„Смокиня“ е къмпинг, намиращ се на 3,5 км южно от град Созопол, между къмпингите „Каваци“ и „Веселие“. Разделен е практически на 2 къмпинга – „Смокиня“ и „Форт Нокс“. Известен  в миналото като нудистки плаж.

Непосредствено до къмпинга на юг се намира резерват „Пясъчната лилия“, който е естествен ареал на едноименното цвете. Въпреки екологичното значение на къмпинга край него след 1995 година постоянно растат незаконни постройки, които реално застрашават защитения му статут



Източник: Личен албум на Димо Димитров

От 25 години в кината „Добрич“ и „Родина“ в добруджанския град Добрич не са прожектирани филми. Старите киносалони в центъра на града, всеки с по две зали, отдавна са превърнати в търговски сгради. Вместо билети в „Добрич“ се продава бяла техника. Сградата на „Родина“ е обособена на магазинчета и офиси. През 1998 г. в града отваря врати т.нар. кино-клуб „Икар“. То разполага с две кинозали с капацитет 80 и 25 места, кафе и клубна зона. От 4 години има и 3D прожекции.























Боксьорът Никола Илчев, в центъра
Всяка година в Стара Загора се провежда турнира по борба „Никола Илчев“. Състезанието има
над 40 години история, но кой е патрона, чието име носи то?
Справка в интернет не води до успех, опровергавайки поговорката, че Чичо Гугъл знае всичко? А вината не е в търсачката, нито в мрежата. Великият български и старозагорски спортист днес, за повечето свои сънародници, а и за старозагорци е малко известна личност. Знае се ,но главно с турнира...Кои са неговите заслуги, за да получи това признание? Къде са неговите потомци, къде са неговите съвременици и спортните деятели, историците, които би трябвало да са записали неговите наистина забележителни успехи. Дълго време търсих и доста съм разочарован от факта, че за Никола Илчев е писано малко, а в момента дори и писаното е потънало в забрава. А големият спортен ас на Стара Загора и България е подготвил серия големи български борци – Атанас Аргиров, Стоян Бойчев, Стоян Пенчев, Йовчо Енев, Димитър Чифудов, Станчо Колев... Никола Илчев (25.02.1902-16.10.1975 г.) е имал званието „заслужил треньор“, доживял е до средата на 70-те години, и има още куп любопитни подробности в неговата биография. Най-малкото, че е бил един от най-силните кечисти в света, приятел с Дан Колов и с Хари Стоев. Не по-малко любопитно е, че неговата съпруга е французойка, има три деца, две от които са родени във Франция, но и това скоро съвсем ще се забрави. Големият му архив от журналистически материали за победите му в различни страни пък е затрит и вече пъзела от славното минало е все по-трудно да бъде нареден. Ето какво успях да събера, доколкото ми стигнаха силите.

Боксьорът Никола Илчев, в центъра
В хърватската, парижка школа "Херкулес"Никола Илчев 
е на най-горния ред, четвърти - отляво, надясно
Никола Илчев започва да тренира бокс и борба в родната си Стара Загора, в тогавашния клуб „Траяна“. Амбициозният младеж иска да мери сили с най-добрите и заминава за Франция през 1928 година, с „алибито“ че ще учи. В Париж започва работа като обущар-чирак, но тренира бокс и бързо се утвърждава на ринга за да се стигне до забележителния 15-рундов мач за купата на френската столица през 1930 година.  От едната страна на въжетата е известният и „непобедим“ Гверно (французин от испански произход), от другата Никола Жоржев (под това име представили старозагореца). Публиката френетично подкрепяла Гверно, но след всеки рунд вече все по-силно се дочувало и „Хайде българче“. И двамата понасят стоически атаките и продължават да търсят победата. Накрая победител е Никола. Той печели Купата на Париж по бокс.

В хърватската, парижка школа "Херкулес"Никола Илчев
е на най-горния ред, четвърти - отляво, надясно
„След няколко дни, при баща ми отиват Дан Колов и Хари Стоев (Хараламби Стоев) вече постигнали слава в световната борба и кеча. Те поздравяват своя сънародник, а Хари казва на татко: „Боксът не е за тебе, виж си физиономията, стани борец! Ще те научим на свободна борба - кеч”, разказва синът му Петър Илчев (роден във Франция, първоначално кръстен Пиер). Никола Илчев тогава е с още насинено лице, със схваната челюст и се храни с каша и редки супи. Той разбира, че за да се впусне в голямата борба му липсва достатъчно опит. Но Хари Стоев настоява и поема разноските за обучението на заралията в хърватската школа „Херкулес”. От там започват успехите на Никола като борец. Още на другата година той пак вдига Купата на Париж, но вече спечелена на тепиха, разказва синът му. Хари Стоев продължава да подкрепя старозагореца и в следващите години. Никола печели турнири в различни страни – Франция, Швеция, Турция…Но най-знаменитите му борби са в Испания. Там играят само доказани шампиони в полутежка категория (до 75 килограма). Домакините имат една идея, да проведат така борбите, че накрая да спечели техния шампион – Сароа.
Никола Илчев търси пари за да участва в срещите, дава му ги пак Хари Стоев. На своя клуб „Херкулес” заралията казва, че в Испания ще се запише като българин. Затова и отива да се представи в нашето посолство. Дипломатите не му обръщат никакво внимание. Участват 16 шампиона, Никола не влиза в числото на фаворитите…
Борбите се провеждат, според тогавашната традиция в цирка. Първите съперници на Никола не са му на нивото и той лесно ги преборва. Това не остава незабелязано от Сароа. Той се среща с българина и му предлага сделка – да отстъпи премията си (на мен пари не ми трябват, аз съм от богато семейство, казва му испанецът), а Никола да отстъпи в борбата. Заралията заявява, че той не се бори само за пари, а и за слава. На финала един срещу друг застават именно Сароа и Никола Илчев. „Отстъпи ми или ще те убият!” – казва по време на борбата Сароа. И наистина, темпераментните испанци непрекъснато показват камите и пистолетите си, които са взели, „за всеки случай”! Паве хвърлено от публиката удря българина, но срещата не е прекратена. Никола притиска съперника си, но тогава испанецът (нарочно или не) го удря с лакът в лицето. Устата на нашия борец се пълни с кръв и лекарите прекратяват срещата. Победител е Сароа и испанците ликуват. След срещата „великият шампион” отново кани българина в дома си. Ето как описва тази среща журналистът от в. „Септември” Руси Йовчев. Разказва му я сам Никола Илчев:
„Посрещна ни с баща си, прочут богаташ. „През цялото време на борбата пистолетът ми беше в ръката, затулен зад бомбето и насочен към Вас. Ако бяхте наранили сина ми, щях да Ви застрелям! Не бива да забравяте, че Сароа е непобедимия шампион на Испания. Той е всепризнат майстор на свободната борба”, казва бащата-домакин.
Сароа го прекъсна: "Татко, вярно е че съм майстор, но този е по-голям майстор от мен”. Така ми каза синът, прегърна ме и ме целуна”, разказва Никола Илчев. След турнира на шампионите Илчев се изправя срещу друг ибериец Очоа. Той е шампион при най-тежките. Срещата е рекламирана като борба на силата срещу ловкостта. Никола побеждава и отново печели овациите на публиката.
На испанския турнир качествата на заралията са оценени високо и от други. Борецът от Мартиника Гомес го кани на неговия остров, където обещава да печелят големи пари, въпреки че сам той е бил победен на ринга от Илчев. Но българинът отказва, защото бърза да се върне във Франция. Там го чака едно момиче, което по-късно става негова съпруга и го следва и в България. В Париж Никола се разплаща със своя благодетел Хари Стоев и продължава да се бори, но тежките военни години го карат да се завърне в Родината. Тук той е мобилизиран в железопътната компания. Там започва неговата треньорска дейност, като и тук постига забележителни успехи. Интересен момент в този етап от живота му е, че в началото на 70-те в страната ни гостува (на мемориала „Дан Колов-Никола Петров”) самият Анри Деглан. Същият световен шампион, носителят на диамантеният пояс, който "предава" на нашия борец Дан Колов. Французинът веднага иска да се види със стария си приятел…Никола Илчев. Двамата се срещат в Стара Загора – ходят за риба на Тунджа, разхождат се по Аязмото…
Всичко това, събрано оттук и оттам може и да изглежда малко, но това успях да направя. Нека се знае, че Никола Илчев не е само име на турнир по борба, а е един от големите личности, написали „златни страници” от Спортната история на Стара Загора и на България.

spodelime Димитър СЛАВОВ >>>http://litagit.blogspot.bg






Ако  сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?

Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от "Веро". Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1. По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2. Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3. Пращаме имейл на колегата, който седи в съседната стая.
4. Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5. След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7. Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8. Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.

Източник:http://www.highviewart.com/






“Тя не откри света за България, но откри България за света", смятат на Запад.
През август 1979 г. Людмила открива първата Международна детска асамблея “Знаме на мира” и монумента “Камбаните” в присъствието на ген. секретар на ЮНЕСКО Амаду Махтар М`Боу и на Сергей Михалков.

Тогава Людмила Живкова казва пред децата: "Нека зовящата мощ на Красотата, Истината и Мъдростта обедини сърцата ви в името на сътрудничеството и общото бъдеще на човечеството."

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив