Как вървях по улиците с касетофон на рамо през 80-те и слушах „Accept“ включително „Убий руснака“.

Когато веднъж ме „прибраха“ беше за половин или най-много час, проверка дали не е краден касетофона. А той ли? Беше купен от „Quelle“ Харманли. С долари от виетнамците, срещу които бонове от нашите тираджии и така… „Стършел“ беше пълен с вицове за Тодор Живков, а можеше човек да кара такси или да има частна сладкарница, също заведение, или друг някакъв бизнес.

Комшията Али фланелки печаташе например. И други не малко различни бизнеси имаха. Пред очите ми дядо купи на внука си „Мерцедес“ От Пловдив – панаира го купи. Тридесет хиляди лева. Дядото беше гледал животни. В пловдивските села не те брояха за човек ако нямаш в банка няколко десетки хиляди лева – зеленчуци гледаха там. Да, бил съм на опашки. Най-големите опашки, на които съм чакал бяха за книги.

Вторник и четвъртък ги пускаха. И не защото бяха в малки тиражи. Отгърнете коя да е книга след 1975 година и вижте тиража. Днес в такъв тираж не излизат дори учебниците… Това помня! А нека ви кажа какво не помня… Не помня просяци. Не помня страх от ограбване (чистачка някоя може и да ти вземат, но за истински грабежи над хора говоря обаче) Не помня бедност. Не помня и неграмотност! Това е, което не помня!

Христо Христов,Facebook

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вижте 11 култови неща от миналото които безвъзвратно изчезнаха от българското черноморие

Всички още помним времената, в които почивката на море беше право и задължение на всеки българин. При това не за един дълъг уикенд или от понеделник до петък, а минимум за две седмици. Тогава избор нямаше и всички пътуваха за родното Черноморие. По-добре устроените в системата стигаха направо до плажа с ладата или москвича. А багажниците, естествено, бяха пълни с домати и дини от село. Средната класа пътуваше с автобуса, а пролетариатът с нощния влак. По правило северняците и голяма част от столичани избираха Варна, а пловдивчани гравитираха към Бургас и южния бряг. От привързаност към годините на детството на много от нас и до днес онази почивка от времето на соца все ни се струва по-хубава от сегашната. Да си спомним за летата от 70-те и 80-те на 20. век по родните плажове с 10 неща, които изчезнаха от Българското Черноморие в годините на прехода: 

1. Малките рибарски кейове 

Тези красиви и несравними пристани оцеляват по чудо и до днес в някой все още оцелели под напора на туристическите гиганти места. В традиционните ни курорти като Несебър, Созопол и Поморие обаче дървените лодки са по-скоро атракция, на която летовниците си правят селфи. В момента целият риболовен флот на България се състои от 3000 плавателни съда, като 90 % от тях са малки лодки с дължина до 10 метра. Разпределени са между Дунав и Черноморието, където обаче стоят на котва в очакване да свърши туристическият сезон и да започне риболовният. На мода в модерните комплекси са пристанищата за яхтите на богатите туристи.

2. Прясната цаца в пликовете кафява хартия

Заедно със старите рибарски лодки от морето по време на сезона изчезнаха и дървените капанчета, които продаваха прясна цаца в кафяви хартиени пликове. И бира, разбира се. Подобни търговски бараки все още съществуват край няколко оцелели места за любителите на палатката до морския бряг. Цаца, естествено, има и днес, но идва по обектите замразена и обикновено я правят много солена.

3. Сергията за вестници

Не намерихме нито една такава в Слънчев бряг това лято. Доставчиците закрили линията, защото е нерентабилна. Повечето гости на апартаментните комплекси тук са чужденци, а българите вече не си търсят вестника. Получават новините директно в собствения си Фейсбук. Преди години семействата се зареждаха за плажа поне с 3 вестника – един ежедневник, един спортен за съпруга и нещо по-шарено и леко за благоверната. Отделно от това комикс или някое списание за детето.

4. Книжарницата  

Ако искате да си купите книга на морето, ще трябва да пътувате специално до Варна, Бургас или поне до някое градче от ранга на Созопол. По другите места за почивка в книжарницата продават само химикалки, флумастери и най-много някоя детска оцветявка.

5. Компактдискът  

Отиде си броени години, след като самият той прати в историята магнитната касета /тя пък от своя страна бе погребала ролката с магнитната лента и грамофонната плоча/. Вече никой не се трупа по сергиите, за да си купи Жан-Мишел Жар, Джордж Майкъл или Марая Кери, защото в нета има всичко. През 90-те години сергиите с компактдискове на морето въртяха огромни обороти, а на опашката се чуваха коментари за заглавията на половин дузина езици. Всичко, естествено, бе контрабанда. Албумите на топ изпълнителите излизаха в Лондон или Ню Йорк, а специални агенти купуваха диска от магазина и още същия ден го изпращаха за България. На следващия ден се печатаха обложките, линиите в Ботевград и Стара Загора тиражираха ментетата и така два дни след излизането му на британския пазар новият албум на Стинг вече се продаваше по сергиите у нас. Сега линиите ги няма, защото музика е навсякъде в нета. Повечето – пак пиратска.

6. Стъклената риба сувенир  

Някога ги имаше във всеки български дом като украса и доказателство, че семейството е било на морето. Бяха сред най-търсените сувенири от плажа заедно с дървените корабчета с термометър и обикновената хартиена картичка. Сега всички те са под заплахата на магнитчетата от китайското карго с изображения на всяко кътче от Българското Черноморие.

7. Пясъчните дюни и пейзажът без кран и багер 

Онези възвишения с дълбок, горещ пясък, идеални за морски свалки и вечерно усамотяване на влюбените двойки. Заради реституцията, застрояването на брега и промените в климата сивите стабилизирани северни дюни вече се срещат единствено край Дуранкулашкото езеро. Южните черноморски дюни все още оцеляват под напора на строителството, като се срещат край Камчия, до с. Шкорпиловци, Слънчев бряг, Несебър, между Приморско и Китен, както и до къмпингите „Градина“, „Златна рибка“, „Каваците“, блатата Алепу, Аркутино и Стамополу. Рядкост по Черноморието е и пейзаж, на който да не се вижда кран, багер или заградено с ламаринени платна място за бъдещ хотел.

8. Плажният фотограф  

Онзи, който правеше моментални снимки и ги копираше с лошо качество на място за клиентите си. Преди него имаше и такива, които изпращаха фотографиите по пощата на адреса на летуващите. Пратката, естествено, се заплащаше отделно. Днес смартфонът изяде бизнеса на добрия стар фотограф.

9. Пионерският лагер 

Някога децата почиваха организирано по 3 пъти в годината – един зимен лагер и два летни – на море и на балкан. Сега старите станции със собствени плажни ивици и вечерните лагерни огньове ги няма, завзети от модерните хотелски комплекси с аниматорите и новите забавления за децата.

10. Старият гларус прихващач 

Онзи знаменит сваляч от времето на соца, който покоряваше чехкините с едно голо тяло и няколко вълшебни думи на международния език на любовта, които отключваха всяко сърце и други неща. Днес на мода са Аlexandro, който кара мерцедеса си с 300 км в час, Фики, Криско или просто Чичко Паричко, натрупал капитали в годините на касовата и масовата приватизация.

11. Корабите – комети 

Пътническите кораби-комети свързваха всички по-големи градове по Черноморието с редовни линии всеки ден. Можеше да се пътува по море от Каварна на север до Созопол на юг.

Може да допълвате...

Източник: Марица.бг 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Стотици българки въздишат по това момченце! Познахте ли го? (СНИМКИ)

Днес той е един от много успешните актьори и режисьори в България. Почти няма постановка, сериал или филм с негово участие, които да не се превръщат в успешни проекти, а съвсем скоро на голям екран ще видим и режисьорския му кино дебют – „Бензин“. Познахте ли кое е това сладко момченце от снимката?

Той определено е  един от много харесваните известни мъже у нас и въпреки, че скоро стана на 46 – все още се чувства като на 16. Той разказа за шеметното му детство – още от 3-4-годишен е играел по столичните градинки сам и е успявал да пресича улици. Вечерният му час бил „когато светнат лампите“, пише сайтът Vesti.bg.

Да, това е Асен Блатечки.Искал да бъде самостоятелен от малък, затова започнал да работи още на 12 – първата му работа била на тапицер и я съчетавал едновременно с училище и спорт.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как социалистическата власт интегрира ромите? На скитащите катунари дават по 5 хиляди лева, ако се заселят

За да се реши ромският въпрос социалистическата власт предприема редица стъпки. В ЦК на БКП се създава специален отдел за малцинствата, в който дълги години работи  и някогашния ремсист от Сливен Господин Колев. Единственият циганин, допуснат до кулоарите на ЦК. Той е първият и единственият засега ром, назначен на толкова висок управленски пост в цяла Европа. По негова инициатива е приет закон, забраняващ скитничеството, преди това малцинството не живеело уседнало. Благодарение на него се приемат мерки за приобщаването им в българското общество. Той прокарва и закони за смесени училища, за задължително средно образование, както и квотен принцип за приема им в университет. Колев настоявал и да се разбият ромските махали, за да могат жителите им да обитават не гета, а нормална среда. Един от най-уважаваните и авторитетни доайени на циганската общност у нас умира през 2011 г., оставяйки след себе си мемоарната си книга “Един циганин в ЦК на БКП”.

Господин Колев приживе казваше: 

Осигурихме работа за всички, жилища. На скитащите катунари давахме по 5 хиляди лева, ако се заселят. На родителите на учениците отпускахме по 20-30 лева помощи, за да ги пращат редовно на училище“, изрежда мерките Колев. И не пропуска студентите. По личната молба на Тодор Живков той бил натоварен да „вкара“ във ВУЗ всички кандидати от цигански произход, които на изпитите са получили оценка над 3. „Така се създаде циганска интелигенция“, казва Колев. Когато през 1980 година ЦК поръчали секретно изследване, се оказало, че 40% от циганите в България вече са интегрирани.
Когато през 1966 година Тодор Живков се среща с президента на Франция Шарл дьо Гол, френските журналисти го попитали как живеят циганите в България, а той отвърнал „Какви цигани, в България няма цигани“, обича често да си спомня Колев.

Самият факт, че имаше отдел за националните малцинства говори, че държавното ръководство признава, че ги е имало, но никъде не се говореше за това, казва Колев. На една от срещите си с Тодор Живков първият човек в държавата му казал: „Другарю Колев, ние не признаваме циганите за малцинство. Те са наши хора.  Малцинствения въпрос е наш вътрешен въпрос. Докато турският – не е“.
 На въпроса „Какво точно правеше този отдел за малцинствата?”, той казва: Проучвахме проблемите, които трябва да бъдат решени от ЦК на партията. Помните, тогава БКП решаваше. Обикалях страната и настоявах да се ликвидира скитническият живот на ромите.

Стана възможно. До голяма степен… А привилегии имаше – тогава не говорехме за интегриране, а за приобщаване на циганското население към българската общност. Имахме за цел да издигнем материалната и духовната култура на циганите до основното население – българите. Затова и излезе решение временно да се приемат нашите младежи във ВУЗ-овете с по-нисък бал. Защото циганските деца имаха равни права с българските, но нямаха равен старт.

А на обвинението, че насилствено са затваряли циганите в гетата той отговаря така:

Това „посегателство“ имаше съвсем друго предназначение, и циганите, които тогава „установихме по места“ с доста труд, и почти, признавам, насилствено, до днес са ни благодарни. И съвсем не в гета ги настанявахме. Бяха им отпускани по 5 хиляди лева, не малко пари за онова време, безлихвени заеми за жилища, строехме къщи, апартаменти, цели квартали, намирахме им работа. Децата се учеха в общи училища с българчетата. Имахме задача да ликвидираме обособените махали и да се избягва съсредоточаването на циганите в един квартал. Някои получаваха апартаменти и от местоработата си, но като признание за труда им, за това, че са ударници и отлични работници, не за други привилегии. До 1986 г. има 280 цигани, наградени с ордени от Президиума на Народното събрание за високи заслуги за работата им в селското стопанство. Имаме и герои на социалистическия труд. Само в Сливен 29 цигани бяха признати за активни борци. Наши хора имаше неработещи, но не и безработни, това сочи проучването, направено от нашия отдел и ръководено от социолога и секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов. Хората ни работеха главно в селското стопанство, промишлеността, строителството. И всички данни от всички проучвания доказваха, че около 40 на сто от всичките български цигани до 1980 г. вече бяха напълно интегрирани. Което значи, че в материално, културно, интелектуално отношение бяха „рамо до рамо“ със средностатистическия българин тогава.

И отново за интеграцията: 

През 1981 г. направихме проучване, тогава неработещите цигани бяха 10 процента. Но всъщност и те не бяха в истинския смисъл на думата безработни – бяха хамали, ваксаджии, занимаваха се с общественополезен труд. Така че въпросът с трудовата заетост при циганите беше наистина решен. В Рогозина, Добричко, дори направиха специални жилища за тях. В Русе пък бяха настанени около 500 скитащи цигани, които останаха там цели… 5 години. Не е малко, нали? А и като отидоха другаде, отидоха да работят, не да крадат.

А каква е рецептата за ромската интеграция днес и възможна ли е въобще :

Първо трябва да им се осигури работа. Даже, извинете, и с малко диктат, дори и някои да „ореват орталъка“ за „нарушаване на правата на човека“, трябва да заставим циганите да работят. Има и друго, ще ви го кажа направо – в една част от българското население се появиха необичайни антицигански настроения, бих ги нарекъл дори расистки. Такова нещо преди 10 ноември наистина нямаше. Трябва да сме търпими един към друг. А то какво стана – бедността и безработицата озлобиха хората и те изливат гнева си върху циганите, с които бащите им са живели дълги години, цял живот, заедно. България е точно толкова наша родина, колкото и на българите, хайде да не правим, както се казва, цигански работи в нея!

Кой е Господин Колев ?

Господин Колев е роден на 20 януари 1923 г. в циганската махала в Сливен в семейство на текстилни работници. 17-годишен става член на РМС, през 1942 г. за дейността му в организацията заедно с три други циганчета и много българи е осъден на 5 години затвор, които „излежава“ в Сливен и Варна. Членува в БКП от пролетта на 1944 г., по-късно е военен, след това – експерт по малцинствените въпроси в ЦК на БКП.  Без притеснения споделял как са го наричали близки и познати – „циганинът от ЦК“. Там работи до 1990 г. – 30 години, и издадената си преди години книга нарича с обич, вероятно и с носталгия, „Един циганин в ЦК на БКП“. Умира на 6 януари 2011 г. в родния си град.

Източник:www.socbg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как Вангел Тръпков от Поморие смазва Тодор Живков заради водния режим в Бургас през 60-те

Едно прелюбопитно интервю на бившата управителка на Приморец Екатерина Йорданова. Интервюто е дадено пред вестник "Шоу" през 2013 година.

Екатерина Йорданова има спомени, които си заслужават да преминат в дигиталната епоха и да останат за поколенията.

 В продължение на 15 години като управител на хотел „Приморец” тя посреща ВИП персони от всякакъв „ранг и калибър”, удостоили града с присъствието си. Под нейно ръководство 100 човека персонал се грижат за лукса и удобствата на големците. На 33 години Катя остава вдовица с две малки деца. След време съдбата решава да се реваншира и я среща с посланика ни в Монголия. Дипломатът й дарява сърцето си и предлага венчило. В името на децата си тя му отказва. Бившата управителка на хотел “Приморец” се съгласи да развърже торбата със спомените и да покаже върхушката на страната ни такава, каквато е била в действителност.

- Катя, дълги години хотел „Приморец” беше „перлата в короната” на Бургас. А като негов първи управител (от 1959 до 1976 г.) ти сигурно добре си спомняш какъв беше неговият „прощъпалник”, както и първите гости, които посрещнахте?

- Хотел „Приморец” беше построен на едно от най-романтичните места в Бургас - в Морската градина, в квартал от стари аристократични къщи, на метри от морето. През 1959 г. напълно довършен, след общия градеж, беше първият етаж на хотела. Долу - администрацията, партерът не бяха напълно готови. Веднъж в Бургас се разрази силна буря и търговските кораби не можеха да останат на пристанището. Един от екипажите дойде да се настани в „Приморец”. Това бяха първите гости на хотела - от Гана.

- Тъмнокожите ганайци не предизвикаха ли фурор в града – предполагам, че дотогава хора с такъв тъмен тен на кожата не са били обичайна гледка за Бургас?

- Тогава за първи път видях хора с тъмна кожа. Директорът Георги Проданов каза да посрещнем и настаним първите гости на хотела. Понеже фоайето, където трябваше да бъде рецепцията, не беше готово, сложихме на първия етаж маса с мастилница и перодръжка, за да може администрацията да свърши своята работа.

- Всяко начало е трудно и обикновено се помни с всевъзможни гафове. Ти какво си спомняш от тогава?

- В онези години в Бургас нямаше вода. Имаше режим. Когато гостите дойдоха, в хотела имаше вода. Влезли хората да се къпят, но водата спряла. Насапунисани, голи гостите изскочиха навън. Развикаха се, искаха вода. А няма откъде, не знам какво да правя. Разтичаха се гостите, обърнаха масата, събориха мастилницата, която се разби. Това силно се запечата в паметта ми. После водата дойде. Гостите се изкъпаха и веднага напуснаха хотела. Не останаха да нощуват. А това бяха първите гости.

 Но през 1959 г. строителството на хотела не е било още довършено. Какво друго си спомняш от първите дни на хотела?

- Хотелът заработи официално през 1960 г., след като партерът беше завършен. „Приморец” беше един от най-хубавите в Бургас. Тук отсядаха всички отговорни другари на България - Тодор Живков, членовете на Политбюро. Близо два месеца тук бяха всички артисти, които участваха в снимането на филма „На всеки километър”. Отсядаха всички гости на града от чужбина. Тогава се строеше Нефтозаводът и всички специалисти чужденци живееха в хотела.

- А как преодоляхте проблема с безводието?

- Ръководството на „Балкантурист” нареди да се постави резервоар и две помпи, за да се пуска водата в определени часове. Вечер, когато хотелът беше пълен, пускахме помпите, за да могат хората да се изкъпят. През деня, когато имаше вода, напълвахме шишета. В тоалетните винаги имаше вода и тоалетни кърпички.

- Но това е много примитивно решение на проблема и предполагам, че то ви е създавало и доста неприятности и конфузни ситуации?

- Веднъж в хотела пристигна Лъчезар Аврамов. Той беше един от строгите членове на Политбюро. Наредиха ми да се пуснат помпите и да има вода. Тогава Николай Жишев беше секретар на ОК на БКП. Той чакаше във фоайето да слезе Лъчезар Аврамов. Накараха ме да попитам важния гост как е спал. Той ми подаде ключа и аз го попитах добре ли е спал. А той сърдито отговори – „Благодаря, като в ярмомелка”. И се обърна към Жишев с думите „Докога ще държиш Бургас без вода. Тези помпи цяла нощ се набиват с шума си в главата”. И тръгнаха към ресторанта.

- Тази история предполагам, че е имала някакво продължение?

- След него пристигна и Тодор Живков. Той много често идваше в Бургас. В хотела имаше отделен апартамент за него. Тогава Слънчев бряг не беше готов, вилата на Окръжния комитет в Баните също я нямаше. Само „Приморец”. През деня в залата на хотела имаше партийно съвещание. Тодор Живков остана да нощува. Хората от партийния комитет в Бургас бяха много дипломатични с високите гости. Вангел Тръпков ми каза, че вечерта ще играят карти и поръча и аз да се навъртам около тях, да пиша, изобщо да съм край тях. Озадачих се. Такова нещо не се беше случвало. Отидох. Поморийският директор на винзавода, Тръпков, Жишев и Тодор Живков. Жишев играеше с Т. Живков, а Тръпков с директора от Поморие. Тръпков беше човек с воля и много хъс. Жишев явно го е настъпвал под масата, защото Тръпков му се скара: „Няма да отстъпвам, ще набия др. Тодор Живков” Жишев остана като гръмнат. А Вангел Тръпков продължи - „Ще го бия, докато не се реши въпросът с водата”. Тодор Живков стана и започна да се смее. „Кажи така бе, Тръпков, че за водата било. А аз мислех, че ме накарахте да играя карти заради коняка, който рекламирате”. Обърна се към мен и ми каза: „Ти затова ли стоиш, за да кажеш кога да пуснат помпата да се изкъпя”.

- Спомняш ли си и други интересни истории от миналото на хотела?

- Попадала съм и в други интересни ситуации. Бургас в онези години беше прочут с бургаското сирене от мандрата близо до с. Атанасово, където сега е жк „Изгрев”. Един гръцки търговец - 60-65-годишен, собственик на кораб, търгуваше с това сирене. Идваше всеки месец, натоварваше кораба и отсядаше в „Приморец”. Оставаше по три-четири дни в хотела. Познаваше почти целия персонал. Веднъж, след като сутринта се беше сбогувал с нас, по обяд отново дойде във фоайето. Повика ме: „Мадам Катя, седнете. Искам да пиете чаша кафе с мен”. Никога не беше го правил. Попитах го: „Защо така, нали щяхте да заминавате днес?”. Той отговори така:

Жена поморийка ме накара да купувам сирене от България, бургаска жена ме накара да удвоя сиренето и да не пътувам

Затова съм тук. Учудих се. В ъгъла на фоайето беше администрацията. Там за няколко месеца на стаж беше назначена една деловодителка. Много красива - висока, с черни очи и коси, с много бяло лице. Изваяна. Гръцкият търговец не беше я виждал. От персонала разбрал, че младата жена ще пътува следващия ден с годеника си за София. Затова търговецът отложил заминаването си с един ден. Удвоил количеството купено сирене. Останал да погледа красивата българка. „Защото такава красота не съм виждал. Заслепи ме”, сподели гъркът с мен - управителката на хотел „Приморец”.

- Предполагам, че и много други гости на града сте посрещали в хотела?

- Бургаският кабелен завод изнасяше своята продукция в много страни на света. Директор беше Диляна Чавдарова. С нея добре се познавахме. Един ден ми се обажда и поръчва да запазя четири стаи, но “нека да са по-хубави, защото имам голям проблем” - бяха думите й. Четиримата италианци дошли да сключат договор с кабелния завод. Но се появили технически пречки, от които аз не разбирам. „Тази вечер е последна, давам вечеря”, уточни директорката на кабелния завод и ме помоли за случая да се подготви при мен, в самия хотел.

Диляна Чавдарова беше хубава жена, но на работното си място ходеше с ватенка

Когато се приготви в моя кабинет и се появи на вратата, беше неузнаваема. Елегантна, с хубава прическа, красиви обеци. Италианците също дойдоха и доста се застояха, преди да тръгнат за ресторанта. Знаех, че срещата е много важна и живо ме интересуваше какво е станало с търговския договор. На сутринта попитах италианците дали са харесали стоката, ще купят ли бургаския кабел. Отговорът беше кратък: „Как няма да го вземем, заедно с директорката ще го вземем”.

Източник:flagman

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Милиционери правят хайка в "Кореком" на лов за "престъпни елементи"

Корекома в Харманли,1982 година

В не толкова далечното соц. минало имаше една верига от магазини - „Кореком”, с която се свързваха мечтите на стотици хиляди младежи, че и далеч по-възрастни българи. 

В тези грижливо пазени от взора на простосмъртните с плътни пердета и специална охрана търговски обекти в центъра на София, на големите бензиностанции, на летището и по границата, можеше да се намери от пиле мляко. Поне така ни се струваше тогава, когато пазарът беше сив и повече от беден. Като се започне от красиви дамски блузки, модерни/ за онова време!/ шушлякови якенца – да ти изтекат очите, мохерени жилетки, ухаещи маркови парфюми, кремове и гримове,  и се стигне до електроуреди от недостижимите за средния нашенец марки, млечни шоколади и прословутата „Фанта”. В кенчета. На подобни красоти се бяхме дивили единствено в дебелите каталози на „Некерман”, апокрифно примъквани от Германия през границата.

Само че в ухаещите на "гнил капитализъм" родни „Кореком”-и  не можеше да влезе всеки. А само хора, които притежават ЗАКОННА валута. Разбирайте големци, пътуващи често на Запад в командировки, работили в странство – минали през ситна връзкарска цедка все люде с партийни билети. А не лекари, инженери, учители, дръзнали, завалиите, да си купят 10-20 долара на черно  пред кафенето „Магурата”  на Витошка – там беше незаконната валутна борса.  Трябва да имаш чужд, задграничен паспорт и разрешение за валута, за да влезеш в „Кореком”. Хванат ли те без тях, а с няколко долара в джоба, тутакси  изхвърчаваш от работа, лепва ти се черна  дамга в досието за цял живот и отиваш на съд.

Но „неправоимащи” смелчаци да пипнат поне с пръст хубавата стока винаги се намираха.
Ето как изглеждаше централният „Кореком” пред хотел "Рила". Тук потокът от хора - влизащи и излизащи, не спираше. Още с първите крачки в  те лъхваше ароматът на западни парфюми. И започваш да се блъскаш с лакти, за да се добереш до някой от щандовете, после чиннопреклонно искаш стоката. В джоба си стискаш доларите, т.нар. зелени човечета и мислено се молиш милиционерите поне днеска да не нахлуят в магазина да ловят „престъпни елементи” с американски пари. 

Стигаш до щанда. Посрещат те нелюбезни и груби момичета – те до едно са щерки или съпруги на големци. Да те назначат на работа в „Кореком” – ами трябват връзки по-големи, отколкото за министър. А и проучвания до 9-то коляно дали си от фамилия на наши добри другари. Същите тези продавачки никога не връщаха пари. Примерно, покупката струва 8 долара и половина. Подавате банкнота от 10 долара. Вместо ресто  те подхвърляха като на просяк една дъвка и едно евтино бонбонче – и толкова. Върви се оплаквай, ако ти стиска...

Та, отиваме с мъжа ми в „Корекома” пред хотел Рила, годината е 1977-а. Имаме 4 долара, купихме ги от Стоянчо, наш приятел бензинаджия. Мечтата ни е да купим за детенцето – то беше на 4 годинки, какао. Бяха ни казали, че продават такова с меченце на кутията и обогатено с куп витамини. Тъкмо стигаме до щанда и се усеща някакво необичайно оживление. Вратите на магазина биват залостени, в него се вмъква шайка от 5-6 милиционера. За секунди всичко живо се измъкна от щандовете и трескаво започна да изхвърля долари от джобовете и портмонетата по  кюшетата.  

Подът едва ли не позеленя от зелени човечета. Оказа се в крайна сметка, че и у никой нямаше валута, освен в някакъв заблуден германец. Човекът беше дошъл с паспорта си да купи с германски марки един касетофон за сина на хазяина си – момче, което навлизаше в журналистиката. Докато германецът стоеше онемял от почуда, милиционерите професионално преджобиха поне 25-30 души, между които и моя мъж. 

Изстинах от ужас, но за мое учудване, той много пъргаво беше успял да запокити фаталните  4 долара зад една олющена тръба досами вратата на склада. Боже, май отървахме кожите! Е, не успяхме да вземем за детето какаото с мечето на кутийката и с аромат на истински шоколад, а не на марципан. Но кой ти гледа, друг път ще дойдем на пазар с валута. И белким имаме повече късмет, си казахме с лекота в сърцата..

Калина Стаменова retro.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ