Н А Ч А Л О Т О
Деспа Попова
- Моята учителска пътечка започва през 1921 година.
Тогава селяците от Ястребино ме измерваха от пети до глава и дори някои подмятаха, види се на шега: - То още дете, а децата ни ще учи! Аз нямах и 18 години, пък и дребничка бях тогава.
После, като се омъжих за моя другар Станьо Попов, добих самочувствие. Той беше дошъл в селото още през 1917 година. Двамата хванахме корен в Ястребино и там останахме. Беше ми приятно да уча децата на тия корави и честни хора, преселници от Трънско и Кюстендилско. Отначало съвсем не беше лесно.
Какво ти лесно, ужасно трудно беше, ами добре че бяхме млади, та издържахме. Другарят ми е един от основателите на партията в селото. Двамата учехме и всички деца от Ястребино. А условия за работа нямаше. Спомням си една година дори цяло отделение учи в килера до църквата. Учениците пишеха на табли с калеми. Лесно триеха след това с мокри парцалчета. Черната дъска полагахме на земята.
Училището на Ястребинчетата
А децата - все беднячета и когато беше топло, идваха на училище боси. Хванеше ли мокреш или студ, обуваха свинските цървулки. А като се разгизнат ония ми ти цървули, когато ги напечеха край печката ела че ди-шай въздух. Селото е пръснато и децата през зимата идваха премръзнали на училище. Дойдат и като в пръстен наобиколят бумтящата печка.  Деспа Попова Та един ден дори се случи следното-точно се беше вдигнала пара от напечените подгизнали свин-ски цървули и подлоги и идва инспектор от горе да ме слуша как уча децата в час по пеене. Това си му е работа на него-идва да ме атестира. Не го видях дали си запуши носа, или нещо друго стори, но се намръщи и троснато ми нареди:
-Сменете пеенето с четене!
И аз, що да правя, смених го. Пък да си кажа право по четенето имах успехи и щях пo-добре да се представя. Отначало учехме в старото училище. Чиновете в него бяха не като сегашните. Нито плотовете им що годе добри, нито седалките им здрави. Те бяха въздълги и на тях седяха по 5-6 деца надиплени плътно рамо до рамо. Нали стаята беше тесничка и чиновете наблъскани един до други - едвам се натъпкваха по 45-50 деца в тях. Иди, че помагай на всяко дете, а трябваше. Да вървя по чиновете, че да сторя това, нито е хигиенично, нито прилично.
Една вечер моят другар ми вика:
- Деспа, повече не бива така - и ние да се мъчим и децата да мъчим. Знаеш, че от училищните имоти има събрани 90 000 лева. Те са и малко, и много. Какво ще кажеш, ако построим ново училище? - Как ? - питам го нзненадана. - Че така ли се строи училище?
А той си настоява и неговата си знае:
Надежда Петрова 
Калайджийска 
(18.XI.1931—19.XII.1943г.)
- Ще успеем, ми вика - само селяните да ни повярват. Нали и те са за хубавото! Пък и за децата им ще го правим, а не за друг.
Провери той как трябва да се подхване тая работа и една вечер се връща ядосан. Не бях го виждала такъв.
- Държава ли е това? Мащеха!
- Чакай бе - питам го. - Че какво точно е станало, та си кипнал?
- Какво ли? - отвърна ми той, - държавата турила ръка на паричките. Ей тъй, турила ръка и толкова! Тоя път и аз вдигнах глас:
- Че как така? Нали парите са наши, училищни. Лев по лев сме ги събирали.
Мъжът ми беше един упорит човек и съвестен учител, пък и идеята, що изповядваше, го бе направила непримирим. Тръгна той да се допитва до този, до онзи, че и в Шумен отиде да се бори за парите. Що е правил, как се е блъскал, как са го посрещали, с кого се е карал, не знам, но взехме парите. Как само сме се радвали на победата. А после, като че дойде по-трудното. Трябваше да убедим хората, че и само с толкова пари по стопански начин ще построим училище. А хората - различни. Пък тогава, разделени в партии, теглеха едни эа глава, други за крака. Имаше и неверници, опъваха се, пречеха. Някои дори ни се надсмиваха: "То строежът не бил като даскалската работа!" Всичко понесохме - и обиди, и недоверчиви погледи, и насмешки, но не скръстихме ръце. Що е речено, думите ни стигнаха до всяко сърце. А знайно е, че добрата дума и заключено сърце отваря.
Ценка Иванова 
Димитрова 
(8.III.1930—19.XII.1943г.)
И започнахме като на шега голяма работа. Едни секат и карат греди от кориите, друга ги дялат под конец, та да станат прави, трети извозват камъни, пясък и тухли. Ние до обяд учим децата, а след обяд работим на сградата. Е, не беше лесно, но хубавото никога лесно не става. Тя каква радост беше, когато на покрива се развя бялата риза и един от майсторите зареди благословията! Такъв е обичаят и той е добър обичай. Влязохме ние в новото училище и си рекохме с моя мъж: "Ха сега пък да работим още пo-добре, че и ние да сме доволни, пък и селяните да ни се радват." И започнахме онова продължително пътуване към сърцата на децата. Образно казано - учението е такова нещо. А това пътуване е най-трудното. Уж разстоянието между учител и ученик е късо, а пътуването - дълго! Когато децата ти повярват, когато усетят, че си им протегнал ласкава и топла ръка, че искаш да им помогнеш, идва другото. Почват да ти вярват и работата става хем по-лека, хем пo-спорна. Стремяхме сe да помогнем на всяко дете да стане добър човек, да се научи да отличава доброто от злото, да разбира и чувствува красивото, да обича родината. Струваше ми се, че колкото повече давах на децата знания, колкото повече от доброто на сърцето си им раздавах, моето учителското сърце ставаше пo-богато. И това ме окриляше. Не смеех дори с моя другар да споделя, но чувствувах, че съм богата с обичта на децата. Тая обич откривах и в лекия поклон с милия поздрав. "Добро утро, госпожа". Откривах я в блясъка на живите очички, в усмивките, в желанието на децата да ме хванат за ръка, когато ги извеждах на разходка и учехме на открито.
И така, без да усетя, отлетяха цели 22 години. Е, имаше и много радост, и не по-малко тревоги, особено когато поч-наха да преследват комунистите. Настанаха тогава тежки години.Страшно стана за всички, но най-страшно - за учителя, който носи честно сърце.
... И така, дойде трагичната 1943 година. Лудогорието вече бе пламнало. Бивши наши ученици бяха станали ятаци, а други тръгнаха по най-стръмната пътека. Аз винаги съм мислила, че тя е Ботевската - най-стръмната, която води до най-високото. Всеки ден до нас достигаха тревожни вести. На 19 декември 1943 година дойде най-страшното, което по-тресе хората.Много често се опитвах да нарисувам на децата един друг свят, по-хубав и справедлив. Ех, не беше лесно, когато у нас завилня фашизмът, да се говори открито за някои неща. Но децата бяха будни и само с поглед ни разбираха. И ДОЙДЕ НАЙ-СТРАШНОТО!
Ехти барабанът:
- Бам, бам, бам!
Цветанка Иванова 
Димитрова 
(8.III.1930—19.XII.1943г.)
Exти и дрезгавият глас на глашатая:
"Всеки, който излезе навън, ще бъде разстрелян без предупреждение!"
Тузлука е в блокада. Училищната камбанка в с. Ястребино тоя ден остава глуха. Войниците на подпоручик Йорданов, с набучени щикове на пушките, влизат в стаи, килери, зимници. В оборите мучат изплашени добичета. През прозорците на къщите надничат изплашени жени и деца. Старите въртят глави и отсичат:
- Няма ли да мирясат най-после тия хора! С народ излиза ли се на глава!
Полицаи, жандармеристи, войници са плъпнали навсякъде и дирят под майка дете, душат дирите на партизаните от Омуртагския отряд, а все не успяват да ги открият.
И вървят кервани от мъже, жени, деца, несмогнали да сеобуят и облекат. Денят е слънчев, но ветрецът щипе. Малкият Стойне Калайджийски върви по терлички и усеща студения език на декемврийския мраз. При всеки удар на барабана: "Бам, бам, бам!" още пo-тревожно мяцат и мяукат изплашени котки с изцъклени очи, бягат и лаят кучета из дворищата и къра. В общината е пълно с хора. Срещат се мигновено тревожни погледи, бързо се разбират. Прибрани са семействата и близките на партизаните. От семейството на партизанина Рангел Калайджийски са докарани тук 7 души. Як и жилав е коренът на рода им, от Трънско е. Арестуваните се споглеждат - виждат, че докарват учителката Деспа и нейния другар, учителят Станьо Попов.
Подпоручик Йорданов е загубил човешко подобие и крещи:
- Който ръка срещу царя вдига, в земята ще иде. Всички ще изтребя!
Корави ястребинчани, мрачни и брадясали, скърцат зъби при всеки удар. Отначало 6-те докарани тук деца гледят като вкаменени, но после някои запищяват изплашени.
Удар след удар! Устата са заключени като с катинар. Дума не отронват. Никой нищо не знае, с никого не се е срещал.
- Къде са шумкарите? Де е сега сина ти? - беснее подпоручикът и рита един от арестантите.
Димитринка Петрова 
Стоичкова 
(7.XI.1932—19.XII.1943г.)
В очите на някои жени се чете вече ужас. Та нали за всеки е мило бялото видело.
Агентът Стоян Узунов изпитва силата на ритника си, където свари.
При всеки тъп удар, който чува, учителката Деспа Попова трепка. При всеки детски писък - нож се забива в сърцето й. Подпоручикът и агентът застават настръхнали пред двамата учители.
- За всичко вие сте виновни. Да се бунтуват сте ги учили. Това са ваши ученици!
- Казвайте - крещи той и насочва пистолета срещу гърдите на учителя.
Учителката Деспа прегризва от ужас устни. Може би след миг ще се чуе изстрел! И той! Притъмнява й пред очите. Сепва я глас на дете. Не е ли това гласът на Ценка? В съседната стая измъчват децата, нейните ученици.
- Вие, не друг, а вие двамата сте учителите на партизаните.
- Че какво? .. . опитва се да възрази Деспа.
- Аз ще ти кажа на теб какво? След вечеринките в училището сте ги оставили да си правят събрания. И сега? Но ние корена им ще измъкнем от земята, та името им няма да се чуе вече. Целите родове ще изтребим!
- Че ние, господин подпоручик - обади се Станьо - не сме ги и виждали. От нашето училище се пръснаха и не ги знаем де са. Пък и в селото ни оставиха с жената да учим толкова много деца.
- Какво, какво? - прекъсна го агентът.
- Ами, че трябваше да назначат един-двама учители за прогимназията, а не назначиха никого.
- Ние двамата - намесва се Деспа - до обяд учим децата от отделенията, а след обяд по-големите.
Подпоручикът и агентът се споглеждат. След малко ги отвеждат в друга стая. Дори ги остават сами. В тези минути палачите сигурно са решили, че ако и тях убият, селото ще остане без учители. А това ще се разчуе из целия Тузлук, а може би и чак горе да се научат! Не минават и няколко минути, когато подпоручикът отваря вратата и рязко заповядва:
- Отивате си право в къщи! И с никого никакви разговори, че иначе!...
. . . Беше превалило пладне, когато подкараха арестантите към горичката, близо до училището. В групата най-отзад тътреше болни крака 75-годишният дядо Стойне. Тътреше той крака и му идваше да млатне с юмрук фелдфебела, що командуваше войниците. Да го млатне, ама де ти някогашната сила. Както се тътреше, подгъна крака и се свлече до един дъб. Опита се да помръдне крак, ама не му стигна сила и така си остана. Другите отминаха на петдесетина крачки към полянката. На същата полянка учителката Деспа извеждаше децата да си поиграят. А сега те хич и не подозираха какво ще се случи. И Ценка, и Цветанка, и Димитринка, и другите са играли тук на "Гърнета" и "Тупаница", тичали са из ниската дъбова гора цветя да берат, та портретите на Кирил и Методий да кичат.
Малкият седемгодишен Стойне се вглежда в дулото на един от автоматите, насочени към него. Момчето изглежда не се страхува. Мисли си дори да попита: "Чичко, а можеш ли да стреляш?"
Иван Петров 
Калайджийски 
(19.XII.1934—19.XII.1943г.)
В дясно се отбива път към съседното село. Старите отначало мислят, че ги откарват на някъде да ги интернират. Но ето, че ги насочват към полянката. Заповедта на подпоручик Йорданов трябвало да изпълни фелдфебел Коста Колев. Но той не намерил сила да стори това. И някои от войниците вървели с наведени глави. Нима им е било лесно да вдигнат пушки срещу деца. Нали и те имат братчета и сестричета? Командуването поел подофицерът на взвода.Отначало куршумите пропищяват в клоните на ниския дъбак. После пак, и пак!
Паднал първият повален като прекършен слънчоглед. До мъжа, жена, до нея - дете, друго! . . .
... Учителката е долепила чело до прозореца в стаята. При първия залп стъклото иззвънява. Тя се сепва и изплашена казва:
- Станьо, става нещо!
Още един залп! После се чува единичен изстрел. Той бил за дядо Стойне, който дочакал убийците до дъба.
Стои учителката до прозореца, а навън се не мярка жив човек. И кой ли ще посмее да стори това? Из Ястребино пищят яростни куршуми.
Когато след час тя вижда комшията им Стоимен, че се връща с кирка и лопата от някъде, го пита подлудяла от напрежение.
- Какви са тия гърмежи? Какво става?
Селякът изпуска кирката на земята. Когато се навежда да я вземе и после вдигна глава, Деспа го вижда, че плаче.
- Ама къде беше? - Кажи какво се е случило?
Стоимен се опитва да избърше с оръфаните ръкави на палтото си бликащите сълзи, но те рукват още по-силно от очите му. Плаче човекът, хълца като дете и говори като побъркан:
- Мани, мани, даскалице!
* Стойне Петров 
Калайджийски 
7-годишен, няма снимка
- Ама що? - пита като изумена тя и понечва да скокне през прозореца.
- Сите ги изтрепаа! И деца, и майки. Сите ги изтепаа.
- Как? - изпищява учителката.
- Накараха ни да им изкопаем обща яма и ги зарихме що годе. Ама имаше и живи, мърдаа още.
Учителката почва да си бие с юмруци главата и да ридае неудържимо.
- Мани, даскалице, страш-на картина ти казвам! Страш-на!
... Пред Народния съд подпоручик Йорданов и агентът Узунов с цинична откровеност ще заявят: "Двамата отидохме на мястото на про-изшествието и доубихме тия, дето още шаваха!"
След това ще дойде и оня ден, когато цялото население от Тузлука ще се стече в Ястребино и ще плюе в лицето на палача с табелка на гър-дите: "Аз убих шестте ястребинчета!"
СЛЕД РАЗСТРЕЛА
- Деца, не ме питайте за тоя ден. Страшно ми е да говоря. Смилете се над мене. Сърцето ми повече не издържа. Аз само видях как червените пламъци на запалените партизански къщи стопиха мрака и целият Тузлук бе озарен от червено сияние. Аз видях черните скелети на овъглените греди над оборите. Аз чух страшния вой на побеснелите кучета. И до днес аз чувам тоя злокобен вой.
В тая нощ палачите отрили своите жертви и ги откарали на 15 километра от тук в гората край Долна Златица. И там ги горили в огън, та някак си да прикрият страшното варварство. Но това може ли да се прикрие?
... Не помня само след ден ли беше, след два ли - отидох на училище. Как съм влязла в стаята, пак не знам. Децата плачат и не смеят да седнат на чиновете, където седеха убитите. Гледат ме ужасени и плачат. И аз ги гледам и нареждам:
- Няма го Стойне, Ценка, Цветанка, Иван, Надежда, Димитринка! . . . Няма ги моите милички, още неполитнали птиченца шестте ястребинчета.
И после.. . Нощем в прозорците на къщите в Ястребино няма светлина. Улиците са пусти и глухи. Но смелите не се свършиха. Ако брашното в хамбара беше изгребано, картофи се намираха за партизаните.
Ужасът не стресна хората, но в сърцата им закипя омраза към главорезите, страшна, но справедлива.
... Та за тоя ден ли започнах? Гледам децата как плачат и сърцето ми се къса. Как урок ще им предавам? Куршумите на палачите са простреляли и моето сърце. А може ли учител без сърце да предава уроци? Не можех да мисля. Само ги гледам и чувах как гласно хлипат. Нещо се късаше у мене. Полудях ли тогава или по-късно това стана? Не полудях, но нервите ми не издържаха.
Отидох в гр. Попово. Чувствувах, че всичко у мен е разбито, че нещо страшно и непоправимо е станало. Преглеж-дат ме един, двама, трима лекари и всеки на свой ред казва: "Изключено е повече да работите като учителка". Така ми казват и ме пращат при други лекари. И те същото повта-рят. Сякаш се бяха сговорили какво да ми кажат. А аз все не се помирявах. Нали тоя ад ще свърши и после пак ще съм нужна на децата. Изпратиха ме в София да се прегле-дам, но да си платя разноските от 2000 лева. И така, пак от лекар на лекар. Свършиха лекарите своите заключения, но моята мъка не се свърши. Тази мъка нося като тежка буца в сърцето си повече от 35 години. Нося голямата мъка по мойте мили ястребинчета!
Още за невръстните жертви на фашизма вижте тук >>>

5 коментара:

  1. КОМУНИЗМА БИЛ ЛОШ, А Я ПРОЧЕТЕТЕ ТУКА КАКВИ ГИ Е ВЪРШИЛ НА СИМЕОНЧО БАЩА МУ!

    ОтговорИзтриване
  2. Цар Борис III умира на 28 август 1943 г. Тези убийства са в името на малкото царче - Симеон II, на който му върнахме и земите и горите.

    ОтговорИзтриване
  3. я не се правете на много умни и разбиращи всичко - К О М У Н И З М А никога никому добро не е донесъл в целия свят не само у нас...............

    ОтговорИзтриване
  4. не само тия в сялата страна да ги бяха изтрепали до девето коляно ...

    ОтговорИзтриване
  5. Знам за децата от Ястребино.Като дете се запознах с тяхната история.После разбрах за Белене.Недоумявам и малко ме е срам.Всички сме българи.Обвиняваме първите, премълчаваме вторите.Третите от най-новата история -те не са на дневен ред .А ,всички ние сме българи!Срамът тегне върху българите.Мога да оправдая всичко това , ако е имало някаква цел , която да бъде важна за българската нация.Но , в тези случай, какво се цели?

    ОтговорИзтриване

Коментирайте тук

Топ-публикации

Старото Кино

Красиви природни изгледи

Архив 2

По-доброто Радио

www.sandacite.bg

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

Контакти

Посещения на сайта