Коя е тя:

Силвия Вачкова е съпруга на големия наш актьор Григор Вачков и майка на талантливата актриса Мартина Вачкова. Силвия е завършила българска филология, владее няколко езика. Дълги години работи за немска телевизия като журналист, а после и като продуцент, мениджър и презентатор на рекламни филми. Тези дни се откри изложба в памет на Григор Вачков и пред „България Днес“ журналистката разказа спомени, неизричани преди.– Г-жо Вачкова, как ви понесоха годините самота без Григор Вачков?
– Много, много трудно! Сега се навършиха 37 години, откакто Григор го няма. На 26 май щеше да навърши 85 години. В началото много го сънувах, постоянно нещо си говорехме на сън, сега вече не толкова. Най-често се присънва на моята приятелка Валя, той много я обичаше. Не се приемам за вдовицата на Гришата, а за жена му. Той не е умрял в моето съзнание! Помня как бях на 15 години, когато се запознахме. Каза ми: „Аз тебе много те обичам и ще се оженя за теб. Но трябва да знаеш, че ще умра млад.“ Не му вярвах. Като се прибрах у нас, викам на баща ми: „Гриша ще се ожени за мен“, а той беше от основателите на Софийската филхармония, казва: „Ще има да гладувате много“. После постави условие да уча, да завърша.

– Как се запознахте?
– Първата ни среща бе в Двореца на пионерите. Играех в кукления театър, но правихме жива пиеса с участието на Вачков. Само като се покажеше, залата избухваше в ръкопляскания. В същото време беше страхотен кавалер, невероятно мил. Ставаше да ми отстъпи място зад кулисите – на мен, пиклата. Подаваше ми ръка. Не знам какво се е случвало в душата му. После замина да играе във Враца, пишеше ми писма. И аз му пишех. Така година и половина. Когато Сърчаджиев извика обратно тук любимите си ученици и създаде Сатиричния театър, станахме гаджета. Но виж, никога не съм била влюбена в Гриша, просто много го обичах. Толкова добър беше, толкова благ. Безкрайно мил и много беден. На сватбената ни снимка е с чужд балтон, чужд панталон и чужд шал. Аз съм с черна рокля, която си ших за Нова година, и три проскубани хризантеми. Нямаше къде да живеем, прибра ни един от чичовците ми. Заживяхме в тяхната кухня, хората си готвеха в спалнята. Там родих. Без баня, без хладилник, без печка, без парно. При това на 17 години. Колегите на Вачков дори се майтапеха с него и му викаха „педофил“, защото бях много малка, когато родих Мартина. Но понеже следвах редовно, трябваше да извърша „големия си грях“ спрямо Мартина – на две години я дадох на седмични ясли. Само събота и неделя бяхме с детето. Мартина все гледаше тъжно. Все нещо въздишаше, трепереше. Да ти се скъса сърцето! Тя и сега ми казва, че няма как да ми го прости. Ходехме с Гриша и се криехме, гледахме от терасата как вътре децата танцуват. И нашата уж танцува, ама една тъжна, унила…

– Много сте се обичали, вярно ли е, че сте го ревнували?
– Абсурд, не! Страшно хубаво живяхме. С много топлота и грижовност. С ръка не сърцето казвам, че никога не съм го ревнувала. До степен, че когато тръгваха някъде на снимки, слагах в джоба му презерватив. Той се ядосваше, ама аз казвах, че знам какво е на снимки. Викам му: „Е, сега, като ти влезе някоя в стаята, няма да я изпъдиш!“. Голяма работа беше Гришата, толкова висока летва, че нито аз, нито Мартина случихме на мъже след него.

– Той си отива едва на 47 години, имаше ли предчувствие?
– Не знам. Една вечер с негови колеги от „Мъжки времена“ дойдохме вкъщи. И той, който никога не пиеше, цяла нощ си сипваше бира в чаша, пълна с лед. Да е ледено, ледено, ледено. В полунощ се оплака, че го боли главата. После каза, че му минава. Не пи аналгин. Отидох да спя в стаята на Мартина, да не го безпокоя, да си почине добре. На другия ден тръгвах на работа, но се върнах от вратата. Влязох в стаята – пердетата пуснати, мрак. А той хърка. Гришата, който цял живот спеше като агънце, сега хъркаше с полуотворени очи. И тогава разбрах: „Ето, стана нещото, заради което живях в страх! Пъхнах му в устата един нитроглицерин, той ми прехапа пръста.“ После извикахме лекар. Той така и не дойде на себе си, издъхна след осем дни.
– Не се ли сетихте за заръката на баба Ванга да не пие студени неща?
– Едва ли точно в този момент за това сме си мислили. Макар че когато последно той отиде при нея, тя му каза: „Носи си новите дрехи, Гриша, и си живей живота“. Всички знаем колко деликатна беше Ванга, може би не искаше да му каже, че нещо ще се случи с него. Никога няма да забравя, когато Мартина, вече 20-годишна, преживя погребението на баща си. Тогава й помогнаха най-близките. Взеха я, водиха я нагоре-надолу. Венчето, Невена Коканова, ни хвана двете за ръце. Днес тя е през един гроб от Гриша и каза: „Спокойно!“ – това ни повтаряше и ни стискаше ръцете, аха да ги счупи.
– Имали сте много приятели. Вярно ли е, че след Мартина сте забременели още веднъж?
– Да, с момиченце, а Григор мислеше, че ще е момче. До седмия месец всичко беше наред, после се появиха проблемите. През това време Гришата беше на снимки. Няма как да кажа, че тази драма не ни съсипа. Но той пред мен се държеше сякаш нищо не се е случило. Опитваше да ме развлича, появи се в болницата с букет цветя. Държеше се така, сякаш съм му родила син. Все повтаряше: „Всяко зло за добро“.
– Разбирам. След Гришата ви е било трудно да не сравнявате всички с него.
– Да, защото кой е тоя мъж, който ще има самочувствието да бъде с жената на Григор Вачков? Да, имаше един човек, с когото бяхме заедно почти 30 години, на периоди. Но живеехме отделно, а аз не смеех никъде да отида с него. Това мачкаше самочувствието му. Така и не се получи нищо.

– Внучката доколко прилича на дядо си?
– Много! Хвалят таланта й да рисува. Сега са й възложили да направи пощенска марка на дядо си, да я нарисува. И тя е много притеснена дали ще й се получи. Но е много скромно детенцето ни.

– На вас не ви ли се работи още?
– От 1990 г. бях стрингер за немска телевизия. Това е човекът, който организира снимачния процес, който трябва да може да е всичко – хем предлагам темите, хем ги снимам. Малко съм уморена, но обичам работата си. 37 години работих за немците. Няма да забравя как снимахме възродителния процес. Първи снимахме в Момчилград, най-тежките райони, интервюирала съм край танковете Лютви Местан и кой ли не. Но най впечатлена съм от Ахмед Доган. На него му симпатизирам изключително. И знаете ли, никой от политиците ни, никой от известните ни хора не ми отказваше да го снимам. Защото бях „жената на Гришата Вачков“. И днес съм така, не вдовицата, а жената на Гришата!

Източник:www.bgdnes.bg

Краят на 50-те години на миналия век. Тогава се появи в Кърджали, град, забравен от Бога, първото ауто – Москвич 408, истински руски звяр. На ул. „Отец Паисий”, пред дома на художника към Киноразпространение Кръстьо Черешев, който прерисуваше на бяло платно афишите от предстоящите за прожекция филми.Бил съм 6-7-годишен. С апапите от махалата се юрнахме да гледаме туй чудо на техниката, зверим се в него като индианци пишеща машина, не смеем да го докоснем. А бачо Кръстьо като запали и двигателя му, се разбягахме като пилци. От вълнение три нощи не успяхме да заспим – та това си беше неописуема емоция.

Две петилетки по-късно те ти го и първият светофар в града, на бул. „Беломорски”, до Пътно управление. Хайде пак юруш. Седим, гледаме го и мигаме на парцали. Сегашните деца със свръхмодерните си смартфони и таблети какво ли знаят, но пък ние бяхме по-щастливи от тях, така си мисля. После се появи и чутовната реплика: „Къде живееш?”. „До светофарите!”.

Георги Андонов,Кърджали

Нова, „родопска“ раса „открива“ за световната наука антропологическо изследване през 1980-1981 г. Целта е да се докаже българският произход на помаците и турците. Органите на БКП и на държавата трябва да се въоръжат „с нови средства и методи за по-нататъшното укрепване на морално-политическото единство и социалистическа съзнателност на родопското население“. На това служи Националната комплексна програма „Родопи“ в Благоевградски и Смолянски окръг, в рамките на която е направен въпросният принос.В края на 70-те и началото на 80-те години т.нар. възродителен процес сред помашкото население в двата окръга вече е минал и започва подготовка за промяната на имената и доказване на българския произход на турското малцинство. Това са и години на възход на комунистическия държавен националистичен проект, чиято кулминация са големите чествания на 1300 годишнината на българската държава и науката е ангажирана пряко в „доказването“ на хомогенността на нацията.

Програмата „Родопи“ започва по решение на ЦК на БКП през 1970 г. и пряко ангажира редица институти от Българската академия на науките с доказване на произхода на общности, които комунистическият режим припознава като заплаха за единната българска нация. На археолози, езиковеди, етнографи, историци, икономисти и др. е възложено „да изяснят проблемите на етногенезиса, културното, политическото и икономическото развитие на родопското население“ от древността до наши дни.

Програмата има и антропологически компонент. Палеоантропологичните данни показват заселване на прабългари в планината още от 9-10 в., което според твърдения на изпълнителите на проекта, е нещо ново и особено важно за науката до този момент. Предвидени са и антропологични изследвания „върху живото население от двата окръга – Благоевградски и Смолянски (Западната му част)“. Перспективата е проучването да се разрасне до централната и източната част на Смолянски окръг, както и да обхване Кърджалийски окръг.

През 1980 г. е сключен договор между Института по морфология – БАН, Секция по етническа антропология и местните исторически музеи. Изследователската група от Българската академия на науките се състои от 7 души с ръководител ст. н. с. д-р Петър Боев. За целта са осигурени 5 400 лв. за проучването в Благоевградски окръг (4000 лв. отпуска ОНС, а 1400 – Дирекция „Културно-историческо наследство), а за Смолянски окръг – 20 000 лева.

През социализма българското Черноморие беше любима туристическа дестинация за много граждани на ГДР. По време на Студената война нашето море беше и място, където си устройват срещи роднини, близки, приятели и познати от ГДР и ФРГ, тъй като режимът на пътуванията между тях беше сложен.
Докато западногерманците ходеха на почивки в Италия, Испания, Гърция или Дания, източногерманците имаха по-малък избор. Близкото Балтийско море или разходка из горите на Тюрингия са много хубави, но широкият свят привлича по-силно. Той пък за гражданите на ГДР се изразяваше в почивка в братската социалистическа страна България.На почиващите от „страната на работниците и селяните”, както е известна ГДР в соцлагера, българското Черноморие предлагаше слънце, плажове и екзотична храна. Картичките, които летят към Източен Берлин, Дрезден и Ерфурт, са с „поздрави от юг”. За западняците югът са Италия и Испания, в източното географско съзнание обаче НРБ е най-южната точка, долчевитата на Варшавския договор. Западът е затворен, но на Изток могат да пътуват когато и както решат.

Някои пристигаха със самолет, други със собствените си трабанти, а трети дори на автостоп. Жените си позволяваха летни флиртове, което бе добре дошло за родните гларуси, а мъжете германци се отърсваха от „стреса в завода” и се заглеждаха по другарките в бански костюми.

Съзнанието, че са втора класа хора, преследваше източногерманците дори в България. За тях страната съвсем не е евтино място. „Тук ние от ГДР можем да си позволим само най-необходимото”, пише в стари картички от Черно море. Онова, което радва окото на селянина от покрайнините на Карлмарксщат, е изобилието от местни зеленчуци и плодове, което компенсира донякъде винаги липсващите банани. А и България им предлагаше слънце, пясък и екзотична храна.

За Лиляна Павлова се знае, че е момиче от сой. Фамилията Павлови не e от случайните в родния политически пейзаж. Бащата Павел Георгиев Павлов е завършил и защитил аспирантура в Московския енергетичен институт. Работил е в ЦК на БКП и в БАН. От 1998 г. е шеф на катедра „Публична администрация“, а от 2000 г. е заместник–ректор на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“. По времето на Жан Виденов е главен съветник и заместник – началник-отдел в Министерския съвет. А майката на Лили Павлова, която е рускиня, дълги години работи в БНТ.

Несъмнено стремежът към властта на Лиляна Павлова е заложен дълбоко в родовите й корени. Дядо й – Георги Павлов е висш функционер на БКП (член на Централния комитет), министър на химическата промишленост и металургията още от 1966 г. когато правителството се оглавява от Тодор Живков. Близостта му до Тато идва още от партизанските години – Павлов-старши е участник в съпротивата като член на легендарната бригада „Чавдар”. Като нелегален функционер на РМС и БКП е осъден задочно на смърт през 1941 г.

Когато дядото на Лили Павлова умира на 1 ноември 1989 г. /само 9 дни преди „фаталния” 10 ноември/ Тодор Живков отива на погребението му – а той рядко стъпвал на Орландовци, даже за да се прости с най-близките си съратници. Павлов-старши е един от 10-те гласа на Априлския пленум през 1956 г., който натежава за да падне от власт Вълко Червенков и Тато да вземе цялата власт в ЦК. Георги Павлов е създател и първи директор на Химкомбината в Димитровград. След това десетилетия наред ръководи тежката промишленост, химията и металургията в НРБ.

В началото на 80-те години на Живков му идва авангардната идея да сложи Павлов-дядо начело на новосъздадения (с ранг на министерство) Комитет за опазване на природната среда. Там дотогавашния химик и металург №1 на страната трябвало да се заеме с мисия, коренно противоположна на това, което е вършил години наред – да чисти България от боклуците на тежката индустрия. Така Павлов-старши станал нещо като първи еколог и „Мистър Клийн” на соца. Самият Живков на официални срещи обичал шеговито да го представя:

– А това е другарят Георги Павлов, който години наред като министър на химията и металургията замърсяваше България, а сега Партията му възложи нова важна задача – да я почисти като шеф на Комитета за опазване на природната среда. Ние в ЦК знаем, че той ще се справи и с тази задача. Ха-ха-ха!

Източник: socbg.com

Килим с портрет на Николае и Елена Чаушеску се продава в онлайн платформата за безплатни обяви OLX.ro за рекордните 45 000 евро. Обявата е от 15 януари т.г. и е на частно лице. Придружена е освен с няколко снимки на изделието и с удостоверение за автентичност. Изображенията на диктаторската двойка са на сиво-син фон в овална рамка. Размерите на килима, който е от вълна, са 2,95 м/2,60 м. Посочва се също, че изделието е ръчна изработка и за направата му са били необходими приблизително две години.

Изпълнението е дело на жени от Националния съюз на занаятчийските кооперации в Румъния UCECOM.Обявата за килима е публикувана и в други сайтове за безплатни съобщения в Румъния. Изделието се предлага за продажба още през 2015 г., но вероятно заради високата цена кандидати да го притежават не се намират. Наскоро румънска аукционна къща продаде на търг вещи на Николае и Елена Чаушеску. Сред тях бяха и два вълнени килима, обявени на първоначална цена по 1000 евро и продадени за по 1600 евро. На единия двойката е с родителите на Николае, а на другия – румънският диктатор е сам. Продадени са също ловният му костюм, шапка, обувки и чанта на Елена, две нейни снимки от плажа, всяка от които бе купена за 450 евро, и още много други вещи.

Николае Чаушеску е роден преди 100 години – на 26 януари 1918 г. Застава начело на комунистическа Румъния през 1965 г. след смъртта на Георге Георгиу – Деж, и управлява до падането на режима през декември 1989 г. Екзекутиран е заедно с Елена на 25 декември 1989 г. в казармите в румънския град Търговище.

Източник: monitor.bg

Знаете ли какво е при минус 52 градуса студ..? Не знаете! Това е опасно за живота на над 14 хиляди българи в Коми. Годината беше 1987-а. Тогава беше достатъчно пароцентралата да аварира и да спре работа за повече от един час и половина и селището замръзва, разказват в сайта komi-bg.com. Следва евакуация на населението. А това ще рече, че чак през лятото може да се пристъпи към размразяване и ремонт.Може да изглежда парадоксално, но в Коми най-доброто време за работа в гората е зимата. Представете си около минус 20-25 градуса студ. Река Вашка е замръзнала с над метър и половина лед. Което ще рече, че е станала автомагистрала за натоварените с трупи лесовози. Блатата – и те замръзнали, станали проходими. Всяка сутрин от топлите гаражи излизат рейсчетата и карат секачите на над 80 километра до сечищата. При повече от минус 20 градуса даже страничните клони на дърветата замръзват.

Ето част от технологията в секаческата бригада. По екологични причини и за правилното възстановяване на гората изискването е дърветата да се режат до дъно. Тайгата се самовъзстановява за 15-20 години. За да не затисне падащото дърво резача, има до него двама, които с дълги вилки насочват с бутане падащото дърво в безопасна посока. Тогава се заемат секачите, които го окастрят и го докарват до вид, годен за товарене в лесовоза. Там стволовете се обвързват със стоманени въжета и се откарват в селището, където ги нарязват на необходимия за товарене във вагоните размер. Та така, докато се стигне до милионите кубици ценна дървесина, пристигащи с жп вагоните по ферибота Варна-Иличовск.А ако можехте да усетите заряда на статичното електричество, предизвикано от големия студ? При докосване до предмети, при ръкуване, при целувка даже усещате как токът ви удря. Знаете ли какво е устните ви да искрят? А за магнитните аномалии, за това, че с моя WPW сърдечен синдром беше абсолютно противопоказно да ходя на работа в Коми, въобще няма да отварям дума. Е, бях с чужда електрокардиограма, пък там напук на всякаква логика се чувствах сто пъти по добре. Студът голям, но не се чувства. Няма вятър. Въздухът сух и чист. Особено здравословен за алергии и дихателни заболявания. Често съм си мислел: Може би именно тежките природни условия мобилизираха човешкия организъм и се стигаше дотам, та в повечето случаи и бездетните жени раждаха… А най-важното си остава: колкото по-голям е студът в природата, толкова по-голяма става топлината в човешките взаимоотношения.

Годината е 1961. Едно от най-значимите събития и през нея, и през целия ХХ век, е първият полет на човек в космоса. Името му е Юрий Гагарин. Още същата година той идва на посещение в България, посрещнат възторжено от хората и с държавни почести лично от първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков.
„Скъпи Юрий Алексеевич Гагарин, за нас, българите, днес е необичайно щастлив ден – се обръща към него Живков. – Вестта за Вашето пристигане на българска земя, развълнува дълбоко мало и голямо по нашите градове и села. Вие извършихте в името на мира и за благото на цялото човечество чутовен подвиг. Велико дело, което предизвиква възхищение и гордост за могъществото на човека по всички краища на нашата планета. Вашето име стана близко, родно, скъпо на всяко българско сърце. Позволете ми, драги Юрий Алексеевич, от името на Централния комитет на Българската комунистическа партия, президиума на Народното събрание и Министерския съвет на Народна Република България, от името на целия наш народ горещо да ви приветствам по случай пристигането ви в нашата родина.Във ваше лице ние поздравяваме славните труженици на съветската наука и техника, хилядите съветски учени-специалисти, които в условията на съветската власт и от позициите на марксистко-ленинското материалистическо учение, оставиха далеч зад себе си науката и техниката в капиталистическото общество, успешно овладяват най-дълбоките тайни на природата. Подчиняват нейните неизчерпаеми сили в служба на човечеството, създадоха условията за постепенно проникване на човека в незнайните простори на Вселената.”

Гагарин е избран от шестима пилоти, готвени за първия полет в космоса.  На 12 април 1961 г. в 9 часа и 7 минути  от Байконур излита космическият кораб „Восток” , който извършва една обиколка на Земята. 108 звездни минути в живота на Гагарин, а и на цялото човечество, които го правят най-известния човек на планетата. Минути преди да излети, Гагарин казва, че целият му живот му изглежда като един прекрасен миг. Всичко, което е преживял досега, е за тази минута. „Да бъда първи в Космоса, да вляза в неизвестен до днес сблъсък с природата. Може ли човек да мечтае за повече?“ – казва той.  След два дни стотици хиляди хора го посрещат  на спонтанен митинг на Червения площад в Москва. След месец започва  околосветска обиколка в над 30 страни. Първата е Чехословакия, втората – България, където посещава редица градове. По време на визитата си у нас  Гагарин посещава новооткритото 138-о училище в столицата, което вече носи неговото име. В двора му тогава засажда и един бор, който поставя началото на т.нар „Алея на космонавтите“. Пет години по-късно той повторно посещава училището. След него тук гостуват и  други космонавти – Павел Попович, Валентина Терешкова, Николай Рукавишников, българският космонавт Георги Иванов. Те са само част от имената, които пази книгата за посетители в 138-о училище, което след промените в България вече носи името на историка Васил Златарски.

Успешният полет на Юрий Гагарин е третият голям успех на Съветския съюз в космическата надпревара със САЩ. Преди това  са изпратени  първият космически спътник и първото живо същество – кучето Лайка, в Космоса. Американците наваксват едва на четвъртия етап – с изпращането на хора на Луната. Като част от „социалистическия лагер” България също се включва в космическите  програми с различни изобретения и апаратура, а също и със специални храни. Ние сме третата страна в света, която произвежда храни за астронавти, като менюто включва дори кисело мляко. Те се приготвят от учени в БАН, които са сигурни, че могат да се използват и за бедстващи региони, и при евентуална война.

След разпадането на социалистическия блок България продължи сътрудничеството си в развитието на космически технологии с отделни държави. Но не можа да използва големия си потенциал в областта на космическата физика, трансфера на аерокосмически технологии, апаратури и системи, тъй като поради липса на средства за членски внос до тази година нямаше членство в  Европейската космическа агенция. Така или иначе, България продължава да работи в областта на космическите технологии вече близо половин век, от 1969 г. Една година по-рано – през 1968-ма, първият  човек, летял в Космоса, Юрий Гагарин, загива при тренировъчен полет на самолет МиГ-15… И отново може да гледа Земята отгоре.

Източник:БНР

Идеята за изграждането на язовир на реката възниква в началото на миналия век. За тази цел 1923 г. се създава водният синдикат „Тунджа“, който през 1928 г. изготвя проект за язовирна стена при с. Копринка и за деривация до Стара Загора. Поради липса на средства синдикатът преустановява дейността си през 1935 г.

След Втората световна война идеята се подновява и след обстойни проучвателни и проектни работи, извършени през 1946 г. от „Енергохидропроект“, нарочно създадената строителна секция „Копринка“ към Министерството на строежите започва строителството през 1947 г. Две години по-късно към Министерството на енергетиката се създава държавно стопанско предприятие „Копринка“, което продължава строителството, за да го завърши през 1955 г.

Язовирната стена е изградена по проекта на инженерите Минчо Иванов и Иван Савов, а главният напоителен канал е проектиран от инж. Разсолков.

Стената е тип – каменнозидана и земнонасипна дига. Височина от основата – 44,00 m и 7,00 m. Дължина по короната – 488,00 + 392,20 m. Кота корона – 392,20 m.

Преливникът разполага с 5 преливни клапи с електромеханично задвижване и с размери 8,25/5,00 m.
На снимката - приемане на деца от Начално старозагорско училище "Димитър Благоев"  в ДПО „Септемврийче“ на язовир "Георги Димитров" през 70-те.


Днес е Лазаровден! На този ден групи от по шест-седем момичета на възраст от 10 до 16 години, облечени в празнични дрехи или невестински костюми и закичени с венци и китки, обикалят домовете в селото, като пеят обредни песни за всеки член от семейството, възхваляват деца, стари, млади, моми, ергени, невести.

Домакините ги даряват с яйца и пари. Вярва се, че къщата, в която са влезли и пели лазарки, ще бъде честита през цялата година. Лазарките обхождат горите, реките и ливадите. С песен навлизат в нивите и пожелават богата реколта от раззеленилото се жито. Денят се нарича още Лазарова събота, Лазарица, Лазар. Три обредни ритуала са свързани с него - лазаруване, избиране на кумица и боенек. И трите са свързани с прехода към моминството, с любовта и задомяването. Ето ги и специалните ритуали: Буенек или буенец е български народен обичай, извършван в Източна България. Изпълнява се за здраве и плодородие една седмица преди Великден. Името му идва от характера на танца, който изпълняват – буен танц, бързо трополящо хоро.  Обичаят се изпълнява от моми, които избират помежду си водачка буенек. Тя е облечена с празничен костюм от ярки, свежи дрехи, състоящ се от мъжка риза и богато украсен с разноцветни панделки или парцалчета и синчани китки калпак, а косите ѝ са разпуснати. Върху гърдите ѝ са кръстосани два колана бозунци с големи пафти и нанизи от монети, а на кръста ѝ са накичени разноцветни кърпи.

Полата е бяла и силно набрана в кръста, дълга е до коленете. Заедно с буенека върви и булка. Нейната роля се изпълнява от момиче на 8-10-годишна възраст, чийто родители трябва да са живи. Тя е облечена с булченски дрехи, а главата ѝ е забулена с червена кърпа. Заедно с цялата моминска група посещават всяка къща в селото. При изпълнение на ритуала буенека върти сабя, секира или пръчка над главата на булката в съпровод на момите песнопойки, които са разположени в две редици, една срещу друга. Булката слага кърпата на рамото на стопанката, която завръзва в нея пари и ги дарува с яйца и брашно. Според което, в зависимост дали в къщата живее мома, ерген или млада булка, се пее различна песен. За да се разгадае дали годината ще е плодородна, стопанката изнася сито от дома си и го търкулва. След обяд всички групи се събират на мегдана, а момите изпълняващи ролята на буенек се надиграват. След това се избира най-добре играещия буенек. Която мома спечели я обявяват за кумица и всички ѝ целуват ръка. Честит имен ден на всички с имената Лазар, Лазарка, Лазарин! Бъдете здрави, щастливи и много усмихнати!

Източник:БЛИЦ

Много скоро след като семейство осиновява куче от местния приют, то започва да им отвръща с нежност и доброжелателна компания, а новите му стопани са уверени, че са направили правилния избор. Всеки ден те извеждали четириногия си приятел в парка, забавлявали го с игри и дори го научили на нови трикове и команди. По всичко изглеждало, че новият член на семейството е идеалното куче за тях. Но имало едно нещо, което ги озадачавало.

Всяка нощ кучето сядало на края на леглото на родителите и не спирало да ги гледа втренчено, докато заспят. Когато и да се пробудели, всеки път откривали, че кучето продължава да стои будно и да ги наблюдава.

Въпреки че семейството по никакъв начин не се чувствало заплашено, все пак намирало поведението на четириногия за обезпокоително. След няколко седмици стопаните осъзнали дори, че никога не са виждали кучето си заспало – единствено да придрямва с полузатворени очи, но не и да спи дълбоко. Собствениците започнали да се тревожат, че кучето е болно, затова го завели при ветеринарния лекар. Там обаче, след обстойни прегледи, нищо нередно не било открито.

Въпреки че се успокоили, че кучето е физически здраво, стопаните държали да разберат каква е причината за странното му поведение. Това ги накарало да се върнат в приюта, от който са го взели, за да разберат нещо повече за миналото му. Когато се срещнали с работник от приюта и му споделили за необичайното поведение на животното, отговорът, който получили, ги разтърсил из основи. Оказало се, че предишният собственик изчакал кучето да заспи дълбоко и го отнесъл в приюта заедно с легълцето му. Толкова дълбоко спяло кучето, че не забелязало какво се случва. Когато се събудило, разбрало, че се намира в приюта, и никога повече не видяло своя собственик. Когато новите му стопани научили това, не могли да сдържат сълзите си. Побързали да се върнат обратно вкъщи, взели леглото на кучето и го поставили точно до тяхното, като се надявали по този начин да му покажат, че то е част от семейството им и винаги ще бъде.

От този ден нататък кучето спяло в стаята на родителите. Отнело му няколко седмици, докато наистина разбере какво са искали да покажат с този жест новите му собственици. Скоро след това четириногият започнал да спи съвсем спокойно, понякога заспивал дори преди неговите собственици да се отправят към леглото. От тогава насам кученцето не просто успява да заспи, а сънят му е по-спокоен, защото усеща, че най-накрая е открило своя истински дом.


Кула Маринова загубва мъжа, сина и дъщеря си, изгарят къщата й, тя случайно остава жива, за да се превърне в обвинител на фашистките мъчители-убийци на мъжа и децата й:

„Веднъж момчето ми Найден слезна в село, и кметът го срещнал и му казал да съобщи на баща си да отиде в общината. Найден Петров беше кмет и той после пак беше заръчал на момчето ми да отиде баща му в общината, а баща му отговорил: „Няма да отида в общината, за добро не ме викат“. Аз му казах да отиде, да не стане по-лошо, но той не отиде. На другия ден отидохме на кошарата си, за да пластим сено всички, и към обяд Марин и момчето отидоха на другата ливада по-надолу да косят. Дойдоха Димитър Кйоса и двама агенти, а ние ядяхме попара с момичето си.

Димитър Кйоса дойде при нас и рече: „Како Куле, викат бай Марин да се яви в общината, нека дойде, за да не стане по-лошо“. Аз го поканих да ядем и да не се разправя, а в това време дойдоха останалите трима: Илия Димитров Караджов, Георги Вутов от село Типченица и един друг полицай, когото после убиха. Те ми рекоха: „Казвай къде е Марин“, и ме сплашиха, но аз не казах. Момичето ми стана и отиде към баща си, а Георги ме удари с пушката си по главата, и аз изревах, а той ми се скара, защо съм изпратила момичето си. Полицаите отидоха към Марин и го намериха, доведоха го. Марин ми рече тогава на мен: „Не бой се, няма нищо лошо да стане“. В това време дойдоха четири партизани от Търновско и заградиха полицаите и ги задържаха, като Георги Вутов, стражаря, успя да избяга, като ни се закани.

Вечерта останах сама и понеже ме беше страх, отидох да спя на друга кошара до нашата, и подир малко дойде много войска, заедно с Нако Бандата, Миработо, Симеон Ташов и кмета Начо, който ме видя да плета в една черга и ми рече: „Стани и кажи къде са другите“. Миработо и Нако ме удариха по два пъти, и аз ревнах, а тогава ме удари и Симеон и ми рече: „Мълчи, мръснице, стига рева“. После ми поискаха тигана и масло, за да си приготвят вечеря. Аз им отговорих, че нямам масло, а Симеон ми рече: „Имаш за шумкарите да ги храниш, а за нас нямаш“. Нако Бандата беше окачил по дрехите си бомби и пушка и викаше: „Казвай къде са шумкарите“.

Аз поисках вода да пия, а Симеон рече: „Не давайте вода на тази мръсница“. Аз им се молих за водица пак. Вечерта преспаха и на другия ден почнаха да търсят наоколо, о нищо не намериха. После ме качиха на колата и отидохме дома. Вечерта всички спаха в колибата, а ние, жените, спахме вънка. Пръв Мирабо ме би. На колата двама войници ме държаха, а дома правиха обиск за оръжие, като изхвърлиха всичко и в одаята намериха една строшена пушка капсалийка. Дадоха ми пушката да я нося в ръце и ме откараха в общината, където стоят до вечерта.

На сутринта ми казаха, че ще ме откарат в Ботевград. Аз поисках да си взема хляб и черга, но кметът каза, че не може, и аз си кандисах. Сутринта викаха Илия Иванов Шопов, Ангел Христов и други, които освободиха, а нас тримата ни откараха.  В общината не ни биха, нито по пътя. Вързаха ни с едно голямо въже, като аз бях в средата, и ми викаха, че съм най-голямата мръсница и овисиха на врата ми едно парче хляб да го гледам, а полицаят Христо, от Скравена, ме заплашваше. Като пристигнахме в околийското управление Найден Маринов от с. Врачеш, и Марин Петров Мирков, от Ботевград, с пушките си почнаха да ни бият. На Илия и Ангел потече кръв, а после почнаха да ни бият, докато главата ми се покри с кръв. Поставиха Илия и Ангел в мазето, а мен ме накараха да си измия главата на чешмата, и Марин ми вдигна ризата и ме заголи, застъпи пръстите на ръцете ми и почна бой, та ми посини тялото, и счупиха костта на ръката ми, поляха ме с една кофа вода и после ме накараха да седна на цимента, след което пак започнаха да ме бият. Аз им поисках вода, но те не ми даваха и ми викаха, че аз съм виновна, че шумкарите са хванали полицая – техен колега, след което ме внесоха в мазата, като ме беха хванали за главата и краката, и ме оставиха.

Към 12 часа през нощта влезе агента Мино Дашков и ме би с бич по ръцете и краката, та лявата китка на ръката ми се разцъфте, а в това време Нако Бандата стоеше настрана. Те ме биеха и питаха, давала ли съм хляб и масло на шумкарите. Аз им казах, че не съм давала, а мъжът ми може да е давал. Мино Дашков ми оскуба косата от главата и ме оставиха под стълбите на камъните.

На другата нощ дойдоха пак и ми викаха: „Жива ли си, ма, мръснице?“ и ми казаха, че ще ме закопаят вечерта, а Найден Маринов ме би с дърво. Едно циганче докара в двора четири дъски, и те ме плашеха, че с тези дъски ще ме закопаят. Имаше един много добър полицай, когото не познавам, той ми викаше: „Не се бой, тази вечер тук ще спиш на дъските“ и е ме би.
По едно време през нощта към 12 часа дойде полицаят Георги Вутов, хвана ме за краката и ми рече, че ще ме убиват, като ме повлече навън. Аз изревах и полицаят, който ме защитаваше, му рече: „Махни жената“. А той му рече: „Ти ще мълчиш, че ще кажа на началника“. След това Георги ме наведе и ме би, и ме биха, докато им се доспа. Аз пищях колкото можах, а те ме вкараха в мазата, където ме държаха 20 дена, биха ме около 15 пъти. (Посочва белега на ръката си). Този белег ми е от бой, като ръката ми беше отекла много.

Най-после почнаха да искат да си дам показанията и ме заведоха пред Дамянов, който ми викаше: „Бабо Куне, кажи си истината, няма да те бием“. Аз му поисках вода, а той ми каза, че не може да ми даде, понеже съм бита и ако пия вода, ще умра.

После той ми донесе една чаша вода и ми сипа в устата само две капчици, а аз му се молех да ми даде всичката вода от чашата, обаче той искаше да му призная всичко. Понеже не казах, Марин и Найден започнаха пак да ме бият и ме съблякоха по риза, като ми рекоха: „Сега ще те съблечем гола, за да те видим каква си хубавица“.
После ме съблякоха гола в мазето и почнаха да ме бият, като викаха: „Казвай, правали ли са шумкарите събрание в кошарата ви“, след което ме оставиха, а на сутринта, като се видях, целите ми дрехи бяха омазани с мърсотии, които не мога да кажа. Не можех от мръсотии да търпя и да понасям.

На сутринта ми показаха разни вещи и ме питаха познавам ли ги. Аз познах, че некои вещи бяха наши, обаче отказах. Аз помолих Дамянов да ми помогне, че ръката ми не е добре, а той като виде ръката ми рече: „Брей, много са те били, ужасно много, какво са правили“.

От там ме изпратиха в Дирекцията на полицията, където ме снимаха и три пъти биха, като престоях там 40 дена, а от там ме откараха в централния затвор, докато излезне делото, което ме оправда, а мъжът ми осъдиха на смърт чрез разстрелване, а момичето и момчето ми осъдиха по на 15 години затвор. Мъжът ми, момчето и момичето бяха в Балкана партизани, но ги предаде Тодор Петков Грозев. И полицията ги уби. Също виновни за смъртта им са още Тодор Величков и Цено Тодоров. Тодор Велчев рекъл на Петко Грозаевски: „Аз ще ти дам пари и ти ще храниш Марин“, и вземал 500 лева от околийския управител, та ги дал на Грозаевски. От св. Никола 1943 г. до юни 1944 г. бях в затвора.

– Аз когато си дойдох, мъжът и децата ми бяха убити. Чух от хората, че Тодор Велчев завел капитан Стоянов на местото „Скоков рът“, като огледали мястото, където ще направят засада на мъжа ми. Там са отсекли едно дърво за белег.


Научили го Цено Тодоров и Иван Белчовски да им занесе хляб и сирене, и да им каже къще ще ядат и да остави дърво, за да види капитан Стоянов. Тодор Грозевски занесъл хляба и сиренето. Моето момиче рекло: „Татко, тези хора добро не ни мислят с това сирене“. През това време, когато са яли, хвърлили бомба и убили баща им, а момичето викало, докато видело, че и момчето било убито, и се скрило в корените на едно дърво и после се самоубило, за да не го мъчат…“

worldtodaybg.com

Скулптурът е изобразил Ленин като революционер, който решително крачи напред и е в обкръжението на огнени пламъци. Статуята се различава от широко разпространените изображения на Ленин, които го представят само като философ и просветител.

През 1988 г- паметникът се е издигал в чешкия град Попрад, но след антикомунистическия преврат в Чехословакия бил демонтиран.

Паметникът попада в САЩ чрез американеца Луис Карпентър, който бил преподавател по английски в Попрад, случайно открил статуята в купчина скрап, закупил я от чешките власти за 13 хиляди долара и я прехвърлил в САЩ, съхранявайки я по този начин от унищожаване. Авторът на скулптурата, българинът Емил Венков, му помогнал внимателно да се раздели творбата на три части, всяка с тегло по 7 тона, за да се пренесе безпрепятствено в САЩ.През 1994 г. Карпентър загива при автомобилна катастрофа, а статуята му все още стои в задния двор на дома му.


Но година след смъртта на Карпентър мечтата му за издигане паметник на Ленин по улиците на Сиатъл се осъществила – градският съвет решил паметникът да се разположи в района Фримънт, където се и намира днес.

Кварталът е известен с това, че през 1994 г. направи опит да се отдели като независима “република”. Районът е обитаван от пъстра смесица от хора – студенти от местния университет, художници, поети и бохеми, които се гордеят със своето свободомислие и индивидуалност. Още при влизането си във Фримънт всеки минувач може да прочете лозунга на квартала – Freedom to Be Peculiar (Свободата да бъдеш различен).

На 9 май около паметника могат да се срещнат ветерани от Втората световна война, които по воля на съдбата живеят днес в Сиатъл. Около Рождество жителите на Сиатъл често носят на Ленин шапка и шалове…

Американците трябва да почитат Ленин постоянно, защото благодарение на него западният капитализъм беше принуден да “храни” работническата си класа така, че тя да не се заглажда много-много в социалното неравенство около себе си и да не вдига копито срещу частната собственост.

Петя Паликрушева

Сега по магазините има и от пиле мляко – кеф ти колбаси – вносни и български, кеф ти сирена от цял свят, целогодишно екзотични цитруси по пазарите и какво ли не. Само че болшинството българи нищо не могат да си купят. Особено пенсионерите с по 200 лв. пенсия, които ядат месо само на някой празник.

Откакто дойде демокрацията, непрекъснато слушаме колко лошо било при социализма, как нямало нищо по магазините, колко лишения е имало. Да, ама я нямаше днешната мизерия, нямаше хора по кофите за боклук.

Колкото и еднообразни да бяха хранителните стоки, беше евтино и никой не оставаше гладен. Напротив – хладилниците бяха пълни, и то с истинско кисело мляко, колбаси и кренвирши от месо, пресни яйца, пилета без хормони, зеленчуци без нитрати и пр. През 80-те хлябът струваше 32 ст., литър прясно мляко – 30 ст., килограм краве сирене 2,30 лв., кофичка кисело мляко – 23 ст., кило скумрия – 1,60 лв., кило домати – 20 ст.

А сега - безобразна скъпотия и повсеместна мизерия. Честита ви демокрация!

Славка Панайотова, Самоков
Ретро.бг

Тя е на 74 години и е от едно малко градче край Дунава:
– Много ги мразех комунистите! Те ни взеха овцете и земята. Двеста овце бяха.
Всичко имахме, три пъти на ден ядяхме.
После влязохме в ТКЗС-то и беше бедност.
Лека полека се оправиха обаче нещата, втората къща построихме, ядяхме по три пъти на ден, ожених се. Роди се детето…
Тя дъщеря ми беше на твоите години, ама умря миналата година от рак.
Не мога да я прежаля, все плача. Така ще е…
Като се роди малката започнах работа в завода за безалкохолни, в счетоводството.
Хубава работа, спокойна. И там до пенсия.
В това време обаче дойде демокрацията. Зарадвахме се.
По едно време върнаха земята – не цялата, но пак беше добре, върнаха дори добитъка на някои.
На нас върнаха десет овце – толкова били записани, че са ни взели. Тогава ме бодна, че нещо не е както трябва.
Детето отиде да учи за висше.
После Костов намали пенсиите с нещо дето му викаха „осъвременяване“. Започнахме да ядем по два пъти на ден.
Мъжът ми умря.
Умира и вика: „Лошо стана – детето замина, ние се трепем, пък пари няма.
Баща ми като излезе в пенсия все в клуба на пенсионера карти блъскаше.
Виж ме мен – сърцето ми изгориха с тази смешна пенсия. Че и твоята такава. Цял живот за нищо!“
И умря.
Взех да ям веднъж дневно, ама бавно.
Ей сега и детето умря. И всичко свърши.
Не разбрах как го объркаха това хубавото нещо от 89-година, но и няма значение – животът си свърши.
Не искам вече да ям.
Туй е то.
Публикувал във Фейсбук: Красимир Симеонов

Източник: lentata.com

Владимир Путин, който според социологическите проучвания се очаква да спечели четвърти мандат като руски президент този месец, пое властта преди 18 години.

Ето някои важни дати в живота на 65-годишния бивш офицер от КГБ: - 7 октомври 1952: Путин е роден в бедно работническо семейство в Ленинград, сега Санкт Петербург. - 1998: Той е назначен за ръководител на службата за сигурност ФСБ, наследник на КГБ, в която постъпва през 1975 година. - 1999:

Като министър-председател на Борис Елцин, той ръководи стартирането на втората война, за смазване на бунтовниците в Чечения. Когато Елцин подаде оставка в навечерието на Нова година, Путин пое поста президент, на който официално бе избран през март 2000 година. - 2004: Преизбран е за президент. - 2008:

В съответствие с конституционните ограничения, в края на втория му мандат предава властта на своето протеже Дмитрий Медведев и става министър-председател. - 2012:

Връща се като президент, за срок, който е удължен от четири – на шест години, при безпрецедентни протести на опозицията. - 2013:

След три десетилетия брак, той се развежда с Людмила, с която имат две дъщери. - 2014:

Анексира украинския полуостров Крим, разпалвайки най-сериозната дипломатическа криза между Русия и Запада след края на Студената война. - 2015:

Дава военна подкрепа за режима на сирийския президент Башар Асад. - 2017:

През декември той обяви, че ще се кандидатира за нов, шестгодишен президентски мандат през март 2018 година. 

Източник: Нова тв


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив