8:51
Вижте как е изглеждал Банско през 1974 година:
5:27
Admin
СТАТИИ
No comments
Разположена е близо до град Батак, в Южна България. Тя е част от каскадата „Баташки водносилов път“ – една от първите хидроенергийни каскади у нас. Изградени са общо пет големи язовира. Водите, събирани от водосборния район, задвижват три водноелектрически централи – ВЕЦ Батак, ВЕЦ Пещера и ВЕЦ Алеко, с обща мощност 226 MW, които произвеждат средно годишно по 796 000 000 kWh електрическа енергия. Официалното откриване на цялата система е на 6 септември 1959 година.
Каскада „Баташки водносилов път“ е един от най-сложните хидрокомплекси, построени със замисъл да се оползотвори богатият валежен отток на Западните Родопи. Състои се от три стъпала с основните водохранилища – язовир „Голям беглик“ и „Батак“, и трите деривационни ВЕЦ – „Батак“,“Пещера“ и „Алеко“.
Идеята за строителството на електроцентрали в поречието на река Въча, като се използва водосборния район в Западните Родопи (Баташкия водносилов път), възниква още през 1920 г., когато инж. Иван Мавров я предлага в труда си „Архив на водните сили в България“. Тази идея се лансира и по-късно – през 30-те години от инж. Тодор Романов. През 1947 г. по идея на главния директор на Главна дирекция „Електрификация на България“ инж. Марин Калбуров, се провежда конкурс за цялостното оползотворяване водите на реките Чая, Въча, Стара река, Елидере, Сестримска река и Марица. От конкурсните материали се оформя идеята за възможно проектиране на три главни каскади „Доспад-Девин-Кричим“, „Баташки водносилов път“ и „Сестримска каскада“.
Идейният и технически проект за целия „Баташки водносилов път“ е разработен в „Енергохидропроект“ през 1951-1955 година. Проектът включва язовири, изравнители и три централи – ВЕЦ Батак (подземна), ВЕЦ Пещера (подземна) и ВЕЦ Алеко (надземна).
Строителството на Баташкия водносилов път се извършва от създаденото за целта предприятие към „Хидрострой“ с директор инж. Ангел Петърчев и гл. инженер Иван Масленков. Главната част от този комплекс се развива по поречието на Стара река. Водосборната област включва речният отток, водите от дъждове и снеготопеж. За обезпечаване на необходимото количество вода се строят събирателни канали с голяма дължина. Водосборната област е кръстосана със събирателни тунели и канали, чиято обща дължина възлиза на 165 км, от които тунели 72 км и 7 броя дюкери с обща дължина 6 450 метра. Построени са водоводовите канали и тунели – водовод Бистрица, водовод Равногор, водовод Нова махала, водовод Гашни, водовод Беглика и други по-малки. С тях водата се насочва към язовир Батак, язовир Голям Беглик, язовир Тошков чарк, язовир Беглика, язовир Широка поляна.
Баташкият водносилов път е част от „Национална електрическа компания“ ЕАД – търговско дружество със седалище в София, изцяло собственост на „Българския енергиен холдинг“. Основната дейност на НЕК е производство на електрическа енергия, покупки и продажби на електроенергия, внос и износ на електрическа енергия. Производството на електроенергия се осъществява в 30 водноелектрически централи и помпено-акумулиращи водноелектрически централи с обща инсталирана мощност 2713 MW (2015 г.). Основната част от производството е концентрирана в централите от каскадите „Белмекен-Сестримо-Чаира“, Въча, Батак и Долна Арда.
Град Батак се намира в Западните Родопи, на 1036 м надморска височина в долината на Стара река, по двата ? бряга. Разположен е в котловина, заобиколена от всички страни с хълмове (бърда) 100-200 м над равнището му (Петрово бърдо, Кънева борика, Царюв комин, Кадино бърдо, Свети Георги, Пискилива скала, Галагонката и Бучете), а над тях се издигат върховете на Баташката планина, която на запад граничи с Чепинска река, на юг – с Доспатска река и язовир Доспат, на изток – с река Въча, на север – с Тракийската низина. Тук се намира защитената местност „Баташки снежник“. Недалеч от града са и едни от най-високите върхове в Родопите – Баташки снежник (2 082 м), Голяма Сюткя (2 185 м).
Батак се намира на 15 км по асфалтиран път от град Пещера, на 35 км от областния център Пазарджик и на около 55 км от Пловдив. На 15 км е от град Ракитово и на 27 км от Велинград.
Река Въча е десен приток на река Марица. Дължината и? е 112 км, която й отрежда 23-то място сред реките на България. Въча е втората по големина река в Родопите след Арда. Водите на реката и притоците и? се използват за електродобив (каскада „Доспат-Въча“). По течението на самата река са изградени язовирите „Кричим“, „Въча“, „Цанков камък“ и „Тешел“, които служат за генериране на електроенергия, напояване в Горнотракийската низина и осигуряват част от питейната вода на град Пловди. Стената на язовир „Въча“ е най-високата в България – 144.5 метра.
Река Въча не преминава в близост до промишлени предприятия, което способства за чистотата на водата. По нейното течение са разположени красиви и уникални природни феномени – Буйновското ждрело, Ягодинската пещера, скалният монумент „Слона“. В района на село Михалково има топли минерални извори.
/соц.бг/
- 9:09
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Според тогавашните закони на България, след тримесечно пребиваване в чужбина са се правели задължителни кръвни изследвания. По този начин се установява, че екипажът на акостиралия на бургаското пристанище кораб е заразен със смъртоносния вирус. Всички са шокирани. Седмици наред властите ги държат под карантина, а обществото ги заклеймява като прокажени.
Днес единственият оцелял жив от екипажа, чиято диагноза е ХИВ-позитивни е на 65 години и живее в селище край Бургас. След като научил страшната диагноза, семейството му го изоставило. Бургазлията 16 години е практикувал професията на моряка. Но заради болестта, моряшкият му живот е провален.
Така 4 години след като синдромът на придобита имунна недостатъчност е описан за първи път в САЩ той прониква и в България. С това се полага началото на HIV епидемията у нас. Първоначално оформеното “Бургаско огнище” се състои от 34 вирусоносители и заболели.
Поради липса на здравна култура, HIV позитивните продължават с безразборния секс и тук – и със съпругите си и със случайни бройки. Тъкмо така преди 30 години започва разпространението на СПИН на родна почва. Постепенно вирусът, макар и бавно, плъзва и из други райони в страната, като сред първите засегнати от него са в Габрово, Варна и София. Това става предимно по хетеросексуален механизъм на предаване по полов път.
Ето какво споделя по случая една бургазлийка, запозната отблизо с разпространението на смъртоносната зараза в края на 80-те, която обаче пожела да остане анонимна:
Аз съм от Бургас и въпреки че бях малка много добре си спомням зачестилите случаи в края на 80-те на мъже и жени отишли си от „някаква болест“. Мъжете обичайно бяха моряци, плаващи на дълги разстояния, а жените техни съпруги. Тогава под сурдинка се мълвеше за страшната диагноза „СПИН“, случаите зачестяваха.
Баба ми беше лаборантка и знам колко нелепо си отидоха сериозни и почтени жени – учителки, юристки и т.н. с двайсетгодишни бракове зад гърба си. Отидоха си от едното доверие към мъжете си. Да не говорим за тези от моряците, които освен съпруги си имаха и по няколко любовници във всеки град и без да имат информация за болестта правеха безразборен секс. По онова време, беше много „фешън“ да свалиш моряк, които бяха източник на валута и готини подаръци, които ги нямаше тук. Та кандидатки колкото искаш…
През 1986 г. е наблюдаван и първият болен от СПИН – танзанийски младеж, студент във ВМИ гр. Плевен, заразен в родината си, заболял в България и починал с разгърната клинична картина на СПИН. През 1988 г. почива и първият български гражданин (от групата на бургаските моряци) с клинична картина на СПИН. От 1989 г. заразените и болни от СПИН започват да се наблюдават и лекуват в инфекциозна болница в гр. София от екип от специалисти. Впоследствие в цялата страна има разкрита мрежа от стационарни легла за инфекциозно болни.
Понастоящем от ХИВ са заразени 120 милиона души по целия свят (и нови 5000 души се заразяват ежедневно!), 40 милиона от които вече са починали. По 5500 жертви на СПИН умират само за ден в Африка… В България носителите на смъртоносния вирус са около 3 хил. души.
www.faktualno.com
- 8:31
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Официалните тогава начини да пробиеш в столицата бяха назначаването на ръководна работа или на работа чрез конкурс, търсенето на дефицитни работници и специалисти или сключване на брак със софийски жител. Най-голямото предприятие, „даващо“ жителство още от самото си създаване, беше металургичният комбинат „Кремиковци”. Това беше като премия за постъпване на работа там, където има дефицит от работници. В около една трета от случаите сключването на брак беше най-често срещаното основание за придобиване на жителство. Изискваше се бракът да продължи поне 5 години, освен ако от брака е родено дете.
Да нямаш привилегията да живееш в столицата през онова време, беше равносилно на това да нямаш виза за чужбина сега. В действителност обаче много хора успяваха да останат в София в продължение на години с временни разрешения, а някои и изобщо без позволение. Затова фактическото население на столицата надхвърляше с десетки хиляди души броя на формално регистрираните.
Софийското жителство също така можеше и да се отнема временно или за постоянно, което означаваше изселване от София и позор за потърпевшите. Това най-често бяха политически противници на режима или лица с неморално поведение.
Източник:retro.bg
1. В ресторант „Крайморие“ (по-известен като „Кокошките“) в с. Крайморие, днес кв. на Бургас. Ресторантът се е намирал на брега на морето. Стопанисвал се е от ГТП “Здрава храна” и АПК „Крайморие“. Славел се е с агнешките си специалитети и веиколепния си оркестър.
2. В ресторанта на хотел „Хемус“ гр. Враца през 80-те. Най-представителният ресторант в града. Някога част от веригата „Балкантурист“. Почти всяка сватба или абитуриентски бал и до днес се провеждат в него.
Ресторант „Василико“ в центъра на Мичурин (днес Царево) през 80-те.
4. Ресторант „Бор“ в Благоевград, 70-те
5. Ресторант „Галатея“ – Варна (кв. Галата). Построен през 1968 г., „Галатея“ е бил най-живописният ресторант край Варна и несъмнено мястото с най-красив изглед към Варна и морето. През 1997 г. свлачище отнася долната тераса на ресторанта, а горната и сега стои счупена.
6. Ресторант „Трифон Зарезан“ по пътя Варна-Златни пясъци също остана в миналото. Романтичният ресторант край сп. „Журналист“ също бе засегнат от свлачището активизирало се в района преди десетина години. То затвори панорамния път между Варна и курорта Златни пясъци.
7. Ресторантът на Окръжния кооперативен съюз в Разград.
8. Ресторант „Панорама“ гр. Гоце Делчев в вдноименния парк през 80-те. Заведението отдавна не работи.
9. В ресторанта на хотел „Добруджа“ в Толбухин (днес Добрич) през 80-те. Един от най-луксозните а ла Балкантурист ресторанти в някогашния Толбухин.
10. Ресторантът в с. Филево (днес Върбица) общ. Димитровград през 80-те
11. Луксозният ресторант към Търговски комплекс „Загорка“ в Стара Загора през 80-те. Разположен в непосредствена близост с езерото и в съседство с бирената фабрика в града.
12. В ресторант „Ростов“ гр. Плевен през 80-те. Ресторантът, който е част от хотел „Ростов“ и до днес е най-големия ресторант в града.
13. В ресторант „Плевен“ към едноименния хотел в гр. Плевен през 80-те. Днес и хотелът, и ресторантът са само спомени за плевенчани.
14. В ресторант „Църногорово“ гр. Малко Търново през 80-те. Първият соцресторант в граничното градче отдавна е с заключен катинар.
15. В ресторанта към комплекс „Тихият кът“ на Витоша, славел се някога като място за прелюбодейци.
16. В култовия пловдивски „Бумбарник“ през 60-те. Официално наименуван като ресторант „Винарната“ към най-лъскавия пловдивски хотел „Тримонциум“, той става известен като „Бумбара“ заради едноименния пловдивски специалитет предлаган в него. Привечер тълпи от клиенти са чакали пред вратата, за да изпият по една каничка вино и хапнат от вкусния бумбар.
17. Един от символите на Казанлък – Бар-ресторант „Тюлбето“ през 70-те. През 90-те сградата остава безстопанствена и се саморазрушава. После на нейно място е изграден хотелски комплекс „Зорница“
18. Ресторан „Полски Боровец“ край Пазарджик през 70-те, днес е една руина.
19. Ресторант „Първи долап“ край едноименната местност в Търговище отдавна не съществува.
20. Ресторантът в с. Гергини, Габровско през 80-те
21. Ресторант с етно елементи в Девня през 80-те
22. Ресторант „Дружба“ в търговски комплекс „Будапеща“ в Плевен
23. Ресторант-механа „Банкя“ в гр. Банкя
24. Крайпътно заведение „Яворово“ на 20 км от Стара Загора, през 80-те
25. Ресторантът на РПК-Сунгурларе в гр. Сунгурларе през 80-те
26. Бар-ресторант „Нептун“ в ММЦ „Георги Димитров“ през 70-те
27. Ресторант „Москва“ в Лом през 80-те
28. Крайбрежният ресторант „Чайка“ в Лом от години е спомен за ломчани.
- 7:58
- Admin
- СТАТИИ
- 18 comments
В интерес на истината в ЦУМ можеха да се намерят много стоки. С уговорката – скромна и безлична конфекция и най-вече няколко модела български обувки, присъщи на тоталитарното време. Номерът в ЦУМ беше да имаш връзки сред продавачките. Само тогава можеше да се снабдиш примерно с нашенския парфюм „Джулия”, произвеждан само за износ, и с някоя друга копринена блузка, ушита в Русе на ишлеме. Дори с цветен телевизор. Нямаш ли връзки – пиеш една студена вода и толкова.
Никой обаче не подозираше, че в ЦУМ има една тайна стая. По-скоро салон в дъното на втория му етаж, чиято на пръв поглед незабележима врата винаги беше затворена. За да влезеш през нея, трябва да натиснеш копчето на звънец. Отваря служител, който иска паспорта ти и търси името ти в специален списък. Т.е. някой отгоре предварително се е обадил, че другарката или другарят еди-кой си ще дойде в определен час.
Аз влязох случайно в тази чудна тайна стая. Официална делегация от Македония беше на гости на шефовете на моята служба. Като профпредседател аз се занимавах с гостите и на мен се падна честта да ги заведа в тайнствената стая на ЦУМ. Да си напазаруват на воля хората и да запомнят България с добро. И ето ни пред бронираната врата. Натискам аз звънеца, отварят ни веднага. Проверяват ни – бяхме четирима души – аз, двама мъже и една жена. И влизаме в… един рай. Дотогава не бях пътувала в чужбина и това, което видях тук, ме смая. Залата буквално беше претъпкана със западна стока, кореком ряпа да яде. Македонците направо онемяха. За секунди им загубих дирите между щендери и рафтове с фини обувки. Помня, че имаше и щанд за изискани кожени чанти, за платове, палта и блузи. При това на съвсем прилични цени в левове.
Македонците се натовариха с пакети, едва ги примъкнаха до вратата на залата, в която освен всичко миришеше и на прекрасен парфюм. Е, явно на обикновен освежител за въздуха де. Но и той беше непознат за нас в онези времена. После се чудех – кои ли бяха привилегированите големци да пазаруват от тайната стая? И кой ли отговаряше за специалния списък с имената им?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
