Показват се публикациите с етикет Ваканции Лагери. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Ваканции Лагери. Показване на всички публикации

 

Равда,80-те

Шкорпиловци,Равда, Обзор, Царево.....Едва ли има пораснало вече дете, което да не е съхранило дълбоко в сърцето си спомени от едни отминали години, годините на пионерските и средношколски лагери. 

Там където сутрините започваха със задължителната утринна ведрина преди закуска, а през деня целият лагер се огласяше от детски смях и глъч. Денят продължаваше със занимания по интереси, участие в различни кръжоци, а вечер се изнасяха литературно-музикални програми. 

Там където,  край лагерния огън не един или двама младежи и девойки срещнаха първата си ученическа любов... А след края на смяната всички се прибираха у дома пораснали и физически укрепнали, натрупали спомени и впечатления и създали нови приятелства.



Нямаше го варианта по цял ден в нас, разходките не бяха в мола, а в парка. Тогавашните дами (нашите мами) знаеха къде сме, без да ни звънят по телефона. Рецептите за най-вкусните ястия не бяха извадени от нета, а от една пожълтяла тетрадка.
 

Нямаше добър, по-добър, най-добър и магически прах за пране, но дрехите ни винаги бяха чисти и спретнати. В началото. И така до резултата в края на деня – след игрите на стражари и апаши, криеница, гоненица. Скачахме на въже и на ластик без да засичаме време и да броим изгорените калории.

Сладоледът беше два вида – на клечка и във фунийка. Хранехме се здравословно без да знаем – домати, краставица, срязана на две със сол, чушка пълна със сирене и джанки, череши, вишни, кайсии. Може и зелени, даже по-добре. Нали са кисели и то колкото и да не ни беше горещо... топличко си беше. А киселото освежава, пък и мама щом е казала да не ги ядем, още по-сладки ставаха.

Ходехме и на море. Цялото семейство, с колата или с влака, с плажния чадър, голямата чанта и доброто настроение. На морето беше хубаво – беше чисто, нямаше големи лъскави сгради, но пък имаше... море и пясък, много пясък. Правехме си замъци, копаехме дупки, а помните ли номера с мокрия пясък и обърната кофичка? За разкош можеше да се украси с миди. И като казах миди, да не пропусна първите ни опити в кулинарията – салати от листа, кафе от пръст и вода, торти от кал, украсени с камъчета. 

И така в готвене, бягане, каране на колело, събиране на листа и камъчета, минаваше денят. По тъмно сърдито идваха да ни прибират, защото пак стрелките на часовника се бяха извъртели прекалено бързо. Пак бяхме закъснели. Но нищо, утре пак, „Ще те извикам в 9 часа. И си вземи колелото! Чу ли?” – ехтеше цялата улица, защото вече нервно те дърпаха на път към вкъщи. Всичко това се случваше през лятото, което започваше с първото ледено сокче и свършваше с първата надписана тетрадка.

Беше различно и беше хубаво.



Краят на месец май е. Слънцето се бори с облаците, времето се опитва да се затопли, температурите малко по малко се покачват и това ни кара да си мислим само за едно – МОРЕ.Търсим в офертите най-изгодните предложения, първа линия на морето, басейнче, коктейлче, шезлонгче, купонче. 

Все повече българи предпочитат съседните ни Гърция и Турция за почивка през лятото, има много по-изгодни предложения, навалицата пак я има, но човек се разнообразява.Има ли човек време, нерви и желание може да намери и доста изгодни квартирки и стаи, дори с климатик. За силният летен сезон, краят на юни до последните дни на август, цените както се подразбира, скачат доста.

Има доста курортни градчета, които предлагат нощувки от по 15 лева, което е съвсем допустима цена. Все пак, не всеки от нас може да си позволи 5 звезден хотел на брега на морето със собствена плажна ивица. 15 лева ти осигуряват легло, собствен санитарен възел, паркомясто, телевизор с кабелна и напоследък и Wi-Fi. Доста изгодно бих казала аз.

Спомням си когато бях малка как бяхме на море по 15 дни. Половин месец, та дори ти писва. Имахме безплатен престой в станции, пътят ни излизаше за без пари от БДЖ и плащахме само храната, която консумирахме. 15 дни, които се минаваха бавно и блажено.Вече пораснах и всяко лято си позволявам до 6 дни почивка, най-много. Някак доста са се променили нещата. Подбираме винаги най-изгодното, но така и така най-важното е компанията да е приятна. Но все пак, какви бяха цените преди, какви са сега?

Попаднах на тази обява за цените на Слънчев бряг през 80-те години. Има известна разлика. Разбира се, приемаме и факта, че тогава заплатите са били съвсем и напълно различни, но все пак … няма ли как да върнем времето назад и да останем в него? Мечтая за почивка на море от снимките от преди 30-40 години. 

Не се оплаквам и сега, забавлявам се, но така ми се иска да стъпвам по този мек и блещукащ пясък, да няма навсякъде заградени от хотелите плажни територии, чистата и прекрасна вода и всичко това.Радва ме фактът, че и сега настаняването на деца е безплатно. Поне това не се е променило. Талони за храна на територията на комплекса, това може би е като сегашният All Inclusive? Може би и храната и цените са се променили до известна степен, но идеята е същата.

Времето си минава, всичко се променя, няма начин. Но все пак ни се иска да се потопим и в атмосферата от преди години, да видим какво е било. Вие какви спомени имате?

Източник:no-comment.bg



(ММЦ) край Приморско имаше особено значение за мнозина от нашето поколение. Там някои за първи път се потапяха в морето и срещаха първата си любов. Беше като откраднат миг от рая!

 Млади, емоционални, смахнати и красиви! През лятната ваканция тук се събираха младежи от цял свят и се вихреше щура забава. Идваха и гости от екзотични държави – Монголия, Куба, Мексико, Япония и Корея… Летището на Бургас се задъхваше.Тъй нареченият „Влак на дружбата“ ежедневно изсипваше на гарата нови и нови групи с туристи. 

Паркингът беше пълен с автобуси с регистрационни номера от почти всички европейски държави. Всяка вечер се организираха концерти и спектакли в Летния театър. Дискотеки. Навалица от рускини, унгарки, полякини, германки, чехкини и даже истински шведки и французойки. Те ни помогнаха много да наваксаме някои пропуски в отношенията ни с нежния пол. 

В онези години да „свалиш“ момиче беше енергоемък, труден и продължителен процес. Даже беше абсолютно забранено след 22 ч. жена да пребивава в квартирата на чужд мъж, ако няма адресна регистрация там, и това се преследваше от закона.



С наближаване на времето за летните отпуски си спомних една история с морски привкус на двама мои бивши колеги от не толкова близкото ни минало. Цецко и Тошко станаха приятели, започвайки работа почти по едно и също време в един от заводите ни в града. Сближи ги сходството в характерите и еднаквото им отношение към заобикалящия ги свят. Бяха обикновени селски момчета, придошли от близките села в града, за да търсят препитание и реализация.

Може би защото бяха израсли като единствени деца в семействата си и са им угаждали на всички прищевки като малки, сега вече като мъже бяха далеч от чувствата за съпричастност и колективизъм. Още на пръв поглед правеха впечатление в общуванията си със своята изявена стиснатост и пресметливост. Преценяваха всичко през призмата на прагматизма и келепира. И двамата живееха по квартири, като по-облагодетелстван беше Тошко, настанил се у човек от родното си село, който неслучайно беше и наш началник. Предполагам, че дори не е плащал и наем, което родителите му са туширали целогодишно с подобаващо „продуктово компенсиране“ от изобилието на селския двор. Прагматични до крайност, търсеха възможности да общуват и извън работно време, посещавайки футболните мачове на местния тим. На работните места не блестяха с някакви специални изяви, но тогава в болшинството предприятия колективът компенсираше.

Така в приближаващия летен сезон двамата бяха решили да отидат заедно на море, ползвайки преференциални карти за почивка, каквито по онова време се предоставяха от ръководството на работниците и служителите. Цените на тези карти за деца варираха от 28 до 35 лв., а за възрастни – от 35 до 50 лв., като разликата до реалната стойност се поемаше от предприятието или профсъюзите. Едно средно семейство спокойно можеше да си позволи почивка на море или планина с около 150-160 лв. за две седмици, с осигурена храна три пъти на ден и много хора го правеха. Въпреки това двамата ни герои бяха в състояние да разчувстват до просълзяване всеки за каквото и да е, стига да е по-икономично, ако може и безплатно. Придвижването до местата за почивка ставаше според възможностите: с кола, автобус или влак, и си беше неизбежно приключение с допълнителни емоции.

И така, след като пристигат в морския град и се настаняват в почивната станция, бързо се отправят към морето, за да му се насладят по същество, да се адаптират към плажния живот и да не пропуснат този слънчев ден! Но и там прословутото чувство за пестеливост не ги напуска, което им създава допълнителни проблеми за пълноценен и ползотворен отдих. Болезненото съмнение да не би случайно единият да се мине, ако пръв реши да си купи някаква разхладителна напитка, бира, сладолед или плодове, предлагани от гласовитите мургави разносвачи, и само и само за да не се наложи да почерпи евентуално и приятеля си, стопира всяко намерение. Всеки тайно се надяваше той да бъде облагодетелстваният. Но не би!

Така веднъж Цецко, не издържайки вече на изкушението да утоли жаждата си с добре охладен швепс, се решил да стори това, предприемайки самостоятелна акция. Под предлог, че отива до тоалетната, се насочва към едно от малките капанчета на плажа. Едва дочакал барманът да отвори бутилката и отпивайки няколко глътки с наслада, се досеща , че може да бъде забелязан от колегата си. И изпил почти на екс остатъка от напитката. Това дало своето неблагоприятно отражение, защото на другия ден се наложило да купува от аптеката лекарства за изстиналото гърло, доста по-скъпи от швепса, което не било в неговите планове и никак не му се харесало.

В това негласно съревнование по пинтилък Тошко също не останал назад. За да не дават пари за плажно място, чадър, камо ли за шезлонг, които и тогава се предлагаха, решили да се препичат на хавлиените кърпи, направо върху пясъка на плажа. Омаян от свежия морски въздух и слънчевите лъчи, Тошко се унесъл в сън и заспал. След като се събудил, с ужас констатирал, че е изгорял от слънцето доста сериозно, което се потвърдило от болезнения допир и вида на зачервеното му тяло. Не помогнало и киселото мляко, с което се опитал да потуши телесния пожар. Подобно на приятеля си, той повторил вече познатия репертоар – аптека, мазила, терзания и най-вече непланирани разходи! И още множество нелепи случки. 

Почивката вече отивала към своя край, когато двамата най-сетне решили да посетят ресторанта на лятната градина до почивната станция, откъдето всяка вечер се чувала приятна музика. След като се настанили на свободната маса, и сервитьорът им донесъл папките с менюто. Изминало доста време, през което всеки разглеждал с привидна задълбоченост предлаганите храни и напитки, особено в частта на цените, и никой не се решавал да конкретизира избора си, с надеждата другият да стартира пръв. Сервитьорът няколко пъти идвал и се връщал, но след като получавал все отрицателни отговори, решил не без раздразнение най-накрая той да предприеме инициативата. Изтръгвайки обратно от ръцете им листите с меню, ги уведомил, че ще им препоръча вариант. Двамата го изгледали учудено и в един глас запитали какво има предвид?

– Да си тръгвате !

След което им дал знак, че ще ги съпроводи до изхода, от което те не останали никак доволни.

Така приключила и последната вечер от лятната почивка на двамата пестеливци. Може би нямаше да научим всичко това, ако не бяха взаимните им изявления впоследствие, в които всеки се стремеше да изтъкне себе си като по-отворен, по-ларж и обвини другия, който бил стиснат и дори не почерпил.

Ако всичко това трябва отново да се случи в наше време, при днешните заплати, възможности и своеволните и не навсякъде регламентирани входни такси и цени за достъп и право за плажуване, изненадите ще са големи. Най-напред трябва да изтрием от съзнанието си предишните спомени за цвета и чистотата на морската вода, красотата и спокойствието на плажната ивица при вида на бетонното обкръжение на полупразните един до друг хотели и най-вече от мисълта и надеждата за икономична почивка. А за тези, които дръзнат да го сторят, картината ще е коренно различна и ще се състои в това да се препичат на хавлиите си в някой затънтен ъгъл на плажа, да дишат по-дълбоко оскъдните йодни пари, които остават единствено безплатни, засега!

 Антон Цаневски, Велико Търново



Храната там беше качествена, а престоят им забавен. Студентите не знаеха какво е семестриална такса и платено обучение. Учебници и книги – евтини. В ученическите и студентските столове храната беше евтина и здравословна.

В болниците 20-дневен престой беше безплатен и с включена храна. Нямаше „пътеки“, доплащане, потребителски такси и операциите бяха безплатни. Лекарствата в аптеките – стотинки.

Заводите имаха ведомствени почивни станции, ведомствени столове и всичко за работниците беше почти безплатно. Строяха се жилищни кооперации за бездомните. Може още много да се каже, но за съжаление, хората, които го помнят, намаляват, а младите са облъчени от манипулации и неверни неща.

Знам, заклетите „демократи“ и отрицатели ще ме „Изгорят и разпънат“ за мнението ми. Съгласен съм, че този строй е имал и минуси, но те не са били от съществена важност за развитието ни.

Накрая да попитам – откъде е имало пари за гореизброените придобивки? Отговорът отдавна се знае! Тогава не се крадеше или поне не в сегашните мащаби.

Розин Илиев, Павликени



Отива си едно време, което нашите деца няма да помнят, а техните дори да споменават. Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали - в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.

Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на важните неща. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.

Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването - къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти, обрасли с трънаци и неизживяно време. Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма "до другото лято".  Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш в баба...

Как да сме знаели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време./Ретро.бг/



Всички варненци сме посещавали през 70-те години на миналия век зиме и лете култовите дискотеки на Златни пясъци: „Гданск“, „Плиска“, „Велико Търново“ и „Шипка“! Даже и моите набори, които нямахме навършени 18 години.

Ще кажете как? Ами, имаше така наречените „детски“ дискотеки с вход – консумация от 1лев (без сервиране на алкохол) от 13 до 18 часа всяка събота и неделя с легендарните дисководещи Христо Христов и Валентин Христов. Ходехме също и на „Шведа“, и на големите дискотеки в Спортната зала.

Но когато през 1981 г. се направи основна реконструкция на бар „Астория“ в италиански стил със светещ отдолу дансинг и уникална цветомузика, почти нямаше варненец, който да не е бягал от спирката на хотел „Родина“ до „Астория“ да запази ред за куверт!

Същото се отнася в по-късни години – от 1985 до 1989-а за „Колибите“! Имаше денонощни автобуси на всеки час през летния сезон! Слизахме на „Дирекцията“ и оттам нагоре през гората на бегом (основно мъжете), за да вземем куверт – консумация 5 лева (2 водки „Борзой“ и две коли).

И на „Колибите“, и в „Астория“ ставаха големи джамбурета по онова време!

 Жоро Николов, Варна


Хубаво детство имахме. Ходехме при баба и дядо на село и сами си правехме пързалката.

После изсушавахме  дрехите и ботушите до запалената печка. Ухаеше на печени тиквени семки, чай от липа и бабини мекички ( Не знаехме, че са мазни и вредни ) А " софиянчетата" ни завиждаха.


Годината е 1967. Работех в ЦКС в „Транспорт и снабдяване”. Ръководството ме командирова за един месец в Китен. Там предстоеше откриване на почивна станция на ЦКС. Аз бях шофьор снабдител. Зареждах столовата с хранителни продукти и извършвах всички транспортни дейности с лекотоварен автомобил „Жук”.

Към края на юни 1967 г. управителят на станцията Димитър Връбчев разговаря с моите ръководители, че е доволен от моята работа и командировката бе продължена до 15 септември. Разбира се, имаше и свободно време, което прекарвах с приятели на плажа или в стаята си. Тогава нямаше джиесеми и аз ходех при спасителите на плажа. В почивната станция работеше културномасовик, който уреждаше екскурзии до някои забележителности, както и културноразвлекателни програми. Смените на почиващите в станцията служители на ЦКС бяха по 15 дни.

В края на всяка смяна се правеше Нептунова вечер с богата програма и танцова забава. На една от тези вечери мен ме облякоха с расо, залепиха ми брада и мустаци – истински поп. Един от по-високите младежи бе Нептун, царят на морето. Той идваше със своята свита откъм морето, обграден от дузина младежи и девойки – нимфи. От свитата на Нептун изскочиха двама-трима здравеняци и ме потопиха в коритото с вода. Приятелите ми дълго време не можеха да забравят тази Нептунова вечер и дълго се обръщаха към мен с „Попе”.

Динко Ангелов, София
Източник: retro.bg

Спомням си с носталгия как едно време ходехме на лагери. Чаках с нетърпение този момент. Живеехме си царски, независимо че зорко ни следяха учителите. След закуска дружно се отправяхме към плажа. На обяд тръгвахме към столовата на открито и си свирукахме „Чорба каша, чорба каша, топъл хляб”. После сън в бараките и вечер – приказки до нощите. Завързвахме нови приятелства, имаше и първи любовни трепети.


Беше много смешно, когато веднъж готвачът махмурлия ни беше опържил рибата, вместо с брашно, с прах за пране. И от устите ни започнаха да излизат мехурчета. Така си останахме полугладни.


Лагерите бяха важни и защото възпитаваха децата в колективизъм и дисциплина, а родителите бяха спокойни, че отрочетата им хем се забавляват, хем са в сигурни ръце. Държавата се грижеше за подрастващите. А не като сега – пълна анархия. Децата цяло лято обикалят улиците и кръчмите безпризорни, пият бира по пейките и вършат още какво ли не. После защо имало наркотици, алкохол, агресия в училище.

Валя Михайлова, Стара Загора

Последното, което мисля да правя, е да спя. Не мога да заспя, защото утре рано сутринта тръгвам на екскурзионно.
В спортното ми табсо е събран целият багаж:
1. Бельо
2. Четка и паста за зъби
3. Сапун и хавлия
4. Няколко тениски, анцуг и горнище
(всъщност горнището на анцуга трябваше да е анорак от непромокаем брезентов плат, но родителите ми нямат пари за такива туристически “глезотии“)
5. Резервни пътъци ( а  на похода ще ходя в любимите ми “бутонки“)
6. Книга ( “Смърт край Нил“ на  Агата Кристи –която ще прочетат почти всички големи момичета от екскурзионното, но не и аз)
7, 8, 9… Фенерче, комплект моливи и тетрадка, туристическо ножче и др. разни „принадлежности“.И Последно – дъждобран.

Дъждобранът го уши майка ми в последните часове на последния ден преди заминаването. От съвсем обикновен найлон, купен от магазина за градинарски стоки. Мама попълни съдържанието и на чантата според изискванията на ръководителката на екскурзионното.
А ръководител на нашето ексурзионно летуване е другарката Цветкова – класната ми. Заедно с мъжа й чичо Николай и с фелдшера на училището бате Мишо те ще ни заведат на 14-дневно пътешествие из Средна гора.
И ето че не мога да заспя от вълнение. Въртя се в леглото и искам колкото се може по-скоро да стане 5 часа сутринта и да тръгвам към гарата.Влакът бавно потегля от нашата провинциална гара. Няколко купета с деца от второ основно училище “Христо Смирненски“ се отправят на едно така желано пътуване. Последни наставления от майка ми, която ме изпраща на перона. “Добре, майко, ще се завивам, когато спя; ще се преобличам, веднага щом се изпотя след игрите; ще си изяждам всичко в столовата, ще слушам….“
Обаче накрая перонът с моята и всички останали майки леко започва да изостава назад и за нас, децата, това е началото на истинската свобода. Защото ваканция значи свобода, нали така? А как е да пътуваш във  влак, който вози в купетата си  около 40 деца по време на лятна ваканция?
В едно купе играят на филми, в съседното ( където има само момичета), си говорят за… не е важно за какво, важното е, да станеш  добре приет в момичешкото купе (  кое момче ще издържи на това изкушение mig_mig ). В коридора са любителите на “зяпането през прозореца“. А има и купе на “интелектуалците“ : там Симо и Митко  задават на останалите деца логически задачи или се заиграват на  партия шах.
В купето на “другарката“ са най-послушните ( почти само момичета), които с удоволствие разплитат кълбото прежда ( класната ще изплете по време на това екскурзионно почти цяла фланела на сина си Светли) и слушат разни историии от времето, когато другарката Цветкова е била дете.
А през прозореца се редуват планини и полета. Ниви, засяти с  пшеница и царевица, овощни градини, реки, малки и големи градчета… Всичко това, което е Бълагрия. Прекрасната, добрата, родната, нашата България, за която пише в “Родинознанието“ ни: “Хубаво си, мое мило Отечество!“И така, в игри, забавления и преминаващи пред погледа ни красиви гледки неусетно стигаме до крайната спирка на нашето пътуване. Малка гара, автобус, който ни превозва до някакво село. Оттук нататък е планината. Пътеката скоро ни завежда в прохладните горски пазви. Изкачването става все по-трудно. Чичо Николай е накрая на “индианската нишка“ и заплашва, че ако някой изостане след него, ще го подкара с туристическата си тояга. Разбира се, най-отпред вървят шестокласниците. Ние, дето сме от 4-ти за 5-ти клас, едва се влачим в края на колоната. А трябва за вечеря да стигнем до първата спирка на нашето екскурзионно летуване. Последно изкачване. Накрая на баира се чуват радостните викове на пристигналите първи. Едва влача изморените си крака и си мисля за партизаните, които някога са ходели по планините, криейки се от фашистите. Горките партизани, си мисля. Със сигурност ако живеех по тяхно време за нищо на света не бих се съгласил да отида в партизански отряд. Вече дори започвам да съжалявам, че тръгнах на екскурзионно. И накрая – ето я. Пред погледа ни се изпречва хубава висока сграда. Национален комплекс “Бунтовна“.Лежа на тревата без капка сила. До мен се търкаля табсото ми. Всъщност всичките ми връстници са налягали на поляната пред възпоменателния комплекс “Бунтовна“. По големите ни гледат с присмех как сме изнемощели от катеренето по баирите. Чичо Мишо, фелдшерът на екскурзионното, намръщен мърмори нещо за “деца, които не стават за туристи и само ще пречат на похода“. Но детските ни телца удивително бързо си връщат силите и след десет минути никой вече и не помни мъките на изкачването. Разхождам се сред разни паметници в този прекрасен исторически комплекс. Наоколо са положени големи камъни, на които с длето са издълбани имената на участници в априлското въстание. Сред тях се издига статуя на хайдутин, който замислено си чисти дългата пушка и въобще не обръща внимание на оглеждащите го деца. А точно на ръба на дола, който току-що изкачихме, е сложено истинско черешово топче. Съвсем истински – като от филма “Под игото“, който гледахме с целия клас тази година в киното. Стоя до топчето и гледам надолу към дола. Оттам някога сигурно са пълзели нагоре османлийте, а тук, горе, Буримечката ги е предизвиквал, викайки с длани, поставени на устата във формата на фуния. Поне така е във филма.Следва настаняване в стаите на една от околните жилищни сгради. Аз съм в една стая с Митко. Митко е момчето в нашата група, което може да играе много добре шах и затова всеки би искал да бъде  с него в стая. Защото през пролетта по телевизията даваха детския филм “Рицарят на Бялата дама“ и след това всички в училище се вманиачихме да играем шах. А Митко е такъв един слабичък и интелигентен – точно като Валери от филма.
След обяда другарката Цветкова ни строява на двора. Ще ходим на поход в планината. Никой да не се отдалечава от групата, да внимаваме за змии, да не викаме , да се движим в колона по двама… Тъкмо разбрахме всичко, което не трябва да правим, когато изведнъж се попритъмва и… бясва мълня, а след нея се излива свеж летен дъжд. Походът се отлага за утре. Бързо се прибираме в стаите. Дъждът трополи по перваза на прозореца, а ние с Митко редим фигурите на шахматната дъска. Митко ми обяснява коя фигура как се движи по дъската и така започва първият ми шахматен урок. Бяла пешка от “Е2? на “Е4?, черна пешка от “Е7? на “Е6?… И се чувствам като абдулабаец от “Рицарят на Бялата дама“Събуждали ли сте се сутрин в горска хижа, високо в планината? През отворения прозорец влизат в стаята звуците на птичите песни, ароматът на горски билки и един такъв свеж въздух, че ти се ще да го излапаш целия на едно вдишване.
Но няма време за помайване. Пред умивалниците в момчешката тоалетна има цяла редица от момчета с кърпи, четки и пасти за зъби и тоалетни сапуни в ръце. Вече отдавана съм свикнал с тази несправедливост – на разни екскурзии големите момчета да ползват чешмите без да чакат ред. Ние с Митко стоим на края на опашката, но не бързаме за никъде, защото си говорим за шахмат.
След малко от долния етаж се чува гласът на другарката Цветкова:“Децааа, на закускааа!“
На белите покривки в столовата на хижата са наредени железни чинии с ароматен билков чай. В по-малки чинийки дежурните по столова са сложили парче масло, конфитюр – колкото за една филия  и две резенчета салам. Лъжиците затракват и  гладните ни стомахчета се пълнят с вкусния чай и набързо наредените сандвичи.Бодри и сити се измъкваме навън. Първото събитие за този ден ще бъде разглеждане на етнографския музей на комплекс “Бунтовна“. Обикаляме захласнати покрай витрини с пушки кремъклийки и страшно изглеждащи ножове и саби. А после какво ни пречи да разиграем около черешовото топче на двора едно почти като истинско “априлско въстание“. Из дола се понася ревът на свирепите ни “бойни възгласи“, не по-малко впечатляващи от онази сцена от филма  с Буримечката. Отдолу по склона настъпват “османци“, но, скрити зад камъните с имената на априлските въстаници, ние отразяваме успешно атаката им с пушки от букови тояги и разни други „камъне и дръве“. След “кървавото сражение“, осъществено успешно под любопитните погледи на момичетата, всички “априлци“ се нареждаме пред фургончето за по един сметанов сладолед и след това си купуваме от сувенирния магазин картички с изглед от комплекса.
След обяда следва “тихият час“. Това е единственото лошо на едно екскурзионно летуване. Досадният, скучен, без игри , без смях и песни “тих час“. При това съвсем не е “час“, а цели два часа, през които трябва да си стоим тихо в стаите. Другарката Цветкова обикаля от стая в стая, за да предупреди всички деца да лежат кротко в леглата си. Ние с Митко седим на леглото  и играем шах. Кротко: “Е2?, “Е4?…
И ето пак. Тъкмо всички сме се строили за поход и отново притъмня. Гръм – и дъждецът заплющя по покрива на хижата. Е, нищо, има какво да се прави и по време на дъжд. Сгушени в беседката например да поиграем на филми, на “Магаре“  или “Дама“. Или просто да си попеем лагерни песни, без които не минава нито едно екскурзионо или детски лагер.
Източник: detstvoto.net
Автор: dani /Данаил Филипов/

Оригинално заглавие: ДЪЖДОВНОТО ЛЯТО НА 1983 ГОДИНА

Някога, когато бяхме още деца, с нетърпение очаквахме ваканциите които да прекараме на село, при баба и дядо.Там започваха онези безгрижни моменти, когато с хлопването на вратата на семейният Москвич,падаха всички забрани и започваха дните без дата, изпълнени с мирис на сушена липа,селски хляб и безкрайни игри



А минаха години " , " Годините на моето детство " , " Времето лети напред и никога не обръща глава назад " и т. н.  " За риба на река Марица "       Моето детство премина в село Златна ливада , Старозагорски окръг . В днешно време селото доби популярност с това , че тук се намира най - старият християнски манастир в Европа , действащ и днес ! Аз съм от поколението на 60-70 -те години на миналия век , " бабино внуче " на село през летните ваканции . Дядовци и баби работеха в ТКЗС -то - единствен поминък в района ! А децата сме свободни и на " самоконтрол " . Правим организация за риболов . Ще ходим на река Марица . А аз много й разбирах на тази риба , бе ! Много я хващах ! Сборен пункт - в центъра на селото пред хоремака ( селската кръчма ). Тръгваме цяла чета с викове и крясъци , весели и превъзбудени ! Без вода и без храна ! Минаваме край селската воденица , вадим торен червей за стръв и по пътя край манастира се отправяме към река Марица . Само на 2 километра е от селото ! Месец юли е , царевичните ниви вече имат кочани с млечна царевица и всяко хлапе си отчупва по 3 - 4 кочана . Колко ще носиш , колко ще изядеш !? А и не ни се караха , защото виждаха възрастните , че не нахалстваме и не опустошаваме . С шеги и закачки вече сме на реката . Който ще лови риба с въдица се изтегля в страни на по - тихо и спокойно място , а тези , които ще се къпят и ще ловят риба с ръце и ще правят " плаж " - в друг район . И да не забравя да подчертая ! С нас имаше и по - големи батковци и каки , които по неписани закони си ни контролираха и пазеха , а и ние си ги слушахме ! Не им се сърдехме ! До тук - добре ! Става обяд, слънцето напича , дружината огладнява и ожаднява ! А ония години по река Марица нямаше питейна вода ! Имаше 1 - 2 кладенеца , но водата беше застояла и пълно с жаби ! Как да пиеш !? По - големите дават идея ! На отсрещния бряг на Марица е село Сталево ! Техният бостан с дини е съвсем до водата ! Значи - атака ! Река Марица е в лятно безводие и е само на плитки ръкави ! Динята , хвърлена във водата плува ! Ихаааа ! Лесна плячка ! Давааай - на нашия бряг ! От 20 дини само 3 стават за ядене , останалите " зелени тикви " ! Но сме доволни и щастливи ! По - малките са събрали съчки и дърва за огън , пекат царевицата . Къде изгорена къде опечена , къде сурова , ръбаме и сме щастливи ! А и аз майстор - рибар ! Ей , вървеше ми , бе ! Докато няма , няма , че като почнах да вадя едни едри каракуди и шаранчета - виж ти късмет ! И за тях веднага се намериха " хирурзи " и " патоанатоми " и на жарта ! Духовете са спокойни , гладни и жадни вече няма . Игрите продължават до залез слънце ! Под контрола на по - големите си правим една привидна проверка , убеждаваме се , че личният състав е на лице и спокойни се прибираме в село . След кратка почивка  и лична хигиена , без уговорка и покана сме отново сред село ! Игри и закачки до късна нощ ! ....... А минаха години ! Времето лети , поумняваме , остаряваме и НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД !
Автори:Росен Бакърджиев и Тихомир Тенев
КАК БИХМЕ ЧЕРКОВНАТА КАМБАНА В 12 ПРЕЗ НОЩТА >>>

Тогава нямахме смартфони, таблети, нито дори лаптопи и затова ни се налагаше по цял ден да караме колело и да играем на гоненица, стражари и апаши, ластик, народна топка, ръбчета… Абе, все първобитни игри. В най-цивилизования случай прибягвахме до четенето на книги.Но имахме въображение!

Някога, преди не чак толкова много години, да си стоиш вкъщи си беше наказание, а основното притеснение на нашите баби беше как да ни догонят с филията с лютеница, за да хапнем поне нещичко. Тогава за ядене се сещахме само в моментите, когато казанът с домашната лютеница или маджун вече бе запечатан в буркани и на цялата тайфа оставаше задачата да оближе остатъка.

Ученици от Троян на лагер в гр.Варна
Снимка:Димо Димитров


Да си спомним за времето когато Балканчето беше нашето превозно средство, а това - нашето оръжие. Страшилище за пернатия дивеч, а също и заплаха за прозорци, джамлъци, стъклени шишета, улични лампи и прочее дрънчащи и чупливи предмети. Беше време когато под думата прашка се разбираше именно това, а не дамско бельо...

Най-четени👇

Популярни публикации👇