2000 лева за всеки разстрелян на българската граница беглец преди 1989 г (СТАТИЯ)

По 2000 лева за всеки разстрелян на българската граница беглец от ГДР е заплащало посолството на демократичната република у нас преди 1989 година.
Това разкрива в днешен материал Spiegel, цитиран от Money.bg.

По данни на бившата Щази по българските граници е имало установена награда за главата на всеки жител на ГДР, разстрелян в опит за бягство.
Телата на убитите просто са били закопавани на граничната линия.

„Бегълци от републиката" на партиен жаргон са наричали гражданите, които искали да избягат от ГДР на Запад.
Според SED (Германската социалистическа партия на единството), това са врагове на държавата и престъпници, на чието бягство трябва да се попречи на всяка цена.
Животът на бегълците е бил най-ниската цена, която са били готови да платят от социалистическата партия на единството.

По нови данни, до края на 1989 г. между 600 и 800 бегълци от изток за запад са били разстреляни на Берлинската стена и на границата между двете германски държави.
Но граждани на ГДР са убивани по пътя си на Запад и в социалистическите „братски страни" - като Унгария и България.

С изричното настояване на шефовете на Партията в Берлин, в България преследването на бегълците е приело особено кървава форма, пише Spiegel.

След като българските граничари са получавали премии за убийствата, става разбираема и практиката на разстрел с куршум в тила на заловените в България бегълци.
Този метод на убийство е доказан с архиви от юли 1989 г.и е извън всякакво съмнение.

Към тленните останки на жертвата са се отнасяли без никакво човешко уважение. От наскоро разсекретени архиви на Щази е ясно, че в много редки случаи телата на разстреляните в България граждани на ГДР са закопавани в гробище.
До средата на седемдесетте години те са били закопавани още в граничната полоса, а някои от труповете са оставяни да бъдат разкъсани от диви зверове.

В архивите на Щази е открито тайно споразумение, сключено през февруари 1975 г. между посолството на ГДР в София и българския генерален прокурор.
То постановява, че труповете на убитите на границата германски „престъпници" в бъдеще ще се транспортират в родината или ще се закопават в обществено гробище на НРБ - а значи дотогава практиката не е била такава, са изводите на Spiegel.

Споразумението между НРБ и ГДР е резултат на продължила години борба на роителите на двама убити в България тийнейджъри, чиито тела са изчезнали безследно.
В опитите си да открият причините за смъртта на децата си, родителите не са се оставили - както други граждани на ГДР - да бъдат сплашени.

И досега не е известно мястото на телнните останки на повечето от убитите в България граждани на ГДР. Едно е ясно - труповете не са били изгаряни, защото това е било забранено от тогавашния български закон.

През 1990 година тогавашният вътрешен министър Атанас Семерджиев забранява погребения в граничната област, за да се запази „покоят на мъртвите".

До днес нито МВР, нито пресслужбата на граничните войски са коментирали събитията преди 89-а.

Може би никога няма да се разбере колко са убитите на българската граница германци, но по сведения на български граничари цели семейства с жени и деца са били разстрелвани, твърди немското издание.

Днес от архивите на Щази е известно, че е имало поне 2000 опита за бягство на граждани на ГДР през български граници.
Досега поименно са назовани само 17 източногермански жертви на българския граничен контрол.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дядо Добри, символът на доброто в България

Снимка:БНТ

Роден е на 20 юли 1914 г. в село Байлово.Баща му загива в Първата световна война и майка му отглежда сама децата си.Детството и ученическите си години дядо Добри не помни. Решава да се ожени през 1940 г. – време, в което България участва във Втората световна война. 

При една от бомбардировките над София снаряд пада в близост до него и почти го лишава от слух. С жена си има четири деца, две от които надживява. През годините дядо Добри се отделя от материалните аспекти на живота и се посвещава изцяло на духовното. Именно тази нова посока в живота и примерът, който дава впоследствие с щедростта и аскетизма си, карат мнозина да го наричат „Светецът от Байлово“.

Около 2000 г. решава да дари всичките си имоти на църквата. Днес живее много скромно, в малка пристройка към църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в родното си село. За него се грижи една от дъщерите му. Някъде от това време датира и неговата мисия за събиране на средства за реставриране на християнски църкви и храмове в цяла България.

Почти всеки ден Добри Добрев ходи пеша или с автобус до София и пред вратите на храм-паметника Александър Невски или църквата Свети Седмочисленици събира в една пластмасова чаша пари, които след това дарява до стотинка.

Дядо Добри е считан за един от най-висшите морални примери в България в днешно време. Добротата, скромността му, аскетският начин на живот и дълбоката щедрост се възприемат от мнозина като изключителен нравствен модел на фона на упадналите ценностни принципи. Заради лишенията на които се подлага, силната вяра в доброто, чистите си и искрени действия, и надеждата, която дава на отчаяните, възрастният старец е изключително уважаван и почитан от хора от всякакви социални групи.

Дядо Добри е аскет и като такъв той се отрича от всичко материално в живота. Живее в крайна бедност, защото всички пари, които събира, отделя за дарения на български православни храмове. Част от храната си набавя чрез щедростта на граждани, които са трогнати от безкористната му душа. Макар и изключително беден, Дядо Добри живее смирено и добродушно и въпреки напредналата си възраст, активно се включва в реставрациите на църкви и храмове.

Дядо Добри е един от най-големите частни дарители на български православни храмове. Макар че живее изключително бедно, през живота си е дарил над 80 000 лева, събрани от лични средства и от средства, предоставени му от щедри хора.
През 2005 г. дарява 10 000 лв за църквата „Св. Кирил и Методий“ в село Байлово.
През 2007 г. дарява 25 000 лв за реставрация на Елешнишкия манастир и църквата на село Горно Камарци.

През 2008 г. дарява средства за ремонт на църквата в Калофер.
През 2009 г. дарява 35 700 лв на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ – най-голямото дарение от частно лице в над 100-годишната история на храма.

Умира след кратко боледуване на 13 февруари 2018 година около 15 часа на 103 годишна възраст в Кремиковския манастир, където е отседнал през последните си години. Погребан е на 15 февруари 2018 година в двора на църквата „Св. св. Кирил и Методий“, точно до постройката, в която живее в края на живота си. На погребението присъстват патриарх Неофит, десетки свещеници и стотици миряни./Уикипедия/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Границата ни корумпирана и по времето на соца: И при Тато имало каналджии!

Че вече няма минни полета и кльонове по държавната ни граница и че тя е един разграден двор, се знае и от децата. „Едно време отделяхме от залъка си за националната ни сигурност и живеехме спокойно. И местното население в пограничните райони беше бдително – мерне ли непознат човек, веднага алармираше където трябва. Родните момчета в зелени униформи си даваха живота, за да защитят територията ни. Знаете ли кой е Вергил Ваклинов?!”, пита репортера на „ШОУ” 87-годишният Добри Анастасов от Кърджали, потомък на родопския войвода Димитър Маджаров. Бай Добри клати тъжно глава: „А какво е дереджето сега?! Нито залъкът ни като залък, нито спокойствието ни спокойствие. Живеем в хаос, объркани, заплашени и отвън, и от вътре.

 Тия продажни политици ни бастисаха, Чичо Сам, дето се будалкахме с него при Тато и го карикатуряха в газетите, сега дирижира и настоящето, и бъдещето ни. И най-важното – разтуря го!”, откровеничи миловидният старец, по-тъжен от всякога не за себе си, а за внуците си. Не само дядо Добри мисли така. Младши сержант от запаса Стефан Джонев е служил в края на 70-те години на миналия век в 11-а застава в село Егрек, Кърджалийско. Изповедта на бившия граничар е шокираща. За разлика от сега действащото пипане на нарушителите „с меки ръкавици”, в недалечното минало се е действало направо брутално. „Най-предпочитаният маршрут на бегълците за Гърция минаваше през Маказа (б.а. - днес там има официален ГКПП, който се преминава само с лична карта ).

 Загражденията бяха високи 3 метра, с 24 преминаващи по тях сензорни устройства. Само да се допрат два проводника и на специално табло се виждаше в кой участък има нарушение. Веднага се реагираше от дежурния отряд. Между кльона и браздата разстоянието беше 2-3 км. Този опасен участък беше осеян с мини. Никой не можеше да ти гарантира дали с времето мината не се е повредила или още действа. След демокрацията мнозина смелчаци се юрнаха да ги търсят и изравят, и знаем какво стана... Тайните пътеки бяха известни на местните шерпи. Те вече нямаха нищо общо с предишните доброволни отрядници. И тогава беше мизерно в тоя забравен от Бога край, та затова всеки служил в заставата родопчанин се захващаше с каналджийство.

 Знаеха се най-слабите места по границата ни и с тая работа се печелеше бързо. Въпреки, че законите тогава бяха жестоки. За такова нещо, хванат ли те – не ти мърдаше доживотен затвор без право на обжалване Но гладът какво ли не прави! Доста млади офицери-граничари бяха от вътрешността на страната, трудно се примиряваха с мисълта, че от София, Пловдив, от Варна или Бургас са пратени на гъза на географията и оскотяваха от пиене. Така избиваха чивия. Милиционери заловиха веднъж в с. Кирково 11 цигани от гр. Провадия, тръгнали към южната ни съседка. Прехвърлиха ги по етапен ред в „Гранични войски”. Заключиха ги в мазето на заставата.

 В полунощ започна кошмарът им. Лично офицерът от разузнавателното отделение привикваше мъжете един по един. От подземието ги извеждаше якичък старшина, негов шофьор. Разпитът започваше с млатене на бегълците по скулите, челюстите, носа, ушите. Джелатинът удряше нещастниците като маче у дирек, както казват шопите. Искаше да изкопчи информация от тях, че са тръгнали да бягат за Гърция. Но мангалите явно деянеха на бой и дума не проронваха. Млада ромка изведнъж зацепи за какво става въпрос, бръкна в сутиена си и извади тесте гръцки драхми. Но пък парите послужиха като доказателство за бягството им. С това инквизицията им приключи. Към изгрев слънце отведоха бегълците в неизвестна посока. След като присъствах на тоя екшън, който днес можем да видим само по филмите, на перчема ми остана бял кичур”, разказва запаснякът.

 Заставата му една вечер е вдигната по тревога – сензорите се задействали. Към 4 ч. сутринта старшина и редник залавят в дере край Маказа четирима кюрди. Те примират от страх като зайци Щом ги докарват на плаца на поделението, офицерите се нахвърлят върху тях като лешояди на мърша. Връзват кюрдите с тънък, но здрав канап, той им се впива чак до костта на китките. От прекъснатия приток на кръв ръцете им побеляват като тебешир. След като ги доразкрасяват с юмруци и ритници, ги товарят на открит джип и отново ги откарават в неизвестна посока. „И тогава е имало Хелзингски комитет за защита правата на човека, но защо ли си е траел тогава, а едва сега надига глас, когато най-старият континент на света е застрашен от „Ислямска държава”?! Издевателства се вършеха и когато границите вече падаха. Това не беше държавна политика, а личен садизъм на шепа комплексари.

 Днес е по-различно!..”, финализира разказа си сержантът от резерва Джонев. Дали?! Турски граничари изнасилвали мъжете бегълци? До още една любопитна информация се натъкна репортерът на „ШОУ” от бивши граничари: че и от другата страна на браздата, най-вече в Турция, не си поплювали с бегълците от България. Като залавяли нашенци на 5-6 км от браздата, боят бил едно на ръка - никой не обича да му създават дертове. Но имало и немалко случаи след лобута да опънат нашенеца. Когато излезе филмът „Граница” с покойните днес Наум Шопов и Чочо Попйорданов - за извращенията по заставите през социализма, от „Гранични войски” го заклеймиха като неправдоподобен. Не на това мнение обаче бяха служилите там, станали свидетели на не едно и две издевателства.

 Дори и в онези години - на строг партиен контрол в родната БНА, за да изкарат някой лев, граничарите се оставяли да бъдат подкупвани от местното население. Обичайна била практиката животни да се пропускат зад кльона, където пашата била по-добра. Вместо да запишат, че са преминали да речем 10 крави, войничетата пишели 5. Добитъкът от разликата се продавал изгодно на гръцки фермери и така родопчани си оправяли финансовото дередже. А граничарите пък получавали по някой лев, шише ракия и белени орехи за мезе. Днес каналджиите биха се смели на подобна „далавера”, защото печелят по-добре и от пласьорите на дрога – от 1000 до 3000 евро на калпак, за един удар. „А дали не е и държавна политика, дали в цялата тази далавера не са замесени и народни представители?!”, пита с реторична интонация бай Добри и добавя: „На обикновения българин вече му втръсна да го забудалясват с кокошкарски истории по медиите, а лицемерни хитреци да въртят зад гърба му милиони!..” За жалост, май старецът е прав. Георги
Автор :АНДОНОВ, Кърджали/Блиц/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

История на Тракторостроенето в България

Тракторостроенето в България започва да се развива в по-сериозни мащаби от 1948 г.. През 1949 г. е построен „Карловски тракторен завод“ (КТЗ) в град Карлово и в София – „Завод 12“ (по-късно преименуван в завод „Средец“). В този период колективът на „КТЗ“ разработва първия български колесен трактор „Мофак-2“ с дизелов двигател с мощност 30 к.с. За първи път тракторът се пуска в движение на 27 април 1949 г., по-късно е изложен на Пловдивския технически панаир. Сега този трактор се намира в музея в град Карлово.
В началото на 50-те години на миналия век развитието на селското стопанство в България налага широко използване на трактори. Наред с производството на български машини, осъществява се и дългогодишен внос от СССР, като един от най-масово използваните трактори е „Беларус“.


През 1958 г. заводът в Карлово усвоява производството на малогабаритен верижен трактор „Болгар ТЛ-30“, снабден с трицилиндров дизелов двигател. От 1963 г. започва да се произвеждат модернизираните трактори с търговска марка „Болгар“.
През 1962 г. Шуменският автомобилен завод (ШАЗ) започва да произвежда в един от своите цехове самоходното шаси СШ-22 с двуцилиндров двигател и мощност 22 к.с. Самоходното шаси се оказва отлично за българските нужди в селското стопанство и от 1964 г. производството се отделя в Завод за самоходни шасита – град Шумен с капацитет 2000 броя годишно. Производството продължава до 1971 г., когато заводът е преустроен в завод за производство на мотокари.
В семейството на производителите на трактори през 1968 г. влиза и тракторният цех в „Завод за производство на селскостопанска техника – Георги Димитров“ град Русе. Там по лицензна документация започва да се изработва едноосният трактор „Болгар – 112“ клас 0,2 t.

Едновременно с това Научноизследователският институт НИМТСМ-София на базата на едноосния трактор, разработва двуосен трактор „Болгар ТК-224“ и унифициран с него „Болгар ТК-224-У“, предназначен за работа в планински райони.


Към средата на 2008-а г. заводът за трактори в село Ведраре, община Карлово, не произвежда трактори. По време на действието на предприсъединителната Европейска програма САПАРД – 2001 – 2006 г. заводът е произвел 34 трактора Болгар ТК 80 и 71 трактора Болгар ТК 82 Л (лозарски). Очаква се при старта на Програмата за развитие на селските райони (ПРСР) заводът да възобнови дейността си. Към момента се произвеждат единствено мотофрези „Болгар“.
В края на 2007-а и началото на 2008-а г. Карловският тракторен завод води преговори със страни в Африка за износ на тропически модели трактори Болгар с мощност 40 к.с. Към юли 2008 г. няма окончателно развитие по преговорите.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за незабравимия рок музикант Георги Минчев (ВИДЕО)

Роден е в София през 1943 г. Завършва специалност „Външна търговия“ във ВИИ „Карл Маркс“ (днес УНСС). Като студент печели Първа награда на фестивала „Златният Орфей“ с прочутата песен на Борис Карадимчев и Богомил Гудев „Бяла тишина“ в акомпанимент на „Щурците“ и струнен квартет „Димов“.


Пее от началото на 60-те години. Възпява биреното шише (турско бирено шишенце от международния влак Букурещ – Истанбул) с песента „Няма бира“. Той е един от основоположниците на българската рокмузика (заедно с Бъндараците). През 1967 г. работи с Щурците, а през 1968 – 1969 г. със Сребърните гривни. По това време пее кавъри на Клиф Ричард, Джери Лий Луис, Елвис Пресли и Литъл Ричард. Най-известните песни на Георги Минчев от ранното му творчество са „Бяла тишина“ (с която печели Мелодия на годината и Първа награда на фестивала „Златният Орфей“), „Снегът на спомена“ и „Сребърни ята“.

След демократичните промени се превръща в площаден певец, бард на демократичните промени. Заедно с Петър Гюзелев създава групата „Стари муцуни“ през 1991 г. В нея членуват още и Иван Лечев, Ивайло Крайчовски и Георги Марков. Формацията участва на фестивала в Ла Рошел през 1992 г., а през 1994 г. издава албума си „Бира, секс и рокендрол“. Хитове стават песни като „Българско реге“, „Кръчмата на Спас“ и „Гадже бонбон“.
През 1998 г. с Развигор Попов създават групата „Полезни изкопаеми“. През 2000 г. Георги Минчев издава албум на френски език, със свои песни, които са слабо познати в България. Музикантът умира от рак през февруари 2001 г. Завещава китарата си на Васко Кръпката, който от своя страна прави с нея поклонение пред гроба на Джими Хендрикс в Сиатъл.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Гилотина едва не отрязва главата на красивата актриса Ренета Дралчева

Гилотина едва не отрязва главата и при снимане на филма “От другата страна на огледалото”
Режисьорът Иля Велчев избра на рождения си ден в кино “Одеон” да бъде прожектиран филмът “От другата страна на огледалото” по сценарий на Антон Дончев.
Една драматична история по истински случай – за българката Кръстана Янева, член на антинацистката група “Червеният оркестър” в Германия. Янева е гилотинирана заедно с още 41 членове на групата през 1943 г.

Главната роля изпълнява Ренета Дралчева, една изключително красива актриса, за която днес малко хора си спомнят.
След прожекцията попитах Иля Велчев къде е сега Ренета Дралчева. Той повдигна рамене. Не знаеха нищо за нея и актьорите Юри Ангелов и Ириней Константинов, които й партнират във филма. Според сценария и двамата – тогава млади и красиви – са влюбени в героинята на Дралчева – Яна Манева. А според Иля Велчев и двамата се опитват да я “свалят” в свободното от снимки време, но без успех.
“Тя беше интровертен човек, държеше се студено и отчуждено и не показваше емоции. Играеше в Ботевградския окръжен театър”, каза ми Ириней Константинов.
Архивът на ВИТИЗ пази само следните данни за Ренета Русева Дралчева: родена на 3 ноември 1952 г. в София, завършва актьорско майсторство през 1974 г. в класа на проф. Моис Бениеш.
Дралчева дебютира в “От другата страна на огледалото”, сниман, докато тече скандалът за “Завръщане от Рим” – сериала на БНТ в копродукция с италианския канал “Рай Уно”, който коства свалянето на Борис Велчев от всички постове и уволнението на сина му Иля от Киноцентъра.
“От другата страна на огледалото” едва не завършва фатално за самата актриса.

Тъй като в ГДР (Германска демократична република) не разрешават на режисьора да снима убийството на героинята на истинската гилотина, която още се пази в Берлин, екипът прави същия модел на уреда убиец в България.
Снимат сцената с гилотинирането в Централната баня. Правят репетициите и се подготвят за първия дубъл. В паузата преди снимките Ренета, облечена в бялата хартиена дреха на осъдените на смърт, слага главата под гилотината, за да почувства още веднъж ужаса на героинята си.И само миг след отдръпването и ножът на гилотината пада с трясък!

Иля Велчев се обръща и вижда пребледнялата Рени, а зад нея вцепененото лице на актьора Борис Радивенски, който играе ролята на палача. “Той стоеше все още с ръка върху лоста за освобождаване на ножа. Реквизиторът не беше го застопорил добре и Борето, също увлечен в своята роля на палач, беше отишъл и той да репетира”, обясни Иля Велчев
Радивенски, едър мъжага със силно драматично лице, плаче и не може да си каже името, докато Ренета изживява ситуацията по-мъжки. След около час, в който реквизиторът е понабит, снимат екзекуцията и актрисата е изключително убедителна.
Красивото й лице изглежда като прозрачно, останало без капка кръв. Всичко е толкова въздействащо, че и екипът стои мълчаливо няколко мига след като епизодът е приключен.


Иля Велчев казва, че филмът е поискан от Берлинския кинофестивал и за Световния фестивал в Куба. Не му разрешават да замине. Свален е от екран и много зрители не могат да го видят. На председателя на Съюза на българските филмови дейци режисьора Христо Христов е поръчано да го заклейми и отрече в отчетния годишен доклад на конгреса на филмовия съюз.
След дебюта й в “От другата страна на огледалото” Дралчева се снима в още 4 филма. Режисьорът Веселин Бранев е впечатлен от играта и визията й във филма на Иля Велчев я и кани във филма си “Хотел “Централ”. Дава й ролята на красивата артистка Нели Зорина от пътуваща театрална трупа.


През 1983 г. играе малка роля в “Ако те има” на Иля Велчев и после два пъти е стюардеса. В “Наследницата” (1984), сниман по действителен случай, тя кара млад таксиметров шофьор (Николай Цанков), който е влюбен в нея, да убие богатата й леля (Стоянка Мутафова), защото пилее парите си. Разкрита е като подбудител и заедно с убиеца са осъдени на смърт.
В “Небе за всички” униформата й на старшата стюардеса Ирина Генина й стои великолепно, но в образа липсва драматургия и тя просто няма какво да играе. Както и повечето от актьорите, защото филмът е “юбилеен” – направен е за 40-годишнината на БГА “Балкан”.
След 1987 г., а може би и по-рано Ренета Дралчева изчезва. Потъва вдън земя!
Ето какво показа репортерското проучване.
Проф. Надежда Сейкова, живата история на ВИТИЗ: “Беше много красива, скромна, възпитана и работлива. Очаквах от нея да си развие таланта.”
Георги Новаков, състудент на Дралчева: “Наистина беше много красива, но и малко подмолна вода. След следването сякаш се покри. Омъжи се за един, на когото виках Гайдата. Не му знам истинското име, нито какъв е.”

Проф. Диана Борисова, състудентка на Дралчева, сега преподавател в НАТФИЗ: “Много я харесвах. Беше интересна като излъчване и не без качества. Не знам къде е сега”.
Нищо не знаеха за актрисата и състудентите й Мария Грубешлиева-Муки и Атанас Кънчев.
Говорих с повече
от 15 души:
Мария Каварджикова, Дочо Боджаков, Валентин Танев, Васил Банов, Иво Горчев, Марин Димитров-Мъра, Добри Добрев и др.
Всички веднага се сещаха за красотата й, но никой не знаше нещо повече за нея. Според едни била напуснала България преди 1989 г., според други – след това. Според едни била омъжена, според други – не, според трети – разведена, според четвърти – вдовица. Според едни е починала, но според други – жива.
“Рени е най-красивото женско лице, което съм снимал – спомня си Иля Велчев. – Редки са наистина красивите лица в българското кино. Рени създаде възвишен образ на обречена жена, която пази чувствата си за време, което няма да дочака…”
Ако някой знае къде е сега Ренета Дралчева, нека ни пише. Ще публикуваме разказа му.
А БНТ може да излъчи филма “От другата страна на огледалото”, защото досега не е показван никога.

Автор: Пенчо Ковачев  24chasa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ