Показват се публикациите с етикет РЕТРО СПОРТ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет РЕТРО СПОРТ. Показване на всички публикации
Любопитни истории преди най-важната победа на България срещу Холандия - през есента на 1968 година

България приема Холандия в световна квалификация. Двубоят е утре от 21:45 часа на Националния стадион „Васил Левски”. Двата отбора имат десет мача през годините при пълно равенство – по четири победи, а два завършват наравно. В рубриката БЛИЦ Архив отново припомняме среща от историята. Става въпрос за световната квалификация от есента на 1968 година. Тогава побеждаваме Холандия с 2:0.

ПРЕДИ МАЧА, ЛАГЕР КАТО В КАЗАРМА

България и Холандия са в квалификационна група 8 за световните финали през 1970 година. Останалите два отбора са Полша и Люксембург. На старта на квалификациите Холандия побеждава Люксембург с 2:0. Първият мач на българския национален отбор в групата е именно срещу „лалетата” на 27 октомври 1968 година. Селекционер на нашите „лъвове” е д-р Стефан Божков. Легендарният специалист е свикал под знамената всички звезди, начело с Георги Аспарухов-Гунди, Димитър Якимов, Борис Гаганелов, Димитър Пенев, Добромир Жечев, Никола Котков и Христо Бонев. Именно Зума ще се превърне в основна фигура в квалификациите. По това време пловдивчанинът вече се е превърнал в любимец на Стефан Божков. Любопитното е, че Бонев го нарича „тате”, когато се обръща към него... Двамата наистина имат по-специална връзка, а футболистът лети на терена под ръководството на Божков. 45-годишният по това време треньор има обичайна практика преди повечето важни мачове за по-специални лагери. Идеята на доктор Божков е да откъсне максимално футболистите от шумотевицата на столицата и присъствието на фенове. Затова ги кара на лагер в местността Хисарлъка над Кюстендил. Подготовката на спокойствие е няколко дни, а тренировките се водят на стадион „Осогово”. Пиле не може да прехвръкне до базата на националите над града – такова е нареждането на д-р Божков. Суровият му нрав и чепат характер са в основата футболистите да са като в казармен лагер. Дори и да имат желание, близки и роднини нямат никакъв шанс да припарят в дните преди мача. Доктор Божков дори еднолично решава по какъв начин да бъдат настанени футболистите по стаите. Селекционерът преценява кои ще си паснат помежду си. Често Гунди и зевзекът Бонев са в една стая, а Добромир Жечев, например е заедно с Иван Димитров, а след това с Кирил Ивков. Ден преди двубоя националите слизат от Хисарлъка и се настаняват в базата на... ЦСКА. По това време повечето мачове обичайно са в неделя, така че в събота отборът пристига отново в София. Футболистите използват стаите на стадион „Българска армия”, над съблекалните. Така се оказва, че звездите на Левски – Гунди и Добромир Жечев, влизат в бърлогата на врага. „Никой обаче не обръщаше внимание къде спим и къде водим подготовка. Тогава нямаше такова деление. За нас беше важно да играем за България. Просто използвахме хотела на „Армията”, защото бяхме близо до Националния стадион”, коментират част от футболистите от онзи състав.

А ГОСТИТЕ ТРЕНИРАТ В МАХАЛАТА...

По това време гостите от Холандия не прекарват най-добрите си моменти в София. Йохан Кройф не пристига за мача. Магьосникът с №14 влиза в конфликт с федерацията за премии и не пътува до България. Останалите му съотборници тренират в... циганската махала „Татарли”. Настанени са там заради липса на свободни места в хотели в София. Селекционерът на Холандия Георг Кеслер е принуден да проведе нещо като тренировка в не особено приятната обстановка наоколо. Холандците тренират на ливада, около която жителите на циганското гето са опънали да... сушат гащи и сутиени.

ДВУБОЯТ

На терена България побеждава с 2:0. Нашите са безкомпромисни и осъществяват натиск. Атаките им обаче почти до края на първото полувреме не се увенчават с успех. В 44-ата минута Христо Бонев нахлува в наказателното поле и пада... Съдията от Шотландия Бил Андерсън дава дузпа за България. Според него защитникът Ринус Израел е извършил нарушение. Холандците се хващат за главите. Протестират и твърдят, че дузпа няма. В страната на „лалетата” дори стигат и по-далеч. В следващите дни медиите вадят кадри, с които се опитват да докажат, че реферът е сбъркал и е дал несъществуваща дузпа за българите. Бонев е точен от бялата точка за 1:0. След почивката – в 65-ата минута, Георги Аспарухов прави резултата 2:0 с красив и мощен удар около границата на наказателното поле.


СЛУХЪТ ЗА ПРЕВОДАЧКАТА

А ето го и най-любопитния момент от въпросния двубой... Интересен случай се носи отпреди двубоя. Свързан е със съдията Бил Андерсън от Шотландия. При пристигането си в София на рефера е прикрепена чаровна преводачка от българските служби за сигурност. Вечерта преди двубоя шотландецът явно е бил почерпен добре. Какво точно е правил с момичето, историята мълчи. На другата сутрин в деня на срещата обаче съдията е събуден от милиционери. Информират го, че преводачката се чуди дали да не подаде жалба срещу него. Шотландецът, естествено, изпада в паника. Със сигурност му става ясно какво означава това в страна, в която тежкият комунизъм диктува всички правила. Завръщането у дома понякога е поставено под сериозна въпросителна, когато имаш взимане-даване със службите за сигурност. След няколко часа реферът... дава дузпата за България (на снимката вляво). Дали така е видял положението, или в главата му все още са били спомените от неканените гости от родната милиция – никой не знае?! Но е факт, че съдията поне отърва кожата и си заминава за Шотландия, вероятно с мисълта повече никога да не се връща у нас...

СНЯГ И КЛАСИРАНЕ ЗА ФИНАЛ

Квалификационната кампания върви добре за българския национален отбор. Следва победа над аутсейдера Люксембург макар и трудно в София – с 2:1, през пролетта на 1969 година. След това поваляме силния отбор на Полша с 4:1. През есента на 69-та гостуваме на Холандия и измъкваме стратегическо реми (1:1), което ни отваря вратите към Мондиал 1970, като Кройф отново не играе. На 9 ноември обаче падаме от Полша с 0:3. Остава ни само един мач – гостуване на Люксембург. Преди него Полша е начело в групата с 8 точки, България е на второ със 7, а Холандия също е със 7, но е извън играта за класиране. Просто, защото пада от Полша с 1:2, а след това прави и равен с България (1:1). Победата ни в Люксембург е задължителна, за да изпреварим поляците. Сутринта на 7 декември над стадиончето в град Люксембург се изсипва страхотен сняг. Селекционерът на нашите Стефан Божков води футболистите, за да огледат терена и да изпробват обувките си. По това време вече има футболни обувки с по-големи бутони именно за по-тежки условия на терена. Българите повеждат комфортно с 2:0 след голове на Динко Дерменджиев и Димитър Якимов в края на първото полувреме. Домакините връщат един гол от дузпа в 58-ата минута и започва треперене. Изравняване от страна на Люксембург ще ни вкара в излишна беля и гонене на дивото. Христо Бонев обаче решава всичко с успокоителен трети гол в 83-ата минута, с което праща България на световните финали през 1970 година. Това е трето поредно участие на „лъвовете” на световно първенство. Холандия обаче продължава да изпитва сериозни проблеми по това време. Тимът участва за последно на Мондиал през 1938-ма, след което последва дълга пауза чак до 1974 година.

ВИДЕО:


БЪЛГАРИЯ - ХОЛАНДИЯ
1:0 Христо Бонев (44-дузпа), 2:0 Георги Аспарухов (65)

България: Симеон Симеонов, Александър Шаламанов, Иван Димитров, Борис Гаганелов, Димитър Пенев, Георги Попов (88-Васил Митков), Добромир Жечев, Христо Бонев, Георги Аспарухов, Димитър Якимов, Динко Дерменджиев (64-Никола Котков)
Треньор: Стефан Божков

Холандия: Ян ван Беверен, Вим Сурбиер, Ханс Ейкенброк, Тео ван Дуивенбод (57 – Тео Ласеромс), Ринус Израел, Хенк Гроот, Бени Мюлер, Франс Боувмеестер (65 – Били ван дер Куилен), Ян Клайнян, Вин ван Ханегем, Роб Ресенбринк
Треньор: Георг Кеслер

СТЕФАН РАЛЧЕВ Блиц Спорт

ЦСКА (абревиатура от Централен спортен клуб на армията) е футболен клуб от София. Клубът е 31 пъти шампион на България, носител е на 20 Купи на България и 4 Суперкупи. Двукратен полуфиналист за КЕШ, 1 път полуфиналист за КНК. Играе мачовете си на стадион „(Народна) Българска армия“.

Това е най-успешният български футболен отбор в досегашната история на българския футбол.

ЦСКА заема 60-то място, най-предно от българските представители, в класацията за най-добър отбор на Европа за 20-ти век на Международната федерация за футболна история и статистика.






Легендата Джеф Хърст предполага, че има германски корени

Единствената световна титла на Англия във футбола през 1966 година може би е донесена от наполовина германец. Такова шокиращо съмнение изказа най-големият футболен герой на "трите лъва" Джеф Хърст. 76-годишният днес Хърст вкарва легендарния гол на „Уембли“ за 3:2 в полза на „трите лъва“ срещу ФРГ (Федерална Република Германия), а впоследствие те печелят с 4:2 след продължения и триумфират с титлата. И до ден днешен има съмнения дали топката е минала голлинията и попадението е редовно.

52 години след финала на Мондиал 1966 Хърст призна нещо, за което се е съмнявал от години. Семейството на майка му било с немски корени. То живяло в Германия под името Блик.

„Това е нещо, което не е изказвано досега в обществеността. Защото не съм сигурен, че в тази страна ще се приеме добре“, сподели Хърст, който е роден през 1941 година и е израснал в следвоенни времена. Германските корени тогава се криели в пълна тайна.

Джеф Хърст става национален герой след трите си гола срещу Германия на онзи финал. Сега той иска да получи повече яснота за семейството на майка му.„Спомням си, че чух за първи път за това, когато бях съвсем млад и това име Блик изникна в съзнанието ми. Затова ще бъда въодушевен, ако изследванията потвърдят моите мисли“, допълва 76-годишният бивш футболист.

Генетичен тест би трябвало окончателно да сложи край на тези съмнения дали неговата майка Евелин се е преместила фактически от Германия в Англия.

Англичаните реагират на шокиращата новина с хумор. „Господи, Джеф Хърст е германец!“, написа „Дейли Експрес“. Самият Хърст позира с озадачено лице зад екипа на английския национален отбор с неговия №10 и името Хюрст. 

Източник:БЛИЦ

13 септември 1972, Стара Загора, ст. "Берое"; 15 700 зрители
Голмайстори: 1:0 Петков 12', 2:0 Белчев 25', 6:0 Петков 29'(д), 45', 81', 87', 7:0 Янчовски 89'
Берое (Стара Загора): Олимпиев, Кордов, Тодоров, Тасев, Ст.Иванов, Желев, Киров, Янчовски, Петков, Д.Димитров, Г.Белчев

ЛЮБОПИТНО:

– Средната посещаемост в Стара Загора е 11 600 зрители

– Според в. „Народен спорт“ в отбора на годината попадат Петко Олимпиев, Борис Киров и Петко Петков


– На 23 август 1972 г. в Торино се играе мач в чест на 75-годишнината на италианския „Ювентус“, който се изправя срещу Националния отбор на Българя. Петко Петков реализира един от головете за победата на българите с 1:2

– Евгени Янчовски изиграва своя мач номер 300 за „Берое“ в „А“ група на 3 декември 1972 г. в двубой срещу ЦСКА „Септемврийско знаме“. Мачът е спечелен с 2:0

– Последен сезон, в който „Берое“ играе изцяло в бяло!


Датата е 9-ти февруари 1998 години, провеждат се Зимните олимпийски игри в Нагано, Япония. На нищо неподозиращите фенове на пистата "Нозова Онсен", стоящи под неспирно сипещия се сняг, им предстоят спиращи дъха мигове. В една от най-тежките в биатлона дисциплини – 15 км, Екатерина Дафовска печели Олимпийско злато, след като първа пресича финалната линия. Катя финишира с време от 54:52,00 минути, след като само веднъж е завъртяла наказателна обиколка. Павлина Филипова остава четвърта, на секунди от бронза, макар до последната стрелба да е била лидер в класирането. България и светът са в шок.

Същата година Катя е избрана за спортист №1 на Балканите, задминавайки сръбския баскетболист Деян Бодирога и румънската лекоатлетка Габриела Сабо. Логичен е и родният приз – Спортист на годината в България. Екатерина Дафовска е най-успялата българска биатлонистка. В кариерата си има олимпийска титла, европейска титла, както и два бронзови медала от световни първенства. Печели първия и единствен златен медал за България от Зимни олимпийски игри в Нагано. До този момент България има само бронзово отличие, спечелено от Иван Лебанов на провелите се в Лейк Плесид, Зимни олимпийски игри от 1980 г.

Дафовска печели и златен медал в индивидуалната дисциплина на 15 километра за жени на Европейското първенство по биатлон през 2004 г. в Минск. Тогава 28-годишната чепеларка прави само две грешки в стрелбата и заема първо място с общо време 46:14,7 минути. Така към олимпийската титла от Нагано прибавя и европейската в тази дисциплина. Неин личен треньор е Боран Хаджиев, а в националния отбор Николай Болчев. През март 2007 г. обявява, че прекратява състезателната си кариера.

Биография:

Родена е на 28 ноември 1975 г. в град Чепеларе, област Смолян. На 15-годишна възраст се записва в спортния клуб на родния си град, където започва да се занимава с биатлон. Първият ѝ успех е през 1993 г., когато печели бронзов медал на световно първенство за девойки.

Състезания:

Екатерина Дафовска е най-успялата българска биатлонистка. В кариерата си има олимпийска титла, европейска титла, както и два бронзови медала от световни първенства.


Дафовска печели и златен медал в индивидуалната дисциплина на 15 километра за жени на Европейското първенство по биатлон през 2004 г. в Минск. Тогава 28-годишната чепеларка прави само две грешки в стрелбата и заема първо място с общо време 46:14,7 минути. Така към олимпийската титла от Нагано прибавя и европейската в тази дисциплина. Неин личен треньор е Боран Хаджиев, а в националния отбор Николай Болчев. През март 2007 г. обявява, че прекратява състезателната си кариера.

Пловдивското село Войводиново, чиято конно-спортна база „Спартак" бе домакин през 80-те, на първия официален международен турнир у нас по прескачане на препятствия за световната купа. Изключителният шанс и отговорност да организират подобна проява имат само 17 страни от всичките 114 членки на Международната федерация по конен спорт. След дълго телевизионно познанство (осъществявано предимно по време на олимпийските игри) с майсторството на елитните жокеи българската публика „на живо" видя авторитети като олимпийските медалисти Мариан Кожицки (Полша) и Лутц Гьосинг (ФРГ), състезатели с големи възможности и още по-голямо бъдеще като западногерманците Рай-нер Зупан и Хейнрих Йохансман, поляците Станислав Хелак и Кшиштоф Ферешцейн, чехословака Ладислав Хмелак и др. Гостуването на представители на челни ездачески школи — Полша, ФРГ, ГДР, Чехословакия — не става всеки ден и затова напливът към Войводиново бе огромен и през четирите дни на турнира. Номерата на автомобилите от цялата страна точно очертаваха географията на тази стара, поизместена от темпото на съвременността, но вечно жива любов към ездата. Най-възторжени като че ли бяха старите мустакати „джигити^в чиито спонтанни „Ха така!44 и „бравос44 живееха младостта и копнежът по неповторимата грация на най-обичаното от българина животно...

За радост на всички получи се не просто състезание, а истински спектакъл. Като се почне от тържественото откриване с развълнуваните думи на генерал-полковник Владимир Стойчев и се продължи с атракциите на кас-кадьорите от групата на Димитър Кехайов, парашутните скокове и гимнастическите демонстрации, всичко бе празнично, емоционално, запомнящо се.

В центъра на спектакъла естествено бяха спортистите. Вече стана дума за участието на много майстори на седлото, но двама претендираха за званието "маестро" — Гьосинг и Кожицки. При западно германец а всичко бе доведено до съвършенство, с привкуса на класически ездачески академизъм. В пълното му „сливане“ с прекрасните мис „Г“ и Руди „Г“ личеше дългогодишната школовка, хилядите часове съвместно препускане към хармонията. Кожицки бе сила, смелост, динамика, войнишка неустрашимост.

Къде бяха българските жокеи в празничното състезание? 

Предварително се знаеше, че те няма да изпълняват главните роли и все пак. Постоянен обект на искрено одобрение бе „амазонката“ Анелия Ангелова, която завладяваше с неустрашимостта и акробатичност-та си над препятствията. Чуждестранни специалисти споделиха, че нейната езда е най-близо до майсторските образци, че лекотата и темпото й са от най-висока класа. Живко Борисов и Димитър Василев успяха да направят малко вероятното—победиха в изпитанието „американска щафета“ маститите си съперници и вдъхнаха много оптимизъм за възможностите на родния конен спорт. Въобще нашите състезатели демонстрираха талант и амбиция, пълноценната изява на които бе възпрепятствувана от малкия им международен опит, недостигащата „расовост“ на конете и най-важното от множеството нерешени материално-технически, организационни и тренировъчни проблеми.

Но едва ли конкретните турнирни резултати са най-важният извод от видяното във Войводиново. Голямото постижение и твърдо изразеното убеждение, че България може да бъде постоянен домакин на кръг от надпреварата за световната купа.

Ето и няколко интересни изявления:

ЖИВОЙН ГУЦИЧ (Югославия), делегат на Международната федерация по конен спорт: „Посещавам много от най-авторитетните състезания и мога да кажа, че във Войводиново присъствувахме на проява, която с нищо не отстъпваше на най-добрите шампионати в света. В момента интересът към конния спорт е много голям в доста части на планетата. С удоволствие искам да отбележа, че във вашата страна се прави много за съхраняването на традицията.“

Д-р АДАМ ВОНСОВСКИ (Полша), официален представител на Международната федерация по конен спорт: „Конният спорт е традиционен славянски спорт и съвсем естествено много хорг в България го обичат. Тук, във Войводиново, видях зрители, които не само се наслаждават на ездата, но и я разбират. Мисля, че България отново ще бъде домакин на кръг от състезанията за световната купа, тъй като всички представители на Международната федерация сме единодушни във високата оценка за организацията на турнира.“

ЛУТЦ ГЬОСИНГ (ФРГ) състезател:

„Участвувал съм на много турнири по целия свят и мога да оценя, че тук всичко бе отлично. Като се почне от грижите за конете и добре направения паркур и се свърши с настаняването ни. Бих препоръчал редът на изпитанията да бъде такъв, че най-важното — „Наградата на нациите“ — да бъде на финала.“

КРУМ РАШКОВ, отговорен секретар на Българската федерация по конен спорт: „Най-важното за нас бе да докажем, че имаме сили да организираме турнир за световната купа и по този начин да се наредим сред авторитетните членове на Международната федерация. За българските ездачи и треньори това бе неповторима школа, от която те излизат с повече опит и знания.“

ДИМИТЪР ГЕНОВ, старши треньор на българския национален отбор: „За нас е голям шанс, че организирахме този турнир; ясно видяхме какво е световното равнище и какво ни липсва в сравнение с най-добрите. Мисля, че в националния състав има талантливи млади спортисти, които при добра работа и натрупване на опит в отговорни международни състезания могат да бъдат равностойни на „асовете“ от чужбина. Фактът, че във Войводиново Живко Борисов и Димитър Василев спечелиха за първи път изпитание за световната купа, вдъхва оптимизъм.“

Празникът на конния спорт остави след себе си наслада, надежди и много изводи. Донесе такова богатство от емоции, че си струва отново да се преживее...


Днес са много популярни носталгични материали за соц-а, които започват с: „Помните ли…“. А помните ли колко много се спортуваше тогава? Идваха треньори по всички видове спорт в училищата за да си избират бъдещи надежди. Още в началното школо. Влизаха по време на час и започваха огледа. Понякога дори ни строяваха пред дъската. И беше много престижно да те избере някой треньор – дори да беше треньора по хандбал. Защото по онова време, да си спортист, беше голяма работа. Имаше много добре изградена и успешно функционираща структура още от основата. Подбор, спортни училища, спортни армейски школи, професионален спорт. Държавно спонсориране.

Спортът беше витрината на социализма. И малка България се радваше на невероятни спортни успехи. Шампионите, световните рекорди, победите бяха ежедневие. Върхът беше достигнат през 1988 на олимпиадата в Сеул, когато се наредихме на 6-то място в света по брой спечелени медали и отличия с 10 олимпийски титли, 12 сребърни медала и 13 бронзови! Пред нас бяха само двете суперсили  тогава СССР и САЩ, плюс двете Германии -  ГДР и ФРГ… Звучи невероятно, но е факт! Тогава се мерехме и побеждавахме по спортните арени държави като Великобритания, Франция, Япония, Китай, Бразилия, Италия…

Но златните медали от олимпиади и световни първенства, големите шампиони и световните рекорди, с които всички се гордеехме – бяха само черешката на тортата. По-важното беше, че няколко поколения български деца израснахме и бяхме откърмени с любов към спорта. А спортът възпитава, той изгражда силни характери. Спортът създава истински, честни и играещи по правилата мъже и жени, готови да се борят до край за отбора си, за каузата си, за родината си. Да, тогава всички бяхме горди, че сме българи, до голяма степен благодарение и на нашите спортни успехи.
   
Спорът изгражда позитивни навици. Спортът, колкото и банално да звучи, е здраве. В спортът няма скрито-покрито: всичко е точно и ясно, измеримо в метри, секунди, голове…  Няма и връзкари (е, само при приемите в спортните училища и спортните военни школи, задължително се пръкваха рожби на висши партийни номенклатурчици, нямаше как…) – или си достатъчно добър за да побеждаваш или… си търсиш друг спорт.

Аз и всички мои приятели по онова време тренирахме по няколко вида спорт, понякога дори едновременно. Спомням си, че имаше един такъв период, в който ходех на тренировки по баскетбол сутринта, а на футбол - следобед. Тренирах още лека атлетика, бокс…  Ако си добър, логичното продължение беше спортно училище. Големите спортни дружества по времето на соца, както в София, така и в страната, имаха собствени спортни училища, в които развиваха  всички видове спорт. Истински оазиси на спорта. Една  отлично работеща система, която впоследствие бе заимствана от редица западни страни, а ние разрушихме с лека ръка… Спортните училища бяха пансиони или полупансиони за талантливи деца от всички възрасти. Имаше двуразови тренировки, но и здраво учене. Три ядения на ден, много питателни, задължително с мръвка.

Замервахме се с шоколади в стола, при това от хубавите – от 69 ст. Спортистите, дори в юношеска възраст, бяхме от малкото късметлии по онова време, които пътувахме свободно зад „Желязната завеса“. Е, под „свободно“, разбирайте, със задължително присъствие на човек от ДС или Народната Милиция в екипа на отбора. Караха ни да подписваме декларации, че няма да бягаме. Но благодарение на тези пътувания в Западна Европа, ние знаехме  горчивата истина за това колко по-цветен и готин беше онзи, Забраненият свят.

Когато за пръв път посетих Западна Германия, Мюнхен –  бях втрещен. Втрещен от качеството и разнообразието на стоките в магазините. От това колко вида шоколад имаха и колко яки са им опаковките. От техниката и машините. От цветовете. От лукса. Всичко беше в пъти по-, по-, по-…. Друга планета…! Която впоследствие завладя нашата… Но планета „Соц“ все пак имаше някои неоспорими достижения. Едно от тях беше спортът и изградената около него система за високо спортно майсторство и успехи. Защото колкото и вида шоколад да имаха немците и французите, колкото готини и бързи да бяха колите им, ние редовно си ги спуквахме от бой по спортните терени и площадки!

Соц спортистите бяха галениците на системата, нейната витрина  пред света. Не беше лесно и даром. Скъсвахме си дупетата от тренировки. Но го правехме с желание. Бяхме целеустремени и нахъсани за успехи. Едни различни, хубави времена за българският спорт, които едва ли някога ще се повторят с такъв успех. Неоспоримо!

Авторски текст /www.bgspomen.com/


Спортното майсторство предизвиква възхищението на милиони, които са склонни да пренебрегнат основен негов аспект – политическите му функции. В периода между 1944 и 1989 БКП ръководи всички видими и много невидими страни на живота в България. Върховната роля на комунистическата партия не е просто незаобиколим факт. Тя трябва да се възхвалява. Обикновения човек помни голът на Стойчо Младенов, с който футболния ЦСКА елиминира английския Ливърпул през 1982 или еднометровия подскок от радост на щангиста ни Йордан Биков след като печели злато на Олимпийските игри в Мюнхен десет години по-рано.


Под моментите за снимки обаче стои огромна държавна машина, пропагандираща се с постиженията на своите спортисти.  Организираният спорт започва да се политизира от 30-те години на ХХ век, разказва спортният журналист Теодор Борисов.  Завършил „Съвременна история“ в Софийския университет, в докторантурата си той решава да комбинира поприщата си и изследва „Спортът като политика и пропаганда в социалистическа България“. През миналото столетие спортът лека полека започва да бъде част от многобройните съревнования на голямата политика. Хитлер легитимира режима си с Олимпийските игри в Берлин през 1936. Още преди това целият живот на младежите в Третия райх е организиран около създадените гимнастически дружества. Освен всичко, така германската младеж се подготвя физически и за приближаващата война, уточнява Борисов. Олимпийските принципи се превръщат в пропагандни инструменти.   Това няма да подмине социалистическа България. След 1944 на дотогава любителския спорт в България му предстои коренна промяна. „В България създаването на ръководен спортен орган е едно от първите неща, които се случва след 9 септември 1944г. Старите организации са забранени, клубовете са реорганизирани“, разказва Борисов. Както във всички сфери на живота, и в тази новата власт следва съветския модел. До началото на 50-те той предполага изолационизъм. Сталин не вижда смисъл от участие в капиталистическите състезания. Българският олимпийски комитет е обявен за фашистка организация. Гражданите са призовани да участват в масови движения като „Готов за труд и отбрана“. Идеята е всеки човек да може да покрива нормативи по тичане, плуване, по желание и стрелба. Организират се и различни първенства и спартакиади на национално ниво. В началото на следващото десетилетие курсът се променя. Комунистическите лидери решават, че големите спортни мероприятия могат да се използват с пропагандна цел. На игрите в Хелзинки през 1952г., България ще спечели първия си медал – бронз на Борис Георгиев-Моката в бокса. Умовете на милиони вече са насочени към спортния терен.


Стефка Костадинова преди да постави все още действащия световен рекорд във високия скок през 1987


 БСФС и постановленията на БКП - мегаструктурата на соцспорта В следващите десетилетия в България се развива мащабно спортно движение на всякакви нива – държавата влага огромни средства в създаването на шампиони, построяването едновременно на стадиони, басейни и обикновени площадки. Развиват се и международни връзки по спортна линия. Всичко това от 1958 е под шапката на една организация – Българският съюз за физкултура и спорт.  „Идеята на БСФС е да централизира всички спортни федерации и това да е органът, който да контролира всичко“, обяснява Борисов. Приходите от Спортния тотализатор и управлението на спортните имоти също са отговорност на съюза. „Периодично се появяват постановления и разпореждания на Министерски съвет, т.нар. Партийни директиви. Те засягат развитието на определени спортове. Например през 1969 излиза Постановление 48 за развитието на борбата. Оттам нататък този спорт, който и преди това се радва на популярност, реално се превръща в национален“, разказва журналистът. През годините на социалистическо управление българските борци донасят 14 златни, 27 сребърни и 15 бронзови медали от Олимпийски игри. Причината са целенасочените усилия на държавата. Повече или по-малко успешни постановления на Министерски съвет е имало също за художествената гимнастика, зимните спортове и в други дисциплини.  При проблеми, партията може да действа и твърдо и да налага нов курс. Така се случва след световното по футбол през 1970, след което "Работническо дело" излиза с прочутата програмна статия "Докога ще се търпят недъзите в българския футбол", довела до цялостна реорганизация в този спорт.   Директивит обаче са въпрос и на международни отношения.

Кои спортове ще са „българските“?

 „Макар и грубо, спортната организация в бившия соцлагер може да се сравни с разпределението на производствата в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ)“, смята Борисов. Лидерите на Източния блок имат идея страните им да вземат максимален брой олимпийски медали. Нужно е разделение на труда. В Полша и ГДР се развива лека атлетика, германците се специализират и в плуването. България се насочва към борбата и вдигането на тежести. Заедно с Румъния, влагаме много усилия и в художествената гимнастика. Мастодонта СССР се бори за отличия във всички дисциплини.  „Няма разпределение на медалите в проценти, но има обща идея социалистическите страни да вземат максимално много отличия и да прокарват обща политика в международните спортни организации“, разказва журналистът. По този начин определени спортове се превръщат в национален приоритет. Освен специалното отношение към развитието на треньорите и състезателите, внимание се обръща и на „задните пътеки“ - допингът, влиянието върху съдии и т.н. Естествено, българските спортни успехи през социализма не изключват леката атлетика или футбола. Партийните директиви обаче определят здравите мъже и изящните жени за националните ни емблеми.

„Златните момичета“ и злощастните момчета Подбраните „български“ дисциплини се радват на инвестиции в структурите и методиката им. 


Големите треньори като вече покойния Иван Абаджиев в щангите или Нешка Робева в гимнастиката не жалят усилия в развитието на „златните“ си състезатели. Още през социализма изплува обратната страна на медала. Златото означава психически тормоз, специални медикаменти, адски диети и пиене на вода от тоалетните казанчета. Целта оправдава средствата.  Националните политики обаче водят до ефект на доминото, обяснява Борисов. „Колкото повече се трупат успехи, толкова повече момичета и момчета ги записват на тренировки, а партията отделя още повече средства за подготовката им.“ Специално художествената гимнастика има особена пропагандна стойност. „От Исландия до Африка се търсят наши треньорки. Ансамбъла и индивидуалните състезателки получават покани за най-различни изяви зад граница. Така например в Япония те постепенно придобиват култов статут“, разкрива Борисов. Други спортисти обаче са ощетени от политическия характер на спорта. Борецът Александър Томов е многократен световен и европейски шампион. Очаква се през 1984г да се пребори и за олимпийско злато. България обаче бойкотира игрите в Лос Анджелис, САЩ. Подготовката на Томов и още много български спортисти, съобразена изцяло с олимпийския цикъл, остава напразна. През 80-те с пълна сила тече и Възродителният процес. „Боксьорът Исмаил Мустаков става Ивайло Маринов. Така става известен по света и след 90-та решава да запази българското си име“ Наим Сюлейманов обаче отказва да е Наум Шаламанов. Така България губи един от най-големите си щангисти, който под името Наим Сюлейманоглу печели 3 златни олимпийски медала за Турция между 1988 и 1996. Първото му отличие е и първа олимпийска титла за Турция изобщо.

Атлетът-аматьор Спортистът трябва да се вписва в критериите на политическата идеология. Самите клубове се развиват на ведомствен принцип. 

Народната армия осигурява условията за състезателите на ЦСКА в различните спортове, милицията тези на „Спартак“ (София) и по-късно Левски-Спартак, мините и заводите в Перник се грижат за местните „Миньор“ и „Металург“ и т.н. „Спортистите са аматьори. Те се водят на работа в предприятията като инструктори по физкултура. Имат съответните за ведомството чинове и заплати, но реално са спортисти. Нямаш случаи, в които състезател на „Левски-Спартак“ е първа смяна в милицията и след това отива да тренира“, разказва Борисов. Това има различни плюсове. Състезателите в софийски клубове се ползват с преференции за получаване на апартаменти. „В „Миньор“ се водиш на работа в съответната мина, на която си виждал само външния вход. Това обаче е първа категория труд, с по-ранно и по-добре платено пенсиониране“, допълва журналистът. Атлетът-аматьор на хартия се вписва в официалната идеологическа линия – това са хора, ангажирани наравно в спорта и прогреса на обществото. Хора като легендата на футболния „Левски“ Георги Аспарухов-Гунди властта превръща в емблема на добродетелите - едновременно спортни майстори и "синове на партията и народа", както го определя една от главите на биографичната му книга.  Реалността обаче е друга. От една страна аматьорския спорт е източник на привилегии, а част от спортистите съвсем не са изтъкани само от добродетели. Колеги на Гунди, еднакво обичани от публиката, като Никола Котков или Георги Соколов са неизменна част от нощния живот на София. Корупцията в спорта също не съответства на „социалистическия морал“, но е налична. Противно на очакванията на много хора, цели национални състезания не са се „нареждали“ на високо партийно ниво, твърди Борисов. Има обаче доказателства в стенограми от различни конгреси на спортните федерации за уговорени срещи дори в спортове като борба и шахмат. Причините са много. Ведомственият принцип може да доведе до това определено предприятие да се бори за субсидии чрез спортния си отбор. „Колкото по-висок е статута на съответния клуб или ведомство, толкова повече той може да влияе на съдии или други отговорни фактори“, смята още Теодор Борисов. На регионално ниво, особено във футболът, ситуацията не е по-различна от днешната. "Домакинството в "Б" групите е определящо и ако не свири за домакините, съдията може и да си тръгне набит", разказва за документирани случаи Борисов. През 80-те тогавашният ръководител на българския футбол Димитър Николов - Мобуто дори влиза в затвора заради повсеместно уреждане на мачове.   Георги Аспарухов вдига титлата на "Левски" през 1965г.Източник: YouTube Футболът – опиум за масите „Царят на спортовете“ има по-особен статут. Той се развива  извън системата за подготовка на важните олимпийски медалисти. По-голямата му атрактивност обаче пълни стадионите. „Това не е спорт, а социален феномен“, изтъква Борисов. Популярно е възприятието на столичния ЦСКА като футболна „емблема“ на социалистическия режим. „Армейците“ имат достъп до най-добрите футболисти в България, които рано или късно трябва да преминат през наборна военна служба. Наред с това са захранвани и от други „военни“ отбори“.  „Те действително играят ролята на витрина на прохождащия социалистически спорт“, защото играят в големите турнири, обяснява Борисов. Доминиращата функция на „червените“ обаче е преувеличена, а вечният враг „Левски“ и други отбори също се радват на ведомствени привилегии, смята Борисов.  Затворената социалистическа система има и плюсове. „Един провинциален отбор може да запази ядро от играчи в продължение на 10 години“, поради липсата на трансфери. Добър пример е Марек (Станке Димитров), по-късно Дупница. В средата на 70-те отборът не само е фактор в националното първенство, а постига победи на международната сцена, включително срещу шотландския Абърдийн на легендарния треньор сър Алекс Фъргюсън и германския колос Байерн (Мюнхен). Баварците са победени с 2:0 в драматичен мач на ст. „Бончук“ през 1977. Трудно е да си представим съвременния Марек да достигне до изиграване на такъв спектакъл.

Оправдана ли е соцносталгията в спорта? 

„Изобщо не би трябвало да се чуват негативни нотки за спортната система през социализма“, смята Борисов. Той дава пример със сегашната методика, по която Великобритания подготвя олимпийците си и която не се различава от тази в социалистическите държави. „След 90-та година в България се тръгва изцяло по линия на отрицанието, както се е случило и след 1944. Системата се разрушава. Борците, част от „Олимпийски надежди“, се превръщат в основните престъпници в страната. Стигаме до днешния момент, в който 2 или 3 медала на Олимпиада се възприемат като успех“, смята журналистът. Що се отнася до другата страна на спорта, тя не се е изменила. „Винаги е имало допинг или влияние върху съдии. Както в България, така и в СССР или САЩ. Не трябва изцяло да се отрича тази спортна система. Нужно е да се даде балансирана оценка и не пречи положителните страни от нея да се възприемат наново.“

Източник: Vesti.bg.


Голямо посрещане на българските футболисти правят софиянци на националния стадион „Васил Левски“ през 1994 година.

Вратите бяха отворени още в 9,30 ч. и първите най-запалени фенове на националния отбор започнаха да заемат стратегическите места на трибуните.

Организаторите бяха наредили мощни тонколони до двете врати и подгряваха зрителите с хитове за световното.

Полицията беше съсредоточила огромна част от хората си за добрата организация на стадиона. Много от ченгетата бяха навлекли бронирани жилетки и се опекоха на палещото слънце.

Около стадиона предприемчиви търговци предлагаха знамена, снимки, плакати и фланелки с имената на националите.

Най-бързо се изкупили фланелките с № 8 и надпис „Стоичков44.

30 000 зрители се бяха събрали преди първоначално обявения час за започване на купона, но закъснението на самолета от САЩ спомогна за идването на нови 10 000.

Шоуменът Миодраг Иванов почна подгрявката на екзалтираната публика в 12,30 ч. При всяко пряко включване в ефира на телевизията, която предаваше комбинирано от аерогарата и стадиона, водещият с викове подканяше присъстващите към активност. Най-честите скандирания на публиката бяха: „Българи юнаци44, „Боби44, „Ицо“, „Данчо Лечков“. Голяма част от феновете припяваха хита „България в Америка 94-ата“, която организаторите-въртяха почти непрекъснато.

Хиляди бяха дошли със знамена, тромби, флагчета и плакати, които развяваха без умора.

При появата на боинга с националния отбор над София публиката на стадиона изрева от радост.

С всяко пряко включване от летището феновете скандираха имената на интервюираните футболисти.

Овациите събра тригодишен русокос малчуган, загърнат с националния трибагреник. Той се разхождаше като на парад на пистата пред официалната трибуна. Малкият фен набързо се сприятели с едно ченге. Двамата си направиха няколко снимки за спомен пред фоторепортерите на вестниците.

Когато президентът Желев излезе да прочете второто си приветствие към националите, русокосият малчуган се качи за минута на подиума до него. Президентските бодигардове моментално се спуснаха да приберат малкия, но шефът на парламента Александър  Йорданов ги спря с ръка.

Малко преди националите да излязат на пистата, от входа на сектор „Г“ излезе черен мерцедес, който дърпаше ремарке с огромна футболна топка.

При появата на „Пеневата чета“ публиката изпадна в делириум. Всички, от обикновения запалянко до държавните ни мъже, започнаха да скандират „Юнаци, юнаци“.
Целият отбор се събра в центъра на терена. Играчите се хванаха за ръце и

се поклониха по няколко пъти. Те повториха този номер пред четирите сектора под неспирните ръкопляскания и скандирания на полудялата публика.




Единствено Петър Хубчев, Христо Стоичков и Данчо Лечков излязоха без медалите си.

След това играчите застанаха пред официалната трибуна, за да чуят приветствените слова на Желю Желев и на кмета на столицата Александър Янчулев, който бе спонтанно освиркван от софиянци. Кметът обяви, че членовете на националния отбор стават почетни граждани на София и им връчи знака на столицата.

Официален банкет в чест на отбора дава президентът Желев  в Бояна. На него героите от САЩ ще получат най-високото българско отличие - орден „Стара планина“.

Млади футболисти с номерата на националния отбор подариха по букет цветя и българско знаме на героите.

След това националите направиха почетна обиколка на стадиона, развявайки знамената. Наближавайки сектор Г“, Боби Михайлов беше нападнат от обезумяла почитателка. Тя се хвърли да го целува и прегръща. В дясната си ръка момичето държеше няколко балона, които искаше да подари на Боби. За нейно и на публиката разочарование балоните на няколко пъти бяха отнесени от вятъра и девойката ги гони.

Малко след това три нейни последо-вателки нападнаха Христо Стоичков, хвърляйки се да го целуват и прегръщат. Десетки други едва бяха спрени от ченгетата. След като получи няколко изненадващи целувки, Ицо побягна и се скри в общата група.

"7 дни спорт"-20 юли,1994 г.

Преди преди 85 години работници от жп-работилницата в София правят свой футболен клуб

Първосъздателите на днешния „Локомотив” /София/ го кръщават Железничарски спортен клуб (ЖСК). Това става преди 85 години - денят е 15 май 1929 година. Само три седмици по-късно, на 4 юни е първата битка. Отборът играе първия си официален мач срещу БГ София и го печели с 2:1. Първите футболисти на ЖСК са: Г. Златнотенджеров - вратар, Д. Янков - ляв защитник (капитан на отбора), Т. Станчев - десен защитник, А. Танев - десен полузащитник, П. Петров - дясно крило, П. Върбанов - дясна свръзка, Н. Гелов - център-нападател, Д. Христов - лява свръзка, М. Шишков - ляво крило.
През есента на същата година клубът е приет за член на националната спортна федерация и започва да участва в различни областни състезания. През 1931/32г. е член на Трета софийска дивизия. Екипите са черни гащета и черни фланелки с традиционното бяло железничарско крило на тях. Следва представяне с променливи успехи в Трета и Втора софийски дивизии.
През сезона 1937/38г. железничарите са на второ място във Втора дивизия и предстоят квалификации за влизане в националната дивизия. Отборът по това време има отличен състав и двама от играчите му са и в националния тим на България - Ст. Недялков и Сл. Виденов. В квалификациите са преодоляни отборите на „Атлетик” (Дупница) с 1:0, „Бенковски” (Пазарджик) с 5:0 и „Левски” (Бургас) сък 7:0. Финалната среща, играна на 3 септември 1939г. в София, донася още една победа - 7:2 срещу „Хаджи Славчев” (Павликени). Така се сбъдва една мечта – ЖСК да се нареди сред първите десет отбора в страната.


Дебютът на железничарите сред майсторите е успешен - като гост побеждават варненския „Тича”. В края на първенството претендентите за титлата са трима – „Левски”, „Славия” и  ЖСК ! Решителен се оказва последният мач между „Левски” и ЖСК. При победа или равенство първенец става „Левски”. Мачът преминава изключително драматично. Седем минути преди края левскарите водят с 1:0 и вече се виждат шампиони. Но за тези 7 минути става истинско чудо. Макар и с човек по-малко, заради тежката контузия на капитана Недялков, ЖСК се развихря. Следват три безответни гола, чиито реализатори са Милушев, Манолов и Крум Милев. ЖСК печели първата титла в историята си! През следващата година отбора отново се представя прекрасно и завършва втори.
След края на Втората световна война ЖСК е преименуван на „Локомотив”. В този шампионат футболисти му се представят отново отлично и достигат до финал срещу софийския „Спортист”.


Двата мача се играят на 30 септември и 7 октомври 1945г. на препълнения стадион „Юнак”. В първата среща локомотивци вземат добър аванс - 3:1 (с голове на В.Йорданов, Г.Василев и К.Милев). Вторият мач завършва наравно 1:1 с гол на Вучко Йорданов.
През следващите две години локомотивци завършват като вицешампиони, а през 1948г. печелят и купата на страната. По това време седем от титулярите в националния отбор са от „Локомотив” (Сф).
Преди идването на талантливото поколение на треньора Георги Берков можем на отбележим спечелването на купата през 1953г, както и второто място в шампионата през 1957г. Берков подготвя отбор които след няколкогодишно прекъсване печели за трети път титлата на България през 1964г.


По това време в тима играят футболисти от класата на Иван Деянов, Васил Методиев-Шпайдела, Апостол Чачевски, Димитър Пенев, Спиро Дебърски и незабравимия Никола Котков-Котето. След спечелването на титлата „Локомотив” дебютира и в турнира на КЕШ. Жребият го изправя срещу именития тим на „Малмьо” (Швеция). „Локомотив” печели фантастична победа с 8:3...като пет от тези голове са дело на Никола Котков !

Наборе.бг

Красимир Генчев Балъков е бивш български футболист, един от най-добрите полузащитници в националния отбор и настоящ треньор по футбол. Избран е в идеалния отбор на Световното първенство през 1994 г. и в идеалния отбор на България за всички времена.


Футболна кариера:

В "А" група има 143 мача и 35 гола. Бронзов медалист от първенството през 1989 и 1990 г. с Етър, трето място за Купата на България през 1986 г., играе през есента на шампионския сезон 1990/1991 г.
Носител на Купата и Суперкупата на Португалия през 1995 със Спортинг, финалист за купата през 1994, вицешампион през 1995 и бронзов медалист през 1991, 1993 и 1994, обявен е за най-добър футболист в Португалската Суперлига през 1992 г. от в. „А Бола“. Носител на Купата на Германия през 1997 с ФФБ Щутгарт, вицешампион през 2003, финалист за КНК през 1998, носител на Купа Интертото през 2000 и 2002 г.
Определен за най-добър играч в Щутгарт, с най-висока заплата (6 млн. марки годишно) от всички играчи в Бундеслигата. В Германия Бала, както е популярен там, направи фурор още през първия си сезон. Той стана част от триото Балъков-Бобич-Елбер.
Футболист № 1 на България през 1995 и 1997 г. Дебютира за националния отбор на 2 ноември 1988 г. в световна квалификация срещу Дания (1:1 в Копенхаген). Последния му мач е на 30 април 2003 г. срещу Албания (2:0 в София).
Изиграл е 92 мача, в които е отбелязал 16 гола. Участва на СП-1994 в САЩ, където става бронзов медалист (играе в 7 мача, заедно с Христо Стоичков е в идеалния отбор на първенството), на СП-1998 във Франция (в 3 мача) и на ЕП-1996 в Англия (в 3 мача). На 29 май 2003 г. е прощалният му мач в Щутгарт между „Дрийм тим“, съставен от световни звезди като Бебето, Юрген Клинсман, Томас Хеслер, Гуидо Бухвалд, Роберт Просинечки и др., (както и български звезди като Борислав Михайлов, Наско Сираков, Йордан Лечков, Емил Костадинов, Петър Хубчев, Любослав Пенев) срещу отбор, съставен от негови бивши съотборници като Дунга, Джоване Елбер, Фреди Бобич и др.

Култовият двубой между Хасково и ЦСКА, който се превръща в емблематичен спомен за феновете на вечния съперник-Левски.  На 23 септември, 1978 година, в деня на Българската народна армия, „червените" измъкват труден успех с 2:1 при визитата им на новаците.

След края на мача става страшно. Фенове заобикалят съблекалнята, откъдето никой не може да излезе - ни софиянци, ни съдиите. Зрителите започват да вадят от джобовете си жълти стотинки и да ги хвърлят към автобуса на ЦСКА и към автомобила, с който са пътували реферите. Милицията се намесва и тълпата се изблъскана.

След едночасово криене в съблекалнята "червените" излизат от нея и спокойно се качват в луксозното си возило. Рейсът обаче е придружаван от милиционерски екскорт само около 500 метра, след което "армейците" са оставени сами на пътя. А около пътя - гъста гора, от която, след оттеглянето на милицията, изскачат десетки фенове на Хасково. Част от тях - роми. Запалянковците застават на асфалта и принуждават шофьора да спре. После вадят камъни и започват да хвърлят с всичка сила по автобуса. За части от секундата всички стъкла са потрошени, а някои от феновете , въоръжени с чукове, разбиват и калниците на автобуса.

Изплашените играчи на ЦСКА залягат под седалките, а някои от ромите се опитват да влязат вътре в рейса с основната цел да набият "червените". На вратата обаче ги пресреща вратарят Йордан Филипов, който не им позволява да припарят вътре. Даната и Спас Джевизов даже хващат двама от бандитите, извиват им ръцете и ги задържат. По същото време по пътя се задават други автомобили на прибиращи се в града хора. Чувайки, че идват коли, феновете се изплашват и хукват да се крият в горичката. Двайсетина минути по-късно пристигат две-три милиционерски патрулки.

Той е републикански рекордьор на 200 м. гладко бягане с 20.20 сек., поставен на световното първенство по лека атлетика на открито в Токио на 26.08.1991 г. Класира се 7-ми на финала, но е единственият бял състезател с което си печели прозвището „най-бързият бял мъж на планетата“. Резултатът му е трети на Балканите след постиженията на гърците Константинос Кентерис и Анастасиос Гусис.

През 1991 г. става световен шампион в зала в Севиля. От европейските първенства в зала има два сребърни медала от 1988 (Будапеща) и 1990 г. (Глазгоу) а през 1992 г. е европейски шампион в Генуа. Същата година, пак в зала, побеждава последователно световния рекордьор Бруно Мари-Рос и великия Карл Люис. Доближава националния ни рекорд на 0.05 секунди до световния. Участва на летните олимпийски игри от 1992 г. в Барселона, където достига полуфинал (20,55 с.).

След края на състезателната си кариера спринтьорът живее в родния си град. През 2003 г. Антонов прави опит за самоубийство, прерязвайки си вените. Като вероятна причина се посочва тежкото му финансово положение .
                                                                
Той е един от най-успешните спортисти на България. В началото на 90-те години е сред най-високоплатените лекоатлети в света. Тогава е световен шампион на 200 метра в зала и най-бързият бял мъж на планетата.                                      SEVILLA-91
Сега Николай Антонов-Таланта е в родния си Разград. Пропилял парите си, загубил старите си приятели. Днес е на 48, но е живял като за три живота. След спортната кариера съдбата му е белязана от наркотици, побоища, опит за самоубийство, хазарт, грабежи, престой в затвора и фатални жени.
Кадри на Би Ти ви го показват в днешното му амплоа. Бие се на улицата. Стана заради 20 лева, целият съм в рани, обяснява той пред камерите непосредствено след побоя на улицата с друг мъж.
„В момента съм пенсионер по болест. Доходите са ми малки, но се справям”, каза Николай Антонов.

През 2011-та г. Антонов е осъден за въоръжен грабеж на микробус с цигари. Прекарва няколко месеца в психиатрична клиника към затвора в Ловеч.
„Това е една от най-големите ми грешки, които направих. Имах един приятел, който реши, че ще направим бързо една работа. Не знам защо се съгласих. Всичко стана много бързо. Дойдоха с кола, взеха ме, отидохме на едно място. Там получихме информация, оръжие и така се случи. Голям екшън.”, споделя преди няколко години Антонов.

Най-силният българин за всички времена е роден на 27 декември 1892 г. в село Сенник, недалеч от град Севлиево. Той е борец. Името му е Дончо Колев Данев. Едва на 17 години, когато по традиция в България се извършват държавнически преврати, Дончо отпътува от пристанището в Истанбул към Новия свят заедно с група балканци. В САЩ започва работа при строежа на жп линия. По това време между работниците често се организират борби, в които българинът разбива в пода всичките си противници. Скоро е забелязан от директора на известния американски пътуващ цирк “Виктория”, където якият българин Дончо се превръща в непобедимия кечист Dan Koloff.

Победите му на организираните от цирка турнири по wrestling скоро му донасят славата на най-известния кечист на територията на САЩ. Десетки от известните по това време борци се изправят очи в очи срещу “железните ръце” на българина - Джеф Лорънс, Збишко Циганевич, Джак Шерей, наричан още Човекът светкавица, Руди Дусес, Джое Стекер, Странглар Левис, Джим Броунинг и много други. Нито един обаче не е в състояние да победи Dan Koloff. Още тогава сред почитателите на този спорт тръгва мълвата, че българският борец наистина е надарен с нечовешка сила,
подобно на Херкулес и Соломон. Разказвало се, че са го виждали сам да повдига на раменете си железопътна релса, дълга 50 метра, че вдига над главата си борци, почти два пъти по-тежки от него, че съперниците му посинявали от липса на кислород още щом ги хванел през кръста, за да ги преметне. Митологизираният в Щатите Dan Koloff получава покана за участие в единствен по рода си турнир в Япония, където борбата от хилядолетия е национален спорт. На финалната среща на тепиха излизат Dan Koloff, обгърнат с нашето знаме, и Джики Хиген "Удушвача", идолът на японската борба, непобеждаван от никого. Едва ли светът някога ще забрави тази среща...

Милиони души от всички краища на света застават пред радиата си, за да проследят битката на двамата титани. Новината за победата на българина се разнася над 5-те континента като опустошително цунами. Япония е потопена в скръб, а

в България хората наизлизат по улиците като че за втори път да отпразнуват свободата си

Вечерта Кинг Конг е в хотелския си апартамент и разхождайки се напред-назад, разговаря със своя мениджър Харисън. На милиметри от гърдите му, хвърлени през отворения прозорец от отсрещния апартамент, профучават два самурайски ножа и се забиват във вратата. Веднага пристига взвод полицаи за охрана на победителя, а след час, за да избегне други инциденти, вече го изпраща на пристанището. Едва на палубата той споделя: "Заклевам се, че никога повече няма да стъпя в тази страна, в която хората, за да спасят честта си, най-спокойно си разпарят корема, а не могат да простят на един чужденец, че в честна борба е победил един техен шампион.”

На следващата сутрин никой вече не говори за България като за държавица близо до Османската империя – България вече съществува за света. Журналистите се надпреварват да му измислят прякори - "Кинг Конг", "Кралят на кеча" или "Балканският лъв". Поканен е на големия турнир в Париж. И в Европа Dan Koloff размазва всичките си противници, а на финала и любимеца на домакините Анри Деглан "Човекът с хилядата хватки", който по това време е европейски, световен и олимпийски шампион. След тази победа за всички вече е ясно, че българинът е абсолютният шампион на света. Получава титлата "Европейски шампион" и блестящия "Диамантен пояс".

Дончо гътва Циклопа

Животът на царя на кеча е низ от върхове и падове, но българинът никога не забравя откъде е тръгнал. Баща му умира млад от скоротечна туберкулоза. Същата болест поваля и шампиона 40 години по-късно. Семейството му едва свързва двата края. Майка му Янка не може да изхранва всичките 7 деца и 12-годишен, Дончо заминава на гурбет в Унгария. Намира си работа като градинар. Когато го изпраща, майка му хвърля камък по него повече да не се връща.

Една вечер 20-годишният Дончо отива на цирк и тази случайност променя живота му тотално.

Приятелите му го избутват на манежа, за да премери сили с най-добрия борец в цирк “Виктория” великана Джеф Лорънс, известен като Циклопа. Гигантът тежал 160 кг. И имал славата на непобедим. Дончо обаче го побеждава. Започват да го ангажират и за други борби. Така се ражда артистичният му псевдоним Дан Колов. С него 5 години жъне победи по цирковите арени. Едва на 26 години, става професионален кечист и прави доста късна, но феноменална кариера. Кечистът е висок само 178 см и тежи 105 кг. Коронната му хватка е самолет - влиза в краката на двуметрови мъже, вдига ги нагоре и ги забива в пода. Името му пълни всички стадиони и зали. Двайсет години Дончо от Сенник е най-силният в света кечист. Тушира всички бивши световни шампиони. Получава

оферта да стане бодигард на Ал Капоне,

но отказва. Демонстративно побеждава един от фаворитите на мафиотския бос - протеже на италианския подземен свят. Американските менажери недолюбват кечиста. В началото работи с тях, но отказва да стане янки и да поамериканчи името си. Въпреки милионите, които му предлагат, той отказва да участва в договорени борби. Сам си става импресарио и не дели с никого печалбата.

Реки от долари потичат в джобовете му. Влага милионите си в мини, акции и магазини. Купува си имения в Калифорния и Канада. Побеждава най-силните мъже в света на тяхна територия. Има над 800 победи, а загубите му се броят на пръсти. Световни знаменитости се редят на опашка за негов автограф. Близък става с Шаляпин и оперната прима Илка Попова.

През 1935 г. Дан Колов се завръща в България, за да посети майка си и приятелите от детските години. Посрещат го като национален герой. Опашката от мераклии да го зърнат се точи от Централна гара до църквата “Св. Неделя”. Няма човек с по-широки пръсти от тези на световния шампион. Пръска купища пари за благотворителност –

купува самолет на авиацията, дава 2000 долара за адвокат на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, издържа бедни студенти, артисти и начинаещи спортисти

Щедрият българин плаща лечението на много хора. Хоби на кечиста са ловът, хубавите дрехи и жените. Дан Колов не създава семейство. Личният му живот обаче е пълна мистерия. Фаталната любов на бореца е загадъчната Соня Ефремова - датчанка по произход, която работи като шивачка на оперната прима Илка Попова. Певицата ги запознава и от този момент двамата стават неразделни. Според близки на кечиста именно тя завлякла френските му имоти и влогове в няколко банки. До последния му ден в апартамента му на ул. "Линкълн" тя е неотлъчно до него.

През 1939 г. туберкулоза го гътва на легло. Якият мъж влиза в болницата 105-килограмов, а излиза... 46. Едва на 47 години, на 27 март 1940 г. той умира в родното си село. Преди да почине, връчва на роднини чек за 2000 долара - последните му пари. Питат го къде са мините и имотите. Дан Колов казва, че по-добре е да не ги търсят. Когато разбира за смъртта му, Соня изчезва загадъчно заедно с шефа на банката, където Дан Колов държи милионите си. Последното желание на шампиона е да хапне попара, козунак и пуешко.

Мистерия

Изчезна диамантеният пояс на шампиона

Диамантеният пояс, 6 пистолета и 7 пушки са изчезнали от музея на Дан Колов в родното му село Сенник, Севлиевско, увери се на място “Над 55” преди четири години. Надпис “Желю и Дан Коловь” още седи на керемиденочервената къща в севлиевското село, където преди 114 години е роден борецът. Местонахождението на милионите на Дан Колов и до днес тъне в пълна мистерия.

Съселяните му предполагат, че поясът вероятно вече е изтъргуван в някой музей на Запад. Губят се следите и на много други ценни предмети. В момента трима кечисти от световна класа излизат на подиума с името Дан Колов.

“Три пъти обираха къщата, след като я реституираха. Върнаха я на наследниците му, а после пак на общината. Обезвредили са СОТ-а и влезли направо през вратата. Първия път му отмъкнаха диамантения колан, втория път взеха пушките и пистолетите. Дан Колов е бил ловец и е имал много ценни антики. Изчезна и уникално седло, инкрустирано със скъпоценни камъни, много медали и купи. Третия път завлякоха всичко, каквото е останало. Отмъкнаха му даже трикото и хавлията.

Въпреки това идват много чужденци да разглеждат музея”, разказа за “Над 55” собственикът на хотел-ресторант “Дан Колов”, който е в близост до родния дом на бореца. Той обаче няма роднинска връзка с шампиона. Единствената кръвна наследница на бореца е неговата племенница. Сега в къщата са останали за разглеждане единствено един костюм, леглото и купища писма.

Холивуд безуспешно ухажвал Дан Колов

Само нежеланието да се снима в суперпродукция не направи нашия кечист първият екшън герой на световното кино

Кинг Конг е щял да бъде българинът Дан Колов. Историята на флирта с Холивуд започва на презокеанския лайнер "Куин Мери" с една американска филмова звезда. Случайността ги е събрала на най-големия пътнически параход. Дан Колов отива да се бие с Удушвача, а артистите - на снимки в Япония.

И като резултат - един от най-известните кечисти в света бил ухажван дълго, упорито и безуспешно от холивудска актриса, познала мимолетно глезотиите на световната слава. Българинът остава непреклонен към женските прелести, но по неведомите пътища на съдбата флиртът му с актрисата прераства във флирт с Холивуд.

След като побеждава гордостта на Франция Анри Деглан, холивудският режисьор Мекъл е убеден, че няма пречки да направи филм за Кинг Конг в главната роля с Дан Колов и обсажда бореца, подобно на средновековна крепост, да започват снимките.

Хонорарът, който му предлага, е 24 милиона лева

Дан Колов обаче взема пояса, покрит с диаманти, и след 25 години отсъствие се прибира в България. На режисьора отказва с думите: "Ти не си първият. Имал съм и други предложения, но аз компромиси с моята кариера не правя."

Минават години. Опитите Дан Колов да бъде вкаран в Холивуд продължават.

Та той е звезда от световна величина. Колко приходи би донесъл един филм с негово участие.

Холивудските режисьори и продуценти все така не могат да проумеят как един българин, пък бил той и световноизвестен, ще им отказва - та по тяхната логика малко повече пари и слава никога не са излишни. Сигурно нещо си е наумил? Но какво?

След повече от 25 години на тепиха и повече от 1500 победни боя Дан Колов се завръща в София

на 7 април 1936 г. Борецът прекарва част от почивката си в София. По същото време идва и световната филмова звезда Ханс Алберс, който търси своя партньорка за филма "Под горещо небе". Режисьор е руснакът Учички. Най-накрая Алберс избира за своя филмова партньорка оперетната актриса Надя Ножарова. Научила за това, примата Мими Балканска е обидена и двете се скарват.

Един ден сред екипа най-неочаквано се появява Дан Колов. Той е стар познат с Ханс Алберс, но режисьора Учички вижда за пръв път. Двамата се отделят на двучасов разговор, говорят си на английски, но накрая режисьорът споделя пред журналисти: "Та той е чудесен актьор. Предложих му участие в моя филм."

Дан Колов и този път не се съгласява.

Единственият филм, за който Дан Колов дава съгласието си, е "Под игото".

Той трябва да се снима още през 1936 г. от режисьора Александър Вазов. Пари за снимките обаче така и не се намират, Дан Колов умира през 1940 г. в родното си село Сенник, а "Под игото" е сниман чак през 50-те години.

И до днес остава загадка защо Дан Колов толкова упорито избягва снимачните площадки. Дали е бил толкова богат, та да не са му трябвали пари?

Източник: glas.bg

Най-известният питомец на армейската спортна школа безспорно е Христо Стоичков. Като 19-годишно войниче той облича екипа на ЦСКА. За зла участ още един от първите му мачове в мъжкия отбор завършва със сбиване и му е забранено да играе футбол до края на живота.

Военните не му мислят много и го пращат да набива крак в поделението в Стара Загора.
По това време военният министър Добри Джуров бил в дълга задгранична командировка. Според легендите, които се носят на „Българска армия“, още на летището първият въпрос на генерала бил: „Къде е Стоичков?“ После вдигнал лют скандал и заповядал да тренира в София като действащ футболист, защото рано или късно нелепата забрана ще падне.

Руси Гочев в борба за топката с легендата на Уелс
Йън Ръш по време на двубоя през 1983 г. в София
На 22 август България приема Уелс на стадиона в квартал "Лазур" в Бургас в приятелски мач. Със състава на "драконите" сме играли досега четири европейски квалификации и един приятелски мач миналата година. В рубриката "Архивите са живи" ще се върнем  години назад, когато са квалификационните двубои за Евро'84. Ще припомним  интересните обстоятелства около двата мача с уелсците в Рексъм и София през 1983 г. Както и за драматичната развръзка и сметки в последния мач в групата ни между Югославия и България в Сплит, които изхвърлиха тима на Джон Тошак извън европейските финали във Франция. Като капак тогава следва гневната реакция на треньора на "драконите" след срещата между нас и западната ни съседка...

Квалификациите за европейското първенство във Франция през 1984 г. започваме с нов треньор. На мястото на Атанас Пържелов, начело на националния тим идва Иван Вуцов. Първият ни съперник е Норвегия. Мачът е в София през есента на 1982-а. За двубоя със северната страна излизаме без капитана Георги Димитров, който получава контузия на мача за КЕШ  ЦСКА - Спортинг (2:2). По ирония на съдбата националите подценяват норвежците и губят важна точка в София като двубоят също завършва 2:2, след като гостите водят с 2:1. Във втория ни мач, на който сме домакини на Югославия, губим с 0:1.

През април 1983 година гостуваме в Рексъм на коравия тим на Уелс, воден от футболната им легенда Джон Тошак. Преди мача националите са за два дни на лагер- сбор на базата на ЦСКА в хотел "Червено знаме". Божидар Искренов-Гибона, който е известен и със среднощните си финтове, в деня преди отпътуването за Острова към 23 часа е хванат от Вуцов да пуши от любимия си син "Ротманс". След като наставникът си ляга, Гиби прескача през балкона и се пуска на обичайния нощен рейд по баровете в центъра на София. Прибира се в 4 часа сутринта.

След лют скандал за малко да не бъде качен на самолета, но му се разминава. Но забежките на Искренов са дреболия в сравнение с това, което има да се случва в малкото градче Рексъм. В деня преди мача националите са пуснати да се разхождат по централната търговска улица. В един супермаркет, обзаведен по тогавашната последна мода със скрити камери, влиза футболистът на Спартак(Вн) и наш национал Иван Петров. И без да му мисли много си приватизира чифт дънки. На вратата обаче освен камерите има и писукащо устройство, което вдига цялата улица на крака. Идва полиция и арестува нарушителя. Благодарение на нашата делегация и на Иван Славков-Батето, който тогава пътува с играчите, както и на уелската футболна федерация, нападателят на Спартак (Вн) е освободен.

Разбира се, след като е престоял в следствието. Атмосферата часове преди мача става тягостна. Вуцов вади Петров от групата. Впоследствие футболистът, който е и член на Партията, е изключен от БКП и от редовете на БФС. След като работи една година и половина като докер на варненското пристанище е реабилитиран отново за футбола. Впоследствие след като отново играе за Спартак (Вн) заминава и за Кипър.
Но да се върнем към мача в Рексъм. Нашите излизат потиснати и от заглавията на сутрешните вестници, в които пише за неприятната случка. Срещата завършва 1:0 за "драконите" след попадение на Чарлз, който сменя звездата Йън Ръш. След този мач никой не вижда никакъв шанс за класиране на тима ни на Евро'84.

Далечна надежда дават двата равни хикса между Югославия и Уелс, които завършват 1:1 и 4:4. В двубоя, в който двата тима си отбелязват осем гола, попадения за "плавите" бележат Златко Кранчар, който ще стане треньор на Хърватия, както и Миодраг Йешич, впоследствие наставник на нашите Славия и ЦСКА. Резултатният двубой се играе в Подгорица, която тогава се казва Титоград. Междувременно нашите поднасят приятна изненада като печелят в Осло срещу Норвегия с 2:1 с голове на Стойчо Младенов и Наско Сираков. При това обръщат мача, след като още в 5-ата минута домакините повеждат чрез Харейде.

В предпоследния ни домакински мач в София играем срещу Уелс. Теренът на стадион "Васил Левски" е разкалян. Заради студа са дошли малко зрители. Мачът не върви добре. Вратарят на гостите Невил Саутол се намесва отлично. Йън Ръш създава опасности за младия тогава Борислав Михайлов. След почивката играчът на Ботев (Вр) Цветан Данов е сменен от Руси Гочев. На бургазлията, който играе за Левски, му трябват само осем минути, за да се превърне в герой на мача. В 53-ата минута Руси прави рейд по дясното крило и стреля топката ниско по земята по диагонала. Заради ускорението Саутол не може да  я улови. Кълбото се удря в дясната му греда и влиза в мрежата. До края на срещата, ръководена от Дитер Паули, нашите удържат победата.

Така преди последния квалификационен мач на 21 декември 1983 година на стадион "Полюд" в Сплит между Югославия и България се получава невероятна математическа
каша в групата. Уелс също има голям шанс да отиде на европейско първенство. Ето как стоят нещата. При реми на първенството във Франция отива Уелс. При победа за "плавите" те отиват на еврофиналите. За нас нещата изглеждат по-сложни. За да сме напълно спокойни, се нуждаем от победа с два гола аванс. При 1:0 в наша полза, с по-добър голов актив се класира Уелс. При 2:1 за България става ужасно сложно. Тогава ние и уелсците ставаме с равни точки, еднаква голова разлика и разменени победи с по 1:0. В такъв случай или се тегли жребий, или се играе допълнителен мач. При 3:2 за България се класираме без проблем.

Мачът започва отлично за нас. След пас на Стойчо Младенов, направилият в Сплит един от най-великите си мачове Божидар Искренов открива - 0:1. След това се стига до два гола на нападателя на Пари Сен Жермен Сафет Сушич. Впоследствие Георги Димитров-Джеки връща равенството - 2:2. Мачът върви като трилър с положения и от двете страни като и двата отбора гонят с всички сили победата. Двамата треньори Тодор Веселинович на домакините и Иван Вуцов на българите не седят на местата си и постоянно сноват край тъчлининята.

В последната минута е върхът на инфарктната драма - Ради Здравков излиза с още двама свои съотборници сам срещу стража Симович. Вместо да подаде на някой от своите партньори, които на практика са на празна врата, халфът стреля точно в намиращия се срещу него югославски вратар. В ответната атака Раданович с глава прави скъпоценното за "плавите" 3:2. След срещата  треньорът на Уелс Джон Тошак ни обвинява в уговорка и изрича култовата фраза: "Какво ли друго можем да очакваме, когато два балкански отбора се срещнат на една балканска поляна?!"...

Ние се разминаваме за съвсем малко с първо участие на европейско първенство, югославяните отиват, но претърпяват крах, а медиите в Уелс още година ръсят огън и жупел по адрес на двете балкански страни.
Източник: архив в. Топспорт ОЩЕ РЕТРО СПОРТ >>>>

В края на юни преди 44 години в тежка катастрофа загиват легендарният футболист от “Левски” Георги Аспарухов – Гунди и локомотивецът Никола Котков – Котето.Георги Аспарухов загива на 30 юни 1971 г. при автомобилна катастрофа в северното подножие на прохода Витиня. Заедно с него загива и Никола Котков, който се вози в същия автомобил. Гунди кара собствения си автомобил, бежово „Alfa Romeo Giulia GT“ с номер СА 9999. Той се движи с несъобразена скорост, вероятно максималната възможна, спуска се по северния (по посока Ботевград) склон на прохода Арабаконак. Преминава по моста над река Бебреш и не спира (или не успява да спре) на стопа на Т-образия разклон с пътя Ботевград-Витиня-София. Блъска се в движещ се по посока София (за него – отдясно наляво) камион „ЗИЛ“ с ремарке, точно зад шофьорската врата, в резервоара. „Алфа Ромео“-то, се запалва, Аспарухов и Котков изгарят. Ако не е бил камиона, е щял да пресече пътя и да се блъсне в склона, тогава покрит с гора.
Знаете ли, че медиите у нас отразяват по безумен начин смъртта на Гунди и Котков на 30 юни
1971 година. Вестта за трагичната им смърт мълниеносно обикаля България. Пресата обаче отбягва да отразява кончината. Причината – партийно нареждане.Тогава излизат три спортни издания – вестник “Народен Спорт” (в понеделник, четвъртък и събота), Илюстрованият спортен седмичник “Старт” (във вторник) и седмичникът “Футбол” (в този период излиза в сряда).
В същия ден – сряда, 30 юни 1971 година, става една от най-големите катастрофи в историята на космонавтиката. Членовете на руския космически кораб “Съюз 11” Георгий Доброволски, Владислав Волков, Виктор Пацаев загиват. “Съюз 11” извежда в Космоса първия екипаж на първата в света орбитална станция – “Салют 1”. Мисията обаче завършва трагично, след като при подготовката за завръщане в земната атмосфера капсулата се разхерметизира.Цялата българска преса акцентира на първите си страници новината за гибелта на руските космонавти. Трагичната смърт на Гунди и Котков е завряна навътре по страниците. Все едно от този свят са си отишли най-обикновени хора, а не любимците на толкова много футболни привърженици. Челният материал на официоза на ЦК на БКП и най-голям вестник в социалистическа България “Работническо дело” е свързан с аварията в Космоса. Журналисти, работили тогава в органа на Партията, твърдят, че колегите от спортния им отдел си отворили устата на вечерната планьорка новината за Гунди и Котков да бъде отбелязана поне в малко каре на първа страница. След телефонно обаждане до ЦК обаче последвало изсъскване и заповед: “Отпред пускате само за космонавтите! За Гунди и Котков – навътре по страниците!”.Нека сега да погледнем в детайли какво пише в “Работническо дело” на първата му страница в броя от 1 юли 1971 (четвъртък) с цена 3 стотинки.
Под главата на вестника вляво се мъдри материал със заглавие: “Голяма и отговорна задача пред селското стопанство”. В средата на първа страница, пак под главата, виждаме още по-страховито заглавие, типично за ония години: “С мащабите на големия замисъл”. В текста се сипят похвали за трудещите се от Пазарджик, а подзаглавията са четири и гласят следното: По 800 кг царевично зърно средно от декар в целия окръг, Високо съзнание и дисциплина, Механизаторите са неотлъчно на своя пост, Материалното стимулиране – в действие. Вдясно, на челно място, е новината за смъртта на тримата руски космонавти и с техните портрети. Под този материал е публикувана съболезнователната телеграма на ЦК на БКП до другарите от ЦК на КПСС в Москва. Пуснат е и материал, озаглавен: “България скърби за гибелта на тримата звездни герои”. Има още три “новини” на първа страница на “Работническо дело” – “Международна школа по философия”, “Заместник-министърът на външните работи на Гърция в София” и естествено има вест и за Тато: “Прием на другаря Тодор Живков”. Нищичко обаче за Гунди и Котков. Чак на последната страница се съобщава за смъртта на двамата футболисти. Какво е заглавието? Ами няма заглавие… Има едно каре, обградено в черно, и вътре в него са написани имената на Георги Аспарухов и Никола Котков. А ето и текста: “30 юни 1971 година, при автомобилна катастрофа, в изпълнение на служебния си дълг загинаха нашите изтъкнати футболисти, заслужилите майстори на спорта, служителите на МВР майор Георги Аспарухов и майор Никола Котков. Георги Аспарухов и Никола Котков се отличаваха със своето трудолюбие, висок спортен морал, горещ патриотизъм и всеотдайност. Те бяха истински бойци на спортното поле, незабравими другари, приятели, любимци. Тяхното многократно участие в състава на националния футболен отбор – световни, олимпийски и множество вътрешни и международни първенства и турнири са венец на достойно изпълнен дълг пред родината. Заслужилите майстори на спорта Георги Аспарухов и Никола Котков не са вече между нас, но светлият спомен за тях ще живее в сърцата на многобройните приятели на спорта. Поклонението ще бъде на 2 юли т.г. от 8 до 11 часа на представителния стадион на дружеството “Левски”, квартал “Подуяне”. Погребението ще се състои същия ден от 12 часа на Софийските гробища.”Така… Стигаме до “Народен Спорт”, до единствения тогава полу…ежедневник. На първата страница в броя от 1 юли 1971 заглавието е шокиращо и стряскащо: “Категорично “Да” за щастието на народа и разцвета на родината”. В текста се говори за….някакви си избори за общински съветници, съдии и съдебни заседатели. Да, да, няма грешка. Това е първата водеща “новина” на “Спорт”. Вдясно е другата водеща вест: “Поклон пред паметта на героите-космонавти”. Под този текст има три кратки заглавия, които са свързани отново с кончината на руснаците.На първа страница на “Спорт” от 1 юли 1971 година откриваме още: “ЦСКА Септемврийско знаме с шампионски медали” (под материала за титлата на “армейците” има крайно класиране на сезон 1970/71). Пуснат е и коментар, озаглавен: “Към нови успехи, футболисти!”. Отделено е място за…хандбала с убийственото заглавие, на което всички биха се спукали от завист: “Без някои центрове…” Има и текст за спортната гимнастика. Но нито редче за Гунди и Котков. Чак на трета страница, горе вдясно, спортният вестник е пуснал новината за тежката катастрофа, отнела живота на футболните легенди. Заглавие няма. Има само имената на Георги Аспарухов и Никола Котков.
Във вестник “Спорт” тогава работят доста журналисти, привърженици на “Левски”. По подобие на колегите си от “Дело” и те правят и невъзможното, за да пуснат на първа страница новината за Гунди и Котков. Аргументират се, че все пак вестникът е спортен. От ЦК обаче отново размахват заплашително с пръст….
Абсолютно по същия начин реагират и в останалите вестници като “Труд”, “Кооперативно село”, “Земеделско знаме” и др.В следващия брой, 3 юли (събота), “Народен Спорт” все пак публикува снимка от погребението на Гунди и Котков и нов, но изключително кратък материал.
“Старт” измива срама на тогавашните журналисти. Седмичникът пуска до главата в броя си от 6 юли цветна снимка на Аспарухов и Котков с екипа на “Левски”. Материалът е обграден с черни ленти, а заглавието е: “Незабравимите”. Вътре има цяла страница (№2) за великите футболисти. Направо да не повярва човек… Любопитното е, че са отпечатани последните автографи, които Гунди и Котков дават преди да загинат.
Вестник “Футбол” излиза на пазара в същия ден – сряда, 30 юни, и по обясними причини в него липсва информация за катастрофата край Витиня. След седмица, в следващия брой, логично е отделено място, макар и не много, за случилото се 7 дни по-рано.
Как радиото и телевизията отразяват новината на 30 юни?Програма “Хоризонт” първа съобщава за Гунди и Котков в емисията си в 15 часа.
Вечерта в 20 часа започва “По света и у нас” по БНТ. Водещата новина е гибелта на тримата космонавти. Вторият репортаж е за труженици от Пловдивско, които преизпълнили плана. Следва новина за посещението на зам.външния министър на Гърция у нас. После е отделено време за сеитбата в Добруджа и т.н. Едва в края на новините е съобщено, че “днес при пътен инцидент загинаха футболистите на “Левски-Спартак” и националния отбор Георги Аспарухов и Никола Котков”.

Въпреки информационното затъмнение, нищо не може да спре тези, които обичат Гунди и Котков. В прощалния ден към столицата се стичат хора от цялата страна. Във влаковете и автобусите няма места, а има фенове, които пристигат и пеша! Смята се, че над 550 000 души се сбогуват завинаги с българските футболни идоли!На „Герена”, където е поклонението, тълпата чака с часове да се отворят вратите на съоръжението.  Столицата потъва в дълбока скръб… Цялата столична милиция, огромен брой военни, пожарникари и цивилви ченгета се мъчат да въдворят ред на стадиона, а всекидневно снимките и некролозите за двамата футболисти старателно се прибират от агенти на ДС. И тази манифестация на всенародна любов е в момент, когато се погребват съветски космонавти от екипажа на „Союз 11”! Обстановката в страната става наистина тревожна и се налага политбюро на ЦК на БКП съвместно с колегиума на МВР да обсъди „някои отрицателни постъпки” на вътрешния министър Ангел Солаков. Той е определен за изкупителната жертва и става такава след прочутото заседание на 13 юли 1971 г., когато е свален от поста си. На това съвещание в присъствието на най – видните членове на политбюро на ЦК на БКП и на милиционерските шефове самият Тодор Живков прави емоционално изказване, с което слага край на кариерата на Ангер Солаков.От разсекретените архиви на ЦК на БКП четем: „Това, което ни разтревожи, е погребението на двама спортисти – казва Първия на заседанието. – Ние ценим тези спортисти, те са талантливи, но това, което др. Солаков извърши, не зная дали в някоя друга социалистическа страна биха си позволили да извършат, без да се разтревожи партийното и държавно ръководство. Участват в погребението над 150 000 души! Някои другари твърдят, че такова погребение в България не е имало. 150 000 души не са участвали в шествието при погребението на Георги Димитров.
Другарю Солаков, не си ли зададе въпроса, че всички тези хора работят някъде, че те трябваше да напуснат своите научни институти, учреждения, фабрики за това погребение? Не ти ли е известно на тебе, че такива спортисти като Аспарухов и Котков са достатъчно известни и не е нужно да се лепят афиши и да се призовават гражданите да участвуват в погребението, че не е необходимо да се провежда тази хитрост, че на стадиона ще се проведе голямо поклонение?Такова поклонение не е имало. Оттам се е разгърнала манифестация.  Наредил си административно целият ръководещ състав на министерството да участвува. Защо извърши погребението в часа, когато се погребваха съветските космонав? Защо трябваше да огорчим съветските хора, на какво основание? Ние уважаваме всички талантливи хора в нашата страна, в това число и футболистите, но не можем да търпим и няма да търпим да се издигат други кумири за нашата младеж и за народа освен тези, които партията издига.“

Ангел Солаков е уволнен на 19 юли 1971 г. от позициите му на шеф на МВР и КДС, какъвто е от 12 март 1966 г.На мястото му е назначен Ангел Цанев. Политбюро и ЦК на БКП са изплашени от потенциала му, тъй като той успява да овладее, контролира и задоволи страстите на хората при прощаването им с техните любимци.
Мобилизацията и овладяването на над половин милион граждани предизвикват страх у тоталитарната власт – и от силата на обикновените хора, и от евентуалните амбиции ва МВР – шефа Солаков.
Източник:socbg.com

Най-четени👇

Популярни публикации👇