Предистория

В своята многовековна история Ахтопол (Агатополис) е град-пристанище на Североизточна Странджа. Известен е от древността и търгува с градовете на Елада, Рим и Византия, с Венеция, Генуа, Цариград и всички пристанища по Черно море. В износната му листа са включени: дървен материал за кораби; металът мед, добиван от находищата в Странджа; сушено месо; риба; пчелен мед и други. Внася произведения на изкуството, керамика, сечива, оръжия и домакински принадлежности. Внесените по море стоки се пренасят към вътрешността на Странджа чак до градовете на Източна Тракия по път, прокаран по долината на р. Велека. По тоя път векове наред пристанището на Ахтопол получава и изнася на външния пазар ценна дървесина, добита от странджанските гори.

Концесията

През 1913 год. Турция отстъпва на България земите между Атлиман, Караман баир и по долината на Резовска река до с. Резово като компенсация за отнетите имоти на тракийците от Източна Тракия. Голямото горско богатство на тези земи привлича вниманието на търговците Кубарелов, Кирмикчиев и др. Те наемат участъци, предимно нискостеблена гора, и ползвайки незаетата работна ръка, започват производство на дървени въглища.

Те са много търсени на турския пазар и носят огромни за времето печалби. В една справка за 1923-24 год. се вижда, че за тези години на Ахтополското пристанище са докарани 500 000 кг въглища със себестойност 0.70 лв. за килограм. В нея са включени: сеч, овъгляване и транспорт и са продадени за 2.50 лева. Това не убягва от разузнаването на големите търговски дружества и още през 1926 год. се създава Английско-българско акционерно дружество. То получава право от българското правителство на премиера Ляпчев да ползва на концесия за 40 години горите в района на градовете Търново и Василико, по-късно и гората между р. Велека и Резовска река.

Тази постъпка на правителството предизвиква огромно недоволство от страна на населението в Странджа, вече организирано в малки горски кооперации. В протести срещу концесията се включват странджанските и много горски кооперации от цялата страна. Докато кооператорите протестират, концесионерите планират построяването на теснолинейката от Ахтопол до Каръмлък (Тъмна река) и подобряване на пристанището в града. Изготвени са проекти и е набелязано трасето.

Масовите протести принуждават правителството да отмени концесията. Теснолинейката и пристанището остават само в плановете на дружеството.

През 1929 г. Илия Бояджиев обединява всички горски кооперации в Странджански Горски Кооперативен Съюз (С.Г.К.С.) със седалище град Василико (Царево). Със съдействието на С.Г.К.С. и депутата Димитър Янев планираното за Ахтопол пристанище се построява във Василико. При освещаването му през 1935 г. в присъствието на цар Борис, Василико се преименува в Царево.

Проектиране и строеж на теснолинейката

Случаят с концесията е забравен. До 1943 г. горските кооперации и частни търговци произвеждат, складират и продават дървени въглища по скелите Атлиман, Кюприя, Царево, Варвара, Синеморец и Резово. Извозването на въглищата става по познатия вече начин – с биволски и волски впрягове по временни горски пътища до крайбрежието. Единствено пътят Бродилово – Ахтопол е подобрен като коларски и скъсен до 6 км.

Пазарът на въглища често се променя поради кризи. Продукцията се трупа на големи куптори по скелите, след 1940 г. към малките от тях вече не се носят въглища. Те залежават по пристанището на Ахтопол. Макар да ги покриват с цигли, ерозията не ги пощадява. Качеството им се влошава с всяка измината година. Продадени са на загуба до 1946 г.

В 1946 г. се пуска слух, че ще се строи теснолинейка от Ахтопол до Карамлък (Тъмна река) по долината на река Велека. Кой я е планирал, така и не се разбира. Навярно са използвани проучванията, направени от концесионерите през 1926-27 г. Следващата година започват изкопните работи от Ахтопол към Кости. Работят трудоваци. От Тъмна река към местността “Качул“ по трасето работи младежка бригада (в която участва и автора на този текст). Остава нетрасиран участъкът Кости-Качул.

До 1952 г. релсите са поставени до Попова лъка – местност между Бродилово и Кости. Ръководител на строителството е инженер Василев. По готовата линия се транспортират предимно дърва и минни подпори до пристанището на Ахтопол. Пристанът е удължен и на него могат да пристават до три кораба едновременно. Композициите от 6 до 8 вагона пренасят дървата и материалите до самите съдове по релсов път. Работи се денонощно.

Машинистите от Ахтопол – Димо Атанасов и Тодор Митринков, и тези от Бродилово – Димитър Морфов и Яни Мавров, карат композициите на две смени. Към експлоатацията работят още Желю Сотиров – монтьор, и Атанас Боруджиев – ковач. Спирачи са ахтополците Атанас Бурналиев и Христо Мухтаров. По поддръжката са назначени по 6 човека от Ахтопол и Бродилово. Бригади от по 10 човека товарят и разтоварват материалите.

Началниците по експлоатацията се сменят често. Последният, който подписва ликвидирането на линията, е Атанас Касабалиев.

До 1952 г. се построяват две малки гари в Ахтопол и Бродилово и голяма сграда на лесничейство в Ахтопол. От началото на строителството до 1952 г. за заплати на работниците по строителството и експлоатацията са заплатени над един милиард лева (по курса на 1952 г.).

Ликвидиране на теснолинейката

За тогавашното Царево построяването на теснолинейката е неизгодно. Партийно-административното ръководство по всякакъв начин се опитва да го спре. Когато линията достига до Кости, по-нататъшното полагане на релсите е преустановено. Продължава експлоатацията на теснолинейката в този незавършен вид. Промените в партийните и административни ръководства на страната през 1956 г. и определянето на Мичурин като микрорайон се оказват фатални за съществуването на теснолинейката. Ръководството на Мичурин издейства да се построят шосетата Кости – Българи – Мичурин и Бродилово – Мичурин, мотивирайки се, че камионният превоз е по-изгоден.

Малките дъскорезни фабрики в Бродилово и Кости са ликвидирани. Не се построява и планираният за Ахтопол дървообработващ комбинат. Създават се в Мичурин ДИП – Държавно индустриално предприятие и камионна база – ДАА.

Строена в продължение на 10 години, теснолинейката е ликвидирана за 3 (три) месеца! Машините, вагоните и релсите са изнесени от същото пристанище, от което са внесени. Остава само чакълът по опустялото трасе.

Използвана е информация от книгата „Катастрофи и корабокрушения в акваторията на Ахтопол“ с автор Георги Долапчиев.
Източник:tsarevo.info

Най-силният българин за всички времена е роден на 27 декември 1892 г. в село Сенник, недалеч от град Севлиево. Той е борец. Името му е Дончо Колев Данев. Едва на 17 години, когато по традиция в България се извършват държавнически преврати, Дончо отпътува от пристанището в Истанбул към Новия свят заедно с група балканци. В САЩ започва работа при строежа на жп линия. По това време между работниците често се организират борби, в които българинът разбива в пода всичките си противници. Скоро е забелязан от директора на известния американски пътуващ цирк “Виктория”, където якият българин Дончо се превръща в непобедимия кечист Dan Koloff.

Победите му на организираните от цирка турнири по wrestling скоро му донасят славата на най-известния кечист на територията на САЩ. Десетки от известните по това време борци се изправят очи в очи срещу “железните ръце” на българина - Джеф Лорънс, Збишко Циганевич, Джак Шерей, наричан още Човекът светкавица, Руди Дусес, Джое Стекер, Странглар Левис, Джим Броунинг и много други. Нито един обаче не е в състояние да победи Dan Koloff. Още тогава сред почитателите на този спорт тръгва мълвата, че българският борец наистина е надарен с нечовешка сила,
подобно на Херкулес и Соломон. Разказвало се, че са го виждали сам да повдига на раменете си железопътна релса, дълга 50 метра, че вдига над главата си борци, почти два пъти по-тежки от него, че съперниците му посинявали от липса на кислород още щом ги хванел през кръста, за да ги преметне. Митологизираният в Щатите Dan Koloff получава покана за участие в единствен по рода си турнир в Япония, където борбата от хилядолетия е национален спорт. На финалната среща на тепиха излизат Dan Koloff, обгърнат с нашето знаме, и Джики Хиген "Удушвача", идолът на японската борба, непобеждаван от никого. Едва ли светът някога ще забрави тази среща...

Милиони души от всички краища на света застават пред радиата си, за да проследят битката на двамата титани. Новината за победата на българина се разнася над 5-те континента като опустошително цунами. Япония е потопена в скръб, а

в България хората наизлизат по улиците като че за втори път да отпразнуват свободата си

Вечерта Кинг Конг е в хотелския си апартамент и разхождайки се напред-назад, разговаря със своя мениджър Харисън. На милиметри от гърдите му, хвърлени през отворения прозорец от отсрещния апартамент, профучават два самурайски ножа и се забиват във вратата. Веднага пристига взвод полицаи за охрана на победителя, а след час, за да избегне други инциденти, вече го изпраща на пристанището. Едва на палубата той споделя: "Заклевам се, че никога повече няма да стъпя в тази страна, в която хората, за да спасят честта си, най-спокойно си разпарят корема, а не могат да простят на един чужденец, че в честна борба е победил един техен шампион.”

На следващата сутрин никой вече не говори за България като за държавица близо до Османската империя – България вече съществува за света. Журналистите се надпреварват да му измислят прякори - "Кинг Конг", "Кралят на кеча" или "Балканският лъв". Поканен е на големия турнир в Париж. И в Европа Dan Koloff размазва всичките си противници, а на финала и любимеца на домакините Анри Деглан "Човекът с хилядата хватки", който по това време е европейски, световен и олимпийски шампион. След тази победа за всички вече е ясно, че българинът е абсолютният шампион на света. Получава титлата "Европейски шампион" и блестящия "Диамантен пояс".

Дончо гътва Циклопа

Животът на царя на кеча е низ от върхове и падове, но българинът никога не забравя откъде е тръгнал. Баща му умира млад от скоротечна туберкулоза. Същата болест поваля и шампиона 40 години по-късно. Семейството му едва свързва двата края. Майка му Янка не може да изхранва всичките 7 деца и 12-годишен, Дончо заминава на гурбет в Унгария. Намира си работа като градинар. Когато го изпраща, майка му хвърля камък по него повече да не се връща.

Една вечер 20-годишният Дончо отива на цирк и тази случайност променя живота му тотално.

Приятелите му го избутват на манежа, за да премери сили с най-добрия борец в цирк “Виктория” великана Джеф Лорънс, известен като Циклопа. Гигантът тежал 160 кг. И имал славата на непобедим. Дончо обаче го побеждава. Започват да го ангажират и за други борби. Така се ражда артистичният му псевдоним Дан Колов. С него 5 години жъне победи по цирковите арени. Едва на 26 години, става професионален кечист и прави доста късна, но феноменална кариера. Кечистът е висок само 178 см и тежи 105 кг. Коронната му хватка е самолет - влиза в краката на двуметрови мъже, вдига ги нагоре и ги забива в пода. Името му пълни всички стадиони и зали. Двайсет години Дончо от Сенник е най-силният в света кечист. Тушира всички бивши световни шампиони. Получава

оферта да стане бодигард на Ал Капоне,

но отказва. Демонстративно побеждава един от фаворитите на мафиотския бос - протеже на италианския подземен свят. Американските менажери недолюбват кечиста. В началото работи с тях, но отказва да стане янки и да поамериканчи името си. Въпреки милионите, които му предлагат, той отказва да участва в договорени борби. Сам си става импресарио и не дели с никого печалбата.

Реки от долари потичат в джобовете му. Влага милионите си в мини, акции и магазини. Купува си имения в Калифорния и Канада. Побеждава най-силните мъже в света на тяхна територия. Има над 800 победи, а загубите му се броят на пръсти. Световни знаменитости се редят на опашка за негов автограф. Близък става с Шаляпин и оперната прима Илка Попова.

През 1935 г. Дан Колов се завръща в България, за да посети майка си и приятелите от детските години. Посрещат го като национален герой. Опашката от мераклии да го зърнат се точи от Централна гара до църквата “Св. Неделя”. Няма човек с по-широки пръсти от тези на световния шампион. Пръска купища пари за благотворителност –

купува самолет на авиацията, дава 2000 долара за адвокат на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, издържа бедни студенти, артисти и начинаещи спортисти

Щедрият българин плаща лечението на много хора. Хоби на кечиста са ловът, хубавите дрехи и жените. Дан Колов не създава семейство. Личният му живот обаче е пълна мистерия. Фаталната любов на бореца е загадъчната Соня Ефремова - датчанка по произход, която работи като шивачка на оперната прима Илка Попова. Певицата ги запознава и от този момент двамата стават неразделни. Според близки на кечиста именно тя завлякла френските му имоти и влогове в няколко банки. До последния му ден в апартамента му на ул. "Линкълн" тя е неотлъчно до него.

През 1939 г. туберкулоза го гътва на легло. Якият мъж влиза в болницата 105-килограмов, а излиза... 46. Едва на 47 години, на 27 март 1940 г. той умира в родното си село. Преди да почине, връчва на роднини чек за 2000 долара - последните му пари. Питат го къде са мините и имотите. Дан Колов казва, че по-добре е да не ги търсят. Когато разбира за смъртта му, Соня изчезва загадъчно заедно с шефа на банката, където Дан Колов държи милионите си. Последното желание на шампиона е да хапне попара, козунак и пуешко.

Мистерия

Изчезна диамантеният пояс на шампиона

Диамантеният пояс, 6 пистолета и 7 пушки са изчезнали от музея на Дан Колов в родното му село Сенник, Севлиевско, увери се на място “Над 55” преди четири години. Надпис “Желю и Дан Коловь” още седи на керемиденочервената къща в севлиевското село, където преди 114 години е роден борецът. Местонахождението на милионите на Дан Колов и до днес тъне в пълна мистерия.

Съселяните му предполагат, че поясът вероятно вече е изтъргуван в някой музей на Запад. Губят се следите и на много други ценни предмети. В момента трима кечисти от световна класа излизат на подиума с името Дан Колов.

“Три пъти обираха къщата, след като я реституираха. Върнаха я на наследниците му, а после пак на общината. Обезвредили са СОТ-а и влезли направо през вратата. Първия път му отмъкнаха диамантения колан, втория път взеха пушките и пистолетите. Дан Колов е бил ловец и е имал много ценни антики. Изчезна и уникално седло, инкрустирано със скъпоценни камъни, много медали и купи. Третия път завлякоха всичко, каквото е останало. Отмъкнаха му даже трикото и хавлията.

Въпреки това идват много чужденци да разглеждат музея”, разказа за “Над 55” собственикът на хотел-ресторант “Дан Колов”, който е в близост до родния дом на бореца. Той обаче няма роднинска връзка с шампиона. Единствената кръвна наследница на бореца е неговата племенница. Сега в къщата са останали за разглеждане единствено един костюм, леглото и купища писма.

Холивуд безуспешно ухажвал Дан Колов

Само нежеланието да се снима в суперпродукция не направи нашия кечист първият екшън герой на световното кино

Кинг Конг е щял да бъде българинът Дан Колов. Историята на флирта с Холивуд започва на презокеанския лайнер "Куин Мери" с една американска филмова звезда. Случайността ги е събрала на най-големия пътнически параход. Дан Колов отива да се бие с Удушвача, а артистите - на снимки в Япония.

И като резултат - един от най-известните кечисти в света бил ухажван дълго, упорито и безуспешно от холивудска актриса, познала мимолетно глезотиите на световната слава. Българинът остава непреклонен към женските прелести, но по неведомите пътища на съдбата флиртът му с актрисата прераства във флирт с Холивуд.

След като побеждава гордостта на Франция Анри Деглан, холивудският режисьор Мекъл е убеден, че няма пречки да направи филм за Кинг Конг в главната роля с Дан Колов и обсажда бореца, подобно на средновековна крепост, да започват снимките.

Хонорарът, който му предлага, е 24 милиона лева

Дан Колов обаче взема пояса, покрит с диаманти, и след 25 години отсъствие се прибира в България. На режисьора отказва с думите: "Ти не си първият. Имал съм и други предложения, но аз компромиси с моята кариера не правя."

Минават години. Опитите Дан Колов да бъде вкаран в Холивуд продължават.

Та той е звезда от световна величина. Колко приходи би донесъл един филм с негово участие.

Холивудските режисьори и продуценти все така не могат да проумеят как един българин, пък бил той и световноизвестен, ще им отказва - та по тяхната логика малко повече пари и слава никога не са излишни. Сигурно нещо си е наумил? Но какво?

След повече от 25 години на тепиха и повече от 1500 победни боя Дан Колов се завръща в София

на 7 април 1936 г. Борецът прекарва част от почивката си в София. По същото време идва и световната филмова звезда Ханс Алберс, който търси своя партньорка за филма "Под горещо небе". Режисьор е руснакът Учички. Най-накрая Алберс избира за своя филмова партньорка оперетната актриса Надя Ножарова. Научила за това, примата Мими Балканска е обидена и двете се скарват.

Един ден сред екипа най-неочаквано се появява Дан Колов. Той е стар познат с Ханс Алберс, но режисьора Учички вижда за пръв път. Двамата се отделят на двучасов разговор, говорят си на английски, но накрая режисьорът споделя пред журналисти: "Та той е чудесен актьор. Предложих му участие в моя филм."

Дан Колов и този път не се съгласява.

Единственият филм, за който Дан Колов дава съгласието си, е "Под игото".

Той трябва да се снима още през 1936 г. от режисьора Александър Вазов. Пари за снимките обаче така и не се намират, Дан Колов умира през 1940 г. в родното си село Сенник, а "Под игото" е сниман чак през 50-те години.

И до днес остава загадка защо Дан Колов толкова упорито избягва снимачните площадки. Дали е бил толкова богат, та да не са му трябвали пари?

Източник: glas.bg

Имаше време се  слушаше почти и само сръбска и гръцка фолк музика.Не можем да отречем влиянието на сръбската музика върху създаването на българския поп-фолк. Всъщност преди години, още в зародиша си, той се яви като неин заместител – с визуално и гласово подражание, със законни или не съвсем кавър версии. Има песни, които завинаги ще останат в съзнанието и сърцата на феновете на жанра. Всички помним как се презаписваха касетки и каква гордост беше да имаш флагче на Лепа Брена, закачено на огледалото за обратно виждане на Ладата.

За последните 14 години в България са закрити 764 училища. Това се казва в писмен отговор на бившия министър на образованието Меглена Кунева, получен през последния работен ден на Народното събрание. В същото време са открити 12 нови училища.

Според Кунева основната причина за затварянето на училища е демографската криза.

Тя посочва, че с програмата за защитени училища Министерството на образованието се опитва да намали негативния ефект от тези процеси.  

За "защитено училище" се определят тези, които, ако бъдат закрити, минимум 10 ученици ще трябва да пътуват над 20 км до най-близкото съседно училище, както и тези учебни заведения, които ако бъдат закрити, то неговите ученици няма да могат да се обучават в най-близкото съседно средищно училище заради невъзможност за изпълнение на здравно-хигиенните изисквания.
eurocom.bg

Пирдоп се намира на 70 km източно от София и на 52 km западно от Карлово по Подбалканския път. Разположен е на 696 m надморска височина в средната част на Златишко-Пирдопската котловина. Теренът, на който е построен градът, е със слаб наклон от североизток към югозапад и се пресича от Пирдопската река, приток на Тополница. В землището на Пирдоп, което има площ 90,148 км, влизат значителни гористи територии от Златишко-Тетевенската планина на север и Същинска Средна гора на юг.
Пирдоп е изходен пункт за туристически походи към хижите „Паскал“, „Момина поляна“, „Артьовица“, „Мали извор“.

Гара Пирдоп 1977 г. 

Градският парк 

Градски комитет на БКП 

Поща Пирдоп 1977 г.

Жилищен блок на МОК Медет Пирдоп 1977 г. 

Градският народен съвет 






Чувствам се еднакво добре навсякъде. Киното създава популярност, то е една индустрия. В него сълзата може да се създаде и изкуствено. Докато в театъра за една сълза в последно действие трябва да воюваш още от първото.

Смехът е сериозно нещо, не можем да накараме хората да се смеят на глупости.

Три неща за мен са най-скъпи :здравето, приятелството и любовта - защото не се купуват с пари.

Аз съм най-хубав, аз съм най-снажен, аз съм и бел, а че и румен.
(Зех тъ Радке, зех тъ)

Абе, бай Иване, каде е чепа, баиванееееее…
(Тримата от запаса)

"Чакате ли тъмносини запорожци?"
Пепитени чакаме.
(Два диоптъра далекогледство)
Ако се сетите за други,добавете ги в полето за коментар!

По бъдещия канал от Панчарево до столицата щели да плават корабчета с 50-60 пътници

През есента на 1952 г. се поражда идеята да се прокопае плавателен канал по течението на река Искър от язовир „Панчарево” до София. Не се знае кой точно е инициаторът (като евентуални се сочат арх. Иван Михайлов и инж. Стефан Стоянов), но в изкристализиран вид идеята се представя като колективно решение на правителството. Предложението дошло от Вълко Червенков, който по това време е първи секретар на ЦК на БКП и председател на МС. До началото на пролетта на 1953 г. проектите са готови и започва тяхното осъществяване.

Какво се предвиждало?

По левия бряг на река Искър да се прокопае плавателен канал с широчина 50 м и дълбочина 3,5 м. Това позволява по него да се движат корабчета, които могат да возят  по 50-60 пасажери. В проекта са включени няколко пристана. Първият е Детския град, който започва да се изгражда в началото на 1954 г. и е завършен през 1956 г. Той се разпростира на площ от 90 дка, на които са построени 60 дървени къщи, във всяка от които има по две стаи с три легла. В трите трапезарии се поднася закуска, обяд, втора закуска в 16 ч. и вечеря срещу тогавашни 10 лв. (днешни 1 лв.). В Детския град имало игрища за футбол, баскетбол, волейбол и народна топка. Трябвало да се построи и плувен басейн.
По проект вторият пристан бил в Горубляне – селището трябвало да се превърне в място за забавления на младежите. Тази част от проекта въобще не била започната.

Впрочем реализацията не стигнала до никъде.

По отнова време строителната техника била оскъдна, затова се разчитало предимно на ръчен труд. През 1953-1956 г. всяка събота и неделя работници и служители от София били изкарвани да копаят канала. Преди 1 май лично Вълко Червенков инспектирал хода на строителните работи и раздал грамоти, значки и медали на най-изявилите се.
Следи от тяхното усърдие имаше допреди около 25 г. Тогава все още съществуваха рововете на канала от Панчарево през Горубляне, та чак до „Младост”. До 1991 г. просъществува Детски град, след което бе  подложен на вандалско разграбване. Случайно открих, че останките на две от корабчетата, които били поръчани за плаване по канала (такива са били построени общо 3), се намират в софийски дворове

в южната част на столицата между Овча купел и Княжево.

А каква е съдбата на проекта за плавателен канал, според който и София трябвало да има свое пристанище? През 1956 г. Вълко Червенков е отстранен от високите държавни и партийни постове. Той остава като подпредседател на Министерския съвет и министър на народната просвета (до 1961 г.). Издигнатият за първи секретар на ЦК на БКП Тодор Живков оценява изграждането на канала като мегаломанска идея, вследствие на което всички работи по него са прекратени.

Йордан ВАСИЛЕВ

Вижте последното телевизионно изявление на Тодор Живков от МАЙ,1989 година и какво казва пред вестник "Златна възраст" дни преди смъртта си!


Само дни преди кончината си Тодор Живков дал интервю за вестник „Черноморие“
Вестник „Златна възраст“ публикува интервюто на Тодор Живков, дадено преди смъртта му за вестник „Черноморие“. Бившият първи заявил, че съжалява за това, че е станал държавен глава вместо да продължи да се занимава с животновъдство, пише „Всеки ден“, цитирайки изданието.Повод за интервюто с него било издаването на мемоарите му. Тато споделил, че е много щастлив от факта, че това негово начинание вече се е реализирало. Той не скрил, че първоначално е бил против това, но след това променил мнението си.


Пред репортера Тодор Живков споделил, че все пак е решил да премълчи някои факти, тъй като оповестяването им би довело до сериозни катаклизми и ще засегне хора, които все още са между живите.Той коментирал и написаното в мемоарите му, че по негово време са били похарчени 700 милиона долара от валутрния резерв.  Тодор Живков споделил, че през последните години от своето управление имал сериозни съмнения, че се извършват злоупотреби с помощта на Андрей Луканов, но въпреки това няма доказателства за това.От думите му става ясно, че всичко е започнало, когато се разболял през 1989 година в Евксиноград и след като се върнал на работа установил, че вече е прекалено късно за какъвто и да било контрол над ситуацията.

Той заявил, че правителството на Луканов е прибрало парите, взети с указ от фирмите у нас и ги е раздал на частни банки, давайки съвет на фирмите да вземат заеми от тях срещу висока лихва.

Тодор Живков заявил, че без ДС България едва ли би се развила технологически.

Достолепната дама на българското кино прочита книгата на Никола Статков “Лъжата, че си живял” и го подкокоросва да напише сценарий по два от разказите в нея – “Чуждоземецът” и “Господинът”. После върху неговия текст лее пот наистина много як екип – самата Бъчварова като редактор, режисьорът Николай Волев и още Христо Илиев-Чарли и Рада Москова. Всеки помага с каквото може – идеи, гегове, реплики, диалог…
Волев няма никакво колебание кой ще е в ролята на Пурко, както хората наричат своя съселянин Аспарух Кънчов. 3-4 години по-рано режисьорът вече е спечелил лаври заедно с Тодор Колев в “Двойникът”. Подкрепя го и сценаристът Никола Статков, който обича да казва, че ако Тодор Колев е актьор в някоя от западните кинематографии, щяло да има поне остров на негово име.

За ролята на Пурковица Волев избира неизвестната дотогава актриса от Сливенския театър Йорданка Стефанова. Препоръчват му я като талантлива, с нестандартна визия и много вътрешен огън. А на него му трябва автентична жена, да изглежда естествено като селянка. Понеже тя е по-височка от екранния си съпруг, когато снимат двамата, Тодор Колев се качва на специално дървено сандъче.Основният партньор на Пурко в “Господин за един ден” е Малкият слон от Странджа планина. Ролята изпълнява тримесечно шарено прасенце, порода “Полудива странджанска”. И ако Николай Волев не е имал никакво колебание за Тодор Колев като Пурко, намирането на Малкия слон му струва бая време, сили и нерви.
Понеже няма как да организира кастинг, режисьорът обикаля дни наред с джип Странджанския район, където прасетата са в полудиво насипно състояние. Свинари ги отглеждат вдън горите дъбови заради жълъдите, които са основната им храна.
И един хубав ден Волев най-после го намира. Харесва го от пръв поглед, защото във физиономията му има нещо живо и одухотворено. Но прасето се оказа толкова диво, че едва успяват да го уловят.

После му намира и дубльор – също така шарено и интелигентено прасенце. Режисьорът има горчивия опит от телевизионния сериал “Селцето”, където изигра ролята на Асо, човек с поразклатена психика. При снимането на този сериал внезапно умира кравата Милка. И тъй като няма подготвена дубльорка, гримьорският екип всеки ден хвърля часове работа, за да докара друга крава до някаква прилика с Милка.
“Господин за един ден” е заснет основно в Кондолово и Българи, селца на трийсетина километра от Царево, където времето е спряло почти в края на ХIХ век. Малкият слон от Странджа се справя чудесно с ролята си. Играе толкова самоотвержено, че се налага екипът да вика подкрепления от близките села, когато снимат епизоди с него. Правят специални отцепления и заграждения на района като при бойни стрелби с гаубици.
По сценарий прасето трябва да е много яшно. Как иначе ще порасне до размерите на малък слон?! Поне с такава гаранция Пурко го взема от пазара, като разменя за него единствената си коза. “То бива да си яшно, ама чак дотам… Ти не до Коледа, още до Димитровден ще станеш като слон! Каква е тая порода, какво е това чудооо”, обнадежден и щастлив казва Пурко, когато животното на бърза ръка изяжда храната му за целия ден.
Преди години попитах Тодор Колев какво е актьор да си партнира с прасе.

“Вместо отговор ще ви дам конкретен пример – каза Тодор. – Тогава играех в Народния театър и често ходех в ресторанта на последния етаж. Един ден на масата ми седна Крикор Азарян и призна, че още не е гледал “Господин за един ден”. И казва: “Тодоре, зад теб седи един от ЦК на БКП, но не се обръщай, да не разбере, че говорим за него. Защото преди малко ме видя и вика: “Абе, тоя твоя приятел как може да се излага така? Каква е тая простотия? Гледах го в един филм – гони някакво прасе, целият брадясал, черен като циганин
Какви са тия филми, как може да се излага така?…”
Но ако Тодор Колев не обръща особено внимание на оценката на един висш партиен чиновник, обидата, че не го пускат в Италия за премиерата на филма там, той смяташе за най-голямата в живота си.

Отива той в паспортната служба на бул. “Георги Димитров” (сега “Мария Луиза”) при някакъв шеф Нешев. Той отказва да го приеме, но един служител разпознава актьора и го съветва да изчака Нешев на изхода – след десетина минути си тръгвал, щял да ходи на лов.
Тодор го пресреща, представя му се, обяснява, че трябва да пътува до Италия и пита има ли някакъв проблем с паспорта му.
Нешев го измерва с мрачен поглед и казва: “Къде е баща ти, Тодоре, да дойде да ти хвърли един бой! Ти ще ме питаш мене защо не те пускаме!? Я се махай оттука бе, келеш с келеш! Поне се засрами от паметта на баща си…” “Все едно някой ме перна през главата, нищо не можах да му отговоря. Обзе ме срам, че съм достигнал до такова падение, та чак баща ми да се срамува от мен”, разясни ситуацията Тодор приживе.Малкият слон от Странджа професионално се справя с ролята си и в епизода, когато трябва да изяде току-що построения втори войнишки паметник.
Обаче режисьорът Волев и художникът Костадин Русаков му спретват малко подъл номер – държат го два дни гладно. А крака на войника от паметника художникът прави от твърдо бяло козе сирене. Като пускат изгладнялото прасе, то веднага подушва сиренето и се нахвърля да яде паметника. И след като го изяжда, стопанинът му Пурко застава на пиедестала и посреща идващия в селото депутат. Облечен във войнишки дрехи и шинел, омацан целият в цинквайс, Тодор Колев геройски издържа 40-градусовата жега, докато снимат епизода. А Волев обичал да снима много дубли на всеки епизод.
Режисьорът замисля достоен финал на специалния си актьор. На официалната премиера на “Господин за един ден” при представянето на участниците Тодор Колев трябва да го изведе с каишка пред публиката. Обаче след снимките екипът предпочита да види Малкия слон от Странджа не на сцената, а в тавата. Красиво изпечен и с лимон в устата като героя на Габриел Гарсия Маркес в “Есента на патриарха”. Както се казва, изкуството иска жертви и странджанското прасенце се отдава цялото в името на една от най-смешните български комедии.

Екипът дълго търси и шапка за главния герой. Косицата на Тодор Колев вече е бая оредяла и Волев иска през цялото време той да играе с интересна шапка, за да изглежда по-млад. Двамата като гламави обикалят Киноцентъра, всички театри и накрая я намират в дъното на гардероба на театър “София”. Волев я кръщава “бивш каскет”, тъй като козирката й е отпрана. Но пък страхотно лепва на физиономията на Пурко.Счупен крак спира Иво Папазов-Ибряма да демонстрира за първи път в киното майсторската си свирня. Волев и композиторът Иван Стайков също дълго търсят музика за филма. Странджанските напеви са малко тъжни и провлачени, а те искат мелодията да стане шлагер. Когато я намират се оказва, че им трябва кларнетист виртуоз. И тогава Джони Пенков пуска на Волев някаква много тайна касета. Режисьорът се хващам за главата. Кой е този виртуоз? Едно турче, тайнствено се усмихва Джони Пенков. Как се казва? Ибряма, така сме го набарали!

Ибряма, който лежи със счупен крак, им казва да отидат в еди-коя си пловдивска циганска махала, там има младеж добър почти като него. И този младеж свири реално във филма, а Тодор чудесно го имитира на екрана. Преди снимките ходи на специални уроци при кларнетиста Людмил Георгиев. Тъй като е много музикален бързо хваща нещата. Иначе всеки музикант ще ви каже, че е изключително трудно да имитираш кларнет и да се получи достоверно.
Знаменити са кадрите в “Господин за един ден”, в които Тодор Колев и Георги Мамалев орат с мотоциклет
Екипът изравя отнякъде стар руски мотор ИЖ и го прави да изглежда още по-ретро, като от времето на Балканската война.
За да пуши повече, слагат отзад танкова димка. Решението е ефектно, но и много опасно, защото димката е близо до бензиновия резервоар. Снимат поредния дубъл и както си пуши, изведнъж мотоциклетът пламва.

Мамалев без малко да изгори като мишка на него. Някой вика “Бягайте!” и екипът хуква презглава. Избухналият резервоар би залял всички около снимачната площадка с горящ бензин. Добре, че един от местните хора не губи самообладание, грабва шуба и потушава огъня.Георги Мамалев дава идеята, когато орат, неговото и лицето на Тодор Колев да бъдат напрашени и си навлича гнева на Адама. Тъй като екипът няма от онзи специален прах, който се използва в Холивуд, и на който Мамалев може би се надява, гримьорката хвърля в лицата им прах от угарта или близкия черен път.
Операторът Красимир Костов застопорява камерата и актьорите преминават пред нея, орейки нивицата. Волев прави много дубли, което изнервя двамата, но пък всичко се получава много смешно. “Наистина, много съм жесток понякога”, признава, макар и с половин уста, Николай Волев. А пред актьорите се оправдава с факта, че гениалният Чаплин понякога е правил по 300 дубъла на един кадър. Защо той да не може да заснеме по 20-30?!
По време на снимките съдбата на няколко пъти му прави мръсни номера, но в най-трудния момент му удря приятелско рамо. Пет дни преди снимките на епизодите с крайслера, с който столичните мошеници омайват Пурко, художникът в екипа съобщава, че договореният автомобил не може да пристигне, бил даден за друго „мероприятие”. Работата става инфарктна.
И само ден преди снимките, както се разхожда мрачен из Царево, Волев изведнъж вижда как пред него се движи… великолепно запазен ретро крайслер. Ощипва се здраво, да не би да халюцинира. Не, крайслерът, и то от епохата, за която става дума във филма, продължава величествено да бръмчи по царевската улица.

Собственикът, немски турист, се оказва маниак на ретроавтомобили, които купува и възстановява, и сега се разхождал из Европа с най-новата си придобивка.
“Що за въпрос? За мен ще бъде голяма чест автомобилът ми да се снима във вашия филм”, казва той на ошашавения режисьор. После стоически издържа жегата и неудобствата на снимачната площадка и дори отказва предлагания хонорар.
Павел Поппандов е щастливецът, който прави няколко кръгчета с бижуто
А операторът Красимир Костов намазва филтрите на камерата с вазелин и затова кадрите с автомобила изглеждат размазани и малко нереални като в приказка.Финалната сцена с кръчмата е снимана в с. Българи, където има древна църква, но кръчма няма. Решават да преградят задната част на божия храм и се получава идеално, но попът се запъва: Трябва да питаме Старозагорския митрополит, не може да се скверни църквата. Владиката великодушно отсъжда: Щщом е за изкуството, може!

Тъкмо решават проблема с църквата и скачат военните. Филмът се гаври и подиграва със славната българска армия! В този си вид не може да излезе по екраните. Понеже действието се развива по времето на войните – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, филмът започва как мъжете от селото на Пурко заминават на фронта. Потеглят със знамена и бойни маршове, но се връщат ранени, осакатени и с все по-рехави редици. Въобще – тръгват като аслани, а си идват като насрани.
И точно заради тези кадри ръководството на БНА спуска бариера пред готовия филм. С не особено добро око на него гледа и отдел “Пропаганда” в ЦК на БКП. Защото са показани едни депутати, които идват в селото на Пурко, за да открият паметника. И “от горе” се боят да не би зрителите да съзрат нелицеприятни аналогии със социалистическата действителност.
Тогава екипът прибягва до хода с цитатите. В началото на филма лепва няколко изречения от Димитър Благоев-Дядото, създателя на социалистическата партия в България. Ето първото от тях: “Българските буржоазни партии ограбиха България и заложиха цялото й богатство на империалистическите държави.” И пътят на филма към зрителите е открит.

“Господин за един ден” е първият български филм, показан в киномрежата на Италия. Николай Волев и досега си пази една програма, от която се вижда, че филмът му е по екраните в компанията на ленти, заснети от Акира Куросава, Карлос Саура, Ален Рене и др.
Самият Нино Манфреди озвучава ролята на Тодор Колев. Той споделя с Волев, че обикновено не приема такива предложения, но толкова харесал филма, че се съгласил да даде гласа си за Пурко. И той като героят му е роден в малко италианско селце, със също такъв пейзаж и чукари. А и останал възхитен от играта на колегата си Тодор Колев.
На Международния кинофестивал на хумора и сатирата в Габрово през 1985 г. “Господин за един ден” печели наградата за пълнометражен филм, а Тодор Колев – отличието за най-добра мъжка роля.
Aвтор: Пенчо Ковачев Източник: socbg

„Девет  годин  той
скита  се  бездомен,  без  сън,  без  покой... "
    „Левски",  „Епопея  на  забравените",
                        Иван  Вазов
    (поетично  слово   към  будителя)

ОЩЕ  СКИТАШ  БЕЗСЪНЕН,  АПОСТОЛЕ,
       И  ДУХЪТ  ТИ  НЕ  СРЕЩА  ПОКОЙ.
СПОМЕНАВАТ  ТЕ  В  РЕЧИ  И  ТОСТОВЕ
ЗЛИ  ТЪРБУСИ,  ПОТЪНАЛИ  В  ЛОЙ.

СТО  И  КУСУР  ГОДИНИ  ЗАСПАЛИТЕ
       НЕ  СЪБУДИХА  ВЯРА  С  ИСКРИ.
УЖКИМ  СЛЕДВАХА  ВСЕ  ИДЕАЛИТЕ,
А  ПЪК  ВСЕКИ  ЛУКАВ  СЕ  ПОКРИ.

И  КАКЪВ  ТИ  ОЛТАР  И  ВЪЗКРЪСВАНЕ?
       ДРУГ  ЗАВЕТ  СЪЧИНИХА  БЕЗ  СРАМ.
ДА  ЯДАТ  И  ДА  ПИЯТ  ДО  ПРЪСВАНЕ,
ЛАКОМИЯ  ВЪЗДИГНАЛИ  В  ХРАМ.

ДА  УСТРОЙВАТ  ЧЕДА  НА  НАСЛЕДНИЦИ
       ЧАК  ДО  ТРЕТО  КОЛЯНО  СЪС  ВЛАСТ  -  
КАТО  УТРЕШНИ  НОВИ  ИЗЕДНИЦИ
С  НЕНАСИТНО  ОТВОРЕНА  ПАСТ.

ЖАЛЪК  ЛЕВ  ДА  СЕ  ГЪРЧИ  КРАЙ  РУБЛАТА
       ИЛИ  ДОЛАРА  В  ГНУСЕН  ПОКЛОН.
НЯМА  ЧИСТА  И  СВЯТА  РЕПУБЛИКА.
ИНТЕРЕСЪТ  Е  ГОСПОД  И  ТРОН.

А  БЕСИЛОТО  ДНЕС  Е  В  ПРОКОБАТА,
       ЗДРАВО  СТЕГНАЛА  БЕДНИ  ДУШИ  -  
В  СЪН  МЪРТВЕШКИ  ДА  СЛЕДВАТ  ЗАГРОБЕНИ
ОНЯ,  КОЙТО  С  ЛЪВА  ГИ  ТЕШИ.

ОЩЕ  СКИТАШ  БЕЗСЪНЕН,  АПОСТОЛЕ!
       НАС  ПОНЕ  ЗА  ЗАВЕТ  СЪБУДИ!
ДА  ВЪЗДИГНЕМ  ПЪТЕКИ  И  МОСТОВЕ,
ДА  ПРОКАРАМЕ  СВЕТЛИ  БРАЗДИ!

СВОБОДАТА  Е  ХРАМ  И  ВЕЛИЧИЕ,
       НА  КОЯТО  ТИ  ЗОВ  СИ  ЕДИН!
БИТИЕТО  ИЗГУБЕНО,  НИЧИЕ  -  
ДА  СИ  ВЪРНЕМ  ДОСТОЙНИ...  АМИН!

Ясен  Ведрин


– Чак като се разплака разбрах, че е французойче. 
– Че как разбра, бе? Да не плачеше на френски?
--------------------------------------------
Кои са вашите любими цитати?

Бригадирското движение в България е организирано изпращане на отряди от младежи (ученици, студенти, войници) или работници и служители по време на плановата икономика за извършване на определена работа на обекти от селското стопанство или промишлеността, обикновено за недълъг период от време.

През първия етап от бригадирското движение бригадири построяват град Димитровград, десетки жилища, химически заводи, фабриката „Вулкан“, азотно-торовия завод, пътната мрежа на днешната община Димитровград, както и обекти в цяла България: пътя през прохода Хаинбоаз, железопътни линии (Ловеч – Троян, Перник – Волуяк, Самуил – Силистра), язовирите „Александър Стамболийски“, „Георги Димитров“ и др. През втория етап бригадите се изпращат в помощ преди всичко на селското стопанство, както и в промишлени предприятия и строителството при нужда и се считат за важен момент в работата на ДКМС с учащата младеж.


Незабравимото трио на смеха Георги Калоянчев, Георги Парцалев и Стоянка Мутафова се забавляват пред микрофона в БНР.

Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев и Васил Попов - Големанов (1969)

За първи път видях Найджъл Мидълмис на благотворителна среща в Лондон. От 1972 г. до 1975 г. той е бил учител по английски език в Русенската английска гимназия. 40 години по-късно подпомага ученици със здравословни и социални проблеми от това училище и продължаваше да е свързан с България. Всички участници в благотворителната среща, независимо дали и колко пари дариха за българските ученици, получиха подарък от Найджъл – негова електронна книга, в която беше събрал разкази и рисунки на британски пътешественици за земите, населени с българи през 16-ти, 17-ти, 18-ти, 19-ти и 20-ти век.
Внимателен и спокоен, Найджъл е приятен събеседник. Сигурен съм, че е бил любим учител на своите русенски ученици. Представям си, че за тях младият англичанин е олицетворявал Лондон и Бийтълс, както и че са му завиждали, че може да пътува и преподава, където си иска по света. С мисъл за всички български учениците и учители от онова време, предложих на Найджъл да се срещнем на 15 септември.
Найджъл не беше забравил на коя дата започва българската учебна година и хареса моята покана да ми разкаже своите спомени за живота в България и Русенската английска гимназия през 70-те години на миналия век. Застанали един срещу друг в пъб на гара Виктория, от където в миналото и днес тръгва английският Ориент Експрес за Източна Европа (Ориента), изглеждаме като пътници в един от тези влакове. Аз бях много любопитен, а Найджъл – леко изненадан да изчислим, че са изминали точно 40 години от края на учителстването му в България.
Карираната риза му придава неформален вид, но неговите обноски са елегантни.  Още в началото на срещата разбирам, че макар този англичанин да познава училището и живота в моята България, той не прилича на никой от моите бивши учители и дори познати. Сещам се за Лорънс Арабски. Като Лорънс, веднага след завръшване на университета в Оксфорд, където учи чужди езици, Найджъл има желание за приключения по света. Само че за разлика от своя предшественик от началото на 20-ти век, Найджъл предприема своите пътешествия със своята съпруга,  с която се запознава в университета.
В началото на 70-те години двамата, по онова време двадесет и няколко годишни, кандидатстват за учителски позиции в Британския съвет.Получават предложение за работа в България

Приемат с голямо желание, тъй като са привлечени от понякога плашещите и мистериозни митове за живота в страните от Източна Европа, зад „Желязната завеса“.
Срещата с Найджъл Мидълмис в Лондон – 2015
„Когато заминахме за България, Великобритания беше в икономическа криза“, спомня си Найджъл. „Заради инфлацията, увеличаващите се цени на петрола и стачките, животът беше несигурен и труден. Едновременно с това, обществото беше либерално, чувстваше се духа на 60-те.“ Животът в България е пълна противоположност, тъй като „всичко сякаш следва правила и известна регулярност.“В първите дни от престоя си в България Найджъл е впечатлен от политическите лозунги „с бели букви на червен фон“, прославящи Съветския съюз. В Ботевград анимирано неоново табло представя как Живков и Брежнев се „хвърлят в прегръдка“.  Липсва познатата от Лондон реклама по улиците. „Само големите държавни предприятия имаха реклама. Понякога във формата на стенописи, които покриваха големите сгради. Хората на тях ми изглеждаха квадратни и изкуствени, сякаш са машини, направени от инженери. По-късно научих, че това е характерно за стила на социалистическия реализъм“, спомня си бившият учител.
При пристигането си в Русе през септември младите англичани заварват града мокър и кален. Дъжд вали няколко седмици и пешеходците вървят по дъски, за да се предпазват от калта на строежите в центъра. Найджъл е леко изненадан, че русенци приемат спокойно положението. Някои му казват със сарказъм: „Няма как – строим социализъм!“
„Не знаехме нищо за българите“, признава Найджъл. „Във Великобритания бяхме виждали брошури за българския туризъм и ни беше направило впечатление, че българите на снимките не се смееха.“ Първите впечатления от публичните места не се различават от снимките. Продавачите в магазините и служителите са намусени и апатични. Често отговарят еднозначно с „Няма“.
„Имаше дори виц“, спомня си Найджъл, „че първата дума, която бебетата казват, е „няма“, а не „мама“

За разлика от публичните места, в частните разговори между ученици, колеги и приятели ние много бързо намерихме изключителна топлота, гостоприемство, доброта и хумор.“„Какво си спомняте от Русе?“, питам Нейджъл. „Моста на Дружбата, къщата на баба Тонка, корабите на Дунава, които откарваха вино за Западна Европа, колите Запорожец и Трабант…Имаше дори коли от преди войната. Но техническите умения на хората бяха забележителни. Спомям си, че в сервиза нямаха никакви проблеми за ремонтирането на Ситроена ми. Спомням си още, че по улиците на Русе се виждаха много хора с различни униформи. Спомням си манифестациите, особено тази на 24 май. Както и кооперативния пазар с вкусните зеленчуци от частните градини и лозета…“, отговаря Найджъл с усмивка, която съм виждал и на лицата на моите родители, когато разказват за отминалите времета.
Искам да си говорим за английската гимназия в Русе. Виждам, че тази тема е любима на Найджъл.  Когато в разговора ни, който се води на английски, той споменава гимназията, използва българските думи – „английската гимназия“. Струва ми се, че за него тя олицетворява България.
„Буквално
всички мои български ученици бяха изключително умни

Те имаха невероятна памет. Ученето наизуст беше част от образованието в България по онова време. Някои можеха да научат за няколко часа дума по дума дълги уроци от учебника. Никога не бях виждал преди и след това подобно нещо. Това им помагаше в театралните постановки, които поставях заедно с тях в училището.“
Любопитен съм как са го приели и за какво са си говорили учениците и учителите. „Първоначално учениците в своите черни и бели или сини и бели униформи ме гледаха сериозно. Вероятно не знаеха какво да очакват от учител с фамилия като моята (Middlemiss означава буквално „Средната госпожица“). Постепенно обаче започнаха да се усмихват“, спомня си Найджъл.Учениците рядко говорели за политика. Но се вживявали в правенето на сравнения, например, дали Туполев 144 е по-добър от Конкорд. Връстниците им в Англия не правели подобни сравнения и имали много бегла представа за живота в Източна Европа. Българските ученици също се интересували от всекидневния живот във Великобритания и от популярната музика. Молели своя учител да им сваля текстове на песни на Блек Сабат и Дийп Пърпъл. Те също обичали да го образоват за България – да говорят за красивите й планини и море, за историческите личности, лишенията по време на Османската империя. Найджъл приемал добросърдечно тези уроци от своите 14- и 15-годишни ученици.
„Имаше ли теми табу?“, питам. Обяснява, че за политика рядко са говорили. После ми разказва за един разговор с директора на гимназията. Вероятно „комсомолец“ (Найджъл казва думата на български), докладвал на директора, че докато преподавал урока за сравнителната степен на прилагателните (по- и най-) английският учител дал пример, казвайки, че часовникът на Биг Бен е по-голям от часовника на Кремъл. Директорът разбрал, че Найджъл нямал никакви намерения да прави скрити сравнения за политическите системи,
но въпреки това го предупредил да внимава и да избягва сравнения с Москва.Питам за други разлики между българското и британското образование. Найджъл казва, че в русенското училище дисциплината и редът били много големи. В английските уличища имало повече насилие и грубост между учениците. Освен това във Великобритания мотивацията за учене била в някои случаи по-слаба. Там някои ученици ходели на училище колкото да се научат как да попълват формулярите за социални помощи на своите родители.
Найджъл ми разказва за приятелското отношение на колегите си и тяхното гостоприемство. „Тъй като по телевизията много често нямаше интересни предавания, редовно ходехме на гости, прекарвахме вечерите си в разговори, игра на карти и други игри. В България научих Бонжур Мадам, най-добрата игра на карти за деца. Пеехме също стари градски песни. Пеенето в домашна среда ми харесва и в Англия продължих да правя това с моите приятели. Разказването на вицовете беше също много популярно. Спомням си един български виц от онова време: ООН направили следния екперимент: трима (двама мъже и една жена) италианци, французи, англичани и руснаци били настанени отделно на пусти острови. След една година изследователите на ООН се върнали на островите, за да видят какво е положението с тройките. На „френския“ остров открили „menage a trois“ – французойката се била омъжила за единия от мъжете и била любовница на другия. Обитателите на „английския“ стояли в отделните му крайща и чакали някой да ги представи един на друг. Мъжете италианци загинали на дуел за жената. А на руския остров, единият от мъжете бил избран за Генерален секретар на комунистическата партия на острова, а вторият за Първи секретар, а жената копаела в полето картофи.“Питам Найджъл дали се е променила представата му за Великобритания по време на престоя в България. „В България се осъзнах като британец и западен човек. Започнах да ценя повече демокрацията и пазарната икономика. Едновременно с това след русенската Английска гимназия
ми беше трудно да приема да съм учител в британската образователна система, тъй като тя не беше на същата висота

Като се върнахме във Великобритания съпругата ми и аз разказвахме много за България. Няколко години по-късно нейният имидж пострада много вследствие на смъртта в Лондон на Георги Марков, за чийто убиец се предполагаше, че е използвал чадър с отрова. Този чадър стана нарицателен. Приятелите ми се шегуваха: „Найджъл, ти да не криеш чадър под палтото си?“
Найджъл е бил в България през 2011 г. и разказва за срещите си с бивши ученици и колеги и пътуването из страната. В много отношения тя е напълно променена. Отбелязвам, че много британци живеят вече в България и го питам какво би им казал за нея.
„България е райската градина на Изтока с много културни богатства

В Европейския съюз тя е страната на трето място след Гърция и Италия по антични богатства от времето на траките, гърците, римляните и македонците. Човек може да научи от българите за винарство, за цветя и зеленчуци, тайните и удоволствията от икономически независимия „добър живот“.Ако британците в България научат български, за тях ще се отворят много врати.“
Питам също какво би казал на българите във Великобритания. Найджъл препоръчва да вземат всичко, което може да бъде полезно за България. Това не означава да си вървят от Великобритания, а да не остават България да бъде възприемана като Мисисипи на Европа (Мисисипи е най-бедният американски щат).
„Понякога българите се опрадават, че са малка страна“, казва Найджъл, „но аз вярвам, че със своята култура, образование и природни богатсва, България би могла да се съревновава по значение със богатите европейски държави със по-малко население като Финландия, Ирланзия и Дания.
Източник:www.dnevnik.bg

Лично бившият първи опазил мъжа на Мутафова от рускините!

Стоянка Мутафова си припомни някои смешни моменти от срещите си с Тодор Живков. "На един банкет сме. Аз по това време бая килца бях трупнала. Обаче не ме интересува - ям си здраво. А той седи до мен и го гледам хапва едва-едва. И ми вика: "Я се спри малко с това ядене. Виж, че си напълняла доста. Вземи да се стегнеш", разказа актрисата в ефира на Нова телевизия. И макар да й правел забележки за линията, бившият Първи спасил мъжа й Нейчо Попов от рускините. Той бил изпратен да специализира режисура в Москва. Но на един прием у нас, дни преди пътуването на Нейчо, Живков засякъл театралната прима и й казал, че не е зле мъжът й да не ходи в Русия. "Ти луда ли си!? Ми те рускините чакат някой българин да се вкопчат в него и да дойдат у нас. И мъжа ти - и той ще се върне с рускиня. Ти си мълчи, аз ще направя така, че да иде в Берлин - нали е завършил "Дойче шуле", увещавал я някогашният държавен глава.
На следващия ден Нейчо Попов "изненадващо"  бил изтеглен от Москва в Берлин.

От времето когато с нетърпение чакахме на врататa да потропа Дядо Мраз!
С червените ботушки потропва Дядо Мраз... - Дечица-веселушки, шейната спрях пред вас! Във коша надзърнете: Какво ли няма там? – палячовци, мечета, маймунки, барабан... За Елка нося книга, за Спас акордеон, А Петльо кукурига: - Пък аз съм за Антон! Подаръци ще има за всички от сърце! За Новата година да люшнем ний хорце!



Мама ми купи днес
Нова книжка с картинки.
Гледам я с интерес
И разлиствам лист по лист. 

Тука зайче как играе,
Там лисица как го дебне,
Таралеж на кълбо
Ще избави зайчето. 

Викат ме, пак навън
Хайде идвай да играем
Но без мен, в този ден
Почват лудите игри. 

Гледай ти какво направих
За игрите днес забравих
Все чета, във захлас
Нова дружка имам аз.

Все чета, във захлас
Пъстра книжка имам аз.

Първоначално "Летящия танк" е предложен за подкрепа на партизаните. Според идеята на създателите, крилата са се монтирали на Т-60, след което танкът е бил придвижван на буксир по въздух до района за кацане, отцепвал се е и след кацане бойната машина се е освобождавала от крилата и е била готова за използване от десантчиците. Върху планера е работено през периода декември 1941 - февруари 1943 г., когато танкът е свален от производство. От хибрида е била произведена една единствена бройка през април 1942 г. в град Тюмен , в Завод № 241. Полетните изпитания са проведени от 7 август до 2 септември 1942 година край Москва от известния съветски пилот-планерист Сергей Анохин.


„Сигнал“ е българска рок група. Създадена е в София през юни 1978 година от Йордан Караджов, Христо Ламбрев, Румен Спасов и Георги Кокаланов. Първия си албум „Вечен кръстопът“ групата записва през 1979 година. В 30-годишната си кариера издават 11 студийни албума и изнасят хиляди концерти. Тя е една от българските групи с множество концерти извън България.

Студийни албуми:
Вечен кръстопът - 1979; издател Балкантон
Попътен вятър - 1980; Балкантон
Каскадьори - 1981; първи двоен рок-албум в България, Балкантон
Сигнал 4 - 1983; Балкантон
Сигнал и Дечо Таралежков - 1984; Балкантон
Вундеркинд - 1986; Балкантон
Шоуто трябва да продължи - 1992; издател Рива Саунд (Riva Sound)
Между ад и рай - 1995; издател Ара Аудио-видео
Вкусете живота - 1997; издател ЮБП Интернешенъл (UBP International)
Сигналистика - 1999; ЮБП Интернешънъл
Черно белият албум 2005 ; двоен албум, издател Варна Саунд (Varna Sound)

Зайченцето бяло цял ден си играло в малката горичка с една сърничка Вече се стъмнило Слънцето се скрило Зайчето разбрало Че е закъсняло Хукнало да бяга Както му приляга Но в тъмнината Сбъркало следата Седнало да плаче Малкото юначе На кого да каже Път да му покаже Ей в тъмнината С лампичка в ръката Малката светулка На щуреца булка Зайчето видяла Пътя му огряла Отишло при зайка Свойта мила майка.
........................................................................................................
Питат ли ме дей зората ме огряла първи път. Питат ли ме дей земята / що най-любя на света.  Тамо аз ще отговоря де се белий Дунав лей, де от изток Черно море  се бунтува и светлей.  Тамо де се възвишава горда Стара планина, де Марица тихо шава / из Тракийска равнина.  Българио драга мила земя пълна с добрини, земя що си ме кърмила  моя поклон приеми.


Зловещата надзирателка от лагерите в Белене и Ловеч Юлияна Ръжгева се е обесила в банята си през 2005 г.

Това установи разследване на екип на "168chasa.bg" в родния град.

Юлияна Павлова Ръжгева е родена през 1939 г. в Белене. Отначало, едва двайсетгодишна, е назначена за надзирателка в лагера на остров Персин. През 1959 г., като старши надзирател е командирована заедно с началниците си Петър Гогов и Николай Газдов в новосъздадения лагер в Ловеч, а впоследствие е преместена с женското отделение в Скравена.

Въпреки крехката си възраст и факта, че на външност била красива, синеока, руса, лагеристи, както жени, така и мъже, свидетелстват, че тя е

озлобен и садистичен професионален убиец и безмилостен мъчител

"Макар че отговаряше за жените, Юлия Ръжгева също ме е пребивала. Викаше: "Мръсник! Враг! Жив няма да излезнеш от тука!" Вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и изпитваше зверско садистично удоволствие. Убила е лично поне 40 души", разказа бившият лагерист Никола Дафинов пред "168 часа".

Ръжгева заема централно място и в спомените на основния свидетел по делото за лагерите - убитата Надя Дункин, бивша актриса в Пловдивския театър.

"През 1960 г. бях арестувана и заведена, без да знам по каква причина, в лагера в Ловеч", разказва приживе Надя Дункин. "Пътувахме заедно с една жена, която също беше изпратена. При пристигането ни в самия лагер за добре дошли ни посрещна

циганинът Шахо, с бич

в ръката. Нанесе ми страхотен побой

Аз само си закривах очите, за да не попадне ударът в тях и да не ослепея. Припаднах. След това другата жена беше бита по същия начин. След като се задоволи от нанесения побой, циганинът каза: "Тук ще стоите и тук ще чакате да се приберат другите!". Стояхме 5-6 часа.По едно време се зададе "сивата рота", така я наричахме - "ротата на смъртта" - ранени, осакатени, в бинтове, с подути лица от зъбобол, защото е липсвала медицинска помощ. Вечерта на проверката при мен се яви една милиционерка, тъй наречената Юлка. "Ти ли си артистката?", попита ме. "Да!". "Помниш ли в Пловдив как се държеше високомерно, че играеше хубави роли, а аз бях едно нищожество?". Аз се изненадах от тези въпроси и казах: "Не ви познавам!". "А, така ли, не ме познаваш?!". И започна жесток бой, пак 20 бича."

Според свидетелствата на оцелелите любим метод за убиване бил да вкара тояга през устата на жертвите, докато им изскочат червата през задника.

"Как е била убита Дина Георгиева Кангалова-Пицина от Велинград, разказват пред съда през 1990 година две свидетелки. Разказът е страшен.

Райна Георгиева: "Веднъж направо на кариерата докараха една едра, хубава жена. Надзирателката извика Гогов и му каза, че симулира и не иска да работи.

Тогава Гогов извади от джоба си едно писмо, прочете го и го даде на надзирателката. Всички, които бяхме наблизо, чухме:

"Тази да се ликвидира"

Надзирателката слезе с новата лагеристка и един надзирател от мъжете в едно по-усамотено място на кариерата и започнаха да я бият."

Христина Събева: "Тя бе пребита от Юлия. Освен че я би с тояга, мушкаше я в очите, във влагалището, скачаше отгоре ."

Райна Георгиева: Видях, че надзирателката взе една тояга като точилка. След това я вкара в устата и започна да натиска. Видях изпод скъсаните дрехи как точилката излезе от тялото на жената заедно с червата. Беше мъртва, с широко отворени уста и очи. След това сложиха трупа в чувал."

Христина Събева: И го откараха с молотовката заедно с други трупове."*

Въпреки показанията на оцелелите, на делото Ръжгева отрича всички обвинения. В съда, по времето на процеса за лагерите, Юлияна Ръжгева спокойно заявява: "Не съм убивала никого. Как ще убивам и ще спя спокойно! Когато лагеристките не изпълняваха нормите, биех ги с пръчка, но не голяма. Горанов ми нареждаше да ги бия. Казваше, че така е разпоредил Гогов и че това са указанията на Мирчо Спасов."

Освен това през цялото време, докато трае следствието, бившата надзирателка разиграва сценки, като се прави на психически болна и не отговаря адекватно на въпросите на обвинението. По спомени на свидетели на процеса е

водена и за освидетелстване в болницата на Четвърти километър

С психическата нестабилност се обяснява и фактът, че след като е твърдяла, че е невинна, е извикала: "Пак ще извадя сопата, ако Партията ми нареди!"

До момента имаше и различни слухове за кончината на известната мъчителка. Според някои Ръжгева е умряла от естествена смърт. Други твърдяха, че се е самоубила по време на снимките на документалния филм "Проблемът с комарите и други истории". В част от от сцените на филма са и последните заснети кадри с надзирателката. С цел изясняване на истината по този въпрос потърсихме единствената дъщеря - Пенка, която странно защо, в Белене е по-известна като Нушка. Явно "синдромът" с двойните имена е засегнал и нея, тъй като според справка в имотния регистър в ново време майка също не се води Ръжгева, а Юлияна Павлова Андреева. Докато беше жив в демократично време нейният колега

Николай Газдов също фигурираше като Николай Станев.Дъщерята Пенка започва кариерата си като възпитател в общежитията на Техникума по ядрена енергетика "Мария Кюри", а в момента работи като преподавател по "История и цивилизация" в СОУ "Димчо Дебелянов" в Белене. Екип на "168 часа" я намери пред учителската стая.

"Не искам да се връщам към този тежък период, много се изтормозихме. Нищо няма да ви кажа, освен че много хора направиха кариера на неин гръб и за нейна сметка. Не искам да визирам конкретни имена, но някои се издигнаха благодарение на нея", казва дъщерята Пенка Цолова, видимо разстроена от появата на журналисти.

"Невинна беше и до последно се считаше за такава. Адвокат Рени Цанова, когато я питах, също ми казваше: "Бъди спокойна, ако майка ти беше виновна, никога нямаше да поема защитата ", категорична е Цолова. Въпреки че преподава история, тя не желае да коментира нищо нито за лагерите, нито за смъртта на майка си.

"Майка ми почина. Няма да ви кажа нищо повече и не искам никой да бърка в раната ми. Нося болката от това време в сърцето си", отговаря тя, визирайки процеса за лагерите.

"Не вярвайте на разказите на лагеристи, защото навремето там е имало всякакви хора... Знаете ли какви ги е имало?!", опитва се да изглежда убедителна Цолова.

"Вярно е, че се познаваме със сина на Николай Газдов. И Борис пострада много, влачихме се двамата по съда", допълни още тя.

Съвсем различно е мнението дори на близки и познати на семейството на надзирателката в Белене.

"Познавам се от години с Пенка Цолова, а чрез нея и с майка . Нормално е като дъщеря да я защитава. Самата Юлия, докато съм бил в тях и в редките случаи, когато е ставало на въпрос за времето, когато е била надзирател, ми е казвала: "Нали не вярваш на всичките тези гадости, които се говорят за работата ми в лагерите?!". Но когато идваха на възпоминание в Белене, много от бившите лагеристки са ми разказвали за извращенията, които е правила, побоищата и как е вкарвала дървета в половите им органи, и затова не вярвам в невинността ", разказва Карло Шанколов - Конци от Белене, който е бил чест гост в дома на Ръжгева.

"Когато Юлия се върна от сливенския затвор, вече си личеше, че не е добре. Беше много изтормозена. Предполагам, че се е измъчила много, за да запази някои от бившите си началници. Някои от тях като Николай Газдов и началника на лагера в Белене полковник Томов, бащата на журналиста Тома Томов, бяха още живи. Явно в затвора получи и Паркинсон, защото, когато си дойде, вече се забелязваха леки тикове.

През 2005 г. преметна

едно въже през вратата

на банята и се обеси",

допълни той.

"В СДС съм от основаването, а и досега съм член на ръководството на ДСБ в града. Като близък с дъщеря й, тъй като Пенка беше активист на ДСБ, съм ходил много пъти у тях, докато Ръжгева беше жива. Пенка е умна, учителка е, и знае, че майка са я манипулирали. В интерес на истината и майка никога не се е бъркала в политическите възгледи, напротив, никога не е говорила против опозицията", допълва той.

"Израсъл съм близо до входа на лагера в Белене и помня всичките надзиратели. Помня и как караха лагеристите. Влакът нарочно спираше малко преди града. Навързани в колони, и въпреки че бяха облечени мизерно, си личеше че са интелигентни хора, а не престъпници и хулигани, както казваха.

Бях малък, но си спомням и Юлка като млада. Беше толкова красива, че ако тогава имаше конкурс за "Мис България" със сигурност щеше да спечели първото място", спомня си Шанколов. Според него Ръжгева е била напълно вменяема до смъртта си."Чувал съм, че е била освидетелствана. Не съм специалист и не знам какви са били докторите, които са писали диагнозата, но не съм забелязал да има психически проблеми. Колкото пъти съм ходил у тях, винаги е била адекватна. Може би не съм уцелил момента, когато не е била в ред", усмихва се Шанколов.

На приключеното по давност дело за лагерите Ръжгева е обвинена само за две убийства. Може би като възмездие от съдбата Газдов и Ръжгева престояват без присъда в следствения арест до лятото на 1995 г. общо три години. Точно толкова, колкото е съществувал и адът край Ловеч - ужасяваща страница от историята ни, която и до днес не е затворена.
Озточник:168chasa.bg  Иван Бутовски

Що за хала 
завилняла - 
вятър, дъжд и сняг! 
Вей, завява, 
заслепява 
ни очите чак! 
Малък Сечко, 
Сечко-бечко, 
стига се люти! 
Не върлувай, 
не бушувай - 
спри гнев си ти! 

Духаш, чукаш 
и се пукаш, 
ала пролетта 
пак ще блесне 
посред песни, 
радост и цветя. 

Гео Милев 

Кажи ми, горо, кажи на мене
защо Балкана сърдито стене?
Там буря вие и кърши клони,
защо жалее и сълзи рони?

- Юначе младо, какво да кажа,
та мойта болка да ти изкажа...
Аскер ми страшен тук снощи беше,
юнак в окови напред вървеше

Кога погледна по мойте буки
на мене тихо той проговори:
- Прощавай, горо, недей ти плака!
Бесило черно мен утре чака!

Кажи на всички, че тук аз минах,
за родни братя и род загинах!
В окови тежки напред той тръгна
и нивга Левски не се завърна...

Най четени:

Популярни публикации👇