8:40
Admin
ЛЮБОПИТНО
No comments
2. Млечно-кисел продукт с вкус на кисело мляко
3. Имитационен продукт с вкус на бяло саламурено сирене
4. Кашкавал от палмово масло
5. Колбас от животинска мембрана
6. Слънчогледово олио от рапица
7. Ябълки с химическо консервационно покритие
8. Майонеза без яйца
9. Хималайска готварска сол
10. Доматено пюре от Китай и магданоз от Израел
Иван Григоров
7:16AdminСТАТИИNo comments
2. В случай че някой не се сеща кой си, се обръща към теб с въпроса "Ти на кой беше?"
3. Когато в селото дойде непознат човек, той автоматично се превръща в най-интересния и обсъждан човек. 4. Никога не се обаждаш на комшията си по телефона. Вместо това му викаш през терасата, въпреки че къщата му е на 200м от твоята.
5. Съборът е най-важното събитие в годината и за него се говори поне три месеца след това.
6. Всеки събор остава в историята с поне едно голямо меле.
7. Знаеш как се държи мотика.
8. Вместо кафе, сутрин баба ти пие греяна ракия.
9. Всички жени от семейството ти могат да цепят дърва.
10. Баба ти те предупреждава за студеното време с думите
” "Обличай се, че ще настинеш.
11, Задължителното ти облекло през зимата са вълнени терлици и елек, изплетени от баба ти.
12. Съседката ти дава цвика за прасето. ..
13. Знаеш какво е "цвика". ,
14. Баба ти готви много вкусни манджи, .
15.През зимата за десерт редовно ядеш компот.
16. Поне веднъж в живота си си ял сурова сланина.
17. В мазето ви има поне 2 бъчви вино, 1 дамаджана ракия и 1 каца кисело зеле.
18. Имаш мазе!
19. Карал си се с баба ти, защото ти е закърпила скъсаните дънки.
20. Баба ти не се гримира
Източник:ФБ-Спомени от миналото 2
8:46AdminСТАТИИNo comments
Прожекциите обикновено бяха всеки ден от 10, 12,14,16,18,20...и късна прожекция от 22 часа.
Гледахме "Винету", Сбогом Гринго, Един пробит долар, филмите на Луи дьо Финес и мн. др. интересни филми.
Една лична история:
Учителката ни по история живееше на ъгъла на бул. Вл. Варненчик и бул. Съборни. От прозореца си виждаше двете кина - "Корабостроител" и "Култура". И когато ни види да отиваме на кино, на другия ден ни изпитваше. И ние се чудихме, как винаги ни уцелваше, когато не сме учили. Каза ни "ТАЙНАТА", когато завършихме,споделя в коментар Antonio Buhtiyarov от Варна.
А Вие кои незабравими филми помните и какви са спомените ви от атмосферата в кината от времето на соца в НРБ?
7:38AdminЛЮБОПИТНО, СТАТИИNo comments
Скъпи госпожи и господа, този паметник, който нашата партия издигна, е символ на скъпите жертви, които вашето малко, но героично село даде за майка България!
И аз, който съм излязъл от народните низини, и съм закърмен с вашите мъки и неволи ви заявявам най-отговорно -
Нашата партия ще предприеме най-решителни мерки за да може да излезем от това тежко положение, в което се намирате и да спре най-сетне вашето тегло!
Защото вие сте тези, които работите и плащате данъци, за да ни издържате нас, управниците, министрите, войската и дори него - царя! Слуги са нужни на народа - не господари!"
6:58AdminСТАТИИNo comments
Само девет километра от Варна до Евксиноград са асфалтирани. Около 1 400 населени места въобще не са свързани с редовни пътища. За да се стигне до околийския център, най-близката жп гара, училище или лекар се ходи пешком много километри – обикновено с багаж на гърба или с болно дете в ръце. Такава е картината в равното Софийско поле, на един хвърлей от столицата. Какво остава за Трънския край, Родопите, Делиормана, Странджанския регион или за другите планински селца и махали.
Новата власт бързо извършва съществени подобрения в организацията на проектирането, строителството и поддържането на пътищата. През 1948 г. се създава проектантският институт “Пътпроект”, през 1950 г. е учредена специализираната строителна организация “Пътни строежи”.
В края на 1989 г. пътната мрежа достига 37 560 км. От тях 32 597 км са пътища с трайна настилка, преди всичко с асфалтово покритие. Дължината на въведените в експлоатация автомагистрали е 274 км. Построени са 3589 нови мостове и виадукти, а 3468 дървени мостове са заменени с масивни. Сред тези обекти са най-големият и най-висок (128 м) мост на Балканския полуостров край р. Бебреш, Ботевградско, на магистрала “Хемус”, Аспаруховият мост край Варна, под който минават морски кораби, и мостът на дружбата при Русе.
В призовката беше вписано: „Сборен пункт градинката до „Дома на младоженците“, срещу Четвъртък пазара, в 10 часа. Взех сутрешния влак за Пловдив и в уреченото време бях там. Събрахме се група от десетина младежи и докато разговаряхме, пристигна един униформен трудов офицер. Той нареди всички да бъдем остригани, след което ни отведе пеш до гара Пловдив, откъдето ни качиха на влака за Първомай. След около час пристигнахме в градчето. Заведоха ни в някакъв физкултурен салон, където заварихме други новобранци, почти всички турчета и помачета и само едно циганче. Там престояхме няколко часа, по време на които на групи ни вкараха в банята. Изминаха още няколко часа, през което време ни раздадоха войнишка униформа – клин, куртка, челици и шинел. Облякохме се и се заоглеждахме. Оттук нататък започваше нашият казармен живот. Около 40 човека бяхме сформирани като самостоятелен взвод.
Към 24 ч. ни натовариха на камион, който ни извози до едно малко селце – Манастир, Хасковско. И така, посред нощ ни заведоха в едно „килийно училище“ – едноетажна кирпичена постройка, в която бяха оборудвани нарове на два етажа, със сламеници, по които се натъркаляхме един до друг като сардели. На горния етаж до мен се случи Георги Яланджийски от село Калековец. Заспахме като заклани, на сутринта в 5 часа един глас изрева: „Стани!“. С нас бяха двама сержанти – турчета, втора година трудоваци, завършили школа за сержанти. И двамата бяха партийни членове, на които „партията“ майка имаше безпрекословно доверие. Тоя, който изрева, се казваше Еюбов. Със ставането забелязах, че ми няма звездичката на кепето. „Яланджийски“, рекох му аз, „звездичката ми няма“. Той вдигна ръка: „Спокойно“, пресегна се, взе кепето на лежащото до него момче, откачи му звездичката и ми я подаде. Това беше първата ни „кражба“. Казват, че в казармата всичко се върти и нищо не чезне. Потърпевшият се казваше Дорсун – скромно и наивно, простовато момче. То не разбра нищо. Стана ми срамно и неудобно, но нямаше как. Гочето Яланджийски беше голям зевзек, но добра душа, в центъра на всяка комедия.
Скочихме на крака, облякохме дрехите, обухме челиците и побегнахме след сержанта Еюбов по една дълга поляна извън селото. Това беше нашата физзарядка, която се повтаряше всяка сутрин. Еюбов беше едър мъж, с яко телосложение, мълчалив и точен в задълженията си. Играеше перфектно кючек, по един свой специфичен начин. В тая му роля го гледах след една година, когато служех вече в Бригадата на град Пловдив, по повод на някакво тържество. Сержант Еюбов играеше така, че всеки мускул на тялото му вибрираше, а лицето му беше опънато до неузнаваемост. Това не беше обикновен кючек, а свръхвъзбуда на тялото. Впечатляващо!
Другият сержант се казваше Ерол – едно загадъчно турско име. Беше дребничък, нисък на ръст, но подвижен като котка. Държеше се прилично с нас, но понякога ставаше злобен.
Двамата бяха подчинени на лейтенант Иванов, който имаше инженерно образование. Винаги се отнасяше човешки с нас. Лично той беше ангажиран с т. нар. „Единично обучение“. То се състоеше в маршировка в строй, наляво, надясно, кръгом, лягане, ставане и т. н. Учехме боравене и хватки с пушка. В края на 20-дневното ни обучение беше проведена стрелба по мишена. За добро представяне ни дадоха тридневен отпуск, който съвпадаше с великденските празници. Качихме са на влака при гара Скобелево и пристигнахме в Пловдив около 22 часа. Нямаше влак за Карлово и цяла нощ дремахме на гарата. Сутринта отпътувахме – всеки в своята посока. Великден е голям християнски празник и затова хората го тачеха най- тържествено въпреки атеизма, насаждан от комунистите.
На третия ден тръгнахме по обратния път за с. Манастир. Пристигнахме по светло и отворихме торбите. Ядохме на обща трапеза – кой каквото имаше. Почти всички от нашата група бяха със средно образование, но по една или друга причина „белязани“. Вече знаехме почти всичко един за друг. Бащата на Рангел Танев от село Пъдарско беше убит след 9 септември като бивш кмет на селото. Брат му, мобилизиран и изпратен на фронта през втората му фаза, след завръщането си бива също убит и оставя един син сирак. Бащата на Александър Кълвачев от с. Цалапица беше също убит, на Куман Палазов от Паничери – също, и т. н., всеки имаше по някакъв „грях“ според комунистите. Два-три дена ядохме Великденски яйца, без да се докоснем до войнишката чорба. Мама беше сварила една кокошка. Всеки имаше по някаква вкуснотия, но на третия ден великденските запаси свършиха. Волю-неволю започнахме да изпразваме войнишкото канче. Готвач на поделението беше Иван Пенчев от с. Стрелци. Неговият баща беше убит след 9-и. Храната не беше лоша. Даваха по един хляб на човек. За обед и вечеря имаше почти винаги по една порция месо, най-често свинско.
Из книгата със спомени на Д-р Петър Арабаджиев, село Калояново
