По нашите земи от доста време думите са комплимент за нещата. Затова и политологическият език отдавна не просто не ни описва адекватно с каква реалност си имаме работа, но единствено легитимира пародийните имитатори на терена на политиката. Например, стриктно погледнато би следвало трагикомичните фигурки начело на министерствата да ги наричаме министри, или пък безкрайните им схеми, лобистки и хаотични решения да ги описваме като управление. В този свят на понятията Бойко Борисов би бил министър-председател, а сбирщина като „Атака“ би следвало да бъде назована като политически партия. Навежданията в различни посоки пък следва да са външна политика и т.н. По съвсем същия начин стои въпроса и с „анти-системните играчи“ или „алтернативите на статуквото“, които крещят по студиата, обличат фланелки с радикално звучащи лозунги или плонжират по улиците. Последните няколко седмици тотално разконспирираха и актуалните уж претенденти за изразители на великото българско недоволство. От една страна, това не е никаква новина. От друга, гротеската на саморазобличаването е особено отблъскваща този път.


Да вярваш, че Слави Трифонов е автентичен глас на народното недоволство винаги е изисквало висока доза наивитет и самозаблуда. Особено ако някой си е направил труда да попречете дори повърхностно за неговия път, приятели и трасета из дебрите на българското общество. Точно в кой момент той е решил, че може да превърне политическата закана и последвалото изнудване в търговски инструмент не е толкова важно и няма да се отрази съществено на местната ни политика. Така или иначе, политическото му ломотене винаги е било подозрително ситуативно, а целите му прекалено видими. Да псуваш политици и „системата“ очевидно бе просто допълващ маркетингов елемент на патриотарско-чалгарския коктейл за шир потреба. Задължителна добавка и намигване към определени „сегменти“, за които това е важна мотивация, за да развеят байрака и да изприпкат на стадиона за поредния концерт. Трябва да се признае обаче успешния момент на съспенс, с който боравеха неговите полит сценаристи. Колко мастило се изля в чудене и спекулации кога, при какви обстоятелства и как Трифонов най-накрая няма да удържи на народната любов, няма да удържи собствения си гняв от „системата“ и ще размаха окончателно метлата на светлото политическо бъдеще. Как точно е провел предоговарянето на собствената си ярост ще остане търговска тайна между него и съответния контрагент. Това, което този път не остана тайна бе публичното му самоунижение от дълбокия поклон пред сегашния премиер, с което замаца и без това все по-неубедителната си претенция. Не може да се отрече, че недоволството му носеше някакъв цвят, шарения, поне някаква интрига, поне за известно време. Сега ще трябва да се търси нов драм състав.

Засега разконспирирането на другия съществен актуален народен високоговорител, Мая Манолова, е по-скоро частично. То е едновременно в миналото и настоящето. Разбира се, първото изисква прилична историческа памет, която е все по-рядко срещана. При нея, повечето хора биха се сетили за странните й познанства, които й донесоха прякора „сестра Галева“ преди да стане национална фигура на бившата комунистическа партия. Или пък барикадната защита на първото правителство на Пеевски, това на Орешарски, когато тя бе най-арогантното острие на шарената сбирщина, в която се бяха превърнали неговите апологети. Скокът й от тази роля във високоговорител на народа е достатъчно шокиращ, но още по-фрапантна е лекотата, с която политическата й биография бе „препрана“ само за месеци. Шумната и непрестанна експлоатация на всички актуални житейски проблеми на българската нация бързо я превърнаха във водещ кандидат за значима политическа роля. Превръщането й в естествен център на социалното недоволство и надежди е преходът от сивкавата й биография към светлото политическо бъдеще. Разбира се, по-внимателните няма как да са пропуснали очевидните „вдигнати топки“ от сегашното правителство и изпълнителна власт. От непрестанното й легитимиране по всякакви поводи и през всякакви институционални формати до пародийното й превръщане в административна мъченица покрай драмата с отнетата служебна кола и мелодраматичните влакови пътешествия в разпадащото се БДЖ. Опитомяването и на този проводник на социално недоволство не е фрапантно видимо като това на Трифонов, но е още отсега достатъчно ясно.

Разбира се, кооптирането на фалшивите народни трубадури в нашата политика не е от вчера, нито пък тяхното серийно производство. Всъщност, то е все по-бездарно и очевидно, но видимо не изисква ненужни инвестиции във финес и периферни орнаменти. Нужно е единствено да припомним баналната пропаст между началните уж бунтарски истерии на Волен Сидеров преди повече от десетилетие и последвалото продажно ежедневие, в което той пребивава охолно и което му се осигурява с любезното съдействие на няколко стотин хиляди „гласоподаватели“. Или пък си спомнете долнопробните продукции по организирано недоволство от митингите на Бареков във времената, в които за тези евтини продукции имаше достатъчно финансови средства от един вече забравен банкер. Те приличаха на организирани вакханалии на индивидуалната болка и колективното отчаяние, на открити представления на шумни обещания за обезверени хора, на пределен цинизъм и подигравка с дълбоката човешка болка. Междувременно се изтъркаляха най-различни „политически проекти“ с обещания за рестарт, за презареждане, за разчистване, за изчистване и прочее жаргон на драматичната промяна в полза на народа, в угода на неговото недоволство. Едно от последните издания е хаотичната и разбъркана реторика на Марешки, който просто забърка един тюрлюгювеч от актуални и рециклирани шумотевици, приказки и обещания за ново начало, борба с мафия и прочее баналности от арсенала на изтърканото колективно мърморене.

Реално погледнато, цената на неконтролираното недоволство нараства. Останалите елементи на политическата система са вече тотално „захванати“ и не представляват особен проблем или заплаха. Партии вече се продават на килограм, а когато го правят в повечето случаи е просто обикновен търговски прийом. Институциите до голяма степен са отдавна заселени с антропологически видове, които са всичко друго, но не и „слуги на народа“. Депутатите дори няма смисъл да бъдат отделно коментирани. На практика, единствено избухванията на социално недоволство остават някаква неизвестна величина с ограничен контрол. Независимо от множеството откровени и доста бездарни имитации на протест, все пак именно на този терен може да се състои някакво, поне временно и частично, предизвикателство за „захванатата държава“. Затова и инвестициите във фалшиви лидери на недоволство остават толкова съществена задача за собствениците на българската политика и икономика. Те разбират необходимостта от съществуването на някакви имитации, които да пъплят из публичния терен, да раздават илюзии и надежди, да пълнят ефира с контролирана ярост и нелепи обещания, да създават повърхностни прилики с работещите демокрации, в които недоволството е не просто автентично, но и носи реални последствия и промени. Тук недоволството ще е основно за цвят, за калабалък, за фон на предрешени политически битки.

Владимир Шопов, reduta.bg
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👇
Полезни съвети👇
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ ➡

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

Архив 1

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ