Нашумялата през 70-те унгарска група „Неотон фамилия“, която изнася рецитал у нас за новогодишната програма на БТ 

В годините, когато Коледата беше невъзможна, а центърът на празниците Нова година, най-дългочаканото събитие бяха лъскавите новогодишни шоу програми на Българската телевизия.

Тяхното начало води две години след старта на телевизията у нас. Тогава започва излъчването на приветственото новогодишно слово на Тодор Живков, поздравленията на Централната съветска телевизия, както и развлекателна програма с най-известните ни артисти. Така след всевъзможни ограничения, по празниците държавата поразхлабваше колана, пускаше банани и портокали по магазините и канеше наши и чужди изпълнители да забавлява народа от синия екран на празничната трапеза.

Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Тодор Колев, Стефан Данаилов, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Димитър Манчев, Васил Попов, Хиндо Касимов и още куп легендарни звезди развличаха зрителите с наистина смешни скечове и спектакли, които се коментираха дни наред. Те в сатирична форма поставяха наболели обществени въпроси, за които беше немислимо да се говори в прав текст.


За реализацията на празничничната телевизионна програма държавата е отделяла огромни суми. Най-скъпата от тях е струвала тогава 750 000 лева (днешни 6 милиона!), а за участието си всеки изпълнител е взимал, колкото е била месечната заплата на един министър. Заснемането им е започвало след края на „Златния орфей“ и завършвало часове преди настъпването на Новата година.

През онези години, преди една програма да бъде заснета официално във вида, в който да бъде излъчена, задължително е трябвало да бъде одобрена от художествен съвет. В него са влизали членове от Комитета за радио и телевизия, Комитета за културата, от идеологическия съвет към ЦК на БКП. Ако някои скечове от програмата не отговаряли на цензурата, те били изрязвани и наново монтирани.

Две са имената, на които дължим тези незабравими спектакли – Хачо Бояджиев и Младен Младенов – Доктора. Светла им памет! И ако на Хачо силата му е в мюзикълите („Криворазбраната цивлиация“-1975 г., “Зех тъ, Радке, зех тъ”-1977 г.) и пищните сценарии, то запазената марка на Доктора е разнообразна музика, различни изпълнители и кратки скечове между песните. Емблематични са режисираните от него програми “Експрес танго”, “Нощен експрес”, “Експрес под звездите”, “Експрес под дъгите”. А първото т.нар. риалити шоу в България е излъчено в последния ден на 1982 г. Това е 12 часовата новогодишната програма “Яйцето” по сценарий на Йордан Радичков. Започва сутринта и завършва почти до словото на Тодор Живков в полунощ. Авангардната продукция обаче е и най-одумваната през ония години като най-скучна и остава неразбрана от масовата публика.


Нова година е и времето, когато можеше да се промъкне и нещо западно. Баснословният бюджет за направата на новогодишното шоу, е позволявал да се канят и прочути чужди певци и актьори. Те са черешката на новогодишната торта. Така българите могат да видят актуални за времето си изпълнители като Прешъс Уилсън, Аманда Лиър, Том Джоунс, унгарците от „Неотон фамилия“, „Бони М“, че дори и рецитал на Лепа Брена. Някои идват по покана на телевизията. Така е с момчетата от „Шортс“, изпели хита „Коман са ва“. Парчето остава популярно и след години, но не с оригиналното изпълнение, а с българо-френския кавър на Стефан Данаилов и Вероник Жано, част от новогодишната програма “Съзвездия’ 83”, който много хора си тананикат и днес. Освен наплива от чужди изпълнители, в забавните програми пеят и много от нашите звезди.

Някой път обаче наши съседи като Мия Алексич и Любиша Самарджич са оставяли по-незабравими следи от тези на гости, дошли отвъд океана. Кой не помни „Дай, рибо, рибо, рибо, дай“? От всички програми обаче в челната класация си остават изпълненията на „Иръпшъните“ начело с Тодор Колев и бисери като „Сто кила ракия давам, само да те притежавам…“. Кулминацията на празничната програма през годините е легендарното забавно предаване на телевизията на ГДР „Шарено котле“ и нейният прочут балет, което смело може да наречем корекомът на развлекателните програми от соца.

Новогодишните шоупродукции са сред най-добрите образци на телевизионното забавно изкуство у нас. Те са толкова неотразими и завладяващи, че през първите дни от годината хората със задоволство обсъждат излъчените порции смях и забава по телевизията, а някои скечове и изпълнения се помнят и до днес.

Ласка Минчева режисира новогодишна програма с Никола Анастасов (вдясно) и Димитър Манчев  

Звездният дует в новогодишната програма “Съзвездия’ 83”– френската актриса Вероник Жано и Стефан Данаилов  


С хубавата шоупродукция в годините на развития соц беше като с бананите и портокалите. Появяваха се за Нова година и свършваха на Йордановден.



 Момент от новогодишна програма от 80-те със скеч на Стоянка Мутафова  


Тодор Колев и Йорданка Христова изпълняват „Затворническо танго“ в една от новогодишните програми на режисьора Младен Младенов  



 Георги Парцалев и Илия Добрев в сцена от мюзикъла на Хачо Бояджиев „Зех тъ Радке, зех тъ“ (1977), част от новогодишната програма, но не е излъчен навръх празника, а на 1 януари.  



 Програмата на Българска телевизия за Новата 1983 година е първото BG риалити. В него огромно яйце е пренесено до София през декември с камион. Придвижването му по бул. „Ленин“ си било истинско приключение, огромният макет бил охраняван от пожарна и милиция.  


 Никола Анастасов, Георги Калоянчев и Зорка Димитрова в сцена от мюзикъла „Криворазбраната цивилизация“  


„Чичо, защо кашляш?“ – телефонна реплика от сценка, в която Тодор Колев играе ролята на наивен наркотрафикант, изпратен да мине границата от някакъв тайнствен чичо.  


 С „Шарено котле“ изпращахме почти всяка стара година в соца. Тя е най-широко отвореният прозорец за западни изпълнители преди 1989 г.  


 На всяка нова година задължително гледахме балета на телевизията на ГДР  

25 декември си бе един най-обикновен учебен или работен ден и очакванията ни бяха насочени към големия празник, който поглъщаше в себе си всичко – Нова година

А имаше време, когато нямаше Коледа... Не съвсем, но поне не официално. 

Православната църква си отбелязваше празника по всички правила на канона, но това оставаше някак си встрани, приглушено, само за най-ревностните вярващи. Въобще 25 декември си бе един най-обикновен учебен или работен ден и очакванията ни бяха насочени към големия празник, който поглъщаше в себе си всичко – Нова година. По онова време, преди повече от 30 години, моето поколение бяхме деца, безкрайно щастливи по тази най-главна причина.

А в навечерието на Нова година щастието ни се умножаваше, тъй като тогава получавахме подаръците си, не на Коледа. Задължително по един от работата на мама и на тате. Там, където работеше моят баща, не организираха новогодишни тържества за децата. Една вечер след работа татко просто ми донасяше подаръка. Беше доста прозаично, някак си анонимно, затова и не се вълнувах особено, имаше единствено малко любопитство. Оттогава знам – не е важно само какво ще подариш някому, но и как. Затова пък от работата на майка ми задължително имаше новогодишен празник за децата – с елха, Дядо Мраз с торба, от където той вадеше подаръците и Снежанка, която да краси пейзажа и да му помага.Главните роли на белобрадия старец и принцесата с бяла рокля и корона се изпълняваха от колеги на майка ми. Обикновено тържествата се правеха в банката, където тя работеше, но една година бе в Кукления театър. За да получа подаръка си, тогава за пръв път се качих на сцена – много отговорно място в детските ми очи. Пред другите, на сцена, няма как да се скриеш. Хубаво и страшно.

Истински вълнуващият спомен от онзи новогодишен празник обаче е нещо съвсем незначително като събитие, но оставило у мен силна следа. Както често става при спомените, това не е случка, а усещане, състояние на душата. Смрачава се, вървим с майка ми към въпросния Куклен театър. Тя ме държи за ръката, прехвръкват рехави снежинки пред лицето ми. След броени дни е Нова година. Аз съм радостно развълнувана от неизвестния подарък, от празника. И обгърната от блаженото чувство на защитеност и сигурност. Това са двата детайла, които ще помня винаги – ръката на мама и снежинките.

Новата година на моето детство през 70-те – 80-те години бе немислима без украсената елха. Екологично мислещите ни съвременници може да се ужасят, че нямаше изкуствени дръвчета. Но тогава алтернатива липсваше, а и през ум не ни минаваше да щадим борчетата, които се отглеждаха специално, за да бъдат отсечени за Нова година.

Много харесвах новогодишните си играчки за елха, особено най-старите. Купувани са от мама още, като съм била съвсем мъничка, така че за мен те са били винаги у дома. Всяка година купувахме поне по една нова играчка, за да обогатим украсата, а и заради счупените – като малка обичах да ги докосвам с едно пръстче, изпънато напред. То се оказваше по-силно, а играчката по-крехка от очакваното и поразията бе на лице. Всяка играчка си имаше име: „камбанките“, дядо Мраз“, „лимончето“, „чайничето“, „гроздовете“, „бъчонката“, „елхичката“, а върхът бе „ракета“.

“Нощите около Нова година миришеха на смола, на борова гора.”

Причината бе проста – елхата стоеше в моята стая, върху масата и аз спях почти в подножието й. Чувствах се като сред боров лес. Нощем чувах как понякога игличките падат, а украсата проблясваше вълшебно в тъмнината. Бе леко загадъчно, романтично и много, много хубаво.

За бананите по онова време, за което разказвам, се е изписало много – те станаха негов символ. Само че аз свързвам Новата година не толкова с този чуждоземен плод плюс портокалите, които също се появяваха именно тогава, а с фурмите, вероятно защото съм ги обичала повече. В почти тийнейджърска възраст съм, метнала съм крака върху облегалката на фотьойла и гледам едно чешко филмче на новогодишна тематика. Помните ли чешките приказки? Едновременно с това бавно и славно ям фурми, наслаждавам се на вкуса им, на филма и на едва доловимото трополене в съседната стая – мама готви задължителните у дома за Нова година сърми. Ако блаженството може да бъде описано, това е то!

Помполит (ЗКПЧ) на дивизиона тогава вече бе Николай Чернев. Беше роден ако не за помполит, то в други времена трябваше да бъде духовник - поне селски поп. Имаше дар слово, обичаше и държеше на пиене, винаги намираше подход към душата на подчинените си. Когато есента настъпеше време за абонамент, той никого насила не абонираше, въпреки поставените от горе указания и бройки. А да организира масови културни и други мероприятия, друг по-добре от него, не би се справил.

Наближаваше поредната Нова година. Вече имах няколко години служба зад гърба си. И аз и другите ми колеги, с които бях започнал службата, се бяхме оженили. Най - после бяхме получили и самостоятелни квартири. Уредено бе тържеството да бъде в столовата на стадиона, където бе и почивната станция на спортистите. Хем салонът голям, а има и кухня. Оркестърът ще бъде от собствени сили. Наши матроси, подсилени с един добър китарист от бреговата база. Заедно с нас щяха да празнуват и служителите и офицерите от бреговата работилница и база. Елхата също бе подсигурена,пише morskivestnik.com.

Въпрос бе какво да бъде менюто. В годините, в които всичко бе по предварителен план, се оказа, че жителите на Созопол, към които се числяхме и ние с нашите семейства, сме изяли полагаемото ни се свинско месо за цялата година. Това е. Да сме си го планирали, да ни бяха подсигурили. Ама лятото идват освен в станциите, на курорт и като курортисти и други български граждани. Нали и те се хранят. А какво по лесно от това да им се предложат кебапчета и кюфтета на скара. А също и свински пържоли. Но това е. Няма свински мръвки и няма да има. За това по-късно бай Тошо (Тодор Живков) разпореди всяко предприятие и поделение да си има помощно стопанство. Тогава от Базата в Атия, дори идваха да ни питат, по колко килограма месо искаме да ни дадат от стопанството. Само дето забравиха да кажат, че месото няма как да се достави транжирано, а освен това ще бъде и без бутовете и вратовете , защото те вече били изкупени от Щаба на бригадата. А на нас хвърлиха ребрата, да си ги делим както можем. Но това стана поне 5 години по късно.

След Бургас по пътя за Созопол първото село бе Крайморие. В него имаше птицеферма. Птиците бяха още по-щастливи от сега отглежданите в Евросъюза, защото ги отглеждаха на открито, можеха да бягат на воля и да виждат слънцето. А до нея имаше и ресторант, където бяхме ходили организирано със семействата си, с цел сплотяване на колектива. Така че знаехме вкуса на пилетата. Бе решено за всеки присъствуващ на Новогодишната вечеря да има по едно печено пиле. За онези, които геройски дочакат изгрева на слънцето, т.е. към 08.00 часа на първия ден от Новата година, за награда ще има бонус - пилешка чорба. Бяха уточнени и вината. Произходът на всички бе ясен - „Винпром”. Пък Созопол също си имаше свой „Винпром”. Височайшето началство много добре знаеше как се осигурява безплатно питие за незаконно отстреляния от него в резервата Ропотамо дивеч. Но сега няма да разкривам тази всеизвестна тайна.

И така ден преди тържеството, някъде след 09.00 часа на 30 декември, кафезите с пилетата пристигнаха. На готвачките животинките трябваше да се предадат заклани и оскубани. Останалото те щяха да си свършат сами. Това разнообразие на пилешки разфасовки, като днес, още не ни беше познато. Но и никой от производителите не знаеше как да надува пилетата с вода или да им бие инжекции в крака, както сега се прави. При това сегаДивизионът, за който става въпрос в разказа, е Четвърти отделен дивизион МПК (малки противолодъчни кораби, т.е. за борба с подводници) от Военноморска база Бургас.Рибарски кораби и лодки на морско тържество пред Созопол, през лятото. Снимката е от личния архив на Михаил Заимов.Новогодишна картичка от личния архив на о.з. капитан І ранг Евгени Ценов. Разпространява се неофициално във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” в навечерието на настъпващата 1962 г. Автори са двама курсанти - Кирил Виденов и още един, за който авторът си спомня само прякорът му - Ташира. Единият е рисувал, другият е копирал картичката във фотолабораторията на училището.инжектираният крак се продава у нас, а европейците консумират другия. От здравословни съображения. Нищо, че било безвредно. Те да не са диви балканци като нас.

Отговорната работа по обезглавяването на птиците бе поверено на корабните готвачи. Те сложиха престилките и пристъпиха сериозно към изпълнение на поставената им задача. Някъде по средата на изпълнението дотича запъхтян офицер и доложи, че от Щаба на бригадата се обадили да очакваме всеки момент височайш гост - лично Командуващият пътувал от Варна към Бургас. Ами сега?! Игрището зад дежурната стая вече прилича на бойно поле. Навсякъде хвърчи перушина и разхвърляни глави от пилетата, на много места някои от птиците още подскачат с вече отрязани глави и от шиите им тече кръв. И кафезите и те там. Последва заповед всичко да се почисти и района приведе в порядък. Главите на последните животинки откъснати ли бяха или ги заклаха, не можа да се разбере от настъпилата суматоха. Телата бяха хвърлени в няколко казана, кафезите изчезнаха незнайно къде, а перушината се събираше.

После се разбра, че тревогата е напразна. Целта на пътуването му, пък и посоката на колата, не била към нас. Но какво да се прави. Винаги може да очакваш изненади. Тогава вече на спокойствие птиците бяха попарени и оскубани.
На другата вечер свободните от вахта и дежурство офицери и волнонаемни служители семейно се събрахме на празнично подредените около елхата маси. Матроският оркестър свиреше, първите тостове от началниците за изпращане на старата и за посрещане на Новата година, бяха вдигнати. С изпитите чаши ракия и вино настроението се вдигаше. Печените пилета,  добре зачервени, бяха в чиниите пред нас. Замът Чернев даваше наставления към оркестъра и танцуващите: „Дамите през три кавалера напред. Сега кавалерите вдигат дамите и ги носят на ръце.” На моя командир - М. А., се бе паднала за партньор съпругата на старшината шифровчик - една доста наедряла не само от годините дама. Трябва да я вдигне и да я носи - няма как. Вдига я той, прави няколко крачки с нея на ръце, и в този момент крака му стъпва на отвора на шпигата на пода. Мишо залита и аха да падне, но успява да запази равновесие, и в този момент като спасение идват думите на водещия: „Кавалерите да пуснат дамите. Сега кавалерите през три дами - напред.” И отново всеки си идва до партньорката. Така под вещото ръководство на Зама продължи тържеството. Помня, че се прибрахме със съпругата ми по малките часове, и добре, че блокът ни беше най-близо до стадиона. Кои са останали да опитат сутринта от бульон - трезвето, не зная.
Следващата нова година съм с нов командир и сме дежурен кораб. Времето е необичайно топло за сезона. Със свечеряването духна вятър от към Царския, тогава републиканския плаж. Риболовните кораби почнаха да се снемат един след друг. Едни зацепиха и хвърлиха котва до самия плаж, други излязоха на завет зад вълнолома и там останаха на котва. Обикновено на този ден рибарите се събираха семейно да празнуват.

Тази година проблем със свинското нямаше. Поделението отново щеше да празнува в столовата на стадиона. След 23.00 часа вятърът духна с пълна сила. Командирът вдигна екипажа, обраха до край слабото на въжетата и ги удвоиха. Бяха подадени допълнителни шпрингове и вързани към всяко възможно за връзване място. Нещо като кораба на стария Капитан от разказа за „Старите моряци”. 15 минути преди полунощ дойдоха и всички офицери, направо вдигнати от софрата. До 00.30 часа връзваха корабите си. Едва след това отидоха да си продължат тържеството. А техните съпруги на връх Нова година останаха сами да изпращат и посрещат годините. Един от корабите бе застанал на борд към горивния кей. Вятърът и вълните го блъскаха с такава сила към кея, че дървените му буртици се потрошиха, въжетата на кранците скъсаха, а планките, които ги държат пробиха 3 мм листи на борда.

Последната Нова година с офицерите от поделението вече посрещахме в Бургас, в ресторанта до гарата. Корабите бяха пребазирани в Атия. В Созопол оставаха офицерите от новата бригада „леки сили”. Те заедно с работилницата и базата, щяха да празнуват в ресторанта в центъра на новия квартал.

Празнуването в ресторант е скучно. Там всичко е  оставено в ръцете на сервитьорите и шефовете на заведението. А и в салона не е само нашата компания. Пак излезе някаква буря и към 23.00 часа осветлението в квартала изключи. Половин час по-късно го възстановиха. Оркестърът свиреше, скарата макар и с малко закъснение  бе готова, танците започнаха. На другия ден от майка ми, която бе останала в квартирата сама с внука си, разбрах , че токът не е дошъл и те с внука си, който още нямаше пълни две години, са стояли на тъмно. Не могли да видят и програмата по телевизията. А и не е знаела, че това е и последната година, която посреща заедно с внука си. После майка му го прибра и от мен.

А какво става с Новогодишната вечер на колегите в Созопол?

Пък и разказът нали е за посрещането на Новите години в Созопол. Това научихме ден по-късно. За разлика от Бургас, след като спира токът, повече не го пускат. Персоналът на заведението спешно носи и слага свещи по масите, та поне хората да виждат чашите си и да не ги разливат преди да са се напили. Това хубаво. Но скарите са електрически. Вечерята е мешана скара и няма как да се приготви. Вместо нея предлагат кашкавали, сирена, луканки, салами и други сухи мезета. С вината и ракиите проблем няма. Пийте на корем! Но проблем остава и оркестърът. Китарите са електрически. Добре, че тъпанът, саксофонът и цигулката са нормални, но пък микрофон няма. По-старото и по-старшо поколение е свикнало на какво ли не. Но младите не са. Спогледали се те, пък награбили мезетата, най-вече шишетата с питиета и кой с приятелката, кой със съпругата, отиват в една квартира в блока, който е до самия плаж. Там да празнуват. Поне транзисторите работят, свещите от елхата са достатъчни да създадат романтична обстановка. Така дочакали идването на Новата 1973 г. И тогава от входа на блока се чува едно мощно моряшко „Ура-а-а” и една група от млади мъже и жени, голи както ги е майка родила, се хвърлят в морето да се разхладят. Ех, младост, младост ...

Капитан І ранг о.з. Евгени ЦЕНОВ

Вождът на революцията Владимир Улянов Ленин е роден през 1870 г. в руския град Симбирск (наречен по-късно Уляновск в негова чест). Баща му е бил благонадежден държавен чиновник, но неговият по-голям брат Александър е екзекутиран като млад радикал заради участие в заговор за убийството на царя.  

След арест и заточение в Сибир Ленин прекарва 17 години като професионален революционер в Западна Европа. Връща се в Русия през октомври и ръководи революцията от Смолни, организира атаката на Зимния дворец и установяването на властта на болшевиките. 

На 8 ноември 1917 г. Ленин е избран за председател на Съвета на народните комисари. В управлението пръв лансира тезата за диктатура на пролетариата. През 1919 г. по негова инициатива е създаден Комунистическият интернационал. 

При управлението на Ленин започва и насилственото изселване на различни противници на революцията, както и създаването на първите принудително трудови лагери, станали известни при Сталин като ГУЛАГ. Същевременно Ленин успява да въведе ред в обзетите от хаос армия, стопанство и държавен апарат на Русия посредством системата на „военния комунизъм“.  Милиони хора по света са вдъхновени от примера на Съветска Русия и се опитват да го следват. От 1917 до 1979 г. комунистическото влияние растеше непрестанно, като в определен момент близо една трета от населението на земята живееше под комунистическа власт.  Сред най-силно пазените тайни е еврейският произход на Ленин по линия на прадядо му Мишко Бланк. През май 1922 г. Ленин получава сериозен удар и оттогава до смъртта си е почти неработоспособен. Когато умира, тялото му е старателно балсамирано и положено в мавзолей на Червения площад в Москва.


Паметникът на Бузлуджа в България, построен от комунистическия режим през 1981 г. се откроява по много причини, пише издаваният в Сингапур ежедневник "International Bussiness Times". Дори само защото тази едва 36-годишна сграда прилича на древна руина, някога прославяща силата на могъщ режим. Формата на паметника привлича търсачите на извънземни форми на живот, тъй като поразително прилича на кацнала на върха летяща чиния.

Наскоро българското правителство забрани посетители да влизат вътре, тъй като изоставената конструкция е опасна. Ако успеете да надникнете обаче, пише сингапурският вестник, ще видите оцелялата мозайка, изобразяваща сърп и чук и мотото на Комунистическата партия: "Свобода, Комунизъм и Социализъм".  Преди седмица в Сибир пък бе отворена капсула, зарита от комунистическите власти преди 50 години.

Тя напомня за тайните амбиции на комунистическите режими да са първи при осъществяването на контакт с извънземен разум, което може би е сред причините българският паметник да е с такава форма. Според съдържанието на капсулата, тогавашните комунистически лидери в СССР вярвали, че до 2017 г. хората отдавна ще са се срещнали с извънземните и вече ще са се кооперирали да работят заедно. В капсулата пишело още, че по всяка вероятност при отварянето й през 2017 г. хората вече ще са кацнали на Марс. За съжаление мечтите на комунистическите лидери засега се оказват несбъднати - все още не сме имали дори бегъл контакт с извънземни, а на Марс са кацали само роботи.

Въпреки недостатъците равноправието в комунистическия лагер бе много по-голямо, твърди тя

Кристен Р. Годси е професор по Руски и Източноевропейски дела в университета в Пенсилвания. Нейни статии са публикувани в "Ню Йорк Таймс", "Форийн Афиърс" и "Дисент". Автор е на книгата "Червеният махмурлук: Наследството от Комунизма на XX век." Ето нейната статия, посветена на най-младата българска партизанка Елена Лагадинова, която почина наскоро, публикувана в Jacobin:

Тя е навярно най-вдъхновяващата феминистка, за която някога сте  чували. И в продължение на седем години аз имах честта да я познавам, тя споделяше с мен спомените си от Втората световна война и ми разказваше почти забравената история за женското движение през ХХ век. Разбрах за неочакваната й смърт от имейл от България: "Амазонката ни напусна". Нейният живот премина през фашизъм, комунизъм и клепто-капитализъм, но тя никога не изгуби надежда. "Амазонката" беше нейният псевдоним. Като дете на 14 години, Елена Лагадинова се бореше срещу Българската монархия, колаборирала се с нацистите, и е най-младият български партизанин. Десетилетия по-късно нейната страст помогна да се създаде интернационалното движение на жените в годините на Студената война. Някога почитана от двете страна на Желязната завеса, нейната история бе изгубена във водовъртежа от политически промени последвали рухването на Комунизма през 1989 г.

Родена през 1930 г., Лагадинова е дъщеря на беден каруцар. В началото на 1944 г. тя бяга от горящия си дом, за да се присъедини към баща си и тримата по-големи братя в партизанския отряд от антифашисти. "Носех откраднатия си пистолет на верижка на врата," ми каза веднъж. "Така ако бяхме нападнати в съня, нямаше да го забравя." Когато комунистите идват на власт в България през септември 1994 г., младата Елена води процесията на партизаните, слизащи от планината. Снимката й обикаля вестниците и детските списания от Белград до Москва. Момчетата и момичетата от Източния блок са били учени: "Бъдете смели като Амазонката!"

Лагадинова по-късно завършва докторска титла по агробиология и работи като учен изследовател до 1967 г., когато комунистическият лидер на България изпитва нужда от харизматична фигура, която да поеме Женския комитет. Вече герой от войната, уважаван учен и майка на три деца, Амазонката посвещава следващите 22 години от живота си на женските права. Тя беше вече на 80, когато аз започнах да я интервюирам през 2010 г. В продължение на стотици часове ние разговаряхме, седнали на нейната маса в трапезарията. Лагадинова ми споделяше своите истории, относно борбите, които е водела в защита на жените. Снимки, писма, изрезки от вестници, официални документи, извираха от нейните шкафове, показващи една епична борба.

Американките, борещи се за баланс между семейство и работа днес могат да бъдат изненадани да научат, че българките имат огромно предимство, и то преди повече от четири десетилетия. Между 1969 и 1972 г. Лагадинова е притискала доминираното от мъже Политбюро да увеличи подкрепата си за работещите жени. Нейните предложения били скъпо струващи и Политбюро се колебаело. "Ако не сте съгласни," казва тогава тя,"можете да ме изпратите обратно в лабораторията!" Благодарение на упоритостта на Лагадинова, българското правителство издава специален закон през 1973 г., който дава щедър майчински отпуск (по три години за всяко дете) с гаранция, че работата се пази и, че годините в майчинство се зачитат за стаж. Правителството също така се наема да построи хиляди нови детски градини.

По време на срещата на ООН през 1975 г. Лагадинова водеше българската делегация. Тя разпространи преводи за новия закон в страната й, промотирайки идеята, че равноправието на жените не може да се получи без помощ от държавата. Въпреки авторитарния характер на режима, в това отношение България се превърна в модел за останалите държави. След като Стената падна, Лагадинова се оттегли от публичния живот. През последните 27 години тя живя в общество, което изведнъж стана враждебно спрямо нейните егалитарни идеали, но тя отказваше да се отчайва:"Човек трябва да се бори за това, в което вярва."

Битката за истинско равноправие между половете е далеч от края си. Но, също както изстрелването на Спутник през 1957 г. подтикна Запада към научно и технологично развитие, така активистките от Източния блок като Елена Лагадинова без съмнение ускориха развитието на женските права на Запад. Западните страни могат да си търсят извинения и да намират причини, но фактът си остава такъв: въпреки всичките си грешки, комунистическите страни имаха по-голямо равенство за жените и много по-силна подкрепа за жените като работници. До този ден Съединените щати изостават от останалия свят и остават една от малкото държави без законодателство по отношения на отпуските по майчинство. На 29 октомври Елена Лагадинова почина в съня си, навярно сънувайки времето, когато жените ще бъдат напълно равни с мъжете. Амазонката си замина. Но благодарение на нейните усилия, след нея има армии, които да продължат борбата.


В областта на външната политика сред обществото битува мнението, че държавата е заменила предишния „голям брат“ – Съветския съюз, с нов – САЩ. След 1989 г. много предприятия и комбинати попаднаха в ръцете на приватизатори, които нямаха опит в съответното производство и чиято едничка цел беше да ги източат, довеждайки ги до фалит. 

Носещи печалба предприятия попаднаха в ръцете на чужди компании и офшорки, зад които стояха скрити български собственици. Селското стопанство претърпя криза. Земята беше върната в реални граници, което доведе до нейното раздробяване. В някои райони на страната латифундисти (хора, които обработват много големи площи земя) произвеждат изключително жито за износ, между дребния фермер и пазара често стоят прекупвачи. България вече не само не е в състояние да изнася месни продукти, плодове, зеленчуци и преработена селскостопанска продукция, но е и вносител за нуждите на изхранването на населението. Огромни площи земя остават необработваеми.

В местното производство на хранителни продукти престана да се спазва българския държавен стандарт, което води до употреба на нездравословна храна. Демокрацията нанесе тежък удар на българските пенсионери, които след 1989 г. се оказаха с некоригирани ниски пенсии, с които трудно могат да се издържат. Често се срещат възрастни хора, които просят милостиня. На много работници се доплаща на ръка и се осигуряват по минимална тарифа. Профсъюзите не успяват да защитават работниците там, където има очевидна експлоатация. Поради закриването на предприятия настъпи масова емиграция на хора от най-различна възраст в търсене на препитание в чужбина.

Това доведе и продължава да води до застрашително стопяване на нацията, която спадна до 7 милиона души. България продължава да е една от най-бедните страни в Европейския съюз и Европа. Из българските градове се срещат бездомници, окъсани хора, които ровят в кофите за боклук, търсещи отпадъци от храна или хартия, която да продадат на вторични суровини. Голяма част телевизионни канали предават вносни нискокачествени сериали или пошли български „риалити“ предавания. В популярната музика нахлу чалгата, с ориенталски мотиви и безвкусни, често вулгарни текстове.

В киносалоните преобладават масово американски филми, собствениците се интересуват от касови ленти, рядко се показват качествени филми от други страни. Забележим е упадъкът в спорта. В страната процъфтяват модерни частни болници, които изсмукват Здравната каса, като същевременно държавата няма средства да модернизира и поддържа държавните болници, закриват се болници в по-малки градове. Опазването на здравето вече струва пари. Нивото на средното образование в България спадна значително. Има проблеми с дисциплината в училищата, както и с прояви на агресия, свързана с ученици. Висшето образование вече не е безплатно. Нарасна броя на неграмотните, особено сред циганското население. Интересът към висшето образование спадна. С изключение на строящите се магистрали пътната мрежа в страната е в незавидно състояние. Коритата на реките не се почистват и се задръстват, което често води до наводнения на селища, и то с тежки последствия. Българските черноморски курорти загубиха своя чар и привлекателност, България придоби славата на страна, предлагаща евтин алкохолен туризъм.

Появи се организирана престъпност, има убийства и отвличания, процъфтява бизнесът с проституция и с наркотици. Обирите на апартаменти в градовете са повсеместно явление, разрасна се циганската битова престъпност. България има сериозен проблем с правоохранителните органи и съдебната система, които през всичките три десетилетия на прехода не успяват да се справят с организираната престъпност и корупцията.

Изводите:

Не е възможно да бъде направен обобщаващ извод, който да се приеме от цялото общество. За умния и образован млад човек, който успешно се реализира в условията на демокрацията и има възможност да пътува по света, за предприемчивия човек, развил свой успешен бизнес и осигурил на семейството си висок стандарт на живот, за онези, на които бяха върнати конфискуваните след 9 септември 1944 г. имоти, за тези, чиито близки са лежали в лагери по политически причини, демокрацията няма алтернатива. Но онези, които преживяват под прага на бедността, за тези, чиито семейства са разделени, защото някои са емигрирали, за да осигурят за себе си и семействата си препитание, имат друго мнение. За тези, които не могат да плащат сметките си за отопление, за бедстващите пенсионери, за родителите на дъщери, които са отвлечени и принудени да проституират, за майките и бащите на наркомани и зависими от хазарта, които съсипват собствените им семейства, за болните, които не могат да си позволят скъпо лечение и лекарства, за старците по селата, които са жертва на грабежи и терор, носталгията по соца е естествена и разбираема. И с едните, и с другите спорът е безполезен и даже ненужен, защото той разделя обществото, разделя политици и даже семейства и приятели. Истината е, че не трябва да се отрича голословно всичко добро от миналото и същевременно да се оценява новото и хубавото, което е донесла демокрацията, като се води борба за премахването на съпътстващите я недостатъци и да се гледа в бъдещето./Блиц/

Експрес „Златни пясъци“ навлиза с висока скорост в гара Роман и дерайлира, заради непреместена стрелка. В резултат вагоните падат в река Искър. Загиват 12 души, 32-ма са ранени.

По това време този влак е бил еталонен за БДЖ
Маршрутът на експреса е от София до Варна през гара Горна Оряховица. Разстоянието между столицата и "морския град" е 543 км и се изминавал от експресния влак за 7 часа.
Експрес "Златни пясъци" на гара Варна през 80-те

На 1 май 1969 година става соченият за най-кървав инцидент в историята на БДЖ.

Край плевенското село Чомаковци пътнически вагон дерайлира. Инцидентът убива намясто 27 души, други 38 са ранени. По-късно от травмите умират още хора, а някои остават инвалиди до живот.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив