Синът на Гунди – Андрей Аспарухов, от Щатите: Благодаря ви за любовта към баща ми и Котков

Андрей е бил едва 4-годишен, когато баща му – най-великият и обичан български футболист, загива трагично на 30 юни 1971 г.

На 30 юни се навършиха 54 години от зловещата катастрофа в прохода Витиня, която отне живота на две от най-ярките звезди на българския футбол – Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков. Денят остава най-черен в историята на „Левски“, а за хиляди фенове символизира невъзвратима загуба.

 

По този повод синът на Гунди – Андрей Аспарухов, който живее със съпругата си в Щатите, написа в социалните мрежи: „Благодаря на всички, които отново не забравиха 30 юни. Вашата любов, вашите спомени, вашето уважение към баща ми и Котков означават много! За мен всеки 30 юни е болка. Това е...!“

Андрей Аспарухов

На този ден преди повече от пет десетилетия Гунди и Котков пътуват към Враца за юбилeен мaч пo cлучaй 50-гoдишнинaтa на местния „Бoтeв“. Автомобилът „Алфа Ромеото“, управляван от Гунди, се блъска челно в резервоара на ЗИЛ със софийска регистрация на прохода Витиня. Колата се възплaмeнявa. Автомобилът и пътницитe в нея изгарят.

 

Трагичната новина за смъртта на Аспарухов и Котков шокира цяла България. Двамата вече са се превърнали в абсолютни любимци на феновете на „Левски“. Заедно носят синята фланелка от 1969 до 1971 г.

 

Погребението на Гунди и Котков остава без аналог в българската история: над 500 000 души се стичат по улиците на София и до Централните гробища – тъжни и плачещи, за да кажат последно сбогом на любимците си.

 

Паметта за тях не угасва – всяка година фенове, ветерани и ръководството на „Левски“ поднасят венци и цветя на гробовете им.

 

„Днес е най-тъжният ден за всеки един левскар! Всеки от нас се буди някак по-особено – с буца в гърлото и болка в сърцето. Защото на днешния ден преди 54 години загубихме две от най-ярките фигури не само за „Левски“, не само за футбола, но и за България като цяло – Георги Аспарухов и Никола Котков.54 години от онази зловеща катастрофа, която нанесе непоправима рана в сърцето на всеки един левскар. Катастрофа, която отне животите, но не и харизмата и завета на двамата велики играчи. Те бяха не просто големи футболисти, а всенародни любимци заради човечността и добротата си.

 

Наш дълг е никога, докато на земята има жив левскар, да не ги забравяме. Да не забравяме заветите им. Да свеждаме глава всеки път, когато стъпваме на стадион „Георги Аспарухов“.

 

ПФК „Левски“ се прекланя пред паметта на Георги Аспарухов и Никола Котов.Поклон пред Незабравимите!“, написаха от „Левски“.

Източник:retro.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първият български световен шампион в спортната история на България

От 1 до 3 юни 1957 г. в Истанбул, Турция, се провежда третото Световно първенство по борба свободен стил.

Националният отбор на България има представители във всички категории. На 2 юни родният ни представител в категория „полутежка“ Петко Сираков става световен шампион, след като конкурентите му не успяват да го настигнат по точки до края на състезанието. 

С титлата си в категорията до 87 килограма Сираков става първият български световен шампион не само в борбата, но и в спортната история на България.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1984 година тя шокира световния тенис, превръщайки се в първата българска тенисистка която печели 3 мача в един и същи ден

 

Успехът на нашата Мануела всява смут сред организаторите заради липса на родния химн.

На 28 май, през 1984 година Мануела Малеева шокира световното тенис семейство, превръщайки се в първата тенисистка, която печели 3 (три!) мача в един и същи ден

Графикът на Откритото първенство на Италия се променя заради падналия дъжд и това налага 17-годишната Мануела да се появява доста по-често от обичайното на корта в майския понеделник

Най-голямата от трите сестри Малееви печели пет гейма, за да довърши 1/4-финалния си мач, сломявайки съпротивата на румънската звезда Виржиния Ружици - 7:6, 4:6, 6:3

Любопитно е, че двубоят срещу шампионката от "Ролан Гарос" за 1978 година е прекъсван седем (!) пъти...

Малко по-късно - на полуфиналите, Мануела се справя за по-малко от час с канадката Карлинг Басет (6:2, 6:2)

След лек обяд и половинчасова дрямка българската тенисистка излиза на финала в турнира в Перуджа срещу вездесъщата Крис Евърт

Американката, която в този момент е номер 2 в световната ранглиста, е петкратна победителка в турнира, а на Italian Оpen преди това губи единствено от Мартина Навратилова

Малеева обаче демонстрира зашеметяваща класа и побеждава в два сета - 6:3, 6:3! Светоната тенис-общественост е потресена - на сцената се е появила нова ярка звезда. Българска звезда!

Триумфът на Мануела в Перуджа поставя организаторите в неловка ситуация.

Те не разполагат с българския химн и се налага самата тенисистка да поиска помощ от посолството ни и от там пращат запис с химна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Олимпийският шампион на България, който наследи 500 млн. долара от американски милиардер

Фамилията Дюпон е една от най-влиятелните и богати династии в историята на САЩ. В началото на XIX век френският емигрант Елеутер Ирене дю Пон сьо Немур основава химическата компания "DuPont". Тя е специализирана в производството на барут, но в последствие се разраства бързо и се превръща в един от най-големите химически концерни в света. Оттогава фамилията става символ на богатство и политическо влияние, и се превръща е една от най-богатите в Америка с общо нетно състояние, надвишаващо 14 милиарда долара. Членовете на семейството често заемат ключови позиции в бизнеса, науката и политиката, а фамилното име е синоним на успех и елит.

Как един българин прибра богатството на една от най-влиятелните фамилии в САЩ

На фона на тази успешна династия се откроява историята на един от наследниците – Джон Дюпон. Въпреки личното си богатство и активна дейност в сферата на спорта и филантропията, той става известен през 1996 година с убийството на олимпийски шампион по борба. Това събитие шокира целия свят и хвърля сянка върху иначе уважаваната фамилия. Той бива осъден на 13 до 30 години затвор, а когато напуска света, завещава наследството си на един българин, превръщайки го в най-богатия ни сънародник за времето си...

Както е вече известно, Джон Дюпон се ражда в една от най-влиятелните фамилии в САЩ. Той обаче е изолиран от семейния бизнес, тъй като според повечето информации е имал някакво психическо заболяване. Така той бива отлъчен с многомилионна годишна издръжка, с която да прави каквото прецени. Джон е голям любител на борбата и решава да инвестира средствата си в спорта.

Българското чудо на тепиха

Междувременно през 1960 година в русенското село Сандрово се ражда Валентин Йорданов. Само на 10-годишна възраст младият Вальо се качва на тепиха, където ще пожъне някои от най-големите успехи за родната борба. Йорданов се състезава в свободен стил и става 7-кратен европейски и 7-кратен световен шампион, но това не е всичко. Върхът в кариерата му идва на Олимпийските игри в Атланта през 1996 г., където завоюва златния медал в категория до 52 килограма. Той има още бронз от Игрите в Барселона през 1996 г., три пъти е избиран за Спортист №1 на България, а Международната федерация по борба го обявява за "Борец на XX век".

Началото на едно необикновено приятелство

Ненадейно съдбата събира двамата ни главни герои. Дюпон пристига в България през 1991 г., за да гледа Световното първенство във Варна. Пред медиите той споделя, че е влюбен в стила на Валентин Йорданов и го чувства като свой син. След като Вальо е покорил олимпийския връх, Дюпон решава да го вземе под крилото си. Той става личен спонсор на българина и двамата стават много добри приятели. Впоследствие Йорданов е привлечен в клуба на мултимилионера в Щатите – "Фокскатчър", където събира имените състезатели от цял свят. Дюпон придружава родната легенда на всички състезания, облечен с анцуг с надпис "България". В даден момент Вальо дори е живял в имението на Дюпон. Така Джон се превръща в един най-щедрите благодетели на родната федерация, като се съобщава, че няколко пъти е правил дарения в размер на 100 000 долара.

Инцидентът, който променя ежедневието на Дюпон и Йорданов

През 1996 г. милионите на Дюпон стават кървави. Той бива осъден на затвор за убийството на олимпийския шампион по борба Дейвид Шулц. Инцидентът се случва след празненство по случай 36-ия рожден ден на Вальо Йорданов. Странното е, че двамата замесени са много добри приятели. По-късно става ясно, че Джон е имал някакво психично заболяване, заради което е решил, че Шулц е част от някакъв международен заговор и иска да го убие.

Съдът отсъжда между 13 и 30 години лишаване от свобода за американеца. Той ще излежава присъдата си в затвора Мегсег в Пенсилвания, където през 2010 г. умира. Всички са шокирани, когато виждат, че в завещанието си Джон Дюпон завещава близо 80% от собствеността си на Валентин Йорданов и неговото семейство. Племенниците на американеца оспорват решението му с аргумент, че бенефициентите му са укривали новото завещание до смъртта на техния чичо.

Американският съд обаче се произнася на последна инстанция, че Валентин Йорданов и съпругата му Здравка ще получат 80% от имотите на Дюпон, възлизащи на цена около 500 милиона щатски долара. Според съдията, роднините, претендиращи за наследството му, не са достатъчно близки, а и не са споменавани в предишните две завещания на Джон Дюпон, затова нямат основание да оспорват решението. Така Валентин Йорданов става един от най-богатите българи за своето време.

Автор: Дария Александрова /Източник:actualno.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Треньорът на легендата Атанас Комшев: Убиха го!

На 12 ноември преди 30 години в софийска болница почина олимпийският шампион по борба з. м. с. Атанас Комшев.

Неговият треньор в Карнобат и духовен баща Иван Тотев го описва като изключителен човек.

Атанас Комшев е роден на 23 октомври 1959 година в бургаското село Деветинци. „Наско ми беше като син. Израсна ми в ръцете, от 9-годишен остана без майка. Беше на около 12 години, когато започна да тренира при мен в Карнобат. Тренираше с огромно желание, а в същото време беше много скромно и работливо дете. Но аз веднага видях какви огромни заложби има„, разказа пред Дир.бг Тотев, който на 9 август т.г. отпразнува своя 80-годишен юбилей. 

Дори, когато Комшев отива да учи в Средното спортно училище „Стефан Караджа“ в Хасково, връзката между треньор и възпитаник не е прекъсната и малкият Наско при всеки удобен момент се връща в Карнобат, за да види и говори с Иван Тотев. Малко по-късно Атанас Комшев влиза в младежкия национален отбор по борба, където отново тренира под ръководството на Тотев, а след това е взет и в мъжкия.

„Той беше голям талант, но и много амбициозен. Беше се лишил от всичко само и само да постигне това, което си бе начертал. Борбен, честен и почтен – така го помня„, казва още треньорът.  

23-годишният Наско влиза ударно в голямата борба през 1982 година, когато печели бронзов медал от Европейското първенство, а след това и сребърен от Световното. Комшев се състезава в категория до 90 кг. класически стил. Следват още два сребърни медала от същите форуми през 1983 г., а година по-късно Атанас Комшев става европейски шампион. Успява да дублира европейската титла през 1986 г., като прибавя още един сребърен и два бронзови медала от Световно първенство.Безспорно обаче най-големият му успех идва през 1988 г. в Сеул, където грабва олимпийската титла. Тогава Комшев казва пред журналистите:

„Радвам се не само на златния медал, но и на това, че опровергах песимизма на много хора, които не вярваха в мен. На финала направих това, което знаех, че мога. Имаше време, когато се чувствах като обречен…, защото у нас е най-къс пътя от „Осанна“ до „Разпни го“. Аз трябваше да преодолявам самия себе си и да убедя всички треньори, които бяха против мен. Но в крайна сметка удовлетворение за мен беше, че участвах в олимпийския отбор на България„. 

На Световните първенства през 1989 и 1991 г. Комшев се класира десети и четвърти. Участва и на Олимпийските игри в Барселона през 1992 г., но губи и двете си срещи. Така слага край на спортната си кариера, като учи висше образование в Националната спортна академия. 

„След като Наско стана олимпийски шампион, искаха да го вкарат в мафията. Но той не искаше, защото беше честен и те го убиха“, твърди Иван Тотев.

Съпругата му Живка пък се вижда с Наско Комшев в София месец преди той да загине. По думите й, борецът е бил силно притеснен. Когато дошъл да я види, Комшев й споделил, че не иска да стои повече в София и само чака да завърши образованието си, за да се върне в Карнобат и да тренира деца.

„Каза ми – лельо Живке, това ми е последно. Да приключа в НСА и не искам да стоя повече тук. Тогава групировките бяха силни и понеже Наско не е искал да им „играе по свирката“, му сложиха край. А беше изключително момче – и физически, и психически. Катастрофата не беше случайна, но това не може да се докаже„, допълва възрастната жена.

На 2 ноември 1994 г. 35-годишният Атанас Комшев пътува от София за Варна в автомобил „Сааб“, шофиран от негов приятел – 23-годишния Слав Михалев от София. На 16 км. преди Велико Търново, при разклона за село Пушево, колата се забива в спрял камион, натоварен с тухли. 

Комшев е тежко ранен – с тежка черепно-мозъчна травма, травма на гръдния кош и множество фрактури. След две мозъчни операции във Велико Търново и София, той умира на 12 ноември без да дойде в съзнание.През 1995 г. във Велико Търново започва делото срещу шофьора Слав Михалев за катастрофата. Според експертизата и следствения експеримент в момента на удара в товарен автомобил ГАЗ, лекият автомобил „Сааб“, шофиран от Михалев, се е движел със скорост 113-115 км/ч.

Бащата на Атанас Комшев е конституиран като граждански ищец и иска 1.6 млн.лв, за нанесени имуществени и неимуществени вреди.

Година по-късно магистратите дават 2-годишна условна присъда на Слав Михалев, както и да плати 300 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди по граждански иск на бащата на олимпийския шампион. 

„300 000 лева, които след деноминацията станаха 300 лева. Колкото за една прегазена кокошка. Ние не сме богати, но не сме и толкова бедни, за да търсим тези пари. Те нямаше да ни върнат Наско„, каза пред Дир.бг кметът на Карнобат Георги Димитров, който е бил женен за сестрата на Комшев – Мария.

Димитров също смята, че катастрофата не е била случайна. 

„Говореше се, че някакъв бял автомобил е избутал колата, в която е пътувал Наско, така че тя се е забила в спрелия камион с тухли. Но нищо не се доказа. 23 години вече го няма„, допълни Георги Димитров.

Бащата на Атанас Комшев не могъл да преживее смъртта на сина си и починал няколко години по-късно. 

Източник:dirbg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

28 малко известни истории за легендата Гунди

 След мач изпива няколко кани айрян, криел се в тоалетната, за да припали поредната цигара.

Нов тираж на книгата „Гунди – какъвто не го познавате“ излезе малко преди премиерата на биографичния филм за футболиста „Гунди – легенда да любовта“ (издателство „Труд”). Томът включва 28 истории за спортиста.

Авторите Кристиан Иванов, Елица Младенова, Добромир Добрев и Георги Иванов са подбрали в първата част на книгата 28 момента от живота на Георги Аспарухов–Гунди - от раждането му до датата на смъртта му - 30 юни 1971 г., когато с Никола Котков загиват в катастрофа при прохода Витиня.За изданието са предоставени авторски снимки на Петър Спасов. „Снимки за книгата изпращат и много обикновени хора, фотографски спомени са открити в чуждестранния печат, а архивни кадри от погребението му са предоставени от Антоанета Георгиева“, разказват от „Труд“. По думите им в създадената рубрика „Народът за Гунди” е събрано всичко ново, което авторите са научили за легендата на българския футбол.

„Идеята за новото юбилейно издание дойде след разговор с рекордьора по мачове за „Левски“ Стефан Аладжов. Аладжата ни разказа как привърженик на “сините” повече от половин век пази кичур с коса на Гунди. Какво по-голямо доказателство за магията, която поражда всичко, свързано с големия голмайстор?“ – споделят авторите.

В книгата има много лични истории – на съпругата на Гунди – Лита, на сина му Андрей, който се жени за дъщерята на друга легенда - Павел Панов, на Янка Рупкина, на Стефан Аладжов, на редица известни и по-малко известни хора, докоснали се до Гунди.

Специалното послание към читателите е от Лита – съпругата на Гунди: „Преди много години децата на София не знаели какво е телевизия, компютър, смартфон. Как се забавлявали? С приятели. На улицата, на полянките в крайните квартали. В игри. Различни. Интересни. С победители и победени. Едно височко тъничко момченце прекарвало всяка свободна минута навън с топка в крака. Парцалена. Ушита от баба му. Аз не съм познавала това момченце. Срещнах го години по-късно. Отново с топка, истинска… волейболна. Повярвайте ми, беше много добър. Само че неговата любов го чакаше на друго игрище – футболното. И той тръгна след голямата си любов. Носеше я в сърцето си, когато играеше за „Левски“ и за България. Любовта към великата игра и към неговия „Левски“ беше с него до края на живота му. Той е Георги Аспарухов-Гунди“.

За един от рождените дни на Гунди любимата му Лита го изненадва с малка златна топчица на синджирче. Това се оказва особено ценен подарък за него. Той също дарява бижута на съпругата си, но голяма част от тях по-късно са задигнати от апаши.

“Никога не съм обичала да нося бижута и смятам, че не ми отиват. Чувствам се като коледна елха с тях, като се накича”, споделя Лита.

Порок

Аспарухов има само един порок. Пуши цигари. Без да иска, веднъж синчето му Андрей го натопява пред треньора, като казва: “Тате пуши, ама мама повече”. После глобяват Аспарухов за това провинение. С дружката му за пушене Жоро Соколов дори веднъж се скриват в тоалетната на стадиона, за да запалят по цигара. Това се случва по времето на легендарния треньор Витлачил. Той пръв въвежда глобите за различни провинения в отбора. Гунди си пада най-вече по цигари „Марлборо“, докато Соколов пуши по-евтините „Арда“.

„Никога не е бил страстен пушач, аз бях. Както си пушим, веднъж сложи кутията „Кент“ на нощното шкафче и ми каза, че от този момент няма да палим повече цигара. Той спираше наистина, но после пак припалваше покрай мен”, признава Лита. Гунди почти не пие алкохол.

„По пиенето изобщо го нямаше. Коняк, вермут, не близваше такива неща. Тогава нямаше заведение, в което футболистите да ходят тайно. Пиеше айрян след мач. Или плодови сокове. Трябваше да има по няколко кани. Обичаше рано да си ляга. Голям Сънчо беше. Явно се е уморявал човекът. Мен това понякога ме дразнеше. Били сме на гости и тъкмо стане интересно, а той ме кара да си тръгваме”, спомня си Лита.

Апартамент

Като футболист Гунди получава тристаен апартамент, тъй като по това време вече е семеен и с дете. Имотът е в столичния квартал „Лозенец“ до Четвърто районно управление, където и до днес живее Лита. Жилището е тухлено и държи топло. Нанасят се там през 1969 година, а негов съсед е друга легенда на Левски, Добромир Жечев.

Гунди има голям афинитет към театъра и киното. Футболната легенда дори отива на пробни снимки за един от култовите от времето на соца български филми „Черните ангели“. Режисьорът Въло Радев харесва футболиста страшно много по време на кастинга.

Източник:Телеграф

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Селекционерът Борис Ангелов след скандалния мач с Испания: "А можеше да спечелим титлата през 80-те"

На снимката:

Клекнали: Павел Дочев, Петър Михтарски, Иван Лардев, Красимиир Балъков, Пламен Петков, Емил Костадинов, Христо Стоичков, Димитър Васев

Прави: Борис Ангелов (старши треньор), Златко Янков, Ивайло Киров (капитан), Румен Данков, Георги Димитров, Юлиан Гарев, Любен Жилков, Димитър Калканов, Димитър Кръстев, Иван Танев (помощник треньор)

* Стоичков не участва на световното първенство в СССР, тъй като получава наказание в злополучния финал за Купата на страната

През 1985 година юношеският национален тим на България🇧🇬🇧🇬🇧🇬 се представя великолепно на световното първенство в СССР, достигайки до 1/4-финалите

Но всъщност селекционерът на брилянтния ни тим Борис Ангелов е убеден, че странични фактори спират нашите по пътя към финала на Централния стадион "В. И. Ленин" в Москва

След три силни мача в Ереван България печели трудната предварителна Група А, оставяйки зад себе си Колумбия, Унгария и Тунис. На 1/4-финалите съперник на младите ни футболисти е Испания, а "мерките" са взети още преди началния съдийски сигнал

Първоначално за рефер на съдията е назначен представител на СССР, но в навечерието на двубоя директорката на техническия комитет на шампионата, която е съпруга не на друг, а на покрилия се по-късно с мрачна слава Сеп Блатер, обявява, че мачът е поверен на англичанина Джо Уоръл

За радост на УЕФА, Испания побеждава с 2:1, след като мистър Уоръл накланя везните в равностония дуел. Той отменя "кристално чист гол" (по думите на Борис Ангелов), който всъщност е автогол, заради несъществуваща засада. Освен това в средата на втората част Ла Фурия получава дузпа, с която и стига до победата.

"Изплашиха се от нас. Специално на това първенство можеше да стигнем и до титлата," споделя с горчивина Ангелов, който година по-късно извежда България до златните медали на силния международен турнир в Тулон

А ето как изтъкнатият ни специалист Михаил Георгиев оценява играта на момчетата след равенството (1:1) с класната формация на Унгария:

Любен Жилков: с добър рефлекс, отрази коварни удари, няма вина за гола, бе концентриран през целия мач

Димитър Калканов: самоотвержен и безкомпромисен в единоборствата, но невинаги точен в подсигуряването

Павел Дочев: находчив и рационален в действията, създаде спокойна обстановка в нашата защита, бе един от най-полезните в отбора

Димитър Васев: обезличи острието на унгарския отбор Жинка, подхранваше с точни пасове атаките

Росен Пашов: без да блести игра разумно, бе твърде деен в централната зона, отне много топки, предимно чрез предугаждане на противников ход

Пламен Петков: еднакво ефективен и като дефанзивен полузащитник, и като организатор

Ивайло Киров: всеотдаен, с прецизен пас, но с възможности за още по-силни изяви

Радко Калайджиев: изразходва се докрай, игра активно във всички части на терена и докато беше свеж създаде доста неприятности на съперника

Красимир Балъков: водещата фигура в състава, техничен и разнообразен, маневрен и дееспособен, с изключителни импровизаторски качества

Петър Михтарски: прояви своя талант, беше разнообразен във финтовете и придвижването, но невинаги бе рационален в завършващия удар

Емил Костадинов: респектира преди всичко с бързината си, няколко пъти изскочи на стрелкови позиции, но не сполучи и все пак реализира важния гол

Сашо Димов и Златко Янков: Играха малко, но помогнаха на отбора за постигане на целта.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Стартовата единайсеторка на Сливен в незабравимия за Града под сините камъни дуел през 1990 г.

Стартовата единайсеторка на Сливен в незабравимия за Града под сините камъни дуел с италианския гранд Ювентус, състоял се на 19 септември 1990 година

Двубоят от турнира за Купата на носителите на национални купи, игран пред препълнените трибуни на стадион "Хаджи Димитър", се превръща в грандиозен празник, за който се говори и до днес

Сливналии се представят нелошо, но отстъпват на Бианконерите след гол на героя на Мондиал 1990 Салваторе Скилачи и късна дузпа, реализирана от друга голяма фигура в Скуадра адзура - Роберто Баджо

В състава на Юве са още Томас Хеслер, Жулио Сезар, както и още куп италиански звезди - Стефано Такони, Пиерлуиджи Казираги, Луиджи Де Агостини, Джанкарло Мароки, Паоло Ди Канио...

Съставът на Сливен:

Данчо Йоргов; Кирил Кирилов, Иван Митев, Васил Тинчев (капитан), Велиян Парушев, Иван Василев, Живко Келепов, Християн Пенев, Йордан Лечков, Панайот Въндев, Валери Вълков

* През второто полувреме в игра се появяват Валентин Стефанов и Румен Илиев

Източник:ФБ-Голове, метри, секунди

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Последният мач тук беше изигран през 1986 година…

Ранните часове на 26-ти април, 1986-та година. 4-ти реактор на атомната централа в Чернобил експлодира и изхвърля в атмосферата огромен радиоактивен облак, който 2 дни по-късно е засечен в Швеция и светът научава за най-голямата ядрена катастрофа в историята на човечеството.

Мини сериалът на HBO носещ името на съветската централа стана хит преди няколко години, а плувният комплекс в

Припят беше едно от спортните съоръжения, показващи комунистическия начин на живот. Много по-интересна обаче е историята на другия спортен обект в града, а именно новопостроения стадион „Авангард”, който трябва да приема домакинските мачове на местния „Строител” (Припят).  Или поне така е трябвало . . .

В началото на 70-те в СССР започва развитието на атомната енергетика и близо до неголемият тогава град Чернобил, възниква един от наричаните по онова време „атомград” населени места, а именно Припят. За нуждите на местното население се организира и футболен клуб „Строител”. В началото там играят футболисти от съседното село Чистогаловка, което разполага с един от най-добрите тимове в областта. Да ‘ритат’ в Припят пристигат най-големите звезди на селския тим Виктор Пономарьов, както и братята Николай и Валентин Литвини, като почти всички играчи са зачислени фиктивно на работа в атомната електроцентрала.

Валентин Литвин години по-късно заявява в интервю за вестник Soviet Sport “В Припят всеки обичаше футбола, поне 2000 души идваха на мачовете ни.”

С бранителя в редиците си, „Строител” печели регионалната купа в края на 70-те години, а в началото на 80-те с назначаването за треньор на бившия нападател на „Динамо” (Киев) Анатолий Шепол, амбициите на клуба нарастват. Голямата цел на „Строител” (Припят) в онези времена е да спечели шампионската титла в първенството на физкултурните колективи в Украйна, за да влезе във втора лига на СССР и да получи нещо като професионален статут.

Преди експлозията . . .

Мечтата насмалко да се сбъдне през 1985 г., но в крайна сметка тимът завършва на второ място, на 4 точки зад лидера Нефтяник (Ахтирка). Все пак „черно-зелените” от атомния град записват редица успехи, като например 3-те поредни регионални купи в периода 1981-83 година.

В онези времена „Строител” играе на първия стадион в Припят, чиято трибуна обаче е съвсем малка. Затова градската управа започва строителството на новия футболен комплекс „Авангард“. С 5000 места, осветление и козирка, стадионът вещае светло бъдеще и футболни успехи. Официалното му откриване трябвало да се състои на празничния 1 май 1986 г. с масови физкултурни съчетания, парад и речи на партийните големци от региона, а на 26-ти април е предвидено да се изиграе първият мач на новия стадион, в който „Строител” трябва да излезе в полуфинална среща срещу отбора на „Машиностроител” (Бородянка).

Нощта на 25 срещу 26 април се оказва паметна. Четвърти реактор на атомната електроцентрала в Чернобил експлодира. Жителите на Припят виждат блясък и разтърсващ грохот. В далечината се виждат пламъци, а скоро пожарникарите в града са призовани да се включат в потушаването им. Това обаче далеч не е първият инцидент в Чернобил по това време и затова до паника не се стига. Частично разтопяване на главното ядро на един от реакторите създава авария още през 1982-та година, а през априлската нощ на 1986-та година жителите предполагат, че този инцидент не е по-различен от онзи 4 години по-рано и че пожарът бързо ще бъде овладян.

С настъпването на изгрева и привидното потушаване на пожара, нищо не подсказва, че градът е преживял най-голямата атомна и екологична катастрофа в историята на човечеството. Единствено возилата, пръскащи анти-замърсители по улиците индикират за нещо по-обезпокоително, а до началото на евакуацията ще изминат повече от 2 дни.

Гореспоменатият Валентин Литвин прекарва нощта преди мача в съседното село Ямпил със семейството си. Връщайки се за тренировка в 9 сутринта на 26 Април, той е спрян от полиция в постъпите на Припят: „попитах ги какво е станало, но те не знаеха нищо за случилото се. Затова пресякох моста и се запътих директно към стадиона” споделя Литвин.

Там играчът се присъединява към наставника и останалите играчи и научава следните новини: Автобусът на ФК Бородянка е спрян някъде в близост до Чернобил и му е изрично забранено да премине към града и стадиона. Литвин тогава решава да се запъти до централата на отбора, за да разбере дали мачът ще бъде отменен. Малко след като стига до 9-етажната сграда, Литвин научава за кацането на хеликоптера на игрището. Тогава взима решение да се качи до последния етаж на централата и да наблюдава случващото в посоката на стадиона и тази към Чернобил.

“Видях непрестанния дим, който се извисяваше от четвърти реактор в Чернобил” разказва Литвин. “Информацията, която получавахме от властите и военните не само, че беше крайно недостатъчна, но беше и абсурдна. Дори и не помисляхме, че реакторът би могъл да експлодира. Разбрахме за случилото се, едва когато в Швеция (на разстояние от над 1200 километра) беше засечено невъобразимо високо ниво на радиоактивност.”

Близо седмица след аварията се установява 30-километрова високо радиоактивна зона, а жителите на Припят са евакуирани. За последен път те виждат града си и се сбогуват набързо с отбора си. Насред отливите от хора, които се евакуират от региона, намиращ се на север от днешната украинска столица е и 9-годишният Андрий Шевченко. Все още млад юноша в Динамо, Шевченко е временно евакуиран от областта Оболон в северен Киев, където се провеждат спортните му тренировки, ръководени от Олександър Шпаков. Юношите на столичния град са изпратени на лагер близо до съветското Черноморие с цел предпазването на децата от ширещата се радиация.

 

Легендарният нападател на „Милан” и украинския национален отбор разказва:

„Спомням си, че един ден баща ми се прибра вкъщи с устройство, което измерва радиацията. Играх футбол с децата от моя квартал и топката се озова на покрива на къща, която беше доста висока. Аз все пак успях да се кача и попаднах на няколко топки. Приятелите ми, тъй като бяха по-ниски, не можеха да се изкачат и аз донесох топките у дома. Когато измерихме радиацията от тях, разбрахме, че стойностите са далеч от нормалното и сочат за наличие на висока радиация… “

А какво се случва с футболистите на „Строител”? Голям брой от тях се изселват в съседния град Славутич и продължават да се състезават за временния наследник на отбора си – ФК Строител (Славутич). Не след дълго отборът е закрит и с това се слага край на последните останки от футбола в Чернобил.

Днес стадион “Авангард” в Припят си остава забравен мавзолей на футболните сенки – с прожектори, сляли се със своята ръжда и униние, терен, погълнат от бурени и дървета и приглушен вече ек на 2000 забравени фенове на работническия отбор. „Строител” (Припят) – малък отбор с немалко мечти, след 16 години съществуване тимът остава без бъдеще, погребан под тежестта на последиците от ядрената катастрофа. А ако прогнозите се сбъднат (Чернобилската забранена зона с площ от 2600 километра ще остане замърсена с радиоактивни елементи в следващите 3000 години), то съвсем няма да е скоро денят, в който отново ще видим и чуем за футбол в град Припят.

Източник:www.fourfourtwo.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той е първият олимпийски шампион на България в спортната гимнастика

Олимпийските игри в Москва през 1980 година носят на българския спорт най-много отличия. Нашите представители печелят 41 медала, като 8 са шампионите.

Стоян Делчев е първият олимпийски шампион на България в спортната гимнастика.

Той триумфира на висилка на игрите в Москва през 1980, като добавя и бронзово отличие в многобоя.В детските си години пловдивчанинът се изявява като отличен футболист. Когато идва моментът да избира между футбола и гимнастиката, момчето естествено се насочва към футбола. Баща му, който е бивш борец, обаче го кара да промени посоката с думите, че в гимнастиката зависиш само от себе си, а във футбола от още 10 души.

Едва 16-годишен Делчев дебютира на Олимпийските игри в Монреал 1976, където се нарежда на 12 място с тима на България. Още следващата година става европейски шампион на висилка, като изпълнява ново прелитане, което по-късно получава неговото име. През 1978 г. печели и европейската титла в многобоя, като добавя и злато на земя. Следващата година му носи злато на земя от Световната купа в Токио.

Подготовката му за Олимпийските игри в Москва е тежка – месец преди заминаването стъпва накриво при отскок и получава контузия в глезена – лекари и физиотерапевти правят чудеса и Делчев отпътува с лонгета на крака, която сваля в деня на състезанията. За да направи феноменално представяне. Бронз в многобоя, 4 финала на уредите. Печели злато на висилка, завършва пети на успоредка, кон с гривни и халки.

След игрите в Москва Делчев е сполетян от поредица травми – къса ахилесово сухожилие на десния крак. Форсиран в подготовката, половин година преди игрите в Лос Анджелис 1984 къса ахилеса отново и това слага – твърде рано – край на блестящата му спортна кариера.

Отказва се на 23 години, а на 25 вече е старши треньор на националния отбор. Извежда отлично подготвен български отбор в Сеул 1988, където Любомир Герасков печели титлата на кон с гривни. През 1991 година заминава за САЩ и след много трудности основава своя гимнастическа школа в Рино, Невада. През 2008 година Стоян Делчев става 64-ият член на гимнастическата Зала на славата в Оклахома сити.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си емблематичен наш футболист и ръководител

На 66-годишна възраст почина бившият футболист и ръководител на Нефтохимик от най-успешните години на бургаския клуб Божидар Тодоров. Тъжната новина съобщи синът му Манол Тодоров във "Фейсбук". 

Тодоров е юноша на Черноморец (Бургас) и е част oт най-талантливия набор в школата на "акулите", спечелила шампионските титли при децата, при юношите (младша възраст) и при юношите (старша възраст). В отбора са още Руси Гочев и Димитър Димитров-Херо,пише БЛИЦ

Но професионалната му кариера е свързана неизменно с Нефтохимик, където играе девет сезона и записва над 300 мача. След края на състезателната си кариера работи в Нефтохимик като технически директор, изпълнителен директор и спортен директор и с името му са свързани най-успешните години за клуба – 90-те. Тогава "шейховете" са явление у нас с модерния футбол, който практикуват, а като резултати това включва второ място в "А" група през 1997 година, финал за Купата на България през 2000-ата , два пъти е спечелена Купата на Професионалната лига. Отборът два пъти играе и в европейските турнири.

Поклонението ще бъде в неделя от 11:30 в Гробищен парк Бургас. 

"Вчера, на 66 години почина баща ми Божидар Тодоров. Много от вас го помнят от времето, когато са тези снимки! Време, което всички искаме да се върне! Горд съм, че баща ми беше част от тези емоции!

Благодарим ти за това, че беше добър човек! Нека го запомним точно с това...", написа Манол Тодоров.

Източник:БЛИЦ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина емблематичният спортен коментатор Петър Василев – Петела

Само на 64 години този свят напусна един от най-емблематичните спортни коментатори у нас Петър Василев, познат и с прозвището си Петела.

Той не успя да се пребори с тежка и агресивна болест в последните години.

Петела бе знаково лице на спортната редакция на Българската национална телевизия, от където потвърдиха тъжната вест.

Петър Василев коментира пет европейски (1992, 1996, 2000, 2004, 2012) и шест световни първенства (1994, 1998, 2002, 2006, 2010 и 2018) по футбол.

Неговият глас звучеше и по време на боксови срещи, както и на предавания за моторен спорт.

Той е роден в София и бе един от най-известните фенове на столичните железничари. Той е потомствен почитател на футболния тим, а в Локо София играе и хандбал. Завършва Национална спортна академия (тогава Висш институт за физическо възпитание и спорт) със специалност треньор по хандбал.

Петър Василев -БНТ (1991г.)

Той започва журналистическата си кариера през 1985 г. във вестник „Работническо дело“, а от декември 1990 г. е част от спортната редакция на Българската национална телевизия, където работи до последните си дни

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина Петя Пендарева

Почина една от най-добрите ни лекоатлетки Петя Пендарева, съобщи „24 часа“.

Бившата спринтьорка си отиде от този свят само на 53 години след борба с тежко заболяване.

Пендарева има участие на Олимпиадата през 1996 г. Има второ място от Европейско първенство в зала през 2000 г. През 1999 г., пък, стига до 1/2- финалите на Световното първенство.

Личните й постижения на 100 м са 11,12 сек, с което стана 6-а на Европейското през 1998 г., а 4 години преди това бе финалистка, а в щафетата 4 по 100 м има бронзов медал.

Пендарева е родена на 20 януари 1971 г. в Казанлък.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Култово интервю с Христо Стоичков от 1989 г.

Кой е единственият български футболист в топ 100 на ФИФА за най-великите играчи на ХХ век? Христо Стоичков. Кой е единственият българин, ставал голмайстор на световно първенство? Христо Стоичков. Кой е единственият българин, печелил „Златната топка“? Христо Стоичков. Има ли друг подобен български футболист? 

Няма. В прашния скрин почиват под звуците на времето купища архивни материали за Камата. Сред тях е и едно забравено интервю на Ицо от края на 80-те години, направено малко след като става победител в анкетата на ИСС „Старт“ за Футболист на България. Публикувано е във вестник „Футбол“, бр. 51 от 18 декември 1989 г., с автор Георги Бойчев. Приятно четене!

…Отдавна не бях виждал български футболист, след когото да върви тълпа от хиляда души. И всеки иска да го поздрави, да го пипне. А Христо Стоичков се спира с всеки, който го заприказва, не оставя никого без автограф, особено децата. Едно момче вика на приятеля си: „Ела да му видим колата“. А Христо се обръща и го тупа приятелски по рамото: „Нямам кола, моето момче. Само ще се разкарваш напразно.“ Но момчето продължава да върви с тълпата – как да повярва, че неговият кумир може да няма кола…

Замислен върху тази случка, почти съм подминал дома на Христо, когато през една отворена балконска врата ме сепва гласът на югославския певец Мирослав Илич. Освен със сръбска музика капитанът на ЦСКА и националния тим ме посреща по екип на… „Барселона“, което ясно показва неговите пристрастия в задочния трансферен спор между гръцкия Панатинайкос и именития испански клуб.

Засега Христо живее при тъща си в жилищен комплекс „Младост“. Има и свой апартамент и тепърва ще обзавежда новото жилище. Докато разговаряме с Ицо, а жена му Мариана приготвя нещо в кухнята, малката Михаела (на годинка и три месеца) ми носи една по една всичките си играчки, което според детските представи е висша проява на приятелство. Вземам я на коленете си и тя от удоволствие се… напишква. В следващия момент взема една съдийска свирка и започва да свири пронизително и да сочи с пръст напред – дузпа! 

Има ли по-добър изпълнител от татко ѝ?

– Май че има – казва таткото – Моят пръв учител на дузпи е кумът ми Атанас Узунов. Досега много пъти сме играли на по пет дузпи, а не съм го бил нито веднъж.

А свободните удари?

– Тях ми е преподавал лично майстор Бонев, когато беше помощник-треньор на националния. Залагането на топката, подхода, замахването – всичко ми е обяснявал с най-големи подробности. Затова благодарността ми към него е голяма…

Благодарност има и за други, нали?

– Задължен съм на много хора, но преди всичко на двама – Огнян Атанасов и Сава Савов. Първият ме откри за футбола, а вторият ме направи човек, докато играех при него в Харманли. Бате Сава е много строг треньор – никак не обича да се шегуват с него. А пък аз, напротив, дай ми само майтапи да правя. Помня на един мач той ми вика от пейката: „Подавай бе, стига си мамил! – На кого да я дам бе, тренер, като никой не се открива? – На мен, вика, я дай, дявол да те вземе!“ И аз веднага му подавам топката. После като ме подгони след мача…

Има и хора, за които не искаш да си спомняш…

– Не съм злопаметен, но на двама души няма да простя никога. Единият е Ради Стефанов, който ме обяви за пълен некадърник и стана причина да ме изгонят от школата на „Марица“. Другият е Виден Апостолов. Нали съм пловдивчанин, мечтата ми беше да играя в „Ботев“ заедно с Петьо Зехтински. Апостолов обаче реши, че нямам качества за техния отбор. В края на краищата не съм загубил нищо, а всичко си остава за тяхна сметка. Истината е, че преживях много неволи, а и аз самият често съм грешил. Но всичко е вече минало, а аз съм човек оптимист. Гледам само напред и назад не се обръщам.

Сякаш да докаже, че миналото вече отдавна не го вълнува, Христо вдига ръце, като че е вкарал гол, и запява с Мирослав Илич от касетофона: „Не мой ме виши люби ти…“ „Голяма работа е Мирко“ – казва. А жена му Мариана е на друго мнение: „Него си го слушай ти, а на мен ми донеси ламбада.“ „Готово бе, жена“ – махва великодушно с ръка Ицо и продължава: „Имам една видеокасета, в която песните на Мирослав се редуват с мои избрани голове. Гледам я само преди важни мачове – много добре ме настройва за победа.“

Ти нямаш много нужда от специална настройка. Изглеждаш като човек, на когото „не му пука“ от нищо – и на терена, и в живота.

– Това ми помага да оцелея. Иначе след толкова критики, наказания и перипетии досега да съм свършил. Вярно е, че на терена нищо не може да ме стресне. Уверен съм в себе си и затова преди мач много често се ловя на басове. За реванша срещу Спарта Прага се басирах с половин София, че ще бием с три гола разлика. И макар повечето време резултатът да беше 1:0, до последната минута вярвах, че ще спечеля. Даже когато накрая трябваше да бия пряк свободен удар, се басирах на терена с Трифон Иванов, че няма начин да не го вкарам. Досега само веднъж предчувствието ме излъга – на мача с Гърция в Атина бях сигурен, че ще вкарам гол, пък то… Срам ме хваща, като си помисля за тази среща.

Разговаряме преди мача на ЦСКА с „Враца“ и затова питам Христо колко гола ще вкара в тази среща. Помисли малко и отсече: „Три!“ Колкото каза, толкова вкара. Но като всеки човек и той си има своето слабо място:

Признавам, само едно нещо е в състояние да ме разстрои – да се обадя вкъщи и да не намеря никого. Много държа на семейството, за мен то е над всичко. Веднъж търся жена си по телефона от Палма де Майорка. Цял час звъня, а никой не се обажда. Направо се побърках. Два дни докато се свържа, вдигнах температура. Бре, викам си, какво ли е станало! А то телефонът бил повреден… Може да ми говорят, че съм най-добрият, да вкарвам голове и на Луната, но без Мариана – да ми е жива и здрава – не се виждам. А ако знаеш колко случайно стана всичко. Тя работеше в РУМ „Младост“. Един ден отидох да си купя печка, а се върнах с булка.

Тук следва малък спор между зетя и тъщата дали да гледаме по телевизията футболните репортажи, или сеанса на Кашпировски. Предварително знам как ще завърши този спор, но този път за неговото разрешаване помага и тази невероятна симпатяга Михаела. Тя вижда на екрана татко си по екип и с топка в краката и се провиква: „Айде, тати! Гол!“ И ето го татко ѝ как вкарва гол след гол във вратата на „Дунав“. И още веднъж преживява целия мач отначало, след като вече ми го е разказвал два пъти, а на другия ден ще го чуя още веднъж. Радва се на хубавото, сърди се на себе си, на грешките на съдиите, на колегите. Очите му светят някак особено, потопил се е в някакъв свой свят, в който никой не може да го докосне. Чувал съм много футболисти да казват: „Вкъщи за футбол не се говори!“ Тук е друго – в тази къща непрекъснато се говори за футбол.

Обръщам се към Мариана – не ѝ ли омръзва?

– О, не, на мен също ми е интересно, аз обичам тази игра. Пък и Христо е все по лагери, по мачове. За малкото време, когато е вкъщи, бърза да ми разкаже всичко и на мен ми е приятно, защото в такива моменти чувствам, че съм му нужна.

А какво му казваш, когато тръгва за мач?

– Казвам му: „Пази си краката и си затваряй устата!“

А, ето значи откъде започва промяната в поведението му…

– Не е точно така. Той се промени изведнъж, откакто стана капитан на ЦСКА и на националния отбор. Христо е такъв човек – за себе си не мисли, последствията не го интересуват. Но знае ли, че отговаря за други, че много хора зависят от него, тогава е готов на всичко, дори да преодолее собствения си характер. Ти вече го познаваш добре – виждаш, че злоба в себе си не носи. А е откровен до безразсъдство.

(Христо) Какви ги приказваш бе, жена?

Футболният блок на телевизията е свършил и Христо отново се е върнал в реалния свят. Отпива от чашата бяло вино, пали цигара (всъщност прави го само след мач и в началото на седмицата) и се обръща към мен:

– Ей, какви са тия съдии, бе? Не знам какво да правя! Има някои, дето направо не мога да ги понасям. Това е Христо Тончев, Веско Богданов и единия от двете Любета – само дето ги хвалят. Виж, Димитър Димитров и Борис Александров са друго нещо – тях ги признавам. Бих посочил и Атанас Узунов, но нали ми е кум, ще излезе, че го цитирам по роднинска линия. Какво си бъбрехте с жена ми?

Тъкмо я питах какво правиш, когато не играеш футбол.

– Нали виждаш – гледам футбол, чета за футбол, говоря за футбол.

А аз мислех да направим този разговор без нито една дума за футбола…

– Тогава трябваше и двамата цяла вечер да мълчим като дръвчета.

Все пак хайде да опитаме една бърза анкета. Кой ти е любимият артист?

– Георги Парцалев и Жан-Пол Белмондо.

Любимият писател?

– Николай Хайтов, най-вече заради „Диви разкази“. Харесвам и Станислав Стратиев. Наскоро гледах „Балкански синдром“ и знаеш ли какво стана? По едно време се изправи един от публиката и започна нещо да апострофира артистите от сцената. Ядосах се и се изправих и аз: „Я сядай долу, бе – викам му, – не съм дошъл цяла вечер само теб да слушам!“ После разбрах, че той също бил част от спектакъла. Голям смях падна…

Не караш кола, но сигурно имаш някакви предпочитания?

– Нали знаеш, че колите се делят на две – „Мерцедес“ и останалите.

Любимо цвете?

– Розата.

Предпочитан парфюм?

– „Адидас“.

Любимо ястие?

– Нямам. Или по-точно обичам всичко.

Каква заплата получаваш?

– 260 лева, но вземам 120. С останалите погасявам младоженски заем. Премиите, разбира се, са отделно.

Какво досега ти е направило най-голямо впечатление в живота?

– Раждането, продължаването на живота – това е най-великото нещо в природата. Скоро бяхме на гости у бай Михал Душев, нали го знаеш, беше добър играч на „Марица“. Той гледа прасета и едно от тях същата вечер щеше да ражда. Отидох и цяла нощ стоях при бъдещата майка. Помогнах ѝ да роди първото си прасенце, а то се случи мъжко и го кръстихме Ицо. Страхотно преживяване беше!

Видя ли как изкарахме пет минути без футбол?

– Да, но сега трябва да ме питаш кой е кумирът ми във футбола, а и да не ме питаш, аз сам ще си кажа – в света се прекланям пред Платини, а у нас се прекланям пред Петьо Зехтински от „Ботев“.

Да завършим с любимия ти видеоклип?

– Имам един, който ми направи наскоро Атанас Узунов. На него са записани четирите ми гола срещу „Левски-Спартак“ на фона на популярната мелодия „Оле!“.

После вади от библиотеката няколко гръцки вестника. „Готов съм на всичко, за да купя Стоичков – провиква се от тях президентът на „Панатинайкос“ Вардиноянис. Испанците от „Барса“ също не се шегуват – вече направиха пазарлъка за 4 млн. долара. Както се вижда, в скоро време Христо ще радва погледите на други.

– Няма как, иска ми се да поиграя в чужбина, да опитам силите си в друга обстановка.

Източник:temasport.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Махмуд Чар с официално изявление след загубата от Пулев

Махмуд Чар използва стори на профила си в „Инстаграм“, за да се обърне към своите фенове след загубата от Кубрат Пулев в битката за регулярната световна титли във версия WBA. 40-годишният боксьор призна, че не му е било лесно да се върне на ринга след дълга пауза.

„Скъпи приятели на бокса, връщането ми на ринга след седем години за мен беше всичко друго, но не и лесно – особено след като се бих в чужбина.

Но както казах, не търся оправдания! Просто ми липсваше необходимият ритъм на ринга. Въпреки това бих искал да благодаря на всички от дъното на душата си! Вашата подкрепа означава много за мен“, написа Диамантеното момче.

Махмуд Чар държеше регулярната световна титла на WBA в свръхтежката категория след победа над Александър Устинов през 2017 г.

 Оттогава само три пъти се би на ринга преди мача с Кубрат Пулев. Последният му мач беше срещу Нури Сефери на 21 декември 2022 г. През 2021 г. притежанието на титлата му беше отнето, но две години по-късно възстановено след съдебно дело.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Родителите на Гунди също умират млади, майка му е поразена от токов удар

Легендата на Левски и българския футбол Георги Аспарухов е имал изключителни родители. Баща му Аспарух Рангелов и майка му Мария Ташкова били възпитани и скромни хора. И логично Гунди се е метнал на тях.

Те обаче също не умират от старост. След зловещата катастрофа на 30 юни 1971 година във Витиня, където загиват Георги Аспарухов, Никола Котков и качен от двамата военен, родителите на Гунди са съсипани.

Баща му Аспарух е имал много силна връзка със сина си. Именно той тласка малкия Георги към топката и стадионите, водейки го на „Герена“. Любопитен обаче е фактът, че таткото първоначално е бил цесекар.

След смъртта на момчето му Аспарух Рангелов закъсва със здравето. Появяват се проблеми с бъбреците. Първоначално след направена операция Аспарух е добре, но впоследствие се влошава и умира.Майката на Гунди – Мария, умира нелепо около Нова година през 1976-а.  Решава да пусне пералнята, която се намира в мазето на къщата им. Но се допира до кабел, получава се токов удар, който я поразява. Добрата женица умира на място.

През 1993 година пък се случва ново нещастие. Огромен пожар изпепелява къщата, където до последно живеят родителите на Гунди -  в софийското село Войняговци./Блиц/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В края на 60-те години на миналия век националният отбор на България е сред най-добрите в Европа

Селекцията на Стефан Божков започва квалификациите за Мондиал 1970 като олимпийски вицешампион и четвъртфиналист от Евро 1968

По пътя към финалите на шампионата в Мексико нашите отново демонстрират завидна класа и печелят група, в която са Полша, Холандия и Люксембург. За трети пореден път сме на световно първенство!

С повиквателни се сдобиват и няколко млади футболисти, които в следващите години се превръщат в основни фигури...

Клекнали (от ляво надясно): Александър Шаламанов, Симеон Симеонов, Георги Аспарухов, Божил Колев, Борис Гаганелов, Тодор Колев, Динко Дерменджиев, Атанас Михайлов, Петко Петков, Стефан Аладжов 

Прави: Димитър Якимов, Иван Димитров, Милко Гайдарски, Добромир Жечев, д-р Стефан Божков (старши треньор), Йончо Арсов (треньор), Петър Жеков, Димитър Пенев, Аспарух Никодимов, Димитър Марашлиев, Стоян Маринов

Източник:Голове Метри Секунди

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 61 години почина легендарен български футболист

На 61 години напусна този свят една от емблематичните фигури на сливенския футбол от 80-те и 90-те Демир Демирев-Бебо, предаде gol.bg.

Демирев е роден на 18 октомври 1963 г. в Сливен. Футболният му талант проличава от най-ранна детска възраст. На терена се отличава с голяма техника, бърз спринт и маневреност. Титулярен нападател на ФК Сливен и Славия (София), като е използван от треньорите както на крилото, така и на върха на атаката.

В съзнанието на феновете в град под Сините камъни ще остане завинаги победният му гол за 1:0 в полза на Сливен срещу Железничар (Сараево) в турнира за Купата на УЕФА. 

Тогава само на 21 години, току що излязъл от казармата, Демирев вкарва победния гол в 89-ата минута. Това всъщност е и първото попадение за отбора на Сливен в европейски турнири.

Преди месец Демир Демирев получи сребърна значка по случай 110-годишнината на сливенския футбол. В негова памет всички футболни срещи от „A“ областнa група Сливен тази седмица ще започнат с минута мълчание.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как хващат Наско Сираков и Гибона да пренасят дънки на границата

Въпреки цялото напрежение, грубостите и критиките по негов адрес, Гибона си оставаше чистосърдечен и верен приятел. Наско обичаше неговата компания. Нищо чудно, че когато се прибра от Копенхаген през лятото след равенството с Дания и реши да отскочи до Гърция за един ден, за да напазарува за Славея, взе точно Божидар за компания. 

Илиана още лежеше в „Шейново“ след раждането и Наско искаше да я изненада с подаръци за бебето. Уговори се с Тошко Барзов, който риташе за „Докса“ (Драма) да преспят у тях и на сутринта след пазара да се върнат в София. На Гибона точно му бяха направили операцията на глезена и лежеше в клиниката на проф. Кожухаров в „Пирогов“. Понеже беше известен с буйния си нрав, по нареждане на Шпайдела Искренов имаше забрана да напуска болницата и професорът му беше уредил легло в неговия кабинет, където нощем го заключваха. Иначе софийските барове щяха да станат свидетели на куцукащия с патерици Божидар.

– Професоре, ще го пуснеш ли с мен до Гърция да купим някои неща за дъщеря ми? Аз гарантирам за него, утре ти го връщам.

На Наско определено не му се пътуваше сам.

– Няма проблем, щом е с теб. Взимай го тоя тиквеник, но утре до обяд да сте се прибрали, че иначе аз ще имам проблем. И Вуцата, и Шпайдела ще ми пилят на главата – професор Кожухаров махна облекчено с ръка, че поне един ден клиниката ще се отърве от футболиста, който не спираше да задява сестрите и да се шегува с лекарите.

По пътя към границата срещнаха Бойко Щерев, брат на Симо Щерев, и Гибона веднага се изпъчи:

– Братле, утре гледай на границата да няма никакви проблеми, че със стока ще се връщаме!

На Наско му призля:

– Престани да говориш, баща ми всичко е уредил. Наши приятели ще са на смяна на митницата, стига си дуднал!

Малко по-късно спряха за по кафе в Австрийския хотел в Сандански и Божидар пак си знаеше неговото:

– Пичове, вижте там на границата утре, като се прибираме, да няма проблеми!

„Леле, тоя идиот, ще ми ебе майката!“, помисли си Наско, докато го риташе по гипса под масата. В Драма пристигнаха привечер, но се оказа, че Тошко е заминал на лагер и ги посрещна съпругата му Краси. Вечеряха, пийнаха по едно узо и легнаха да спят. На сутринта Наско стана рано и отиде да купува памперси, дрешки и играчки за Славея. След което се заби директно в един магазин за дрехи и инвестира в 110 чифта дънки. 

Беше разработил системата перфектно. От пътуванията в чужбина с „Левски“ и националния отбор изкарваше повече пари, отколкото като футболист. Нямаше лагер, от който да е на печалба с по-малко от 2-3 хиляди лева. А като футболисти им даваха по 30 долара на пътуване, без значение колко време ще стоят в чужбина. Благодарение на връзките и явките на баща си Сираков знаеше отлично къде какво се търси и въртеше нелегална търговия в солидни мащаби. 

В Гърция носеше кашкавал и прахосмукачки, които продаваше на тройни и четворни цени, а оттам купуваше дънки и еспадрили, за които у нас се избиваха. За една контрола с юношеския национален отбор още през 1979 г. откри, че в Турция вървяха ленти за фотоапарати и китайски гуменки. Направи такава пачка, че не можеше да я събере в джоба си. Веднага обърна мангизите в два луксозни кожуха и съотборниците му го гледаха завистливо. Не всички, защото някои си откраднаха по един кожух, но на Наско не му се налагаше да краде. Просто влезе в магазина и си ги купи.

След закуската при Краси Барзова, натовариха покупките в багажника на колата. Наско вече караше синя „Лада 1500“ – държавата щедро беше подарила по една кола на Илиана и съотборничките й в националния отбор по художествена гимнастика. Той и по тоя параграф беше прецакан, но не се оплакваше. Заради жена си така и не получи апартамент, защото се смяташе за буржоазно извращение едно семейство да има две жилища. Нищо че всичките му съотборници в „Левски“ взеха. Натика дънките в багажника и отгоре сложи памперсите, бебешките дрешки и играчки. Не че очакваше проблеми, митничарите трябваше да са негови хора, но все пак стоката не трябваше да се набива на очи.

– Айде да идем да се изкъпем в морето, бе! Така и така сме тука! – на Гибончето не му се прибираше много, та гледаше да си направи кефа. За да не му чупи хатъра, Наско отби в Кавала, където се топнаха в морето. Всъщност, къпа се основно той, защото Божидар не можеше да влезе заради гипса. Само се топна малко и тръгнаха за София. По пътя към границата обаче Гибона не спря да мърмори:

– Братле, дай да скрием малко дънки под задната седалка!

– Престани да ми говориш глупости! С баща ми съм се разбрал, няма да ни проверяват.

След пет минути пак:

– Абе ти си се разбрал, ама дай да скрием малко под задната седалка за всеки случай!

Накрая на 10 километра от границата, Наско не издържа и отби в един черен път.

– Добре, хайде, ще скрием колкото се събере.

Задната седалка на ладата се придържаше за купето от две големи пружини и Сираков се измъчи, докато я извади. Оказа се, че отдолу се събират едва 10 чифта. Другите 100 трябваше да си останат в багажника. На всичкото отгоре седалката не искаше да се закрепи обратно на мястото си. Докато се мъчеше, Наско си поряза палеца на дясната ръка до кокал в едната пружина.

– Мама ти да еба, пор такъв! – обърна се към Божидар. – Видя ли сега заради тебе какво стана!

Шуртеше кръв навсякъде, с триста зора я спряха и накрая закопчаха седалката. На границата обаче ги очакваше изненада – смяната беше съвсем друга. „Е, сега си еба майката!“, помисли си Наско, докато един от митничарите се приближаваше към ладата. Познаваше и него, но не беше от тия, които трябваше да ги чакат. Като ги видя, митничарят се ухили:

– Наско, Гиби, какво става?!

Гибончето това и чакаше. Скокна от колата и с патериците изкуцука до митницата, където дежурните взеха да го тупат по рамото и да му честитят трите купи. Сипаха му и уиски. В това време Наско трябваше да се оправя с проверката.

– Отбий тук встрани, трябва за пред колегите да се направя, че те проверявам поне – прошепна му митничарят. Спокоен, Наско паркира и отвори багажника. Униформеният хвърли едно око, поразрови и се направи, че не вижда претъпкания с дънки багажник.

– Дай сега да видим в купето.

Наско затвори багажника с въздишка на облекчение и отвори задната врата, посочвайки празната седалка. Митничарят пъхна глава и се подпря на седалката, която в този момент излетя като тапа от шампанско нагоре с трясък. За малко да му отнесе ченето. Явно пружините едва бяха удържали до границата. Отдолу зейнаха мижавите 10 чифта дънки.

– Насе, какво правим сега? Камери ли да викаме? Това вече не мога да го скрия!

Е, сега се видяха в приключения. Започна се щателно броене на дънки. От едната страна митничарите броят, от другата Наско дърпа на всеки 10 чифта по два-три и ги връща обратно в колата. Успя да спаси 40-ина чифта под благосклонния поглед на смяната, но останалите 70 заминаха за конфискация. А Гибона седеше отстрани на сянка, пийваше си от уискито и нареждаше:

– Ей, ще се обадя на Иван Славков и утре всички ще сте уволнени бе, да ви еба майката, да ви еба!

– Млъкни, тъпанар! Заради тебе сме на тия пачи яйца! Да скрием дънки, та да скрием дънки! На ти сега! – Наско не можеше място да си намери от яд. Ядът му се засили още повече, когато се прибраха в София и баща му научи за авантюрата. Бай Петко прихна да се смее с цяло гърло:

– Как може да сте такива глупаци, бе?! Срамота! Ще ви вкарат в затвора от глупост!

За Наско това беше по-голямо унижение дори и от преживяното на митницата и финансовите загуби, които беше претърпял. Мразеше да се излага пред баща си.

И все пак Гибона, макар и не особено интелигентен, беше истински мъжкар и на него можеше да се разчита в напечени ситуации. Докато Наско беше болен от хепатит, „Левски“ замина на турне в Кувейт, където властваше строг сух режим. Баща му имаше схема и за там – 6 бутилки уиски се равняваха на едно видео. А видеото в България по това време струваше 3000 лева. Нямаше откъде да се купи, дори в „Кореком“ се чакаше ред по половин година за видео. Наско нямаше да пътува, но светна съотборниците си на далаверата с молбата да му донесат поне едно. Само Гибона се нави. Иначе повечето от тях реализираха операцията и се прибраха с купища пари, с които си купиха чисто нови лади.

Откъс от книгата „Единакът“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1960 г. той участва на зимната олимпиада като скиор, но остава запомнен като велик български футболист!

 

Александър Шаламанов с фланелката на националния отбор на България

Александър Шаламанов – Шами е сичтан за най-добрия десен защитник на националния отбор по футбол на България за всички времена. На този пост през 1966 г. е избран в идеалния отбор на световното първенство и е включен в идеалния отбор на света.

Александър Шаламов е легендарен играч за отбора на „Славия“(София), но също така и за националния отбор на България. Позицията, която заема на терена е на десния бек. Интересното за Шами, е че той е юноша на големия столичен съперник „Левски“(София). В школата на „Левски“ прави първите си футболни стъпки, след което преминава в школата на „Славия“.

Има период и в младежкия отбор на ЦСКА, където дори успява да пробие в мъжкия тим и да дебютира през сезон 1962/63. През 1962г. преминава в мъжкия състав на „Славия“, където играе до края на кариерата си през 1974г. Той е част и от обединения отбор на „Локомотив“(София) и „Славия“, по-известен като  ЖСК „Славия“ в периода 1969 – 1972г.

Шампион на България през 1960/61 и 1961/62 с ЦСКА, носител на купата на Съветската армия през 1960/61 с ЦСКА и през 1962/63; 1963/64; 1965/66 със „Славия“ (София). Вицешампион през 1966/67 и бронзов медалист през 1963/64, 1964/65, 1965/66, 1969/70 и 1972/73 с „белите“. В „А“ ПФГ има 265 мача (262 за „Славия“ и три за ЦСКА) и 10 гола. Обявен е за спортсмен №1 през 1967 и 1973 и за футболист №1 на България за 1963 и 1966г., на трето място в анкетата през 1964, 1967 и 1972 години.

В европейските клубни турнири е изиграл 26 мача и е отбелязал един гол (16 мача за КНК и 10 мача с един гол за купата на УЕФА). Полуфиналист за КНК през 1967. През 1974 е включен от спортните журналисти в идеалния отбор на страната за 30-летието (1944-1974). През 2011г. е избран от читателите в идеалния отбор на България за всички времена на поста десен защитник.

В „А“ националния отбор има 42 мача и един гол, за „Б“ националния има един мач, за младежкия има три мача и за юношеския – четири мача. Участвал е на финалите на две световни първенства (Англия – 1966 и Мексико – 1970). През 1966 г. е избран в разширения състав на идеалния отбор на световното първенство на поста десен защитник и е включен в идеалния отбор на света, подбран от изданието World Soccer.

След като окачва бутонките, „Шами“ е помощник треньор в „Славия“, а през сезон 1983/84 година е и старши треньор на отбора.

Интересен факт от живота на легендарния Александър Стефанов Шаламанов е, че освен футболист е и бил професионален волейболист, а също така и скиор. 

През 1960-та година участва на зимната Олимпиада в Скуо Вали (САЩ). Великият Шами ни напусна на 25-и октомври 2021г. на 80 годишна възраст.

Източник:ritnitop.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ