Че вече няма минни полета и кльонове по държавната ни граница и че тя е един разграден двор, се знае и от децата. „Едно време отделяхме от залъка си за националната ни сигурност и живеехме спокойно. И местното население в пограничните райони беше бдително – мерне ли непознат човек, веднага алармираше където трябва. Родните момчета в зелени униформи си даваха живота, за да защитят територията ни. Знаете ли кой е Вергил Ваклинов?!”, пита репортера на „ШОУ” 87-годишният Добри Анастасов от Кърджали, потомък на родопския войвода Димитър Маджаров. Бай Добри клати тъжно глава: „А какво е дереджето сега?! Нито залъкът ни като залък, нито спокойствието ни спокойствие. Живеем в хаос, объркани, заплашени и отвън, и от вътре.

 Тия продажни политици ни бастисаха, Чичо Сам, дето се будалкахме с него при Тато и го карикатуряха в газетите, сега дирижира и настоящето, и бъдещето ни. И най-важното – разтуря го!”, откровеничи миловидният старец, по-тъжен от всякога не за себе си, а за внуците си. Не само дядо Добри мисли така. Младши сержант от запаса Стефан Джонев е служил в края на 70-те години на миналия век в 11-а застава в село Егрек, Кърджалийско. Изповедта на бившия граничар е шокираща. За разлика от сега действащото пипане на нарушителите „с меки ръкавици”, в недалечното минало се е действало направо брутално. „Най-предпочитаният маршрут на бегълците за Гърция минаваше през Маказа (б.а. - днес там има официален ГКПП, който се преминава само с лична карта ).

 Загражденията бяха високи 3 метра, с 24 преминаващи по тях сензорни устройства. Само да се допрат два проводника и на специално табло се виждаше в кой участък има нарушение. Веднага се реагираше от дежурния отряд. Между кльона и браздата разстоянието беше 2-3 км. Този опасен участък беше осеян с мини. Никой не можеше да ти гарантира дали с времето мината не се е повредила или още действа. След демокрацията мнозина смелчаци се юрнаха да ги търсят и изравят, и знаем какво стана... Тайните пътеки бяха известни на местните шерпи. Те вече нямаха нищо общо с предишните доброволни отрядници. И тогава беше мизерно в тоя забравен от Бога край, та затова всеки служил в заставата родопчанин се захващаше с каналджийство.

 Знаеха се най-слабите места по границата ни и с тая работа се печелеше бързо. Въпреки, че законите тогава бяха жестоки. За такова нещо, хванат ли те – не ти мърдаше доживотен затвор без право на обжалване Но гладът какво ли не прави! Доста млади офицери-граничари бяха от вътрешността на страната, трудно се примиряваха с мисълта, че от София, Пловдив, от Варна или Бургас са пратени на гъза на географията и оскотяваха от пиене. Така избиваха чивия. Милиционери заловиха веднъж в с. Кирково 11 цигани от гр. Провадия, тръгнали към южната ни съседка. Прехвърлиха ги по етапен ред в „Гранични войски”. Заключиха ги в мазето на заставата.

 В полунощ започна кошмарът им. Лично офицерът от разузнавателното отделение привикваше мъжете един по един. От подземието ги извеждаше якичък старшина, негов шофьор. Разпитът започваше с млатене на бегълците по скулите, челюстите, носа, ушите. Джелатинът удряше нещастниците като маче у дирек, както казват шопите. Искаше да изкопчи информация от тях, че са тръгнали да бягат за Гърция. Но мангалите явно деянеха на бой и дума не проронваха. Млада ромка изведнъж зацепи за какво става въпрос, бръкна в сутиена си и извади тесте гръцки драхми. Но пък парите послужиха като доказателство за бягството им. С това инквизицията им приключи. Към изгрев слънце отведоха бегълците в неизвестна посока. След като присъствах на тоя екшън, който днес можем да видим само по филмите, на перчема ми остана бял кичур”, разказва запаснякът.

 Заставата му една вечер е вдигната по тревога – сензорите се задействали. Към 4 ч. сутринта старшина и редник залавят в дере край Маказа четирима кюрди. Те примират от страх като зайци Щом ги докарват на плаца на поделението, офицерите се нахвърлят върху тях като лешояди на мърша. Връзват кюрдите с тънък, но здрав канап, той им се впива чак до костта на китките. От прекъснатия приток на кръв ръцете им побеляват като тебешир. След като ги доразкрасяват с юмруци и ритници, ги товарят на открит джип и отново ги откарават в неизвестна посока. „И тогава е имало Хелзингски комитет за защита правата на човека, но защо ли си е траел тогава, а едва сега надига глас, когато най-старият континент на света е застрашен от „Ислямска държава”?! Издевателства се вършеха и когато границите вече падаха. Това не беше държавна политика, а личен садизъм на шепа комплексари.

 Днес е по-различно!..”, финализира разказа си сержантът от резерва Джонев. Дали?! Турски граничари изнасилвали мъжете бегълци? До още една любопитна информация се натъкна репортерът на „ШОУ” от бивши граничари: че и от другата страна на браздата, най-вече в Турция, не си поплювали с бегълците от България. Като залавяли нашенци на 5-6 км от браздата, боят бил едно на ръка - никой не обича да му създават дертове. Но имало и немалко случаи след лобута да опънат нашенеца. Когато излезе филмът „Граница” с покойните днес Наум Шопов и Чочо Попйорданов - за извращенията по заставите през социализма, от „Гранични войски” го заклеймиха като неправдоподобен. Не на това мнение обаче бяха служилите там, станали свидетели на не едно и две издевателства.

 Дори и в онези години - на строг партиен контрол в родната БНА, за да изкарат някой лев, граничарите се оставяли да бъдат подкупвани от местното население. Обичайна била практиката животни да се пропускат зад кльона, където пашата била по-добра. Вместо да запишат, че са преминали да речем 10 крави, войничетата пишели 5. Добитъкът от разликата се продавал изгодно на гръцки фермери и така родопчани си оправяли финансовото дередже. А граничарите пък получавали по някой лев, шише ракия и белени орехи за мезе. Днес каналджиите биха се смели на подобна „далавера”, защото печелят по-добре и от пласьорите на дрога – от 1000 до 3000 евро на калпак, за един удар. „А дали не е и държавна политика, дали в цялата тази далавера не са замесени и народни представители?!”, пита с реторична интонация бай Добри и добавя: „На обикновения българин вече му втръсна да го забудалясват с кокошкарски истории по медиите, а лицемерни хитреци да въртят зад гърба му милиони!..” За жалост, май старецът е прав. Георги
Автор :АНДОНОВ, Кърджали/Блиц/

Тракторостроенето в България започва да се развива в по-сериозни мащаби от 1948 г.. През 1949 г. е построен „Карловски тракторен завод“ (КТЗ) в град Карлово и в София – „Завод 12“ (по-късно преименуван в завод „Средец“). В този период колективът на „КТЗ“ разработва първия български колесен трактор „Мофак-2“ с дизелов двигател с мощност 30 к.с. За първи път тракторът се пуска в движение на 27 април 1949 г., по-късно е изложен на Пловдивския технически панаир. Сега този трактор се намира в музея в град Карлово.
В началото на 50-те години на миналия век развитието на селското стопанство в България налага широко използване на трактори. Наред с производството на български машини, осъществява се и дългогодишен внос от СССР, като един от най-масово използваните трактори е „Беларус“.


През 1958 г. заводът в Карлово усвоява производството на малогабаритен верижен трактор „Болгар ТЛ-30“, снабден с трицилиндров дизелов двигател. От 1963 г. започва да се произвеждат модернизираните трактори с търговска марка „Болгар“.
През 1962 г. Шуменският автомобилен завод (ШАЗ) започва да произвежда в един от своите цехове самоходното шаси СШ-22 с двуцилиндров двигател и мощност 22 к.с. Самоходното шаси се оказва отлично за българските нужди в селското стопанство и от 1964 г. производството се отделя в Завод за самоходни шасита – град Шумен с капацитет 2000 броя годишно. Производството продължава до 1971 г., когато заводът е преустроен в завод за производство на мотокари.
В семейството на производителите на трактори през 1968 г. влиза и тракторният цех в „Завод за производство на селскостопанска техника – Георги Димитров“ град Русе. Там по лицензна документация започва да се изработва едноосният трактор „Болгар – 112“ клас 0,2 t.

Едновременно с това Научноизследователският институт НИМТСМ-София на базата на едноосния трактор, разработва двуосен трактор „Болгар ТК-224“ и унифициран с него „Болгар ТК-224-У“, предназначен за работа в планински райони.


Към средата на 2008-а г. заводът за трактори в село Ведраре, община Карлово, не произвежда трактори. По време на действието на предприсъединителната Европейска програма САПАРД – 2001 – 2006 г. заводът е произвел 34 трактора Болгар ТК 80 и 71 трактора Болгар ТК 82 Л (лозарски). Очаква се при старта на Програмата за развитие на селските райони (ПРСР) заводът да възобнови дейността си. Към момента се произвеждат единствено мотофрези „Болгар“.
В края на 2007-а и началото на 2008-а г. Карловският тракторен завод води преговори със страни в Африка за износ на тропически модели трактори Болгар с мощност 40 к.с. Към юли 2008 г. няма окончателно развитие по преговорите.

Роден е в София през 1943 г. Завършва специалност „Външна търговия“ във ВИИ „Карл Маркс“ (днес УНСС). Като студент печели Първа награда на фестивала „Златният Орфей“ с прочутата песен на Борис Карадимчев и Богомил Гудев „Бяла тишина“ в акомпанимент на „Щурците“ и струнен квартет „Димов“.


Пее от началото на 60-те години. Възпява биреното шише (турско бирено шишенце от международния влак Букурещ – Истанбул) с песента „Няма бира“. Той е един от основоположниците на българската рокмузика (заедно с Бъндараците). През 1967 г. работи с Щурците, а през 1968 – 1969 г. със Сребърните гривни. По това време пее кавъри на Клиф Ричард, Джери Лий Луис, Елвис Пресли и Литъл Ричард. Най-известните песни на Георги Минчев от ранното му творчество са „Бяла тишина“ (с която печели Мелодия на годината и Първа награда на фестивала „Златният Орфей“), „Снегът на спомена“ и „Сребърни ята“.


След демократичните промени се превръща в площаден певец, бард на демократичните промени. Заедно с Петър Гюзелев създава групата „Стари муцуни“ през 1991 г. В нея членуват още и Иван Лечев, Ивайло Крайчовски и Георги Марков. Формацията участва на фестивала в Ла Рошел през 1992 г., а през 1994 г. издава албума си „Бира, секс и рокендрол“. Хитове стават песни като „Българско реге“, „Кръчмата на Спас“ и „Гадже бонбон“.
През 1998 г. с Развигор Попов създават групата „Полезни изкопаеми“. През 2000 г. Георги Минчев издава албум на френски език, със свои песни, които са слабо познати в България. Музикантът умира от рак през февруари 2001 г. Завещава китарата си на Васко Кръпката, който от своя страна прави с нея поклонение пред гроба на Джими Хендрикс в Сиатъл.

Гилотина едва не отрязва главата и при снимане на филма “От другата страна на огледалото”
Режисьорът Иля Велчев избра на рождения си ден в кино “Одеон” да бъде прожектиран филмът “От другата страна на огледалото” по сценарий на Антон Дончев.
Една драматична история по истински случай – за българката Кръстана Янева, член на антинацистката група “Червеният оркестър” в Германия. Янева е гилотинирана заедно с още 41 членове на групата през 1943 г.

Главната роля изпълнява Ренета Дралчева, една изключително красива актриса, за която днес малко хора си спомнят.
След прожекцията попитах Иля Велчев къде е сега Ренета Дралчева. Той повдигна рамене. Не знаеха нищо за нея и актьорите Юри Ангелов и Ириней Константинов, които й партнират във филма. Според сценария и двамата – тогава млади и красиви – са влюбени в героинята на Дралчева – Яна Манева. А според Иля Велчев и двамата се опитват да я “свалят” в свободното от снимки време, но без успех.
“Тя беше интровертен човек, държеше се студено и отчуждено и не показваше емоции. Играеше в Ботевградския окръжен театър”, каза ми Ириней Константинов.
Архивът на ВИТИЗ пази само следните данни за Ренета Русева Дралчева: родена на 3 ноември 1952 г. в София, завършва актьорско майсторство през 1974 г. в класа на проф. Моис Бениеш.
Дралчева дебютира в “От другата страна на огледалото”, сниман, докато тече скандалът за “Завръщане от Рим” – сериала на БНТ в копродукция с италианския канал “Рай Уно”, който коства свалянето на Борис Велчев от всички постове и уволнението на сина му Иля от Киноцентъра.
“От другата страна на огледалото” едва не завършва фатално за самата актриса.

Тъй като в ГДР (Германска демократична република) не разрешават на режисьора да снима убийството на героинята на истинската гилотина, която още се пази в Берлин, екипът прави същия модел на уреда убиец в България.
Снимат сцената с гилотинирането в Централната баня. Правят репетициите и се подготвят за първия дубъл. В паузата преди снимките Ренета, облечена в бялата хартиена дреха на осъдените на смърт, слага главата под гилотината, за да почувства още веднъж ужаса на героинята си.И само миг след отдръпването и ножът на гилотината пада с трясък!

Иля Велчев се обръща и вижда пребледнялата Рени, а зад нея вцепененото лице на актьора Борис Радивенски, който играе ролята на палача. “Той стоеше все още с ръка върху лоста за освобождаване на ножа. Реквизиторът не беше го застопорил добре и Борето, също увлечен в своята роля на палач, беше отишъл и той да репетира”, обясни Иля Велчев
Радивенски, едър мъжага със силно драматично лице, плаче и не може да си каже името, докато Ренета изживява ситуацията по-мъжки. След около час, в който реквизиторът е понабит, снимат екзекуцията и актрисата е изключително убедителна.
Красивото й лице изглежда като прозрачно, останало без капка кръв. Всичко е толкова въздействащо, че и екипът стои мълчаливо няколко мига след като епизодът е приключен.


Иля Велчев казва, че филмът е поискан от Берлинския кинофестивал и за Световния фестивал в Куба. Не му разрешават да замине. Свален е от екран и много зрители не могат да го видят. На председателя на Съюза на българските филмови дейци режисьора Христо Христов е поръчано да го заклейми и отрече в отчетния годишен доклад на конгреса на филмовия съюз.
След дебюта й в “От другата страна на огледалото” Дралчева се снима в още 4 филма. Режисьорът Веселин Бранев е впечатлен от играта и визията й във филма на Иля Велчев я и кани във филма си “Хотел “Централ”. Дава й ролята на красивата артистка Нели Зорина от пътуваща театрална трупа.


През 1983 г. играе малка роля в “Ако те има” на Иля Велчев и после два пъти е стюардеса. В “Наследницата” (1984), сниман по действителен случай, тя кара млад таксиметров шофьор (Николай Цанков), който е влюбен в нея, да убие богатата й леля (Стоянка Мутафова), защото пилее парите си. Разкрита е като подбудител и заедно с убиеца са осъдени на смърт.
В “Небе за всички” униформата й на старшата стюардеса Ирина Генина й стои великолепно, но в образа липсва драматургия и тя просто няма какво да играе. Както и повечето от актьорите, защото филмът е “юбилеен” – направен е за 40-годишнината на БГА “Балкан”.
След 1987 г., а може би и по-рано Ренета Дралчева изчезва. Потъва вдън земя!
Ето какво показа репортерското проучване.
Проф. Надежда Сейкова, живата история на ВИТИЗ: “Беше много красива, скромна, възпитана и работлива. Очаквах от нея да си развие таланта.”
Георги Новаков, състудент на Дралчева: “Наистина беше много красива, но и малко подмолна вода. След следването сякаш се покри. Омъжи се за един, на когото виках Гайдата. Не му знам истинското име, нито какъв е.”

Проф. Диана Борисова, състудентка на Дралчева, сега преподавател в НАТФИЗ: “Много я харесвах. Беше интересна като излъчване и не без качества. Не знам къде е сега”.
Нищо не знаеха за актрисата и състудентите й Мария Грубешлиева-Муки и Атанас Кънчев.
Говорих с повече
от 15 души:
Мария Каварджикова, Дочо Боджаков, Валентин Танев, Васил Банов, Иво Горчев, Марин Димитров-Мъра, Добри Добрев и др.
Всички веднага се сещаха за красотата й, но никой не знаше нещо повече за нея. Според едни била напуснала България преди 1989 г., според други – след това. Според едни била омъжена, според други – не, според трети – разведена, според четвърти – вдовица. Според едни е починала, но според други – жива.
“Рени е най-красивото женско лице, което съм снимал – спомня си Иля Велчев. – Редки са наистина красивите лица в българското кино. Рени създаде възвишен образ на обречена жена, която пази чувствата си за време, което няма да дочака…”
Ако някой знае къде е сега Ренета Дралчева, нека ни пише. Ще публикуваме разказа му.
А БНТ може да излъчи филма “От другата страна на огледалото”, защото досега не е показван никога.

Автор: Пенчо Ковачев  24chasa.bg

Демографският вакуум се запълва само по 2 начина - или свръхраждаемост, което няма как да очакваме нито в Европа, нито в България, или свръхимиграци

България е обезлюдена с параметрите на катастрофа. Това обяви пред Дарик заместник-деканът на Геологогеографския факултет на Софийския университет и писател Георги Бърдаров.

По думите му тъкмо задълбочаващата се демографска криза е най-голямата заплаха за страната ни. "За мен лично най-голямата заплаха за България не са политическите промени и катаклизми, не е икономическият преход, който не е свършил, а е демографската ситуация, тъй като тя е с отложен ефект. Дори сега да тръгнат да се подобряват нещата, тя ще се промени след 15-20 години", добави Бърдаров.

"България има един уникален демографски дисбаланс, който няма аналог. Имаме концентрация на население в осите София-Бургас-Варна и София-Кулата. Оттам нататък имаме малки петна, където има повече младо население. Голяма част от България е тотално обезлюдена и това е с параметрите на катастрофа. Огромни пространства, цели села са тотално обезлюдени, това е апокалиптична гледка, за съжаление", каза още той.

Бърдаров коментира и идеята за трайно заселване на мигранти у нас: "Глобално се случва едно презаселване на Европа с хора от Африка и Азия. Моята прогноза е, че това е бъдещето на Европа, включително и на България. За съжаление, това е един глобален процес, който е много интензивен и мащабен".

"Демографският вакуум се запълва само по 2 начина - или свръхраждаемост, което няма как да очакваме нито в Европа, нито в България, или свръхимиграция. И това многократно се е случвало в историята", допълни той.

Източник:Епицентър



Легенди за зловещи истории с призраци съществуват във всеки фолклор. У нас от уста на уста през годините се предават разкази за страховити случки в малки селца и големи градове, чиито сюжети са достойни за холивудски трилър. Дали обаче те са истина, или са плод на въображението на скучаещи местни хора с вкус към мистериите? Ето някои от най-известните ужасяващи истории, от които ще ви побият ледени тръпки.

Умряло момче сее зараза:


Младо семейство от малък град се сдобило с дете. Тъй като не можели да си позволят нов дом, съпрузите си купили старо жилище и го ремонтирали. През първите месеци всичко вървяло нормално, но една нощ детенцето им внезапно проплакало в съседната стая. Жената тъкмо щяла да тръгне към него, когато плачът утихнал. В просъница обаче майката пак чула момченцето си да плаче и решила все пак да провери какво става. Отваряйки вратата на детската стая, тя останала вцепенена. Над бебето бдяло момченце на не повече от шест години. Неканеното гостенче изглеждало дружелюбно настроено и изчезнало също толкова внезапно, както се и появило. На следващата сутрин жената отишла да иска захар от съседката си и споделила какво е преживяла вечерта. Възрастната жена изведнъж придобила изплашено изражение. Тя разказала, че предишните собственици на къщата са имали малко момче, което починало от тежка болест. През следващите няколко вечери бебето отново плачело, но този път призракът на детето не бил при него. Разтревожената майка завела рожбата си на лекар. Оказало се, че бебето се е разболяло от болестта, виновна за смъртта на починалото момченце, но, за щастие, бързата реакция на родителите спасила живота му.

Призракът на отмъстителя:

В една гимназия в Пловдив учела прелестна девойка. Със своята ангелска красота тя омагьосвала всеки, който я погледнел, и всички момчета мечтаели тя да бъде тяхна любима. Само един съученик на девойката не я приближавал, тъй като бил беден, грозноват и прекалено срамежлив.
Веднъж три момчета от същия клас решили да се обзаложат кой ще я впечатли. След като тя не обърнала внимание на никого от тях, един ден те я похитили и я насилили в гората, където я изоставили. В продължение на няколко дни девойката не се появявала в клас, а когато го сторила, един от насилниците бил изчезнал безследно. През следващите дни изчезнали и другите двама. Когато момичето се върнало в училище, не се появил и срамежливият младеж.
Малко след това един човек се разхождал из гората и видял отрязани пръсти от човешки тела. По-далеч висели и осакатените трупове на момчетата, изнасилили момичето. Полицията намерила в същата гора и тялото на грозноватото момче. Оказало се, че в деня на изнасилването той също бил в гората, но не направил нищо, тъй като се страхувал. После обаче отмъстил на насилниците. След това се обесил сам, защото чувствал вина. Преди това оставил прощално писмо, в което обяснявал всичко. От този ден нататък местни хора разказват, че духът на момчето се появява и наказва хора, които извършват злодеяния.

Девойката с прерязаното гърло:

Тази история се случила през една пролетна нощ във Велико Търново. Две студентки наели квартира и прекарвали почти цялото си време, учейки. Във въпросната вечер те имали намерение да посетят голям купон, но малко преди да тръгнат, едното момиче се оплакало от силно главоболие. Тя не искала да разваля настроението на съквартирантката си и я отпратила сама на партито.
Тръгвайки за празненството обаче, другото момиче установило, че е забравило телефона си. Щом се върнало обратно, забелязало, че в стаята на приятелката му е тъмно и решило, че тя спи. Девойката взела телефона си и пак излязла. Щом се прибрала на другата сутрин, обаче заварила шокираща гледка – съквартирантката й лежала с прерязано гърло на леглото, а на лицето й била изписана зловеща усмивка. Тя държала бележка, на която пишело: „Благодари се, че не светна лампата“.

Нощ със Сатаната:

Жител на малко българско селце бил поканен в съседното село на събор. Приятелят му имал кола и решил да вземе госта си от селото му. На събора хапнали, пийнали и решили да си тръгват. Нощта била тъмна и водачът на автомобила шофирал бавно. Изведнъж обаче колата спряла рязко, все едно се е блъснала в нещо. Шофьорът излязъл да провери какво става, но само след секунди се върнал обезумял в колата. Под гумите имало странно червено същество, приличащо на козел, но с два крака и опашка. Двамата мъже били сигурни, че са прегазили дявола./Ретро/

НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: