Днес той е един от много успешните актьори и режисьори в България. Почти няма постановка, сериал или филм с негово участие, които да не се превръщат в успешни проекти, а съвсем скоро на голям екран ще видим и режисьорския му кино дебют – „Бензин“. Познахте ли кое е това сладко момченце от снимката?

Той определено е  един от много харесваните известни мъже у нас и въпреки, че скоро стана на 46 – все още се чувства като на 16. Той разказа за шеметното му детство – още от 3-4-годишен е играел по столичните градинки сам и е успявал да пресича улици. Вечерният му час бил „когато светнат лампите“, пише сайтът Vesti.bg.


Да, това е Асен Блатечки.Искал да бъде самостоятелен от малък, затова започнал да работи още на 12 – първата му работа била на тапицер и я съчетавал едновременно с училище и спорт.

За да се реши ромският въпрос социалистическата власт предприема редица стъпки. В ЦК на БКП се създава специален отдел за малцинствата, в който дълги години работи  и някогашния ремсист от Сливен Господин Колев. Единственият циганин, допуснат до кулоарите на ЦК. Той е първият и единственият засега ром, назначен на толкова висок управленски пост в цяла Европа. По негова инициатива е приет закон, забраняващ скитничеството, преди това малцинството не живеело уседнало. Благодарение на него се приемат мерки за приобщаването им в българското общество. Той прокарва и закони за смесени училища, за задължително средно образование, както и квотен принцип за приема им в университет. Колев настоявал и да се разбият ромските махали, за да могат жителите им да обитават не гета, а нормална среда. Един от най-уважаваните и авторитетни доайени на циганската общност у нас умира през 2011 г., оставяйки след себе си мемоарната си книга “Един циганин в ЦК на БКП”.

Господин Колев приживе казваше: 

Осигурихме работа за всички, жилища. На скитащите катунари давахме по 5 хиляди лева, ако се заселят. На родителите на учениците отпускахме по 20-30 лева помощи, за да ги пращат редовно на училище“, изрежда мерките Колев. И не пропуска студентите. По личната молба на Тодор Живков той бил натоварен да „вкара“ във ВУЗ всички кандидати от цигански произход, които на изпитите са получили оценка над 3. „Така се създаде циганска интелигенция“, казва Колев. Когато през 1980 година ЦК поръчали секретно изследване, се оказало, че 40% от циганите в България вече са интегрирани.
Когато през 1966 година Тодор Живков се среща с президента на Франция Шарл дьо Гол, френските журналисти го попитали как живеят циганите в България, а той отвърнал „Какви цигани, в България няма цигани“, обича често да си спомня Колев.

Самият факт, че имаше отдел за националните малцинства говори, че държавното ръководство признава, че ги е имало, но никъде не се говореше за това, казва Колев. На една от срещите си с Тодор Живков първият човек в държавата му казал: „Другарю Колев, ние не признаваме циганите за малцинство. Те са наши хора.  Малцинствения въпрос е наш вътрешен въпрос. Докато турският – не е“.
 На въпроса „Какво точно правеше този отдел за малцинствата?”, той казва: Проучвахме проблемите, които трябва да бъдат решени от ЦК на партията. Помните, тогава БКП решаваше. Обикалях страната и настоявах да се ликвидира скитническият живот на ромите.

Стана възможно. До голяма степен… А привилегии имаше – тогава не говорехме за интегриране, а за приобщаване на циганското население към българската общност. Имахме за цел да издигнем материалната и духовната култура на циганите до основното население – българите. Затова и излезе решение временно да се приемат нашите младежи във ВУЗ-овете с по-нисък бал. Защото циганските деца имаха равни права с българските, но нямаха равен старт.

А на обвинението, че насилствено са затваряли циганите в гетата той отговаря така:

Това „посегателство“ имаше съвсем друго предназначение, и циганите, които тогава „установихме по места“ с доста труд, и почти, признавам, насилствено, до днес са ни благодарни. И съвсем не в гета ги настанявахме. Бяха им отпускани по 5 хиляди лева, не малко пари за онова време, безлихвени заеми за жилища, строехме къщи, апартаменти, цели квартали, намирахме им работа. Децата се учеха в общи училища с българчетата. Имахме задача да ликвидираме обособените махали и да се избягва съсредоточаването на циганите в един квартал. Някои получаваха апартаменти и от местоработата си, но като признание за труда им, за това, че са ударници и отлични работници, не за други привилегии. До 1986 г. има 280 цигани, наградени с ордени от Президиума на Народното събрание за високи заслуги за работата им в селското стопанство. Имаме и герои на социалистическия труд. Само в Сливен 29 цигани бяха признати за активни борци. Наши хора имаше неработещи, но не и безработни, това сочи проучването, направено от нашия отдел и ръководено от социолога и секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов. Хората ни работеха главно в селското стопанство, промишлеността, строителството. И всички данни от всички проучвания доказваха, че около 40 на сто от всичките български цигани до 1980 г. вече бяха напълно интегрирани. Което значи, че в материално, културно, интелектуално отношение бяха „рамо до рамо“ със средностатистическия българин тогава.

И отново за интеграцията: 

През 1981 г. направихме проучване, тогава неработещите цигани бяха 10 процента. Но всъщност и те не бяха в истинския смисъл на думата безработни – бяха хамали, ваксаджии, занимаваха се с общественополезен труд. Така че въпросът с трудовата заетост при циганите беше наистина решен. В Рогозина, Добричко, дори направиха специални жилища за тях. В Русе пък бяха настанени около 500 скитащи цигани, които останаха там цели… 5 години. Не е малко, нали? А и като отидоха другаде, отидоха да работят, не да крадат.

А каква е рецептата за ромската интеграция днес и възможна ли е въобще :

Първо трябва да им се осигури работа. Даже, извинете, и с малко диктат, дори и някои да „ореват орталъка“ за „нарушаване на правата на човека“, трябва да заставим циганите да работят. Има и друго, ще ви го кажа направо – в една част от българското население се появиха необичайни антицигански настроения, бих ги нарекъл дори расистки. Такова нещо преди 10 ноември наистина нямаше. Трябва да сме търпими един към друг. А то какво стана – бедността и безработицата озлобиха хората и те изливат гнева си върху циганите, с които бащите им са живели дълги години, цял живот, заедно. България е точно толкова наша родина, колкото и на българите, хайде да не правим, както се казва, цигански работи в нея!

Кой е Господин Колев ?

Господин Колев е роден на 20 януари 1923 г. в циганската махала в Сливен в семейство на текстилни работници. 17-годишен става член на РМС, през 1942 г. за дейността му в организацията заедно с три други циганчета и много българи е осъден на 5 години затвор, които „излежава“ в Сливен и Варна. Членува в БКП от пролетта на 1944 г., по-късно е военен, след това – експерт по малцинствените въпроси в ЦК на БКП.  Без притеснения споделял как са го наричали близки и познати – „циганинът от ЦК“. Там работи до 1990 г. – 30 години, и издадената си преди години книга нарича с обич, вероятно и с носталгия, „Един циганин в ЦК на БКП“. Умира на 6 януари 2011 г. в родния си град.

Източник:www.socbg.com

Едно прелюбопитно интервю на бившата управителка на Приморец Екатерина Йорданова. Интервюто е дадено пред вестник "Шоу" през 2013 година.

Екатерина Йорданова има спомени, които си заслужават да преминат в дигиталната епоха и да останат за поколенията.

 В продължение на 15 години като управител на хотел „Приморец” тя посреща ВИП персони от всякакъв „ранг и калибър”, удостоили града с присъствието си. Под нейно ръководство 100 човека персонал се грижат за лукса и удобствата на големците. На 33 години Катя остава вдовица с две малки деца. След време съдбата решава да се реваншира и я среща с посланика ни в Монголия. Дипломатът й дарява сърцето си и предлага венчило. В името на децата си тя му отказва. Бившата управителка на хотел “Приморец” се съгласи да развърже торбата със спомените и да покаже върхушката на страната ни такава, каквато е била в действителност.

- Катя, дълги години хотел „Приморец” беше „перлата в короната” на Бургас. А като негов първи управител (от 1959 до 1976 г.) ти сигурно добре си спомняш какъв беше неговият „прощъпалник”, както и първите гости, които посрещнахте?

- Хотел „Приморец” беше построен на едно от най-романтичните места в Бургас - в Морската градина, в квартал от стари аристократични къщи, на метри от морето. През 1959 г. напълно довършен, след общия градеж, беше първият етаж на хотела. Долу - администрацията, партерът не бяха напълно готови. Веднъж в Бургас се разрази силна буря и търговските кораби не можеха да останат на пристанището. Един от екипажите дойде да се настани в „Приморец”. Това бяха първите гости на хотела - от Гана.

- Тъмнокожите ганайци не предизвикаха ли фурор в града – предполагам, че дотогава хора с такъв тъмен тен на кожата не са били обичайна гледка за Бургас?

- Тогава за първи път видях хора с тъмна кожа. Директорът Георги Проданов каза да посрещнем и настаним първите гости на хотела. Понеже фоайето, където трябваше да бъде рецепцията, не беше готово, сложихме на първия етаж маса с мастилница и перодръжка, за да може администрацията да свърши своята работа.

- Всяко начало е трудно и обикновено се помни с всевъзможни гафове. Ти какво си спомняш от тогава?

- В онези години в Бургас нямаше вода. Имаше режим. Когато гостите дойдоха, в хотела имаше вода. Влезли хората да се къпят, но водата спряла. Насапунисани, голи гостите изскочиха навън. Развикаха се, искаха вода. А няма откъде, не знам какво да правя. Разтичаха се гостите, обърнаха масата, събориха мастилницата, която се разби. Това силно се запечата в паметта ми. После водата дойде. Гостите се изкъпаха и веднага напуснаха хотела. Не останаха да нощуват. А това бяха първите гости.

 Но през 1959 г. строителството на хотела не е било още довършено. Какво друго си спомняш от първите дни на хотела?

- Хотелът заработи официално през 1960 г., след като партерът беше завършен. „Приморец” беше един от най-хубавите в Бургас. Тук отсядаха всички отговорни другари на България - Тодор Живков, членовете на Политбюро. Близо два месеца тук бяха всички артисти, които участваха в снимането на филма „На всеки километър”. Отсядаха всички гости на града от чужбина. Тогава се строеше Нефтозаводът и всички специалисти чужденци живееха в хотела.

- А как преодоляхте проблема с безводието?

- Ръководството на „Балкантурист” нареди да се постави резервоар и две помпи, за да се пуска водата в определени часове. Вечер, когато хотелът беше пълен, пускахме помпите, за да могат хората да се изкъпят. През деня, когато имаше вода, напълвахме шишета. В тоалетните винаги имаше вода и тоалетни кърпички.

- Но това е много примитивно решение на проблема и предполагам, че то ви е създавало и доста неприятности и конфузни ситуации?

- Веднъж в хотела пристигна Лъчезар Аврамов. Той беше един от строгите членове на Политбюро. Наредиха ми да се пуснат помпите и да има вода. Тогава Николай Жишев беше секретар на ОК на БКП. Той чакаше във фоайето да слезе Лъчезар Аврамов. Накараха ме да попитам важния гост как е спал. Той ми подаде ключа и аз го попитах добре ли е спал. А той сърдито отговори – „Благодаря, като в ярмомелка”. И се обърна към Жишев с думите „Докога ще държиш Бургас без вода. Тези помпи цяла нощ се набиват с шума си в главата”. И тръгнаха към ресторанта.

- Тази история предполагам, че е имала някакво продължение?

- След него пристигна и Тодор Живков. Той много често идваше в Бургас. В хотела имаше отделен апартамент за него. Тогава Слънчев бряг не беше готов, вилата на Окръжния комитет в Баните също я нямаше. Само „Приморец”. През деня в залата на хотела имаше партийно съвещание. Тодор Живков остана да нощува. Хората от партийния комитет в Бургас бяха много дипломатични с високите гости. Вангел Тръпков ми каза, че вечерта ще играят карти и поръча и аз да се навъртам около тях, да пиша, изобщо да съм край тях. Озадачих се. Такова нещо не се беше случвало. Отидох. Поморийският директор на винзавода, Тръпков, Жишев и Тодор Живков. Жишев играеше с Т. Живков, а Тръпков с директора от Поморие. Тръпков беше човек с воля и много хъс. Жишев явно го е настъпвал под масата, защото Тръпков му се скара: „Няма да отстъпвам, ще набия др. Тодор Живков” Жишев остана като гръмнат. А Вангел Тръпков продължи - „Ще го бия, докато не се реши въпросът с водата”. Тодор Живков стана и започна да се смее. „Кажи така бе, Тръпков, че за водата било. А аз мислех, че ме накарахте да играя карти заради коняка, който рекламирате”. Обърна се към мен и ми каза: „Ти затова ли стоиш, за да кажеш кога да пуснат помпата да се изкъпя”.

- Спомняш ли си и други интересни истории от миналото на хотела?

- Попадала съм и в други интересни ситуации. Бургас в онези години беше прочут с бургаското сирене от мандрата близо до с. Атанасово, където сега е жк „Изгрев”. Един гръцки търговец - 60-65-годишен, собственик на кораб, търгуваше с това сирене. Идваше всеки месец, натоварваше кораба и отсядаше в „Приморец”. Оставаше по три-четири дни в хотела. Познаваше почти целия персонал. Веднъж, след като сутринта се беше сбогувал с нас, по обяд отново дойде във фоайето. Повика ме: „Мадам Катя, седнете. Искам да пиете чаша кафе с мен”. Никога не беше го правил. Попитах го: „Защо така, нали щяхте да заминавате днес?”. Той отговори така:

Жена поморийка ме накара да купувам сирене от България, бургаска жена ме накара да удвоя сиренето и да не пътувам

Затова съм тук. Учудих се. В ъгъла на фоайето беше администрацията. Там за няколко месеца на стаж беше назначена една деловодителка. Много красива - висока, с черни очи и коси, с много бяло лице. Изваяна. Гръцкият търговец не беше я виждал. От персонала разбрал, че младата жена ще пътува следващия ден с годеника си за София. Затова търговецът отложил заминаването си с един ден. Удвоил количеството купено сирене. Останал да погледа красивата българка. „Защото такава красота не съм виждал. Заслепи ме”, сподели гъркът с мен - управителката на хотел „Приморец”.

- Предполагам, че и много други гости на града сте посрещали в хотела?

- Бургаският кабелен завод изнасяше своята продукция в много страни на света. Директор беше Диляна Чавдарова. С нея добре се познавахме. Един ден ми се обажда и поръчва да запазя четири стаи, но “нека да са по-хубави, защото имам голям проблем” - бяха думите й. Четиримата италианци дошли да сключат договор с кабелния завод. Но се появили технически пречки, от които аз не разбирам. „Тази вечер е последна, давам вечеря”, уточни директорката на кабелния завод и ме помоли за случая да се подготви при мен, в самия хотел.

Диляна Чавдарова беше хубава жена, но на работното си място ходеше с ватенка

Когато се приготви в моя кабинет и се появи на вратата, беше неузнаваема. Елегантна, с хубава прическа, красиви обеци. Италианците също дойдоха и доста се застояха, преди да тръгнат за ресторанта. Знаех, че срещата е много важна и живо ме интересуваше какво е станало с търговския договор. На сутринта попитах италианците дали са харесали стоката, ще купят ли бургаския кабел. Отговорът беше кратък: „Как няма да го вземем, заедно с директорката ще го вземем”.

Източник:flagman

В не толкова далечното соц. минало имаше една верига от магазини - „Кореком”, с която се свързваха мечтите на стотици хиляди младежи, че и далеч по-възрастни българи. В тези грижливо пазени от взора на простосмъртните с плътни пердета и специална охрана търговски обекти в центъра на София, на големите бензиностанции, на летището и по границата, можеше да се намери от пиле мляко. Поне така ни се струваше тогава, когато пазарът беше сив и повече от беден. Като се започне от красиви дамски блузки, модерни/ за онова време!/ шушлякови якенца – да ти изтекат очите, мохерени жилетки, ухаещи маркови парфюми, кремове и гримове,  и се стигне до електроуреди от недостижимите за средния нашенец марки, млечни шоколади и прословутата „Фанта”. В кенчета. На подобни красоти се бяхме дивили единствено в дебелите каталози на „Некерман”, апокрифно примъквани от Германия през границата.

Само че в ухаещите на "гнил капитализъм" родни „Кореком”-и  не можеше да влезе всеки. А само хора, които притежават ЗАКОННА валута. Разбирайте големци, пътуващи често на Запад в командировки, работили в странство – минали през ситна връзкарска цедка все люде с партийни билети. А не лекари, инженери, учители, дръзнали, завалиите, да си купят 10-20 долара на черно  пред кафенето „Магурата”  на Витошка – там беше незаконната валутна борса.  Трябва да имаш чужд, задграничен паспорт и разрешение за валута, за да влезеш в „Кореком”. Хванат ли те без тях, а с няколко долара в джоба, тутакси  изхвърчаваш от работа, лепва ти се черна  дамга в досието за цял живот и отиваш на съд.

Но „неправоимащи” смелчаци да пипнат поне с пръст хубавата стока винаги се намираха.
Ето как изглеждаше централният „Кореком” пред хотел "Рила". Тук потокът от хора - влизащи и излизащи, не спираше. Още с първите крачки в  те лъхваше ароматът на западни парфюми. И започваш да се блъскаш с лакти, за да се добереш до някой от щандовете, после чиннопреклонно искаш стоката. В джоба си стискаш доларите, т.нар. зелени човечета и мислено се молиш милиционерите поне днеска да не нахлуят в магазина да ловят „престъпни елементи” с американски пари. Стигаш до щанда. Посрещат те нелюбезни и груби момичета – те до едно са щерки или съпруги на големци. Да те назначат на работа в „Кореком” – ами трябват връзки по-големи, отколкото за министър. А и проучвания до 9-то коляно дали си от фамилия на наши добри другари. Същите тези продавачки никога не връщаха пари. Примерно, покупката струва 8 долара и половина. Подавате банкнота от 10 долара. Вместо ресто  те подхвърляха като на просяк една дъвка и едно евтино бонбонче – и толкова. Върви се оплаквай, ако ти стиска...

Та, отиваме с мъжа ми в „Корекома” пред хотел Рила, годината е 1977-а. Имаме 4 долара, купихме ги от Стоянчо, наш приятел бензинаджия. Мечтата ни е да купим за детенцето – то беше на 4 годинки, какао. Бяха ни казали, че продават такова с меченце на кутията и обогатено с куп витамини. Тъкмо стигаме до щанда и се усеща някакво необичайно оживление. Вратите на магазина биват залостени, в него се вмъква шайка от 5-6 милиционера. За секунди всичко живо се измъкна от щандовете и трескаво започна да изхвърля долари от джобовете и портмонетата по  кюшетата.  Подът едва ли не позеленя от зелени човечета. Оказа се в крайна сметка, че и у никой нямаше валута, освен в някакъв заблуден германец. Човекът беше дошъл с паспорта си да купи с германски марки един касетофон за сина на хазяина си – момче, което навлизаше в журналистиката. Докато германецът стоеше онемял от почуда, милиционерите професионално преджобиха поне 25-30 души, между които и моя мъж. Изстинах от ужас, но за мое учудване, той много пъргаво беше успял да запокити фаталните  4 долара зад една олющена тръба досами вратата на склада. Боже, май отървахме кожите! Е, не успяхме да вземем за детето какаото с мечето на кутийката и с аромат на истински шоколад, а не на марципан. Но кой ти гледа, друг път ще дойдем на пазар с валута. И белким имаме повече късмет, си казахме с лекота в сърцата..

Калина Стаменова retro.bg

Някакво младо момиче оставило стръкче здравец. Бабата го посадила. Всички в стаята на старческия дом се грижат за него. Здраве им носел.

Беше през 1986 година в един голям студ. А и домът за стари хора се намираше далече. Бях видяла много човешки мъки, алчни синовни погледи, миризмата на лавандула не можех вече да понасям. Преди да отида при болните и неподвижните, за да поставят пред мен подписа си (кой за имот, кой за пари, кой за . . пенсия), старите пръскаха стаята с лавандулов спирт. А аз носех в чантата си стръкче здравец и го помирисвах, като излизах навън. Отглеждах го в саксии, в сандъчета, топях го в менчета. Какво чудесно цвете е то, от корен се захваща, с коренища расте, всяко стъбълце от корена на другото взима сила. И затова водата, в която е натопено, не замирисва, затова е толкова непретенциозно. Коренът му е здрав.

А къщите, в които влизах, не бяха със здрави корени — тънки, хилави, подхранвани с пари, с имоти. И чашата вода, поднесена на стария човек, е дадена със сметка.

—За какво ще ходим в дома за стари хора? — попитах аз.

—Жената трябва да ми подпише пълномощно, за да й получавам пенсията — отговори мъжът.

Тогава поисках да ми осигури превоз. Дори не го и погледнах. А в таксито той започна да ми разказва. Останал вдовец. За три малки деца не можел сам да се грижи и се оженил. Тя отгледала децата му. И нахранени, и облечени били. И прибрани в свой дом. Пораснали. Тя пак ходела — при дъщерята да помогне в почистването, при снахите — нещо да им ушие, на внуците да се порадва. И никога с празни ръце. Но. . . паднала лошо и сега не може да ходи. Няма кой да я погледне — мъжът й има задух. Те, децата, сега се сетили, че имат не майка, а мащеха. Три месеца старата жена си изгледала очите, някой от тях вратата да й отвори. Но лоша дума не казала.


Помръкнаха очите на старата жена, като ме видя. Друго лице очакваше да види, затова заплака. Подписа се. Аз й подадох стръкчето здравец от чантата си, а тя го целуна.

— Все така плаче, а аз плача, като си тръгвам. Всеки ден идвам — сутрин и вечер. Говорим си, а тя ме пита за децата, за внуците ... И аз измислям. Та знам ли как са! И родния си баща не поглеждат, нали само една пенсийка ми остана.

Сбогувах се със стария човек и си тръгнах. Не исках да види сълзите ми, от срам за собственото си буздушие, от гняв пред чуждата нехайност. Срамувах се и от коренчето здравец в старческите ръце, и от благия син поглед . . .

Женицата запазила цветето. Останало то в стаята, стръкче топлина от света. Стариците си отивали завинаги от стаята, а здравецът оставал . . .

Автор:Бистра Борисова

Първите стъпки на безмоторното летене у нас са свързани с построяването на безмоторни самолети. Благоприятни условия за това дават самолетната работилница в Божурище, самолетната фабрика в Казанлък и по-късно — новопостроената самолетна фабрика в Ловеч.

През 1925 — 26 г. в Божурище се произвеждат първите безмоторни самолети „Топракчиев“ и „Викилски“. Облитането им се извършва с изтегляне с гумено въже на склон.

През 1932 г. е конструиран и построен оригинален двуплощен безмоторен самолет „Дрангов“.

Под ръководството на инж. Петков в 1934 г. се произвеждат учебните плъзгачи тип „Цьоглинг“.

През същата година в самолетната фабрика в Казанлък инж. Уго Абате конструира безмоторен самолет тип реяч „Български капрони“.

Изброените безмоторни самолети се използуват за провеждане на опитни полети и частична учебна дейност между 1926 и 1935 г. Конструкциите са дървено-платнени. Данни за летателните им постижения не са фиксирани.

През 1936 г. в Божурище се построяват безмоторни самолети „Комар14", които имат по-високи летателни качества. С тях се из-
вършват реещи полети с изтегляне с моторен самолет.

След 1940 г. е внесен безмоторен самолет за високи постижения СГ-3 , с който се извършват реещи полети на термина, дълги вълни и фигурен пилотаж.

От 1944 до 1955 г. по чужди чертежи в самолетните фабрики в Ловеч и Казанлък се произвеждат серийно Учебен плъзгач УГ1-1 („Цьоглинг 38“), Учебен реяч УР-1 („Грунау-беби“), „Жерав“ („Краних-П“) и „Гълъб“ („Вайе“). Те отговарят на съвременните за тогава изисквания. Имат по-съвършени летателни качества. С тях се провежда учебна, тренировъчна и спортно-състезателна дейност. Построяването им в по-големи серии създава условия за по-масова учебна и целенасочена летателна работа. Преминава се към извършване на реещи полети за продължителност на склон и термика,също така свободни и скоростни прелети.


История на създаване:

В периода от 1940 до 1949 г. в конструкторското бюро, ръководено от П. 0. Сухой, са разработени самолети, получили наименование Су с числа от 1 до 17, включително Су-15 достигнал при изпитанията скорост 1032 км/ч. През 1953 г., пристъпвайки към разработването на нова серия самолети, кон структорското бюро отново приема за тях номерацията от самото начало. Пръв сериен самолет от новата номерация е свръхзвуковият Су-7, предназначен за изпълнение на задачи, свойствени за изтребителите, щурмовиките и бомбардировачите.

Работата над самолета започва през 1953 г. През 1953—1954 г. е разработен опитен изтребител, който за пръв път в практиката на съветското свръхзвуково самолетостроене има входно устройство, което се регулира, и управляем стабилизатор. При един от изпитателните полети той достига скорост 2170 км/ч. Резултатите от летателните изпитания са окуражаващи, пристъпва се към строителството на опитен образец на самолета Су-7, който започва да се изпитва през 1955 г. През 1956 г. самолетът е демонстриран на летището в Тушино. От 1958 г. Су-7 е пуснат в серийно производство, а модификацията Су-7Б е приета на въоръжение в много страни, включително в държавите от Варшавския договор.

В процеса на експлоатация самолетът нееднократно е подлаган на модернизация. Извършвани са промени в конструкцията на планера, двигателя, въоръжението, бордовото обзавеждане. На базата на Су-7Б е разработен изтребител бомбардировач с изменяема геометрия на крилата (през 1967 г. той е бил показан на въздушния парад в Домодедово).
Описание на самолета. Су-7 е построен по класическа схема със стреловидно крило. То има стрело-видност 60°, а ламинарният му профил е с относителна дебелина около 5%. Тънкото крило с голяма стреловидност налага към външната страна на тялото да се поставят допълнителни горивни резервоари, които с цел да се увеличи скоростта по време на въздушния бой могат да се изхвърлят от летеца. На същите държатели «место резервоарите могат да се окачват бомби или блокове с неуправляеми реактивни снаряди.

Значителната стреловидност на крилото увеличава скоростта за кацане. За нейното погасяване в опашната част на тялото конструкторите поставят контейнер с парашут.

За да може самолетът да каца и да излита на грунтова писта, на една от модификациите, наречена Су-7БКЛ, е монтиран колесник със ски и колела.

С нарастване на скоростта на полета нараства и натоварването на кормилата за управление. На пилота му е трудно да ги управлява, ето защо се използува буетерно управление. Бустерът (хидроусилвателят) е устройство във вид на бутало, което се движи в цилиндър. Той преобразува енергията от налягането на течността в механична енергия, която се предава на лоста във вид на постъпателно движение. Бусте рът от своя страна е свързан с кормилните лостове.

Пилотът придвижва шибъра на хидравличните усилватели. Но за да се създава у него чувство за пилотиране, към лоста за управление и педалите са включени пружинни натоварващи средства. Те имитират натоварване, към което пилотът е привикнал.

Самолетът има херметична кабина. В нея непрекъснато постъпва чист въздух, който се нагнетява от компресора на двигателя. Автомати поддържат температурата и налягането му постоянни. Колко е важно това. може да се съди например от факта, че на височина 10 000 т температура на външния въздух достига до —50°С, а налягането е десетки пъти по-ниско, отколкото на земята.

В кабината има катапултираща гдалка. При необходимост да напусне самолета, когато е във въз дута. пилотът издърпва съответната ръкохватка. Кабината се разхерме-тжзирва автоматично, изхвърля се

движната част на плексигласовия ак. притягат се привързващите ремъци. Произвежда се изстрел и гарутна ракета изхвърля пилота заедно със седалката от кабината. След това автомати разтварят ключалките на направляващите ремъци и седалката се отделя. В зависимост от височината автоматът отваря парашута.

Шасито на самолета е с три стойки.

Двигател:

Сърцето на самолета е г азотурбинният възду шнореактивен двигател АЛ-7Ф-1, конструкция на А. Люлька. Неговият осев деветсте-пенен компресор, на входа със аръхзвукова степен, създава голямо свиване на въздуха и двигателят има голяма теглителна сила при малък разход на гориво, Устойчивостта на работата му на всички височини и скорости на полета се осигурява автоматично.

За пускането на двигателя във въздуха при височинни условия, при ниски температури на земята, а също така за пускането на фор-сажната камера на самолета е монтирана система за подаване на кис-
лород в двигателя. Непосредствено зад двигателя се намира форсажна-та камера. Тя представлява куха тръба със същия диаметър, както на двигателя. Включва се, когато трябва бързо да се набере височина или самолетът да премине на максимална скорост.

За да се намали разбегът на Су-7, при необходимост се използуват стартови барутни ускорители, които за кратко време развиват допълнителна теглителна сила до 3 тона.

Въоръжение:

Според назначението самолетът е въоръжен различно. На него са поставени две ЗО-шш оръдия, разположени в крилата, а под крилата и тялото се оказват неуправляеми реактивни снаряди „въздух — въздух“, „въздух — земя“ или бомби: За да може да се води точна стрелба от оръдията от реактивните установки и за бомбопуска-не от пикиране, самолетът има автоматичен прицел, който работи съвместно с радиолокационен далекомер. Резултатите от стрелбата на оръдията и реактивните снаряди се контролират чрез киноснимачна апаратура.

Самолетът има комплект радио-и приборно оборудване, което позволява да се води бой и да се поразяват цели денем и нощем. Има шест-канална свързочна ултракъсовълно-ва приемно-предавателна радиостанция, автоматичен радиокомпас, станция за защита на опашната част на самолета, „радиоответчик“, далекомер и радиолокационна станция за сляпо кацане. Има автопилот, облекчаващ пилотирането по маршрут, особено в сложни метеорологични условия.

От ляво на дясно, седнали: Крум Луков, Йордан Милев, Аврам Стоянов. 
Прави: Асен Киселинчев, надзирател, Георги Чулев, Кръстен Раковски, Владимир Томов.
Кърджалийски околийски затвор.

Един разказ на Георги Милев (син на Йордан Милев):

— Денят, за който искам да разкажа, беше 16 април 1925 година, четвъртък, преди Великден. И аз като всички деца се събудих с радостно нетърпение: днес се боядисват яйцата. Сетнешните събития обаче нямаха нищо общо с моето момчешко вълнение.

Беше около три часът след обед. Децата от махалата се бяхме събрали на улицата пред дома на наше другарче. В един миг необикновено силен взрив разтърси всичко наоколо. Изплашихме се, но не бързахме да се прибираме. Настъпи необичайно оживление по улиците. Най-напред видях един млад комшия — не знаех името му, но го познавах по физиономия. Беше с окървавено лице и притискаше челото си с кърпа. (По-късно узнах, че този човек е художникът Александър Жендов) Минаваха уплашени, из прашени хора, някои с драскотини или рани, други — превързани с бинтове. Наблизо се намираше складът на търговците братя Паланкови. Забелягах,, че един младеж започна да лепи позиви върху дървената ограда. Дали беше налепил два-три, когато двама конни полицаи се доближиха с извадени шашки и буквално го притиснаха до оградата. Единият замахна и видяхме труп, разсечен на две. А те удряха и удряха. Насъбраха се хора, разпръсваха ги. След минути спря файтон. Свалиха торбата за зоб и напъхаха в нея насеченото тяло. Камшикът на кочияша изплюшя и файтонът изчезна по ул. „Цар Симеон“. Гледката беше страшна. И сега, след толкова години, тя е пред очите ми. Ужасен, побягнах да разкажа на мама. Никой не знаеше какво точно се е случило. След време татко се прибра — напуснал работа в печатницата. Каза, че е извършен атентат в църквата „ Св. Неделя“. Първото му предположение беше, че е провокация: „Сега ще обвинят комунистите и ще искат да се раз-
правят с нас. Положително ще ме арестуват.“ Мама го увещаваше да се укрие за няколко дни. Той решително отказваше: „Това означава, че се чувствувам виновен и че атентатът действително е дело на комунистите.“

Часовете минаваха бавно. Мълчаливо напрежение беше обхванало всички. Стояхме на тъмно. Изпратиха сестра ми и мен да си легнем, но сън не ни хващаше. Скоро тишината беше нарушена от стъпки на много хора по плочника.Скочихме. През перденцето, без да палим осветлението, видяхме, че  дворът е пълен с униформени и цивилни, а срещу прозореца е насочена картечница. Заблъскаха с приклади по вратата. Татко, привидно спокоен, отвори. Нахвърлиха се върху него. Ние заплакахме. Започна обиск. Извадиха и кюнците от печката. Книгите, без дори да ги поглеждат, пъхаха в един чувал. На масата беше „Клетниците“ — и тя отиде в чувала, който никога не се върна. Поведоха татко без всякакви обяснения. След два дни отведоха и брат му Славе, когото вече никога не видяхме. Страшни предчувствия се вселиха в дома ни. Научавахме за все нови и нови арести. Никой не знаеше къде са задържаните. Отпращаха ни от участък на участък с думите: „Тук няма такъв.“ Скоро се разбра, че по-голямата част от арестуваните са в "Обществена безопасност". Не допускаха до тях никого от близките. Събирахме се на отсрещната страна на реката по бул. „Сливница“. Взирахме се с надежда, че ще зърнем нечие познато лице зад решетките. Така — всеки ден, седмици наред. Дежурихме ту аз, ту майка ми, ту сестра ми, често и тримата. Случваше се, макар и рядко, някой от арестуваните да бъде освободен. Цялата тълпа се втурваше към него. Всеки питаше за „своя“ — жив ли е?

След около два месеца, през юни, бях „на пост“ и едва повярвах на очите си: на най-горния етаж, опрян на решетката, видях татко. Не мога да опиша какво ми стана. Помня, че изкрещях силно: „Татко-о-о“, и замахах с кърпа. Сред мно-
жеството той също ме видя и ми махна.

Учениците вече бяха във ваканция и нашето училище „Константин Фотинов“ беше превърнато в затвор. Той не беше така страшен — обикновено след него идваше освобождаване. Научихме, че татко е преместен тук. Сега можехме и по-често да го виждаме. Един ден чухме съседско момиче да вика: „Лельо Кико, чичо Йордан си идва!“

От разказите на татко след време научих какво се е случило. Започнали с разпит и инквизиции. След това го затворили в една стая, където арестуваните били наблъскани като хамсии в кутия. Прозорците нямали решетки, затова били обковани. Всички били нахвърляни върху голия под само с по едно одеяло. При физиологични нужди чукали продължително по вратата и дежурният полицай ги придружавал. Нощем, когато изгаряли трупове в пещите, парното пращяло, в стаите оставали без въздух. Лампите светели цяла нощ. Към един-два часа след полунощ се чувал зловещият вой на „черните камионетки“. В стаята влизали военни и цивилни, всички с домино на очите. Те почти не говорели, само с бича или сабята посочвали този, който трябва да ги последва. Това бил мигът на раздялата. Който излезел, не се връщал. Дошъл ред и на татко. Простил се с другарите си. Двама цивилни го повели. По стълбите към „мазето на смъртта“ срещу тях се задал някакъв полковник (татко разпознал пагоните), също с домино на очите. „Къде?“ Единият от агентите отговорил: „Там.“ Последвал зашеметяващ удар по лицето и кратко разпореждане: „Върнете това куче, искам лично да се разправя с него!“ Върнали го. Вече никой не го потърсил. Кой и защо е спасил татко по този начин — дълги години сме гадали. Явно, че е бил човек, който го е познавал, и то добре. Може би някой съгражданин. „Рано или късно ще разбера кой е. Той ще ме потърси, ще има нужда от мен“ — казваше татко. Но никой никога не го потърси. Може би спасителят му не е вече между живите. Но е спасил един живот.

Някога в повечето села имаше фурни за хляб, откъдето късно вечер или рано сутрин се разнасяше невероятен аромат на току що изпечен хляб. Да, никога няма да забравим този хляб.

Помните ли вкусният и топъл хляб от селската фурна? Беше толкова хубав и ухаеше толкова приятно, че веднага след като попаднеше в ръцете ни, ароматът му ни караше да си отчупим от хрупкавата коричка от единия край и докато се приберем до вкъщи се оказваше, че неусетно сме го преполовили.
Днес да си купите такъв хляб е рядкост. Не само заради това, че ги няма вече старите майстори-хлебари, но и брашната вече не са като от едно време. Просто сортовете пшеница тогава бяха други, а днес за жалост повечето от нас ядем фуражен хляб.

Ето какво споделя един бивш производител на хляб:

Технологията за направа на хляба не е много по различна от тази преди години, но суровините са се променили. Днес основният продукт брашното е почти изкуствен със сух глутен и химии за отпускане при замесване, пшеницата в у нас масово е фуражна, защото е евтина. Добавят се в брашното заместители и така ядем боклуците, а хубавата пшеница заминава за износ, защото е изгодна, сортовете пшеница също са генно модифицирани или подобрени. Оттам идат и болестите – алергии, диабет и кръвно, така че не се заблуждавайте на много малко места може да се намери истинския хляб който го помним всички.

Шепа керемиденочервено, пръснато в зеления скут на долината, заобиколена от могъщите плещи на Балкана — така изглежда от високото Етрополе. Долу, в ниското, градът добива своите реални очертания:

Тихи сенчести улици,спретнати двуетажни къщи,дворове, наметнати с пъстрата черга на есенните цветя,малък уютен площад с неизменната сграда на кметството и пощата, с кафенето си, с пейките за небързащите за никъде старци — гледки, които навяват ласкаво спокойствие и като че ли забавят хода на холеричното ни време.

На пръв поглед малкият град е лесен за „откриване“ — той не защищава тайните си с помощта на огромните мащаби на мегалополиса, с циклопическите си многоетажни постройки. От центъра до старинната часовникова кула се отива с броени крачки, а от там до последните къщи разстоянието е съвсем малко. И въпреки тази урбанистична яснота Етрополе може лесно да събуди у новодошлия тръпка на учудване или възхита — с прекрасната симетрия между дървото и камъка на една съхранена през вековете българска къща, с романтичната сянка на някой стар чардак, осветен от аленото сияние на цветята, с преданията за древни и бурни епохи. Защото в малкия планински град кръстосвали следи на траки и римляни, на гърци и саксонски рудничари, на славяни и прабългари. И в това няма нищо необикновено — Етрополе е един от най-старите миньорски и железодобивни центрове на Балканския полуостров, средище на занаяти и оживена търговия.


Произвежда до 1990 година:

МАШИНИ И СЪОРЪЖЕНИЯ

ЗА МЕХАНИЗАЦИЯ

НА ЖИВОТНОВЪДСТВОТО

И ДРУГИ СЕЛСКОСТОПАНСКИ

МАШИНИ:

•ТРАНСПОРТЬОР ЗА ОБОРСКИ ТОР •ЕДНОЩАНГОВ ТРАНСПОРТЬОР • ЗЪРНОСУШИЛНИ ЗСЛ-100 •САМОХРАНИЛКИ ЗА ПОДРАСТВАЩИ ПРАСЕТА •САМОХРАНИЛКИ ЗА УГОЯВАНЕ НА СВИНЕ •ВЕРИЖНО-ТРАНСПОРТНИ ХРАНИЛКИ ЗА ПТИЦИ.


Какво е Сухиндол без грозде, слънце и вино? Отколе, та до днес е така. И всичко започва от сухин-долската гъмза. На улицата с таково име живее Кина Гърбова. Убедена е — шансът променя живота на човека из основи. Вярвам й — срещала го е два пъти. Първо, родена е на 9 септември 1944 година. Второ, връстничката на свободата олицетворява свободния труд върху банкнотата от два лева, която края до 80-те години беше в обръщение

Девойката от двулевката разказва:

— Бях шестнадесетгодишна, ученичка в гимназия. Дойде фотографът Льчемир Чаръкчиев, избра мен и още три момичета. Беше по гроздобер, прави ни снимки в лозята. На следващата година през февруари се омъжих, а когато смениха парите през януари 1962 година, дъщеря ми беше на десетина дена. Върна се свекърът, носи няколко двулевки, хвърли ги в кошчето и вика: ..Вземи, да имаш майка си за спомен.“ Колкото го разбра малката, толкова и аз! Събра се целият род, гледат двулевката, гледат мене, гледат снимката на стената. Едните викат: „Бе тя ще да е“, другите не вярват: „А-а, не е.“ Пък то съм си аз, само дето снимката ретуширана. После научи целият град, даже и име ми измислиха „Кина— двата лева", някои пък завиждаха:

 „Че защо да е тя, друга няма ли?", но то без това не може. Всичко това щеше да си остане нашенска, сухиндолска история, но към 1975—1976 година градът взе да позамира, младите почнаха да бягат. По-рано гимназията — тясна за учениците, грозде — за износ, стотици хора из лозята по гроздобер. Сега гимназията я закриха, гроздето само за промишлени технологии, а между две преброявания градът намаля с 1000 души. Нашите хора решиха пак да се заговори за града, обадиха се тук-там и журналистите дойдоха. Тогава работех във Винпрома. За търговски сделки идваха французи, германци, англичани, американци. Като разбраха, че съм изобразена на банкнотата, много се чудиха. „При нас на парите политически личности и крале, а у вас — работничка!" Започнаха да прииждат писма от цяла България, някои не вярваха, други искаха срещи.

Цялата тази шумотевица нито ме е потискала, нито ме е издигала. Работих във Винпрома, в РПК, в детската градина. Знам едно — всичко се изменя, не съм вече на 16 години и внуци имам, животът си върви и трябва да го живееш достойно с труда си. Двата лева са само епизод, вярно, хубав, но със спомени не се живее.

В семейството, на работа, покрай внуците — така минават делниците  на момичето от двата лева.



След доста години години на Зарезан в Сухиндол отиушъл фотографът Любомир Чаръкчиев, видял Кина Гърбова и не можал да я познае. Посочили му я негови приятели. Той е автор на 26 изложби,неговата снимка „Златен дъжд" е отличена със златен медал през 1970 година в България, със сребърен в Гърция и Япония, участвува в Лондонския салон на фотографията. През 1967-а печели първа награда на фотоконкурса на вестник „Правда“. Има над 50 фотографски години зад гърба си. Вероятно затова смята снимката на гроздоберачката също за епизод и казва: „Снимка със снимка не си приличат.“

Фотографът:

— Аз съм доайен сред фотографите, които се свързаха със земята и селското стопанство. Когато постъпих в Държавния фотоархив, бях най-младият. Другите се определиха — кой към театър, кой към балет, кой към художествената фотография. За мен остана селското стопанство. И все тичах — къде има най-едри домати, коя е героинята на социалистическия труд, къде ще започне най-напред жътвата. Сухиндол го знаех отдавна, имах много приятели там, често съм бивал по Зарезан. Не е като сегашния! Тогава излизала по 600 души, всеки с бъклица заница, а отгоре печена кокошка, каруците се строяваха като на парад, всяко семейство изобразяваше някаква сцена от лозарския живот, после започваше ръченицата — от Върбака, та чак до града — шест километра. Запомних завинаги този празник и реших да направя снимка на „богинята на Сухиндол“. Помогна ми директорът на гимназията. Една сутрин в осем часа сред лозята докарахме ученичките от горните класове. Строихме ги като войници, над 200 човека. На първи преглед останаха 50, после 20, накрая 4. Сред тях беше и Кина. Чарът й е в усмивката и тези трапчкнки на бузите. После с тази снимка спечелих първо място на фотоизложбата в ГДР. На следващата година представителна комисия от Българската народна банка прегледа снимки от всички фото центрове в страната. Така моята снимка послужи за образ на двата лева — защо точно на тях? Открай време сухиндолчанинът е казвал: „Грозд, дето е два да стане, лев, дето е — на два да се обърне.“

Бляскавият днес хотел „Империал“  част от ваканционния клуб „Ривиера“, някога е бил почивна база на правителството на НРБ „Дом № 7“. Ваканционната постройка приютяваща най-висшият ешелон на властта е завършен през 1976 г. Там са почивали само най-висшите служители на Министерския съвет и техните семейства, както и високопоставени чуждестранни гости на БКП. До 1989 г. достъпът до него е бил забранен за простосмъртни.

„Слънчев ден“ се намира в най-северната част на курорта Свети Константин /преди Дружба/ и представлява затворен комплекс от 4 хотела (бивши почивни бази на ЦК на БКП). Най-големият от тях е „Палас“(белият хотел вдясно на снимката). През социализма се води Дом № 6 и там са отсядали само членове на ЦК и чуждестранни гости на БКП. В останалите 3 почивни дома та,м са имали достъп всички служители на ЦК, вкл. готвачи, чистачи и шофьори. 

Екипажът на „Союз ТМ—5": от ляво на дясно българският космонавт-изследовател Александър Александров, командирът на кораба Анатолий Соловъов и борд-инженерът Виктор Савиних


Свидетели сме на втората българо-съветска космонавтска мисия през последното десетилетие. Любителите на статистиката ще отбележат още един факт: 18-ата космическа страна в списъка на ООН, шестата в света със свой космонавт и третата, която изработва храни за Космоса.България пета поред (след СССР, САЩ, Франция и ФРГ) изпрати в около-земното пространство своя втори представител. За ентусиастите от програмата ИНТЕРКОСМОС полетът на новия съвместен екипаж А. Соловьов, В. Савиних и А. Александров е не само поредният етап от осъществените през последните две десетилетия множество изследвания и експерименти на непило-тирани и пилотирани космически апарати.


Проектът „Шипка“  е и достоен пример за международно обединение на идеи, възможности и умения в мирното изследване и използване на космическото пространство, за решаването на отговорни задачи с общочовешко значение.Както вече знаем, комплексната, богата и разнообразна научно-техническа програма на полета предвижда изпълнението на 46 експеримента в областта на космическата физика, дистанционните методи за изследване на Земята от Космоса, космическото материа-лознание и космическата биология и медицина* За тяхното осъществяване са изработени 9 оригинални български апаратури. Дело на учени от академични институти и от висши учебни заведения, на специалисти от различни научни и практични области от цялата страна, тези уреди са и своеобразен залог за сегашните и бъдещите възможности на нашата съвременна електроника и машиностроене.

Златка със съпруга си Евстати

Когато през декември 1943 г. в Лом се гледа големият процес срещу 95 комунисти от града и околията, сред подсъдимите е и една млада майка с бебе в ръце — лом-чанката Златка Маринова Тодорова— Евстатиева. Тя е родена през 1915 г. в бедно семейство на перачка и хамалин, съпруга е на бръснаря Евстати Димитров, бебето й е второ дете и за противо-държавни конспирации прокурорът й иска смъртно наказание. Защитниците обаче енергично протестират: липсват доказателства — подсъдимата не е признала нищо, докато са я пребивали „великодушно“ само през краката.


След няколко дни прочитат присъдите. За младата майка е отредена една година строг тъмничен затвор, като й се признават шестте месеца задържане при следствието. Бавно, подрънквайки с веригите си, Златка Евстатиева понася четиримесечния Кирчо към камионетката, която отново ще ги върне във Видин, в затворническата й килия.

За първи път тя попада в тази килия в напреднала бременност на 23 юли 1943 г. Момичетата — около 40 в тюрменото помещение — отвеждат другарката си в съседната килия — тя е по-малка, в нея са затворени „само“ 12 девойки и е „обзаведена“ — има стол!.. . Златка сяда на него изнемощяла от без-сънната нощ, а другарките й изпращат „делегация“ при главния надзирател с молба да узакони преместването на бременната именно в килията със стола. Вечерта благоволението е дадено и бъдещата майка ляга на нара до прозореца, къ-дето впрочем духа, а дървениците, бълхите и стоножките пъплят на пълчища.

В мрачното, дъждовно утро на 28 август момичетата се събуждат от приглушени стонове. Цяла нощ Златка е имала родилни болки, но е стискала зъби — да не безпркои другарките си. Дават й да пийне водица, но не може да преглътне капчица — устните й са се вкочанясали от напрежението. Започват да удрят с налъмите си по вратата. Близо час никой не идва — дежурните тъмничари спят, упоени от изпитата през нощта ракия и от ръмящия по покривите дъжд- Най-после главният надзирател се явява, цял подпухнал, колкото да отключи вътрешната врата на килията, и си тръгва, глух за стоновете на родилката и за проклятията на момичетата. Тогава затворничките се втурват отчаяно след него, блъскат с юмруци по хлопналата се под носа им външна желязна врата: „Златка ще ражда, отведете я в болница!“ На което оня отвръща през открехнатото прозорче: „Голямо чудо!“ Но това е вече възможност за разговор. Роза Перкова и Цанка Борисова задъхано му обясняват,че делото не е минало, че тя може да бъде оправдана и откъде—на-къде ще я оставят да умира тук? Пък и тя вече пищи — болките й са нетърпими.

След време идва Йордан — другият дежурен тъмничар, с разрешение от директора на затвора да отведе жената. Но във Видинската болница я посрещат враждебно. Началникът Христов (благородната титла „д-р“ не трябва да бъде изписана пред името му!) категорично отказва да приеме измъчената родилка: „За затворници-комунисти място в моята болница няма!“... Напразни са обясненията на надзирателя, че Златка още не е осъдена и може да не получи присъда — „лекарят“ не иска да слуша повече и си тръгва за вкъщи. Тогава тъмничарят Йордан — бивш работник, многодетен баща — започва да моли минаващите по коридора сестри за съдействие. Жените в бяло извръщат глави, бягат — щом началникът е разпоредил,
значи раждането е забранено!...

В мъки и унижения протича целият ден. Златка лежи на циментения под вече безсилна и да вика. Чак в полунощ две млади акушер ки се смиляват над измъчената жена и я прибират в една от стаите, От помощта им почти няма нужда — момченцето проплаква след минути. Недоносче е, съвсем дребничко — само 1700 грама. Повиват го надве-натри и го настаняват с майка му в ... изолатора за заразно болните. Пред вратата, разбира се, веднага застава въоръжен стражар.

Още на следващия ден връщат младата майка в килията й след страшен скандал от фашизирания „лекар“. Момичетата се спускат към мършавичкото бебче — носят го от ръце на ръце, радват му се. Вече са надрали за пеленки два стари чаршафа, които Цанка после ще пере с удоволствие в студената вода. За къпане на детето не може и да става и дума — надзирателите й отказват да дават топла вода за  малкото затворниче. На това отгоре Златка няма кърма. Отчаяно та хрупа червен лук, ала вместо мляко  детето получава натравяне и се по-г крива с кожни рани и обриви. Вечно  гладно и неподмито, то постоянно плаче. Всички се редуват да го укротяват, друсат го на ръце... Девойките отделят от залъка си, за да изхранват майката и детенцето, а мъжете-политзатворници изпращат на пеленачето ризка, съшита от собствените им ризи.

Идва есента. Става още по-студено. Понеже пеленките съхнат бавно във влажната мразовита килия, майката ги изсушава под мишниците си. Така и спи — с неизменните „компреси""...

През юни 1944 г. Златка Евстатиева излиза от затвора заедно с детето си. Тя е победителка — опазила го е живо и здраво. Наистина, не е проходило, краченцата му са слабички и криви, но ще се оправи бързо — на слънце, на чист въздух, с повече храна — нали е на свобода!

Заводската детска градина
Разказва Денка Петрова,тогавашен директор на завода:
И в трите ни цеха има стаи за функционален отдих. Снабдени са с домакинска техника и в тях се сервира чай, кафе, айран и други разхладителни напитки. Поставени са касички, в които работниците, неконтролирани от никого, заплащат минимални суми. Трябва да кажа, че досега не е липсвала дори една стотинка.

През 1981 година построихме битов комплекс. Магазините за хранителни стоки и галантерия се зареждат много добре — има всичко, което е нужно и за най-капризните клиентки,в крояческото ателие работи добър специалист, а от козметичния и фризьорския салон жените излизат винаги доволни.
Денка Петрова

В здравната служба имаме лекар и двама медицински техници. Стоматологичният кабинет е оборудван с най-нова апаратура, а в клиничната лаборатория се правят всички изследвания. Обзаведохме стаи за лична хигиена на жената, баня.

Столът в завода е с 250 места, цената на храната е с 60 пр. процента отстъпка.

Лавките в цеховете предлагат богат асортимент закуски, автоматите за газирана вода се ползват напълно безплатно. Младежкото общежитие е с 250 легла. На всяко младо семейство се предоставят по три стаи. В общежитието има клуб за естетическо възпитание, стаи за почивка, кухненски боксове, зали за шах, за тенис на маса, телевизори.

Образцовите детски ясли и детската градина работят по режима на завода, а има и места за нощуващи групи. Предстоящо е разширяването им.

Богата и разнообразна е дейността на работническия Дом на културата. Естрадният ни оркестър „Стоп“ и
битовият хор са лауреати на IV републикански фестивал. Танцовият състав и кръжокът „Художествено слово“ спечелиха сребърни медали. Клубът „Приятели на книгата“ зае първо място в окръга за 1984 година. Председател на този клуб е тъкачката Мария Мирчева, която има обещаващи изяви в поезията.

Клубът „Приятели на изобразителното изкуство“ организира изложби на изтъкнати творци, гостува ни Окръжната художествена галерия. Показани бяха картини и на младите заводски художници-самодейци.

Домът провежда срещи с дългогодишни работници, челници в производството и наставници, разговори за качеството на продукцията,насрещното планиране и дисциплината. Тук се извършват ритуалите за приемане на патрони на бригадите, вечери на младото семейство.

Тъкачният ни цех е младежки. Там се роди инициативата „Дни на комсомолското управление“. Заводският комсомолски секретар за определено време става директор, активисти заемат другите длъжности. Всеки млад човек в тези дни може да провери способностите си да ръководи.

Много още неща могат да се разказват за богатите дни на нашия работнически колектив. Но нали в живота е така — думите са слаби, когато има значими дела.

Използван е текст от списание "Работничка" бр.10,1985 година

Делегатите на първия (учредителния) конгрес на Общия работнически синдикален съюз. Пловдив, юли 1904 г.
Георги Димитров, Вела Благоева и др.

Времето е запазило една изключително рядка  снимка на делегатите от Първия конгрес на Общия работнически синдикален съюз в България. Дошли в Пловдив от всички краища на страната, те положиха основите на класовата профсъюзна организация на българските работници — ОРСС. Сред това „орлово ято“ са Димитър Благоев, Георги Кирков,


В броя си от 10 август 1904 г. „Работнически вестник“ пише: „На 18 и 21 м. м. в г. Пловдив се откриха двата конгреса — XI партиен и първият учредителен на работническите синдикати. Откриването стана твърде тържествено и при стечението на хилядно множество работници и съчувственици. В 9  часа преди обед повече от 1000 души, начело с музика и червени знамена, потеглиха от клуба за театър „Люксенбург“, нает специално за заседанията на конгресите.“

Първото заседание на конгреса от 21 юли 1904 г. се открива от пловдивския работнически деец Ан. Агопян. По настояване на делегатите думата е дадена на Димитър Благоев, който между другото казва: „Съюзът трябва да обединява работничеството върху почвата на класовата борба и още от самото начало да бъде в тесни организационни връзки с работническата социалдемократическа партия.“

Работата на конгреса продължава два дни. Активните изказвания, творческите дискусии и деловите обсъждания преминават под знака на решенията на гоку-що завършилия XI партиен конгрес. Делегатите приемат специална резолюция, утвърждават проектоустава и избират Синдикален комитет.

Сътрудникът на „Работнически вестник“ завършва своята информация с думите: „Конгресът се закри при общо въодушевление, с викове: „Да живее Синдикалният съюз! Да живее работническата социалдемократическа партия! Да живее международната солидарност!“

Създаването на ОРСС намира широк отзвук сред работническата класа. До конгреса се изпращат десетки ентусиазирани телеграми. „Привет Вам, делегати, ратници за великото революционно работническо дело — пише в телеграмата на софийския металоработ-нически синдикат. — Сгъстете пролетарските полкове. с международната солидарност, за тяхното освобождение. Да живее Синдикалният съюз! Долу неутралитетът!“

В издадения „Манифест към българските работници“ се казва:


 „Денят 21 юли т. г. ще остане паметен исторически ден на работническото движение в България.“

Делегатите на конгреса добре разбират своята висока отговорност пред партията и братята си по класа. С учредяването на ОРСС те затвърдждават организационната същност на революционното работническо движение, дават му криле и знаме в неговата дългогодишна, упорита и смела борба за победата на социалистическите идеи.

Бургас,70-те
Природните бедствия в по-голямата си част не могат да се контролират от човека. Те застрашават здравето и живота на хората и водят до значителни материални щети. Типични примери за природни бедствия са наводнениета след проливни дъждове
Бургас,70-те

Същото бедствие сполетява и Самоков птерз 1957 година. В следствие на пролетното пълноводие реките Искър, Бистрица и Боклуджа излизат от коритата си, наводняват част от самоковските улици и квартали, нанесени са щети и на крайградските села Драгушиново, Злокучане, Доспей, Продановци, както и на други села в тогавашната Самоковска околия по поречието на Лакатица, Черни Искър, Палакария, Марица.
Старите Хали в Самоков,1954 г

По данни, поместени в бр. 27 на в. „Самоковска трибуна” от 6 юли 1957 г., в циганския квартал на града ни са отвлечени от водната стихия 56 къщи, а други 20 са станали необитаеми. Като по чудо не са дадени човешки жертви. Придошлите води на Искър и Боклуджа отнасят десетина моста. Големи щети са нанесени на фабрика „Рилски лен”, „Топливо”, Промкомбината, Рибовъдното стопанство, кооперация „Първи май”, Училището за трудови резерви /УТР/ и др. Напълно унищожени и затлачени са около 6300 дка ливади, 300 дка картофи, 330 дка житни култури, над 60 дка фасул, малини, ягоди, овощия. По неокончателни данни само щетите в района на Самоков и близките села възлизат на повече от 3 млн. лв.

КАРТОФЕНА ЯХНИЯ

Нарязваме на дребно 100 г лук и го запържваме, дока-то се позадуши. Слагаме 1 кг картофи, нарязани на колела, и 30 г доматено пюре. Бъркаме около 10 минути, след което прибавяме сол на вкус и 3 чаени лъжички червен пипер. Заливаме с 3 чаени чаши хладка вода и варим на тих огън. По желание яхнията може да се запече и във фурна. Поднасяме я поръсена с маг * даноз.

ЯХНИЯ ОТ ПРАЗ

В 60 г горещо олио поставяме 700 г праз, който сме нарязали на дълги и тънки парчета. След като го позапържим, прибавяме 100 г ориз, малко по-късно 20 г доматено пюре, 2 чаени лъжички червен пипер и сол на вкус. Заливаме с 3 чаени чаши хладка вода и оставяме яхнията да ври на тих огън. Изсипваме я в тавичка и печем в умерена фурна. Сервираме с лимонови резенчета.

ПОПСКА ЯХНИЯ

Нарязваме на дребно 3 големи глави лук и 1 стрък праз и ги задушаваме в 60 г горещо олио. Прибавяме 20 г брашно и продължаваме задушаването. Слагаме 600 г малки главички лук, които предварително сваряваме, 10 скилидки чесън, сол, 2 дафинови листа, 10 зърна черен пипер и 20 г доматено пюре. Когато всичко се задуши, прибавяме 3 чаени лъжички червен пипер. Заливаме с 2 чаени чаши хладка вода и оставяме ястието да ври на тих огън.

КАРТОФИ С ЧЕСЪН

Изчистваме и нарязваме на тънки и дълги парчета
900 г картофи. Нареждаме ги в тавичка, в която предварително сме разтопили 100 г краве масло, и около 15 минути печем в гореща фурна, след което ги заливаме със следната смес: 30 г счукан чесън, 15 г оцет и щипка сол. Поръсваме ястието с 50 г ориз и заливаме с 2 чаени чаши хладка вода, за да уврат картофите и оризът.

КИСЕЛО ЗЕЛЕ НА ФУРНА

В 100 г нагорещена мазнина запържваме 1 кг нарязано на тънки ивички кисело зеле и 20 г брашно. Ако зелето е много кисело и солено, след като го нарежем, е добре да го изстискаме. Прибавяме 150 г червени домати от консерва (добре е да им махнем люспите), 2 чаени лъжички червен пипер, щипка сол и 1 дафинов лист. Заливаме ястието с 3 чаени чаши хладка вода и печем в умерена фурна. По желание можем да прибавим и 60 г ориз.

КАРФИОЛ С ДОМАТЕН СОС

Накъсваме 1 кг карфиол на китки и варим в подсолена вода. След това от-цеждаме водата и го задушаваме с 50 г краве масло. Заливаме карфиола с доматен сос, който приготвяме по следния начин: в 60 г краве масло задушаваме
70 г лук, прибавяме 30 г брашно и като стане златисто, поръсваме с 2 чаени лъжички червен пипер. Прибавяме 200 г червени домати от консерва, 1 дафинов лист, 5 скилидки чесън и черен пипер. След като всичко това се задуши, слагаме щипка захар и заливаме с водата, в която сме варили карфиола.

ФАСУЛ ПО ОВЧАРСКИ

Изчистваме и варим до омекване 200 г стар фасул. Нарязваме на дребно 4 средно големи глави лук и стриваме 4 стръкчета чубрица. След това в тавичка слагаме ред фасул, ред лук и чубрица. Най-отгоре — 100 г червени домати от консерва. Посоляваме и заливаме ястието с 60 г олио. Печем в умерена фурна.

ФАСУЛ ПЛАКИЯ

Варим 200 г стар фасул с 3 моркова, 2 малки главички лук и 2 стръкчета кере-виз. След като уври, го изсипваме с малко вода в тавичка и прибавяме 100 г червени домати от консерва, 10 скилидки счукан чесън, сол, 10 зърна черен пипер, 1 дафинов лист, магданоз и 3 резенчета лимон. Заливаме ястието със 70 г олио и го печем около 30 минути на умерена фурна.

КЮФТЕТА ОТ СТАР ЛУК

Настъргваме на едро ренде около 10 средно големи глави лук. Прибавяме 90 г брашно, 3 яйца, 50 г прясно мляко, 1 непълна чаена лъжичка сода бикарбонат, 150 г натрошено сирене, сол и магданоз. С лъжица сипваме на топки в силно сго-рещена мазнина. Сервираме с гарнитури по желание.


По силата на чл. 60 от Кодекса на труда след изтичането на отпуска по бременност и раждане, по време на който на майката се изплаща обезщетение в размер на 100% от трудовото възнаграждение, тя има право да вземе допълнителен платен отпуск за отглеждане на детето. При първо, второ и трето дете отпускът се ползва до навършване на двегодишната му възраст. Ако майката е родила близнаци, единият от който е второ или трето дете, тя има право на платен отпуск за гледане до тригодишната им възраст. При четвърто и всяко следващо дете размерът на отпуска е до шест месеца. Този отпуск се дава, ако малкото не е настанено в детски ясли или друго детско заведение.

Характерно за допълнителния платен отпуск за гледане на дете е, че той може да се ползва и от близките роднини на майката. Според разпоредбите на чл. 60, ал. 6 от Кодекса на труда и чл. 4 от Инструкция № 8 на Комитета по труда и социалното дело и ЦС на БПС от 1985 г. посоченият отпуск може да се вземе както от бащата, така и от бабата или дядото на детето, ако са на работа. За целта той (тя) трябва да подаде в своето предприятие молба, с която да поиска да ползва вместо майката пълния размер или останалата част от отпуска за гледане на детето. Към молбата се прилага декларация по специален образец, подписана от майката и от лицето, което ще гледа детето, и справка от предприятието на майката — за това колко дни отпуск има да ползва тя.

Декларацията и справката се написват в два екземпляра. Единият от тях се съхранява в предприятието или учреждението, където работи майката, а другият — в предприятието, където е на работа лицето, поело отглеждането на детето. Администрацията на това предприятие не може да откаже разрешаването на искания отпуск, ни-то да прекъсне ползването му без съгласието на лицето, което гледа детето. През време на допълнителния платен отпуск за отглеждане на детето до две- или тригодишната възраст предприятието, учреждението или организацията заплаща на майката или на лицето, което го гледа (баща, баба или дядо), парично обезщетение в размер на минималната месечна заплата, установена за страната, съгласно чл. 156 от Кодекса на труда и чл. 6 от цитираната по-горе инструкция. От 1 октомври 1985 г. размерът на тази заплата е 120 лева месечно.

Изгубени в прехода... днес ще Ви предоставим кратък фото разказ на едно училище, което отдавна се е превърнало в руина. По ирония на съдбата две учреждения на духовността - образователната и религиозната, съжителстват ръка за ръка. И докато едното все още устоява на прехода, другото е погребано ...







Училището е в старозагорското село Ракитница.Преди промените през 1990 година,там учиха деца от Ракитница,Арнаутито,Калояновец и др...имаше общежитие, голям спортен салон а в близост и голямо опитно поле..

Снимка: Първият футболен отбор на Спортен клуб Автор на снимката: Държавен архив - Пловдив

Спортистите десетилетия наред носят слава на града. Пловдив обаче не е станал спортната столица на България с големите гребци, атлети, щангисти и гимнастици от 70-те години на миналия век, а много по-рано. Още след Съединението под тепетата започват да се създават първите спортни клубове. Представяме ви някои от най-уникалните кадри, запечатали историята на спорта в Пловдив. Незабравими остават фотографиите на първия футболен отбор на "Марица" и откриването на стадиона в Кършияка през 1943 г., юбилейната снимка за 20-годишнина на ФК "Ботев" през 1932 г., както и кадрите на спортния клуб "Тракийска слава".

Архивите пазят спомена и от строителството на най-големия стадион в България - "9 септември", днес „Пловдив“.  Той е с предвидени 55 000 седящи места, които са достроявани през годините. Макар и занемарен днес, в годините стадионът е бил домакин на огнени сблъсъци между пловдивските тимове. Ботев посреща на него отборите на Реал (Сарагоса), Цървена Звезда, Барселона, Байерн (Мюнхен), а Локото - Ювентус, Оксер и Лацио.  Стадионът е домакин и на европейска купа по лека атлетика, по време на която Ивет Лалова записва великолепното 10,77 сек. на 100 метра. Днес част от трибуните са се превърнали в руини, използват се единствено за тренировъчна база, като няма Акт 16 и тук не могат да се провеждат официални състезания.
/Марица.бг

Само на петнайсет километра от София по южния склон на Витоша, вляво от пътя за „Копитото" и „Златните мостове", красивата природа е дискретно допълнена от удобствата на комплекс „Тихият кът". 

Четирите планински вили хармонично се вписват в релефа на околността — в едната е ресторантът, а в останалите три — хотелските стаи. Когато говорим за ресторант, в съзнанието ни се появява онова типово правоъгълно помещение, в което масите са строени в няколко редици.

В "Тихият кът" шаблонът е нарушен — виждаме зала на три равнища, разчупена със сепарета. А приятното ни впечатление от вътрешната архитектура се допълва с щедрата зеленина на декоративни растения. И постоянните клиенти, и отбилите се случайно пътници се радват на внимание, от което вече започнахме да отвикваме. Независимо дали си спрял да се ободриш с едно кафе, отбил си се да изпиеш разхладителна напитка с приятели или си гост на хотела — ще те посрещнат с усмивка през всичките работни часове на деня,от 8.00 до 22.30 часа.



Освен студените закуски, предястията, аламинутите, шестнадесетте вида скара, специалитетите „Витошко кюфте" и „Тихият кът" (съблазнително съчетание от месо, гъби, шунка и кашкавал) неудържимо привличат приготвените на място топли питки и десертите — тригуна,саралия, палачинки, различни видове торти и сладоледи.

Особено приятни са  вечерите в „Тихият кът" с музикално-артистичната програма, в която има всичко — от народни песни през цигански романси до стари градски шлагери.

Главен директор: инж. ПЛАМЕН ВАЧКОВ, 36-годишен, завършил висшето си образование и защитил дисертация в Московския енергетичен институт в областта на промишлената електроника. Работил в Института по изчислителна техника — София, научен сътрудник в Института по техническа кибернетика и роботика при БАН. Ръководител на комбината от 29 октомври 1984 година.

ПЕТ ДЕЛНИЧНИ ЧАСА

Петък, 27 декември 1985 година.

9 часът.

— Другарят Вачков още не е дошъл — учтиво ни спират на портала. Наоколо — полуза-вършени сгради; хора и автомобили, суматоха. Влизаме в административната сграда. При секретарката — стълпотворенне.Зад вратата на директорския кабинет — хаос от гласове. Опе-ративка. Ръководи я... самият директор!

9.30 часът. Непрекъснато излизат и влизат хора със и за някакви справки, диктуват се данни, разнасят се писма. Звънят телефони. В пролуките между две заседания сядаме в каби-
нета. Обсъждат се производствени проблеми. Прецизират се клаузите на договор за 1986 година. Хората се сменят. Звънят телефоните. Купчината служебна кореспонденция застрашително расте.

10*00 часът. Разговор е банката, после — с представители на отговорно ведомство. Справки. Обяснения. Нови и нови настойчиви искания «“Организации, предприятия, ведомства от цялата страна опитват последния за годината си шанс да се снабдят с компютри — чрез официални заявки, телефонни обаждания, колегиални молби. Арсеналът на формите е впечатляващо изобретателен. За нас. За ръководството на комбината това си е един от многото делнични дим.

10.30 часът. Звънят телефоните. Внасят се и се изнасят все спешни писма. Търпението ни се изчерпва. Задаваме въпроси между два телефонни разговора, между две изключително важни информации, между две обсъждания в „оперативен порядък66.

1! часът. Технически съвет. Приема се прототипът па нов измервателен уред. Съображенията на авторите ш разработката, на дизайнерите, изисквания на поръчителя, нормативи на производителя, протоколи с резултати от изпитания, технически характеристики, срокове на доставка и изпълнение. Съгласуване. Решения.

11.30 часът. Главният технолог внася куп документи за подпис. Производствени въпроси. Административни разпоредби, вътрешни заповеди. Обсъждане. Съгласие. Решения.

12.00. На портала е спряна служебна кола със седем микрокомпютъра. Издирва се преписката им. Проверяват се дати и парафи.
Следва заповед: „В завода да не се пуска никой с кола, дори в пласмента"

12.30 часът. Звънят от провинцията. Увещават, питат, настояват. „Компютри само чрез „Техноснаб66! Звънят от сроден завод. Опасност от провал на доставки? Свиква се набързо съвет, изготвя се записка-доклад.

13 часът. В очакване на разговор с Москва директорът преглежда последната поща. Редом с нас един човек си пише автобиографията, втори — преглежда папка с документация, трети — изготвя списък на специалности за бъдеща квалификация. Потокът от хора не стихва! Възрастен мъж настоява за разговор „лично и насаме66. Млада специалистка желае да постъпи на работа. Заместникът по техническите въпроси пита дискретно: „От 14 часа ли започваше съветът?66

Един обикновен делничен ден. („От осем сутринта до 10 вечерта!66)

Измъкваме се, без да успеем да кажем „довиждане“. На портала — скандал. Една бариера недвусмислено възпира ентусиазма на неколцина напористи клиенти. Дежурният на пропуска не се поддава на молби. Клаксони. Заплахи, увещания. Искат хората компютри! И са дошли „на крака“, с едничката надежда да си ги набавят „по нашенски“.



МАЩАБИТЕ НА ПРОМЯНАТА

Инженер Пламен Вачков:

— През 1983 г. Приборостроителният завод в гр. Правец ( Научнопроизводствен комбинат по микропроцесорна техника с 4 завода по: микрокомпютри и системи; механична комплектация; за печатни платки и за инструментална екипировка и нестандартно оборудване и с две програмни къщи „Правец-програма“) произвежда първите 500 персонални компютъра. В края на 1985 година техният брой надхвърли 18 хиляди. Едно сравнение: за да придобиете реална представа за мащабите на промяната — през 1984 година по обем продукцията нарасна пет пъти спрямо 1983-а , а през 1985-а — се удвои спрямо 1984-а. При коренна промяна на номенклатурата, в условията на реконструкция и модернизация (комбинатът все още е строителна площадка!), с цената на свръхнапрежение и огромна мобилизация на усилията на целия почти еднохиляден колектив.

През тази година освен модернизирания вариант „Правец 8М“ и „Правец 16“ (и което е много важно — автоматизирани работни места и системи на тяхна основа) ще се произвеждат и домашните компютри „Правец 8Д“. Предвиждаме да разширим и дейността си по програмното осигуряване.

Другият голям проблем е качеството. По данни от сервизите в страната процентът на откази на микропроцесорната част сега е под 0,2 на сто. Но микропроцесорите на водещите фирми в света отказват толкова рядко, че вместо да ги поправят, те направо ги сменят. Ние още не сме достигнали този етап. За да гарантираме качеството, осъществяваме 100-процентов входящ и изходящ контрол. Организираме курсове за преквалификация на място, изпращаме хора да се обучават в сродни заводи в страната и във фирмите, от които
купуваме оборудване. С решение на Бюрото на Министерския съвет от учебната 1986 година тук се открива база на ВМЕИ „Ленин“ за третата степен на обучение по микропроцесорна техника и техникум по микропроцесорна техника. От първи януари т. г. Базата за развитие и внедряване се реорганизира като филиал на Института по техническа кибернетика и роботика (ИТКР) при БАН. Концепцията е максимално да се осигурят необходимите на комбината кадри със средно специално и виеше образование. Едновременно с това дейността на академичния филиал да се насочи така, че той да обслужва пряко технически и технологично комбината и се скъси цикълът за внедряване на новите изделия. Амбицията ни е: чрез организацията на производството, технологиите, развойната дейност и обслужването комбинатът максимално плътно да се доближи до водещите фирми в света. Продукцията ни — като конструкция, дизайн и възможности — да не отстъпва на най-добрите световни образци.

Фактът, че така бързо усвоихме 8-битовите компютри, ни дава увереност, че също така успешно ще се справим и с 16-битовите. За развойната дейност разчитаме на такъв мощен институт като ИТКР и аз смятам, че няма да имаме технически проблеми. А организационните и технологичните затруднения ще съумеем да преодолеем.

Главното е, че хората, които разработват новите модели микрокомпютри, имат много сериозни интереси в тази област и работят изключително интензивно. Нагласата им е да направят образци, които бързо да се възприемат, внедряват и произвеждат, Ние им осигу-
ряваме възможност да създават нов вид високоефективни изделия, работата по които и ги обогатява като специалисти.

Дистанцията между научното обслужване и производството непрестанно се скъсява и мисля, че в бъдеще все повече научни работници ще се включват в колективи, които на място осъществяват и научната, и внедрителската дейност. В този дух е и експериментът със създаването на първия в страната ни филиал на академичен институт на територията на научнопроизводствен комбинат. Това е пътят, чрез който технологиите най-бързо ще стигат до производството.

Убеден съм — научните работници трябва да отговарят пряко за обновяването и внедряването на изделията, за технологичното обслужване на комбинатите и заводите, а тяхното развитие в науката да зависи не само от количеството на теоретичните им трудове, а и от това доколко навреме и ефективо се внедряват изделията, които проектират. Така ще се избягва опасността от самоцелни изследвания, които развиват личността на научния работник и усилват интелектуалната му мощ, но не носят пряка полза за народното стопанство. Нужна е система, която да балансира правилно тези два интереса. Ако ме питате каква да бъде тя — не мога точно да ви отговоря, но по нея се мисли сега. Всички стимули; и материални, и морални, да са свързани с внедряването на научно-техническите постижения. За да е ефективно научното обслужване, трябва да стигне до самите производители. Едва тогава планът по научно-техническия прогрес действително ще стане план на предприятието.

Списание "Отечество"
28 януари,1986 г
Оригинално заглавие:"Денят на директора"
Редакция:www.bgspomen.com


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив