Тъжната изповед на една майка:Как да умра – синът ми няма пари да ме погребе!

Мъката ми е голяма. Имахме двор и къща на село. Тичахме всяка събота и неделя да работим там. Всичко си имахме, макар че заплатите бяха ниски.
Пенсионирахме се. Алчни и мързеливи хора отмъкнаха всичко за една нощ. Мъжът ми получи стрес и се разболя от паркинсон. Десет години се мъчи и почина. Нямах пари за погребението и взех заеми. Хората уж казваха да им върна парите, когато мога, ама взеха да си ги искат. Така се принудих да тегля кредит. Ама как да го погасявам с ниската си пенсия?

Мъката ми е голяма. Имахме двор и къща на село. Тичахме всяка събота и неделя да работим там. Всичко си имахме, макар че заплатите бяха ниски.
Пенсионирахме се. Алчни и мързеливи хора отмъкнаха всичко за една нощ. Мъжът ми получи стрес и се разболя от паркинсон. Десет години се мъчи и почина. Нямах пари за погребението и взех заеми. Хората уж казваха да им върна парите, когато мога, ама взеха да си ги искат. Така се принудих да тегля кредит. Ама как да го погасявам с ниската си пенсия?

Синът ми вече 15 години е безработен и болен. Още малко дължа на погребалната агенция, но си мисля, че ако и аз се спомина, синът ми няма да може да се оправи. Няма да има откъде да плати, за да ме погребе. Откъде пари?
По-младите казват: „Да сте икономисвали”. Как? Аз бях с три операции, мъжът ми беше на скъпи лекарства.
И министър Калфин не може да осигури по едно гробно място на човек, ама с това може би могат да се заемат общините и кметовете.
Източник:stranicatablog.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

София,1944 г- манифестация в подкрепа на Народния съд

От 20 декември 1944 г.  до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28630 души. Срещу 10919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Процесите се извършват в Софийския университет, в съдебната палата и в цялата страна.
За около 4 месеца са издадени 9550 присъди, с които са  осъдени на смърт  2730 души, а 305 души получават доживотен затвор. Именно в тези процеси,  спасителят на българските евреи Димитър Пешев е осъден от ‘Народния съд’ на 15 години затвор „за фашистка дейност и антисемизъм“, а Константин Муравиев е единствения оцелял министър-председател на България отпреди 9 септември 1944 г. За сравнение на Нюрнбергския процес  в Германия  са осъдени 19 души, от които на смърт 12.

20 декември 1944 година.Народният съд заседава

Чрез народния съд е ликвидиран политическият, военният и част от интелектуалния елит на България. Присъдите се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като все още действа Търновската конституция, въпреки че тя не позволява извънредни съдилища, какъвто е ‘Народният съд’.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Георги Димитров обещава да станем 9 милиона

През 70-те години на ХХ век у нас пристига на официално посещение Нарасимха Рао, външен министър на Индия. По време на официалните срещи с него Тодор Живков се отклонява от основната тема на


През 70-те години на ХХ век у нас пристига на официално посещение Нарасимха Рао, външен министър на Индия. По време на официалните срещи с него Тодор Живков се отклонява от основната тема на разговорите и започва да критикува седящия до него Пенчо Кубадински:

- А пък у нас Пенчо Кубадински се провали с раждаемостта!
Индийският гост не разбрал за какво точно става дума.

Казват, че това бил един от малкото случаи, когато бившият генерален секретар на ЦК на БКП си позволил да пийне малко повече, изкушен от любим френски коняк. И дали под влияние на алкохола, но в хода на разговорите Живков се сеща, че Индия има свръхраждаемост и това му дава повод да скастри бай Пенчо за демографския срив у нас. А по това време Кубадински е шеф на Националния съвет на ОФ и пряко отговаря в Политбюро на ЦК на БКП по въпросите за раждаемостта.

Разговорът на срещата тръгва в една много деликатна посока. Тато се развихря да говори, че ако у нас се раждаха толкова деца, както в Индия, България щеше да цъфне и да върже.

Диктаторът не се съобразява с факта, че правителството на тази бедна тогава азиатска страна налага изкуствени ограничения на раждаемостта и темата не е много уместна за дебат. Преводачът успява да се намеси навреме и да спаси от по-нататъшни упреци нещастния Пенчо Кубадински.

Но това далеч не е единствената подобна демографска ситуация у нас през годините. Всъщност множество провали бележат историята на опитите за насърчаване на раждаемостта и намаляването на смъртността в България, затова и в момента ситуацията е плачевна. Това споделят родни специалисти по демография пред "168 часа".

Парадоксално, но най-добре в това отношение според учените явно сме били по време на турското робство и по-точно - през Възраждането.

"Смъртността в България е имала сравнително ниски равнища в миналото - казва доц. Геновева Михова. - Даже, когато сме били под османско владичество, ние сме имали много по-висока раждаемост и по-ниска смъртност. Народът ни се е отличавал с една жизненост, с една работоспособност, при които демографският фактор е бил много благоприятен."

И наистина съвременни изследвания сочат, че в последните десетилетия на османското иго има демографски бум по българските земи.

“Съхранената данъчна и донаборна статистика сочи, че християните (предимно българи и отчасти гърци) винаги са били абсолютно мнозинство по българските земи през Възраждането - казва в свое проучване и специалистът по историческа демография проф. Щелиян Щерионов от БАН . - Делът им в цялото население непрекъснато нараства- от две трети в началото на Възраждането до над 70 на сто непосредствено преди възстановяването на българската държавност. Българите постигат значително по-висока обща раждаемост - до 60 живородени деца на 1000 жители. За сравнение сред мюсюлманите раждаемостта никога не превишава 48 на 1000. Християнското население нараства по-бързо и заради другия важен демографски фактор: смъртността е с около една трета по-ниска, отколкото при мюсюлманите.”

Така според историческите данни през Възраждането българското население нараства с половин процент годишно. А през последните три-четири десетилетия преди възстановяването на българската държавност темпото се увеличава до 1,5 процента годишно, което сега учените биха определили като истински демографски бум. Общо през Възраждането броят на българите по днешните български земи нараства над два пъти: от 1,1 милиона през 1700 г. до 2,24 милиона през 1878 г., твърди проф. Щерионов.

В началото на ХХ век България е тази европейска страна, която се характеризира с най-висока демографска динамика - раждаемост от 28 на 1000 души.
Впоследствие по време на войните за национално обединение народът ни, въпреки многобройните жертви по фронтовете на Балканската и Първата световна война, в крайна сметка също отбелязва прираст главно заради високата раждаемост.

Приемаме и много бежанци от териториите, останали под чужда власт. Преките загуби от войните са наистина огромни - над 150 хил. убити. Същевременно косвените загуби само от намаляване броя на живородените са много по-големи. През този период те са с 80-90 хил. по-малко от предвоенните и следвоенните години.Това прави загуби от 400-450 хил. души население, а общо с преките загуби броят достига 600 хил.И това няма как да не се отрази много отрицателно върху растежа на населението.

Освен това в резултат на войните България губи български територии, като Южна Добруджа, Западните покрайнини, Беломорска Тракия. В същото време получава територии с предимно мюсюлманско население, по-голяма част, от които са етнически турци. От всички територии, останали в съседните държави, към България се устремяват бежанци, които са почти изцяло етнически българи. Такива идват и от Съветска Русия след Гражданската война там. Продължава и процесът на изселване на мюсюлмани към новосъздадената Република Турция - при първото преброяване на населението - през 1927 г., 628 хил. лица посочват, че са родени в България. Постепенно настъпва спад в естествения прираст на населението и забавяне на неговия растеж.

Нова надежда се поражда в началото на 40-те години на ХХ век. На България е върната по мирен път Южна Добруджа през 1940 г., а след влизането на страната в Тристранния пакт, през 1941, тя получава администрирането на по-голямата част от териториите, населени с етнически българи. Територията нараства до 153 хил. кв. км, а населението до 8,9 млн. души.

"Съвременната демографската политика в световен мащаб се ражда през 20-те години на ХХ век в Париж и Лондон - разказва доц. Михова. - Тогава там е имало най-развита демографска политика. Преди 9 септември и у нас има политика за подкрепа на многодетните семейства. Разработват се и политики за насърчаване на раждаемостта.

А като демографска политика по това време ние имаме приобщаване на бежанците. България приема хора от Тракия, Македония и във връзка с това тя има много добре разработени механизми за подкрепа - бързо уреждане на гражданство, дървен материал, безплатни пътувания, пренасяне на багаж. През 1943 г. се прави указ за подкрепа на многодетните семейства, който им дава право на почивки, стипендии и други привилегии.”

След деветосептемврийския преврат, поне на хартия, режимът също прави много, за да стимулира увеличаването на населението.

flagman

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вижте предшественика на Слънчев бряг

Лагерът „Лиляна Димитрова“ е бил разположен в района около сегашния хотел „Кубан“

Малко хора знаят, че преди да се появи днешният курортен комплекс Слънчев бряг, в продължение на десет години е функционирала младежката лагер-школа „Лиляна Димитрова”, съобщава сайтът zamoreto.com. Някога местните хора са наричали това райско място „Царската градина”.

Лагерът е бил разположен в района около сегашния хотел „Кубан“. Или по-точно на мястото на бившия хотел „Чинар“, бившето Казино и хотел Глобус. Първи решават да оползотворят пространството от „Централния комитет на Съюза на народната младеж“ през лятото на 1949 година. Строител на лагер-школата е „Стройрайон Бургас“ с ръководител инж. Петков. Предполага се, че той е дал името на днешния Слънчев бряг.

Първоначалният вид на лагера е бил палатков. Спалните помещения са били палатки, а столовата е била на открито - под дърветата, изградена от дървени маси и сковани пейки. Кухнята и складът за продукти са били обособени в дървени постройки. Първоначално част от кухнята и миенето на съдовете също са били на открито, като за целта е използвана подпочвена вода. Водата за готвене и пиене е набавяна и пренасяна в цистерна, с помощта на конски впряг от близкия град – Несебър. Токът се е генерирал чрез агрегат.

Следващите години за спални помещения са изградени дървени постройки, както и масивна кухня и столова. Водата е добивана от местността „Кюнчето”, която се намира в близост до прочутия ресторант-атракцион „Ханска шатра“. За нуждите е изграден масивен трансформатор, а токът от помпената станция обслужва отводняването на блатото.

От създаването му до края на 1958 година управител-домакин на лагера е Андрей Аргиров Василев. Целият персонал, обслужващ гостите е от жители на град Несебър. Спасителите също са от Несебър. За превеждане в приличен вид и облагородяване на района са помагали и ученици от града.
През летния сезон за всяка смяна се провеждат учебни, спортно-развлекателни и богати културни прояви.

След 1958 година, със започването на строителството на Слънчев Бряг, лагерът се премества в с.Равда. Където по-късно се изгражда цяло лагерно градче на различни окръзи и предприятия.
flagman

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Руската снайперистка, разтърсила САЩ с укора: Джентълмени, вие твърде дълго се криете зад моя гръб (ВИДЕО)

Людмила Павличенко е родена в средата на 1916 г. в Киевска губерния. Първата й любов довела до бременност и ранна женитба. На 16 г. тя ражда сина си Ростислав. И както често става ранният й брак бързо се разсипва. Запазва обаче заради сина си съпружеското име Павличенко и с него става известна в целия свят. За детето й помагат роднини и приятели. През 1937 г. Людмила Павличенко постъпва в историческия факултет „Тарас Шевченко".

 Занимава се със стрелкови спорт и постига не лоши резултати. През лятото на 1941 г. студентката четвърти курс Людмила Павличенко преминава преддипломен стаж в научната библиотека в Одеса. Избрана е темата – съединението на Украйна с Русия. С началото на войната Людмила отива във военкомата с дипломата за стрелкова подготовка и моли да я изпратят на фронта. В състава на 25-а Чапаевска дивизия тя влиза в боевете край Одеса с немците и с техните съюзници румънците. В един от боевете поема командването на взвода след гибелта на командира. После постига своето и става снайперист. Тя има прекрасен слух, изумително зрение и отлично развита интуиция.

Попълва бойната си сметка почти всекидневно, като участва и в атаки. Отначало си поставя за задача да убие 100 фашисти. От август до октомври 1941 г. тя унищожава 187 войници и офицери на противника. За Людмила говорят и от другата страна на фронтовата линия, разпространяват слухове, че чувала шумове от половин километър. Немците организират лов за неуловимата Людмила, но не успяват. В Севастопол хладнокръвната „машина за убийства” 25-годишната Людмила се влюбва в своя съекипник в снайперската война младши лейтенант Леонид Куценко.

През декември 1941 г. Людмила е ранена и Леонид я измъкна изпод огъня. В разгара на боевете подават заявление за регистрация на граждански брак. Щастието им не е дълго. През март немците откриват позицията им и я покриват с минохвъргачен огън. На Леонид е откъсната ръката, сега пък Людмила го измъква изпод огъня. След няколко дни той умира в болницата от многобройните си рани в ръцете на Людмила. По това време в бойната си сметка попълва 259 унищожени фашисти. След гибелта на Леонид започват да й треперят ръцете, но тя успява да преодолее тази своя лична драма. Публично обявява, че ще увеличи броя на убитите противници до 300. Против Павличенко са хвърлени най-добрите снайперисти на Вермахта. Според някои сведения с нея са премерили сили 36 хитлеристки снайперисти. При един такъв дуел, продължил няколко денонощия, тя вижда в окуляра на оптичния си прицел окото на противника си.

Успява първа да натисне спусъка. Успява да се промъкне до неговата позиция и да му вземе документите. Сред тях е и книжката с бойните му резултати – започнал войната още във Франция и имал в сметката си над 400 убити войници и офицери. Малко преди падането на Севастопол, през юни 1942 г. тя е тежко ранена. Евакуирана е по море. Легендарната 25-а Чапаевска дивизия загива. Последните бойци потапят знамената в Черно море. Към този момент тя има в сметката си 309 унищожени противници. И то само за година от началото на войната. В Москва решават, че тя достатъчно е служила на бойната линия и няма смисъл неведнъж раняваната и контузвана, преживяла лични загуби, да се пъха в пъкъла.

По покана на съпругата на американския президент Елеонор Рузвелт и Американската студентска асоциация за САЩ заминава делегация от студенти-фронтоваци. Новината, че с нея пристига руска жена, лично убила над 300 фашисти, предизвиква сензация. Американските журналисти не са очаквали да видят миловидна млада жена, истинска героиня, и й задават нелепи въпроси: - Какъв цвят бельо предпочитате? – я пита журналист. Людмила мило се усмихва: - За подобен въпрос у нас може да получите удар по физиономията. Приближете се малко... Този отговор покорява и най-зъбатите акули от американските медии, които я величаят като "Лейди Смърт". Статии с възхищения за руската снайперистка се появяват в почти всички американски вестници. Приема я лично президентът на САЩ Франклин Рузвелт, а с неговата съпруга Елеонор Рузвелт Людмила се сприятелява и това приятелство продължава много години.

Людмила Павличенко присъства на много приеми, участва в митинги в много американски градове. Главна тема на нейните слова са за „втория фронт”, който непрекъснато е отлаган. На митинг в Чикаго Людмила Павличенко произнася думи, които са запомнени от цяло поколение американци: - Джентълмени, аз съм на двайсет и пет години. На фронта успях да унищожа триста и девет фашистки завоеватели. Не ви ли се струва, джентълмени, че вие твърде дълго се криете зад моя гръб? Множеството за миг замира, а след това избухва буря от аплодисменти. В този ден младата руска девойка заставила много американци да променят своето отношение към войната в Европа.

Знаменитият американски певец Уди Гътри й посвещава песента Miss Pavlichenko. След САЩ Людмила Павличенко посещава Канада и Великобритания, а след това се връща в СССР и става инструктор в снайперската школа „Выстрел”. На 25 октомври 1943 г. за проявени храброст и геройство на Людмила Павличенко е присвоено званието Герой на СССР. Завършва военната служба със звание майор. Завършва образованието си в Киевския университет, работи дълги години като научен сътрудник към Главния щаб на ВМФ, работи в Съветския комитет на ветераните от войната. Отглежда сина си, още веднъж се омъжва, живее пълноценен живот. Неимоверното напрежение в годините на войната, раните и контузиите непрекъснато напомнят за себе си. Людмила Павличенко умира на 27 октомври 1974 г. едва на 58-годишна възраст. Тленните й останки са погребани в Новодевическото гробище в Москва. В Централния музей на Въоръжените сили на Русия на подвига на Людмила Павличенко е посветен специален стенд, където са експонирани нейно оръжие и лични вещи.
/Блиц/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как Борис Велчев-старши закрива зловещия лагер в Ловеч (СТАТИЯ)

Когато си тръгвали за в къщи освободените лагерници скандирали: „БКП, БКП…!”

След 10 ноември 1989 г. обществото научи (почти) цялата истина за лагера край Ловеч, известен с жестокия си режим и наречен с парадоксален хумор „Слънчев бряг”. През 1959-62 г. Там са били въдворявани (повечето без присъда) противници на властта, бивши депутати-земеделци и младежи, изпращани там от милицията като „зози” и „суинги”. По тогавашната терминология лагерът се нарича ТГ (трудова група) или ТВО (трудово-възпитателно общежитие). За трите години от съществуването си ловешкият лагер оставя мрачна статистика: от 1501 души, минали оттам, 155 стават жертва на убийства и на изкючително тежките условия. През 1961 г. жените от лагера, около 150, са преместени в с. Скравена.


През зимата на 1961 г. двама затворници успяват да избягат през бодливата тел на лагера.


  Милицията успява да ги задържи чак в София – тръгва следствие. Бегълците са разприказват и разкриват ужасяващи подробности за тежкия труд и боя, на който всекидневно са подложени. Висши офицери от ДС успяват да подадат сигнал до ЦК какви безобразия стават зад лагерната ограда. Пряк началник на тогавашните ТВО е генерал Мирчо Спасов, любимец на Тодор Живков. Следователите, които информират висшето партийно ръководство всъщност го заобикалят. Работата се размирисва – пък и политическите ветрове, които духат от Москва по това време са вече други. ХХ конгрес на КПСС е заклеймил сталинизма и ГУЛАГ, в СССР започват да се закриват сибирските лагери. В Политбюро решават, че е дошло времето да се сложи кръст на „свързаните с култа към личността” трудови лагери. На бърза ръка се сформира комисия на ЦК, която трябва да направи проверка в ловешкото ТВО. Така на 24. III. 1962 специалната група оглавявана от члена на Политбюро Борис Велчев е готова с доклада си.
В него се казва: "Според нас извращение на законността и социалистическия морал е целият режим, установен в общежитието. В сигналите до ЦК се изтъкваше, че някои от въдворените са умирали от нанесения им побой. … Предлагаме ТГ в Ловеч и Скравена да се разформирова.”
Бързо по доклада се събира на заседание Политбюро. От запазените днес протоколи личи, че партийните бонзи са имали една цел – хем вълкът да е сит,

хем агнето цяло.

Главният виновник за физическия тормоз на лагерниците Мирчо Спасов припомня думите на своя патрон Тодор Живков: „Вие другарю Живков ми наредихте и спомняте ли си, че когато ви докладвах какви лица се изпращат в лагерите ми казахте: "Да се чистят, да се чистят тия хулигани!"  Истината е доста неудобна,но докладът, внесен от дядото на бившия главен прокурор Борис Велчев-старши е еднозначен – ловешкият лагер трябва да се закрие.
Красноречиви са изказванията на членовете на Политбюро, запазени в стенограмата:
Тодор Живков: Трябва занапред да ликвидираме заведения от подобен род. Ако е хулиган, да го съдим.
Антон Югов: Това е недопустимо при нашата власт. Не бива да прибягваме до такива средства и при най-тежките случаи…Мирчо Спасов трябва да се прати на друга работа.
Райко Дамянов: Там са усвоили такива методи, които трябва да се осъдят. Често в ТВО се изпращат хора, които не са толкова злостни.
Тодор Живков: Да се ликвидира лагерът. На времето сме се увлекли… Лагерът да се разпусне!”
През април 1962 г. без много шум, както е заповядано отгоре, лагерът в Ловеч бил закрит. Преместили „златният човек” Мирчо Спасов от МВР на работа в ЦК – де факто не го наказали, а го издигнали в йерархията. И една историческа ирония: когато на освободените лагерниците прочели решението на Политбюро за закриване на лагерите в Ловеч и Скравена, всички скандирали в един глас: "БКП, БКП! Да живее ЦК на БКП!"

Валери БОЯНОВ Наборе.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ