, рецепционист в мотел, куриер, зидаро-мазач на строеж, шофьор за доставка на хляб, басист, пианист, копист, оркестратор, докато стане известен композитор на холивудски продукции.


Сега с жена му Адриана са прочути имена в киногилдията зад Океана. Тя е филмов продуцент, а Дани Гец е участвал в създаването на музиката на някои от най-мащабните и известни филмови продукции, като „Междузвездни войни“, „Хари Потър“, „Кинг Конг“. Писал е музика и за сериалите „Приятели“ и „Всички обичат Реймънд“.


Със съпругата му имат един син Мартин, който също е музикален талант. Той е единственият внук, който Гец приживе успява да види. В Америка с жена му Цена гостували веднъж, година преди той да почине.


През 2015 г. пък издъхна по-големият син на актьора – Иван Георгиев-Гец, който бе известен филмов режисьор. Той си отиде внезапно едва на 57-годишна възраст заради силен вътрешен кръвоизлив. Иван е баща на три деца – Станислав от първия му брак и близнаците Деница и Георги от втората му съпруга. Нито един от тях обаче няма щастието да се познава с великия си дядо.

Снимка: Ники Томов



През 80-те години, когато бях млад и безгрижен, мотора ми Балкан беше моята гордост и радост. Той беше не само средство за придвижване, но и символ на свобода и бунт срещу системата. Въпреки това, времената бяха трудни, а бензинът – скъп и труднодостъпен.


Една вечер, подтикнат от нуждата и младостта си, реших да направя нещо, което днес бих нарекъл неразумно. Видях паркирана милиционерска кола на уличката близо до дома ми. Идеята ме удари като гръм: „Ами ако открадна малко бензин, за да мога да покарам мотора си?“ Беше рисковано, но младостта често не мисли за последствията.



Докато се промъквах към колата, сърцето ми биеше силно. Бях въоръжен с маркуч и бутилка, готов да открадна онова, което ми трябва. За съжаление, не бях толкова спокоен и дискретен, колкото си мислех. Бързо бях забелязан от случайни минувачи, които не се поколебаха да информират милицията.


Когато те дойдоха, ме хванаха на място."Съветваха" ме с една палка още на място. Осъзнаването на сериозността на положението ме удари моментално. Това беше урок, който нямаше да забравя скоро.




Съдът беше бърз и безмилостен. Осъдиха ме на три месеца общественополезен труд – копаене на канали за полагане на кабели в София. На пръв поглед, това звучеше като наказание, но всъщност се оказа нещо повече от урок по смирение.


Докато копаех канали, имах време да размислям за действията си и за бъдещето си. Запознах се с хора, които имаха свои собствени истории и уроци. Всеки от тях носеше своя товар и своя опит, а нашите разговори ми помогнаха да разбера, че животът е много повече от моментни импулси и необмислени решения.



Тези три месеца ме научиха на много. Научих се на дисциплина, на уважение към закона и най-вече на това, че всяко действие има своите последствия. Оттогава насам винаги обмислям добре, преди да предприема нещо. 


И макар че споменът за онази нощ все още предизвиква усмивка, той служи и като напомняне за уроците, които животът ни предлага по необичайни начини.



През 1930-та година в малко китайско село, обгърнато от мъгла и мистерия, се случи събитие, което разтърси цялата общност. Мъж, обвинен в жестоко убийство, бе осъден на необичайна и жестока присъда. Той бе затворен в клетка, поставена на площада на селото, а на всички бе строго забранено да му дават храна или вода. Тази история разказва за съдбата на този човек и за въздействието на неговото наказание върху хората около него.



Мъжът, чието име бе забравено във времето, бе обвинен в убийството на местен търговец, което бе предизвикало страх и гняв сред жителите на селото. Съдът реши да го накаже по начин, който да служи като предупреждение за останалите. Клетката, в която бе поставен, бе не само негов затвор, но и символ на осъждане и позор.



Селяните бяха свидетели на мъчителния процес на умиране от глад и жажда. Въпреки че им беше забранено да му помагат, някои от тях тайно оставяха парчета хляб или шепа вода, надявайки се да облекчат страданията му. Други, обаче, го гледаха с презрение, вярвайки, че той заслужава тази съдба.



Наказанието на мъжа предизвика много въпроси за морала и справедливостта. Дали беше правилно да се наказва човек по този начин, дори и ако е виновен за тежко престъпление? Може ли обществото да се нарича цивилизовано, ако прибягва до такива жестоки методи? Тези въпроси разкриха дълбоки разломи в сърцата и съзнанията на жителите.



Смъртта на мъжа в клетката се превърна в легенда, която се предаваше от поколение на поколение. Тя остави следи в съзнанието на хората и ги накара да преосмислят своите възгледи за наказание и милосърдие. Урокът беше ясен: жестокостта не ражда справедливост, а само още болка и страдание.


Въпреки че времето изтрива имената и лицата, историите като тази остават като предупреждение за бъдещето, напомняйки ни за важността на състраданието и човечността дори в лицето на най-големите престъпления.


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: