Голямото предновогодишно "пускане" или с какво пълнехме хладилника по времето на соца в НРБ

Вечерта преди Бъдни вечер се почерпих с един приятел и след като се разделихме, реших да се поразходя на път за вкъщи. Кварталът, през който вървях, минаваше за един от добрите пловдивски квартали  –  благоустроен, озеленен, но вече поовехнал и посивял. Почти нямаше вече минувачи, силуетите на сградите потъваха в декемврийската мъгла.

Неусетно започнах да се връщам назад във времето – това, което виждах,  с нищо не се различаваше от гледката на същото място отпреди 20 – 30, а може би и 40 години. В такъв случай човек не може да не се попита защо бездушните неща около нас, остаряват толкова бавно – за разлика от нас, хората, които ги одушевяваме.

Мъглата ставаше все по-гъста, уличните лампи едва я пробиваха вече, бях се пренесъл в 1968 или 78 година, когато някакво светло петно започна да прозира някъде пред мен.След малко открих, че това е кварталният  магазин. Ярко осветен и отворен. А беше полунощ.

Продавачът гледаше с надежда през витрината и се надяваше да хване още някой клиент. А имаше с какво – магазинът беше претъпкан догоре със стока. Само алкохолът беше стотици видове.

Познавах това търговско състояние. Възможно е на другия ден да имаха голямо плащане и всеки лев в касата беше важен. Или бяха останали пресни колбаси и руска салата, на които срокът изтичаше…Изпитах непреодолимо желание да вляза – ако в момента бях човекът от 60-те или 70-те години, влизането ми би било едно пътешествие в някакво бленувано бъдеще.

Бях изпил обаче три ракии, добре бях замезил – не ми трябваше нищо.  И хората в овехтелите блокове наоколо не искаха нищо и сигурно вече спяха.

Преди 30 години, ако в техния квартал беше кацнал такъв магазин, за минути щяха да се наредят на опашка пред светналата витрина. Първият, който щеше да открие чудото, сигурно щеше да тича от врата на врата и да вика:

–         Елате да видите какво са ПУСНАЛИ!

В онези времена основният момент в търговията беше ПУСКАНЕТО.По празниците задължително пускаха неща, които после цяла година нямаше и да помиришем.

По-късно разбрах, че всяка година на Министерството на вътрешната търговия и услугите Политбюро спускаше някакъв валутен лимит – за радост на хората. Такава бе системата във всяка социалистическа страна. Само че в Унгария, примерно, от сърцето на тяхното Политбюро се откъсваха десетки пъти повече валута. И не само по празниците.

Само че унгарците имаха повече износ по т.н. „второ направление” и валутните им постъпления естествено бяха повече.

За съжаление в никоя социалистическа страна на растяха портокали и не можеше да ги купуваме с т.н. преводни рубли. Единствено вирееха в социалистическа Куба, но техните  бяха сухи и жилави.

Пускаха и други неща – овче сирене, луканка, даже кока кола.

В нашия супер докарваха за Нова година 5-6 каси с малки коли, които се разграбваха  секунди, продавачът едва успяваше да скрие за себе си две каси.Пазаруването започваше още в началото на декември. Най-напред трябваше да се осигурят пържолите и Искра-та, защото точно те свършваха в момента, в който пък пускаха бананите и портокалите. Накрая хлебозаводът спираше работа за 4-5 дни и беше абсурд да се намери някъде и една филия.

Така че около 28-29 декември по улиците можеха да се срещнат хора с торби с по 7-8 хляба. Перонът пък на пловдивската гара късно следобед ставаше оранжев – всеки, който се връщаше от София с експресите, носеше по пет кила портокали. В столицата пускаха цитрусите по-рано и се продаваха почти без опашки.

Декември беше месецът на активизиране на старите приятелства. Един съсед тръгваше по селата, от някой набор купуваше току що заклано свинско, от бивш колега – наливно вино и ракия.

Още в първата седмица на декември се беше заредил с всичко, но тъй като много хора знаеха за неговото запасяване, започваха да му ходят на гости. И се оказваше, че към Коледа запасите се изчерпваха и трябваше да се направи нов тур по селата. Само че сега селските фондове пък бяха вече на изчерпване.Проблем бяха и подаръците. Магазините за детски играчки накрая приличаха на опустошено от бомби бойно поле.

На същото дередже бях и щандовете за парфюмерия и козметика. Ако познаваш някоя продавачка, все имаше надежда да се намери поне „Бич може” – легендарен полски парфюм, иначе  простолюдието трябваше да се задоволява с някакви руски одеколони.

Преди една нова година бяха пуснали някаква английска парфюмерия, влязох в ръкопашна схватка с чакащите и успях да се класирам малко преди да затворят.

Парфюмът, който подарих на жена ми, се казваше „Ябълков цвят” и миришеше по-гадно и от социалистическия „Магнит”.Баровците пазаруваха от Кореком.  Какво щастие беше да се намерят десетина долара на черно, да се превъзмогне страха от проверка – търговията с валута беше забранена, и да купи човек няколко шоколадови яйца и шоколадов календар.

Но и в Корекомите имаше опашки. Всяка от продавачките имаше поне по сто души приятели, на които беше задължена и трябваше да обслужи с предимство. А и да изкара нещо изпод щанда.

Нашата позната корекомска продавачка ни прошепна навреме, че на 30-и декември магазинът ще бъде затворен, но всъщност ще работи само за приятели. Щяло да се влиза от задния вход.

Омъкнахме се в тъмното и какво да видим – магазинът пак беше пълен с хора. Само приятели. Влезли от задния вход.

Тогава замечтах един ден да стана продавач в Кореком. И да имам толкова много приятели.

Не се сбъдна мечтата ми.

Сбъдна се обаче мечтата на онези, които искаха на всеки ъгъл да имаме по един Кореком.

И ето, тази мечта светеше пред мен в мрака, човек можеше да си купи всичко с прости левове.

Влязох, купих си един сладолед от хладилната витрина и веднага разбрах, че в цялата работа няма никаква коледна приказка.

Сладолед по Коледа, и то през нощта , не можеше да има даже в Корекомите!

Автор на текста: Евгений Тодоров, из „Наръчник на носталгика“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един стар сервитьор разказва:Обслужвах Путин и от КГБ ми оставиха 10 долара бакшиш

Средата на 90-те години беше лудо време, в което всеки бе поел в някаква посока да избяга от България. Едни в Германия, други в САЩ, а на мен ми се отвори парашута за...Москва. С очите си видях разпада на Съветския съюз, империите, които изчезваха за една вечер, за да се появят на сутринта с друг собственик. 

Русия в периода 1992-1998 година беше като Дивия запад, но вместо каубои с коне, по улиците летяха джипове, пълни с момчета с калашников. 

Бях сервитьор в един ресторант, който тогава се опитваше да се развива по носталгията на руснаците по българската кухня. Или поне така смяташе нашият собственик, който правеше божествен таратор, мусака, шопска салата, скара. Но руснаците не си падаха по тях,или поне не толкова, колкото той очакваше. Ние бяхме облечени в народни носии, звучеше народна музика, ухаеше страхотно, но нямаше необходимата за онези дни лъскавина.

Бяхме близо до центъра на града и при нас идваха да обядват или да вечерят някои от работещите в институциите. С много от тях се познавахме добре, упражнявахме нашия руски, а те искрено се забавляваха. Володя идваше и за обяд и за вечеря, най-често с приятели. Такива като него, скромни, тихичко говорят, не пиеха, но хапваха мусака и салата. Обслужвах ги, успявах да ги усмихна с моя развален руски, за момент прекъсвах техните скучни разговори. Предпочитаха аз да ги обслужвам,  чудех им се, малки държавни чиновници, дори бакшиш не оставяха голям, но бяха много точни в сметките. Собственикът ме привика и ми пришепна - "КГБ, внимавай, не им се набивай в очите!"

Една вечер Володя остана последен, плати сметката сам, а после сложи отгоре 10 долара. Зяпнах, голяма сума за онова време.

Изправи се, леко приведе глава и тихо ми каза "Много ви благодаря за обслужването, отивам на друга работа и няма да мога да идвам често. Но винаги ще си спомням прекрасната храна и страхотното обслужване! Обичам България, нейните слънчеви хора и вкусна храна!". Благодарих му и аз.

След месец ресторантът изгоря, опитах се да продавам цигари на един пазар. Видях Володя по телевизора, беше вече шеф на ФСБ. Бях горд, че съм го обслужвал и че има добро мнение за България. И знаете ли, още пазя тези 10 долара бакшиш, от усмихнатия младолик човек, който обича България и беше така учтив с нас. Вярвам, че ми носят щастие, а и на целия български народ!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един стар сервитьор разказва:Малко преди да напусна България и да отида в Русия, в онова лудо време

Малко преди да напусна България и да отида в Русия, в онова лудо време, в което всички се разпиляхме по света. Работех си в оня ресторант, за който ви бях разказвал преди , правех пари, при това много. Вече ми бяха поверили по-отговорните задачи, като сервитьор със стаж. Какъв стаж, нямах и 24 години, но имах самочувствието на видял всичко.

Той идваше вечер, винаги стоеше сам, пиеше малка мастика със салата от маслини, поръсени с лимон. Правехме я за него специално. Винаги плащаше с 5 лева и ми казваше да си запазя рестото. Мъж без възраст, облечен и изпънат като по конец. Не знаех къде работи, нито пък нищо за него, освен името му - Злати (името е променено по молба на редактора). Мълчеше и зяпаше празно танцуващите хора, сякаш някаква голяма болка имаше в душата.

Собственикът се разприказва един път. Злати бил един от известните хора в града ни през 70-те години на 20 век. Красиво момче, като икона, всички ученички били влюбени в него. Той завършил училище и отишъл да учи в София. Специалност "математика", дори завършил. Там го открили и в модна къща "Валентина", станал звезда на всички модни ревюта на мъжка мода. Висок, с леко по-дълга русолява коса, хладен и неземно красив. 

Присъствал във всички каталози, бил на изложенията, жените умирали по него. Всички магазини в малкото градче имали изрязани негови снимки от списанията, залепени от влюбените магазинерки. Като се връщал у дома, пред къщата им дебнели полудели ученички. Мълвата вървяла, че е нещастно влюбен в красива софиянка от елита. Така мислели всички.

При едно от неговите пътувания в чужбина, в Австрия, охраната на хотела го хванала в стаята с лейтенанта от ДС, който следял тази група и пътувал с нея. Това за Австрия не било кой знае какво, извинили се, но партийният отговорник на модна къща "Валентина" веднага научил и вдигнал огромен скандал. Оказало се, че от години двамата млади мъже живеят заедно, на семейни начала, неподозирано за всички. Това обяснявало и непристъпността на Злати, поне що се отнася до жените.

Ръководството преценило, че такъв модел не им трябва и го уволнили. Дисциплинарното уволнение на моя съгражданин му затворило вратите за всякаква работа, освен дребен чиновник в статистиката в нашето малко градче. Жените го отбягвали, защото знаели, че сърцето му е другаде. Злати мълчал, непрекъснато, стоял сам в стаята си. Майка му и баща му починали, той сам живеел в огромната им къща, винаги добре облечен, стилен и някъде в друго време.

Казват, че лейтенанта от ДС го пратили на границата и го убили, уж в опит за бягство. Така поне разправяха хората.

Един ден Злати дойде, поръча си обичайното, но вместо 5 лв ми остави 2 банкноти по 5 лв. 

"Моето момче, този свят не е за живеене!Много страдах. Плащам си и за утре, да ми наредиш масата!"

На другия ден той не дойде, починал от инфаркт в неговата стаичка. Наредих му масата, както обичаше. И все усещах, че като минавам покрай нея, чувам гласа му.

"Много страдах моето момче, много!"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

От мене да знаеш, бабе, никой на тоя свят не е по-голям от хляба. Никой!

Затуй хлябът обърнат на обратно не оставяй. На земята никога да не бъде, даже ако е в торбата с покупките. Сичко друго в краката си можеш да оставиш... грижите, неволите, дамската си чанта даже на пода можеш да оставиш, ама хляба никога.

Виж го моя къде е оставен - над хладилника! Най-високо да е в къщата. 

Повече хляб отколкото ти трябва не купувай, че да не хвърляш после. Най ми е грехота, когато хляб се изхвърля. Вярвай, всичко тъй ми се свива щом се сетя като бях дете как не достигаше. Жито няма! Брашно няма! Не можеш да омесиш... помня как децата не се радвахме на шоколади, а на бялото и пухкаво като сняг брашно. И всяка трошица събирахме, нищо се не хвърляше... Сега кофите пълни, а душите празни! Хубаво е, полезно е малко гладен да поседиш. Да го научиш и имането и нямането.

Айде да си разточим сега нашето тесто. То вече си обиколи нивичката! Ама и ти много хубаво меси, я! Браво! Кога се научи?

"Кога се научих ли... та нали всяка сутрин съм те гледала, бабо... все през твойте ръце минаваше хляба та и всичко останало. Помня как казваше: "Ръце дето умеят да месят, не стареят!"

Баба до ден днешен дори корите за баница сама си меси и разточва... За хляба да не говорим. Питите й като слънца греят! И гледам ги тези нейните ръце и се чудя, колко ли хляб е минал през тях, гледам и си мисля... Колко ли хляб още има да изям...

/от Мрежата/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато учехме по Коледа, а най-големият празник беше Нова година

„Коледата невъзможна“. Заглавие на популярен филм, който неизбежно присъства поне в няколко телевизионни програми около коледните празници. Защото носи атмосферата на очакването и сбъдването. Е, казват, че и всяка Коледа не може да мине без „Сам в къщи“ – цялата поредица и още рояк други филми, които оцветяват празничните дни. „Коледата невъзможна“ е романтично произведение на изкуството. Но ние, живелите в „рая“ на соца, дълги години бяхме участници в едно друго произведение – Коледата забранена.

Тогава декемврийските дни се точеха къси и сиви, като главно преминаваха под знака на вестникарските заглавия за преизпълнени годишни планове. Бяхме хлапета, учехме на три срока, първият завършваше на 30 декември и точно около 24-25 декември ни спукваха от изпитване за оформяне на срочните оценки. Коледа ли!  Какво е това? Даже не знаех защо, когато се прибирах изгладнял от училище и тренировки, на трапезата на 24 декември се „мотаеха“ някакъв боб, постни сарми и разни такива недолюбвани от гладни тийнейджъри манджи. Тогава по съветски образец знаехме

Нова Година,Дядо Мраз който още в детската градина идваше със Снежанка и раздаваше подаръци на добрите деца. Които са слушкали и папкали.

През 60-те години не само Коледа не съществуваше, но и Нова година минаваше някак по тъмно, тихомълком. Неофициално, но категорично, бе обявена за семеен празник, хората – по къщите, семейно или с приятели, трапеза, забавната програма на единствената телевизия, в която по-късно се появиха балетът на телевизията на ГДР и програмата на същата телевизия „Шарено котле“, със своя твърде странен за нас хумор. Нашенецът наблягаше на пържолите и на Парцалев, Калоянчев, Мутафова. Затова в онези времена твърде странно изглеждаше един заснежен двор на столичния булевард „Черни връх“, в който към 20 декември жива елха грейваше с безброй пъстроцветни светлинки. По-късно и на други места се появи новогодишна украса, но тогава тази беше непознато явление. Къщата беше на прочутия илюзионист Мистър Сенко и той всяка година превръщаше двора си в коледна приказка. Нямаше как това да не боде очите на правоверните другари, защото изглеждаше твърде „американско”“ но Сенко беше всепризнат и не смееха да го закачат. Тогава символът не на Коледа, а на Нова година бяха бананите и портокалите.

Писателят Георги Господинов е събрал в книга спомени на всякакви хора под заглавие „Аз живях в социализма“. Кой си спомня за пионерската организация, кой за комсомолските „поръчения“, но всички до един – за новогодишните банани. Пускаха ги в два или три магазина, наречени „показни“ и там се извиваха безкрайни опашки. Тъй като даваха само по два килограма, цели семейства се редяха, но се правеха, че не се познават, за да може всеки да се добере до заветния плод. Бананите ставаха дори обект на бандитски посегателства. Купили хората, но имало и зелени, оставили ги на масата да узреят, влезли крадци, прибрали каквото могат и най-вече – задигнали бананите от масата. Случаят е истински!

Сякаш Вождът и „човек от народа“, който се прегръщаше и целуваше с всякакви африкански „революционни“ лидери, а Ненчо Хранов от „Работническо дело“ припкаше след него из Мозамбик и пишеше възторжени заглавия „От Рувуми до Мапуто – вива Фрелимо!“, не можеше да внесе няколко кораба банани и да ги има поне през зимата, когато им е сезонът у нас? Явно „концепцията“ е била – ако хората имат банани, ще вземат още нещо да поискат.

През 70-те и 80-те години декемврийската тъмнина се поразсея и въпреки че Коледа продължаваше да не съществува, на централни места в столицата и в големите градове се появиха нещо като места за народно веселие. В София първо на площад „Славейков“, а след това затваряха и булевард „Стамболийски“. В импровизирани шатри замирисваше на кебапчета, а от бъчви се лееше наливно вино. Скапано, но евтино. Явно работеше теорията за „социалните отдушници“ на един тогавашен секретар на ЦК на БКП, който и сега още дава акъл по вестниците, а потомството му се опитва да се върне в политиката. Колкото и носталгиците да въздишат, четогава нямало престъпност.

Точно новогодишният базар на „Стамболийски“ стана обект на „престъпно посегателство“ в истинския смисъл на думата. За по-голяма „автентичност“ докарваха от ТКЗС-та в Драгалевци и Бистрица живи овчици и ги затваряха в импровизирани кошари, да изглежда „по-битово“. Добре, че някой идеолог не се е сетил за раждането на Исус в яслата, та да ги заклейми. Но и тогава се намерили предприемчиви хора, пристигнали с една молотовка“, заявили, че са от ветеринарните власти и вдигнали овцете. Явно за личен новогодишен курбан, та милицията бра ядове баш преди Нова година.

В тези по-късни години, без да се споменава думата Коледа, към 20 декември в учрежденските среди настъпваше оживление в очакване на традиционния новогодишен банкет. Колежките задължително се пускаха на обяд, за да отидат на фризьор и да са красиви вечерта. Останалото е показано и в доста филми от онова време, като „Маневри на петия етаж“ – конфети, финтифлюшки, осигурено от културномасовика забавление, водка, традиционната пържола, малко клюки, малко учрежденски флирт.

Накрая годината свършваше и се сядаше на празничната трапеза, за която падаше голямо тичане и блъскане, защото липсваха не само банани и портокали. Беше героизъм да се уредиш с прилично месо, а да намериш луканка, се искаха хъс, изобретателност и най-вече връзки с другарите от търговията.

Автор: ДОБРОМИР ПЕЛОВ,източник:armymedia.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Идат гости Коледари.Ето как беше някога

Коледуването е известно по всички български селища, само че на едни места коледуват възрастни момци, че дори и женени мъже, а на други – само малките деца. Навсякъде обаче коледуването се извършва само от мъже. Има и още една особеност – възрастните коледари са характерни повече за източните български краища, а малките – за западните.

Възрастните коледари обикновено ходят по групи, наричани на някои места “чети”, на други – “куди”, като групите са с определен брой коледари – 5, 6, 7 или повече. За всяко село числото на коледарите е точно определено. Пременени, тези левенти или мъже коледари, наметнати с ямурлуци, ходят нощем или рано сутрин по цялото село от къща на къща и пеят коледарски песни.

Коледарските песни са с различна тематика

За различни възрасти, за мъже, за жени, за женени или неженени, за земеделци, търговци или за различни занаяти и др. На коледари не бива да не се отвори, счита се за грях и срамота, този който не ги пусне в къщата си. С влизането си те изпяват песен на най-стария домакин, след това пеят на всеки от присъстващите в къщата.

Песните са венчални пожелания и благословии, възпяваният е окачествяван като богат и пребогат, като млад и силен, левент и даровит, често пъти с царски и божествени качества. Изпели песните, коледарите получават като дар по един кравай, нарочно омесен за тях, получават още и сланина или кървавица, пари и си отиват “по живо и здраво”. На отиване по някои места изричат дълги и предълги коледарски благословии, пълни с духовити сравнения.

Коледарската група се води обикновено от “кудабашия” или както по старому са казвали “станеник”.

На някои места коледарите са облечени в карнавални костюми: в тях има роли на младоженец, булка, трохобер, запевач и др.Този тържествен, мил и пълен със значение обичай на други места се изпълнява от малки деца. Те също ходят от къща на къща с тояжки “коледарки”, които в някои краища са богато украсени. Като влязат в къщата, в някои средногорски села питат: “Славите ли Бога?” – “Славиме”, отговарят, и затропват с коледарките и повтарят: “Славете Бога! Славете Бога!”. Най-често обаче повтарят: “Коледа, бабо колаче! Коледа Бабо, колаче!” или както е в кукушките села: “Коленде – меленде сурова година. Цинци, кака, дай м’една колака!”.

Коледуванията в една или друга форма са известни на всички източноправославни християни, особено на българите, румънците и украинците. И тия обичаи имат в основата си твърде стари новогодишни постъпки от рода на полазването, което по-късно се свързва най-вече с Игнажден. Големият празник на Рождество Христово е станал причина да се развие този обичай в тържествено драматично обхождане на селото.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ