Каспичан,80-те

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как скочът навлиза в България (Статия)

Бар на "Балкан турист",70-те

Първият автомобил, първият трактор…
А първото уиски в България?
Удивително, но то става популярно чак по време на комунизма. Започва да прониква като един забранен плод от Запад…
Милениум 1900 г. в София започва с първия ток и първия трамвай. От този момент по света постепенно става нещо непревидено. Филоксерата продължава да унищожава лозята в Европа. И френският коняк, който тогава е най-престижният по света твърд алкохол, свършва. Започват да правят ментета и той губи авторитет. Тогава изгрява звездата на шотландското и на ирландското уиски. Те постепенно завземат място на пазарите по цял свят, не само във Великобритания, САЩ.
Но България още въобще я няма на картата на уискито. Уиски се пие само в няколко посолства в София.
Чак в началото на 60-те години български дипломати, шофьори от международния транспорт и др. работещи на Запад започват да носят бутилки уиски и да черпят гости и приятели.

Бутилки от гроздова и водка от началото на 80-те години (вляво), руска водка "Столичная" от социализма - без винтова капачка и "Джони Уокър".
Новото питие за няколко години става най-престижното, което пие цялата т. нар. художествено-творческа интелигенция, както наричат по онова време писатели, художници, кинаджии и т. н.
Тодор Живков по това време още ходи с каскет на официални посещения из страната. И има побеляла коса и златно зъбче встрани като се усмихва – има го запечатан на някои снимки. А към края на 70-те вече е с мека шапка, косата му е черна и никакви златни зъбчета.
В този няма и 10-годишен период, докато Живков махне каскета, уискито става символ на престиж, вдъхновение, любим наркотик на интелигенцията, с който тя забравя глупостта на режима. Уискито също така става най-представителната форма на благодарност и рушвет в страната на развития социализъм. Според размера на услугата, като най-висока категория подарък за благодарност е бутилка уиски. Подаряват я на лекари (въпреки че тогава е забранено да приемат за подарък повече от цветя и бонбони), на майстори, които ти ремонтират колата (тогава сервизите са държавни), на приятели за услуга и т. н.
На който от тогавашните вождове му е хрумнало да създаде “Кореком” и безмитните магазини, едва ли е съзнавал, че забива първия як пирон в ковчега на комунизма.
Какво пият писателят, режисьорът, професорът, лекарят, докато се появи уискито? Трагедия.

Композиторите Тончо Русев (вляво) и Митко Щерев пият уиски "White Horse" - около 1970 г. Снимка: "Изгубената България" - lostbulgaria.com
Социалистическият пазар е залят с евтина ракия, която се прави само от остатъчни продукти от винопроизводството – джибри, винена кал, винена утайка и др. На гроздовата, с грозен етикет с изобразена чепка, й викат “Витамин Г” – 3,90 лв. бутилката към началото на 80-те години. Ужасна е. Тук-там от някой винпром се случва хубава партида и всички тичат да търсят точно от тая партида, ама свършила… Неслучайно е толкова висок престижът на домашната ракия.
Представителното българско питие е “коняк” “Плиска”. Нелошо, но тежичко, грубо (поне някои партиди), обикновено от него боли глава. По-масовият „коняк“ е „Слънчев бряг“ – по-евтин вариант на същото, направен предимно от спирт и оцветен с карамел. „Коняците“ на социализма не могат да съперничат на уискито като питие и то някак естествено се нарежда като най-престижно.
По-хубавите специални ракии – мускатови и др., направени от вино и от грозде, се появяват чак към 80-те, когато уискито вече е утвърден фаворит и с най-голям престиж.
Разбира се, на пазара присъства и руската водка – “Столичная”, отначало по 1,73 лв. бутилката, после по 4 лв., а накрая на режима – по 8 и 10 лв. бутилката…
Но по българските магазини уиски няма чак до края на 70-те години. Само в “Кореком” и безмитните. В гастронома на ъгъла през 70-те се появяват първите перверзии, измислени от социализма – уиски, произведено в Германската демократична република. Ге-де-ер-ско. Отврат. Даже не е подобие на шотландското.
Появява се японско уиски “Сънтори голд”, което бегло прилича на шотландско и от него можеш да се издрайфаш, ако изпиеш половин бутилка. Появяват се и странни марки уиски като “Жокей клуб”, произведени кой знае къде… По 12 лв. бутилката. А тогава минималната заплата е 80 лв., средната – 250 лв. После тук-там из по представителни магазини в София и по баровете на „Балкантурист“ се появяват и 2-3 марки шотландско уиски, първо по 12 лв. бутилката, после – по 18 лв. (Нека читателят допълни във форума по темата кога и къде са се продавали различни марки уиски през 70-те и 80-те, за да напишем историята на уискито у нас).

Сладкарницата на хотел "София" (сега "Радисън") в края на 70-те, началото на 80-те години. Снимка: lostbulgaria.com - "Изгубената България"
А истинското уиски се продава в “Кореком”. Класическото “Джони Уокър” червен етикет, “Балантайнс”, “Тийчърс” ,”Уайт хорс” и др. Отначало е по-евтино – 4-5 долара бутилката (моля, който има точни спомени за цени, да допълни). Но в последните 10-ина години от социализма бутилката струва 6-7 долара, или в т. нар. бонове – валутни лева, хартийки приравнени към долар, които българската Външнотърговска банка раздава на вложителите, вместо да им дава долари.
През 70-те и 80-те уискито сатава символ на западно, вносно, на фона на оскъдния социалистически пазар. От златистия цвят в бутилката сякаш пробива светлина отвъд Желязната завеса и свободния западен начин на живот, по-високият стандарт, по-качествените стоки…
И така – от трибуната на партийни конгреси и писателски форуми говорят за светлото бъдеще на комунизма, а след това сядат в бара и поръчват уиски. Заветните бутилки със златист цвят и атрактивен дизайн и етикети привличат погледа и неминуемо се сравняват с бутафорното родно производство. Първенците на режима тайно и явно пият уиски. За тях има специално снабдяване от магазин към правителствения хотел “Рила” с най-елитни вина и ракии от избата в резиденция “Евксиноград”, каквито ги няма на пазара. Включително и няколко марки уиски, които трудно се намират с български пари в магазина. Там се продава и 20-годишен коняк “Евксиняк” и марки вина, които никой не е виждал. Но, партийният елит предпочита уиски. Зетят на Живков, Иван Славков, е като рекламно лице на шотландското уиски. Отначало експериментира с различни марки, накрая се спира на “Чивас Ригал” и навсякъде пие такова.

Заведението в подлеза пред ЦУМ около 1980 г. Снимка: "Изгубената България" - lostbulgaria.com
Има обаче една любопитна подробност – за дипломати се прави 50% отстъпка от цената на уискито в „Кореком“. Има и специални дипломатически магазини, но в „Кореком“ можед да купиш на половин цена, като покажеш дипломатически паспорт. А комунистическата държава отглежда много дипломати. Мисиите са пълни с всякакви измислени длъжности, част от които шпиони (тоест – разузнавачи по тогавашната терминология). И много номенклатурни кадри вътре в България пък имат дипломатически паспорт, без да работят в посолства. Огромен брой деца на въпросните дипломати и номенклатура, също притежават дипломатически паспорти. С тях в “Кореком” уиски се купува на половин цена. Ако сред състудентите ти има някой с дипломатически паспорт, само купуваш от някой арабски колега 36 долара (на черно долара върви по 2,50-3 лв. към 80-те), водиш го в „Кореком“, и за тия пари ще си купиш цял кашон уиски – “Уайт хорс”, “Балантайнс”, “Паспорт”, “Тийчърс” и т. н. Червеното “Джони” е 1 долар по-скъпо – 7 долара бутилката (3,50 с отстъпката), но е най-популярно. Даваш 1-2 бутилки за услугата на колежката с дипломатическия паспорт и след това черпиш мадамите. Направо си като онези, които жулят уиски всеки ден… Като Иван Славков – Батето…
Е, някои правят и търговия по този начин, но това са обичайни явления в икономиката на социализма…
В този период, до края на 90-те години, малцовите уискита са непознати в България. Изключение прави “Гленфидих” (Glenfidich), с характерните еленови рога на етикета, който се появява от време на време в “Кореком” и безмитните магазини. По време на социализма по-популярните малцове никой не ги внася, не ги търси и не ги познава. Впрочем до 90-те години малцовете не са толкова популярни и по света, пият ги само ценители. Ако нещо малцово се е появило в “Кореком” и безмитните, то е било само случайно, като част от някаква партида за внос, покрай масовите марки.
След 10 ноември 1989 г. има една кризисна година, след което започва тотален контрабанден внос на всякакви марки уиски и те се продават на сравнително достъпна цена около 7-8 долара бутилката. Символът на Запада вече е навсякъде, по всички рафтове и павильони. Всеки магаазин съперничи на някогашния „Кореком“, най-малкото защото продава уиски. В края на 80-те и началото на 90-те вносът на уиски в България по данни на Скоч уиски асосиешън (SWA) е около 230-250 хил. кашона (по 12 бутилки) годишно. После нараства, но сметката се губи, защото вносът е тотална контрабанда, с реекспорт, с нелегално вкарани контейнери, първоначално експедирани за другаде и т. н. По същото време, в средата на 90-те години, официалните данни на министерство на финансите за внос на уиски показват, че той е около 12 хил. кашона годишно, за които е платен акциз. Тоест – контрабандният внос е около 95%. Безмитните магазини по границите реализират огромни обороти, които практически не е възможно да продадат в тях. Всъщност те са само витрина, а количествата се продават на вътрешния пазар. През 90-те започва и масово производство на менте-уиски, от най-продаваните марки.
Уискито превзема България. Българинът започват да го бомбардират и с реклама по телевиизията. Борбата вече е само между марките. Съперник на пазара са само разните видове водка. В барове и дискотеки националното питие ракия не се продава. Но и никой не си го поръчва. Ракията не е прeстижна и е за „по-низшите“ класи, и за домашна употреба. Масовото питие все още е ракия, но представителното е уиски.
Източник:http://whisky-taste.com/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Харманли,80-те

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Харманли-Корекома,80-те

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Крумовград,80-те

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Последната смъртна присъда в България (Статия)

Годината е 1987-ма. Случва се битово непредумишлено убийство при семеен скандал. Мъж убива жена си в Казанлък. Днес за такова убийство четем всеки ден във вестника. Този тип убийци днес се разхождат с голяма усмивка на лицето си между нас. 

Но да убиеш тогава е значело почти винаги да бъдеш осъден на смърт. Да убиеш днес е развлечение и ежедневие. Това е жанрът демокрация. Но тогава, през 87-ма жанрът се нарича „развит социализъм” . Тогава Димитър удря жена си така, че тя не след дълго умира в болницата.

През 1987-ма Димитър е осъден заради непредумишленото убийство на жена си, която подозирал в изневяра. „Отечествен фронт” разказа неговата съдба (2008 г.), „появяването” му шест години след присъдата и вярата на неговите престарели родители,  че синът им е още жив.

Това е история за надеждата ведно с ужасяващата истина за изпълнението на смъртните присъди в комунистическа България. 

Тази история ни върна в годините на тихия соц – историята на един от хората, недочакали мораториума, наложен през 1989 г.

Съдбата на оживелия смъртник - от нея ще си спомните отдавна забравени неща – смъртната присъда, социалистическия затвор, безпощадната ръка на закона и тоталната липса на късмет за един човек, който ако беше убил жена си месеци  по-късно, днес щеше да е на свобода - ни повече ни по-малко. Родителите на Димитър са основните действащи лица в този разказ и може би основните виновници за неговата съдба. В тях е покълнала една надежда - че синът им ги е забравил и може би все още е някъде - лежащ по затворите, но жив. Ние трябваше да потвърдим или да отречем тази надежда породена от врачки, гледачки и информации по медиите... Но най-страшното ни откритие докато разследвахме беше, че някъде между нас бродят бивши убийци. Някъде между нас са тези, които помнят целия ужас на изпълнението на смъртните присъди в комунистическа България. Някои са държали пистолета Макаров и са прострелвали в тила хора, които по днешните стандарти на правосъдието не биха лежали и една казарма време. Случаят на последния смъртник е синтез на уникалната история на една незабравима България и един неин гражданин без късмет. И цяла една епоха, пречупена през съдбите на едно семейство обикновени българи. Те силно вярваха, че синът им, осъден на смърт, е още жив някъде по затворите. Или на друго място. Понеже в една статия пишело, че синът на бай Димо, който се казва Димитър е жив в затвора в Белене, където всеки ден отново и отново с всяко потропване очаква да дойдат и да му изпълнят присъдата. Надеждата им беше подклаждана и от факта, че  не разполагаха с дрехите и гроба на убитото си дете.

Издирвахме гроба на Димитър Димов Димитров. Ходихме и по затворническите гробища. Там също ни очакваше ужасна изненада – къде погребваха смъртниците на комунистическата правораздавателна система?!? Къде са гробовете на осъдените на смърт по времето на комунизма? Страшни неща научихме...

Ние разбрахме истината по случая Димитър Димов Димитров. Истината е злокобна и не засяга само семейството на Димитър. Истината по този случай засяга цяла една епоха. Историята на оживелият смъртник. Едни родители на осъден на смърт по времето на комунизма ни помолиха да разберем има ли шанс техния син да го е хванал мораториумът върху смъртните присъди през 1989-та. Ако няма шанс помолиха поне да намерим гроба му. Надеждата беше силна - ако присъдата е изпълнена в началото на годината 89-та то това означава, че Димитър е последният или един от последните хора без късмет застреляни от упор в тила от доброволец от управата на затвора. Но ако присъдата е изпълнена – тогава къде е гробът на Димитър? Сигурно е в някое затворническо социалистическо гробище? 

След като от Министерство на правосъдието не пожелаха да ни съдействат за повече информация, твърдейки че присъдата е изпълнена на 17 януари 1989-та година ние тръгнахме да търсим гроба на Димитър. Но гроб нямаше. Отказаха ни всякакво съдействие за намиране на тленните останки на един човек, убит от държавата преди 1989-та. Нямали сме право на тази информация, защото в нея са „замесени трети лица”... Замесени трети лица – това означава, че екзекуторът на Димитър е някъде около нас и сигурно се радва на добра пенсия. Не обвиняваме в нищо този човек, но все пак тръпки ме побиват като знам, че това може да е седящият на пейката пред нас пенсионер. И коя новина може да е по-лоша за една майка от тази, че синът й най-вероятно е разстрелян – по-лошата новина за една майка е, че синът й няма гроб. Явно няма и да има. Такива бяха порядките на комунизма - осъдените на смърт са заравяни като кучета в някоя непристъпна местност. 

Стотици присъди без гробове. Стотици майки – без място за оплакване на децата си...

Минаха 23 години от мораториума над смъртните присъди у нас. За тези години никой не пожела да каже къде са тайните гробища на режима. Оцелели затворници казват, че са на 20 минути път с камионетка от затворите. А може да са в изоставени мини. Може да са в ниви или лозя. Или може да са навсякъде. Някой ден тези кости ще изскочат и ще тормозят любителите на комунистическата идеология в съня им. А за онези , които мразят времената преди 89-та - заслужава си, най-малкото заради тези стотици заровени като кучета обикновени престъпници.

Последното право на майката и на осъденият на смърт не се е спазвало. Майката на Димитър Димов Димитров – леля Марийка Хърсева, въпреки смяната на режима и до днес не знае къде са костите на сина й. Четири години след разследването ни се оказа, че тя може би ще си отиде спокойна от този свят. Четири години по-късно и около 24 след разстрела на сина й, една майка спечели дело срещу държавата. Съдът отсъди, че тази жена има право на достъп до всякаква информация, свързана с присъдата на сина си. Сега остава да разберем как, къде и какво се е съхранило от студените досиета на кръвожадния комунизъм...
Вчера казахме на леля Марийка за тази малка нейна победа. А тя се просълзи и отговори: „Ами ако пише, че е жив!”


Източник:http://www.lentata.com/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ