ЦУМ в София е един от най-емблематичните търговски обекти в България, който има богата и интересна история. Построен през периода на социализма, ЦУМ е символ на модернизацията и развитието на столицата. Магазинът отваря врати през 1957 година и бързо се превръща в център на търговията и социалния живот.


Архитектурата на ЦУМ е дело на известния български архитект Коста Николова. Сградата е проектирана в класически стил, характерен за социалистическата епоха, с масивни колони и просторни зали. ЦУМ е разположен на централно място в София, което го прави лесно достъпен за жителите и гостите на града.

По време на социализма, ЦУМ е бил мястото, където хората са можели да намерят разнообразни стоки, които в други магазини са били дефицитни. Той също така е служил като социално средище, където хората са се срещали и обменяли новини. Магазинът предлага широка гама от продукти, включително облекло, обувки, техника и домакински уреди.



Снимки от яхтата на боса на ВИС-2 Георги Илиев, на които той позира на любимото си място само часове преди да бъде убит, се появиха години след неговата смърт, съобщава сайта HotArena.net.


Кадрите от баровската „Маями“ бяха качени на фен страницата на несъществуващата днес мутренска групировка във Facebook. Администраторът й е посочил, че интригуващите снимки са предоставени от Константин Иванов. Той дълго време пазел кадрите, но най-после решил да ги сподели с феновете на Жоро Илиев, който се превърна в истинска легенда след убийството му през август 2005 г., пише flagman.bg.

Публикуваните в интернет фотоси разкриват как е изглеждала отвътре яхтата на покойния бос от ВИС-2. Яхтата „Маями“ е любимата играчка на Георги Илиев. Тя е закотвена на пристанището край Слънчев бряг и на 25 август 2005 г., когато той е убит пред дискотека „Мултиплейс“ в курорта.


Докато е жив, босът от ВИС-2 предпочита да провежда най-важните си срещи именно на борда на гъзарската лодка. Яхтата е сред най-луксозните за времето си, пише nauho.bg. Тя е марка „Азимут“ – 80 и е купена за 4 млн. лева. Кръстена е на съпругата му Мая Илиева. Жоро любовно я наричал Маями – закачка между тях след посещението им в Америка.


За рождения ден на съпругата си през 2003 г., когато тя станала на 30 години, Жоро й връчил ключовете на яхтата с уговорката, че той също ще я ползва, пише „Всеки ден“. Така голямата лодка се превръща в любимото му убежище. Илиев редовно обикаля с нея морските ни курорти, пътува и до Гърция. Когато има важни разговори, ги провежда на борда на „Маями“. По този начин е сигурен, че никой не го подслушва.


След смъртта на съпруга си вдовицата Мая не желае да ползва яхтата. Тя й навява лоши спомени и решава да я продаде. Спазарява се с братя Диневи, които взимат плавателния съд на половин цена – само за 2 милиона лева. Бизнесмените от Свети Влас я използват за кратко и после я продават на турчин, занимаващ се с хотелиерство и инвестиции във футбола.



Според хора от подземния свят братя Диневи се уплашили, че яхтата е прокълната. Врачка казала на майка им, че трябва незабавно да продадат „Маями“, за да не ги застигне лошата съдба на предишния собственик. По тази причина братята спешно я обявили за продан. Дали я на турчина доста евтино – само за 1,4 милиона лева./струма.ком



Тя бе едно от най-красивите лица на екрана през 60-те и 70-те години. Завърши живота си трагично. Отне й го най-близкият до нея, по особено мъчителен начин...


Актрисата Виолета Донева бе убита по особено мъчителен начин през октомври месец 2022 г. на 79-годишна възраст. Тялото й бе е открито в дома й на 22 октомври. Полицията разбива вратата на апартамента й в столичния кв. „Изток“ и открива“следи от насилие“ по тялото на актрисата. Разследването установи, че е убита от внучка си, която е наркоманка.


Виолета Донева има десетки роли в киното и театъра, преди да слезе от сцената в началото на новия век.


Звездата на Виолета Донева в киното изгрява още преди да навърши 20 години. Тогава тя партнира на Апостол Карамитев във филма „Двама под небето“ (1962) на режисьора Борислав Шаралиев. Със същия режисьор тя снима „Сбогом, приятели“ (1970) – филм за отношенията между учители и ученици, който привлича тогавашното младо поколение. 


В началото на 70-те години тя печели публиката и с филма „Обич“ на Людмил Стайков, който е първият и съпруг. Играе и в театъра. 


През 70-те тя получава награда за ролята си във филма „Допълнение към Закона за защита на държавата“ на фестивала в Сопот, Югославия. Този филм на Людмил Стайков има и две награди от Италия. 


През 80-те години участията на Виолета Донева в киното намаляват и тя играе предимно във военния театър и в театър 199 в София. От 2008 до 2010 е директор на общинския театър „Възраждане“. Превежда пиеси на Хенрик Ибсен, Албърт Гърни и Едвард Радзински. Пише за вестник „Стандарт“. На снимката: Виолета Донева в дома си, януари 1980 г.


Виолета Донева е дъщеря на офицер, убит от т. нар. Народен съд през март 1945 г. – Павел Джингаров. Тя приема името на втория си баща – актьора Кирил Донев. Бракът и с режисьора Людмил Стайков, който е близък на комунистическите власти, трае само няколко години, от които остава общият им син Иво, днес режисьор.


След това тя се омъжва за приятел от детските си години – баскетболиста Атанас Грънчаров. Виолета Донева бе убита два месеца след смъртта на мъжа си, когато вече живее сама.

Източник: svobodnaevropa.bg



Построена през Първата световна война, линията свързвала Бараково и Кочериново с манастира и играела огромна роля за дърводобива и пътуванията. По нея са минавали не само дървени трупи, но и хиляди поклонници, а дори и цар Борис III. 

През 1947 г. теснолинейката превозва над 237 000 пътници!

Локомотивите били парни, германски и американски, със скорост цели… 12 км/ч.

Имало дори специален царски вагон и летни открити ремаркета.

Последният влак потегля на 31 март 1960 г. – украсен с черни знамена, изпратен от монаси, работници и цялото Рилско корито.

Днес от тази уникална железница почти нищо не е останало, но споменът за нея живее в изложбата и музея в с. Бараково, организирани от Методи Панайотов.

Историята на Рилската теснолинейка е едновременно горчива и величествена – част от нашето наследство, което не бива да забравяме.


Врачаните братя Балабанови - пионери на българската индустриализация, построяват линията, за да обслужва концесията за добив на дървесина


Близо шест десетилетия след закриването й Рилската теснолинейка продължава да “провокира” спомените на жителите от Югозападна България, а и от други краища на страната. Екскурзиите до Рилския манастир с теснолинейката (т. нар. дековилка) през първата половина на ХХ век оставят незаличими следи и “подклаждат” неизпълними идеи за възраждане на това съоръжение. А то е било изключително инженерно постижение и за него напомня пътуваща документална изложба, организирана от жителя на рилското с. Бараково Методи Панайотов. Изложбата дебютира в София, продължи през Дупница и предстои да намери постоянен пристан в двора на Балабановата фабрика в с. Бараково.


Но как започва всичко? През 1902 г. братята Тодор и Кото Балабанови от Враца печелят 20-годишна концесия за експлоатация на гората на Рилския манастир. Братята са пионери на индустриализацията на България след Освобождението. Тодор е борец за национално освобождение, а през 1903 г. е основател на Съюза на българските индустриалци и е негов председател до смъртта си през 1912 г. Построява жп линията Перник - Радомир (1897), Лъвовия мост и хотел “Империал” в София, спиртната фабрика в Мездра.


Прочутото писателско кафене, строено в стила на виенския сецесион в началото на ХХ век, се е помещавало в неговата къща до Руската църква в столицата.


След спечелване на рилската концесия Балабанови построяват две фабрики (дъскорезна и мукавена) в с. Бараково, разположено на р. Рилска в долината на планината, малко преди вливането в р. Струма.


Балабановата фабрика има собствена десетилетна история, свързващата интереси личности и съдби: поетът Никола Вапцаров работи и живее там през 30-те години на ХХ век, сключва брак с Бойка, а новороденият им син Йонко се разболява и умира; през 1921 г. около 600 руски белогвардейци (хора от висшето общество или заможни земевладелци) се заселват в района на фабриката и започват работа; талантливият поет Биньо Иванов (1939 – 1998) е роден и живял във фабриката, на която посвещава и свои стихове…


Първоначално дървените трупи се свличат до фабриката примитивно: реката е била пълноводна, трупите са спускани и плавали по водата, направлявани по цялото 42-километрово трасе от многобройни работници. Това провокира Тодор Балабанов да потърси универсално решение чрез изграждане на железница. Поради административно протакане и законови забрани Тодор Балабанов не може да види бараковската фабрика свързана с жп линия, тъй като умира през 1912 г. Мечтата е осъществена от сина Иван Балабанов.


Строежът на теснолинейката започва на етапи в хода на Първата световна война в края на 1915 г., а на 13 септември 1916 г. фабриката е свързана с жп мрежата в Струмския район. Изпълнява военни функции, тъй като за нуждите на армията е необходим дървен материал за железопътни строежи. До 1918 г. теснолинейката достига до метоха “Орлица” над с. Рила, през 1922 г. - до устието на р. Илийна, през 1924 г. - по бричеборския склон до Рилския манастир. Малко след това линията достига до крайния си район гара Черней, на 3,5 км над манастира под в. Черней, с множество къси разклонения. През 1937 г. е пусната в експлоатация нормалната жп линия Дупница - Горна Джумая, а гара Кочериново става начална (претоварна) гара на теснолинейката. През 1942 г. целият участък от с. Рила до Рилския манастир става държавна собственост в лицето на БДЖ. Строят се много къси разклонения, собствеността се “преплита” между много стопани: през 1945 г. са открити три нови клона и към 1947 г. в долината на Рилска река и притоците линията достига най-голямото си развитие - текущ път на основната линия Кочериново - Рила - Рилски манастир (36,9 км), гарови коловози (5,6 км), горски и индустриални клонове (10,7 км), общо - 53,2 км релсов път.


Междурелсието е 60 см. В началото вагоните са само товарни, след това се включват и пътнически (1927 г.). Локомотивите са парни, американски и германски (произведени в гр. Касел), движели се със скорост 12 км/час. Вагонният парк е разнообразен и обновяван постоянно, включва товарни и пътнически вагони. Имало и царска машина за височайши особи (ползвана от цар Борис ІІІ, Елин Пелин и др.), санитарен и пощенски вагон. За топлите летни месеци се ползват пътнически вагони тип ремаркета.


През януари 1944 г. покрай англо-американските бомбардировки над Дупница е обстрелвана и теснолинейката, има и ранени.


През 1947 г. по теснолинейката към манастира са превозени 237 437 пътници. През 50-те години превозите постепенно намаляват, тъй като дърводобивът се ограничава, манастирските поклонници намаляват, а автомобилният превоз конкурира влаковия. През 1959 г. по теснолинейката са превозени 130 000 души.


Последният влак потегля от Рилския манастир на 31 март 1960 г., украсен е с по две черни знамена в началото и в края, всички монаси и работници идват на изпращането, локомотивната спирка пищяла непрестанно за сбогом, а населението по цялото Рилско корито излязло за последно “сбогом”.


Тъжна е историята на дековилката след закриването й през 1960 г. В следващите две години постепенно релсите са демонтирани от БДЖ. Но по-голяма част от инвентара, обслужващ жп линията, е оставен безстопанствен, а местните хора отмъкват релси, стрелки, фенери, табели на спирките и пр. След сложни приватизационни и реституционни маневри до 2000 г. Балабановата фабрика е почти унищожена и нарязана на скрап, включително и остатъците от локомотиви и вагони, разположени в двора. Подобна съдба имат локомотивът и вагонът от теснолинейката, оставени като експонати във външния двор на Рилския манастир: пред очите на туристи, монаси и полицаи през м. април 2000 г. те са отнесени в неизвестна посока от “находчив” бизнесмен. Теснопътно локомотивче от дековилката е поставено през 1974 г. пред жп депото в гр. Дупница заедно с няколко вагона. Постепенно са изпочупени и оставени на произвола на съдбата.


Неотдавна е сключен договор с БДЖ и сега локомотивът е изложен пред музея на братя Балабанови, организиран от Методи Панайотов в дупнишкото с. Бараково.

Източник:trud.bg



Родена е на днешната дата преди 99 години във Видин. Може да не е имала някакви фундаментални роли, обаче пък личният й живот е по-интересен и повратлив от сапунка


На 4-ти юли, преди 36 години българската сцена остана без една от най-талантливите си актриси. Леда Тасева почина на 62 г. след тежка битка с рака. Не искаше да се предаде, играеше почти до сетния си час. Зрителите обожаваха онова нейно спокойно, аристократично излъчване, което я правеше неповторима, различна.


Тя завършва актьорско майсторство в класа на Стефан Сърчаджиев във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”, играе в театъра, киното и телевизията. За нея не е важно дали ролята е главна, или не е – важно е да я обикне, да я разбере, да я пресъздаде. Затова и публиката още я помни от филми като „Да обичаш на инат” и „Звезди в косите, сълзи в очите”, но най-вече в телевизионния театър „Харолд и Мод”, постановка на Хачо Бояджиев, която през 1986 г. превърна Леда Тасева и Стефан Данаилов в незабравим актьорски тандем. Затова и през 2002-а, когато реши да постави отново пиесата на Колин Хигинс за странната връзка между 80-годишна старица и 20-годишен хлапак, проф. Бояджиев посвети премиерата на „голямата Леда”.


Днес, когато пишат за Леда Тасева, а то е изключително рядко, я изкарват дисидент. Истината е, че тя имаше титлата „заслужил артист”, орден „Кирил и Методий” – първа степен, и всички други атрибути на признание от режима. Просто жената си беше странна и затова правеше впечатление в едно униформено време. Може да не е имала някакви фундаментални роли, обаче пък личният й живот е по-интересен и повратлив от сапунка.



В биографиите на Леда Тасева, чието истинско име е Виолета, пишат за два нейни брака. Истината е, че тя има 3. Първия го премълчава, понеже е с неудобен за системата човек – нейната първа любов Дачо Цанков.


Неговата „непригодност” се състои във факта, че е племенник на проф.Александър Цанков, наричан в онези години „кръволок”, който въвежда след своя преврат през 1923 г. политика на повсеместен терор. Изтрепан е сума народ, включително поета Гео Милев и журналиста Йосиф Хербст. Вследствие на този терор като отговор на комунистите избухва атентатът в „Св. Неделя”. Цанков избягва от България и се преселва при цар Фердинанд, а след смъртта му бяга, за да не бъде арестуван при Нюрнбергския процес срещу нацистите в Европа, като следва много от приятелите на Хитлер, а според легендите и самия Фюрер, в Аржентина. Там и умира. Но синът му остава. Освен произхода, той има и друг проблем – твърде слаб е ангелът му и не може да се сдържа и да не ляга с всяка жена. Нещо, което толкова наранява Леда Тасева, че намразва мъжете


Родената във Видин, но отраснала в София бъдеща актриса се влюбва в него като братовчед на най-добрата й приятелка. Майка й е против да се жени за човека, който отнема девствеността й, но тя смело се хвърля към брака. Поради което е изгонена от дома си. Той й наема стая в апартамента на оперната певица Мара Хинова, която я утешава при многобройните му хойкания. Практически съпругът не живее с Леда. Той си намира работа като шофьор в американското посолство. Но скоро е интерниран. Като негова законна жена, Леда го следва и дори е щастлива, защото в новото им местоживеене край язовир „Копринка” плейбоят ще бъде само неин.


Но скоро локацията на изгнанието е сменена с изселване в нейния роден  Видин. Живеят в къщата на нейната братовчедка до момента, когато става страшна засечка. Леда, която започва работа в местния театър, за да издържа себе си и любимия, се прибира ненадейно в стаичката им. И заварва съпруга си с нейната братовчедка


Благодарение на роднина – голям партиен началник, й е позволено да се върне в София, където се записва във ВИТИЗ. Това официализира любовта й с нейния преподавател Стефан Сърчаджиев. Двамата се запознават на снимките на един от първите български филми „Утро над родината”, помнещ се до днес главно с рефрена от неговата песен „Свири хармонико, свири”. За работата я урежда нейната приятелка Жана Стоянович, която и запознава Леда с бъдещия й съпруг.


Мъж №2 обаче трябва да бъде разведен с половинката си Ани Фаденхехт, майка на друг „заслужил артист” – Йосиф Сърчаджиев. И Тасева прави всичко възможно връзката им да бъде разкрита от неговата съпруга, което естествено се и случва.


Леда е безжалостна, защото иска да изтрие петното от Дачо, да вземе победа над мъжете, да им го върне тъпкано и да се почувства покорителка. Успява да се омъжи за по-възрастния господин, който дава тласък на кариерата й. Това е важно и поради друго обстоятелство – Леда винаги е в конкуренция със своята сестра Ирина – една от примите на Народния театър.


Отмъщението на съдбата обаче не закъснява


Леда е развела Сърчо, което ще й бъде върнато тъпкано, когато нейният трети съпруг Иван Андонов я напуска заради друга жена. Тасева забива младежа, който е цели 8 години по-малък от нея. Самото им бракуване е огромен скандал дори за артгилдията при соца, където нравите са малко по-разкрепостени от общоприетите за онова общество. Те са приели разведената вече 2 пъти Леда – разводът по онова време е дамгосан от Партията, освен от католическата църква на Запад  – да се омъжи за младо момче. Но когато се разбира, че Иван живее успоредно и с Люба Маричкова, заради която се разделя с Леда, шумът е оглушителен.


„Заслужилата артистка” остава сама до края на дните си официално или поне никога повече не се омъжва. Гадна  мълва я свързва с кого ли не, дори с Бригита Чолакова


Журналистката по онова време е първа красавица на България и тв звезда №1 със западняшкия си стил, наследен от немската кръв във вените.


Истината е, че Леда ограничава своя приятелски кръг, прави закрити вечеринки в дома си, недалеч от Южния парк и поддържа бохемски начин на живот, но такъв, който не се набива в окото на обществото.


В кариерата си обаче продължава да играе ролите на отчаяни застаряващи жени. Няма как да не си я спомняте от класиката на късния соц „Да обичаш на инат”, където играе точно такава, много близка до себе си героиня. Или от култовата тв постановка „Харолд и Мод” на Хачо Бояджиев, където е стара и патила на фона на младия левент Стефан Данаилов.


10 дни преди да почине от рак,  Леда продължава да играе на сцената. Не иска да изгуби и последното, което я свързва с живота. Предава Богу дух на 4 юли, когато други се раждат. Това става само 4 месеца преди на 10 ноември 1989 г. да падне режимът на Тодор Живков.


Източници:afish.bg/slava.bg


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: