Резово е легнало върху последните метри южна българска земя. Оттатък вече е чужбина. Селцето е гранично и като се почне от ранна пролет та до късна есен посреща много и най-различни гости. Идват си и резовчани — запилените по гурбет, присадените на чужди домове мъже и жени. Връщат се от родния корен сила да попият, старите къщи да по¬стегнат, по родната земя боси да походят. 

Боси и без вратовръзки.Идват и много началници.  Но в бързината и упоени от кристалния въздух, от грохота на тишината, от сърдечното гостоприемство на резовчани, малко от тях успяват да усетят да се докоснат до болките на тези хора. А тукашните са сдържани, горди, не пред всекиго и не лесно отварят душите си. 

По-късно кметът Христо Славов ми казва „22-то постановление на Министерския съвет ни даде някакви надежди. Но си останахме с тях. Каквото и да поискаме, ни се отговаря — почакайте, сега решаваме по-важни задачи, по-неотложни, а според квалификацията вие сте село със затихващи функции. И ние чакаме…”

За направеното, за успехите на хората тук се знае, вече е писано и е говорено. Ще се опитам да погледна към проблемите — за тях също се знае. Но не се говори. И не се решават. Може би така е по-удобно за някои.Пътят до Резово е чудесен — асфалт, без задължителните за големия град(а и за голямото село) дупки. Който има кола, с удоволствие пътува по този път. Който няма — чака автобуса. А той от години е нередовен, особено в края и началото на седмицата. Това е и причината много резовчани да не си идват за събота и неделя…

От двете страни на пътя се ширят ливади, годни да изхранят хиляди глави дребен и едър добитък — било е, помнят тези времена хората. Но сега ливадите, общо взето, пустеят.

Мълчаливо, на входа на селцето с упрек и с тъга те посреща осиротялото от години училище. Преглъщаш и влизаш в Резово.

ХОРАТА

„Лоши хора нямаме“ — казва леля Влада Борисова, секретар в общината. Вярвам й, такъв е районът, а и от дете всеки тук живее с вродено чувство на отговорност за тези последни метри българска земя. Миналото ли? — прекъсва я сестра й Злата Недялкова. — Миналото… минала работа. Сиромашия, ама и млади бяхме, по-весело живеехме. Повече бяха хората, повече и къщите А и какви празници празнувахме. да знаеш. .“

Една само чешма за цялото село имаше тогава — там се събирахме вечер. Смях — усмихва се на спомена Влада Борисова — смях и закачки.. И никому не идеше наум, че водата не стига, че това няма, че онова няма. Ама на, менят се и хората, и времената: пораснаха ни изискванията, претенциозни станахме, с малко никой не се задоволява.“

Добре де, питам, нали много неща се промениха, а хората продължават да бягат. Защо?

сп. „Наша Родина“, 1987 г.

РЕКЛАМА
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉

0 comments:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Най-четени👇

РЕКЛАМА

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ: