Посланието на седем затворници от Освиенцим – един от най-големите нацистки концлагери в окупирана Полша, беше открито 65 години по-късно, съобщават полските медии. Бележката, написана с молив на етикет от торба с цимент и сложена в стъклена бутилка, е била открита от работници, които разрушавали стена в местно училище близо до концлагера.

 По време на войната сградата на училището е била използвана от нацистите за нуждите на концлагера. Посланието е от 20 септември 1944 г. В него се съобщават имената на затворниците – шестима поляци и един французин, личните им номера и мястото – концлагер Аушвиц-Биркенау в Освиенцим. “Всичките са на възраст от 18 до 20 години”, се казва в бележката, която сега ще бъде предадена на музея на затворниците от концлагера. През 1940-1945 г.


Аушвиц-Биркенау е бил най-големият хитлеристки концентрационен лагер, в който масово са били унищожавани хора. Лагерът на 70 км от Краков е създаден по заповед на Химлер на 27 април 1940 г. – по-малко от година след началото на Втората световна война. Точният брой на загиналите в Освиенцим и до момента не е известен, тъй като пред настъплението на Червената армия нацистите са унищожили цялата документация на лагера, а преди изтеглянето си от Освиенцим са извършили масови екзекуции на затворници. Предполага се, че в лагера са загинали милиони души: едни са били убити в газовите камери, други са умрели от глад и в резултат на медицински експерименти, припомня РИА “Новости”.
Източник:senzacia-bg

Бандата малчугани в сериала е от Маляка (Димитър Ганев), Камен (Морис Асса), Пантата (Борил Петров), Тончо (Асен Коцев), Сашо (Огнян Желязков), Добролюб (Димитър Димитров) плюс единственото момиче Юлия (Евгения Божикова).


Действието се развива в края на 70-те години на миналия век. Може би най-спокойното и благодатно време в цялата история на България. Тодор Живков връчва орден след орден на Леонид Брежнев, срещу които страната ни получава големи количества нефт. Този нефт е реекспортиран на Запад и в хазната влизат лесни пари.

Търговията с оръжие също върви добре и носи долари. (Все още нямаше евро.) Нямаше дисиденти, нямаше безработица, нямаше стачки… Д-р Тренчев го нямаше даже – беше си най-обикновен патоанатом в Стара Загора.
ВИДЕО



Толкова безконфликтно е времето, че в него трудно се намират конфликти за филми, романи и всякакви други произведения на изкуството. Разбира се, конфликти има, но никой творец не знаеше каква мина ще настъпи, ако нагази в дълбокото, и дали гърмежът в нея няма да откънти в ушите на някой много високопоставен другар.


„Свети Александър Невски“ е православен храм-паметник в София, който e катедрален храм на българския патриарх.
През 1955 г. е обявен за паметник на културата с национално значение. Около катедралата е разположен площад със същото име.

Храмът е по проект на руския архитект проф. Александър Померанцев (1848-1918), италиански възпитаник, с помощници руските архитекти Александър Смирнов (1861 – ?) и Александър Яковлев (1879-1951) и е издигнат на най-високото място по онова време в София – 552 m н.в. Първият проект (1884-1885 г.) е изработен от акад. арх. Иван Богомолов, след чиято смърт проф. арх. Померанцев изцяло променя проекта.

Окончателният проект е готов през 1898 г. Строежът на храма започва през 1904 г. и е завършен през 1912 г., като цялостното изпълнение възлиза на обща стойност 5,5 милиона лева. Храмът е осветен на 24 август 1924 г.
Храм-паметникът в началото на XX в.


Шрапнелите и ударните вълни от англо-американските бомбардировки на София през Втората световна война повреждат сериозно катедралата. Засегната е най-много северозападната част. Медната обшивка е пробита на много места, разрушени са всички мозаични икони от подвратните тимпани, а стъклата на иконостасните икони са счупени. Повредена е живописта в северозападната галерия, както и някои картини от сводовите проходи.


С решение от 1 октомври 2014 г. на служебния кабинет на проф. Георги Близнашки собствеността на храма се предоставя на Светия синод на Българската православна църква.

Спомням си с носталгия как едно време ходехме на лагери. Чаках с нетърпение този момент. Живеехме си царски, независимо че зорко ни следяха учителите. След закуска дружно се отправяхме към плажа. На обяд тръгвахме към столовата на открито и си свирукахме „Чорба каша, чорба каша, топъл хляб”. После сън в бараките и вечер – приказки до нощите. Завързвахме нови приятелства, имаше и първи любовни трепети.


Беше много смешно, когато веднъж готвачът махмурлия ни беше опържил рибата, вместо с брашно, с прах за пране. И от устите ни започнаха да излизат мехурчета. Така си останахме полугладни.


Лагерите бяха важни и защото възпитаваха децата в колективизъм и дисциплина, а родителите бяха спокойни, че отрочетата им хем се забавляват, хем са в сигурни ръце. Държавата се грижеше за подрастващите. А не като сега – пълна анархия. Децата цяло лято обикалят улиците и кръчмите безпризорни, пият бира по пейките и вършат още какво ли не. После защо имало наркотици, алкохол, агресия в училище.

Валя Михайлова, Стара Загора

По 2000 лева за всеки разстрелян на българската граница беглец от ГДР е заплащало посолството на демократичната република у нас преди 1989 година.
Това разкрива в днешен материал Spiegel, цитиран от Money.bg.

По данни на бившата Щази по българските граници е имало установена награда за главата на всеки жител на ГДР, разстрелян в опит за бягство.
Телата на убитите просто са били закопавани на граничната линия.

„Бегълци от републиката" на партиен жаргон са наричали гражданите, които искали да избягат от ГДР на Запад.
Според SED (Германската социалистическа партия на единството), това са врагове на държавата и престъпници, на чието бягство трябва да се попречи на всяка цена.
Животът на бегълците е бил най-ниската цена, която са били готови да платят от социалистическата партия на единството.

По нови данни, до края на 1989 г. между 600 и 800 бегълци от изток за запад са били разстреляни на Берлинската стена и на границата между двете германски държави.
Но граждани на ГДР са убивани по пътя си на Запад и в социалистическите „братски страни" - като Унгария и България.

С изричното настояване на шефовете на Партията в Берлин, в България преследването на бегълците е приело особено кървава форма, пише Spiegel.

След като българските граничари са получавали премии за убийствата, става разбираема и практиката на разстрел с куршум в тила на заловените в България бегълци.
Този метод на убийство е доказан с архиви от юли 1989 г.и е извън всякакво съмнение.

Към тленните останки на жертвата са се отнасяли без никакво човешко уважение. От наскоро разсекретени архиви на Щази е ясно, че в много редки случаи телата на разстреляните в България граждани на ГДР са закопавани в гробище.
До средата на седемдесетте години те са били закопавани още в граничната полоса, а някои от труповете са оставяни да бъдат разкъсани от диви зверове.

В архивите на Щази е открито тайно споразумение, сключено през февруари 1975 г. между посолството на ГДР в София и българския генерален прокурор.
То постановява, че труповете на убитите на границата германски „престъпници" в бъдеще ще се транспортират в родината или ще се закопават в обществено гробище на НРБ - а значи дотогава практиката не е била такава, са изводите на Spiegel.

Споразумението между НРБ и ГДР е резултат на продължила години борба на роителите на двама убити в България тийнейджъри, чиито тела са изчезнали безследно.
В опитите си да открият причините за смъртта на децата си, родителите не са се оставили - както други граждани на ГДР - да бъдат сплашени.

И досега не е известно мястото на телнните останки на повечето от убитите в България граждани на ГДР. Едно е ясно - труповете не са били изгаряни, защото това е било забранено от тогавашния български закон.

През 1990 година тогавашният вътрешен министър Атанас Семерджиев забранява погребения в граничната област, за да се запази „покоят на мъртвите".

До днес нито МВР, нито пресслужбата на граничните войски са коментирали събитията преди 89-а.

Може би никога няма да се разбере колко са убитите на българската граница германци, но по сведения на български граничари цели семейства с жени и деца са били разстрелвани, твърди немското издание.

Днес от архивите на Щази е известно, че е имало поне 2000 опита за бягство на граждани на ГДР през български граници.
Досега поименно са назовани само 17 източногермански жертви на българския граничен контрол.

Снимка:БНТ

Роден е на 20 юли 1914 г. в село Байлово.Баща му загива в Първата световна война и майка му отглежда сама децата си.Детството и ученическите си години дядо Добри не помни. Решава да се ожени през 1940 г. – време, в което България участва във Втората световна война. 


При една от бомбардировките над София снаряд пада в близост до него и почти го лишава от слух. С жена си има четири деца, две от които надживява. През годините дядо Добри се отделя от материалните аспекти на живота и се посвещава изцяло на духовното. Именно тази нова посока в живота и примерът, който дава впоследствие с щедростта и аскетизма си, карат мнозина да го наричат „Светецът от Байлово“.


Около 2000 г. решава да дари всичките си имоти на църквата. Днес живее много скромно, в малка пристройка към църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в родното си село. За него се грижи една от дъщерите му. Някъде от това време датира и неговата мисия за събиране на средства за реставриране на християнски църкви и храмове в цяла България.


Почти всеки ден Добри Добрев ходи пеша или с автобус до София и пред вратите на храм-паметника Александър Невски или църквата Свети Седмочисленици събира в една пластмасова чаша пари, които след това дарява до стотинка.


Дядо Добри е считан за един от най-висшите морални примери в България в днешно време. Добротата, скромността му, аскетският начин на живот и дълбоката щедрост се възприемат от мнозина като изключителен нравствен модел на фона на упадналите ценностни принципи. Заради лишенията на които се подлага, силната вяра в доброто, чистите си и искрени действия, и надеждата, която дава на отчаяните, възрастният старец е изключително уважаван и почитан от хора от всякакви социални групи.


Дядо Добри е аскет и като такъв той се отрича от всичко материално в живота. Живее в крайна бедност, защото всички пари, които събира, отделя за дарения на български православни храмове. Част от храната си набавя чрез щедростта на граждани, които са трогнати от безкористната му душа. Макар и изключително беден, Дядо Добри живее смирено и добродушно и въпреки напредналата си възраст, активно се включва в реставрациите на църкви и храмове.


Дядо Добри е един от най-големите частни дарители на български православни храмове. Макар че живее изключително бедно, през живота си е дарил над 80 000 лева, събрани от лични средства и от средства, предоставени му от щедри хора.
През 2005 г. дарява 10 000 лв за църквата „Св. Кирил и Методий“ в село Байлово.
През 2007 г. дарява 25 000 лв за реставрация на Елешнишкия манастир и църквата на село Горно Камарци.

През 2008 г. дарява средства за ремонт на църквата в Калофер.
През 2009 г. дарява 35 700 лв на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ – най-голямото дарение от частно лице в над 100-годишната история на храма.

Умира след кратко боледуване на 13 февруари 2018 година около 15 часа на 103 годишна възраст в Кремиковския манастир, където е отседнал през последните си години. Погребан е на 15 февруари 2018 година в двора на църквата „Св. св. Кирил и Методий“, точно до постройката, в която живее в края на живота си. На погребението присъстват патриарх Неофит, десетки свещеници и стотици миряни./Уикипедия/

НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: