Помполит (ЗКПЧ) на дивизиона тогава вече бе Николай Чернев. Беше роден ако не за помполит, то в други времена трябваше да бъде духовник - поне селски поп. Имаше дар слово, обичаше и държеше на пиене, винаги намираше подход към душата на подчинените си. Когато есента настъпеше време за абонамент, той никого насила не абонираше, въпреки поставените от горе указания и бройки. А да организира масови културни и други мероприятия, друг по-добре от него, не би се справил.
Наближаваше поредната Нова година. Вече имах няколко години служба зад гърба си. И аз и другите ми колеги, с които бях започнал службата, се бяхме оженили. Най - после бяхме получили и самостоятелни квартири. Уредено бе тържеството да бъде в столовата на стадиона, където бе и почивната станция на спортистите. Хем салонът голям, а има и кухня. Оркестърът ще бъде от собствени сили. Наши матроси, подсилени с един добър китарист от бреговата база. Заедно с нас щяха да празнуват и служителите и офицерите от бреговата работилница и база. Елхата също бе подсигурена,пише morskivestnik.com.
Въпрос бе какво да бъде менюто. В годините, в които всичко бе по предварителен план, се оказа, че жителите на Созопол, към които се числяхме и ние с нашите семейства, сме изяли полагаемото ни се свинско месо за цялата година. Това е. Да сме си го планирали, да ни бяха подсигурили. Ама лятото идват освен в станциите, на курорт и като курортисти и други български граждани. Нали и те се хранят. А какво по лесно от това да им се предложат кебапчета и кюфтета на скара. А също и свински пържоли. Но това е. Няма свински мръвки и няма да има. За това по-късно бай Тошо (Тодор Живков) разпореди всяко предприятие и поделение да си има помощно стопанство. Тогава от Базата в Атия, дори идваха да ни питат, по колко килограма месо искаме да ни дадат от стопанството. Само дето забравиха да кажат, че месото няма как да се достави транжирано, а освен това ще бъде и без бутовете и вратовете , защото те вече били изкупени от Щаба на бригадата. А на нас хвърлиха ребрата, да си ги делим както можем. Но това стана поне 5 години по късно.
След Бургас по пътя за Созопол първото село бе Крайморие. В него имаше птицеферма. Птиците бяха още по-щастливи от сега отглежданите в Евросъюза, защото ги отглеждаха на открито, можеха да бягат на воля и да виждат слънцето. А до нея имаше и ресторант, където бяхме ходили организирано със семействата си, с цел сплотяване на колектива. Така че знаехме вкуса на пилетата. Бе решено за всеки присъствуващ на Новогодишната вечеря да има по едно печено пиле. За онези, които геройски дочакат изгрева на слънцето, т.е. към 08.00 часа на първия ден от Новата година, за награда ще има бонус - пилешка чорба. Бяха уточнени и вината. Произходът на всички бе ясен - „Винпром”. Пък Созопол също си имаше свой „Винпром”. Височайшето началство много добре знаеше как се осигурява безплатно питие за незаконно отстреляния от него в резервата Ропотамо дивеч. Но сега няма да разкривам тази всеизвестна тайна.
И така ден преди тържеството, някъде след 09.00 часа на 30 декември, кафезите с пилетата пристигнаха. На готвачките животинките трябваше да се предадат заклани и оскубани. Останалото те щяха да си свършат сами. Това разнообразие на пилешки разфасовки, като днес, още не ни беше познато. Но и никой от производителите не знаеше как да надува пилетата с вода или да им бие инжекции в крака, както сега се прави. При това сегаДивизионът, за който става въпрос в разказа, е Четвърти отделен дивизион МПК (малки противолодъчни кораби, т.е. за борба с подводници) от Военноморска база Бургас.Рибарски кораби и лодки на морско тържество пред Созопол, през лятото. Снимката е от личния архив на Михаил Заимов.Новогодишна картичка от личния архив на о.з. капитан І ранг Евгени Ценов. Разпространява се неофициално във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” в навечерието на настъпващата 1962 г. Автори са двама курсанти - Кирил Виденов и още един, за който авторът си спомня само прякорът му - Ташира. Единият е рисувал, другият е копирал картичката във фотолабораторията на училището.инжектираният крак се продава у нас, а европейците консумират другия. От здравословни съображения. Нищо, че било безвредно. Те да не са диви балканци като нас.
Отговорната работа по обезглавяването на птиците бе поверено на корабните готвачи. Те сложиха престилките и пристъпиха сериозно към изпълнение на поставената им задача. Някъде по средата на изпълнението дотича запъхтян офицер и доложи, че от Щаба на бригадата се обадили да очакваме всеки момент височайш гост - лично Командуващият пътувал от Варна към Бургас. Ами сега?! Игрището зад дежурната стая вече прилича на бойно поле. Навсякъде хвърчи перушина и разхвърляни глави от пилетата, на много места някои от птиците още подскачат с вече отрязани глави и от шиите им тече кръв. И кафезите и те там. Последва заповед всичко да се почисти и района приведе в порядък. Главите на последните животинки откъснати ли бяха или ги заклаха, не можа да се разбере от настъпилата суматоха. Телата бяха хвърлени в няколко казана, кафезите изчезнаха незнайно къде, а перушината се събираше.
После се разбра, че тревогата е напразна. Целта на пътуването му, пък и посоката на колата, не била към нас. Но какво да се прави. Винаги може да очакваш изненади. Тогава вече на спокойствие птиците бяха попарени и оскубани.
На другата вечер свободните от вахта и дежурство офицери и волнонаемни служители семейно се събрахме на празнично подредените около елхата маси. Матроският оркестър свиреше, първите тостове от началниците за изпращане на старата и за посрещане на Новата година, бяха вдигнати. С изпитите чаши ракия и вино настроението се вдигаше. Печените пилета, добре зачервени, бяха в чиниите пред нас. Замът Чернев даваше наставления към оркестъра и танцуващите: „Дамите през три кавалера напред. Сега кавалерите вдигат дамите и ги носят на ръце.” На моя командир - М. А., се бе паднала за партньор съпругата на старшината шифровчик - една доста наедряла не само от годините дама. Трябва да я вдигне и да я носи - няма как. Вдига я той, прави няколко крачки с нея на ръце, и в този момент крака му стъпва на отвора на шпигата на пода. Мишо залита и аха да падне, но успява да запази равновесие, и в този момент като спасение идват думите на водещия: „Кавалерите да пуснат дамите. Сега кавалерите през три дами - напред.” И отново всеки си идва до партньорката. Така под вещото ръководство на Зама продължи тържеството. Помня, че се прибрахме със съпругата ми по малките часове, и добре, че блокът ни беше най-близо до стадиона. Кои са останали да опитат сутринта от бульон - трезвето, не зная.
Следващата нова година съм с нов командир и сме дежурен кораб. Времето е необичайно топло за сезона. Със свечеряването духна вятър от към Царския, тогава републиканския плаж. Риболовните кораби почнаха да се снемат един след друг. Едни зацепиха и хвърлиха котва до самия плаж, други излязоха на завет зад вълнолома и там останаха на котва. Обикновено на този ден рибарите се събираха семейно да празнуват.
Тази година проблем със свинското нямаше. Поделението отново щеше да празнува в столовата на стадиона. След 23.00 часа вятърът духна с пълна сила. Командирът вдигна екипажа, обраха до край слабото на въжетата и ги удвоиха. Бяха подадени допълнителни шпрингове и вързани към всяко възможно за връзване място. Нещо като кораба на стария Капитан от разказа за „Старите моряци”. 15 минути преди полунощ дойдоха и всички офицери, направо вдигнати от софрата. До 00.30 часа връзваха корабите си. Едва след това отидоха да си продължат тържеството. А техните съпруги на връх Нова година останаха сами да изпращат и посрещат годините. Един от корабите бе застанал на борд към горивния кей. Вятърът и вълните го блъскаха с такава сила към кея, че дървените му буртици се потрошиха, въжетата на кранците скъсаха, а планките, които ги държат пробиха 3 мм листи на борда.
Последната Нова година с офицерите от поделението вече посрещахме в Бургас, в ресторанта до гарата. Корабите бяха пребазирани в Атия. В Созопол оставаха офицерите от новата бригада „леки сили”. Те заедно с работилницата и базата, щяха да празнуват в ресторанта в центъра на новия квартал.
Празнуването в ресторант е скучно. Там всичко е оставено в ръцете на сервитьорите и шефовете на заведението. А и в салона не е само нашата компания. Пак излезе някаква буря и към 23.00 часа осветлението в квартала изключи. Половин час по-късно го възстановиха. Оркестърът свиреше, скарата макар и с малко закъснение бе готова, танците започнаха. На другия ден от майка ми, която бе останала в квартирата сама с внука си, разбрах , че токът не е дошъл и те с внука си, който още нямаше пълни две години, са стояли на тъмно. Не могли да видят и програмата по телевизията. А и не е знаела, че това е и последната година, която посреща заедно с внука си. После майка му го прибра и от мен.
А какво става с Новогодишната вечер на колегите в Созопол?
Пък и разказът нали е за посрещането на Новите години в Созопол. Това научихме ден по-късно. За разлика от Бургас, след като спира токът, повече не го пускат. Персоналът на заведението спешно носи и слага свещи по масите, та поне хората да виждат чашите си и да не ги разливат преди да са се напили. Това хубаво. Но скарите са електрически. Вечерята е мешана скара и няма как да се приготви. Вместо нея предлагат кашкавали, сирена, луканки, салами и други сухи мезета. С вината и ракиите проблем няма. Пийте на корем! Но проблем остава и оркестърът. Китарите са електрически. Добре, че тъпанът, саксофонът и цигулката са нормални, но пък микрофон няма. По-старото и по-старшо поколение е свикнало на какво ли не. Но младите не са. Спогледали се те, пък награбили мезетата, най-вече шишетата с питиета и кой с приятелката, кой със съпругата, отиват в една квартира в блока, който е до самия плаж. Там да празнуват. Поне транзисторите работят, свещите от елхата са достатъчни да създадат романтична обстановка. Така дочакали идването на Новата 1973 г. И тогава от входа на блока се чува едно мощно моряшко „Ура-а-а” и една група от млади мъже и жени, голи както ги е майка родила, се хвърлят в морето да се разхладят. Ех, младост, младост ...
Капитан І ранг о.з. Евгени ЦЕНОВ
9:15
