Среща с участниците в десетото съвещание на министрите на културата от социалистическите страни - София, 1980







В близост до Костенец са разположени курортът Боровец.
Заселването на днешния град Костенец започва през 1884 г. със строежа на железопътната линия Белово – Вакарел, част от линията София – Цариград. С построяването на кибритена и хартиена фабрика се ускорява разширяването на селището. През 1964 г. се сливат 3 селища – Костенец баня, Момин проход и Момина баня, и се създава град Костенец.




Използвани са снимки от ФБ-групата "Изоставено в България"




Утрото на 28 юли 1972 година не предвещава нищо лошо. Курортистите във ведомствената станция на НИПКИДА (Научно-изследователски и проекто-конструкторски институт по двигатели и автомобили) в Ахтопол стягат багажа си и се приготвят да отпътуват към домовете си в София. 

Същевременно две млади и здрави момчета току-що уволнили се от казармата, се стягат за вечерна забава край брега на ММЦ-Приморско, а 65 годишен рибар се готви за поредния си улов в Китенската река. Летният сезон е в разгара си, а по алеите на ММЦ-то и към Китен щъкат красиви полякини и чехкини. Вечерта обаче се превръща в нечовешки кошмар за всички.Привечер автобус „Чавдар“, натоварен с 48 пътници прибиращи се от почивка, вече е напуснал почивната станция в Ахтопол и към 19,20 часа стига до моста на пълноводната Караагач, (известна още като Караач, Орляшка река, а от 1980 г. официалното й название е Китенска река – б.а.). И тук се случва страшното. Мостът имал малка гърбица образувала се от сгорещеният асфалт и шофьорът вероятно решава да я избегне. Рейсът отскача леко встрани и за миг водачът губи контрол. Предната и задната лява гума на возилото затъват в пешеходната зона на съоръжението над реката. Плочата, която е отдолу, се счупва и пропада, а на моста нямало парапети и мантинела. 

Автобусът се сгромолясва от 5 метра височина във водата, приземява се по таван и се превръща в ковчег, покрит изцяло от калните талази на Караагач. Пътниците били предимно майки с деца.
 Свидетел на трагедията първи става живеещият на близо рибар Васил Димитров, който по това време е излизал да слага рибарските мрежи. Той чува тътена от падането на автобуса, но първоначално не осъзнава какво е станало. След минута-две на повърхността забелязва човешки ръце и веднага поема с най-голямата лодка към давещите се пътници. Бай Васил не можел да плува, но проявява изключителна смелост, героизъм и самообладание като превъзмогва страха в тези трудни минути. След като достига с лодката до давещите се, той вижда как пострадалите започват да губят съзнание и не знаят какво да правят. Възрастният рибар с нечовешки усилия започва да прехвърля хора зад борда. 

В същото време районът се изпълва с хора, между които и много чужденци. Всички крещели стъписани от ужас, но никой не посмява да скочи в мътните води на реката. И в изневиделица се появяват двамата смелчаци Евтим Милев и Иван Янев. Те вървели по пътя към Китен официално облечени за вечерното джамбуре в ММЦ „Георги Димитров”.След като виждат в бездната лодка с възрастен човек на борда, а в нея и няколко човешки тела, без да му мислят много хвърлят дрехите си и отиват да помагат на лодкаря. Младежите се мятат в мътните води на реката и през изпочупените стъкла на рейса започват да изваждат пътуващите. От общо 48 пътници шансът да оживеят обаче имат само малцина. Жертвите са 37. Те са на възраст от 3 до 75 години, а 14 от тях са деца.  От спасените 12 една жена умира, но тя е била със свръхтегло и сърцето й спира, когато е вече на борда. Един успява да доплува сам до брега. По-късно на мястото на трагедията пристигат леководолазите и военните. Но те се натъкват само на трупове. 

Равносметката е жестока: сред мъчително удавилите се летовници имало и цели семейства. Като легенда сред местните хора започва да се разказва, за отгледано от своите спасители извадено дете, чийто родители са загинали. Оказа се обаче, че оцелели деца няма. Двама от участниците в организираната след това акция по изваждането на хората и автобуса са леководолазът Георги Дърмонаров и служителят на КАТ Атанас Николов. Инструкторът от морския клуб към тогавашното ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната) по време на службата си се е натъквал на много ужасяващи случаи, когато е трябвало да вади удавници, но смята, че по-зловеща гледка от тази край Китен никога не е виждал. „По това време аз обучавах леководолази в Поморие. 

На мен и на още няколко инструктори, които също бяха мои възпитаници, ни разпоредиха да тръгнем към река Караагач. Дойдоха колеги от Мичурин, сега Царево, както и военни от Атия. Никога няма да забравя жестоката картина, която се разкри пред нас, докато вадехме автобуса от реката: изтървахме го няколко пъти и от него изпаднаха 12 трупа. Беше ужас!”, разказа Дърмонаров. „По време на трагедията бях в Приморско, около 20,30 часа дежурният ни съобщи, че има произшествие. След 10 минутки отидохме на моста, автобусът в действителност не се виждаше, водата го закриваше. Три денонощия вадихме трупове. Спомням си, още виждам като насън, че повечето хора бяха обърнати по гръб и вероятно са починали от удара, а не толкова от удавяне. Само десетина души успяха да излязат. 

Те са седели на различни места в автобуса, така че не може да се каже, че някои са били в по-изгодна позиция. Целият рейс беше в тиня и кал. Водата в реката е много мътна и търсенето на телата беше изключително трудно. Две от телата се наложи да ги търсим повече време. Никога няма да забравя майките с вкопчените в тях деца. При нас работеше една жена, която беше следовател. Тя плачеше непрекъснато три дни поред.“, спомня си Николов. В тогавашните медии съобщенията за подобни събития в повечето случаи са тема табу за комунистическата власт. В случая пресата поднася информация за жестоката трагедия, макар и пестеливо. Три дни след случилото се най-подробно злополуката е отразена на последните страници на бургаския ежедневник „Черноморски фронт”и профсъюзния „Труд”, въпреки че никъде не се споменава за броя и имена на жертви, както и факти около събитието. Единствено е съобщено, че има жертви и са спасени 10 човека. В „Народна младеж” също се появява невзрачна дописка за трагичния инцидент със заглавие „Автомобилна катастрофа, има загинали”. Вестник „Отечествен фронт” почти дублира „Народна младеж” със скромно каре с информация „Автомобилна катастрофа, има жертви”, а официозът „Работническо дело” е най-пестелив – нито дума, нито запетая.
На 07.08.1972 г в бр. 32 на седмичника „Поглед”, журналистът Любомир Янков публикува очерка си за лодкаря-спасител „Другото име на героизма”. За проявения героизъм на бай Васил, държавата му дава 500 лв. награда и медал. 

След преживеният шок рибарят се поболява и малко след това почива от рак. Очеркът завършва с „Молим двете момчета, взели участие в спасяването на пострадалите, да съобщят имената и адресите си в редакцията.”  Явно от вестника са искали да ги намерят, за да им направят очерци, но така и не ги откриват.След инцидента е назначена правителствена комисия за разследване причините за катастрофата и оказване помощ на пострадалите. От  направените експертизи се оказва, че моста е лошо проектиран и построен, до самия завой, с неравна повърхност и декоративен парапет.Съоръжението е било твърде слабо.  При ваденето на автобуса дори е имало съмнения, че мостът ще удържи крана. След драматичния инцидент единствената реакция от страна на тогавашната власт е била да постави ограничение за 20-тонни камиони през моста. Тировете, преминаващи до този момент оттам на път за Турция, са били изведени през Звездец. После случаят бързо се забравя от институциите, но не и от хората. Те и до ден днешен помнят покъртителната картина след зверската катастрофа край Китен, в онзи горещ юлски ден на 1972 година.

Източници: www.plovdiv-online.com; www.blitz.bg; www.flagman.bg





Велинград е град в Южна България, в област Пазарджик и е втори по големина в областта след областния град Пазарджик. Градът е административен център на община Велинград. Образуван е през 1948 г. от сливането на селата Лъджене, Каменица и Чепино. Наречен е от тогавашната власт на партизанката Вела Пеева.

Велинградското геотермално находище е най-голямото в Южна България. Сумарният дебит на изворите е 160 л/сек. Минералните извори (80 на брой), мекият климат и прекрасната природа са голямото богатство на града. Велинград е един от най-големите балнеологични курорти в България и е известен като „СПА столицата на Балканите“







„От нищо нещо“, 1979 Анета Сотирова играе полугола Филмът е заснет по действителна история, случила се с един от най-известните ни художници – Иван Стоилов-Бункера. Той често разсмива с този случай приятелските компании, от където я научава колегата му Петър Рашков. Рашков я разказва на писателя Николай Никифоров, който е автор на сценария. От този сценарий се помни една култова реплика – на ревнивия Панчо (Стефан Данаилов), „една биволица почне ли да яде ризи, режи и главата“. От пробните снимки Стефан Данаилов си спомня сцената, в която трябва да удари шамар на бъдещата Венетка. Никоя от актрисите не е предупредена за такъв шамар. След няколко дубъла, в които Ламбо нещо сбутва колежките си, актьор и режисьор си дават таен знак. За да стане всичко истинско Ламбовата левачка изплющява върху бузата на актрисата. Анета Сотирова издържа най-добре и този изпит. Не по-лесен е и изборът на биволицата Венетка. Режисьорът Рударов си има работа с диво добиче, което направо побеснява от насочените към него прожектори. Налага се да сменят три четири биволици. Най-труден е епизодът, в който Венетка трябва да дъвче ризата на журналиста. Понеже биволицата не яде найлон, екипът държи животното три дни гладно. После пъхат кочани царевица в ръкавите на ризата, и я подхвърлят на животното. Анета Сотирова си спомня как съпругът й Борислав Стоянов реагирал като разбрал, че трябва да се появи в кадър гола: „Като прочете сценария, мъжът ми каза: „А, това не, сцената е самоцелна. Нищо не помага на образа“. Родителите му бяха учители и също бяха против. В техния град ще се коментира с години, че снаха им се съблича гола. После свекърва ми казала: „Е, не е чак толкова страшно. Само едната гърда малко и се видя, какво толкова“.„
Всичко е любов“, 1980
Варосват карцера в ТВУ-то заради снимките Най-смешните снимачни моменти на филма са в ТВУ-то, което се намира в с. Славовица. Там освен истински възпитаници на трудово-възпитателно училище играят и млади актьори. Сред тях е и тогавашният студент във ВИТИЗ Огнян Купенов, който през 1990 г. стана известен със сватбата си с детето на демокрацията Лияна Панделиева. При огледа на терена режисьорът много харесва карцера на училището, откъдето по сценарий героят Радо трябва да направи последното си бягство заради бременната Албена. Стените и дори таванът на стаичката са събрали целия фолклор на живота в ТВУ-тата – псувни, цветисти изрази, рисунки. Докато хората от продукцията се върнат със снимачната техника, директорът на училището нарежда карцерът да бъде варосан и боядисан. И екипът намира луксозна малка килийка. Режисьорът Борислав Шаралиев нарежда художникът да я нашари пак, но никой вече не може да върне артистичната автентичност на карцера. Проблемите на „Всичко е любов“ започват още по време на монтажа. Най-върлите му противници са чиновниците от Министерството на просветата. Според тях показаните проблеми в ТВУ и детските педагогически стаи удрят не само по образователната система, но и по целия социалистически строй.
ОЩЕ ОТ СТАРОТО КИНО ТУК>>>

Никола Дафинов, лагерник в Ловеч: Убиваха от бой с тояги, труповете – в клозета, а после на прасетата
Надзирателката Ръжгева идваше да ни бие нощем, Газдов ни караше да носим ледени блокове от р. Осъм.
– Г-н Дафинов, защо ви пратиха в лагера?
– През 1960 г. бях на 18 години и учех в езикова гимназия. Говорех 3 езика – френски, английски и италиански. Държавна сигурност ме подгони, защото съм се срещал с чужденци.
Можете да си представите в онези години колко чужденци от Западна Европа е имало у нас, но това се смяташе за страшно престъпление.
Обявиха ме за идеологически враг и въпреки че бях последна година във Френската гимназия, не можах да я завърша. През декември 1960 г. без съд и присъда ме пратиха в поделение 0789 в Ловеч – това е лагерът.
Взеха ме от вкъщи по етапен ред.
Двама милиционери ме водеха с белезници 5 км пеша от гарата в Ловеч до кариерата. Там заварих около 200 души от лагера в Белене, който е закрит през 1958 г. Изкарах 14 месеца, от които повече от 6 на „кариерата на смъртта“.
– Какви бяха условията, храната?
– Имаше 3 каменни кариери и работата беше убийствена – от 7 до 22,30 часа. Помещенията бяха с нарове на 4 етажа, пълни с грамадни дървеници. Спиш с „кофража“. Бяхме подложени на непрекъснат страхотен тормоз. Особено от тези, които бяха от ДС. През цялото време бой с тояги. От тях ставаха гнойни рани. След толкова години още имам белези по гърба.
Всеки ден ставаха по няколко убийства. Даваха ни помия, разбира се, която и свине не биха яли. Въпреки това много от въдворените молеха за допълнително, тъй като гладът беше ужасен.
Но след като станаха толкова убийства с тояги, защо да говорим каква храна са ни давали. Млади момчета си отиваха през ден. Някои още на втория ден ги пребиваха от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан по няколко дена в една тоалетна. Отначало бяхме 200 души, но броят на лагерниците нарасна на 2000 и повече, а тоалетната си беше същата.  Труповете в чували, завързани с тел, ги складираха в нея.
Една от най-отвратителните гледки, запечатани в паметта ми, е точно тази тоалетна. Тя беше със 7 клекала и труповете по 6, по 7, бяха наредени между тях. По няколко дена чакаха да дойде една молотовка от Белене и да ги откара.
Там отначало ги хвърляха в Дунава, но те започнаха да изплуват и вече ги даваха на прасетата. Заравяха ги на плитко, за да могат прасетата да ги изровят и да няма следи след време. Това е и причината никой да не е получил тялото на роднина, защото щеше да стане ясно от какво са умрели.
Официално причина за смъртта най-често бе „слънчев удар“ дори посред зима
На 200 м от помещенията имаше 6-7 крана с ледена вода, където зимно време можеше евентуално да се измиеш. Нямаше никакви лекарства или медицинска помощ. За дезинфекция уринирахме на ръцете си и по гърбовете, които бяха целите в рани от камъните.
Освен убийствената работа трябваше да изпълняваме и разни прищевки на началствата. Спомням си как веднъж Газдов ни накара да носим грамадни блокове с лед от замръзналата река Осъм, за да си направи „хладилник“. Това ставаше, като в голяма яма се подреждаха блоковете с леда и слама, а между тях се слагаше месо.
Ледът се изрязва с брадви от Осъма на късове по 50-60 кг. Като носихме набегом леда, от притискането тялото направо замръзва. Помещенията не се отопляваха и няма да забравя тази нощ, в която спах с ледена кора по гърдите.
На обекта работехме в кал. На връщане от кариерата сме се хванали под мишница по 4-ма души със скъсани шинели, без цървули – почти боси и зиме, и лете и винаги един кордон с милиционери около нас. От 22 до 23 часа имаше побой: „Ти защо не си изкарал нормата!“ Забоите бяха от по 5 души и много рядко някои успяваха да изкарат нормата.
– А надзирателите?
– Като пристигнах, ме предадоха на Газдов. С влизането в канцеларията му започна нечовешки бой с тояга. Учудваше се: „Как може да си толкова малък и да си такъв мръсник?! Ти си враг!“ Гогов, който беше шеф на лагерите и в Белене, беше невероятен простак и мъчител. Юлия Ръжгева ме е пребивала също. Викаше: „Мръсник!, Враг! Жив няма да излезнеш от тука!“
– Тя е отговаряла за жените?
– Да – в Ловеч имаше 200 жени и тя отговаряше за тях, но вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и
изпитваше зверско садистично удоволствие. Убила е лично поне 40 души.
А имаше и бригадири, избрани от криминалния контингент. Всъщност те бяха подставените убийци на Газдов, Горанов и Гогов. Началниците явно са знаели, че вършат нещо нередно, защото започнаха да вземат мерки да не излезне информация. Например един от най-големите убийци – бригадира Цветков, на чиято съвест лежат сигурно 200-300 убийства, го ликвидираха. Инсценираха, че е откраднал някакво месо от кухнята и го свалиха от длъжността бригадир. От страх да не му отмъстят останалите, той си сложи ръката под вагонетката. Вечерта, в спалното всички бяха настръхнали заради зверствата му. Направо щяха да го изядат. Помня как седи на пода в помещението със смачкана ръка и с измъчен глас ми казва: „Коленце, дай една цигарка, моля ти се.“ И аз му подхвърлих една цигара. На другия ден се хвърли от скалата на забоя и се самоуби.
Трябваше да бъде ликвидиран, защото можеше да разкаже.
Но най-големият убиец беше един сакат циганин от Коньовица – Шахо. Беше толкова жесток, че пребиваше и брат си, който също беше в лагера. Него го освободиха чак накрая. Милиционерите прибраха Шахо, за да не говори. При закриването на лагера през май 1962 г. го пускат с още трима лагеристи. Качват ги на катафалката и ги карат до гарата в Левски. На път за София тримата се хващат и го хвърлят от влака, за да се претрепе, но той оцелял. После го скриха с измислена криминална присъда в Централния затвор и той там е умрял. Ако обаче беше попаднал на бивши лагерници, щяха да го нарежат на парчета.– Вие ли бяхте най-младият на кариерата?
– Отначало да. След мен дойдоха още 7-8 момчета. Имаше един Емил Първанов, който живее във Виена от много отдавна. Беше пиколо в хотел „България“ и беше на моите години. След това дойде един, който го убиха на втория ден и не помня името му. После едно момче с прякор Бриджитката – също на моята възраст. По-късно докараха и няколко ученици от Варна и Бургас. Имаше един, Петела му викаха, от много аристократична варненска фамилия, но и него го ликвидираха на първия месец. Убиваха наред и възрастта нямаше значение. От младите оцеляхме само 3 – 4-ма души
Другите ги убиха. Най-важното е писмото, с което те докарват. От него зависеше, като те вкарат в мелницата, дали ще оживееш.
– Вие как оцеляхте?
– На шестия месец започнаха да прииждат хора от цяла България, дотогава бяхме 300-400 души. И бройката се увеличи на над 1000. В един момент започнаха по-младите да ни изкарват да работим на обекти в Ловеч. Строяхме градския съвет, стадиона, тухлена фабрика. Там също беше много опасно, защото имаше допир с цивилни и можеш да издадеш какво става в лагера. Между лагеристите имаше шпиони и се пазехме и от тях, но най-страшното беше, ако споделиш за режима в лагера с цивилен. Тогава още вечерта на проверката си ликвидиран. Все пак може би благодарение на този режим се куртулисах малко.
– Защо лагерът се е наричал трудововъзпитателно общежитие?
– На кариерата нормата бе 75 вагонетки камък. Пет души на забой трябва да я изпълним. Всъщност те повече от 30 вагонетки не можеха да натоварят. Това са към 30 кубика. Отначало като най-млад аз бях вагонджия. Като се натовари вагонетката, трябва да се закара 500 м по наклона на една рампа и да се разтовари там, защото сутрин към 11 ч. се товареше 30-вагонен влак.– Как се стигна до закриването на лагера?
– Малко хора знаят, че заслугата за това е на един от лагеристите. През 1961 г. докараха едно момче – Трайчо Сръбчето от Благоевград. Той се скри под един камион от тези, които ги товарехме, освен влака. Камионът спира преди покрития мост в Ловеч – „Понте Векио“, както го наричахме, той се мушнал под него и така успява да избяга. Рискът беше много голям, защото всеки беглец го връщаха и след 2 минути го няма
А той успява да стигне в София и там разбил два магазина нарочно, за да го задържат. Казва на милиционерите: „Нищо не съм откраднал, но искам да ви разкажа за едно място.“ В ареста чупи една лъжица и я гълта. Закарват го в МВР болница. Тогава при него идват големците и генералите, противници на Мирчо Спасов – 3 – 4-ма души, между които и Борис Велчев от политбюро. И започва да разказва за целия режим и мизерия в лагера, че ако го върнат там, ще го убият. Въпреки това го подкарват обратно. В Плевенското етапно чупи и гълта втора лъжица. Влиза и там в болница и успява отново да даде някаква гласност за лагера. Накрая го връщат в лагера, но не пада и косъм от главата му. Може би два месеца по-късно, през октомври и ноември 1961 г., под давлението на Борис Велчев пристигна ревизията от ЦК. Един по един ни разпитваха близо месец. Бяхме жалка гледка, защото повече от половината бяхме с гноясали рани с червеи по гърбовете. Благодарение на този случай премахнаха и тоягите, и убийствените норми. Побоят спря, но още тогава ги скриха и Газдов, и Гогов, и Горанов. Назначиха началника на Белене – някакъв Александров ли, Николаев ли беше. След тази комисия направиха и имитация на лечебница с фелдшер от Варна, чиято работа всъщност беше да пише смъртните актове.
– Кога ви освободиха?
– През януари 1962 г. Беше ужасен студ, а проверката траеше по 3 часа. Извикаха: „Никола Дафинов пред строя!“ Бях ужасен, помислих си: „Тези накрая ли са решили да ме ликвидират?“ А те ми наредиха да се преоблека с цивилни дрехи и ме пуснаха. След това бях изселен в село Врани кон, Шуменско, за 6 години. После ме изселиха „завинаги“ в село Светлен, Търговищко.
– Срещнахте ли някои от мъчителите след 1989 г.?
– Да – бригадира Благой Гайтанджиев-Благо Магарето. Той беше от Пловдив, виждахме се няколко пъти. След 10 ноември ми се обаждаше, явно се беше уплашил, че истината излиза на бял свят, и казваше: „Коле, ела да те видя, нали знаеш, с пръст не съм те пипал.“ Казвам му: „Не те ли е срам!“
Бях при Лилко Йоцев през 1992 г. и уж ще се води някакво дело. Той ми казва: „Сега в кабинета ми ще дойде един човек да видиме дали ще го познаеш.“ И доведоха някакво 19-годишно момиче. „Познаваш ли я?“ А то – дъщерята на Ръжгева, която приличала много на нея и на същите години, на които майка , когато беше в лагера. После доведоха и самата Ръжгева. Хвърлих се: „Помниш ли, мръснице, какво ни правеше, сега ще ти прегриза гърлото!“ Лилко Йоцев стои и не се намеси, а тя отговаря: „Не е вярно, аз не те познавам.“ Правеше се на луда и на процеса. Мирчо Спасов, инициаторът, умря преди 23 години. Газдов, Гогов, Горанов също вече не са живи. Убийците умряха ненаказани. Покриха ги, имената им смениха даже. Уж имаше процес, но видите ли, не се намерили съдебни заседатели – полковници и генерали, тъй като подсъдмите били майори. Когато влязохме с Кольо Босия в Координационния съвет на СДС, мръсотията продължи. Баталов, председателят на Съюза на репресираните, беше от ДС и дори не го криеше.
Доволен съм, че все пак успях да оглася истината Още през 1990 г. излязоха пространни интервюта с мен в „Шпигел“ и „Либерасион“ Участвах и в документалните филми – на Би Би Си и „Престъпленията на другарите“ на Ана Петкова, които се гледаха по целия свят. Пак по това време благодарение на Цветан Тодоров и Виктор Пасков успяхме да издадем във Франция и „В името на народа“ – книга за българските лагери по времето на комунизма.
– От закриването на лагера изминаха 50 г. Какво мислите сега?
– Надявам се, докато съм жив, наследниците на палачите да поискат прошка. Крайно време е да поискат извинение от народа. Лошото е, че през тези години никой не чу и не разбра за какво става дума, а това е истинското лице на комунизма. Нека да не се правят на ударени, със заповед на Тодор Живков се открива този лагер и имам документи, с които да го докажа. Именно той направи шеф на режима и най-големия изрод – Мирчо Спасов.
Днес, когато социалистите сядат на европейски столове, искам да им кажа: „Разкажете кои сте и как без съд и присъда убиваха стотици с тояги.“
 Едно интервю на Иван Бутовски

















(oт ляво на дясно): акад. Ангел Балевски, майор Георги Иванов,
неизвестен генерал от ВВС, ген. Добри Джуров,
ст. лейт. Александър Александров и ген. Кирил Косев
Пълководецът върнал Жельо Желев на работа в София, а после президентът го разжалвал на редник

В двора на Школата за запасни офицери в Плевен щъкат насам натам офицери с две контри на бузите и зачервени от служебна превъзбуда. Командири от цялата страна с по три тежки звезди на раменете  тихичко коментират: за какво ни викат? Никой няма отговор на този страховит въпрос. Всеки върти лентата назад и се мъчи да си спомни къде и за какво е стъпил на криво. Коментират, а очите им все в портала. А там плавно влиза черна волга с червени номера. Леко изхриптяват спирачки, петдесет чифта очи се впиват в първата седалка. Вратата се отваря, подават се първо огнени лампази, проблясват сърмени пагони с три звезди. Другари, офицери!

Униформените другари замръзват,

защото пред тях е заместник - министърът на отбраната генерал –полковник Кирил Косев.
Горе-долу такава е била картината, която описва отдавна пенсионирания полковник Върбан Атанасов:
”Тогава бях все още напет майор и два дни преди срещата ме натовариха с отговорна задача – да подготвя залата, в която ще се състои срещата на генерал Косев с отговорни офицери от страната. Дадоха ми десетина школници и се започна търкане и миене. Всичко лъщеше, само дето не рендосахме наново дюшемето, припомня си пенсионерът. Какво им е говорил генералът, само те си знаят, но след това той провел с всеки среща на четири очи. От стаята му излизаха позачервени полковници и объркваха накъде да вървят.”

Първи при него влиза

генерал-майор Динчо Дупенов – партизанин, участник във войната, способен военачалник...и вуйчо на Иван Гарелов. Генерале, честито, казал му Косев, вие вече не сте Дупенов, а Велев! Така се говореше в Школата, уточнява нашият източник. А и още на първото партийно събрание накратко ни запознаха с височайшата визита на зам.-министъра: имало е нарочна заповед на Добри Джуров, естествено съгласувана със Секретариата на ЦК на БКП и лично с Тодор Живков, да се сменят офицерски фамилии, които предизвикват двусмислици и насмешка. С тази задача бил натоварен най-престижният от ръководството на министерството – генерал-полковник Кирил Косев, легендарен командир на Горнооряховския партизански отряд, командващ Трета армия, а сега и заместник по бойната подготовка на Добри Джуров. Решено било преименуването да започне от висшия състав – командири на дивизии, на полкове и поделения. Те пък от своя страна ще продължат покръстването на места.
Затова били събрани по спешност в школата, а генерал Косев

трябвало лично да говори с всеки.

 Влиза един и рапортува: Другарю генерал, полковник Келешев се явява по ваша заповед! Косев го поглежда и пита: какво е бащиното ти име? Христов, другарю генерал! От днес сте вече полковник Христов! И така  при него влизат полковници с фамилии Куртаков, Бърборков, Чутурков, Юрганчев, Колипатков, Катъров, Сланинков...А излизат Иванов, Георгиев, Асенов, Петров, Христов... Сигурно, като се прибрали по частите, е имало конфузии, ама с времето се свиква...Пък и те трябвало на място да проведат униформеният възродителен процес с младшите офицери и старшини. Тази история се разиграва в началото на 1969 г.
Преименуването на офицерите е било само една нежна увертюра към следващата възродителна кампания в армията. През юли 1970 година Секретариата на ЦК на БКП взема решение за националното осъзнаване и патриотичното възпитание на българите с мохамедански имена.

Кампанията започва в началото на 1971-а

 и трае до края на 1972 г. Целта е „да се вземат всички мерки в непродължителен период от всички офицери, сержанти и волнонаемни служители, които произхождат от семейства с мохамеданска вяра, да приемат български имена. При уволнението всеки войник трябва да напусне казармата с българско име.” Толкова. Кампанията приключва успешно, според докладните записки, но взема 11 жертви. Как и при какви обстоятелства, а най-вероятно са самоубийства, може само да се гадае, защото всички документи са унищожени.
Преименуването в армията пряко са ръководи от Главно политическо управление, чийто началник вече е... генерал-полковник Кирил Косев. Той не е от лесните и често си е отпускал езика да критикува. Според негови признания са го пратили в девета глуха – политическото управление, защото така го лишават от пряка власт в армията. Като командващ армия мога да вдигна на крак 3 дивизии, а като шеф на ГПУ – нито един войник, признава Косев. Заради критики лично Тодор Живков го е викал три пъти на разговор, който е приключвал с обобщението: Косев, прекаляваш!

Чашата преляла напълно

през 1984 г. и Добри Джуров го уволнява: „За 30 минути да напуснеш министерството, иначе ще те арестувам”, отсякъл мустакатият министър. Тегобите на Кирил Косев не свършват. През  1992 година президентът Жельо Желев го разжалва на редник за „деяния, граничещи с престъпления”. „С Желев се запознах в дома на неговия тъст бай Иван Маринов – най-големия комунист в Бургаски окръг. Той е от с. Грозден, Сунгурларско. За неговата дъщеря Маринка бе женен Желю Желев. Всички я знаят като Мария, но в кръщелното е записана Маринка. В началото на 70-те години ходатайствах чрез акад. Тодор Павлов до Тодор Живков да назначат Желев в Комитета за култура при Людмила Живкова.”, разказва в късните си мемоари Кирил Косев.
Така е – животът е пъстър с парадокси.

Стефан СЕВЕРИН
Вестник „Златна възраст”


Тази година се навършиха 90 години от рождението на именития военен

Има българи, които и след смъртта си се помнят и уважават, заради оставената светла диря в своя съзидателен живот. Един от тези личности на страната ни е генерал лейтенант Митьо Кисьов. Съдбата ме срещна с него преди 26 години, месеци след така наречените промени у нас. Бях помолен да се включа в предизборната кампания на генерала, издигнат за кандидат за народен представител за Велико народно събрание.
    Спомням си, че лятото на 1990 г. се позвъни у дома и пред мен застанаха в генералската си униформа г-н Кисьов и Никола Българенски (дългогодишен директор на Дирекция „Язовири и каскади”), който каза, че ще бъде негов застъпник в предизборната борба.

Виждах военоначалника за първи път,

 но от майка си бях чувал за именития военен. Запознахме се, и още тогава пристъпихме към действие, за да може за краткото време, с  което разполагахме,  да се популяризира и покаже на хората кой е ген. Кисьов. Знаех, че е от най-титулованите ръководители в БНА, че е работохолик, честен и доблестен човек, но исках още да науча от неговата биография. Така се роди идеята да започна представянето му с едно интервю, което показваше личността на кандидата за депутат.
За тези, които нищо не знаят много за генерала ще кажа, че е роден през 1926 г. в с.Маноя, Дряновско. Завършва ВНВУ „Васил Лаевски” в старопрестолната столица. Усъвършенства своите знания във Военно-техническата академия в София, а после и висши командно-инженерни курсове в академия „Куйбишев” в Москва, както и Военно-транспортната академия в Ленинград.

Той извървява всички степени на военната йерархия –

от командир на взвод до бригаден командир. С указ ген. Кисьов е назначен за началник-щаб на Главното управление на строителни войски, а през 1974 г. за началник на войските на Министерството на транспорта, където се пенсионира през 1992 г.
Под негово ръководство строителните войски участват в изграждането на автомагистралите „Хемус” и „Тракия”, десетилетия преди днешния премиер Бойко Борисов да реже лентички по продълженията им. И сигурно километрите пътища, дело на генерала са повече от тези, които са построени днес. Кисьов участва в обновяването на железопътните линии и гари на Пловдив, Стара Загора, Карнобат, Горна Оряховица, Русе и други. Той има голям принос и в изграждането на много обекти и в Дряновската община. По негова инициатива в района на Дряновския манастир се построи почивната база за служителите от транспортни войски.

Удостоен бе със званието „Герой на социалистическия труд”,

 получи ордените „Георги Димитров” и „Червено знаме на труда”. Бе председател на професионалния футболен клуб „Локомотив” – София, като има своя принос за развитие на спортното майсторство у нас. През целият си съзидателен живот генерал Митьо Кисьов работи за българския суверенитет и държавност, като и след пенсионирането си остана активен общественик. Той напусна този свят на 16 октомври 2011 г., но делата му ще живеят в полза на следващите поколения.
 Любомир ДИМИТРОВ, Дряново    Наборе.бг

Руси Гочев в борба за топката с легендата на Уелс
Йън Ръш по време на двубоя през 1983 г. в София
На 22 август България приема Уелс на стадиона в квартал "Лазур" в Бургас в приятелски мач. Със състава на "драконите" сме играли досега четири европейски квалификации и един приятелски мач миналата година. В рубриката "Архивите са живи" ще се върнем  години назад, когато са квалификационните двубои за Евро'84. Ще припомним  интересните обстоятелства около двата мача с уелсците в Рексъм и София през 1983 г. Както и за драматичната развръзка и сметки в последния мач в групата ни между Югославия и България в Сплит, които изхвърлиха тима на Джон Тошак извън европейските финали във Франция. Като капак тогава следва гневната реакция на треньора на "драконите" след срещата между нас и западната ни съседка...

Квалификациите за европейското първенство във Франция през 1984 г. започваме с нов треньор. На мястото на Атанас Пържелов, начело на националния тим идва Иван Вуцов. Първият ни съперник е Норвегия. Мачът е в София през есента на 1982-а. За двубоя със северната страна излизаме без капитана Георги Димитров, който получава контузия на мача за КЕШ  ЦСКА - Спортинг (2:2). По ирония на съдбата националите подценяват норвежците и губят важна точка в София като двубоят също завършва 2:2, след като гостите водят с 2:1. Във втория ни мач, на който сме домакини на Югославия, губим с 0:1.

През април 1983 година гостуваме в Рексъм на коравия тим на Уелс, воден от футболната им легенда Джон Тошак. Преди мача националите са за два дни на лагер- сбор на базата на ЦСКА в хотел "Червено знаме". Божидар Искренов-Гибона, който е известен и със среднощните си финтове, в деня преди отпътуването за Острова към 23 часа е хванат от Вуцов да пуши от любимия си син "Ротманс". След като наставникът си ляга, Гиби прескача през балкона и се пуска на обичайния нощен рейд по баровете в центъра на София. Прибира се в 4 часа сутринта.

След лют скандал за малко да не бъде качен на самолета, но му се разминава. Но забежките на Искренов са дреболия в сравнение с това, което има да се случва в малкото градче Рексъм. В деня преди мача националите са пуснати да се разхождат по централната търговска улица. В един супермаркет, обзаведен по тогавашната последна мода със скрити камери, влиза футболистът на Спартак(Вн) и наш национал Иван Петров. И без да му мисли много си приватизира чифт дънки. На вратата обаче освен камерите има и писукащо устройство, което вдига цялата улица на крака. Идва полиция и арестува нарушителя. Благодарение на нашата делегация и на Иван Славков-Батето, който тогава пътува с играчите, както и на уелската футболна федерация, нападателят на Спартак (Вн) е освободен.

Разбира се, след като е престоял в следствието. Атмосферата часове преди мача става тягостна. Вуцов вади Петров от групата. Впоследствие футболистът, който е и член на Партията, е изключен от БКП и от редовете на БФС. След като работи една година и половина като докер на варненското пристанище е реабилитиран отново за футбола. Впоследствие след като отново играе за Спартак (Вн) заминава и за Кипър.
Но да се върнем към мача в Рексъм. Нашите излизат потиснати и от заглавията на сутрешните вестници, в които пише за неприятната случка. Срещата завършва 1:0 за "драконите" след попадение на Чарлз, който сменя звездата Йън Ръш. След този мач никой не вижда никакъв шанс за класиране на тима ни на Евро'84.

Далечна надежда дават двата равни хикса между Югославия и Уелс, които завършват 1:1 и 4:4. В двубоя, в който двата тима си отбелязват осем гола, попадения за "плавите" бележат Златко Кранчар, който ще стане треньор на Хърватия, както и Миодраг Йешич, впоследствие наставник на нашите Славия и ЦСКА. Резултатният двубой се играе в Подгорица, която тогава се казва Титоград. Междувременно нашите поднасят приятна изненада като печелят в Осло срещу Норвегия с 2:1 с голове на Стойчо Младенов и Наско Сираков. При това обръщат мача, след като още в 5-ата минута домакините повеждат чрез Харейде.

В предпоследния ни домакински мач в София играем срещу Уелс. Теренът на стадион "Васил Левски" е разкалян. Заради студа са дошли малко зрители. Мачът не върви добре. Вратарят на гостите Невил Саутол се намесва отлично. Йън Ръш създава опасности за младия тогава Борислав Михайлов. След почивката играчът на Ботев (Вр) Цветан Данов е сменен от Руси Гочев. На бургазлията, който играе за Левски, му трябват само осем минути, за да се превърне в герой на мача. В 53-ата минута Руси прави рейд по дясното крило и стреля топката ниско по земята по диагонала. Заради ускорението Саутол не може да  я улови. Кълбото се удря в дясната му греда и влиза в мрежата. До края на срещата, ръководена от Дитер Паули, нашите удържат победата.

Така преди последния квалификационен мач на 21 декември 1983 година на стадион "Полюд" в Сплит между Югославия и България се получава невероятна математическа
каша в групата. Уелс също има голям шанс да отиде на европейско първенство. Ето как стоят нещата. При реми на първенството във Франция отива Уелс. При победа за "плавите" те отиват на еврофиналите. За нас нещата изглеждат по-сложни. За да сме напълно спокойни, се нуждаем от победа с два гола аванс. При 1:0 в наша полза, с по-добър голов актив се класира Уелс. При 2:1 за България става ужасно сложно. Тогава ние и уелсците ставаме с равни точки, еднаква голова разлика и разменени победи с по 1:0. В такъв случай или се тегли жребий, или се играе допълнителен мач. При 3:2 за България се класираме без проблем.

Мачът започва отлично за нас. След пас на Стойчо Младенов, направилият в Сплит един от най-великите си мачове Божидар Искренов открива - 0:1. След това се стига до два гола на нападателя на Пари Сен Жермен Сафет Сушич. Впоследствие Георги Димитров-Джеки връща равенството - 2:2. Мачът върви като трилър с положения и от двете страни като и двата отбора гонят с всички сили победата. Двамата треньори Тодор Веселинович на домакините и Иван Вуцов на българите не седят на местата си и постоянно сноват край тъчлининята.

В последната минута е върхът на инфарктната драма - Ради Здравков излиза с още двама свои съотборници сам срещу стража Симович. Вместо да подаде на някой от своите партньори, които на практика са на празна врата, халфът стреля точно в намиращия се срещу него югославски вратар. В ответната атака Раданович с глава прави скъпоценното за "плавите" 3:2. След срещата  треньорът на Уелс Джон Тошак ни обвинява в уговорка и изрича култовата фраза: "Какво ли друго можем да очакваме, когато два балкански отбора се срещнат на една балканска поляна?!"...

Ние се разминаваме за съвсем малко с първо участие на европейско първенство, югославяните отиват, но претърпяват крах, а медиите в Уелс още година ръсят огън и жупел по адрес на двете балкански страни.
Източник: архив в. Топспорт ОЩЕ РЕТРО СПОРТ >>>>

Историята на АЕЦ “Козлодуй” започва още през 1961 г., когато от наша страна започва проучването и проектирането на първата атомна елктроцентрала в цяла Югоизточна Европа.На 19 август 1965 г. Политбюро на ЦК на БКП взима решение за искане помощ от СССР за проектиране и строителство на атомна електроцентрала.На 15 юли 1966 г. се подписва спогодбата за сътрудничество между НРБ и СССР за изграждането на атомна електроцентрала. Площадката на строежа е избрана до р. Дунав, в близост до тогавашното село Козлодуй. Проектът е съвместен българо-съветски, но основна част от оборудването и съоръженията са доставени от Съветския съюз и ГДР, ЧССР, УНР.На 14 октомври 1969 г. е направена първата копка. През следващата година започват широкомащабни строителни дейности по изграждането на съоръжението. В неговото изграждане участват над сто хиляди строители и монтажници. На площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се оказват революционни в световната практика при строителството на атомни електроцентрали.На 6 април 1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ “Козлодуй”, в който се помещават реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. След две години усърдна работа по изграждането му, от Съветския съюз е докаран и по-късно поставен и първият реактор.На 11 юни 1974 г. е заредена първата касета в активната зона на реактора. Първата верижна реакция е осъществена на 30 юни същата година. На 24 юли 1974 г. България става първата страна в Югоизточна Европа и 11-та в света, в която е изградена атомна електроцентрала, след като първият генератор на АЕЦ „Козлодуй” е включен в паралел с националната енергийна система.На 4 септември 1974 г. първият партиен и държавен ръководител Тодор Живков открива централата.На 25 октомври 1974 г. централата за първи път заработва на пълна мощност от 440 MW.Изграждането и въвеждането в експлоатация на ядрените мощности на българската атомна електроцентрала се осъществява на три етапа. Първият етап е от 1970 до 1975 г. През този период се пускат първи (1974 г.) и втори (1975 г.) блок. Така още с отварянето на първия блок е обявено официалното откриване на АЕЦ “Козлодуй”. Двата блока са оборудвани с водо-водни реактори ВВЕР-440, модел В-230.Вторият етап обхваща 1973-1982 г. Тогава успоредно с безпогрешната работа на първи и втори блок започва планирането, изграждането и се осъществява пускането на 3 и 4 блок.През 1980 г. се открива третият, а две години по-късно и четвъртият блок на централата. Двата са обзаведени с водо-водни реактории ВВЕР-440, но от един по-усъвършенстван модел В-230 с трикратна резервираност на системите за безопасност.Последният етап е от 1980 г. и приключва през 1991 г. Тогава се изграждат и пускат в експлоатация 5 и 6 блок на централата. Те са оборудвани с най-модерните за времето си реактори ВВЕР-1000, модел В-320 с херметична защитна обвивка, както и трикратна резервираност на системите за безопасност.С 6-те реактора България става член на клуба на атомните държави, притежаващи високотехнологичен процес за генериране на електрическа енергия.По време на т.нар. зрял социализъм у нас, цената на тока поскъпва през няколко петилетки, както следва: От 1970 до 1979 г. цената на тока е била закована на 0,022 лв. за киловатчас дневна и 0,010 лв. – нощна. Тарифата остава непроменена цели 9 години. С 1 ст. се вдига дневната през 1980 г. и така си остава 5 г., а нощната се вдига плавно, за да достигне 0,015 лв./кВтч/ към 1988 год. Към 1988 г. дневната тарифа е вече 0,025 лв./кВтч/.Трябва да се отбележи, че цената на тока тогава се дотира от държавата (за част от населените места по пограничните райони ел.енергията е безплатна), няма допълнителни ставки като такса пренос, зелена енергия, ДДС и др., а поради изключително енергоемката ни икономика и износа на ток, края на 80-те са белязани и от режим на тока.



Западни марки дънки, както у нас се наричат джинсите, можеха да се купят само от "Кореком" или на черно.
Дълго време в магазините продаваха  български дънки от дочен плат. После софийският завод "Рила" пусна на пазара своя марка, която бе далеч от западните оригинали, но бързо бе разграбена. По-късно луковитска шивашка фабрика проби със своята марка "Панака". Така се е наричала в древността река Златна Панега, която тече през Луковит.
Чак към края на 80-те години в магазините се появиха по-прилични модели, които обаче изобщо не достигаха до всички мераклии. Това доведе до бурното процъфтяване на търговията на черно, благодарение на която повечето младежи се снабдяваха с мечтаните панталони.КОРЕКОМСКИТЕ ДЪНКИ В 2 СНИМКИ >>>

В годините на социализма ученическите униформи бяха задължителни. Бяла риза и черен панталон за момчетата и съответно бяла блуза и черна пола за момичетата. Плюс шапка с козирка за младежите и барета за девойките, както и синя връзка за чаварчетата, червена - за пионерчетата, и значка на ДКМС за комсомолците.
За неспазването на униформите се следеше строго и се налагаха сериозни наказания.
Специални изисквания имаше към прическите - високо подстригване за момчетата и прибрани коси за девойките. За груби провинения учителите налагаха наказание - прическа нула номер.
Къси поли за момичетата бе нещо недопустимо. Червилото, лакираните нокти и гримът бяха посрещани с вой и привикване при директора. Едва в края на 80-те години, и то главно в столицата, режимът почна да се пропуква. Тогава в гимназиите и техникумите плахо се появиха пъстри цветове, по-дълги коси и по-къси поли.

"Животът е смешен и затова си заслужава да се живее." - Братя Мормареви
 Един сериал на цяло поколение...


Годината е 1986-а. След тригодишен снимачен период и много перипетии  по Българската национална телевизия тръгва сериалът „Васко да Гама от село Рупча“. На режисьора Димитър Петров отдавна му се носи славата на голям майстор в работата с деца-непрофесионални актьори. Началото се поставя с филма му „Капитанът”, после следват емблематични за българското детско кино творби като „Таралежите се раждат без бодли”, „С деца на море”, „Куче в чекмедже”. В тях най-често той си партнира с писателския дует братя Мормареви. Зад този творчески псевдоним стоят Мориц Йомтов и Марко Стойчев, които животът събира в далечната 1953 г. в Българското радио. Те работят  в редакция „Предавания за чужбина”, където Мориц вече е стар вълк, а Марко едва започва първата си платена работа. Първоначално  двамата  не смятали да пишат за деца. „Нас винаги са ни интересували съвременните проблеми и като хумористи сме търсили смешните явления в живота. Докато един ден открихме, че детската гледна точка е изключително удобна”, спомнят си по-късно те. Удобна е възможността, макар и иносказателно през детската тематика, да се кажат някои нелицеприятни истини за мрачните страни на лустросания от пропагандата социалистически начин на живот. Например – поощряваното натегачество още от училищната скамейка под формата на примерно поведение, партийните връзки на родителите, привилегии, които те изпращат в елитна езикова гимназия.Всичко това в бъдеще очаква героите от сериала – Васко, Женя, Фори и техните съученици от 7-ми „Б” на варненско училище. Но преди това тримата ги чака едно незабравимо лято на морския бряг – пълно с лудории, бомбастични басове, неуморно съперничество, свързано с неволите на израстването и с първите любовни трепети. Васко е палаво, будно момче, чийто баща е моряк (даже боцман), а майка му е бременна с трето дете. Той е умен и доста хитър. Скита насам-натам из варненските улици с приятеля си Женя и все се състезава с Фори за сърцето на Тинчето. Женя пък е пълничък и е син на диригент. Бащата е голямо нещастие за момчето, защото често налага мудния си син с палката. Освен да похапва, Женя обича да се разхожда с Васко и да събира кураж от него за съвместните им щуротии.  Историята се върти около продънена лодка, която Васко и Женя откриват и решават да ремонтират. За целта им трябват пари, а само съперникът на Васко – Фори, може да им ги осигури. Примирието между момчетата трае точно толкова, колкото да пуснат лодката в морето, която злощастно потъва, пропуснала вода през десетки пробойни... След това враждата помежду им отново се разгаря.За да се заплете историята докрай, Женя решава да бяга. И за да не е сам в своя протест срещу властния си баща-диригент, той предлага на Васко заедно да отплават тайно. На кораба „Елена” работят бащата на единия и братът на другия. В решителния миг обаче страхът у Женята надделява и Васко, с куфар и с китарата на своя приятел в ръце, се промъква сам на кораба. И наистина отплава! Приключението на момчето ще завърши благополучно, макар и не по начина, по който го е мислил. После… лятото свършва, идва есента. Васко, Женя и Фори отново са на училище и летните преживявания остават в спомените.

Сериалът е и първата голяма роля на Иван Ласкин, който по онова време учи в столичната Седма гимназия. Заради снимките две години и половина почти не влиза в клас, предизвиквайки завистта на съучениците си. Той е единственият от многото деца, играли в сериала, който не само продължава кариерата си в киното и театъра, но и се налага като един от най-търсените днес актьори, макар и да е известен с чепатия си характер. В ролята на комбинативния Фори пък се превъплъщава Георги Марков, който по-късно завършва операторско майсторство в НАТФИЗ и сега е търсен режисьор на музикални клипове, оператор и фотограф.



Учебният парк на Девета танкова бригада на АУЦ Сливница

Златни пясъци

Несебър

Созопол

Китен

Несебър


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив