Военното от едно време и как запасняците задиряха ученички

В средните училища при комунизма се изучаваше като предмет „Начално военно обучение“. Във висшето образование пък дори се полагаше изпит по ОЗННС – Организация на защитата на населението и народното стопанство. 

Трудна работа беше да минеш дори с тройка, ако не си наясно с дозиметричните кръгове, с алфа и бета лъчението при ядрен взрив, но особено, ако си си позволил волността да не посещаваш лекции.

Когато учениците при социализма завършеха 10. клас (на 16-17 годишна възраст), бяха длъжни да преминат военно обучение. В продължение на две седмици ги пращаха на военнополеви лагери, където се потяха в усвояването на тактическа за пехота, аналогична на войнишка, подготовка в казарма. Учеха се да стрелят с автомат „Калашников“, да пълзят с противогаз на лицето, да маршируват и да спят в общо помещение. Храненето ставаше в столова. А за хигиената имаше също общи умивални. Имаше и по-специализирани обучения като морзов радиообмен и безмоторно пилотиране. През тях обаче преминаваха младежите, които още от училищната скамейка си знаеха, че ще служат като радисти или в поддържащите части на ВВС, ако не като щурмани и пилоти.

Обучаващият персонал, т.е. началниците, бяха предимно запасни офицери на възраст 30-40 години, всички женени и с цивилна реализация като инженери, учители и лекари. С тези началници за две седмици ученичките често се впускаха в любовни афери. Защото шефът си е шеф, макар и само за две седмици. Разбира се, че задиряне имаше и в обратната посока – от офицерите към ученичките. Методически указания даваха и окръглени редови подполковници в армията, които разваляха иначе нелошия купон с вечерни проверки, на които порицаваха фриволното поведение и втълпяваха на лагерниците, че трета световна война е неизбежна. Още повече, щом са така разпасани и не спазват дисциплината и бдителността. Защото врагът не спи.

На учениците, разбира се, беше забранена употребата на цигари и алкохол, както и играта на карти и табла. Забрана за употреба на наркотици по време на социализма практически нямаше, защото нямаше наркомани. Случваше се обаче някой да прескочи оградата и да драсне нанякъде – я при гадже, я до вкъщи, за да си дояде или да го изперат.
Тези ученици, които командирите успяваха да заловят за употреба на алкохол, цигари и всевъзможни други прегрешения, бяха предавани на училищното ръководство за дисциплинарни наказания и евентуално изключване от училище.

Школа за запасни офицери (ШЗО) в България завършваха пък подбираните по благонадеждност. Това бяха синчета на привилегированата прослойка в НРБ и приетите за студенти преди казармата.

Никодим ЗАРЕВ, Стара Загора

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

„Ще дойде време, когато умните ще мълчат, глупаците ще говорят, а разсипниците ще забогатеят”

Иво Андрич (9.10.1892 – 13.03. 1975) е безспорно един от най-значимите не само балкански, но и световни писатели.

И Нобеловата награда, присъдена му през 1961 г., е достойно потвърждение за таланта му, а не единствено политически акт, какъвто наблюдаваме през последното десетилетие.
Андрич е сложен писател, той не се чете в метрото или на плажа, необходима е мисловна дейност и познаване на историческите процеси, за да вникнеш във всеобхватността на уж камерното му от геостратегическа точка творчество. Ние се позоваваме на дисертацията на проф. Светлозар Игов, най-сериозния изследовател на Иво Андрич, предоставяйки на своите читатели откъс от „Обратните” ходове на Иво Андрич”.

„Но да се върнем към проблема за балканската идентичност, разгледан от Андрич чрез основния му структурен похват на "обратния ход" - за Андрич Балканите не са радикално "другото" на Европа, а само умален модел на "различията" в Европа и света, Балканите са "сгъстена" Европа. Андрич, разбира се - и не само поради великолепното си високо образование (завършва с докторска дисертация върху духовното развитие на Босна по време на турското владичество философския факултет на университета в Грац и цял живот работи в библиотеки и архиви в различни европейски столици) - знае великолепно историческите особености на Балканите като обществено и икономическо развитие, бит и култура, ментални нагласи, знае тяхната социално-икономическа изостаналост, вижда и сблъсъка, и срещата на Запада и Ориента на Балканите," "кръстопътната" им и "мостова" геополитическа ситуираност, историческите дисконтинуитети в развитието на балканските народи, но той не смята Балканите за радикално различни от Европа. Напротив, художествената му философия за Балканите е подчинена на разбирането, че светът въобще и земната действителност са поприще на злото и насилието, на страха и болката, че човек е "чужденец, захвърлен в историята", която е "долина на плача".

Андрич е исторически песимист, който смята, че, както стана дума, в историята няма историческо разрешение и че единственото спасение от историята е на метаисторическо и трансцендентно равнище. Затова той не мисли, че "тук" е по-лошо от "там" и че "ние" сме по-лоши от "другите", не мисли, че Балканите са прокълнато историческо място, а Европа е друго. Злото и насилието са земна и човешка съдба, а не проклятие на едно - което и да е - земно място. Рай на земята няма, животът е вечна битка, спасение е възможно не по-други земни "брегове", а отвъд тях. На земята и в историята е възможен само кратък миг на щастие и покой, но не и "вечно блаженство". И тези блажени мигове на изтръгнатост от земната и историческата съдба са възможни само в кратките мигове на екстазите на творчеството и любовта.”

Това е посоката към творчеството на Иво Андрич. Останалото е да прочетете поне „Травнишка хроника” и задължително „Мостът на Дрина”. Препоръка. Защото времето, за което говори нобелистът, ние го живеем.

12 цитата от Иво Андрич:

1. "Има три неща, които не могат да се скрият – казваха османлиите, – а това са любовта, кашлицата и сиромашията."

2. "Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!"

3. "Животът ни връща само това, което даваме на другите."

4. "Болестта е сиромашката съдба, но и наказание за богатите."

5. "Че мълчанието е сила, а говоренето слабост, се вижда по това, че старците и децата обичат да говорят."

6. "Нищо не свързва хората така, както общото и щастливо преживяно нещастие."

7. "Каквото не боли - то не е живот, каквото не отминава - то не е щастие."

8. "Толкова неща в живота имаше, от които се бояхме. А не трябваше. Трябваше да живеем."

9. "Жената стои като порта, на изхода, както и на входа на този свят."

10. "Всички хора са ми необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към гробищата."

11. "Любовта живее по-малко дори от една пролет."

12. "Щом почне да зрее лятото, някаква сила, за която не знам дали идва от мен или от световете около мен, ме вдига както влагата кълновете към светлината, и аз пътувам, возя се, плавам, летя. С други думи, щастлив съм, защото не бих могъл да кажа къде съм."

Източник:AFISH.BG

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Защо халите в Стара Загора имаха кула (СТАТИЯ)

За младите наши съграждани уточнявам, че това е историята на сградата, в която днес е Художествената галерия на Стара Загора, намираща се срещу Регионалния исторически музей. В средата на 20-те години на миналия век започва дискусия относно нуждата от построяване на голям магазин, в който да се продават хранителни стоки. Такива сгради вече са имали повечето големи градове в България. Снежана Маринова, бивш директор на Регионална Библиотека „Захарий Княжески“, разказва за документалното наследство по темата, останало в архивите на библиотеката. В пресата от онези години са запазени статии, от които се вижда колко дълго местните обществени дейци са спорили къде точно да се построят градските хали.

 За удобство, понеже е в идеалния център, в крайна сметка избират халите да бъдат точно там, където по-възрастните старозагорци ги помнят. На това място, обаче,  се е помещавала Пожарната и ръководството на града взима решение тя да бъде преместена. Когато се обявява конкурс и се представят проектите, комисията решава, че няма да има първо място в него. И наистина проектът за сградата, който е одобрен, е класиран втори и точно той е реализиран. Зданието се отличава от тогавашната архитектура на града, интересна е и неслучайно е паметник на културата с регионално значение. Когато комисията предлага конкретния проект за реализация известният старозагорски арх. Христо Димов, автор на много обществени сгради, дава редица доводи против него.

 В няколко статии той подробно и компетентно обяснява защо тази сграда не би била удобна за гражданите. На първо място той критикува двете открити стълбища. Според него такъв тип голям магазин няма нужда от толкова труден достъп. Всички, които са пазарували в халите преди 90-те години, помнят неудобството особено в есенните и зимни месеци. Той се учудил и на кулата, която била предвидена в проекта. Според него, тя изобщо не е имала функционално приложение към общия замисъл на халите. Заради нея много наши съграждани, които знаят, че там се е помещавала пожарната, си мислят, че кулата е оставена в наследство именно от пожарната.

Не, кулата е била заложена в чертежите на новото здание. Арх. Димов има поредица от забележки и относно работилниците на касапите, които са били в долната част , така също и към помещенията на ветеринарните служби, намиращи се вътре на един горен етаж, където има малко балконче. Кулата е била построена с практична цел, но не и за да бъде сложен часовник на нея, както много хора от Стара Загора си мислят. На първо място е била нужна за водосборен резервоар, тъй като и в онези години на 20-ти век е имало режим на водата. При положение, че сградата е предназначена за хали, където ще се продава месо, риба, зеленчуци, плодове и т.н., вода за всякакви нужди е трабвало да има.

Втората цел, може и да е било под давление на това, че преди това на мястото е имало пожарна, а и предвид високото място в града, било да се използва за наблюдение. Третата причина е малко по-сантиментална и по-скоро историческа. Когато са строили основите на новите хали, отдолу са намерили останки на стара древна кула. Това разказа Марин Добрев, директор на Художествената галерия в Стара Загора. Халите са завършени през 1934 година и почти 60 години се използваха като най-големия магазин за хранителни стоки в Стара Загора. Те се бяха превърнали в институция. Хубаво е, че след затваряне на халите през 1994 година, сградата намери своя най-подходящ стопанин – Художествената галерия. Сега в културния център на града се оформи комплекс от театъра, операта, музея, античната улица с Форума, библиотеката. Това придава на Стара Загора много специфичен характер за изкуство и култура .

Източник:zarata.org

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Коста Цонев в кадър от "Баща ми бояджията", 1973 г.

Коста Цонев е роден на 3 юни 1929 г. в София. Завършва ВИТИЗ „Кр. Сарафов“, специалност „актьорско майсторство“.

Участва в редица театрални постановки, игрални и телевизионни филми. Става много популярен като българския таен агент Емил Боев по книгите на Богомил Райнов за българското разузнаване. Известен бохем и ценител на женската красота.

Работи като актьор в Младежкия театър (1952-1966) и в театър „София“ (1967-).

Член на СБФД.

През 2001 г. влиза в политиката като депутат от НДСВ в 39-тото Народно събрание. През 2005 г. отново е избран за депутат от същата политическа партия. В рамките на мандата си той спомага за изграждането и реконструкцията на сградата на Младежкия театър. Допринася за създаването на Български Културен център в Париж, заедно с тогавашния посланик на България в Париж Марин Райков. Активно работи за създаването на годишна награда, връчвана на 24 май на дейци на културата – „За постигнати високи творчески резултати, или принос в развитието и популяризирането на Културата“. По късно, през 2010 година, тя се преименува в „Златен век " (отличие).

Бил е женен за известна телевизионна говорителка от времето на социализма Анахид Тачева. Последната му жена е Елена Цонева. Има две деца. Синът му Димитър Цонев е журналист, бивш говорител на правителството на Симеон Сакскобургготски. Дъщеря му се казва Теодора. Коста Цонев е брат на известния сатирик Васил Цонев. Има и още един брат – архитекта Иван Цонев (1921 – 1998), емигрант в Австралия.

Издал е мемоарната книга „Дон Кихот от Красно село“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

28 април 1999 г.-Натовска бомба удря къща в Горна Баня

Снимка:Йордан Симеонов

"24часа"

Една от многото премълчавани истини относно факти около войната на НАТО срещу Югославия бяха непрекъснатите прелитания и нарушения на натовски машини във въздушното пространство на България през пролетта на 1999година. Лично аз през това време водих малка оперативна група за наблюдение на НЛО съставена от ентусиасти на дилетантско ниво и в рамките на наблюдателната дейност редовно водихме протоколирани наблюдения, в които се вписваха по правило и самолетите и констатирани видими данни за тях, преминаващи по трасета над и в известен периметър около София посредством използването на разнообразен арсенал от оптически прибори с увеличение 15-40Хпъти и диаметър на обектива 50-64мм инсталирани главно извън населени места. По време на военно-въздушните удари в рамките на операцията срещу Югославия и режимът на Милошевич, не съм успявал да засека и наблюдавам бойни самолети било то сръбски или натовски нито един единствен път, като изключение в това отношение беше един български СУ-25, който влезе в обективите на бинокъла ми и се позиционираше на около 10 КМ северно от София. Но на базата на “свидетелските показания” на един изключително сериозен човек с желязна репутация може да се заключи, че през пролетта на 1999г. над София са преминавали натовски военни самолети и изключително тревожно звучи неговият описателен разказ за два самолета - единият голям и тумбест(авиоцистерна с гориво?) следван плътно и непосредствено от друг значително по-малък самолет(изстребител?) наблюдавани да извършват полет в небето над София.

Този факт, който аз не подлагам на съмнение с оглед личността на свидетеля ми се вижда изключително интерес особено от гледна точка на общественият резонанс, който би предизвикало такова разкритие при положение, че обсегът на сръбските зенитни ракети напълно покрива небето над София(до границата са само 60КМ, обсегът на радарите - 150КМ) и последиците, които биха могли да произходят в случай не успешен ракетен пуск от страна на сръбската ПВО срещу пълната с тонове керосин авиоцистерна в небето над София…

Но по време на кризата в Югославия се случи един любопитен инцидент, когато на 28 април(ако не се лъжа) натовска противорадарна ракета ХАРМ удари покрив на къща в Горна баня причинявайки материални щети и фактът, че тя вероятно не беше само една единствена не беше официално оповестен. Главният обективен елемент тук е, че принципно натовските противорадарни ракети ХАРМ имат ефективен обсег на действие 20 КМ, а от софийският квартал Горна баня до сръбската граница разстоянието е точно три пъти по-голямо! Това означава, че официалните твърдения тогава, че въпросната противорадарна ракета ХАРМ е била изстреляна “случайно” над сръбска територия по посока към България са направо абсурдни. Порових се тук-там, разпитах военни от българската ПВО относно събитията от онази привечер и излезе следната история - българските военни са включи радарните си системи по западната ни граница с намерение да следят хода на военно-въздушните операции над част от територията на СРЮ, при което са облъчили двойка щатски Ф16 изпълняващи бойна мисия. В резултат несигурните и неопитните екипажи на американските бойни самолети са класифицирали погрешно облъчването на български радар разположен западно от танковото поделение Горна Баня като захващане от сръбската ПВО, навлезли са поне 40 КМ навътре в българска територия, захванали са облъчващият ги български радар и са осъществили пуск на противорадарна ракета клас “въздух-земя” по него класифицирайки го като представляващ активна опасност елемент от сръбската ПВО. Очевидно по думите на войници служили в българската ПВО през пролетта на 1999г., българските офицери са разбрали за осъществяването на атака и веднага са предприели изключване на въпросните радари, в резултат противорадарната ракета ХАРМ фактически изгубила целта си продължава да лети в посока изток, преминава над и около точката на целеното попадение(изключеният радар), достига квартал Горна баня и се удря в покрива на въпросната къща предизвиквайки материални щети. Очевидно мощната бойна глава на ракетата автоматично се е откачила, което е спасило горнобанското семейство от сигурно унищожение.
Да, но нещата определено не свършват дотук - вечерта когато това се случи аз бях на гости при познат в Бояна и чух ударът предизвикан от попадението на ракетата, който отчетливо дойде от северозападна посока по линия на Горна баня. Отначало помислих, че става въпрос за поредната жестока автокатастрофа не свързвайки нещата с текущата военна операция, след съвсем малко време(разстояние на минути) обаче дойде втори още по-отчетлив и ясен звук от попадение от посока югозапад някъде над квартал Княжево, след кратък период от време по телевизията пристигна извънредната новина за ударената от ракета къща в Горна баня…но какво да кажем за вторият звук от удар, нито дума не бе казана относно някаква втора ракета и второ попадение, което се чу още по-ясно и отчетливо ?…Когато публикувах първият вариант по-примитивен вариант на този постинг в клуб Авиация, оттам се появиха ясни потвърждения на хора, които живеят в квартал Овча Купел относно две а не едно попадения. И какво се получава в крайна сметка - очевидно тук се прикриват три обективни факта - 1) че българската ПВО е провокирала атаката на американските самолети посредством включване на радарно наблюдение в рискован и крайно неподходящ момент, 2) че ракетата ударила къщата в Горна баня е изстреляна не в сръбското а в българското въздушно пространство, защото обсегът й е едва 20 КМ а от ударената къща до границата са цели 60 КМ, 3) че противорадарните ракети са били две на брой(както и изтребителите Ф16 са били два - факт, който се знае) като първата е ударила къщата в Горна баня а втората е попаднала вероятно извън населено място в полите на Витоша над квартал Княжево.

Източник:clubs.dir.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ден на Народната Армия в София,23 септември,1953 г

На снимката армейски генерал Петър Панчевски министър на МНО


Петър Панчевски е роден на 25 януари 1902 г. в с. Бутан, Врачанско. Завършва педагогическо училище в гр. Лом (1923). Участва в Септемврийското въстание. След потушаването му емигрира в Югославия.

От 1925 г. е в СССР, където е известен като Пьотър Георгиевич Павлов. Завършва Военноинженерното училище в Ленинград (дн. Санкт Петербург) през 1929 г. и Военноинженерната академия „Валериан Куйбишев“ в Москва (1936). Участва в Гражданската война в Испания (1936 – 1939) и във Втората световна война, когато е началник на инженерните войски на XXIV-та армия.

Завръща се в България през 1945 г. Служи в БНА. Достига званието армейски генерал. Командващ е на обединение през периода 1949 – 1950 г. От 1950 до 1958 г. е министър на народната отбрана на Народна република България. Той е в основата на арестуването на генералите Славчо Трънски, Денчо Знеполски и др. по обвинение, че са съмишленици на Трайчо Костов. Ген. Трънски е арестуван в кабинета на министър Панчевски, по негова заповед.

П. Панчевски е народен представител (1950 – 1961). Посланик е на България в Китай от 1958 до 1962 г. Награден е със званието „Герой на социалистическия труд“ (1967) и „Герой на Народна република България“ (1972).

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ