Легендата на Левски и българския футбол Георги Аспарухов е имал изключителни родители. Баща му Аспарух Рангелов и майка му Мария Ташкова били възпитани и скромни хора. И логично Гунди се е метнал на тях.


Те обаче също не умират от старост. След зловещата катастрофа на 30 юни 1971 година във Витиня, където загиват Георги Аспарухов, Никола Котков и качен от двамата военен, родителите на Гунди са съсипани.


Баща му Аспарух е имал много силна връзка със сина си. Именно той тласка малкия Георги към топката и стадионите, водейки го на „Герена“. Любопитен обаче е фактът, че таткото първоначално е бил цесекар.


След смъртта на момчето му Аспарух Рангелов закъсва със здравето. Появяват се проблеми с бъбреците. Първоначално след направена операция Аспарух е добре, но впоследствие се влошава и умира.Майката на Гунди – Мария, умира нелепо около Нова година през 1976-а.  Решава да пусне пералнята, която се намира в мазето на къщата им. Но се допира до кабел, получава се токов удар, който я поразява. Добрата женица умира на място.


През 1993 година пък се случва ново нещастие. Огромен пожар изпепелява къщата, където до последно живеят родителите на Гунди -  в софийското село Войняговци./Блиц/



Овъгленото тяло на Чакъра бе открито в постройката в местността Извора на Белоногата край Харманли рано сутринта. Според разследващите тогава Чакъра загинал при пожара, след като полицаите изстреляха няколко димки в опит да изкарат Димов от къщата. Впоследствие обаче бе обявено, че Чакъра се е самовзривил с ръчна граната.


Операцията по задържането му е част от обща кампания за издирване на осъдени, които са на свобода – една от инициативите за създаване на имидж на новия главен секретар на МВР Бойко Борисов.


Акцията започнала към 7 сутринта на 10 декември 2003 година. Патрулна кола с двама сержанти и двама оперативни работници паркирала пред вилата на Димов. Те носели заповед за ареста му. Чакъра трябвало да излежи 2-годишна присъда за сводничество и кражба на добитък от Ивайловград. Към това се прибавяли и 3 г. за обир на обменно бюро в Харманли през 1994 г. Тогава Димов бил прострелян от полицаите, но успял да избяга от болницата.


Чакъра се бе примирил с влизането в затвора, твърдят негови близки. Знаейки, че в близко време полицията ще дойде да го прибере, той се подстригал и дори заколил прасе. Поканил на прощално събиране близките си.


Няколко дни след това обаче по неизвестни причини Димов се преобразил и започнал да изпитва панически ужас от мисълта за влизане зад решетките.


Чакъра посрещнал патрулката с изваден автомат "Калашников". Извикал на майка си да бяга и открил огън по колата.  Полицаите успели да се скрият зад гумите на колата. Стрелбата обаче продължила и те успели да се измъкнат чак през нощта след бавно 12-часово отстъпление.


Били повикани още патрулки от Харманли. Те отцепили черния път към вилата на Чакъра.


В 13 ч. дошли и 7 коли с барети от София и Хасково. С тях били и шестима снайперисти. Според очевидци над 200 униформени са се струпали на мястото около вилата на Чакъра.


Error5

Пристигнали и две пожарни, за да осветяват. От Харманли пък докарали две фадроми, зад които да се крият командосите.


На мястото вече бил и тогавашният главен секретар на МВР Бойко Борисов.

През целия ден сестрата и синът на Чакъра се опитвали да го убедят да се предаде, но без успех.


"Предай се, Тошо! За толкова малка присъда не си струва", се чувало по мегафона.


С Чакъра преговаряли и психолози от МВР, но той останал непреклонен.


В 20,30 ч. полицаите изстреляли няколко димки, които трябвало да изкарат Чакъра от къщата. Идеята нямала успех, но лумнал пожар на покрива в източната част на къщата.


Междувременно пристигнал и приятел на Чакъра, който споделил, че преди дни двамата минирали целия район на вилата.


"Пълно е с капани, не може да влезете", заявил мъжът.


Тогава Борисов разпорежда да бъдат изстреляни 15 снаряда с гранатомети РПГ-7. Атаката започнала около два и половина през нощта и продължила няколко минути. Целта била от вибрациите да се активират взривните устройства в къщата. Операцията се оказала успешна - последвала серия от взривове във вилата


Към 4 сутринта обстановката около къщата вече била спокойна. Въпреки това чак часове по-късно полицаите се осмелили да се приближат.


Пред тях се разкрило истинско бойно поле. Цялата къща била обградена с импровизирана тухлена преграда. Чакъра се е придвижвал зад нея и в къщата и е стрелял от няколко поста.


В мазето му бил открит бетонен бункер, в който се предполага, че е съхранявал експлозиви.


"След като произведе над 100 изстрела от бойниците на къщата си по полицаите от Хасково, министър Георги Петканов разреши да използваме баретите. Започна се престрелка. Правихме опити да го убедим да се предаде чрез близки и психолози, но той отговаряше със стрелба.


Използвахме шоковите гранати, но последваха вторични детонации, което значеше, че е поставил взривове на много места в къщата, в която има тунели и шахти.


Тогава, за да не загиват хората ни, съгласувахме с министър Петканов и премиера Симеон Сакскобургготски действията си. Използвахме необходимите взривни материали, при което той е загинал.


Който стреля по полицаи, това ще му е съдбата", каза тогава пред медиите Борисов.


Убийството на Чакъра през декември 2003 г. предизвика голям публичен скандал и постави множество въпроси за стандартите в работата на МВР, които за съжаление и до днес не са намерили адекватен отговор – нито от политическата власт, нито от съдебната, която регистрира поредния си провал в този случай.Макар да е известно, че Чакъра е сам в къщата, в операцията по задържането му участва рекордно количество полиция – 39 полицаи от Регионална служба "Полиция" в Харманли, шестима полицаи от РДВР-Хасково, 16 души от РПУ-Свиленград, 30 души от Специалния отряд за борба с тероризма, 19 служители на гранична полиция, трима психолози от Института по психология на МВР и накрая – лично главният секретар на Министерството на вътрешните работи, който пристига триумфално да ръководи цялата тази полицейска армия за залавянето на един дребен престъпник.


"Това някаква инквизиция ли беше, или показно убийство ли беше? Да убиваш човек пред синовете и сестра му, които стоят отстрани и не могат да направят нищо. Той ли беше най-големият терорист, че трябваше да го взривят", са думите на сестра му Таня, когато погребват брат й Тодор.


Ето как са изложени фактите по участието на Бойко Борисов в решението на Страсбург:


"След това полицията прави опит да поднови преговорите. Група от полицаи и първият от жалбоподателите (един от синовете на Тодоров - Добромир, тогава на 22 години) се приближават на около десет или петнадесет метра от къщата и приканват Тодоров за преговори.


Тъй като той не отговаря, полицията дава мегафон на сина, който призова баща си да се предаде: "Татко, моля те, излез без оръжие и се предай, че да приключи всичко това", но отговор няма.


В този момент полицията вижда, че в резултат на предходната атака се е запалила стая на първия етаж, и всички се оттеглят.


Около 18:00 ръководителят на спецотряда за борба с тероризма наредил на хората си да пробият дупки в стените на къщата, използвайки гранати.


По-късно те свидетелстват, че това е довело до експлозии и кратка престрелка.


Според сина Добромир след 17:00 часа Чакъра не е отговарял, стрелял, нито е реагирал на атаките по друг начин.


След това шефът на СОБТ информира министъра на вътрешните работи за последното развитие на нещата, а министърът нарежда спиране на всички действия до пристигането на главния секретар на министерството генерал Б.Б.


Междувременно полицейските коли са били поставени пред къщата, за да осветяват сцената с фаровете си.



Главният секретар пристига между 20:30 и 21:00 и поема командването на операцията. Той нарежда на полицията да взриви дупка в стената на къщата.


Според по-късно дадените от главния секретар показания след първата експлозия е имало втора, идваща от по-горните нива. В резултат на това покривът се е запалил и бързо е опожарен.


Правени са няколко неуспешни опита за влизане в  къщата, но не е ясно в какво точно са се състояли.


Междувременно в полицията отива човек, който преди е работил по къщата, а сега е чул за инцидента по радиото, и казва, че Чакъра го бил предупредил, че къщата е капан.


Около 22:00 по заповед на главния секретар на МВР е извикан отряд гранична полиция, за да наблюдава къщата и околностите й с устройства за нощно виждане. Наблюдението продължава до следващата сутрин.


По-късно, след обсъждане с други висши офицери, главният секретар нарежда на полицията да използва гранатомет, за да унищожи всякакви възможни капани и да се ускори претърсването на къщата. Командата се подава на отряда за борба с тероризма около 1:30 ч. през нощта на 11 декември 2003 г.


Между 2 и 2:30 часа са изстреляни петнадесет снаряда в по-ниските части на къщата и в стая на първия етаж, при което се прави голям пробив с стената. Взема се решение да се изчака дневната светлина, за да се атакува.


Около шест или седем часа сутринта полицейските части образуват плътен кордон около къщата, после влиза вътре и започва проверка на приземния и на първия етаж.


Когато с противопожарна стълба стигат до таванския етаж, виждат краката на овъгленото тялото на Чакъра. Операцията е прекратена, къщата е отцепена, а за случая е докладвано на военна прокуратура".


Борисов поименно е споменат – при това не просто като участник, а като ръководител и идеолог на гротескна полицейска операция, окачествена от Евросъда като нарушение на най-основното човешко право – правото на живот.


В мотивите на съдиите се казва, че Чакъра е бил лишен от правото на избор да живее, защото численото превъзходство на атакуващите го било едно към двеста. Арестът и привеждането му в затвора са можели да станат много по-професионално, като се избегне неравната битка и обсадата на къщата, която било срутена от снарядите и накрая запалена."Ако има прокуратура в България, след решението на Страсбург трябва веднага да започне разследване на Бойко Борисов. От гледна точка на мотивите на решението на Страсбург той би следвало да е отговорен, ако не в съпричастност към убийството на Тодор Димов, то в злоупотреба с власт и превишаване на правомощия",  заяви един от адвокатите по делото - Михаил Екимджиев.


В жалбата пред Евросъда е цитирано интервю на Бойко Борисов пред в. "24 часа" от 19 май 2004 г., в което той заявява:


 "Потвърдих, че аз съм дал заповедта за стрелбата. Според мен сме действали абсолютно правилно и ако отново се наложи такава ситуация, ще действаме по същия начин. Ако има някой виновен, това съм аз".


След решението на съда в Страсбург Борисов заяви:


"Това, което си спомням, е, че Тодор Димов стреля по полицаи. Той се самоуби, много добре знаете. Цял ден държа полицаи за заложници и стреля с калашник срещу тях. Като полицейски шеф никога не съм допускал да стрелят по полицаи".


На въпрос не се ли чувства отговорен, Борисов отговори: "Не".


Междувременно главният прокурор поиска от Върховния касационен съд да възобнови делото за смъртта на Димов.


Съдиите уважиха искането и така разследването започна от нулата.


През 2005 г. военните прокурори в Пловдив прекратиха предварителното производство с мотив, че употребената от полицията сила е била оправдана, както и че той не бил загинал от полицейско оръжие, а се е взривил сам с ръчна граната, тъй като на един от пръстите на дясната му ръка е намерена халка на предпазен щифт от ръчна граната, която била причинила смъртта му при самовзривяване.


Димов обаче не е бил левичар и следователно би трябвало да държи с дясната ръка гранатата, а с лявата да изтегли предпазния щифт.


Този факт е пренебрегнат от разследващите. Те са се задоволили с разказите на полицаите, които обаче странно съвпадали почти дума по дума.


Преди дни извършената ексхумация породи факти и съмнения около смъртта на Чакъра.


Той е бил взривен с граната и запален от полицията, за да бъдат заличени следите от унищожението му. Това сочат данните от началната експертиза след ексхумацията на тялото.


Граната е имало, но тя е взривена в задната лява част на тялото му. Шрапнели от нея са открити в лявата бедрена кост с вход отзаад. Чакъра е бил десняк и е невероятно човек да използва подобна изкълчена поза, за да се самоубие.


Логичните изводи на експертите, до които водят новите факти, очертават грозна стъкмистика, а именно, че граната е била пъхната под тялото му и после взривена. Не от Димов. А за заличаване на следите трупът е бил запален.


Какво води спецовете до подобни изводи?


Трупът на Чакъра е бил ужасяващо изгорял, но мебелите около него са били засегнати в много малка степен в сравнение със състоянието на тялото. Наоколо е имало фотьойли от изкуствена кожа, които е трябвало да изгорят като факли, но не са.


Затова логичен е изводът, че е горял само трупът, но не и помещението, в което се е намирал.


Именно това е насочило експертите към извода, че той е бил запален.


Друг ужасяващ факт е, че дясната ръка на Чакъра е била взета от съдебния лекар, който е правил първата експертиза, и той 10 години я е съхранявал в хладилник на съдебна медицина. На един от пръстите й е и халката от шплинта на гранатата.


Състоянието й потвърждава изводите за подмяната на фактите и логиката, че гранатата е била подпъхната под тялото на Тодор - обгарянето на тялото видимо не съответства на обгарянето на халката на гранатата.


Преди 10 години същият доктор е посочил, че халката е нахлузена на един пръст (който се оказва прострелян), а тя се намира на съвсем друг.


Главният прокурор Цацаров е потвърдил, че резследването тече активно, но и той и заместникът му Борислав Сарафов са отказали коментар до приключването му.

Източник:glasove.com



Открай време се създава впечатление за сложността на въпросите, които се задават за определена сума в българската версия в „Стани богат“. Преди време ви запознахме с играта на младия учител от Велико Търново Драгомир Дачев.


При него любопитното бе, че отговори правилно на въпрос за 5000 лева, който е бил зададен за 1 000 000 долара в американската версия на предаването.Във вчерашния брой на горещия стол седна Галена Добрева. Всичко в нейната игра вървеше нормално до момента, в който бе отворен въпроса за първа сигурна сума – 500 лева.Коя от държавите граничи само с една държава и територията й се съдържа изцяло в територията на друга държава?


а/ Индонезия б/Лесото в/Монголия д/Кения


Въпросът не е никак труден за човек с обикновено ниво на обща култура, но участничката се поколеба и пожела да използва жокер 50/50 и в крайна сметка посочи верния отговор – Лесото, която е заобиколена изцяло от ЮАР.Абсолютно същия въпрос е зададен на американеца Ким Хънт в американската версия „Кой иска да стане милионер“ през 2000 година. Той отговаря вярно, печели играта и става милионер.Въпросът към Хънт е зададен по абсолютно същия словоред, както при Добрева. Отговорите са – Лесото, Буркина Фасо, Монголия и Люксембург. Както виждате в българската версия Люксембург е заменен с Индонезия, която е и една от най-големите държави в света.

Този случай отново поражда дискусия за сложността на въпросите в българския „Стани богат“ версия. Друго – защо от 20 години най-високите суми не са променяни и кога най-накрая ще се намери българин, който да вземе голямата сума.


Източник: plovdiv24


За няколко месеца "шампионът" Максим Стависки и "героят" Красимир Горсов бяха ежедневна тема за разговор. Кампанията на бащата, който иска да види своето дете здраво срещу пияния шофьор, който причини смърт и трайни телесни повреди. Събираха се пари, с една сълза Горсов си е докарвал хиляди, които са отивали за "лечение".


Добре, но и за най-наивните става ясно, че лечение няма. Няма как.


Но е грозно да откажеш на един плачещ баща. Тръгнаха и слуховете, които се оказаха истина - парите отиват за хазарт и задоволяване на егото. Мануела Горсова е една неподвижна кукла, на чието име пристигат пари. Които тя не харчи, а вместо нея ги харчат - за хазарт и его. 


За пореден път това излиза наяве. Никой не е шокиран. Всъщност, аз вярвам в това, че в нормалните държави Мануела би имала своя шанс, по достоен начин, каквото и колкото е възможно. Но не само тя. Всеки българин, без разлика от възраст, пол и положение. И етнос, като се сещам и за инцидента в Сандански.


Заедно с това, в нормалните държави, Горсов би трябвало отдавна да е в затвора. Или и "до стената" също не е лош вариант. Да, има си своите тънкости това да се опитваш да възстановиш вселенската правда.


Засега обаче той е избягал с парите, Стависки си живее в Русия, само Мануела и майка й мизерстват накъде и чакат чудо. Но чудеса няма.

Ивайло Тончев /Стара Загора



По повод предаването „Училище мъчилище“ по Пловдивската обществена телевизия гражданинът Димитър Стоев разказва за това какво е било за училището едно време.


Ето спомените на пловдивчанина:


Лошите спомени за училището нямат край! Тогава те бяха за нас като едно най-обикновено ежедневие, но днес, когато вече всичко е минало, понякога ми измъчват съзнанието колко неоправдани бяхме тогава.


Учителските показалки се ползваха от учителите като палки за побой над учениците, предимно по черепите ни. Вземаха ни страха без да подбират средства за това – търсеха се форми и начини за насилие.Сутрин учителите заставаха на вратата на класната стая и питаха всеки влизащ ученик дали е закусил и какво. Задължаваха ни да носим от дома храна на бедните и гладуващите ни съученици.


През голямото междучасие едни и същи деца се оглеждаха кой закусва и му вземаха храната. Даже стояха и чакаха пред домовете на съучениците да им вземат храната и ги обричаха на глад.


На екскурзии, когато учителите ни караха да си носим суха храна, винаги се намираха едни и същи деца без храна и ни задължаваха да им даваме от себе си и да не си дояждаме заради тях.


Винаги, когато учител ни срещаше навън по улиците питаше няма ли за нас дневен режим и книжки за нас. За игра на джамини намаляха поведението. Вечер кината се охраняваха от дежурни учител.Внезапно учители нахълтваха по домовете ни където живеем и ако ни беше по-широко, превръщаха стаите в занималня за бедни ученици, които нямаха условия за учене. Само за една седмица всичко ни беше изкрадено.


Самите учители оглеждаха къщата и гледаха да закачат нещо, особено акордеон, радио, грамофон и др. за нуждите на училището и ако не ги дадеш, не завършваш срока и даже оставаш да повтаряш.


В класните стаи всяка редица имаше внедрен доносчик и всичко което чуеше го пренасяше на учителя. Задаваха ни да правим съчинения, свързани с личния и семейния ни живот.Всичко това и още друго едва сега го проумявам колко сме били манипулирани като деца, а всяка двойка и забележка в бележника се наказваше с побой от родителите ни.


Мъките ни нямаха край. Вземаха ни страха и се учихме не за знания, а за бележки!



Материалът е написан след срещи и разговори с момичета от общежитието за девойки на текстилния комбинат „Марица“ в Пловдив.Пролог

Вечер винаги идват с коли. Всички с коли.

– Знаят, че „маричанките“ вадят много пари — имат и за бензин.– Най-хубаво е военен. Летците са най-добре.

– И капитаните са добре.

– Кои капитани?

– Морските.

– Аз ще си потърся коминочистач. Коминочистачите носели щастие.От портала до общежитието са стотина крачки — покрай жените, които си отиват вкъщи, покрай мъжете, които пият бира на павилиона, покрай пейките, автобусите. Стотина крачки до общежитието с дългите, тесни коридори. Преди 2 години големият прозорец беше само една метална рамка без стъкло, вятърът издуваше пердето като корабно платно и, аха, да понесе нанякъде всичките 5 етажа. Сега стъклото си е на мястото, а корабът продължава да лежи на дрейф. Жените го подминават, все едно, че е празно пространство, а младите мъже подсвиркват отдолу като косове.


Момичетата си знаят дрехите, навиците, настроенията, влюбванията и разлюбванията, страховете и надеждите, случките (истински и измислени), вицовете, момчетата и снимките на момчетата, които все още ги търсят или вече не ги търсят.


Гласове от миналото


Самотната. Беше слаба и прозрачна. Казваше: „Страх ме хваща, като си помисля, че мога да остана тук още 5 години. Искам да създам семейство.“


Отишла си е. Страховете й не са се сбъднали.


Влюбената. „Ние знаем, че няма да останем тук. Искам да се омъжа, та да не чакам неспокойно срещите“. Така казваше някога. За нея тече 12-тата година в общежитието. „Отначало и аз виках: 5 месеца да изкарам и бягам. А ето колко време стоя. Човек не знае какво го чака… Мисля си, че никога няма да ми се случи това, за което си мечтая. За мен най-важното е семейството. Мъжът ми, все едно каква професия ще има, но да се разбираме. Бих искала да имам 3-4 деца, но в това време — къде ти. Най-много две.”


Тя бърза. Не знам накъде. Не знам дали още мога да я наричам Влюбената.


Бърборината. Седеше на дивана с хавлиена кърпа на главата. „Аз много не обичам да чета. Виж, да ми чете някой, обичам. На мен ми дай да готвя, да плета. Най-обичам детски работи да плета — те са малки и стават много красиви, за подаръци. Като остана сама, все си мечтая — как ще се подредя, как ще си имам деца, как ще си ги обличам. Дано не остана тук! До зимата, живот и здраве, ще се задомя!“


Зимата си беше отишла. Заедно с Бърборината, която вече шета в селската къща на мъжа си. Сега на дивана седи друго момиче с хавлиена кърпа на главата.


Малката. Тя влезе в портиерната. Носеше вестници, писма и една рибена консерва. Искаше да отиде на екскурзия в чужбина. И да бъде щастлива. „Щастието е всичко да ти е наред. Не искам мъжът ми да е инженер. Само за работа ще ми говори. Работник да е, ама да не е прост. Да ходи, ама да се пази, че ако го хвана, не прощавам. Искам да е висок. Искам да съм по-хубава от него…“


За 2 години Малката е пораснала и тези думи й се виждат вече вятърничави. „Боже, какви неща ти наговорих тогава! Много хвърчах. Сега, какво да хвърча… Викам си — бъдещето е напред. Тогава ти разправях, че мечтая да ида в Париж. Аз и сега искам… но не мисля като тогава. Тогава бях отчаяна, сега не съм. (А па мен ми се струваше, че тя е най- веселата!) Какво искам от живота? Искам нещо хубаво да ми се случи. Само на себе си разчитам. Аз съм упорита. Човек трябва да бъде твърд. А за любовта ще ти кажа — мъжът трябва да уважава гордостта на жената. И никога да не надвива тази гордост. Аз съм горда…“


Срещнах и други момичета, които живеят тук вече 10-15 години. Но те не искаха да говорят. Затвориха се в стаите си и зад вратите им стана много тихо. После от всички транзистори се понесе една и съща песен. А когато завъртиш копчето до края, не можеш да разбереш тъжна ли е музиката или весела…


Във фоайето останаха новите. От техните думи се получи този Многогласен монолог


Много е хубаво тук! Всичко си имаме — баня, кухня, топла вода, парно… Живеем за 3 и 90 на месец! Къде другаде ще намерим такива удобства! Е, няма момчета, ама пък за какво са ни! Ако има момчета, само ще се притесняваме. Сега както искаме, така си ходим из общежитието. А като знаеш, че отнякъде ще ти цъфне момче, можеш ли да вървиш с ролки на главата? Така сме си по-спокойни, по-свободни, без дертове. Ако има момчета, ще ги ревнуваме — с коя излиза, пък що отива в онази стая, а в нашата не идва, ще се коментира. 


В общежитието на строителите са заедно, на отделни етажи, ама като знаеш, че ги има… Абе, не е лошо да има момчета — китара ще донесе, ще посвири, ще го извикаш да закове някой пирон… Но и така е весело. Събираме се, телевизия гледаме, танцуваме си, пеем си, плетем, бродираме. За работата си говорим, за пътешествия си разказваме, за морето. За любовта най-много. Разни случаи си припомняме. Ако няма за какво да говорим — почваме вицовете… Обичаме телевизия да гледаме. 


Винаги бързаме да не изтървем филма. Много ни харесва както я направиха сега програмата по телевизията — като свърши филмът по първа, почва филмът по втора.Като останем сами в стаите си, слушаме музика. Лилито обичаме, и Васко. Седим си, мечтаем си разни работи, разглеждаме снимки — наши, на приятели, на приятелки. Ако не сме много уморени, чистим стаите си. Обикновено след нощната едва гледаме и лягаме да поспим. После… после нищо. Зяпаме през прозореца — минават коли… Филми гледаме, а за книги нямаме много време — готвим си чеиза. Карета се шият, терлици се плетат… Някой дойде да си поприказваме или пък — слезем до града, разходим се малко по главната. Пием кафе, ходим на кино, някой се залепи, тръгне да ни изпраща.


Като види, че сме от общежитие, си мисли, че сме много лесни. Така де, мисли, че ще му се хвърлим на врата. Понеже всеки иска да остане в Пловдив.Но да не мислите, че ще се омъжим за първия, дето се е залепил в киното и дето всяка вечер виси пред входа! И с коли идват — един вид „сега ще им вземем акъла на тия мадами“.


Истината е, че не ни се връща на село. В село няма работа за нас — нито цехове, нито комбинати. Само на къра — жените работят, мъжете пишат в тефтерите. А в Пловдив — където искаш можеш да работиш, където искаш можеш да отидеш. Нашата професия е тежка, пък на промишлеността й викат лека. Разширени вени имаме вече, някои от нас мислят да напускат. Но ако си на село, къде ще идеш? Там нищо няма — нито кино, нито забава. Има някаква ужким дискотека. Кажи ни, на село можеш ли да пиеш едно кафенце в ресторантчето и да си пушиш цигарката? Ще идеш ли? После един месец цялото село ще те разнася. Тук няма кой да те пита къде отиваш, откъде се връщаш. Тук сме свободни до 12 часа да ходим където си поискаме. След 12, ако закъснеем, не ни пускат. То зависи от портиера. Обикновено ни записват, че сме закъснели, и ни пускат. Има и друг начин — прибираме се рано сутринта с нощната смяна.


Заради това си мислим, че е по-добре на квартира. Тук никого не можеш да поканиш. Забранено е. Нито момчета, нито момичета. Който те търси — долу. През лятото — лесно, ама през зимата лошо. Докато си кажеш две приказки и замръзнеш. В краен случай може да пуснат майка ти или сестра ти. Пък като те потърси някое момче, хич не върви да се целувате пред общежитието. Каква целувка ще е тая, дето всички ще я видят… Като на кино. Само на кино всичко може. На кино и любов има, и щастие има, и всичко завършва щастливо. Пък даже и да не завърши щастливо, знаеш, че е на кино.


Момичетата искат да се омъжат и да избягат от общежитието. Не че е лошо тук, не! Много си ни е хубаво даже, ама за цял живот не става. Най-много 5-6 години и си хващаш пътя. Има някои (чукане на дърво) живеят тук вече 15 години!


Ако я подкараме така, направо в старческия дом трябва да вървим. Малките ще ни викат „лельо“ и „како“… Ние няма да им се караме, че пускат високо музиката и че приказват в коридора. Големите само се сърдят: „Едно време какви стабилни момичета имаше, сега на вас две думи не може да ви каже човек, вие като отворите едни уста, вие сте нови, ще правите каквото ви кажем… Ей такива едни приказки. Като ги слушаш, ще си помислиш, че са на сто години, а те са само на по 25-26.


Монологът свърши. Момичетата тръгнаха на работа. Там, в цеховете на комбината има много хора. Също както в общежитието, каквото и да направиш, е като на кино — всички гледат. Затова сигурно е и толкова силен копнежът по дом и семейство. Затова сигурно се бродират много карета. Макар за един дом да са достатъчни две, три.


А в колко ли необщежития други момичета също чакат своя късмет? И понякога също не го дочакват. Значи не в общежитието е причината.


Гледат по филмите – и радост има, и пътешествия, и любов. А те – от работа в общежитието, от общежитието – на работа. Пловдив не се отличава от бащиното село само с оживената главна… Хората прекосяват континенти, за да видят Пловдив, Стария град, античните разкопки, музеите, картините на пловдивските художници. Тези срещи носят радост. И още — дървета, покрити с ръждиви листа, или снежни полета, видени от прозореца на влака, спортната площадка, томчето със стихове и разговор с някой, който е положил много труд, за да постигне мечтите си… Кой може да спре порива да се живее интересно, но и кой може да го събуди? Не, моминството не е само очакване на любовта.


Все един ден момичетата ще си отговорят на въпроса какво е щастие. Все един ден ще разберат, че точно сега искат и мечтаят истински. Все един ден ще си отидат от общежитието, за да го превърнат след години в част от идеализирания спомен за младостта. След тях ще дойдат други момичета и те ще търсят отговор на своите въпроси.

Източник: списание „Жената днес“


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: