Геноцидът на българите в Западна Тракия - 1913 г.23 април 2015г.

Навършиха се 100 години от първия геноцид в Европа – геноцидът над тракийските българи през 1913 г. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Събитията от онези времена пред otbrana.com анализира д-р Петър Ненков.

По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на разорение и изтребление от три действащи  сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска. Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Походът на турските сили на запад от Марица, става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко, повечето живеят по околните села. Турците ги нападат с дивашка злоба. След 20 юли подлагат населението на истински погром.

Най-много пострадват селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В село Каяджик с население от 1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа.

В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. От този район по-специално внимание заслужават селата Малък и Голям Дервент, защото те се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст. В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено  и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар. Село Голям Дервент, подпомогнато от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитава дълго и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на двехилядна турска войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избити са много българи, а селото изгорено.

29 май 1989 г.- Голямата екскурзия (Статия)

Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна Тракия. Най-напред е нападнато Манастир. Това става на 22 август. Турците обграждат селото. Манастирци се защитават геройски. На помощ им идват 60 жители на село Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на  манастирци. Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци се преместват в Съчанли. След няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Съчанли и Доганхисар. Съчанли е едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на проф. Л. Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители.  Селището е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите.

Съчанлийци на общо събрание на 10 юли решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, които да ръководи отбраната. То е опасано на 5 километра отвън от 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци в тях. Въоръжени добре, съветвани умело от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, съчанлийци, след разгрома на Манастир, отблъскват десетки опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина автономното правителство изпраща на два пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря: „Ще измрем до един, но не се предаваме”. Местните българи нарекли Съчанли „Малката България”. Селото на 4 срещу 5 септември е нападнато не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, а жертвите са повече от 300 души. Населението бяга към село Доганхисар.

То е родно място на легендарния капитан Петко войвода и последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение. На 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на цар Фердинанд – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. След разгрома на Манастир и Съчанли, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Боят трае 6 часа, но силите са неравни. Нахлулите в селото турци съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват къщите. Китното село е опожарено и разграбено.

В Дедеагач се събира голям брой прокудени от родните им огнища бежанци от всички околни български села. Обезумели от ужас, те оставят след себе си изгорени къщи и непогребани  близки  и търсят спасение от турските безчинства в западните консули, които обещават да ти спасят.  Когато се убеждават обаче, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите,  консулите оттеглят гаранцията си за спасението им. На 23 септември турците влизат  в Дедеагач и подкарват с бой и ругатни народа към Фере. Нещастните бежанци тръгват с многобройната си челяд и добитък, под ударите на озверелите башибозуци. Тия, които от умора изостават, безмилостно са убивани с ятагани и приклади на пушките.

„Когато на 23 септември турците подбраха народа с бой – разказва очевидецът Мавер Калоянов – се вдигна  та­къв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче…” Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров разбират за пъкления план на турците и без да се колебаят,  вземат единствено вярното  решение – да му се притекат на помощ с четите си. На един километър преди Фере, те нападат башибозука. В завързалата се престрелка  е убит ко­мандирът на турците и те се разбягват панически. Докато трае боят, народът се насочва  към планината, оставяйки всичко, що не може да се носи на ръце. Най-жестоко пострадват селяните в края на колоната, които не се решават веднага да хукнат към планината.

Те са избити от башибозука поголовно. От Фере до границата с България – река Арда, бежанците  непрекъснато са преследвани от турски потери, озверели от факта, че са изтървали плячката си. Част от кервана, наброяваща към 800 души,  неволно се  отклонява от колоната и достига до долината Армаган. Измъчени и гладни, на 25 септември нещастниците сядат да си починат и точно тогава са нападнати от 200 турски войници. Настава жестока сеч. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Жестокостите, които могат да се родят само в болни и извратени мозъци –  са неописуеми. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!”

Същата кървава трагедия се разиграва и в местността Илиева нива, където са избити от турците над двеста невръстни деца. Преминаването на колоната през река Арда под обстрела на турците е свързано с много ужасни перипетии. Вследствие на оскотяващия страх, много невръстни деца и пеленачета са захвърлени от техните майки. Бреговете на граничната река са задръстени от труповете на убитите и удавените. Водата потича кървавочервена от пролятата кръв.  Атмосферата е покъртителна. Четите поддържат огъня през целия ден и през цялата нощ, за да дадат възможност на изплашеното население  да се съвземе  и да премине реката.  През този кошмарен ден са убити 100 души, а ранените са 300 души. На другия ден идва известие, че до 3000 души български бежанци, повече от които жени, са докарани от турците в с. Адачалъ, до Арда, където са подложени на брутални изнасилвания. При Руси Славов идват бежанци и му разказват покъртителната история. Момчетата от четата се разплакват и пожелават единодушно да се притекат на помощ на нещастните хора. Те заявяват на войводата, че не могат да търпят на три километра от българска­та граница да се обезчестяват и убиват хиляди българки. Тога­ва четата, разделена на три части, преминава Арда, заобикаля турското село и от три страни открива огън. Турците се разбягват и оставят жените на мира.

На 4 октомври 1913 г. приключва кървавият път на тракийски бежанци, които изминават 150 км., за да се спасят от зверствата на турците.

frognews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тайните засекретени тунели на властта..

„Внимавайте откъде ще излязат депутатите! Възможно е да се измъкнат през тайните подземни тунели, построени при комунизма“, викат протестиращи, докато обсаждат подстъпите към парламента в нощта на белия автобус на 23-ти срещу 24 юли 2013 г.
Почти всички са чували за секретните проходи под земята, но малцина знаят, че тунел под Народното събрание не съществува. Правени са опити да бъде прокопан, но покрай строителството на метрото е бил затрупан.
В различни периоди от историята на столицата под нейните улици и сгради за сигурността на управляващите са строени тайни тунели с аварийни изходи в случай на непредвидени опасности. Най-много са прокопани по времето на Тодор Живков. Тогава плановете на катакомбите са били тайна, за която се е грижила директно Държавна сигурност.

Има и тунели от царско време, а след 1989 г. е копано само за станциите и пътя на метрото. Общо според различни източници над 200 километра катакомби опасват земята под София. Малка част от тях обаче са строени за тайна евакуация на власта, показва неотдавнашно разследване на „168 часа“.

Най-възловият проход минава три нива под земята под бившия мавзолей на Георги Димитров (сега градинка) до експартийния дом и сегашна сграда на Народното събрание, свидетелстват различни източници. Друго трасе пак от минус третия етаж под мавзолея стига до мазетата на БНБ.
Подземната част на мавзолея, която го свързва с партийния дом, е част от схемата за евакуация и сигурност, която е въведена по времето на Тодор Живков. Там е поддържана добра климатизация, вентилация и състояние на настилката. Идеята е била първите мъже да бъдат спешно евакуирани в случай на инцидент в мавзолея по време на манифестация. Предполагало се е, че може да има враждебни сили, които да атакуват комунистическата номенклатура, която от трибуните посреща парада.

По плановете за провеждане на манифестациите всички членове на политбюро на ЦК на БКП са били в президиума на мавзолея. Подземният тунел е бил в готовност винаги, когато е имало такива масови мероприятия, за да може Тодор Живков и обкръжението му да бъдат светкавично изведени при евентуален инцидент.

Забравените тайни градове под София и Варна

Манифестации се провеждат четири пъти годишно – на 1 май (Ден на труда), на 24 май (Ден на славянската писменост и култура), на 9 септември (национален празник до 1989 г.) и на 7 ноември (Ден на октомврийската революция). От друга страна, това е бил авариен изход и ако се случи нещо по време на пленум на ЦК на БКП, който се е провеждал в сградата на партийния дом. За сигурността на бай Тошо и останалите членове на политбюро тези тунели са поддържани в добро състояние целогодишно. След 1989 г. те не са унищожени, но вече не се почистват и не се поддържат. Тунелът под мавзолея, който отива към БНБ, е не по-малко важен за властта. От една страна, това е второ трасе за бягство на номенклатурата, ако има инцидент по време на манифестация. От друга, самата банка е достатъчно важна институция, която трябва да бъде добре защитена и да има схема за евакуация.

Според запознати БНБ разполага с най-добре защитения трезор, който е обграден от воден буфер като средновековен ров пред вратите на града. От двете му страни имало дебели стени.


БНБ е свързана още от времето на цар Борис III и със Съдебната палата, разказват запознати.„По време на бомбардировките над София през 1944 г. всички столичани са знаели, че под Съдебната палата има бомбоубежище. Голяма част от софиянци са си имали роднини в провинцията и са бягали там, но тези, които не са могли, са се криели под Съдебната палата. Знам от майка ми и баба ми, които са преживели бомбардировката през 1944 г.Скрили са се точно там.

А от Съдебната палата има тунели към БНБ, където също има бомбоубежище. Впоследствие са го свързали с мавзолея“, разказва потомствена софиянка. Тунелите, построени след 1944 г., не са били използвани никога за евакуация на комунистическата номенклатура. Поддръжката, естествено, е била за сметка на държавния бюджет. Единствено са послужили за тайното извеждане на балсамираните останки на Георги Димитров. Точно по този тунел между средата и края на юли 1990 година тялото на комунистическия лидер беше извадено от мавзолея и погребано до майка му в Централните софийски гробища. По молба на осиновения син на вожда Бойко Димитров церемонията е извършена в пълна секретност в малките часове на нощта.

„Тялото вероятно е пренесено към партийния дом и оттам извозено с кола през бул. „Дондуков“, където нямаше митингуващи“, разказват очевидци.
Така колата с мумията на Георги Димитров незабелязано преминава покрай стотици протестиращи, които в този момент са пред мавзолея и скандират „Долу БКП!“, „Червени боклуци!“ Те изобщо не подозират, че в същото време се извършва секретна операция по изваждане тялото на вожда.
Близките му са пожелали изнасянето да стане тайно и далеч от очите на протестиращите, които по това време са се събрали в Града на истината пред президентството. Решението на правителството за погребване на Георги Димитров е взето на 17 юли 1990 г., но няма документи кога е изпълнено.

„168 часа“ откри и човек, който е минавал в тунела под бившия партиен дом до мавзолея.

„Влизал съм в този проход. Представлява тясна пътека. Може би е широк 1,50 метра и висок 2 метра. Беше боядисано и поддържано преди 1989 г. Беше чисто, нямаше паяжини. Сега не се полагат грижи. След няколко метра се стига до една желязна врата, която се отваря само след специална заповед. През определено разстояние има лампи“, разказа очевидец. Според него под самия мавзолей е имало 6 нива надолу. Там е съществувало голямо хранилище като бомбоубежище.
Схемата за спасяване е била различна за различните категории началници. Първо се е мислело за членовете на политбюро, след това за Централния комитет и чак след това за служителите в партийния апарат. Всички те е трябвало да използват различни трасета в случай на опасност.

Тези тунели са били поддържани и използвани за тренировки на персонала, който е трябвало да евакуира номенклатурата от опасния район. В такъв случай охраната е трябвало да се обади на дежурния, който да даде различни трасета за всички началници и да се действа възможно най-бързо.
Освен с мавзолея бившият партиен дом е свързан и с Министерството на отбраната. Идеята е била за нещо като бункер при евентуална военна опасност.
Недостроен е и тунел между парламента и Софийския университет.
Според свидетели в последните години преди падането на Тодор Живков е имало план за строеж на тунел между Народното събрание и Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той дори е бил започнат, но впоследствие е отложен и така и недовършен.

По думите на източниците на „168 часа“ този проход не е могъл да бъде използван за извеждане на депутатите от фаталната нощ на 23 срещу 24 юли при атаката на парламента, защото е бил срутен по време на строителството на метрото.
„Ако имаше такъв тунел, на 10 януари 1997 г. нас щяха да ни изведат оттам“, коментираха бивши червени депутати. Според екскмета на столицата Стефан Софиянски под Народното събрание няма изход.
„Аз бях през 1997 г. и в парламента, и пред протестиращите. Знам, че тогава народните представители излязоха с коли. Няма изход отдолу“, заяви Софиянски.
Сградата на парламента е построена през 1884 г. и е достроявана през 1925 г. Затова тя няма много дълбоки основи и не е могло да се направи надежден тунел, а нещо по-повърхностно, разказват запознати. Именно това според тях е причината той да бъде разрушен при строителството на метрото.

Източник:www.socbg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вижте къде са днес героите от хитовия филм "Таралежите се раждат без бодли""

Водещият Димитър Цонев си отиде твърде рано от този свят и остави много хора да скърбят за него. Ако можеше да се появи отнякъде, би забранил да се леят сълзи по негов адрес. Дъщеря му Деси Цонева призова да бъде изпратен не с хлипания, а с аплодисменти.

 И наистина той заслужаваше ръкопляскания за всичко което свърши през тези 56 години, отредени му от съдбата. Беше киноартист, юрист, журналист, говорител (на правителството, на Българската телекомуникационна компания), зам. програмен директор, водещ („По света и у нас“ и „В неделя с…“), съпруг, баща, дядо. Но всичко за него започна с онзи легендарен филм „Таралежите се раждат без бодли“. Героят му също се казва Митко и шашка новите си съученици с умението си да си мърда ушите. Талант, за който след това Цонев ще бъде принуден да разказва десетки, не, стотици пъти. Сериалът моментално превръща в звезди 11-годишния тогава Димитър Цонев и останалите деца, подбрани от легендарния режисьор Димитър Петров.

Последният успява да обиколи почти всички столични училища, за да избере актьорите за новия си проект. Димитър Петров притежавал рядко срещания талант да говори с децата на техния език и да вади най-добрите им качества на повърхността. Режисьорът и този път не е подведен от интуицията си, събирайки наистина страхотни хлапета за „Таралежите се раждат без бодли“. “168 часа“ се опита да проследи съдбата на някогашните малчугани, които участват в създаването на култовия детски филм. За съжаление главните герои днес не поддържат връзка помежду си.

Някои са заминали за чужбина, а на останалите пътищата не се пресичат след края на изявите им пред камерата. Седем години преди кончината на Димитър Цонев без време от този свят си отива и Ивайло Джамбазов. В „Таларежите се раждат без бодли“ той играе сериозния и винаги готов на бой Теди. След това го снимат и за култовия филм „С деца на море“. Джамбазов избира да остане близо до киното и след като губи момчешкия си чар. Завършва кинорежисура в Москва и се връща у нас да приложи на практика натрупаните умения. Но с времето някак си става излишен на хората, които управляват седмото изкуство.

Филмите му са тежки, метафорични, не са за всяка публика. И може би заради това често му отказват държавни субсидии. Ивайло Джамбазов търпи неуспехи не само в професионален, но и в личен план. Преживява тежък развод и се връща да живее при родителите си – актьорите Иван и Златина Джамбазови. В живота му не липсват приятели, които се опитват да го извадят от дупката, но той отказва да комуникира с останалия свят и още повече се затваря в себе си. Една нощ Златина Джамбазова вижда празно леглото на сина й и мрачно предчувствие сграбчва сърцето й. Ивайло Джамбазов се качва три етажа по-нагоре от този, на който е жилището на родителите му, и се хвърля към вечността. „

Най-култовите реплики от филма "С деца на море"

С Ивайло бяхме близки приятели. Родителите ни бяха приятелски семейства и оттам се създаде другарската ни връзка. Съжалявам, че си отиде без време, лека му пръст“, заявява пред „168 часа“ водещият от шоуто на радио „Витоша“ – „Тройка на разсъмване“, Кирил Петров. Спомняте ли си малкия Кирчо, който изпи цяла каса лимонада, за да си осигури празни бутилки, да ги върне и с парите да участва в общата момчешка кауза за закупуване на футболна топка? Е, това е Кирил Петров.Впоследствие той ще изиграе и една от двете главни роли в култовия „С деца на море“, където е по-малкото момченце, което в компанията на Пипси (Петър Пейчев) буквално подлудиха чичо Манчо (Георги Парцалев) с празния им фотоапарат. „Гледал съм десетки пъти „Таралежите“ Веднага след като излезе, по принуда се превърнах в най-запаления му зрител. По онова време имаше обичай след излизането на български филм целият снимачен екип воглаве с режисьора, сценаристите, актьори да обикалят киносалоните по страната и след прожекциите да се срещат с феновете си. Пред киното ни настаняваха на импровизирана катедра и хората ни задаваха въпроси. След това през годините пак съм го гледал с удоволствие, децата ми също много го обичаха“, спомня си Кирил Петров. Той преборва конкуренцията на още 500 деца, за да намери място в проекта на режисьора Димитър Петров. „Как започна всичко ли? Беше идея на баба ми.

Нейна приятелка беше сценаристка на един от предишните филми на Димитър Петров – „Капитанът“. Жената подшушнала на баба, че във внука й има хляб и трябва да бъде изпробван в киното. Така се озовах на нещо като кастинг заедно с още поне 500 деца. Харесаха ме, защото като малък въобще не бях притеснителен. Димитър Петров ме попита какво мога. Бил съм на 6 години, но смело съм му заявил, че мога челна стойка. Чувствах се добре пред камерата, напълно забравях за нея. След това почти същият актьорски състав участвахме в „С деца на море““, спомня си Кирил Петров.

Наистина почти всички са там, но без Митко Цонев. Баща му Коста Цонев му забранява да участва в лентата с Георги Парцалев. Именитият ни артист се притеснява, че хората ще започнат да говорят как пробутва отрочето си в предните редици на българското кино. А режисьорите харесват сина му и го търсят и за други свои проекти, но винаги получават категорично „не“ от Коста Цонев.

В незабравимия „С деца на море“ изпъква талантът на Петър Пейчев, който уж е заснел извънбрачната авантюра на чичо Манчо с фотоапарата си. Димитър Петров много е харесал пълничкия хлапак още от изявите му в „Таралежите се раждат без бодли“, където той влиза в ролята на Денби. Пейчев обаче поема по съвсем различен път. Още по времето на социализма родителите му тръгват на екскурзия за чужбина, но така и не се връщат обратно. „Чух, че семейството му е емигрирало в Австрия и оттам му изгубих следите“, разказва Кирил Петров. Други от „таралежчетата“ са чули, че по-късно Пейчев е завъртял бизнес с перилни препарати в Англия. Зад граница продължава животът и на Нейко Нейков. И неговите родители решават да сменят обстановката и се местят да живеят в Италия.

Източник socbg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Мистерия:Призраци на деца бродят около жп прелез в Дупница

Призрачни деца бродят в района на жп прелез край Дупница и предизвикват необясними явления. Вече няколко десетилетия в града се носят слухове за тяхното присъствие, като специалисти отбелязват, че духовете
на малчуганите не могат да се видят с просто око, но могат да се усетят информира сайтът retro.bg

Според една градска легенда мистичните създания са призраци на хлапета, загинали на жп релсите в края на седемдесетте години на миналия век. Учениците били на екскурзия със свои преподаватели.

За зла участ обаче на връщане на разходката, автобусът им се повредил и закъсал на влаковите линии. Малко след аварията по релсите минала тежкотоварна влакова композиция, която се блъснала в авариралото превозно средство, малко преди пътниците му да бъдат евакуирани. Вследствие на катастрофата загинали всички малчугани и техните преподаватели.

Години след този драматичен инцидент започнали да се случват странни и необясними явления в района, твърдят специалисти по свръхестествени въпроси.

Нощем, когато падне мрак, се чували странни звуци и шумове. Освен това неведнъж се случвало кола да закъса наоколо, а след миг с помощта на някаква невидима и необяснима сила да се окаже от другата страна на прелеза, пише "Съновник". Според слуховете всичко това се случва благодарение на духовете на децата, които искат да предпазят шофьорите от трагична съдба и им помагат да прекосят опасния участък.

И макар много от жителите на Дупница да не вярват в тази легенда и да се отнасят с насмешка към историите около нея, ловци на призраци уверяват, че в района наистина се усеща свръхестествена активност.

Източник:Ретро

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Град без пари,политици и религия! Звучи невероятно,но такъв град има..

Според мнозина раят на земята се казва Ауровил. Това е град, който не се подчинява на стандартите, на които сме свикнали. Там няма пари, нито един политик, както и религия. Там хората живеят в мир и разбирателство. Няма бедност и конфликти. Всичко това звучи като утопия – изгубена цивилизация или фикция от роман. Но истината е, че Ауровил съществува и се намира на 150 километра от индийския мегаполис Мадрас.

Градът на зората, както още е известен Ауровил, е основан през 1968 година и първоначално е построен, за да бъде първият международен град на ЮНЕСКО. По-късно преминава към самоуправление. В момента там живеят представители на над 50 националности и различни култури. Всички те съществуват заедно без никакъв проблем, тъй като нямат политическа система и нямат религия. Не се използват и пари, а всичко се постига чрез системата на обмена.

Целта на Ауровил е да бъде платформа за постигане на реално единение между хората по света. В този епичен град сградите са направени въз основа на експериментална архитектура, тъй като те постоянно се променят. Това е така, защото тези структури се стремят да оптимизират използването на енергия от възобновяеми източници. Основната цел на цялото поселение е повторна употреба и рециклиране.

Човекът, който проектирал и успял да създаде този прекрасен град, е Мира Алфаса (1878 -1973), по-известна като Майката. Идеята на Алфаса е да се създаде място на Земята, за което никоя нация не може да претендира като за своя собствена.

На церемонията за полагане на основите на Града на Зората, състояла се на 28 февруари 1968 г., присъстват представители от 124 държави, които полагат по шепа пръст от своята родина в урна с формата на лотос – като символ на единение. Майката дава на Ауровилнеговата Харта, състояща се от 4 пункта:

– Ауровил не принадлежи никому в частност. Ауровил принадлежи на цялото човечество. Но за да живее в Ауровил, човек следва да служи с готовност на Божественото съзнание;

– Ауровил ще бъде място за непрестанно обучение, постоянен прогрес и неувяхваща младост;

– Ауровил иска да бъде мост между миналото и бъдещето. Възползвайки се от всички открития на външния и вътрешния живот, Ауровил ще се стреми с дръзновение към бъдещи реализации;

– Ауровил ще бъде място за духовни и материални изследвания, насочени към постигането на живо въплъщение на реално единение между хората.

Ауровил е модел на устойчив екоград. Прехранва се от 15 ферми, които достигат на площ от 160 хектара. По този начин те осигуряват много повече храна, която предоставят на населението.

Източник: sanovnik.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Истината излезе наяве!Защо съветските власти повече от денонощие крият за аварията в Чернобил? (СТАТИЯ+ВИДЕО)

Как са летели над реакторите с обикновени хеликоптери, прокарвали път в неизвестното и за съда срещу комунистите – пред "Руски дневник" разказва председателят на Съвета на министрите на СССР Николай Рижков, ръководил ликвидацията на аварията.


Град Припят се смятал за образцов съветски град. Да живееш в него било престижно, а да работиш там – изгодно. 15 детски градини, 25 магазина, 5 училища, кафене, ресторанти, болница, хотел, речно пристанище, кино, басейн. Освен всичко това, там имало и АЕЦ, която осигурявала работа на значителна част от населението и се смятала за един от най-модерните отрасли.

        Разрушеният реактор в Чернобил. Снимка: Игор Костин / РИА Новости

В нощта на 26 април 1986 г. обаче, по време на планов ремонт и последващ планов експеримент, в централата избухват два взрива. Първият избива бетонна плоча с тегло 1 тон, а вторият изхвърля във въздуха 190 тона радиоактивно вещество. Оперативната група по ликвидирането на аварията е оглавена от председателя на Правителството на СССР Николай Рижков. През 1992 г., по време на т. нар. процес срещу КПСС, му се налага да отговаря за решенията, взети в тези и в следващите ги дни. Много от тях и до момента предизвикват нееднозначна оценка.

"Работата наистина беше много сериозна"

- Добре си спомням този ден. Беше събота и се стягах за работа. В същото време по правителствената връзка ми се обади министърът на енергетиката Анатолий Майорец и ми каза, че в Чернобилската централа е станала някаква авария, но не знае подробности. Наредих да се изясни какво се е случило, преди да пристигна на работа. Честно, бях далеч от мисълта, че е избухнал именно реактор. И преди беше имало аварии в централата: от строя бяха излизали генератори, турбини – случвало се беше всичко. Очаквах нещо такова. Но когато ми докладваха, че става въпрос за енергоблок, за мен стана абсолютно очевидно – работата е много сериозна, необичайна. Незабавно започнах да вземам мерки.

Група ликвидатори на аварията в Чернобил.

Снимка: Игор Костин / РИА "Новости"

2-3 часа по-късно, около 11:00 ч преди обед, вече бях подписал документ за създаването на правителствена комисия начело с вече покойния ми заместник Борис Шчербина. В 15:00 ч цялата комисия се събра – беше доста солидна. В нея участваха учени, ръководители на министерства. Още на същия ден те отлетяха за Чернобил и още в събота вечерта ми докладваха какво всъщност се е случило там. Мнението им бе следното: с оглед на факта, че гр. Припят се намира в непосредствена близост до атомната централа, а там живеят 50 000 души, той трябва незабавно да се евакуира. Разреших евакуацията. За нея се готвиха цяла нощ – към 14 -15:00 ч в неделя, 27 април, ми докладваха, че хора в Припят няма – наоколо обикалят само кучета.

В събота, 26 април, в Припят имаше сватби. Голяма част от населението не знаеше какво се е случило. Първото официално съобщение за трагедията се появи в съветските медии на 28 април. В онзи момент западните страни вече бяха съобщили, че нещо се е случило, но съветското ръководство не иска да говори за това. По московското радио за аварията съобщиха на четвърто място, а по киевското – на 11-о. В предаването "Время" темата за Чернобил бе двайсет и първа. Генералният секретар Михаил Горбачов записа телевизионно обръщение по темата след 18 дни.

"Такива идиоти ли сме, че нарочно да създаваме паника?"

- Първите, които засякоха [слуха] действително бяха шведите. В нощта на 26 април датчиците им показали повишена радиоактивност и те си направили извода, че някъде има изтичане. Това действително беше така. Ние едва на сутринта разнищихме за какво става въпрос. Всичко останало са измислици. Никой не е крил от населението три дни. Да, имаше много вярна, проверена информация, която се даваше на хората. А какво – трябваше да се разкрещим из цялата страна: "Хора, спасявайте се!"? Такива идиоти ли сме, че нарочно да създаваме паника, за да се втурнат хиляди хора накъдето им видят очите, включително и там, където беше съсредоточена радиацията. Не бяхме толкова глупави. Трябваше всички да се извозят организирано.

Не всички разбираха какво е радиация. Беше пълно с такива проблеми и въпроси. В Припят живееха хора, които работеха основно в атомната централа и прекрасно разбираха за какво става въпрос. На 2 май долетях до Киев и оттам взех влак – спряхме в няколко населени места, близо до зоната. До мен дойде една баба и ме попита какво става. Казах ?: "Лоша работа, радиация. Трябва да се погрижите за здравето си". А тя ми отвърна: "Каква лоша работа – вижте какви са чисти картофите". Ето такава представа имаха хората – те не разбираха, че смъртта се носи във въздуха.

Обработка на взривения чернобилски реактор с дезактивиращ разтвор.

Снимка: Виталий Анков / РИА "Новости"

На 2 май вече знаехме от няколко източника за зоната на поразяване. Тогава на съвещание реших, че всички хора в радиус 30 км от Чернобил трябва да бъдат изселени. Сложихме един пергел на картата и определихме радиуса по най-отдалечената точка. А когато по-късно вечерта си тръгнах от Киев с автобус, в отсрещната лента вече пътуваха стотици автобуси, за да евакуират народа.

Пролетта и лятото на 1986 г. в изселените зони и териториите със "строг радиационен контрол" живееха 400 000 души. Радиацията порази територията на Русия (в по-малка степен – 4 села с население 186 души), Беларус и Украйна, където засегнатата площ се оказа малко по-голяма от Москва. Успяхме да евакуираме незабавно 116 000 души. Други 270 000 се преселиха в следващите години.

"На никой не му хрумваше да бяга"

- На практика нямахме хеликоптери с антирадиационна защита. Трябваше да се направи облет над реакторите. Летяхме с обикновен хеликоптер, на чийто под бяха сложили оловни листове – оловото пречи на радиацията да проникне. Бяхме облечени в бели костюми, бели шапки, а в джобовете си носехме Гайгерови броячи. Това беше всичко. Когато летиш далеч от реактора, броячът просто цъка, но спокойно. Щом се приближиш, започва да цъка все по-начесто. А когато летиш почти над самия реактор – пищи като бесен.

Но какво можеше да направим, да не летим? Разбирахме, че може да поемем прекалено големи дози, но въпреки това на никой не му хрумваше мисълта "трябва да бягаме". Прекарах там 2 часа и си тръгнах, а заместниците ми работеха там няколко месеца подред. И на всеки две седмици ги сменяхме. Имаше скандали. Когато започнахме да ги отзоваваме, те крещяха: "Защо? Да не сме мъртъвци?". Но ние строго следвахме линията си. Имаше препоръка от лекарите да се прибират незабавно.

След това пък имаше приказки, че сме карали хората там едва ли не насила. Не, точно обратното. Това бе проблемът – как да откажем на хората. Имах хиляди заявления от желаещи да бъдат пратени там. Хората разбираха, че се е случила авария и е нужна помощ.

През първата година след аварията в работата по ликвидирането на последиците се включиха 350 000 души. По съвет на учените бе решено реакторите да бъдат засипани с пясък и олово. Оловото караха от цялата страна със спешни доставки.

"Никой не споделяше информация с нас"

- Прокарвахме път в един съвършено непознат свят. През 1979 г. американците претърпяха подобна авария в АЕЦ "Три Майл Айлънд", но те засекретиха всичко. Никой не споделяше информация с нас, а ние не знаехме нищо. Само ни критикуваха. Беше времето на Студената война. И никой не ни помагаше със средства.

На 1 май на заседание на комисията вече беше известно, че не достига йод за децата, за да се предпази щитовидната им жлеза и няма кранове с дължина на стрелата и товароподемност, достатъчна да се монтира защитният саркофаг над реактора. В същия ден подписах документ за покупка на оборудване и хранителни продукти за над $120 млн., за да се спаси положението. А след това предадохме целия натрупан опит.

Когато започна процесът срещу КПСС, вече бях свикнал с мисълта, че ще ни обвиняват за тази трагедия. Поканиха ме в съда като свидетел и прекарах седем часа на трибуната. Само два и половина месеца преди това бях прекарал инфаркт, но никой не ми предложи стол. Пред един от обвинителите имаше купчина с всичките 42 протокола, които бях подписал, с много бележки. Той дълго ми задава въпроси от рода на: "Другарю Рижков, в протоколите, които сте подписали, се казва, че в еди си кое село е фиксирана радиация от еди си колко REM (мерна единица за погълната радиация, която би могла да нанесе вреда на човешката тъкан – бел. ред.). Ние разполагаме с други данни...". Аз търпях, а след това не издържах. "Как аз, председателят на Правителството на една многомилионна страна, бих могъл да знам колко REM е била радиацията в някое затънтено село? Изобщо не бях длъжен да знам такива дреболии. Вземах други решения. А къде бяхте Вие по време на трагедията? А защо Вие като комунист не дойдохте като всички офицери и войници, не подадохте заявление. Тогава какво право имате да ми задавате тези въпроси?". Той замлъкна. И не ми зададе повече въпроси. И сега смятам, че всичко беше направено правилно.

Автор: Екатерина Синелшчикова
Източник:www.bg.rbth.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ