Преди  години мина със 118 миньори се срутва при земетресение с магнитуд 7,8 в Западен Китай.


Оттогава тази част от мината е затворена. Наскоро обаче група миньори подновили работата си в изоставената мина, когато случайно открили миньор. Той е успял да оцелее в смъртния капан в продължение на 17 години.


Спасеният миньор, 59-годишният Чунг Вай, е бил в много лошо състояние. Той е откаран в близката болница, където лекарите в момента оценяват физическото и психическото му състояние.По време на земетресението дървените конструкции, които са свързвали тунела на мината, са се срутили и 118 души са останали под развалините. Всички миньори загиват, с изключение на Чънг. Единствената причина, поради която той успява да оцелее, е вентилационният отвор, който е единственият достъп до свеж въздух.


Помогнало му да оцелее и това, че в мините имало много хранителни запаси в случай на срутване. Въпреки това му се наложило да яде плъхове и мъх.


Това е най-уникалният случай, в който човек е успял да оцелее толкова дълго време в такива екстремни условия.



Торбичката Билла е символ отдавна. В цяла Европа обикалят нашенци с такава торбичка. Здрава е, цветна е, модерна е. Маркова е. Не е някоя селска и има завиден обем. Може да се използва и като сигнална жилетка, за да виждат останалите от туристическата група къде си. Изобщо е многофункционална, голяма, здрава и обемна.


Хората над 40 години си спомнят добре, че шарената найлонова торбичка с рекламен надпис беше символ на цивилизацията и Запада по времето на социализма.


Пликовете, както още им викахме тогава, се събираха внимателно и се използваха като луксозни чанти. Естествено, предизвикаха завист и носеха престиж. Домакините даже си ги перяха.


Найлоновата торба влиза в употреба на Запад през 60-те години, според английската статия в „Уикипедия“. И макар че по замисъл са за еднократна употреба, оказва се, че рекламният бизнес ги превръща в многократно употребявани. В Западна Европа на никого не правят впечатление, но в социалистическия лагер бяха западен лукс – като лъскавите салфетки, които се носеха оттам, а малките момичета страстно ги колекционираха.


Торбата от верига за хранителни стоки в днешно време в България е символ на провинциалност – каква ирония на съдбата и какво падение на този някогашен символ на престиж. Затова вицепремиерът е недоволен. Само да не го беше казвал в ефир…



От началото на 60-те години поради масовата миграция към градовете започва и масовото строителство на панелни жилищни комплекси за задоволяване на жилищните нужди на непрекъснато нарастващото население на столицата и големите области. 


Създадена е и стройна схема за планиране на нуждите на населяващите съответните комплекси: детска градина на 3 до 5 хиляди жители, училище на 15-20 000 жители, поликлиника и кино – на 40-50 хиляди жители. В по-големите комплекси са изградени също т.  нар. РУМ, Битов комбинати, Дом на услугите, Спортна зала, Културен дом и т. н. Към 1989 г. над 60% от населението на страната живее в жилищните комплекси, построени основно от стоманобетонни елементи (панели) – произведени предварително в специално промишлено предприятие – Домостроителен комбинат и монолитен стоманобетон (ЕПК). След 1989-а строителството на панелни и ЕПК блокове е основно преустановено. 


Апартаментите в голяма част от построените жилищни блокове тогава са зачислени към различните предприятия и учреждения и в тях са можели да бъдат настанени само отговарящите на определени условия работници и служители към съответното ведомство. Така се появяват и т. нар. военни блокове, пръснати из цяла България, за кремиковските работници изниква цял нов квартал в столицата, а бургаските нефтохимици са настанени в много от новоизградените блокове на застроения през 70-те жк „Славейков“.


Трудовият народ започва да нарича жилищните райони, изникващи масово през 70-те години на миналия век в перифериите на градовете, „градски спални“. Тъй като голяма част от жилищата са ведомствени, обитаващите ги заплащат за тях символичен наем на държавата. Повечето от хората преди 1989 г. имат възможност да си ги закупят от държавата свободно едва след 1990 г. Наемането на жилище свободно към края на 80-те струва на наемателите: 90 лв. за стая, 130 лв. за гарсионера и 280 лв. за тристаен апартамент.


Поколенията, започнали работа след края на Втората световна война, за 6-7 години са спестявали пари за тристаен апартамент в София без кредит. Докъм края на 60-те покупко-продажбата на недвижимо имущество е свободна. През 1969 г. средната месечна заплата е била 117,17 лв., а една гарсониера в София се е продавала за 5000 лв., т. е. 42,67 месечни заплати. До края на 1960-те според комунистическото законодателство притежаването на повече от един апартамент носи риск държавата да настани в него принудително наематели на държавен, нормиран (символичен) наем, който тя определи.


От началото на 70-те влиза в сила нов закон, според който покупко-продажбата на недвижимо имущество се осъществява само от държавна комисия. И който реши да продава имот, го обявява, а държавната комисия определя кой ще е купувачът и на каква цена ще купи недвижимия имот. Всеки, който желае да се сдобие с жилище след 70-те, се записва в списък и чака на опашка. Държавна комисия определя кой от чакащите е най-нуждаещ се и на него дава жилище с държавен кредит за 20 години на цена, дотирана от държавата.


Според някои неофициални източници в средата на 80-те един тристаен апартамент в центъра на София се е продавал нелегално за 40 000-50 000 лв. По времето на Тодор Живков се утвърждава и правилото, че сам човек или семейство има право да притежава един апартамент до 120 кв. м в окръжен град и една вила. Десети ноември 1989 г. заварва България с уникално ниски цени на електроенергията. Токът за населението струва 4,5 ст./киловатчас по дневната тарифа и точно 2 ст. по нощната. Тези стойности важат за цялата страна. При соца цените на тока са се променяли най-много веднъж на петилетка. Например през януари 1970 г. дневната тарифа е била 2,2 ст./кВтч, а нощната – 1 ст./кВтч. Следващата промяна е от януари 1980 г. Тогава дневният ток поскъпва с 45% до 3,2 ст., но цената на нощния не мърда. Следващото увеличение през октомври 1985 г. обаче е жестоко. Дневната тарифа се вдига с 41% до 4,5 ст., а нощната скача двойно до 2 ст./кВтч.


Сметките за парно към края на 80-те са около 20 лв. на месец за тристаен апартамент при стайна температура около +23°C – +26°C, без топломер и енергоспестяващ регулатор. Температурата в жилищата тогава се регулира чрез отваряне на прозорците в жилището. Телефонният разговор независимо от продължителността му струва 0,014 лв. от домашен телефон, 0,02 лв. от уличен автомат. Домашният телефон дори и към края на 80-те все още е лукс за голяма част от домакинствата в страната и затова изпращането на писма из страната, което струва 2 ст., е в пълна сила. 


При соца много ценени бяха професии като бензинджия, барман (тогава имаше лаф – за да станеш барман, трябват връзки с Политбюро), които изкарваха пари с разни финтове. Водопроводчици, автомонтьори – това бяха галениците на социализма. Поради особеностите на Тодор-Живковия режим тук за разлика от други соцстрани не се разрешаваше и най-малката частна инициатива. Нямаше частни сервизи. Всички бяха на държавна работа, а отделно вземаха в брой на ръка. Склададжиите (за някои видове дефицитни стоки) бяха също много престижни длъжности.



След Девети септември правителството на Отечествения фронт намалява гимназиалното образование от пет на четири години (по формулата 4+3+4) с обосновката, че единадесет години са напълно достатъчни за „подготовката за живота“. През 1959 г. се узаконява ново степенуване, изразено в 4+4+4 чрез Единното средно политехническо училище (ЕСПУ). 


По-късно се въвежда друг модел, който се запазва до 1991 г. Неговата тристепенност се изразява в задължителен за всички десетгодишен общообразователен курс, едногодишна подготовка с широк профил в определено професионално направление и едногодишно овладяване на професия. Последните две години оформят т. нар. Учебно-професионален комплекс (УПК) с реално производство, в което ученикът е със статут на работник или стажант. Този модел не издържа поради недостатъчната за такава мащабна реорганизация материална база. 


Освен това обучението в УПК откъсва гимназистите от подготовката им за висшите училища. През 80-те години се утвърждава средното професионално-техническо училище (СПТУ), което заедно с най-добрите техникуми привлича извънредно голям брой учащи се – за някои години над 130 000 души. Така през 70-те и 80-те години се стига до едно ясно изразено предпочитание към професионалните училища, които осигуряват възможности за работа в материалното производство, програмирането и информатиката. В София и по-големите градове на страната са създадени и много езикови гимназии.


През 70-те и 80-те години висшистите в България съставляват 3,1% от населението на страната, с което тя изпреварва високоразвитите държави като Франция, Италия, Норвегия. Цялата огромна за българските мащаби система разполага със задоволителен сграден фонд и отлична материална база. Сред най-авторитетните висши училища се нареждат СУ „Климент Охридски“, ВИИ „Карл Маркс“, ВМЕИ „Ленин“, ВИАС, ВИТИЗ и др.


До 1989 г. финансирането на българското образование е изцяло централизирано и напълно безплатно. 


През 70-те и 80-те години страната ни е сред световните лидери по качество на образованието, достъпно за всеки български гражданин. Учебниците са безплатни, а в горния курс на средните училища и за студентите са на символични цени. През 1989 г. в класните стаи влизат около 1 350 000 ученици. В страната врати отварят близо 5000 училища, а броят на преподавателите в тях е над 150 000. За учениците от горен курс и студентите има задължителни за всички бригади в помощ на селското стопанство. В горния курс задължително се изучва предметът Начално военно обучение, който има учебна практика, т. нар. „военен лагер“ за учениците от X клас. В средното и висшето образование са въведени и много идеологически дисциплини като Основи на комунизма, заменен от предмета Обществознание, Основи на социалистическото производство (ОСП) в средното и История на БКП, Политикономия, Диамат, Истмат и др. във висшите училища. Руският език е задължителен.


В средата на 70-те студентската стипендия е 45 лв. за успех над 4,50 и без подписан договор за разпределение в окръг и около 75 лв., ако си по договор, понеже за всеки окръг отпусканата сума е различна. Така например студент от Бургаски окръг взема стипендия 60 лв., а от Кърджалийски окръг около 100 лв. За учениците стипендиите са около 18 лв. и зависят от дохода на семейството при успех над 4,50 и без ограничения за доход при успех над 5,50.


Учениците и студентите имат възможност да се хранят в стол. До 1979 г. купонът за хранене е 0,30 ст. От 1980 до 1989 г. цената за ученически и студентски стол е 0,50 лв. В нея се включва супа, основно ястие и десерт. Джобните пари на учениците в България през социализма са били около 15-20 лева на месец, на студентите – 60 лева на месец. Джобните пари на учениците са стигали за една баничка, една паста и една газирана напитка на ден в обикновена сладкарница. По онова време една паста (от краве масло) в сладкарница струва 15-25 ст., газирана напитка – 15 ст., а в луксозно заведение парфе (от сметана) – 50 ст.


През 1978 г. началната заплата на учител с висше образование е 120 лв. След голямото увеличение на цените, случило се през следващата година, учителската заплата на млад висшист със стаж от 1 до 3 години вече е 155 лв., а на педагозите с полувисше образование месечното възнаграждение е 135 лв. Към 1989 г. възнагражденията на учителите с около 10-годишен стаж са съответно 165 лв. за полувисшисти и 190 лв. за висшист. Средната заплата за страната за 1989 г. е 274 лв., т. е. учителите тогава, както и днес са били с ниско заплащане, но с по-голямо уважение от страна на учениците и родителите им./Ретро.бг/



До днес още е загадка кой поиска смъртта му. Съдебната сага през годините само засилваше интригата, но не доведе до разплитане на случая, пише 24 часа.


На 1 юни т.г. Бургаският окръжен съд оправда някогашния бос на СИК Пламен Дишков-Кела като поръчител на убийството и Тодор Неделчев-Недю като помагач.


Съдът отхвърли като недоказани гражданските искове на жената, сина и майката на Мастара за общо 350 000 лв.


Като очаквана развръзка определи решението подсъдимият Пламен Дишков и не пропусна да благодари на магистратите за обективността. Той обаче е наясно, че го чакат още две инстанции преди окончателния финал, който ще сложи точка и на съдебното следствие за убийството на Стаматов.


Мастара е застрелян с един куршум в сърцето на 21 ноември 2002 г. Около 16,30 часа 39-годишният собственик на месарска фирма спира мерцедеса си на бул. “Стефан Стамболов” срещу гимназията по туризъм. Дошъл е да нагледа строителството на купен от него парцел.


Стаматов говори с един от работниците, когато се чува слаб пукот като от пиратка. Месарският бос прикляка и пада, а един от гардовете му го чува да казва: “Удариха ме…”


Минути след стрелбата на място пристига Мариан Георгиев-Марата, съдружник и близък приятел на Мастара. Той и гардовете на простреляния мъж го натоварват в мерцедеса му и потеглят към болницата, но босът издъхва.


Аутопсията, извършена на следващия ден, дава яснота за ъгъла на проникване на куршума и голямата денивелация между входната и изходната рана. Това за криминалистите е ясен знак, че е стреляно отвисоко. Така те определят най-вероятното място на стрелбата – покрива над вх. 3 в бл. 33, жк “Братя Миладинови”, откъдето се открива необходимата видимост към лобното място на Мастара.


Първоначално не откриват улики, но при повторен оглед попадат на малокалибрена пушка калибър 22, пълнител с 3 патрона, тъмносин сак, работна куртка, отвертка и пакет с червен пипер, използван за заличаване на следи. При допълнителен оглед е открита и гилза от патрон 22-и калибър в улук между парапета и покрива на блока. Патронът така и не е намерен.


Първите разпитани са Пламен Дишков-Кела, Тодор Неделчев-Недю и Бойко Стоянов.


Разследващите са насочени към тях от приятели на Мастара, които разказват, че между месарския бос и Кела е имало вражда.


Криминалисти си спомнят, че и на тримата са взети натривки от ръцете, но пробите се оказват отрицателни.


Два дни след убийството на Мастара – на 23 ноември, Дишков напуска страната с полет за Полша и е в неизвестност до август 2011 г. Той е арестуван в португалския град Кашкайш и върнат в България с европейска заповед за арест. Излиза на свобода през есента на 2013 г., тъй като надлежава максималния двугодишен срок на предварителния арест.


Бойко Стоянов е задържан на 3 декември 2002 г. и обвинен като директен извършител на убийството. Първоначално отрича, но след като е поставен на детектор на лъжата, прави самопризнания и сочи като поръчители и помагачи Кела и Недю. Стоянов получава 20-годишна присъда, но излиза предсрочно условно през 2015 г. и оттогава е на свобода. През април 2004 г. на първа инстанция Пламен Дишков, срещу когото делото се води задочно, и Неделчев са оправдани. Апелативният съд обаче ги осъжда на 20 г. затвор за Кела и 16 г. – за Недю.


След връщането на Пламен Дишков в България той обжалва задочната си присъда и с решение на ВКС от 16 май 2012 г. тя е отменена, а разследването срещу него започва отначало.


Тодор Неделчев пък изненадващо се появява като прокурорски свидетел в края на 2012 г. по вече възобновеното дело срещу Дишков. Недю е доведен за разпит в съда при невиждани мерки за сигурност.


Новите му показания изцяло уличават Дишков като поръчител. Според прокуратурата той е подпомогнал прекия извършител Бойко Стоянов, като му осигурил около 3000 лв., малокалибрена пушка, дал му указания за начина на действие при извършване на престъплението и как да заличи следите си.


Неделчев пък е обвинен, че е осигурил пушката, с която е убит Стаматов, и че е предал на Бойко Стоянов $ 10 000 четири дни след убийството. През 2013 г. като свидетел по възобновеното дело срещу Кела е разпитан и стрелецът Бойко Стоянов. Той променя показанията си и твърди, че Мариян Георгиев-Марата е натиснал спусъка. Двамата били на покрива на блока, откъдето е стреляно по Мастара, и заедно напуснали местопроизшествието.


Стоянов казва, че бил притискан да натопи Кела, а истинският убиец Марата искал да завземе бизнеса на Мастара. Когато разказва това обаче, Марата не е между живите – той е застрелян в офиса си в Равда през 2005 г., а убийството му е неразкрито.


Прокуратурата повдига обвинение на Бойко Стоянов за лъжесвидетелстване, но през 2014 г. съдът го оправдава. Така интригата около екзекуцията на месарския бос става още по-заплетена.


Възобновеното дело срещу Дишков и Неделчев влиза в съда през 2016 г. След произнасянето на двете оправдателни присъди на 1 юни т.г. прокуратурата внася протест. Тя настоява за 18 г. затвор за Кела и оправдателна присъда за Неделчев.


“Протестът вече е факт, но изчакваме да видим мотивите на съда, за да можем да коментираме с подробности. Делото е с много сложна фактическа и правна страна”, каза пред “24 часа” зам. апелативният прокурор на Бургас Йовита Григорова.

Източник:www.24chasa.bg





Уникалното съоръжение е изградено за 4 години и е струвало около 42 млн. лв.Той все още се слави като най-дългият на територията на страната и все още е един от най-големите на Балканите. Все още е и единствената връзка през плавателния канал, свързващ Варненското езеро с Черно море. 

Мостът е и най-известната локация за бънджи скокове в източната част на страната.

Строежът на моста започва в началото на 1973 г. Правителственият срок за пускане на обекта е 30 септември 1976 г., но е завършен предсрочно. Открит е от Тодор Живков на 8 септември 1976 г.„Потомците и наследниците на майстор Кольо Фичето, който построи и знаменития мост на река Янтра при град Бяла, не само не посрамиха името му, но и издигнаха тая стара, благородна професия до най-високите върхове“, казва Тодор Живков в словото си при откриването на Аспаруховия мост…

В продължение на 20 години на моста не е правена основна профилактика. Наложителната рехабилитация започва през 1996 г. с ремонта на платно страна „море“, като плановете са тя да завърши за 16 месеца. Недостатъчните средства обаче забавят реконструкцията и първият етап е завършен едва през октомври 1998 г. Изцяло обновеното съоръжение е въведено в експлоатация на 17 септември 1999 г., три години след старта на реконструкцията.Тази година започна основен ремонт на моста, който се очаква да премине на няколко етапа.

Най-високата точка на моста се издига на 52 метра над морето. Мостът се крепи на 38 двойки стълбове. Само металната конструкция тежи впечатляващите 3200 тона. Мостовото съоръжение е изпитано при пускането му експлоатация, като е натоварено максимално с тежки машини по цялото трасе и в четирите ленти. При две колони от 30-тонни камиони на разстояние 10 метра провисването на средния отвор е около 30 сантиметра.

Дължината на моста е 2050, а ширината – 21 метра. Състои се от 2 платна по близо 8 метра и 2 тротоара по близо 2 метра. Освен на земетресение от 7-ма степен по скалата на Рихтер, Аспаруховият мост е проектиран да издържи на ураганен вятър със скорост 180 км/ч и температурна разлика от -40° до +40°.

Източник:chernomore.bg



НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: