Правец е с дълбоки исторически корени. Селище, сгушено в източния край на Ботевградската котловина. Спомените ми са от началото на 40-те на двадесети век. Още тогава имаше детска градина, настанена в стаите при църквата. В основното училище се учеше до трети (сегашният седми) клас. Учителите бяха добросъвестни хора, които учеха и децата, и възрастните в стопанския живот. В селото имаше четири обществени сгради – общината, медицинската амбулатория, училището и църквата. Улиците и дворовете бяха кални.
По-голяма част от жителите живееха тук и целогодишно се трудеха в селското стопанство. Една част от хората бяха на гурбет из страната. Работеха като миньори, бозаджии, млекари и други занаяти. Тукашните земеделски стопани с неимоверен труд обработваха с животинска тяга и ръчно не особено плодородната земя. Косенето на ливадите се извършваше ръчно. В Правец традиционно се отглеждаха прасета за продажба. Отглеждаше се и копринена буба. Подготвени жени точеха свила от тях. Произвеждаше се и захарна тръстика – от нея се изваряваше петмез – така наречения мед от тръст. Захарта по това време беше крайно дефицитна. Най-тежко беше положението на жените. На тях лежеше цялата домакинска работа. Обслужване на добитъка, готвене, месене, пране, предене, тъкане и отглеждане на децата. Младите майки, след като свършеха сутрин домашната работа, вземаха торбичката с оскъдната храна, задяваха детето с цедилото, вземаха люлилата и отиваха на нивата.
Електричество в Правец имаше от 1943 г., но държавни предприятия нямаше. Частни занаятчии имаше от всички професии. Общинското ръководство се състоеше от кмет, секретар-бирник и пъдар, който с барабан известяваше новините и разпоредбите на властта.
След 9 септември 1944 г., по време на Втората световна война, на фронта имаше и много правчани. Тогава жителите на селото, най-вече жените, приготвяха дрехи и други необходими неща и ги изпращаха на фронта за войниците. След войната и  държавата, и в Правец положението беше тежко. Нямаше храна, облекло и други стоки от първа необходимост. Хората, и особено младите, организирани в бригади, се включиха с ентусиазъм във възстановяването на страната. Бяха одържавени основните производствени средства. Беше кооперирана земята. Създадоха се работни места за всички хора. Правец имаше късмет, че тук бе роден Тодор Живков, който оглави държавата през 1956 година. Главно под негово ръководство и в държавата, и в Правец в продължение на 45 години се извърши огромно строителство. Изградена беше една нова България и един нов Правец. Извърши се и културна революция. Правец стана град и е това, което виждаме сега.
Христо ХРИСТОВ-Референта, Правец :nabore.bg

А минаха години " , " Годините на моето детство " , " Времето лети напред и никога не обръща глава назад " и т. н.  " За риба на река Марица "       Моето детство премина в село Златна ливада , Старозагорски окръг . В днешно време селото доби популярност с това , че тук се намира най - старият християнски манастир в Европа , действащ и днес ! Аз съм от поколението на 60-70 -те години на миналия век , " бабино внуче " на село през летните ваканции . Дядовци и баби работеха в ТКЗС -то - единствен поминък в района ! А децата сме свободни и на " самоконтрол " . Правим организация за риболов . Ще ходим на река Марица . А аз много й разбирах на тази риба , бе ! Много я хващах ! Сборен пункт - в центъра на селото пред хоремака ( селската кръчма ). Тръгваме цяла чета с викове и крясъци , весели и превъзбудени ! Без вода и без храна ! Минаваме край селската воденица , вадим торен червей за стръв и по пътя край манастира се отправяме към река Марица . Само на 2 километра е от селото ! Месец юли е , царевичните ниви вече имат кочани с млечна царевица и всяко хлапе си отчупва по 3 - 4 кочана . Колко ще носиш , колко ще изядеш !? А и не ни се караха , защото виждаха възрастните , че не нахалстваме и не опустошаваме . С шеги и закачки вече сме на реката . Който ще лови риба с въдица се изтегля в страни на по - тихо и спокойно място , а тези , които ще се къпят и ще ловят риба с ръце и ще правят " плаж " - в друг район . И да не забравя да подчертая ! С нас имаше и по - големи батковци и каки , които по неписани закони си ни контролираха и пазеха , а и ние си ги слушахме ! Не им се сърдехме ! До тук - добре ! Става обяд, слънцето напича , дружината огладнява и ожаднява ! А ония години по река Марица нямаше питейна вода ! Имаше 1 - 2 кладенеца , но водата беше застояла и пълно с жаби ! Как да пиеш !? По - големите дават идея ! На отсрещния бряг на Марица е село Сталево ! Техният бостан с дини е съвсем до водата ! Значи - атака ! Река Марица е в лятно безводие и е само на плитки ръкави ! Динята , хвърлена във водата плува ! Ихаааа ! Лесна плячка ! Давааай - на нашия бряг ! От 20 дини само 3 стават за ядене , останалите " зелени тикви " ! Но сме доволни и щастливи ! По - малките са събрали съчки и дърва за огън , пекат царевицата . Къде изгорена къде опечена , къде сурова , ръбаме и сме щастливи ! А и аз майстор - рибар ! Ей , вървеше ми , бе ! Докато няма , няма , че като почнах да вадя едни едри каракуди и шаранчета - виж ти късмет ! И за тях веднага се намериха " хирурзи " и " патоанатоми " и на жарта ! Духовете са спокойни , гладни и жадни вече няма . Игрите продължават до залез слънце ! Под контрола на по - големите си правим една привидна проверка , убеждаваме се , че личният състав е на лице и спокойни се прибираме в село . След кратка почивка  и лична хигиена , без уговорка и покана сме отново сред село ! Игри и закачки до късна нощ ! ....... А минаха години ! Времето лети , поумняваме , остаряваме и НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД !
Автори:Росен Бакърджиев и Тихомир Тенев
КАК БИХМЕ ЧЕРКОВНАТА КАМБАНА В 12 ПРЕЗ НОЩТА >>>

Федел Кастро с Добри Джуров и Тодор Живков
Бившият кубински лидер издъхнал в дома си

Легендарният кубински лидер Фидел Кастро почина на 90-годишна възраст, предава AFP.

Кастро е издъхнал в петък вечер в дома си в столицата Хавана.

"Командирът на кубинската революция почина в 22:29 тази вечер" (местно време), заяви в ефира на националната телевизия Раул Кастро, негов брат и президент на карибската държава.

Кастро беше министър-председател на Куба от февруари 1959 г. до декември 1976 г., а след това председател на Държавния съвет на Куба.

Той беше и първи секретар на Кубинската комунистическа партия, пише Wikipedia.

Свидетелства от археологическо естество за наличието на поселищен живот в околностите на днешния град Харманли са регистрирани през различни години. През 2004 г. археолозите Крум Бъчваров, Венцислав Божков, Виктория Петрова и екип от 5 студенти-стажанти извършват проучване на праисторическо селище, намиращо се на 3 km северно от града. То е датирано към късния неолит и ранния халколит (меднокаменна епоха). От времето на късна бронзова и ранна желязна епоха се слага началото на малко селище, намирало се в близост до днешния град, в местността, позната на харманлийци като „Чортлене“. То продължава битуването си и през по-късни епохи. Съществуващата могила в района на местния парк за отдих, наречен Градска градина, както и намерената при строителни работи в града украса за колесница, са свидетелства за съществувало в района на самия град антично селище. За това говори и откритата от предримска епоха керамика от разкопките в района на днешния парк „Изворът на белоногата“. От времето на Средновековието са намиращите се над Харманли останки от крепост и керамични фрагменти, открити при разкопки в околностите на днешния парк „Изворът на белоногата“. В днешния си вид и на днешното място обаче гр. Харманли се появява едва около 1510 г. Ето защо тази година се счита за начало на съществуването на съвременния град – наследник на живяло в предишни епохи население с богата материална и духовна култура.






















В последно време хората често си спомнят за Карл Маркс – от Раш Лимбо, който обвини римския папа Франциск, че е „чист марксист”, до автора от Washington Times, който нарече „упорит марксист” кмета на Ню Йорк (Бил де Блазио). Но много, както и до сега, не съвсем разбират идеите на Маркс – най-острият критик на капитализма, пише Шон Макелви в Rolling stone.
 Мнозинството от нас някога са чували, че този радикален икономист предсказва неизбежната смяна на капитализма с комунизма, но ние често не разбираме защо Маркс е смятал, че това неизбежно ще се случи. В произведенията на Карл Маркс (много от които той написал още преди Гражданската война в САЩ), се съдържат описания на някои аспекти от съвременния капитализъм – от великата рецесия, започнала през 2008 г., до iPhone 5S , намиращ се в джоба ни.

По-долу, предоставяме няколко факти от живота през 2014., които са предсказани от Маркс, преди повече от век, при анализа на капитализма.


1. Великата рецесия (хаотичната природа на капитализма)

Ключовият аспект в учението на Маркс е тъкмо хаотичната, склонна към кризи, природа на капитализма. Маркс твърди, че неограниченият стремеж към печалба, рано или късно, ще застави компаниите да автоматизират работните места и да започнат все по-голямо и по-голямо производство на стоки, като едновременно с това занижават работната заплата, докато, в края на краищата, работниците няма да са в състояние да закупят продукта на труда си. Без всякакво съмнение, в нашата съвременната история, от Великата рецесия, до икономическия балон на интернет-компаниите, можем да открием признаци на това, което Маркс нарича „фиктивен капитализъм”, т.е. такива финансови инструменти като облигациите или сделки с кредитни неустойки. Ние произвеждаме ли произвеждаме, докато не остане никой, който да може да купи продукцията ни. Развитието на този цикъл наблюдаваме и до момента: Простичко казано - именно това и стана причина за краха на пазара на недвижимостта през 2008 г. Нарастващото през десетилетията неравенство доведе до съкращаване на доходите, което застави много от бедните американци още по-дълбоко да потънат в дългове. Когато същите тези ипотечни длъжници масово престанаха да погасяват задълженията си по изплащане на кредитите, фасадата на двореца рухна както и предсказваше Маркс.


2. iPhone 5S (мними потребности)

Маркс предупреждаваше за склонността на капиталистите да внушават, че стоките, които хората следва да закупят, са особено ценни, въпреки че това могат да са по същество ненужни стоки и услуги, така че с времето ще се стигне до следното: потребителят ще стане „изобретателен и пресметлив роб на нечовешки, изтънчени, неестествени и измислени желания”. Това е твърде язвителна, но точна характеристика на съвременните американци, които се наслаждават на невероятен разкош и постояно изпитват потребност да придобиват нови и нови вещи. Да вземем, например, iPhone 5S, който си купихте. Нима той е наистина по-добър от iPhone 5, който си купихте миналата година, или iPhone 4S, който си купихте по-миналата година? Помислете над това, каква е тази ваша потребност – истинска или мнима ? В същото време, докато много китайци се разболяват от рак, заради електронните отпадъци, глобалните корпорации разгръщат мащабни рекламни кампании, призоваващи ни към унищожаване на напълно годните за употреба стоки, без каквито и да са причини. Ако Маркс би видял всичко това, със сигурност би кимнал снизходително с глава и би се подсмихнал.


3. МВФ (глобалният капитализъм)

Размислите на Маркс за свръхпроизводството, го довеждат до предсказване на явлението, което сега наричаме глобализация , т.е. разпространение на капитализма по целия свят в търсене на нови пазари. „Постоянната потребност към разширяване на пазара, за да се продаде продукцията, принуждава буржоазита да плъзне по цялото земно кълбо.” - пише Маркс. – „Навсякъде тя е длъжна да се внедри, навсякъде се разполага, навсякъде прави връзки помежду си.” Макар днес тези идеи да изглеждат очевидна истина, Маркс ги изрича още през 1848 г., т.е. 100 години преди началото на глобализацията. Той не само точно предсказва това, което ще се случи през 20 век, но обяснява също и причините за явлението: непрестанното търсене на нови пазари и евтина работна сила, а също и постоянната потребност за придобиване на нови ресурси – това са чудовищата, който трябва непрекъснато да бъдат хранени.

4. Walmart (монополите)

Класическата икономическа теория твърди, че конкуренцията е естествена и способна на самозапазващо се съществуване. Но Маркс предсказва, че цялата икономическа власт, в края на краищата се стреми да се съсредоточи в ръцете на малък брой корпорации-монополи, които са готови да се бият помежду си. Това, вероятно, е звучало твърде странно в края на 19 век. Както пише историкът Ричард Хофщадтер, „тогава американците смятаха за естествено имуществото да се разпредели между всички, а политическата власт да се децентрализира”. Но вече през 20 век, посочената от Маркс тенденция започна стремително да се засилва и да се утвърждава. Семейните магазинчета започнаха да се изтласкват от хипермаркетите-монополисти, (такива като Walmart), на мястото на местните малки банки дойдоха световните банки, - такива като J.P. Morgan Chase, а малките фермерски стопанства изчезнаха под натиска на селскостопански корпорации като Archer Daniels Midland. Техническият свят също се превръщаше все повече и повече в един централизиран свят: големите компании поглъщаха малките фирми толкова бързо, че свят да ти се завие. Политиците вече твърдят, че са останали само трохи от малкия бизнес. Някои от политиците продължават да приемат твърди антимонополни закони. Но всички разбираме, че големият бизнес ще остане редом до нас, при това - по всяка вероятност завинаги.

5. Ниските заплати, високите доходи (резервната армия на промишления труд)

Маркс твърди, че работната заплата ще бъде държана ниска от „резервната армия на труда”, което се обяснява от класическите икономически закони: капиталистът винаги ще иска да плаща за труд колкото се може по-малко, което е най-лесно да се направи, когато има твърде много незаети работници. Тогава, според анализа на Маркс, може да се каже, че при рецесия, високото равнище на безработица няма да позволи нарастване на заплатите, независимо от резкия ръст на печалбите: хората ще бъдат толкова притеснени от безработицата, че просто няма да искат да напуснат работата си, колкото и да са ужасни условията на труд. Дори авторитетният Wall Street Journal предупреждава: „В последно време, в американската икономика се промъкват някои марксистки идеи. Корпоративната печалба стремително се увеличава, ръстът на производителността позволява на компаниите да укрепват, но това не помага по никакъв начин за намаляване на гигантската армия от безработни”. Явлението се обяснява с факта, че работниците се страхуват да изгубят работните си места и затова не могат да диктуват условията си пред работодателите-капиталисти. Без съмнение, най-подходящото време за справедлив ръст би настъпил само когато имаме „пълна заетост” , т.е. безработицата да падне толкова, че работниците да могат да заплашват работодателите с напускане на работното място и намиране на нова работа.

Заключение

Маркс не е бил прав за много неща. Но повечето от творчеството му се фокусира върху критика на капитализма, а не върху предложение за това с какво да го замени, което го остави отворено за неправилно тълкуване от безумци като Сталин през 20-ти век. Но трудовете му все още обясняват нашия свят по адекватен начин. Когато Карл Маркс в „Манифест на Комунистическата партия” призовава за прогресивно подоходно облагане, в света няма все още нито една държава, която би могла да направи това. Сега, в света, практически не останаха държави, в които да не се прилага прогресивно подоходно облагане. То се превърна в един от инструментите, с които САЩ се борят срещу неравенството на доходите. Така Маркс и неговата критика на моралните принципи на капитализма, а също и ярките прозрения за последствията от капитализма в исторически контекст, са достатъчно актуални и днес, за да се върнем отново към него, или за да решим най-накрая да го прочетем.

Както пише Робърт Хайлброунър: „Ние се обръщаме към Маркс не защото той е непогрешим, а защото е неизбежен”. Днес в света има главозамайващо богатство и безнадеждна нищета. В ръцете на 85-те най-богати хора на земята има повече пари, отколкото в ръцете на 3-милиардната армия от бедняци.

Т.е. знаменитият лозунг „Пролетарии от всички страни, съединявайте се! Вие няма какво да загубите, освен оковите си.”, и до днес не е загубил актуалността си.
Препечатано от blitz.bg
Източник: antipropaganda.eu

ВЕРСИИ МНОГО, ПРИЧИНАТА И ДО ДНЕС НЕИЗВЕСТНА
На 24 ноември 1966 г. самолет ИЛ-18 на българската държавна авиокомпания ТАБСО катастрофира край Братислава. Загиват всички 82-ма души на борда – 74 пътници и 8-членен екипаж. Сред пътниците са оперната певица Катя Попова и бившият началник на Генералния щаб на БНА ген. Иван Бъчваров, който по това време е посланик в ГДР. Сред жертвите са и членове на делегации на братски партии, присъствали на приключилия преди това ІХ конгрес на БКП.Когато пада самолетът, се образува Правителствена комисия, която да разследва причините за катастрофата. Неин председател е членът на ЦК на БКП Нинко Стефанов, а в състава й са и генерал Август Кабакчиев, изявен авиационен специалист, експерти инженери по авиоконструкции, шефът на ТАБСО ген. Лазар Белухов и др. Има и следовател от ДС – полк. Иван Охридски.
Членовете й заминават с два самолета за Братислава. Според международните норми нашата комисия няма право да разследва и да прави огледи на място – това се прави от чехословашките специалисти, а българите са само странични наблюдатели. Нинко Стефанов нарежда на нашия лекар д-р Йордан Пейчев, който е съдебномедицински експерт при Дирекцията на Народната милиция при МВР, да помогне на техния съдебен лекар и той участва в огледа на мястото, в аутопсиите и идентификациите.Установява се, че в самолета е имало и два контейнера с радиоактивни изотопи
за медицински цели, които не са отваряни. Комисията обаче се интересува дали екипажът и стюардесите са консумирали алкохол и къде са се намирали. Тази дейност продължава близо месец.Съдебният медик д-р Пейчев и представителят на ТАБСО в Прага Даскалов остават в Чехословакия, за да се идентифицират и запечатят ковчезите и да се изпратят в България. От София получават нареждане да се кремират чужденците, а заместник-министърът на МВР Григор Шопов заповядва труповете на българите да се върнат в България.
Основните веществени доказателства са части от вътрешностите на загиналите
В Прага изследват веществените доказателства, взети при аутопсията. Това са части от сърце, от черен дроб и т.н. Изследват ги за гликоза, гликозени и мравчена киселина, дали има от тях в парченца от труповете на нашите пътници и стюардесите. Това става по методика на НАСА, за да се покаже мускулната работа на първия и втория пилот и психическото напрежение. Дали са знаели предварително за катастрофата или не са знаели.Това се прави, защото свидетели от Братислава казали, че нашите пилоти и екипажът отишли в специалната стая, където е трябвало да си почиват, докато се махне мъглата. Според тях през това време са консумирали алкохол. Съдебните медици трябва да докажат дали това е вярно или не. Изследването доказва, че екипажът не е консумирал алкохол.
Впоследствие се появяват най-различни версии за катастрофата:
Най-разпространяваната е, че инцидентът е предизвикан от специалните служби. Мишената уж бил генерал-полковник Иван Бъчваров, когото Тодор Живков искал да отстрани заради несъгласие на висшия военен с неговата политика. Други подозират едва ли не поръчка от Москва, която имала за цел да ликвидира някои от ръководителите на леви партии и движения от арабския свят и Латинска Америка.
Не бе подминато и наличието на радиоактивни изотопи на борда на самолета.
В края на краищата нито една от тези версии не издържа проверката на времето, а и никакви документи и доказателства по случая не бяха открити.
Лично мнение
Съдебният лекар д-р Йордан ПЕЙЧЕВ:
ПРИЧИНА ЗА КАТАСТРОФАТА Е САМОНАДЕЯНОСТ НА ПИЛОТИТЕ

Чехословашката комисия казва в доклада си, че те не могат да установят причината за катастрофата и за смъртта на пътниците. Знае се със сигурност, че екипажът е бил добре подготвен, че пилотите са били едни от най-добрите, с голям опит. Моето лично мнение за катастрофата е самонадеяност на екипажа. Но това никой не може да докаже. Намери се и черната кутия. Но след разчитането на записаното в нея допълнителна информация не се получи и нищо не можа да се докаже.
blitz.bg

Споровете за и против социализма са превзели и Фейсбук. Ако преди 10-15 години по въпроса можеше да се чете полемика между вестници, сега тя е директен сблъсък в интернет.
В социалната мрежа няма много пенсионери, които преобладаващо харесват онзи период, но соца си има поддръжници и сред по-младите. Същевременно основни разобличители на социализма в интернет се оформиха писатели, блогъри и журналисти на възраст около 40-45, които имат бегла представа за онова време, но се отдават на публицистична страст и теоретични разсъждения. Така се оформят две противоположни фронтови позиции, еднакво изкривени откъм истината за онзи период.
Едната страна казва: при социализма беше добре, цените бяха ниски, хората ходеха на почивка, имаше прилични пенсии, безплатно здравеопазване и т. н.
Другата отговаря: тогава страната е била затвор, ДС, лагери, оградена с телени мрежи, сега хората са свободни и ходят на почивка в Гърция, пътуват по цял свят, не чакат 15 години ред за кола и т. н.
Сигурно трябва да минат десетилетия, докато бъде оценен обективно 40-годишният период на социиализъм в България.

И в двете позиции има верни неща
Но носталгията по соца не е само политически сблъсък. Рекламите на хранителни продукти отчетоха този феномен. Рекламата на кремвирши „Оооо, Пепи…“ се базира на убеждението, че тогава колбасите са били истински, от месо, а сега са боклуци. В рекламата се вижда щанд от социализма, отрупан с колбаси. Това е идеализация. При социализма щандовете за колбаси бяха полупразни, с изложени само 2-3 вида, а не отрупани с луканки и салами. Хубавите луканки и салами бяха дефицитни и скъпи, изобилие предлагаха само отделни ведомствени барчета и представителни магазини.
Който припомня ниските цени на социализма, трябва да признае, че те бяха изкуствени, нереални, непазарни. Това създаваше дефицити и напрежение в икономиката, което логично завърши с рухването на системата. Тя не беше съборена от злодея Горбачов, както си представят някои носталгици от онова време. Тя фактически фалира, изгуби конкуренцията със Запада, за да завърши закономерно с разпадане.
Ако някой иска да сравни материално двете системи, може да сравни създаденото в разделена Германия – ГДР и ФРГ. Тази техническа нация при социализма роди коли като „Трабант“ и „Вартбург“, а при другата система – Фолксваген“ и „Опел“ (мерцедесите и беемветата да не ги споменаваме). ФРГ стана световен икономически лидер и изнасяше лекарства, химикали, техника, бира и т. н. ГДР се самозадоволяваше, поддържаше с усилия стандарта на живот, макар да беше т. нар. витрина на социализма.
Тази борба между двете системи роди вица в България, че капитализмът бил като мушмула – колкото повече загнива, толкова по-вкусен става.
Разобличителите на социализма от онова време, които са видели малко от него, стигат до абсурдни твърдения – че тогава не е имало култура, всичко е било идеологическо, всички са били дегенерати и пияници, страхливци и сервилни слагачи на властта и т. н. Ако не бил паднал социализма, сега нямало да имаме интернет, твърдят някои. Това са фантасмагории – западните технологии и техника проникваха и тогава, през Желязната завеса.
Социализмът в България рухна също отвътре. Падането на Живков, с негласна подкрепа отвън, само логично ознаменува края му.

„Кореком“ събори социализма още години по-рано
Сега малцина знаяк какво е „Кореком“ и ролята му в българския живот тогава. Това бяха т. нар. валутни магазини, със западни стоки.  „Кореком“ беше като витрината на Запада, безпощадното, разрушително сравнение на западните стоки с местните. На българския пазар например нямаше кафе, понякога месеци наред. После се появяваше виетнамско. Боклук. След това изчезваше и на негово място се появяваше полски заместител, от цикория. Или печена леблебия, ръж. После току се появи кубинско или анголско кафе. А в „Кореком“ имаше поне 2-3 вида ароматно, с лъскави опаковки.

Сега някои пишат, че стоките в „Кореком“ били недостъпни, хората били бедни, не можели да пазаруват там. Глупости. Това бяха най-достъпните магазини, с огромни обороти. От края на 70-те и през 80-те години там можеше да купува всеки с чужда валута. Чуждата валута беше предимно долари, марките се преизчиславаха в цени в долари. Доларът беше с официален курс 0,98 ст., но на черния пазар за 15 години курсът му се промени от 2 лв. до 3,50 лв. Чак като падна комунизмът скочи рязко до 6-7 лв.
Преди края на 70-те в „Кореком“ пазаруваха само чужденците, също и българи, които са работили за валута в Либия, Алжир и на Запад, по корабите, международния транспорт. Но всеки можеше да намери един арабски студент и да си купи чрез него магнетофон или телевизор. Защото на българския пазар се продаваха 60-килограмови руски цветни телевизори „Електрон“, а в „Кореком“ – „Сони“. На пазара се продаваха т. нар. полски „Грундиг“, имитация на германската марка, а в „Кореком“ – оригиналът или японските „Акаи“, „Пайниър“ и т. н. Имаше изобилие от марки. Българите от средна ръка нагоре живееха заобиколени от японска електроника от „Кореком“. А средната класа беше доста по-широка от сега.

Всички ходеха с дънки, дори като официално облекло,
въпрос на мода и престиж – корекомско. Дънките в „Кореком“ бяха по 8-10 долара, а работещите по чужбина мъкнеха и оттам. Иначе по магазините – дънки „Рила“ и дефицит…
Към края на комунизма минималната заплата достигна 120 лева, а заплатата на млад специалист – 155 лв., в някои случаи 165 лв. Заплатите в средната класа, чиновници, служители се въртяха около 300-350 лв. през 80-те години. Заплати от 500 лв. и нагоре се смятаха за „директорски“. Заплатите под 200 лв. не стигаха, цените през 80-те на хранителни продукти баха сравнително високи.
Дву-тристаен апартамент в София (цените бяха почти приравнени с другите големи градове) струваше 8-10 хил. лева в края на 70-те, 12-13 хил. в края на 80-те. Тогава един апартамент се равняваше на 50-60 средни заплати. Сега струва между 100 и 200 средни заплати. Кредитите тогава бяха леснодостъпни, изплащаха се също толкова лесно. Но се чакаше ред да купиш жилище, записваш се, проверяват те комисии, класират те по категории, по различни системи, с лихвоточки. Мнозина се уреждаха с връзки. За номенклатурата бяха избраните жилищни райони и блокове. Масово явление беше в един апартамент да живеят по 2-3 поколения – баба и дядо, син и дъщеря, внуци.
Имаше пенсии и по 250 лв., добри при онези цени. Но и тогава имаше бедност. Сега има стачки за учителските заплати – традицията да унижават учителите започва именно от соца. Те, заедно с университетските преподаватели, бяха от най-бедните прослойки. Военни и милиционери взимаха повече от тях. И досега е така. Нещо неизтребимо има в отношението към образованието, независимо от смяната на правителства и концепции. Но при соца преподавателите със сигурност не бяха унижавани толкова и поради по-ниските разходи за живот, ако питаш старите учители, ще ти кажат, че са живели по-добре.
Ясно и просто го каза пред мен един 80-годишен дядо в троянско село, в средата на 90-те години – „Половината ми живот е минал преди 9 септември, половината – след 9 септември. Втората половина беше по-добра“.
Човекът цял живот е живял на село, не е бил партиен член, дори е бил репресиран в някакъв период през 50-те. Но така дели и оценява живота си.
А след 10 ноември отвратените от соцализма, започнаха да идеализират живота в България преди 9 септември. Тя била Швейцария на Балканите и пр. Отново погрешна представа. Била е бедна, бедна държавица, в която мъжете от предимно селското население, са обували за пръв път обувки, когато са отивали в казармата. Дотогава са ходели с папуци от свинска кожа. Затова така оценява живота си дядото…

Ето и малко цени от социализма
Истински ниски, за които най-много жали средният българин, бяха цените на тока, водата и парното. На село плащаха по 80-90 ст. ток на месец, също толкова и за вода (поливаха градината от чешмата)… Затова не е чудно как селяни през 70-те са живели с по 30-60 лв. пенсия. Тя (както и сега) е отивала основно за олио, захар, такива неща. Другото си го гледат сами – домати, чушки, кокошки, козичка…
Парното в градовете рядко превишаваше 20 лева на месец за среден апартамент. Сега цените в София са непосилни, почти една трета от софиянци не плащат парно с години, държавата замазва положението като натрупва загуби в Топлофикация и дълговете й към Булгаргаз.
Енергията не се плащаше по реални цени. Токът на месец в един апартамент беше 3-5 лв., ако не се топлиш с радиатор.Там, където нямаше парно, много на мода бяха акумулиращите електрически печки – по 5-6 киловата. Никой не използва сега такива разточителни печки за отопление.
За коли е ставало дума неведнъж при безкрайните сравнения тогава и сега. Тогава се записваш на ред, плащаш 1500 лв. в ДСК и чакаш – за „Лада” – от 13-14 до 17 години. За „Москвич” и „Трабант” – от 2 до 5-6 години (разликите в годините се дължаха на разпределение по окръзи и др.). Нова „Лада 1300“ струваше 6100 лв., „Лада 1500“ – 7300 лв., но поради дефицита на втора ръка двата модела струваха 8-10 хил. лева.
Като се роди дете или като влезе в техникума, дядото, родителите му правят вноска за кола. До сватбата може да му излезе редът. Вносът на коли на практика беше забранен от живковия режим още от 70-те години – с 200% мито върху цената на колата като нова – независимо на колко е години. И същевременно тогавашното Управление за безопасност и охрана доставяше на семейството на Живков и на висшата номенклатура вносни западни автомобили.
Сега в София има регистрирани 1,1 млн. автомобила, някои семейства имат по 2-3, повечето втора ръка, разбира се.
Сега много се говори, че цените на бензина при соца били стотинки. Не е точно. Има периоди, в които са били много евтини. Но Брежнев позатвори кранчето в началото на 80-те години, после Горбачов го врътна съвсем. Още към 1985 г. бензинът поскъпна до 78 ст. литъра за обикновения, а за супер А96 – 98 ст. Един резервоар на Лада 1300 – 40 лева, една трета минимална заплата, горе-долу както е и сега.
Дизелът беше по-евтин, но нямаше дизелови коли.  Само тираджии, работещи в Либия и дипломати, ако си бяха купили чрез „Кореком” „Пежо”-дизел или „Мерцедес”, се радваха на комунистическите цени. Нафтата за отопление беше 15 ст. литъра, около 3 пъти по-евтина от бензиностанциите. Имаше бензини за държавни коли, оцветени с различен цвят, за да се предотвратят кражбите.

Социализмът беше един енергиен разгул
България произвеждаше нафтови отоплителни печки. Истинско разхищение – нафта за отопление. Те имаха регулатор с въртящо се копче от 1 до 6. Оттогава е лафът „Всичко на 6”.
Никой не санираше, не търсеше енергийна ефективност. Първа атомна в Козлодуй бумти до пръсване, печките – на 6, а от некачествената дограма подухва.
И дойде моментът всичко да се плаща… Сега, който е свикнал да плаща по няколко лева за отопление, иска пак държавата да поеме дълговете на топлофикация, да държи ниски цени…
При соца много ценени бяха професии като бензинджия, барман (тогава имаше лаф – за да станеш барман, трябват връзки с Политбюро), които изкарваха пари с разни финтове. Водопроводчици, автомонтьори – това бяха галениците на социализма. Поради особеностите на тодорживковия режим тук, за разлика от други соцстрани, не се разрешаваше и най-малката частна инициатива. Нямаше частни сервизи. Всички бяха на държавна работа, а отделно взимаха в брой на ръка. Склададжиите (за някои видове дефицитни стоки) бяха също много престижна длъжност. Плащаш си хладилника в магазина, а отиваш с кола да го вземеш от склад край София. Ако се уредиш с връзки.
За заплатите в Политбюро (командният орган на държавата) и на министрите се носеха слухове, никой не ги знаеше. Но се оказа, че са към 1000-1500 лв. Но имаше система за привилегии за висшата номеклатура. Специално снабдяване, специален внос.
В края на 80-те Живков вече внасяше с парите от заеми от чужбина основни храни като боб, лук, картофи, защото след многото реформи селското стопанство го закъса. Приключението завърши с 12 млрд. долара външен дълг.
Едни си спомнят соца с умиление за младостта си, други с безгрижието – живеехме като под похлупак, еднакво бедни, но минимално осигурени.
Мнозинството с радост посрещнаха падането на Живков и комунизма, за да се разочароват след няколко години. Но още в началото на 90-те мнозина се разбягаха по света, след като паднаха изходните визи и телените мрежи по границата. За двайсет години около 2 млн. българи заминаха за чужбина, като емигранти или временни гастарбайтери. Да търсят по-добър живот от българските условия.

Но какво се случи след 10 ноември, та прогони толкова хора?
Всички се надяваха да стане по-добре, някои наивно очакваха, че като падне режимът, тук ще стане като в Западна Европа. Не би. И досега смятат, че някой е виновен за това – комунистите, ДС, богаташите откраднали парите и т. н. Проблемът е културен. Въпрос на интелигентност и манталитет.
България, за да има висок стандарт на живот, трябва да произвежда и продава нещо на света. И какво направи тя в условията на свобода и демокрация? Закриваше едно след друго производства, вместо да ги приватизира и развива, да им търси пазари. Закри машиностроенето, компютърното производство (България е била лидер в Източна Европа), програмистите и компютърните спецове се разбягаха в чужбина. България не можа да продаде например завода си за автомобилни гуми на някой световен производител, както направиха всички източноевропейски страни. И сега внася годишно към 12 млн. гуми. Заводът във Видин е закрит, както и няколкото големи завода край него. Градът е обезлюден, хората са се разбягали. Това се случи в множество малки и големи градове.
Някои погрешно си мислят, че това, което се е случило е по плана „Ран – Ът“. Малцина май са го чели. Там например пише как да се съхранят специалистите в електрониката, в машиностроенето, да се търсят пазари, за да не се закрива производството. И т. н. Нищо от този план не е изпълнено. Освен приватизацията, но калпаво и бавно, със закъснение.

Декомунизаторите ликвидираха селското стопанство
Буквално, чрез ликвидационни съвети. Решиха да връщат земя в реални граници. Това върна земеделието от 30-те години, на дребните собственици на по 5-6, до десетина ниви. Но сега те отидоха в ръцете на множество наследници, които нямат намерение да се връщат на село. Никоя източноевропейска страна не направи такава глупава земеделска реформа. Сега България е вносител на всички онези плодове и зеленчуци, които е изнасяла. В края на комунизма имаше 10,5-11 млн. овце, България изнасяше агнешко на 3 континента. Сега има 1,5 млн. овце, има внос на агнешко и от Нова Зеландия. И ако припомниш тези факти за ликвидацията, някои запалянковци по споровете „преди и сега“ веднага ще те нарекат „комунист“, който иска ТКЗС-та.
И за това е писано в плана „Ран – Ът“ – че възстановяването на собствеността върху земята може да създаде проблем, тя е била на дребни собственици, а модерното земеделие е уедрено. В плана предлагат различни варианти на реформи на собствеността, като предупреждават, че споровете ще спрат производството, а това е пагубно. Никой не е чул съветите. Ликвидираха. Закриха и разрушиха напоителни системи, трайни насаждения, ферми, стопанства, над половин милион работни места и т. н. Сега селата са обезлюдени и опустяват, ниви и пасища обрастват с храсти и бурени.
За да достигне животът в България европейски стандарт, страната трябва да започне да произвежда и продава нещо на света. Само с туризъм не става. Нито с яростни критики на миналото при социализма.
Източник: biographbg.wordpress.com

Всъщност това е част от по – голям цикъл от мемоари на реални участници в събития, засягащи спомените от създаването на Народна република България. Тук всяка дума е факт, зад който застава конкретна личност, пряк наблюдател на всеки един момент от разказа. Няма преразказване, няма слухове, няма тълкуване на документи. Имаме и уникалния шанс да съпоставим два източника на информация, което си е задочна очна ставка за всички мнителни читатели. Нашите разказвачи са Иван и Вера, запознали се през 1941 г. и по – късно станали семейство Алексови. С техните биографии няма да ви запознаваме. Те ще са предмет на други разкази, не по – малко интересни от настоящия. Все пак за вас ще е важно да знаете, че Иван е роден през 1922 г. в Чепино, а съпругата му Вера през 1925 г. в същото село, днес квартал на Велинград. Членове са на РМС дълго преди 9.9.1944 г. и участват в съпротивата срещу нацистите в десетки партизански акции. След 9 септември заминават за фронта. Вера като доброволка.Тя днес е на 89 години, прекарала голяма част от живота си сред книгите, любовта и към които определя и професията й – библиотекар. Дълги години е председател на Клуба на жените в кв. Чепино и организатор на много мероприятия в града. Иван Алексиев участва в развитието и разрастването на Държавното Земеделско Стопанство на Юндола и Куртово, където се отглеждат елитни породи животни и разсаждат сортови семена. В последствие е директор на Хлебозавода във Велинград. Умира със своя идеал няколко години преди Нежната революция.И двамата дълги години са активно заети в социалния и обществен живот на родния си град.Битката при връх Милеви скали е едно от най-големите сражения между партизани и правителствени сили по време на съпротивителното движение в България през 1941–1944. Битката се състоява на 4 септември 1944 година, когато войскови и жандармерийски части обкръжават Партизанска бригада „Чепинец“ и Партизански отряд „Ангел Кънчев“ .
Самата битка се предхожда от акцията в Сърница от август 1944 г.Акцията е успешна, а партизаните, без да дадат жертви, се снабдяват с храна и боеприпаси. Все пак силите на властта се организират и обграждат изтеглилите се в планината партизани в местността Милеви скали, намираща се близодо днешния Велинград.
Разказът на нашия свидетел започва от момента, в който двата отряда са се обединили след проведените акции по запасяване с продоволствия и укрепили на безопасно разстояние от населените места и военни поделения.
            „…Методи Шатеров – командир на ІІІ въстаническа оперативна зона и член на ЦК на БКП произнесе слово. Между другото си спомням, каза, че няма повече да се крием, сега сме готови да приемем всякакъв бой. Всички викахме „Ура”. След това бяхме събрани всички командири за определяне на охраната. На 4- ти септември сутринта забелязахме придвижване на войски към върха. Забелязваше се също, че на гара Долене от влака и от камиони, спрели на шосето слизат много войници. Отидох и съобщих на М. Шатеров. Той каза: „Ние знаем за това настъпление, обаче няма да се крием и бягаме, а ще приемем боя. Руснаците са вече на Дунав и ние трябва да отнемем част от българската войска за да помогнем на Червената армия”.
            Към 9-10 часа войниците съвсем приближиха лагера на Милеви скали, който имаше кръгова отбрана. Когато видяхме, че войниците наближават Костадин Йовчев излезе малко напред закрит зад един бор и започна да говори и вика, колкото му държи глас: „Братя войници, ние сме българи! Защо да се бием един срещу друг! Някои от вас имат братя при партизаните. Съветските войски са на Дунава. Утре ще ви е срам да ни гледате. Не стреляйте срещу нас! Дайте да се насочим срещу немците!” (Немците през това време се изтегляха през Белово и Юндолското шосе). Отсреща се обади офицер: „Огън срещу червения звяр!”     Сражението се води до около 4 часа след обяд. Принуден бях да наредя отделението да се оттегли от мястото, където бяхме. Войниците започнаха да бият по нас с картечен огън. При слизането на долу, срещнахме М. Велев, който ни нареди веднага да се върнем обратно и да заемем позициите, на които сме били. В същото време някой стреляше зад нас и няколко куршума минаха около раницата на М. Велев, който беше залегнал. Разбрах, че на върха са излезли няколко войника. Реших флангово да ги приближа, като наредих на отделението на поддържа огън и да стреля срещу тях. Приближих на около 20-30 крачки и им извиках: „Защо стреляте върху нас! Не виждате ли, че сме войници!” (Бях облечен във военна униформа). Войниците повярваха. Между тях имаше офицер, който ми извика: „Защо не се обаждаш? Не виждаш ли, че ще те застреляме”. Те започнаха да стрелят в посока на моето отделение, обаче аз вдигнах пушката; стрелях по офицера и изглежда че го раних. Той се развика за помощ и създаде голяма паника. Войниците започнаха бързо да се оттеглят. Аз дадох сигнал на отделението и то бързо зае позиции на най-високото място. Държахме се до четири часа.Разбрахме – войската и жандармерията беше много на брой – 27 Чепински пехотен полк, Пещерската дружина и цялата жандармерия от Пазарджишка и Пещерска околия. Получихме нареждане партизаните да се съберат на поляната зад Милеви скали. Нареди се да започне изтегляне в партизанска колона на запад от Милеви скали. Ние бяхме определени за разузнавателно отделение. Към нас беше придаден Вълчан, като отговорник на групата, тъй като познаваше местността. При тръгването, още не минали 500 крачки, се натъкнахме на засада. Противникът пропусна разузнавателното отделение да мине и започна да стреля.  Хвърлихме една бомба, но тя беше стара и не избухна. Войниците се уплашиха и се разбягаха. Но цялата партизанска колона беше отбита от начертания път. Спуснаха се надолу към Семчиново. Вълчан нареди веднага да тръгваме. След като изминахме 200 метра попаднахме в един гъсталак – дребни борчета и папрат. Вълчан нареди всеки да стои на мястото си и да пази голяма тишина.  Аз отидох при него и му казах, че ако стоим тук ще ни заградят и избият.  Той обаче нареди никой да не мърда, иначе ще стреля. След това ми обясни, че познава местността – под нас има военен пост. Ние всички се подчинихме. Изчакахме да се стъмни. Когато започна да се смрачава чухме гласове на войнишки командири, които разпореждаха на войниците да се вдигат. Те тръгваха точно от тези места, които Вълчан беше посочил. Аз му казах: „Много правилно са те кръстили Вълчан. Имаш вълчи нюх!” След вдигането на постовете изчакахме още да се стъмни и тръгнахме по посока на м. Бела вода. Сутринта като се съмна, намерихме се на същото място от където бяхме тръгнали. Продължихме по пътя за Белата вода. По едно време чухме, че се тупа на тенекия. Отидохме нататък и намерихме човек, който пазеше голяма нива, засадена с картофи. Тупал с тенекията да плаши дивите прасета. Той ни покани в колибата и ни даде една тенекия варени картофи. Продължихме и стигнахме някъде около Бела вода.  Там се срещнахме с много партизани. Между тях беше и Иван Благов – Камен. Той беше оглавил командването на събралите се партизани. Още с пристигането ни отидох при него и поисках да определим група, която да се върне на Милеви скали и да проверим за ранени и убити. Групата беше определена и в нея бяхме Вълчан, Георги Алексиев, Георги Бандаков и аз. Така определената група тръгна обратно за Милеви скали. Това беше на пети септември. Отидохме на мястото, където се сражавахме с войската. Там намерихме убит Сюлейман Фисински. Той беше ранен в гърдите с куршум и главата му беше отрязана.  Постарахме се горе-долу да го погребем.  Тръгнахме по посока на Семчиново, където се беше оттеглила партизанската колона.  Там намерих санитарната чанта на другарката ми Вера и кървави бинтове. Помислих си: „Ранена е или е хваната?”Продължихме по-нататък. Срещнахме един семчиновец с магаре, излязъл за дърва. Той ни разказа, че вчера войниците са хванали жена и я карали с тях. Обясни ми как е била облечена, че е била с рокля. Разбрах – хванали са току що излязлата партизанка от Каменица. Продължихме по пътя надолу и в дупка под една скала намерихме убит Иван Мавриков. Дрехите му бяха ограбени, главата – отрязана. Погребахме го. На 200 крачки открихме убит брат му – Атанас Мавриков. Погребахме и него. Намерихме убит партизанина Дински от Пазарджик, който беше на едно дърво. След това намерихме убит Никола Алексиев. Погребахме и него и решихме да се връщаме. Минахме през Бяла вода. Приближихме и влязохме в двора на Санаториума на 4-ти километър. Беше 7-ми септември. Седнахме под една боричка, от където се слушаше радиоуредба. Тя предаваше, че съветските войски са минали Дунав и са влезли в България. Ние не знаехме дали да се радваме или да скърбим за убитите другари.
            Изчакахме да се стъмни съвсем, прекосихме пътя за Юндола, минахме през м. Паничките, през м. Ленища, прекосихме пътя Чепино-Лъджене и отидохме на каменното мостче при пътя за м. Пъдарница. Там видяхме видяхме бащата на Иван Вецов. Извикахме го при нас. Той ни съобщи, че в Бачовица – ракитовското землище са една група партизани с Никола Грънчаров – Мануш. Каза – „Там е и твоята другарка – Вера. Там са и Алекси Алексиев, Райна Ушева,  Запрян Василев, сина ми и други партизани”.
            Отправихме се в посока на Бачовица. По едно време чухме над нас силен тропот. Обърнахме се и видяхме десет души войници. Залегнахме веднага в хвойната и бяхме готови за стрелба. Те се спряха и започнаха да пеят „Где е Ботев, где е Левски…”; започнаха да викат че са пастири на коне. Ние действително видяхме, че след тях идват коне, които бяха зачислени на жандармерията. Войниците се върнаха обратно. Ние продължихме за Бачовица. На Хайдушкото кладенче чухме разговор. Приближихме се и заварихме Цветко Златарев (който разпалено говореше за Съветския съюз и постиженията му),Методи Вардев и още няколко души. След кратко престояване тръгнахме отново. На указаното място от Тодор Вецов намерихме групата партизани с Н. Грънчаров. Там беше и Вера.
Разказът продължава с това как партизаните се укриват до 9 септември и как заедно са мобилизирани за фронта. Нека обаче видим перипетиите на Вера, която по време на битката е разделена от съпруга си и се среща с него едва след няколко дни.
Разказва Вера:
Вера на 9 септември 1944 в Чепино. Женската суетност не и позволява да се снима с окъсаните и раздрани по време на сражението дрехи. За щастие брат й току що е получил чисто нови панталони, които, въпреки протестите си, е принуден да даде на заем за снимките.

   
„…Последната акция беше на връх Милеви скали. Тази акция остави голяма рана в душата ми, която и до днес ме боли.
            Денят беше 3 септември 1944 г. Немската армия беше разбита и остъпваше. Червената армия беше  вече при река Дунав. Отряд “Чепинец”, вече бригада, спадаше към ІІІ въстанническа оперативна зона. По заповед на ръководството на зоната  трябваше да заминем за Милеви скали. Там се събирахме всички отряди и чети от зоната, след което щяхме да пресечем пътя на немците.
            Нашият отряд се намираше в Баталач. Ръководството реши в лагера да останат по-младите и необучени партизани. Останалите да се стягат на път.
                        Тръгнахме надвечер в колона по един. Само ръководството знаеше къде отиваме. Надвечер – вече се беше стъмнило. Надвесихме се над Клептуза. Втренчихме очи към селото. Всеки от нас се взираше да открие по светлинките на прозорците бащината къща. И на никой не минаваше мисълта, че може да не се върне повече там. Минахме Чепинското поле. Скрихме се във високите избуяли царевици и слънчогледи. Цела нощ се движехме и осъмнахме  в подножието на Милеви скали. Когато се изкачихме на поляната, там бяха дошли няколко чети. Напалиха се бойни огньове. Викахме “Смърт на   фашизма!»  Цяла нощ  играхме и пеехме. Чак в Пазарджик са виждали нашите огньове.
Но когато звяра умира той е най-страшен. Герман Елинков , командир на 27 чепински полк  на своя глава организира акцията на Милеви скали. А вече бяха пуснати и амнистирани политическите затворници и в цялата страна бяха прекратени акциите против партизаните.
            На 4 септември 1944 г. към десет  часа, разузнаването докладва, че от всички страни ни обгражда войска. Веднага всички се стегнахме и заехме кръгова отбрана. Отделението ни беше  дежурно  горе на върха. Там сега  е паметника. Когато погледнахме надолу видяхме голям брой войници, жандармерия, въоръжени, вкл. с картечници. А ние имахме само пушки и няколко шмайзера. Когато  наближиха  Коце Йовчев (Спартак)   започна да вика на войниците: «Войници не стреляйте ние сме ваши братя!» Но думите му бяха заглушени от силна стрелба.
            Залегнали край буките ние стреляхме с пушките. Първата ни жертва беше Сюлейман Фасински, родом от смолянско село. Той работише в Селище и се присъедини към нас. Аз  бях санитарка, носих  превързочни  материали Трябваше да ида до него. Това  беше равносилно на смърт.Не се наложи –провикнаха се, че е убит.Боя продължи почти почти 2-3 часа. Ние почти виждахме войниците. Успехме да пробием обръча и в колона започнахме да се изтегляме. Но от тука вече започна трагедия ни. Целия връх Милеви скали беше осеян със засади. Най-напред вървеше Вълчан и след него Ванчо, аз и другите. Тогава ми казаха да мина назад; като  санитарка. Изчаках: минаха около 40 души. И точно тогава се обади една картечница и разкъса колоната. Тези четирийсет  партизани минаха напред, като голямата част-партизани се спуснаха надолу към едно дълбоко дере. Аз се заклещих в едни шикли. След като успях да сваля раницата започнах да викам, защото чувах че войниците наближават. Лесе Алексов се върна и ме измъкна.
Когато се спускахме надолу бяхме посрещнати със силна стрелба. Преминахме през много засади. Накрая се спряхме на едно закътано место. С нас беше и Методи Шатеров. Той ни говореше да не се паникьосвасваме и да остъпваме организирано. Ване Мавриков дойде при мен и ми каза, че е видял скала, в която можем да се скрием. Лесе Алексев го чу и каза: «Недейте, нека се изтеглим с другите». Ние виждахме, че войниците ни заграждат, чувахме командите на офицерите. Над нас се чуха псувни…Започнахме да се изтегляме. На едно открито сечище до мен Наско Мавриков  изохка. Видях, че част от главата му изхвръкна. Спуснах се към него, но Никола Грънчаров ми викна: “Наташа,  стой! Не виждаш ли, че Наско е мъртъв!”   Последното, което си спомням  – Камен Благов  хвърли една бомба и стана затишие. Когато се огледах бяхме само 12 души          заедно със стария партизанин Никола Грънчаров.
Започнахме да прибягваме като пазихме пълна тишина. На много места виждайки войници – залягахме. Успяхме да преминем доста встрани от мястото на сражението. Вече се пробелваше, когато  минахме на отсрещната страна на гара Цепина. Едва там забелязах изранените си крака. От здравите спортни обувки преди сражението бяха останали само капаците. Боса, цялата изподрана и наранена, без дрехи – само с панталон и някаква блуза! Три дена се движихме  успоредно и над жп линията Към 7 септември.бяхме в Чепинското поле. Скрихме се в  в гората над Бачовица. Една жена от Диваковите беше на нивата. Печеше царевица и ни донасяше. Не бяхме яли нищо.
Мисля си, че ако бяха стреляли  всички войници много от нас нямаше да останем живи. Много клони падаха по главите ни. Разбрах по-късно, че отделението на Борис Тодев, по негова команда, е стреляло високо,  по дърветата. Целото Чепинско корито е било огласено от  канонадата.
На 7 септември се бехме скрили в един гъсталак.  По едно време там ни намери Дине Мавриков. Той беше пуснат от затвора. Дине тръгнал да търси братята си. Диваковата жена го насочила към нас. На 8 септември ни намериха Ванчо, Георги Алексов и Георги Бандаков…
…Дойде победата. От всяка улица, от всеки дом ни срещаха хора с много цветя и поздрави. Баща ми ме прегърна и заплака. И аз се радвах на свободата, но когато майките питаха „Кога ще дойдат нашите…?” не ти е до радост.  Баба ПенкаМавриковaвикала „Да дойде Вера и тя да ми каже дали е вярно!” И отидох с разкъсано от болка сърце да u кажа: „Бабо Пенке, не ги чакай! Те няма да се върнат!”…
В резултат на сраженията загиват 12 партизани и неизвестен брой войници. Интересно е да се отбележи, че цялата акция е самоволно решение на полковник Герман Еленков, в разрез на политиката на правителството, което по това време вече е взело решение за излизане от войната като съюзник на Оста. Друга интересна подробност е, че войниците от 27 Чепински полк, стреляли по партизаните на 4 септември на Милеви скали, дни по-късно се сражават на фронта рамо до рамо с партизаните, този път обединени заедно срещу общия враг – германците.

 Споделеното от Иван Алексов е записано на 3 март 1972 г., а Вера написва своите спомени на 3 февруари 1997 г. Екипът на socbg.com и bgspomen.com, благодари на внучката им Вяра Алексиева за предоставените снимки и оригинални спомени.
Препечатано от  socbg.com

В недалечното соцминало наистина имаше неща, които оправдават носталгията на по-възрастните към него. Това бяха цените на  стоките.
Вярно, ако изобщо за повечето от тях успеете да се вредите. Примерно за кренвирши. Често си беше истински шанс човек да ги занесе вкъщи, защото са малко и не стигат за всички. Или случайно уцелвате, когато ги стоварват от камиона, или ви е близка продавачката на щанда за колбаси. Затова пък струваха 3,60 лв. килото и бяха ОТ МЕСО. Като ги хапнете, устата ви се напълва не със соя и бъркоч от химикали, а с божествения сок на леко опушеното прясно телешко месо.Пак тогава нескафето се продаваше в кръгли кутийки за 2 лв. По същото време прекрасната водка – „Столичная” и „Московская” струваха по 1,73 лв. шишето. Имаше ги колкото искате по рафтовете на бакалиите. А т.нар. заводски типов хляб се продаваше за 15 ст. Той беше лъскав , вкусен, без химикали, без бои – да го гризеш дори без сирене или друго мезе. Като деца си събирахме стотинките за закуска, купувахме си един още горещ от фурната, ухаещ типов хляб и го излапвахме на улицата за нула време.Да, заплатите тогава бяха по-ниски от сегашните. Въпреки това сравнението с днешните цени на същите продукти не е некоректно. Откъдето и да ги погледнете – те са в пъти по-високи. Помня, че по същото време билетче за трамвай струваше 4 ст. и беше зелено на цвят, а за автобус – вярно, раздрънкан, очукан, мърляв, бълващ гъсти облаци  изгорели газове, едва 6 ст. и червено Като всички деца умирахме за сладолед. Той се продаваше на колички почти на всеки ъгъл. Беше млечен – от истинско мляко, а не забъркан с вредни бои и ароматизатори. Най-често майките ни даваха по 4 ст. – толкова струваше една хрупкава фунийка, пълна догоре със сладолед. Ближехме и ахкахме. А 6 ст. искаха за големия – две вафлени корички, между които продавачите щедро слагаха повече сладолед.
Децата умирахме в жегавите дни да пием сиропи на улицата, които струваха 8 ст. Сега си спомням и потрепервам от ужас – толкова рискове за хепатит и други болести е криело това удоволствие! Но кой ли тогава му обръщаше внимание. Зад гишетата на будки – имаше ги на всяка оживена улица, жена питаше: ягода или вишна? Втори въпрос: единичен или двоен? После гребеше от купа сироп с една лъжица и  го сипваше в груби стъклени чаши, на желаещите двоен – слагаше 2 лъжици.Пускаше водата от чешмата и допълваше чашата, като  разбъркваше течността с дървена бъркалка. „Обектът” разполагаше само с 2-3 чаши, така че следващите клиенти търпеливо чакаха предишните да си изпият сиропа, за да освободят чашата. Продавачката я изплакваше надве – натри на същата чешма и без да дочака да се изцеди, я пълнеше отново. Няма миещи препарати, няма дезинфекция и предпазни ръкавици, опашката просто напираше под  палещите слънчеви лъчи.
Но ще призная – по-сладки и ароматни сиропи никога не съм пила! Защото бяха направени от истински плодове, както и всички нектари в магазините на „Плод зеленчук”. И  бутилките с тях бяха неугледни – прашни и с разкъсани етикети. Но отвориш ли ги – знаеш, че  пиеш нектар от истински кайсии, праскови, ябълки. Да не говорим за детските пюренца в малките бурканчета. Те бяха безумно евтини – от 9 ст. до 24 ст. Само че предизвикаха война между майките на малчуганите и пенсионерите. Последните само чакаха да ги доставят в магазините и ги изкупуваха в промишлени количества – хем вкусни, хем евтини.
Автор: Антоанета Смилова

22 ноември 1963 г.: американският президент е убит в официалния си автомобил в Далас, Тексас, консервативен щат, който той се опитва да спечели с оглед на предстоящите избори. Поразен в разцвета на славата, неговата смърт травматизира цяла една нация. Проведени са две официални разследвания, комисията "Уорън" през 1964 г., след това комисията "Стоукс" през 1979 г., като и двете приемат вината на Лий Харви Осуалд за убийството: той е стрелял три пъти по президента с карабина.

Съболезнователна телеграма от Димитър Ганев и Тодор Живков до президента на САЩ Линдън Джонсън по повод убийството на Джон Кенеди, 23 ноември 1963 г.


Мис Валенти е първата стриптизьорка в България. Кариерата и по вариететата обхваща времето преди и след социализма. Тя не е единствената еротична танцьорка по време на социализма, но първа е направила истински стриптийз, едва когато пада Тодор Живков, в ресторант „Лебеда” в Панчарево през 1990 г. Кариерата й започва през 1982 г., когато пълен стриптийз е невъзможен, а изпълнява т. нар. експресивен танц” – оскъдно облечена, но не гола.
Имала е изяви в най-реномираните заведения и вариетета за времето си, включително пред Тодор Живков, Иван Славков, а след социализма е танцувала пред „герои на новото време” като Иво Карамански и Фатик, когото е запомнила с връчването на най-големия бакшиш в живота й.
Родена в София, Валентина Илиева-Наумова учи първо художествена гимнастика в спортно училище „Олимпийски надежди”, но завършва със специалност джудо. След това започва работа в БСФС като секретарка, но въпреки протестите на семейство и приятели тръгва след мечтата си да стане артист. Започва да със сложна хореография, постепенно разбира, че й се удават и по-еротични, т. нар. експресивни танци.Днес Мис Валенти има малко кафене в Люлин, и живее в същия квартал с дъщеря си и младия си съпруг. Въпреки много по-спокойния начин на живот, който води, тя остава все така разкрепостена и в настоящето работи на еротична телефонна линия.
– Вие сте първата жена, която е танцувала стриптийз в България. Как стана всичко?
– Обади ми се Зефир Николов, тогава директор на Столична дирекция „Музика” и ми каза: „Валенти, ти понеже си винаги на границата, ти си родена стриптийзьорка, управителят на „Лебеда” ми се обади и иска нещо като стриптийз…”. И аз отидох и си изиграх експресивния танц пред него, след което се уточнихме. Казах, че за стриптийза трябват поне 7-8 минути, за да има развитие, кулминация и т.н. Тогава за първи път си махнах сутиена, преди това не съм правила стриптийз. В момента съм много по-разкрепостена и се събличам по нудистки плажове. Тогава имах собствена философия и например смятах, че има гърди с различна форма, но от кръста надолу всички са еднакви и не исках да излагам останалото на показ. Тогава така разсъждавах, сега мисля, че човек трябва да показва всичко хубаво и да не го крие.

– Как се прие представянето, първият стриптийз в България?
– На 26 години направих първия стриптийз, 11 февруари 1990 г., в „Лебеда”, Панчарево . Няма да забравя цял живот този вик, който последва, когато си махнах сутиена. Цялата зала каза: „Аах!”. И после управителят каза: „Искам всяка вечер да го правиш това!”. И така стана, продължи години наред. Започнаха интервюта, статии! Хората искаха да видят, защото всички жени имат гърди, но е интересно да ги покажеш публично. Първият ми танц беше „Секретарката”. Свалях всичко, оставах по корсаж, махах си кока, очилата, и вече ставах другата, страстната жена. Обаче българинът казва: „Хм, тази очилатата…!”. И тогава преминах към садо-мазо стил. С кожени дрехи, бич, вериги. Адски се харесваше. Пак имаше хореография, с музика, с всичко.
– Как се стигна до това да започнете въобще да танцувате на сцена?
Участия на Мис Валенти
– След като влязох със спортна гимнастика в „Олимпийски надежди” завърших джудо,  понеже претърпях операция за апендисит и загубих няколко месеца, което беше фатално за спортната гимнастика. В джудото станах републикански шампион за девойки. И кандидатствах във ВИФ (б.а. Висшия институт за физическа култура “Георги Димитров”, сега НСА), но заради други хора с връзки не ме приеха, въпреки че бях покрила нормите. И баща ми, Бог да го прости, също с връзки ме уреди – тогава негов селски беше Трендафил Мартински, шеф на БСФС. Даже откриха длъжност „секретарка”, която беше никому ненужна, но „детето трябва да бъде там”. Бях в секцията по спортна гимнастика, изготвях програми, ходих на събранията, това ми беше работата. И се учех да пиша на машина. Но ме потискаше, че бях с връзки. И ми се танцуваше, играеше ми се, това е енергия…не можеш да седиш на едно бюро! Ако бях останала, следващата година влизах във ВИФ без проблеми, защото носех кафетата на всички. Тогава реших да потърся себе си. Една треньорка ми каза: „Валенце, има прослушване в „Шератон”, ако искаш се яви”. Даже ми помогна за направа на костюма, който беше в персийски стил. Повика момиче, живяло в Близкия изток – изучихме движения, музика…И ми казаха, че директно ме изпращат в Пампорово. Когато съобщих, че напускам работа, шефът ми каза: „Ама, Валенце, моля те, недей! Там са пияници, простаци, идиоти… Ти къде отиваш в тинята?! Не си за там, ти си чисто дете…”.– Баща ви как реагира?
– И баща ми говореше същото. Така че аз буквално избягах от къщи. Взех пари назаем, направих си костюми. В Пампорово ми осигуряваха храна. Преди това вкъщи направихме семейно събрание, нашите бяха абсолютно против. Баща ми беше направил за мен е толкова неща и  смяташе, че го излагам пред хората. Той беше автомонтьор, но беше специализиран по западни коли, правеше колите на Лили Иванова, Гунди, футболистите, имаше два частни сервиза. После така се обърнаха нещата, че ги загуби.
– Значи въпреки всичко поехте този собствен път? Като на филм.
– Ами то много неща бяха като на филм (смее се). И трите ми брака са като на филм.
– В Пампорово какво се случи?
– Това беше първото ми участие, в бар-вариете„Рожен”, много елитно място. Аз се учудих, че директно ме изстреляха там, бях на 18 години тогава. Това беше абсолютно вариете на сцена. И усещането е невероятно. На дебюта ми присъстваше Иван Славков, както и чужденци. В този период треперех преди излизане. И стари колеги ми казваха: „Не се притеснявай, това значи, че си артист, и щом преди излизане имаш притеснение, в теб е тръпката, и ще си направиш номера”. Между другото, да играеш пред чужденци е много лесно. Те ти ръкопляскат, че си излязъл да им доставиш удоволствие. А пред българина ако направиш нещо, той казва: „А, ама това сме го гледали!”.Аз по това време много се притеснявах.
– А кога танцувахте пред Тодор Живков?
– На откриването през 1985 г. на хотел „Правец” до Шатрата, който сега не съществува. Там имаше страшно много артисти, които се бяха струпали в самата шатра, три-четири часа му танцуваха на човека, той се измори… А специално най-отбраните, където бях и аз, бяхме на панорамата на хотела. Аз се появих, танцувах. Тогава играех пластичен етюд. Бях си направила едно съчетание във вариететен вариант, като от филма „Флашданс”, да кажем. И много беше приятно, харесаха го. Но за него време бях с т. нар. прашки…Сега е нещо нормално, тогава беше абсолютна революция. Дори и програмният директор казваше: „Валентино, Валентино…Като  те гледам с тези прашки, как ще те пусна?!”. Но се прие много добре, определено…Бившият ми втори съпруг ми шиеше костюмите тогава, и имаше широко виждане, той ме посъветва, че за моето голямо дупе тези прашки са идеални (смее се).
– Какви са наблюденията ви за върхушката преди социализма?
– Имала съм много изяви, но не и лични контакти. Много съм доволна, защото за артистите имаше отделна зала. Те са си на едно място, ние на друго, при нас е охраната, хапваме, пийваме, танцуваме. А сега, когато сме играли за бизнесмените с белите якички, няма такова уважение.
– Имало ли е опит някой от тях да се добере до вас?
– Не. Може да не ми повярвате, но не съм имала проблеми. Аз съм играла и пред Владко Живков. Може би това е защото се омъжих на 22 години, мъжът ми беше плътно до мен и бяхме все двамата – той беше диско водещ, аз танцувах. Не знам защо хората си мислят, че тогава е имало кой знае какви оргии. На мен толкова ми е било хубаво тогава. На спортистите се даваше много тогава.
– А имате ли наблюдения за контакти между ваши колеги и някой от върхушката?
– Те ако са имали желание, сигурно е имало, но не съм знаела. Имала съм приятелки, които са имали връзка с посланици и политици, но това е друго. Аз по-късно дори пред Карамански съм танцувала, Фатик, но те също не са ме докоснали с пръст. Най-големият ми бакшиш е от Фатик, 700 германски марки. Тогава умряха от яд проститутките (смее се). Но аз не съм престъпвала границите. Цял живот спазвахте това?
– Бяха ми предложили 500 долара, за да отида да напляскам един дядо, порно продуцент, в замъка „Хранков” (б. р. – такъв е изразът за сексуални садо-мазо перверзии). И аз отказах. Ако бях влязла само да го напляскам, щях да вляза в системата. Всеки си избира начина на живот, никой не му го налага.
– Съпрузите ви са били спокойни, след като са знаели, че не залитате в други посоки?
– Първият ми съпруг остана с мен само три месеца. Той беше много ревнив и съответно го елиминирахме (смее се). Той беше непрекъснато с мен и ме потискаше по време на работа. Баща й (сочи към дъщеря си) ми беше голяма опора. Но явно всяка връзка си има начало и край. Ние и сега сме приятели, не сме спрели да се виждаме. С третия ми съпруг се запознахме чрез интернет обява. Той имаше нужда да говори, да споделя с някого. Тогава звъннах на приятелка, казах си, че е много малък, 14 години по-малък от мен. И тя ми каза: „Стига бе, Вале, кой бяга от агнешкото”! (смее се).
– На какво се дължи тази ваша разкрепостеност? Опит за свобода ли е или е вродено?
– Тази разкрепостеност съм я имала винаги. Например с мъжа ми ходехме на плаж, който по-рано беше нудистки. И се шегувах, че не сме нудисти, а направо ексхибиционисти. Мисля, че това трябва да ти е вродено като емоция. И тази свобода я носиш в себе си, тя идва от само себе си. Моето семейство беше много консервативно. В „Олимпийски надежди” нямаше униформи, но аз носех униформа. Баща ми си беше сталинист. След като започнах да танцувам, си купих първите дънки. Вкъщи си беше невероятна дисциплина. Баща ми щеше да получи втори удар, като разбра, че тръгнах да танцувам така. Някой психолог би казал, че съм била бунтарка от малка и съм търсила точно това. Спортът ме е учил на дисциплина, да контролирам себе си, да търся самостоятелна изява. Аз играех индивидуална спортна гимнастика, тя учи на невероятна дисциплина и умението да разчиташ на себе си. И дава усещането да владееш публиката. Затова обичам да ходя на театър, не на кино.И може би това бунтарство, което в пубертета е било потискано.– Имахте ли работа, добри доходи като цяло при социализма?
– Добрите вариететни артисти имаха работа, беше добре като заетост. Примерно, ако един инженер е взимал 200 лева, аз взимах около 300 лева. Но сега, като изгоря архивът на артистите, ми се изгубиха много години трудов стаж в София. Просто Бог да ми дава здраве, дълъг живот, ще работя още.
– Колко време продължи кариерата ви?
– Допреди десетина години. Аз продължавам все още да работя, сега съм в еротична телефонна линия. Продължавам и да си поддържам фигурата. Морето оформя много тялото ми, има движения, които оформят корем, натоварват се различни части от тялото. Може да не ми повярвате, но в момента имам много повече обожатели, отколкото тогава, но аз съм вярна на семейството си.
– В момента с какво се занимавате?
– С кафенето, което е семеен бизнес. И работя на еротични телефони, от много години е това.
– Добри ли са доходите от телефоните?
– Зависи. Ако ти вървят рекламите, ако имаш обаждания. Ако си със съпруг до себе си, стигат. Ако разчиташ само на тях, не стигат. При мен това е като хоби, мога да работя, мога да не работя, това ми е една глезотия.

– Отношението на съпруга ви към заниманията ви какво е?
– Мъжът ми ме е оставил да правя каквото си искам, да ми е приятно, да се чувствам по някакъв начин полезна.

– Защо продължавате да се занимавате с това и досега?
– Ами просто така се чувствам жива. Обичам да го правя. Важно е, че ме подкрепя мъжа ми, дъщеря ми. Надали някоя жена на тези години ще тръгне да се съблича и да има самочувствие, като няма вътрешната подкрепа на семейството си. Те ми казват например „Страхотна си!”. Дано да не ме лъжат (смее се).

– Дъщеря ви как израсна?
– Баща й ни остави, когато тя беше на три години. Аз я отгледах по баровете – в Слънчев бряг, Стара Загора, оставяла съм я на проститутки, докато танцувам на пилона.– Някои хора биха ви обвинили за този начин на отглеждане на дете?

– Аз не съм я оставяла сама за по-дълго, то е било за няколко минути, докато съм на сцената. Иначе тя е била плътно с мен. Нямаше кой да я гледа тогава. Израснала е с много любов. С нея много съм си споделяла, не съм я лъгала за абсолютно нищо. Тя е малко по-скромна. Има съвсем други заложби, обича да рисува, влече я психологията, фотографията.
– Не ви притеснява консервативността?

– Не, не ми пука кой какво ще каже, как ще каже. На мен никога не ми е пречил консерватизма, аз съм над тези неща. В крайна сметка хорската уста не е чувал, за да я зашиеш.
– В настоящето има ли хубави вариететни програми в България?

– Сега няма вариететни програми, единствено има нестинарски танци край морето, някакви програми в грандхотелите, това е. А за стриптийза… В България всичко е криворазбрано – криворазбрана демокрация, криворазбран стриптийз… Пилонът се мърда, момичето не се мърда (смее се). В един такъв случай момиче от улицата е избрало да изкара пари. А и стриптийз баровете вече са бардаци. Мен ме беше заболяла устата да обяснявам, че стриптийзът е изкуство, че трябва да се прави с желание, да се влага чувство, емоция. Че трябва да има музика, хореография, т.е. да е като театър.
e-vestnik.bg









Каква беше цената на горивото през 70-те ?

Осемгодишният Алек живее с майка си. Той чувства, че след развода с баща му в нейния живот има празнота. Алек решава да й помогне, като й намери подходящ съпруг. Първият му избор е спортист. След това се спира на симпатичен шофьор на автобус, но и двамата се оказват неподходящи. Тогава случайността го среща с чичо Чони, когото харесва от пръв поглед. Детето се чуди какво да направи, за да срещне майка си с този човек. Алек мисли, че след това запознанство ще престанат срещите й с чичо Минчо, който му е несимпатичен, Но всички планове на Алек пропадат и той постепенно започва да разбира, че няма право да решава съдбата на майка си. я сама ще избере с кого да живее,

Втора награда "Сребърен медал", диплом на Министерството на просветата на СССР, награда на Детското жури на малкия актьор Веселин Прахов Москва '85, награда за детско кино на Съюза на българските филмови дейци '85, награда на ОС за духовно развитие на Фестивала на българския игрален филм Варна '86, една от двете главни награди на фестивала Алансон '87
Година: 1985
Времетраене: 88 минути
Режисьор: Мариана Евстатиева-Биолчева
Сценарист: Калина Ковачева
В ролите: Веселин Прахов, Цветана манева, Богдан Глишев, Емил Марков, Павел Папандов, Марио Петров, Огнян Симеонов и др.
Старото Кино


Най четени:

Популярни публикации👇