Българският антифашистки съюз с прискърбие съобщава, че на 18.01.2025 г. ни напусна БОЙКО ГЕОРГИЕВ ДИМИТРОВ", съобщи председателят на съюза Евгений Белий във фейсбук профила си. 


"Бойко Димитров е роден на 5 юни 1941 година в Плевен и съвсем малък остава сирак – неговите родители Коста Златарев и Мара Денчева от Плевен загиват в антифашистката съпротива (1941-1944г.) 

През 1946 година е осиновен от другаря Георги Димитров  През 1963 година Димитров завършва Института за международни отношения в Москва, след което работи в българското представителство в Организацията на обединените нации в Ню Йорк (1964 – 1966). През 1967 г. става член на БКП. До 1968 г. е служител в администрацията на Министерския съвет. 

От 1969 до 1974 г. работи в Института за външна политика и е главен редактор на списание „Международни отношения". От 1974 до 1978 г. е служител в апарата на Централния комитет на БКП.

От 1978 до 1982 г. е посланик на България в Хавана. През 1981 става член на ЦК на БКП. След завръщането си в България отново е на служба в апарата на ЦК. на БКП. Министър на външните работи от 1989-1990 г. 

Член на Висшия съвет на БСП (1990-1994). Народен представител в Седмото Велико Народно събрание-1990-1991 г.



Сред марките и цените на четирите хиляди леки автомобила, продадени у нас през 1959 г., няма съществени промени спрямо предходните години, но гамата от предлагани модели е обогатена от ново западно попълнение – Simca Aronde. 


По това време френската компания, също както и Renault, предлага ограничени серии от своята продукция в няколко страни от Източна Европа, като преобладаващата част от тях са лансирани в Чехословакия. Въпреки символичните продажби в България фирмата не се отказва така лесно и от нашия пазар и в периода 1956 – 1968 г. присъства без изключение със собствен щанд на Пловдивския панаир. През 1961 г. Simca дори предлага изгодна оферта за построяването на монтажно предприятие на територията на ВМЗ в Ловеч с годишен капацитет 18 000 леки автомобила от моделите Aronde и Ariane.


Любопитен акцент от родния автомобилен пазар през 1959 г. е дебютът на малолитражните западногермански автомобили Glas, което е отразено и в бр. 12 на в. „Авто Мото“ от същата година:

„Неотдавна по улиците на София се появиха три малки автомобила, които привлякоха вниманието на много граждани. Това бяха западногерманските автомобили Гогомобил от 300, 400 и 700 куб.см….…През 1960 г. у нас ще бъдат внесени известен брой автомобили Гогомобил от моделите 300, 400 и 700 и фургон. Цената на отделните модели, които ще се внасят и продават у нас, не е още установена“.През същата година са доставени и първите бройки на атрактивния роудстър ?koda 450, по-късно преименуван на Felicia, който струва 29 000 лева. Сред останалите нови леки автомобили, внесени в по-големи количества, е и Warszawa M20.


През 1959 г. у нас пристига първият и единствен за този период екземпляр на Trabant 600. Две години по-късно е внесен още един брой и едва през 1963 г. тук са лансирани първите 2500 екземпляра от популярния малолитражен автомобил. Интересно е да се отбележи, че през 1959 г. по софийските улици се появява и един екземпляр от луксозната източногерманска лимузина AWZ “Sachsenring” P240, пряк наследник на Horch. През същата година с разпореждане № 1624 от 20 октомври са закупени 10 леки автомобила „Волга“ ГАЗ-21 за нуждите на МНО. Вносът от СССР в рамките на 1959 г. възлиза на 4549 леки автомобила, като основната част от тях са предназначени за държавни ведомства.

В самия край на 1959 г. в навечерието на новогодишните празници е официално открит и първият в България и единствен за годините на социализма самостоятелен автомобилен магазин. Модерният шоурум, разположен в центъра на София на ъгъла на бул. „Георги Димитров“ и ул. „Жданов“ (сега бул. „Мария Луиза и ул. „Пиротска“) е официално отворен за посетители през декември 1959 г., което е отразено подробно в бр. 1 на в. „Авто Мото“ от 1960 г.:„Стотици хора се трупат всяка вечер пред блесналите витрини, зад които огрени от силна светлина, искрят хубави автомобили, мотоциклети, моторолери и мопеди. Новият магазин за продажба на автомобили, мотоциклети и части за тях – филиал на ЦУМ, бе открит в началото на декември миналата година и вече развива богата дейност. Ще го намерите лесно, щом като по булевард „Г. Димитров“ завиете по улица „Жданов“ – неговите витрини са най-светли и пред тях винаги има замечтани зрители…“


В открития през декември 1959 г. специализиран автомобилен магазин в столицата са изложени ГАЗ-21 „Волга“ (35 000 лева), МЗМА „Москвич“ 407 (23 000 лева), Renault Dauphine (21 500 лева), Wartburg 311 (20 500 лева) и ?koda Octavia (21 000 лева), но тук е редно да се отбележи, че единствено двата съветски автомобила могат да се купят веднага (и „без формалности“ както посочва в. „Авто Мото“), докато останалите се продават само по списък…


 


През 1987 година цял град се изрежда да посети Spa & Beauty-то на соца! 

Днес няма и помен от него... 

След успехите постигнати в популярните из цялата страна „Улица на услугите“, модна къща „Галатея“ и делфинариума, неотдавна (1987 г.- бел. р.) във варненския квартал Петлешев беше открит Дом „Младост“, където се предлагат отлични условия за почивка и укрепване на здравето.


Целият комплекс е построен върху естествен геотермален извор. За първи път в България отоплението на сградата е лъчисто-чрез извираща гореща вода. Водата се използва в двата открити басейна, които заемат площ  500 квадрата.



В центъра на сградата е закрития басейн, около който са разположени всички кабинети, спортни зали, фризьорски салони. На втория етаж в близост с четирите сауни са ваните за подводен масаж. Тук са десетте козметични кабинета и четирите солариума. Има и голям салон за аеробика. Посетителите на центъра могат да ползват консултациите на лекари-дерматолози, физиотерапевти, диетолози и др.





Дом „Младост“ е построен за 7 месеца вместо за предвидените две години благодарение на доброволния бригадирски труд на служителите от системата на „Битови услуги и местна промишленост“. Строежът е финансиран от Банката за икономически инициативи.


 


— Миташки, айде отиди пусни грамофона, стига сме свирили само на простаците вечерно време! — Павката


Жорето: Как го постигате, другарьо Миташки. Такъв млад и с дъщеря за женене.

Миташки: Млад съм, бе. Млад съм. И ми се живее. Живее ми се, бе!


Миташки показва колата и мята ключовете към младоженеца: Айде сега целувай ръка, че тая ръка ще ви храни!

Жорето: Ей, Павка, така и аз се женя.

Павката: Еми какво чакаш! Бягай и целувай ръка! Може и на теб да ти купи кола.— Ти само за ядене мислиш, ама слушаш радио и вечер си пускаш телевизора, нали?

— Абе Гоше, к’во се разправяш с тоя бастун бе. Слушай бе…

— Чакай малко, чакай… На практика ти отричаш нуждата от изкуство, така ли е?

— Нищо не отричам аз, ама и да пускам телевизора и да не го пускам, като е празен долапа…

— Да, за долапа си прав, обаче само с пълен долап не може, трябва и…


Ама вчера Миташки беше върз?л кънките. Какви осморки прав? по дансинга… Направо Роднин? и Зайцев!


Из „Оркестър без име“


Димитър Манчев е български артист и киноартист, който изиграва над 150 роли в театъра, киното и телевизията.


През 1962 година постъпва в трупата на Сатиричния театър, където преминава целият театрален творчески път на Манчев. До последната си роля той остава верен на любимия си театрален жанр – сатирата.


Снимал се е в 12 български игрални филма.


Най-популярната роля на Димитър Манчев в киното е на Миташки в българския филм „Оркестър без име“ (1982).

Другите му изяви на големия екран са в „Горещо пладне“ (1966), „Понеделник сутрин“ (1966), „Последният войвода“ (1968), „Герловска история“ (1971), „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973), „Топло“ (1978), „Роялът“ (1979), „Непълнолетие“ (1981), „19 метра вятър“ (1986), „Трака-трак“ (1996) и „Рапсодия в бяло“ (2002).


Едни от най-запомнящите му се роли на сцената на театъра са: Коваджик („Свинските опашчици“ от Ярослав Дитъл), Щатала („Смъртта на Тарелкин“ от Александър Сухово-Кобилин), г-н Фратю („Чичовци“ от Иван Вазов), Хесапов („Островът“ от Борис Априлов), Оргон („Тартюф“ от Молиер), Булингер („Швейк през Втората световна война“ от Бертолт Брехт), Гечев („Римска баня“ от Станислав Стратиев).



Ранните часове на 26-ти април, 1986-та година. 4-ти реактор на атомната централа в Чернобил експлодира и изхвърля в атмосферата огромен радиоактивен облак, който 2 дни по-късно е засечен в Швеция и светът научава за най-голямата ядрена катастрофа в историята на човечеството.


Мини сериалът на HBO носещ името на съветската централа стана хит преди няколко години, а плувният комплекс в


Припят беше едно от спортните съоръжения, показващи комунистическия начин на живот. Много по-интересна обаче е историята на другия спортен обект в града, а именно новопостроения стадион „Авангард”, който трябва да приема домакинските мачове на местния „Строител” (Припят).  Или поне така е трябвало . . .


В началото на 70-те в СССР започва развитието на атомната енергетика и близо до неголемият тогава град Чернобил, възниква един от наричаните по онова време „атомград” населени места, а именно Припят. За нуждите на местното население се организира и футболен клуб „Строител”. В началото там играят футболисти от съседното село Чистогаловка, което разполага с един от най-добрите тимове в областта. Да ‘ритат’ в Припят пристигат най-големите звезди на селския тим Виктор Пономарьов, както и братята Николай и Валентин Литвини, като почти всички играчи са зачислени фиктивно на работа в атомната електроцентрала.


Валентин Литвин години по-късно заявява в интервю за вестник Soviet Sport “В Припят всеки обичаше футбола, поне 2000 души идваха на мачовете ни.”


С бранителя в редиците си, „Строител” печели регионалната купа в края на 70-те години, а в началото на 80-те с назначаването за треньор на бившия нападател на „Динамо” (Киев) Анатолий Шепол, амбициите на клуба нарастват. Голямата цел на „Строител” (Припят) в онези времена е да спечели шампионската титла в първенството на физкултурните колективи в Украйна, за да влезе във втора лига на СССР и да получи нещо като професионален статут.


Преди експлозията . . .

Мечтата насмалко да се сбъдне през 1985 г., но в крайна сметка тимът завършва на второ място, на 4 точки зад лидера Нефтяник (Ахтирка). Все пак „черно-зелените” от атомния град записват редица успехи, като например 3-те поредни регионални купи в периода 1981-83 година.


В онези времена „Строител” играе на първия стадион в Припят, чиято трибуна обаче е съвсем малка. Затова градската управа започва строителството на новия футболен комплекс „Авангард“. С 5000 места, осветление и козирка, стадионът вещае светло бъдеще и футболни успехи. Официалното му откриване трябвало да се състои на празничния 1 май 1986 г. с масови физкултурни съчетания, парад и речи на партийните големци от региона, а на 26-ти април е предвидено да се изиграе първият мач на новия стадион, в който „Строител” трябва да излезе в полуфинална среща срещу отбора на „Машиностроител” (Бородянка).


Нощта на 25 срещу 26 април се оказва паметна. Четвърти реактор на атомната електроцентрала в Чернобил експлодира. Жителите на Припят виждат блясък и разтърсващ грохот. В далечината се виждат пламъци, а скоро пожарникарите в града са призовани да се включат в потушаването им. Това обаче далеч не е първият инцидент в Чернобил по това време и затова до паника не се стига. Частично разтопяване на главното ядро на един от реакторите създава авария още през 1982-та година, а през априлската нощ на 1986-та година жителите предполагат, че този инцидент не е по-различен от онзи 4 години по-рано и че пожарът бързо ще бъде овладян.


С настъпването на изгрева и привидното потушаване на пожара, нищо не подсказва, че градът е преживял най-голямата атомна и екологична катастрофа в историята на човечеството. Единствено возилата, пръскащи анти-замърсители по улиците индикират за нещо по-обезпокоително, а до началото на евакуацията ще изминат повече от 2 дни.


Гореспоменатият Валентин Литвин прекарва нощта преди мача в съседното село Ямпил със семейството си. Връщайки се за тренировка в 9 сутринта на 26 Април, той е спрян от полиция в постъпите на Припят: „попитах ги какво е станало, но те не знаеха нищо за случилото се. Затова пресякох моста и се запътих директно към стадиона” споделя Литвин.


Там играчът се присъединява към наставника и останалите играчи и научава следните новини: Автобусът на ФК Бородянка е спрян някъде в близост до Чернобил и му е изрично забранено да премине към града и стадиона. Литвин тогава решава да се запъти до централата на отбора, за да разбере дали мачът ще бъде отменен. Малко след като стига до 9-етажната сграда, Литвин научава за кацането на хеликоптера на игрището. Тогава взима решение да се качи до последния етаж на централата и да наблюдава случващото в посоката на стадиона и тази към Чернобил.


“Видях непрестанния дим, който се извисяваше от четвърти реактор в Чернобил” разказва Литвин. “Информацията, която получавахме от властите и военните не само, че беше крайно недостатъчна, но беше и абсурдна. Дори и не помисляхме, че реакторът би могъл да експлодира. Разбрахме за случилото се, едва когато в Швеция (на разстояние от над 1200 километра) беше засечено невъобразимо високо ниво на радиоактивност.”


Близо седмица след аварията се установява 30-километрова високо радиоактивна зона, а жителите на Припят са евакуирани. За последен път те виждат града си и се сбогуват набързо с отбора си. Насред отливите от хора, които се евакуират от региона, намиращ се на север от днешната украинска столица е и 9-годишният Андрий Шевченко. Все още млад юноша в Динамо, Шевченко е временно евакуиран от областта Оболон в северен Киев, където се провеждат спортните му тренировки, ръководени от Олександър Шпаков. Юношите на столичния град са изпратени на лагер близо до съветското Черноморие с цел предпазването на децата от ширещата се радиация.

 

Легендарният нападател на „Милан” и украинския национален отбор разказва:


„Спомням си, че един ден баща ми се прибра вкъщи с устройство, което измерва радиацията. Играх футбол с децата от моя квартал и топката се озова на покрива на къща, която беше доста висока. Аз все пак успях да се кача и попаднах на няколко топки. Приятелите ми, тъй като бяха по-ниски, не можеха да се изкачат и аз донесох топките у дома. Когато измерихме радиацията от тях, разбрахме, че стойностите са далеч от нормалното и сочат за наличие на висока радиация… “

А какво се случва с футболистите на „Строител”? Голям брой от тях се изселват в съседния град Славутич и продължават да се състезават за временния наследник на отбора си – ФК Строител (Славутич). Не след дълго отборът е закрит и с това се слага край на последните останки от футбола в Чернобил.

Днес стадион “Авангард” в Припят си остава забравен мавзолей на футболните сенки – с прожектори, сляли се със своята ръжда и униние, терен, погълнат от бурени и дървета и приглушен вече ек на 2000 забравени фенове на работническия отбор. „Строител” (Припят) – малък отбор с немалко мечти, след 16 години съществуване тимът остава без бъдеще, погребан под тежестта на последиците от ядрената катастрофа. А ако прогнозите се сбъднат (Чернобилската забранена зона с площ от 2600 километра ще остане замърсена с радиоактивни елементи в следващите 3000 години), то съвсем няма да е скоро денят, в който отново ще видим и чуем за футбол в град Припят.

Източник:www.fourfourtwo.com


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: