Краят на политическата кариера за много от някогашните лидери означава и край на медийните им изяви. А след като вече не са в светлината на прожектора, почти нищо не се знае и за живота им. Един от тях е социалистът Жан Виденов.след края на политическата си кариера бившият премиер мизерства, пише столичен седмичник, като се позовава на съседите му.
Семейство Виденови живее в скромна панелка, кара коли, произведени в началото на века и има финансови проблеми, дори с плащането на парното. Според комшиите му, Жан Виденов никога не е бил забелязван да слиза от луксозна кола, живее като всички в квартала и вечер пече пържоли на балкона си.
Бившият премиер отказва да дава интервюта, работи като преподавател в местен ВУЗ и е приеман много  добре от студентите си. Негови фенове били и просяците в Пловдив, които изучили маршрута му на придвижване и го причаквали, защото винаги им давал пари, но никога повече от 2 лева.
Източник:http://pik.bg/

Ако си бил от патриархално село и си негоден за военна служба, трудно е можело да се ожениш

Като „Ковачница на мъже“ се славела казармата по времето на социализма. „Неслужил мъж, не е никакъв мъж“, „Неотбило военна служба момче е втора ръка мъж“, „Мъж, който не е ходил войник, нищо не знае“, казвали навремето.

„Тези схващания ясно показват, че казармата освен като значима социализираща институция може да се разглежда и като посветителен ритуал, бележещ порастването на момчето и приемането му в средите на възрастните мъже. Анализирайки целия казармен преход, откриваме няколко етапа, които не само имат силата на обичай, но и са натоварени с определена символика и етнокултурна ангажираност в българската традиция. Това са задължителната по закон военномедицинска комисия, след която следва продължителен цикъл от обичаи, свързани с войнишкото изпращане. Новобранската вечер е кулминационен момент, следва военната клетва и накрая уволнението“, обяснява етнологът от Регионалния исторически музей във Велико Търново Илия Вълев.

Уредникът преди дни защити докторска титла по eтнология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Той е извършил мащабно научно изследване по темата на дисертационния труд „Етнокултурна характеристика на казармата от 1944 до 1989 г.“ с научен ръководител проф. Мария Иванова.

„Погледната в исторически план, военната повинност у нас се оформя със създаването на Българската земска войска през 1878 г. и с кратко прекъсване след Първата световна война тя е в сила до началото на 2008 г. Така малко повече от век всяко годно за тази повинност момче при навършването на определена възраст е зачислявано в редовете на българската войска. Генерация след генерация – дядовци, бащи, синове, внуци преминават през казармата. Постепенно този съществен, неизбежен и нерядко опасен период от живота на младия мъж сериозно започва да променя личния, семейния и обществения светоглед, като едновременно с това бързо се утвърждава като традиция, задаваща морални норми и създаваща нови ритуали. Днес казармата е отменена, но тя е оставила траен белег в паметта ни и до сега вълнува много поколения българи“, разкрива Илия Вълев.

Изследователят е направил близо 100 интервюта с мъже, майки и съпруги, които са разказали спомени за казармата през социализма. „Изследвания за армията ни в етноложки аспект почти няма. Това ме стимулира да проуча именно наборната казарма“, обясни Илия Вълев.

В дисертационния си труд етнологът разглежда представата на българина за казармата в социален аспект, по полова принадлежност, по възраст, както и в абстрактно-митологичен план. Илия Вълев разказва, че по закон през военномедицинска комисия е било задължено да премине всяко момче, преди да бъде извикано да отбие редовна военна служба. На тях се е решавала годността за тази повинност, което правело комисиите първото и най-важно изпитание за преодоляване от младежа. „Така при становище „Негоден за военна служба“ младежът няма да служи, а това означава, че в обществената представа той ще бъде причислен към по-ниска категория хора“, припомня Илия Вълев. Той уточнява, че за по-малките населени места, където патриархалните традиции са били много силни, негодността за военна служба е поставяла големи бариери за бъдещ и нормален брачен живот на момчето.

„Навремето цялото село се е събирало, за да изпрати своите момчета в казармата. Почти всички, с които съм разговарял, си спомнят вълнението от неизвестното в миговете, преди да прекрачат прага на поделението“, сподели пред „Труд“ Вълев.

Изследователят разкрива, че друг много важен ритуал е била клетвата. Тя е била един от най-тържествените и дълбоко символични моменти от цялата военна служба. „След полагането на военната клетва доскорошните момчета вече стават мъже с големи отговорности. Въпреки че обществото е отредило процесът по израстване на младежа да приключва едва с отбиването на целия период на военната служба, то именно клетвата е моментът, с който реално се санкционира актът на възмъжаването. С изричането на думите „Заклех се!“ младият боец не само потвърждава своята зрялост, но и сам обрича себе си в служба на обществото и става подвластен на официалните норми и правила. Той доброволно и съзнателно приема задължението да бъде честен, храбър, дисциплиниран и бдителен гражданин и воин, който безпрекословно изпълнява законите на страната. Именно в това се крие разковничето на сакралния акт по полагането на военната клетва. Погазването й не само че следва да бъде сериозно наказано, но се е смятало, че ще доведе и до обезличаване на собствената чест и достойнство“, коментира Вълев.

Той е открил и интересни факти от всекидневието в армейските бази. Всичко в поделението е било строго регламентирано и унифицирано по устави, наставления, правилници и разпореждания. „Това стандартизиране обаче е целяло постигане и поддържане на строг вътрешен ред, както и съблюдаване на желязна дисциплина от всяко лице под пагон. На практика военната дисциплина и редът са тези, които сплотяват воинския колектив, утвърждават неговото единство и издигат ефективността на специфичната армейска трудова дейност“, убеден е Илия Вълев.

Етнологът установил при етнографските си изследвания, че в паметта си мъжете, отбили военна служба, пазят много повече спомени от неформалните си взаимоотношения с останалите наборни и кадрови военнослужещи, отколкото от професионалните и служебните си задължения и дейности. Такива са например „бойното другарство“ или приятелството, войнишкият жаргон и фолклор, неформалните съревнования между войниците, приятелските шеги и закачки и др.

„Влизайки в казармата, младежите ги е посрещала голяма табела с надпис: „Добре дошли, новобранци!“ На гърба на тази табела обаче било изписано още нещо: „Дупе да ви е яко!“ Това обяснява и защо младежите са влизали в казармата с известно безпокойство, тъй като у тях обикновено е имало предварително изградени най-вече негативни очаквания спрямо военната служба. Без съмнение всички момчета са слушали различни истории от своите дядовци, бащи и по-големи братя или приятели, които вече са отбили войниклъка си“, обяснява етнологът.

Вълев разказва още, че тези истории са както за трайното приятелство и другарство, изграждащо се между младежите в казармата, така и за традиционните и не според устава гонки от старите войници спрямо новобранците, големите физически натоварвания, наличието на драстични ограничения и липсата на интимно лично пространство, защото в казармата, както казват, няма скрито покрито. Тези неща са част от казармената традиция и култура и от набор на набор се предавали във всяко поделение. „Казармата е оставила не само траен исторически спомен у народното съзнание, но тя продължава да се възприема и като институция, задаваща морални норми на поведение за поколения отслужили и неотслужили мъже“, обобщава Вълев.

Последният ясно фиксиран в казармената традиция ритуален етап е уволнението. Въпреки че е дългоочаквано за всички събитие, той се е посрещал противоречиво. Това важи особено за уволняващия се млад мъж. „От една страна, напускането на казармата е изключително радостен момент. Заради поредната смяна на социалната среда обаче младият човек отново се оказва в стресова ситуация. Раздялата с „бойните другари“, с които до съвсем скоро взаимно „са делели едно спално“, „отмятали са дните в календара“, „марширували са рамо до рамо“, „посрещали са трудности“ и са „скатавали или дружно оправяли някой гаф“, съвсем естествено подбужда у него тревоги и създава известно чувство за самота. Все пак напускането на казармата е било празник, който протичал с голяма шумотевица, с продължителни купони и много пиене, но и с немалко притеснения как ще продължи занапред животът с предстоящо учене или работа“, изрежда Вълев.

Майки и съпруги с охота разказвали пред изследователя за проблемите, през които са преминавали техните момчета при отбиване на военната си служба. „Знаете, че мъжете трудно говорят за трудностите. Но жената усеща нещата по друг начин“, допълва Вълев.
Източник:http://www.svobodnoslovo.eu/
Автор:Веселина Ангеловa-www.trud.bg


27 февруари е дата, която задължително трябва да помним. Защото през 1919 г. издъхва Венета Ботева – съпруга на поета-революционер.
Тя напуска този свят унижена, забравена от свободна България.
Според летописци майката на Христо Ботев Иванка и съпругата му Венета се хранели веднъж на ден със сух хляб, потопен във вода и оцет. В житието на войводата Захари Стоянов отбелязва, че Венета преживявала с мизерните 30 лв. народна пенсия заради делото на мъжа си, а един, който написал биография на поета, получавал два пъти повече.
Дневниците на Народното събрание пазят и днес молби от Венета и Иванка, които се надяват, че приетият през 1880 г. „Закон за подобряване положението на бедните поборници и опълченци“ ще облекчи живота им. Цели 7 години след приемането на закона никой не се сеща за най-близките на поета.Дори приятелят на Ботев Георги Живков – министър на просветата в освободена България, един ден се провикнал в Народното събрание към Захари Стоянов с думите: „Каква книга си написал за Христо Ботев? Не го ли знаем какъв вагабонтин беше той?“.
През 1887 г. Стефан Стамболов, възмутен от бездушието, на едно заседание крещи пред всички, че ако не е бил този „вагабонтин“ Ботев, сегашните „благовъзпитани господа“ е нямало да живеят в столицата и да подписват „именцето си в няколко платежни ведомства“. Чак тогава се сетили за Венета и увеличили пенсията й на 60 лв. За нейно голямо разочарование обаче под резолюцията имало втора – на някой си Добринович: „Да се съберат сведения за материалното й състояние!“
Скандализирана Венета пише до Народното събрание, че се отказва и от тези 30 лв. Нищо, че по това същото време вдовицата на княз Александър Батенберг, която нямала хабер от българската свобода, получава пожизнена пенсия от 40 000 франка годишно, а най-дребните чиновници от Народняшката партия, която е на власт, по 500 лева месечна пенсия.
В предсмъртното си писмо, изпратено на 17 май 1876 г. от кораба „Радецки” Ботев пише на Венета: “Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе”.Смъртта доказва думите му, но Отечеството забрави семейството му.
Изтичнук:faktor.bg
Препечатано от:http://blife.eu/

По времето на социализма у нас се снимат не малко игрални и серийни филми предназначени за подрастващото поколение. Всички си спомняме с умиление сериалите „Войната на таралежите“, „Неочаквана ваканция“ и „Васко да Гама от село Рупча“. А „Рицар без броня“, „С деца на море“, „Куче в чекмедже“… и до днес остават в съкровищницата на родното кино. А както върви скоро няма изгледи някой да ги замести или измести.  Детско кино отдавна вече не се снима. Каква е причината? Нека оставим този въпрос към кинаджиите. Сигурно те знаят отговора на този наболял въпрос.
Детските филми носят и награди за българското кино от цял свят. Въпреки че немалко кинаджии гледат на тях като „втора категория“.
На художествен съвет през 1973 г. обсъждат сценарий за детска история и един от членовете на съвета ехидно пита сценаристите този филм с деца за деца ли е, или за възрастни. На което Марко Стойчев, по-малкият от Братя Мормареви, отговаря:
„Филм с коне, братко, не е за коне!“Първият от тази категория е „Следите остават“, пуснат по екраните на 3 септември 1956 г. Той е „детски приключенски филм“, според тогавашната си анотация и е изкован по всичките правила на идеологическите мерки и конструкции. Героите му нямат нюанси. Добрите са добри, лошите – много лоши. Децата говорят като възрастни и се правят на разузнавачи. В специална тетрадка не записват, а „донасят“ (точно този е глаголът) кой какво е проследил през деня.
След премиерата филмът се поглъща като топъл хляб от гладната за култура и развлечения българска публика. Най-големите му почитатели, естествено, са малките зрители, които масово започват да изграждат тимуровски команди и да следят дали около тях в квартала им няма съмнителни типове. „Следите остават“ дори е включен в училищните програми и е изучаван като пример за подражание от подрастващото поколение. В него изгрява и звездата на Стефан Данаилов.„Точка първа“ по сценарий на Валери Петров е анонсиран като „антивоенна съвременна драма“. Историята в него е разказана през погледа на малката Веска, която напуска незабелязано дома си и докато се разхожда из града, преживява интересни приключения. Много човешка история, в която и идеологическите моменти са туширани от мъдрата поетика на Валери Петров.
Братя Мормареви
„Вятърната мелница“ (1961) доста прилича на „Следите остават“. Докато си играят в морско градче, деца спасяват от крадци ценни златни монети.И през 1963 г. се появява истинска бяла лястовица – „Капитанът“ на Димитър Петров.
Филмът донася четири изключително престижни отличия: голямата награда „Сребърна гондола“ на кинофестивала във Венеция; два приза от Хихон, Испания – „Сребърната купа“ на Националната федерация на киноклубовете и бронзов медал на дружеството на киносценаристите. И през 1966 г. – сребърен медал в категорията за детско-юношески филми за най-добра интерпретация от международния кинофестивал в Ла Плата, Аржентина.Четири награди печели и „Рицар без броня“ (1966), заснет от Борислав Шаралиев по сценарий на Валери Петров. След Специалната награда на фестивала във Варна и Наградата на София филмът е отличен и във Венеция („Сребърният лъв на Сан Марко“) за „най-добра интерпретация на детска роля“ на Олег Ковачев. Той е награден и от в. „Пионерска правда“ на Международния кинофестивал (МКФ) в Москва.
Въпреки международния пробив, който прави Димитър Петров с „Капитанът“, трябва да минат почти 10 години, докато отново може да снима детски филм. През 1971 г. се появява „Таралежите се раждат без бодли“ по сценарий на Братя Мормареви.
Филмът е оценен с цели пет награди!На варненския фестивал печели Специалната награда „в лицето на режисьора Димитър Петров, на сценаристите Братя Мормареви и оператора Крум Крумов“. От Москва донася три награди – „Сребърен медал“ в конкурса за детски филми, наградата на детското жури „Клоунски кариран каскет“ за най-весел филм, и наградата на ЦК на Ленинския комсомол за детски филм. И през 1974 г. – наградата „Фемина“ на МКФ в Брюксел.
Изключителен  успех има и „Куче в чекмедже“, с който Димитър Петров печели по две награди във Варна и Москва. Режисьорът създава своя школа, в която безспорните отличнички са Мариана Евстатиева-Биолчева и Иванка Гръбчева. Двете не се долюбват особено, но това не им пречи да правят чудесни детски филми и също да донесат куп международни награди и отличия за българското кино.За филмите си „Мигове в кибритена кутийка“, „Похищение в жълто“, „Горе на черешата“, „Търси се съпруг за мама“ и „Принцът и просякът“ Мариана печели награди в Москва, Хихон (Испания), Авелино (Италия), Варна, Алесон (Франция), Минск, Ленинград и др.
През 1974 г. филмът „Изпити по никое време“ на  Иванка Гръбчева обира наградите на МКФ в Хихон,  Испания: голямата награда „Златен Пелайо“ и наградите на Съюза на писателите кинематографисти, на ЮНЕСКО и на Испанския национален център за детско-юношеско кино.
Филмът е отличен още във Варна и на МКФ в Сантарен, Португалия.
Последният истински детски филм е „Принцът и просякът“, който Мариана Евстатиева-Биолчева засне през 2004 г. Над 10 години оттогава – нищо…
 Автор: Пенчо Ковачев, в-к „24 часа“






Някога нямаше целогодишно  банани, но за сметка на това имаше  вкусни български плодове и зеленчуци !










Фото:Тодор Славчев

Фото;Тодор Славчев









Кънчо Долапчиев е един от доайените на ски алпинизма у нас. Доцент е в НСА, където преподава спортно катерене и туризъм. Участвал е в легендарната българската експедиция до Еверест през 1984 г., при която загива Христо Проданов. Години  години след фаталното изкачване, потърсихме Долапчиев, за да разкаже подробности от последните минути от живота на Христо.

Г-н Долапчиев, 30 години минаха от фаталния поход към Еверест, където завинаги остана първият българин, стъпил на върха -Христо Проданов. Как ви се струва днес - подвиг или авантюризъм е неговото изкачване?

За нас, участниците в тази експедиция, тези 30 години минаха като миг, спомените са ни много живи, точни и ясни. Според мен си струва да отдадеш живота си, ако спасяваш друг живот - един камион или автобус с деца, например. Но да платиш с живота си, за да забиеш знамето, което иначе всички почитаме и обичаме - цената е твърде висока. До известна степен, това е неоправдано.

Едва ли има българин, който да не изтръпне от разговора между радиста Стефан Калоянов и Христо Проданов в последните минути от живота на Проданов. Когато му казва: „Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ок, към теб тичат хора. Моля те, не заспивай!!!".

На 20 април, Проданов достигна върха малко след 18 часа местно непалско време. Каза ни, че е на върха, че намира бутилки от руснаците, остави 8-милиметровата камера горе. После допълни, че започва да слиза по Западния гребен, тъй като по класическия маршрут лагерите на индийците още не бяха готови. След това се обади към 21 часа и каза: „Повече не мога да слизам". Тогава се разрази буря, температурите паднаха рязко, до минус 30 градуса. И затова Христо ни каза: „Ще се пребия, ще остана да пренощувам!". Обади се на другия ден, рано сутринта, но вече едва говореше. За нас беше ясно, че той не може да тръгне от мястото, явно краката и ръцете му вече са били замръзнали. Спасители тръгнаха към него, но бяха далеч. Най-близо се оказа Людмил Янков, който пое към него със спален чувал, кислороден апарат и термос с чай и е успя да достигне твърде близо. Но бурята нависоко така засипва, снегът така бързо уплътнява, че Людмил е можело да мине на метър от Христо и да не го види. И затова не успя да го намери. Знаете, че след това бяха ампутирани четирите му пръста.

Г-н Долапчиев, дали в последния ви разговор с Христо по радиостанцията, той съзнаваше, че ще умре?

Вероятно го е осъзнавал. Това за нас е голямата трагедия, чувахме го до последния му дъх, но не можехме да достигнем до него.

Кое е най-страшното по този Западен гребен, за да го нарекат Жестокия път?

Трудността на терена - трябва да се катериш. На другите два класически маршрута - Тензинг и Хилъри имаш повече от 50 % ходене. Но можеш да ходиш с щеки в ръцете, докато тук можеш да ходиш около 100-200 м. - другото е катерене по един ронлив ръб, който трябва да се обезопасява с парапети. Сложили сме 12 км парапети.

И вие, българските алпинисти трябваше да слагате парапетите, защото нямаше?

Да, нямаше кой да работи. С нас действаха и 5-6 души високопланински носачи от базовия лагер нагоре, но това бяхме - 16 души и те 6 - 22-ма. Това е много трудна работа.

Г-н Долапчиев, и до днес мнозина упрекват Проданов, че е тръгнал по-рано на своя глава към върха, без да ви се обади. Че го е тласкала манията той да е първият и единственият българин, стъпил на върха. Сърдите ли му се за това?

Не, никой не му се е сърдил. Решението беше моята група да излезе първа, да направи лагер 4 на 7500 метра, на другия ден групата на Джамбазов, която се движи след нас, да направи лагер на 8100 метра и едва тогава Христо да атакува върха. За да не се товари с палатки, гориво, вода и т.н. и да бъде с пресни сили. Именно това изграждане на 5-ти лагер от него и от шерпа му взе силите и той затова излиза толкова късно на върха. Ние решихме каквото трябваше, а нека ръководството да поеме отговорността, че му е разрешило да тръгне по-рано. А Христо бе амбициозен човек. Пък и ако не си амбициозен, какво правиш под Еверест? Да си амбициозен няма лошо, никой не се сърди на Христо.

Събирате ли се с колегите ви алпинисти от тази експедиция?

Разбира се, ние сме приятели. На 24 април, от 16 часа в Министерството на спорта, ще се съберем всички участници от тази експедиция. Ние от алпийската гилдия сме малко в България и се виждаме често. Някои като Иван Вълчев и Кирил Досков са през повечето време в чужбина. Шестима от нас вече са починали - двама при алпинизъм, двама при катастрофи, двама от болести. Намаляваме.

Тези, за които великото занимание да изкачваш висините е непознато, ви наричат безумци. Макар че и те имат известно основание - щом тръгваш, без гаранция, че ще се върнеш.

Не, не е точно така. Когато човек се подготви, отдалечава премерения риск на значително разстояние. Иначе да, рискът съществува.

Еверест продължава да бъде единственият, но смъртоносен покрив на света. Толкова хора намериха смъртта си около него, но продължава да притегля като магнит нови алпинисти.

Да, жертвите са приближават 200. За съжаление там загинаха трима българи - през 2004 година при Еверест оставихме Христо Христов, Марияна Масларова. За толкова малко българи, които са се качили на върха, трима да останат завинаги там, е цифра.

Зловещо е, че телата на много алпинисти остават по склоновете, замръзнали. Както и самият Христо, който остана завинаги горе, около Сивата скала.

Някои остават, други ги свалят. Зависи колко бързо ги затрупва снегът. Понякога вятърът затрупва загиналите бързо, а на следващата година същият вихър, само че от другата страна ги отравя наново. Някои от алпинистите се натъкват на ужасяващи гледки - стърчи крак, оголва се рамо, ръка. Христо Проданов, Марияна, Христо Христов не са намерени. Американците преди 13-ина години намериха Мелъри, който загина през 1924 г. там, и то след 70 години. Но няма кой да ги откопава, това е дълъг процес. И да го свалиш долу, трупът веднага ще се разложи. Трябват специални съоръжения. Така че повечето не ги търсят. Имам предвид загинали на над 8000 метра.

И все пак, защо младите алпинисти не се плашат от смъртта и Еверест все така ги привлича?

Младите алпинисти се готвят сериозно и имат сериозни постижения. Мога да ви дам пример с Николай Петков, който беше 24-годишен, когато се качи на Еверест заедно с Кирил Досков. За мен той е феномен в световния алпинизъм. 30 години след това качва не само върхове, а ужасно трудни стени - Матерхорн, прави изкачвания в Пакистан.

Питах и ваши колеги - наистина ли над 7000 метра адреналинът е толкова висок и процесите, настъпващи в организма, подтикват към безумни решения алпинистите?

Да, наистина. Една нервна клетка се нуждае от 22 пъти повече кислород, отколкото от една мускулна. И се забавят реакциите, няма я точната преценка. Най-напред височината те удря в главата.

Но не ставаш по-страхлив, а обратното.

Не ставаш по-смел, но по-безразсъден. Реалната преценка я няма, не преценяваш риска от опасност. Но ние сме запознати с тези неща. На експедиции ходят хора, които са наясно с този проблем. Дори Джон Хънт, който е ръководител на експедицията на Тензинг и Хилъри през 1953 г., казва: „Не ме карайте да взимам важни решения на височина над 7000 м., защото височината ми пречи да мисля разумно." Има го този момент. Но от цялата тази експедиция у нас остава привкуса от загубата на Христо. Иначе държавата се нуждаеше от това - герои, шумотевица, за да оправдаем парите. Но у нас остава горчивината, че наш приятел го оставихме там.

А какво се случва с дъщерята на Проданов Марияна, тя отказа ли се от катеренето?

Тя не се е занимавала сериозно с алпинизъм. Марияна живее в Италия, женена е за свой колега италианец и има 10-месечно бебе.

Източник:http://www.vsekiden.com/















Слънчев бряг – перлата в короната на Балкантурист и визитна картичка на НР България. С началото на изграждането му от края на 50-те той става най-посещавания роден курорт, мечтано място за почивка и забавления за всеки нашенец. Но както днес, така и тогава той е бил ориентиран предимно към чуждите туристи. И докато за тях е имало пакети – разходка, вечеря в някой от десетината ресторанта и дискотека до зори, (нещо като сегашните бар кроул турове, но доста по-културно), то родните туристи сами са си правели „маршрутите“. А те най-често са включвали покупка от корекома на „Камелия“, вечеря в „Чучура“ и купон до зори в култовата „Златна ябълка“. Комбинацията е можело да бъде и друга – 12 пистовият боулинг, „Магурата“ и „Русалка“.Курорт потънал в зеленината на редки растителни видове
Строеният край широка и дълга над 8 км плажна ивица, Слънчев бряг е бил курорт с малко
под 30 000 легла разпределени в малко над 100 хотела, пръснати в просторни паркове и зелени площи. Първоначалният план е бил да бъде изграден малък курорт с 1500 места, но архитектурните решения стават грандиозни за времето си – леглата постепенно стават 2 600, 5 000, 10 000, за да стигнат през 80-те 28 000. Проектирането на комплекса започва през 1957 год., когато работен екип оглавяван от арх. Никола Николов разработва проектите и схемите за хотелите и ресторантите. Проектантският колектив е сформиран от неизвестни, но талантливи и амбициозни специалисти. Постановлението, с което се поставя началото на изграждането на курорта е дадено от МС на 30 юни 1958 г., а първата копка е направена на обект № 4, превърнал се по-късно в ресторант “Оазис”. Историята сочи, че заедно с изграждането на комплекса започва и проектирането на лесопарка. За да стане той реалност са били пренесени 550 000 куб.м плодородна пръст и засадени стотици хиляди дървета, храсти и цветя, като инвестиците надхвърляли тогавашните 150 млн. лв.Изграждането на курорта се осъществява на няколко етапа, като в средата на 80-те се приема, че възможностите за по-нататъшното му застрояване са окончателно изчерпани. Строителството на нови хотели спира, защото капацитетът на плажа се е смятал за изчерпан. По това време Слънчев бряг е сред най-добрите морски курорти в Европа по комфорт на плажуващите. По действащите нормативи броят на леглата се изчислява спрямо плажната ивица, която позволява в комплекса да има място за 30 000 летуващи. При тази цифра в онези години на един турист са се полагали по 8 кв.м. пясък край брега. Освен с първокласни хотели, курорта е разполагал и с 4 къмпинга с 8000 места, от които най-просторните са били „Емона” и „Слънчев бряг”.Изграденият облик на курортния комплекс е изразявал най-новите достижения на архитектурата, урбанизма и ландшафното строителство по това време. Всеки хотел или отделна група хотели са били проектирани така, че да имат характерен стил, а основната цел пред архитектите е била, хотелската база да бъде с максимална видимост към морето и потънала в зеленината на редки растителни видове. Пред хотелите на първа линия са се виждали дюните, а тревата, дърветата и алеите, са свършвали в тях. Алеите в комплекса са се миели всяка утрин, а по зелените площи са прибягвали катерички.
По времето на социализма Слънчев бряг е бил от скъпите курорти, насочен предимно за чужденци и по-малко достъпен за обикновения соцтруженик. Който обаче е имал желание и възможност да почива там, винаги е намирал начини за това. Резервациите са ставали чрез отдел „Настаняване“. Разбира се с предимство са били чуждите туристи, особено западняците, понеже са били източник на така скъпоценната за страната ни валута. Затова приоритетно леглата в комплекса са се разпределяли по предварително предплатени резервации за чужденците. Останалите свободни са се пускали за свободна продажба на всеки, който е желаел и е можел да си позволи почивка там. Според сухите цифри на статистиката, през периода 1959-1988 в Слънчев бряг са почивали почти 8 млн. души, от които над 5 млн. чуждестранни туристи и над 2.5 млн. български граждани.От 1 септември 1958 до юли 1959 г. в “Слънчев бряг” се пускат в експлоатация първите 30 хотела и 4 хижи с 2 655 легла, 5 ресторанта с 4 102 стола, а преминалите туристи са 18 099. Първият построен хотел се е казвал „Калина”, който преди 55 години посреща и първия турист гражданин на Чехословакия. Сред първите изградени хотели там са „Жерави”, пред него се е намирал и първия ролбан в комплекса, хотел „Тинтява”, „Хризантема” и разбира се характерния с начупената си козирка хотел „Чайка”, където на първия етаж се е намирал и внушителния президентски апартамент на Тодор Живков. Пред хотела е била сложена и първата палма в курорта, подарък на Първия от някакъв държавник от топлите страни. Освен Живков в него са отсядали и най-нашумелите за времето си певци, тъй като е бил в близост до Летния театър. После се появява и луксозния хотел „Глобус”, пред който туристите са се снимали с камилите за разходка - атракция, която днес липсва. През 70-те врати отваря и 20 етажния символ на курорта „Кубан”, чийто нощен бар е предлагал страхотно вариететно шоу.Слънчев бряг са били и другите многоетажни хотели „Бургас”, „Витоша”, „Рила”, „Пирин”, „Европа”. А по подобие на възрожденските манастирски комплекси са били изградени хотелите „Созопол”, „Несебър” и „Континентал”. Последният е бил и най-големия хотелски комплекс с 1500 легла, а най-малкият  “Акация”- 20 легла.
От „Кубан” да отидеш до „Европа” си е било почти екскурзионно летуване. Имало е влакче и файтони с чифт коне, а от тази транспортна услуга са се възползвали предимно западняците. Извън сезона, целогодишно са били отворени хотелите „Кубан”, „Глобус”, „Поморие”, „Плиска”, „Бургас” и „Диамант”, както и дискотеките „Русалка”, „Лазур” и „Мелодия”, които са били и част от съзряването на поколения бургазлии. Години наред извън активния туристически сезон, курорта се е ползвал и за спортен лагер на шведски футболни отбори.
При проектирането на курорта, местата за забавление в Слънчев бряг също са били вписани в общата концепция за ваканционното селище. Това е място за цялото семейство. За комфорта на почиващите, курорта е разполагал с магазини, базари, курортна поликлиника, поща, морска спортна база, различни спортни съоръжения – яхт клуб, стадион, тенис кортове, спортни площадки, лунапарк и др. И ако днес паркирането там е трудно, то по това време туристите са оставяли колите си на трите обособени за това места: северен, централен и южен паркинг, които са били в близост до трите големи плажа в курорта.Развлеченията които са се осигурявали на чужденците тогава са били чужди за работническата класа у нас. Релаксирало се е с мини голф, стрелба с лък, колоездене, сърфинг, водни ски, парапланери, конна езда, каране на сърф и др. „Робинзон Крузо“ пък е било забавление на туристите от 70-те и 80-те, което е включвало пътешествие по море с лодка и акостиране на „безлюден остров“. Пред първия ресторант в курорта “Нептун” се е провеждал и конкурса “Мис Слънчев бряг”. Първите туристи в новоизградения курорт са предпочитали конякът “Плиска”, цигарите “Слънце”, от плодовете – ягоди и праскови, а от зеленчуците – доматите и краставиците.
Замислен като курорт за семеен туризъм, който да привлече у нас туристи от средноевропейската класа, Слънчев бряг изпълнява успешно тази си задача през социализма. После започват да го харесват повече хората от третата възраст като уютно и евтино място. През последните години коренно променен, стана една от основните парти дестинации за тийнейджъри и студенти от цяла Европа.
Как западната преса отразява нашето черноморие през 70-те >>>>>

Най четени:

Популярни публикации👇