Дете излиза да играе пред блока през 90-те и така и не се връща

За болката да не знаеш какво се е случило с детето ти говориха майката на изчезналата през 2002 г. Деси и бащата на Съвестин, който през 1997 г. излиза да играе пред блока и така и не се връща.

"Осем години след изчезването на Деси обвинения бяха повдигнати на тогавашния й приятел Божидар Пеков, които обаче впоследствие бяха снети”, разказа пред "Нова тв" майката на изчезналото момиче Анжела Маринова.

В хода на разследването заподозреният многократно променя показанията си и категорично отказва да застане пред детектора на лъжата.

"Това действие трябва да стане задължително, когато има обосновани предположения, че съответният задържан има връзка със случая”, каза адвокат Яничка Методиева.

Бащата на Съвестин, който изчезва, когато е едва 7-годишен, е категоричен, че синът му е бил отвлечен с цел осиновяване. Похитителите проучвали навиците на семейството с месеци, а за момченцето получили 200 000 евро.

В продължение на близо 20 години, случаят на Съвестин минава през ръцете на четирима премиери, двама главни прокурори и няколко вътрешни министри. След две гладни стачки и опит за самозапалване пред Европарламента, бащата на Съвестин успява да осъди България в Страсбург. Но не и да си върне детето.

Като пример за държавно бездействие, бащата Тодор Деянов посочва ситуация отпреди четири години. В метрото в Лион българка забелязва младеж, чиято прилика с фоторобота на Съвестин, е поразителна. Незабавно подава сигнал.

Три дни след подадения сигнал обаче записът от охранителните камери е автоматично унищожен от системата в метрото. Тодор не успява да го види.

"България няма детективско издирване в МВР! Инструкциите са едни формални глупости, които са и секретни, за да не може да разберете, че са глупости. До ден днешен оперативното дело за Съвестин, което е в МВР, е секретно. Отказаха да го дадат на двама съдии, отказват и на прокуратурата да го дадат. Последният шанс е той все пак сам да тръгне да търси кой е”, споделя бащата на Съвестин.Вижте още:За период от 5-6 месеца през 1989 г. в Добрич безследно изчезват 24 човека, повечето на възраст между 23 и 30 години...

Боряна Павлова www.dnes.bg

Научете повече

Спомен за Култовото старозагорско ханче "Мечи Кладенец"

Мнозина старозагорци все още помнят култовото ханче по пътя за старозагорските минерални бани, на което място днес е фабрика "Дерони". 

Там се приготвяше невероятно вкусната "Мешана скара по старозагорски" в гювече по-стара ресторантска рецепта,на някогашният култов ресторант Мечи Кладенец.

Нещо невероятно вкусно - пържолка, карначе, кебапче, кюфте, с малко пържени картофки и полети със специален таен сос и задушени в гювече, а с топлите питки приготвени там и поръсени с чубрица,беше нещо невероятно вкусно. Мнозина споделят,че такава мешана скара,не са яли никъде и до днес!

Снимка:Lubo Mir Ar www.bgspomen.com

Научете повече

Вижте най-студеното населено място в света и какво е да си при -50 градуса навън..

Мислите си, че когато температурите паднат под нулата и задуха северен вятър, сте жертва на сурова зима? А какво да кажем за редките случаи, когато термометрите покажат минус 15 градуса по Целзий?

Улиците опустяват и повече от нас се страхуват, че ако излязат навън, кръвта в кръвоносните им съдове ще замръзне, или носът им ще се вкочани и ще падне от студ. А я си представете какво е да си навън при минус 50 C (градуса по Целзий)! Мислите си, че е невъзможно или асоциирате подобна метеорологична картина със Северния и Южния полюс? Нищо подобно – това е ежедневие за хората от северното руско селце Оймякон, чието население според последното преброяване от 2010 година е 462-ма души! Тъкмо това е най-студеното населено място на планетата, до което можете да стигнете след два дни път с кола от Якутск – столицата на Якутия, която пък държи рекорда за град, при това главен административния център, с най-ниски зимни температури измежду всички останали под слънцето. Населението на Якутск надхвърля 270 000 души.

Как се справят местните с този нечовешки студ? “Руски чай, или иначе казано водка”, обяснява фотографът Амос Чапъл, който е посетил най-студения град в света и направил снимките, които можете да видите в галерията към тази статия. Снимки, от които ще изпитате почти физически пронизващия всяка тъкан, вледеняващ дъха и всички телесни течности мраз на оймяконската зима.

Името на Оймякон буквално означава “незамръзнала вода”, което звучи парадоксално в контекста на климата, характерен за това място. Изборът му обаче не е случаен, нито има ироничен смисъл – той е свързан с факта, че в близост до Оймякон се намира термален извор и някога това място е било спирка за еленовъдите, които са поили животните с водата, извираща от него.

Най-ниската температура, измерена в Оймякон, е сковаваща всякаква трезва мисъл (ето защо ви е нужен руски чай!) – 71.2 C, отчетена от термометрите през 1924 година. При тази, а дори и при наполовина по-малко ниска температура, ако човек излезе навън, носейки на носа си очила, те ще залепнат за лицето му, което е само един от проблемите, свързани със студеното време. Излишно е да се споменава, че за размяна на целувки и дума не може да става!

Излизайки от домовете си, жителите на Оймякон се сблъскват с много по-сериозни предизвикателства от временното късогледство или далекогледство. Замръзването на земята в дълбочина пречи на нормалното функциониране на канализацията в домовете на хората, поради което и повечето домакинства имат и използват тоалетни извън домовете си. По същата причина изкопаването на гробове се превръща в изключително трудно изпитание и става възможно едва след затоплянето на почвата (тундра) чрез запалване на огън. Местните жители са принудени да паркират колите си в отопляеми гаражи, а спирането за кратко с изключен двигател на улицата е равнозначно на изваждане на превозното средство от експлоатация – просто няма никакъв шанс двигателят на колата да запали отново. Въздухоплаването в региона също е абсолютно невъзможно през зимата, както и отглеждането на реколта, а рискът от измръзване само след няколко минути, прекарани навън, е напълно реален. “Бях облечен само с един тънък панталон, когато за първи път излязох навън при минус 47 градуса”, разказва Чапъл и описва усещането от студа така: “Имах чувството, че студът физически сграбчва краката ми и ги притиска като в менгеме. Същевременно усетих как слюнката в устата ми замръзва и образува ледени шушулки, които стърчат от устните ми.”

Поради липсата на местно земеделие, хората по тези места се изхранват предимно с месо. “Якутите обичат студената храна – замразена сурова арктическа риба, бяла сьомга, замразен суров черен дроб от кон, които обаче са считани за деликатеси”, обяснява Болот Бочкарев – жител на Оймякон. Той изтъква ролята на местото като основна храна за местните хора, която прави възможно оцеляването и доброто им здраве. Ако обмисляте да живеете тук, трябва да сте готови ежедневно да консумирате супа с месо. Чапъл пътува през Оймякон и Якутск, за да запечата с камерата си интересни визуални свидетелства за живота на хората при толкова екстремно ниски температури и възпрепятстващи много от дейностите, с които сме свикнали, климатични условия.

Като фоторепортер, той има за цел да търси, намира и визуализира необикновени и вдъхновяващи истории на хора от различни краища на планетата. За да заснеме тези кадри, той е трябвало да се справи с функционалните трудности при употребата на апаратурата му, причинени от ниската температура. По собствените му думи в някои случаи фокусирането на обектива е било също толкова сериозно изпитание като това да отвориш буркан с туршия. Колкото и дълга, и сурова да е зимата в Оймякон обаче, тя все пак си има край, след който времето чувствително се затопля. През лятото средните температурни стойности са между 15 и 20 градуса над нулата, като понякога достигат дори 34 градуса по Целзий! Твърде горещо време за местните, които са свикнали на ниските температури и, според Бочкарев, дори ги предпочитат, оплаквайки се от жегите при по-продължително и рязко затопляне.

Източник:rusofili.bg

Научете повече

Как управител на ресторант „Златното пиле“ през 80-те е смятал "своя" ресторант за "кана без дъно", а печеното пиле за него е било златно

Репортаж от един разговор с превантивен характер, организиран от Сoфийската градска прокуратура и Столичното управление на МВР с ръководствот Стопанската дирекция „Обществено хранене“ към СНС.

Беше след чиновническото работно време. Час, в който столичните заведения се подготвят да посрещнат своите постоянни и случайни посетители. Подготвяше се и ресторант „Гамбринус“, където и тази вечер цигулките щяха да пригласят на късащи душата стари градски песни.
Но ние бързахме за друга врата. Отсреща, на ул. „Цар Симеон“ № 57, вече очакваха представителите на прокуратурата и Столичното управление на МВР. Само че залата на дирекцията на СД „Обществено хранене“ се беше оказала тясна да побере поканените от административното, партийното и профсъюзното ръководство, та затова разговорът щеше да бъде пренесен в близкото клубче.
На какво се дължеше този интерес към срещата? Едно поне беше ясно: интересът е взаимен, не от вчера и винаги с мисълта за бъдещето на тази сфера, наречена „обслужваща“, която открай време услажда или вгорчава дните и вечерите на обслужвани и на обслужващи. Но тук въпросите и проблемите й трябваше да се разгледат от съвсем друг ъгъл — служебен. Сиреч: какво не бива повече да се търпи в тая сфера, за да свикнат всички хора в нея да работят така, както би трябвало: с мисъл и дълг не само за своето, а преди всичко за общото благо: за да не се стига до корупция и деградация: за да няма толкова много наказателни дела и преписки срещу служителите и; за да не се повтарят старите и всеизвестни грешки; за да има поука от случилото се…

Така именно започнаха този разговор — откровен и делови — представителите на Софийската градска прокуратура Ани Караиванова и Любен Клявчев. Клубчето, което скоро щеше да се оживи като кошер, сега мълчеше. Хората внимателно слушаха това, което още не знаеха в подробности или пък бяха само дочули оттук-оттам. Имаше още какво да се „дочуе“, какво да се доразбере. Защото:
— Тук сме не само за да отбележим поредните „червени точки“ — каза Ани Караиванова, — за да ви информираме, пък и вие да ни отвърнете със същото, за грешките и слабостите във вашата система, които са на дъното на почти всяко наказателно дело. За да не отиват на съд повече хора. Всички знаем, че без законност, без държавна дисциплина новият икономически механизъм е немислим. Но състоянието на тези два социални феномена в столицата сега много ни тревожи. Стотици души всяка година се осъждат за престъпления от общ характер. При това най-висока е степента на посегателствата срещу социалистическата собственост: присвояване, обсебване, кражби — те съставляват 27 процента от всички доказани престъпления. Сравнителните данни показват също така, че през 1983 г. и началото на 1984 г. е налице неколкократно увеличение на средния размер на присвоеното имущество от един подсъдим.

Реплика от залата: – Да, но целият живот отиде нагоре през тези години…
— … В структурата на разглежданата престъпност — продължи прокурорката Ани Караиванова, бе да обърне внимание на неуместния „аргумент“ откроява тази, извършвана в системата на столичната търговия. Престъпленията в тази сфера са около една трета от всички открити и доказани престъпления. В този незавиден списък на едно от първите места е и вашата дирекция. И да ни кажете, че това са си ваши проблеми, знаете, че ще сгрешите. Защото на всички е известна постановката за собственика и стопанина на социалистическата собственост.
После прокурорите и служителите на МВР анализираха по „профили“ престъпността в сферата на общественото хранене. Задълбочено и точно, с разнищване на „причините и условията“ за престъпленията, със съответните изводи. Ето картината, видяна от тяхна „гледна точка“.
Излишъците —
„кана без дъно“
Тази „болест“, казаха те, не е от вчера. Налице е масово измамване на клиентите в качеството, теглото и цената все с тая цел — да се създават излишъци, които после да се присвояват. Използуват се фирите, фиктивните фактури, създава се нарочен хаос в документацията. В контролните листове не винаги се вписва действително реализираният от заведението стокооборот. Умишлено се повреждат касовите апарати.
Липсата на ред в счетоводството на СП „Обществено хранене“ — Ленински район, е дала възможност на управителката на комплекс „Кристал“ Стоянка Дончева да присвои над 16 000 лв. (6000 лева от тях са били намерени, заровени в буркани, в района на вилата й.) Дончева вече е призната за виновна по чл. 203 от Наказателния кодекс, но явлението остава.
И Траян Траянов — управител на ресторант „Златното пиле“, години наред е смятал „своя“ ресторант за „кана без дъно“, а печеното пиле за него е било наистина златно. Пишел грамажа, но го таксувал като цена. И пилето излизало по 10 лв. килограма. Въпреки всичко Траянов давал нищожни излишъци. Защото си ги пресмятал на така наречените „вътрешни ревизии“ без чуждо око. И защото успял да открие още три павилиона към заведението, чрез които си оправял сметките.

Да уловиш „златната рибка“ — буквално и преносно…
Внасянето на напитки отвън в заведенията е практика, която продължава също от години, но никой, изглежда, не може да я спре. Защото публична тайна е, че сервитьорите и барманите се назначават в заведенията с… „препоръки“ от по две и три „сухи“ нули накрая. Да си припомним делата срещу многото служители в комплексите на хотел „Витоша“, „София“ и „Хемус“. А тези дела не би ги имало, ако отчитането на материалноотговорните лица ставаше не само стойностно, но и количествено!
Но всичко си продължава така, както е било. Ето я и „Златната рибка“ на ул. „Екзарх Йосиф“ с управител Селим Ибов Алиев, пред която и „Златното пиле“ бледнее. Към ресторанта има бар, който би трябвало да се захранва само със стоки от него, но сервитьорите и барманите предпочитали другия начин — купували напитките от магазините. На случайните посетители конякът „Златна котва“ се продавал за „Наполеон“, еспресото пък за нес-кафе. А „реализираните“ излишъци просто не могат да се установят — касовите ленти и сервитьорските марки са изчезнали безследно. Или просто не ги е имало. Щом контрол не съществува, всичко може…
Но нали има вътрешноведомствен контрол, ще каже някой и той явно ще е съвсем бос в материята. Знае се, че на този контрол силата не е голяма и за това има познати обяснения, едно от които е и тона, че той е на „мушката“ на всяко предстоящо съкращение на щата.
Съвсем пресен е случаят с Роза Владова от четвърти район на СД „Обществено хранене“, която на ревизиите показвала купища кашони с цигари. Питали я, защо все с тях се отчита, а тя отговаряла, че снабдява и други райони и че разменните листове били известни на ръководството. Едва при петнадесетата (!) ревизия се видяло, че кашоните са празни. Предполага се, че от както с поела обекта, Владова има за около 43 000 лева липси, по документите от първите ревизирани периоди вече са унищожени и сега тя е подведена под отговорност „само“ за 25 000 лева
Кадровият подбор?
Е, понякога е случаен…
А резултатите са тежки. Божана Паунова, управител на сладкарница „Иглика“ в Димитровски район, понякога допускала грешки при изготвянето на стоково-паричните начети, „възлагала“ на свои близки, но далеч от работата й хора да приемат стока и да се подписват под документите (а защо никой в счетоводството не е погледнал подписите?) и резултатът не закъснял. Тя е осъдена по чл. 219 от Наказателния кодекс за липса от 5552 лв.
За безстопанственост по този текст от закона е осъдена и Маргарита Славова, продавачка на бюфет в „Обществено хранене“ — Коларовски район. За осем месеца тя е допуснала липса от 7055 лева.
А какво да кажем за други случаи, при които управители на заведения, показали големи липси, не се уволняват въпреки категоричните разпореждания, а се оставят да си „доработят“, за да възстановят сумите от… оборота на обекта.
И още, и още. Имена и факти, безспорно установени по наказателни дела. Но защо някои хора са си затваряли очите пред тях? Защо? Това питаха и прокурорите, и служителите от Софийското градско управление на МВР. А отговор на своите въпроси дали получиха, нека сам да отсъди безпристрастният читател, след като прочете този репортаж от срещата с превантивен характер в СД „Обществено хранене“.
Нека чуем как изглеждат нещата откъм другата страна, през погледа на тези, които трябва преди всичко за стопанска сметка да мислят, печалба да гонят. А изказвания не липсваха. Явно хората ги болеше и за случилото се в тяхната система, и за упреците — макар и косвени — към стила и метода на тяхното ръководство.
„Капка в морето“

— Аз съм представител на тоя контрол, за когото тук се казаха най-тежките думи. Но ние сме „капка в морето“ — само 5—6 души. Къде да бъдем по-напред? И все пак през миналата година направихме цялостна проверка по 127-о постановление на Министерския съвет и Наредба № 3. В 217 обекта не открихме нито едно нарушение, но в 57 наложихме съответните дисциплинарни наказания. И все пак от критики не можем да се отървем. Ето при една проверка от държавен и народен контрол ни се отправи упрек, че не вземаме под внимание компонентите на кухненската продукция.
-специално за сандвичите. А как да ги вземем, след като нито една лаборатория не би се съгласила да ни направи този анализ? След като няма и стандарт за тези компоненти? Явно много неща куцат не само при нас. И нормативно.
Директорите — между чука и наковалнята
— Аз съм директор на четвърти район. Тук се изнесоха не един и два случая, наистина не само от нашия район, на престъпност и корупция. Почти излезе, че нашата работа едва ли не е само такава. От 13 години работя в тая система, но и сега, като ме попитат къде работя, казвам: в търговията, а не в общественото хранене, защото така се е разпространила мълвата, че тук едва ли не всички са крадци и мошеници. Въпреки че аз правя 28 милиона лева стокооборот, а нямам никаква техника; само двайсетина счетоводители имам и постоянно ги съкращават, без да се мисли кой ще обработва тая огромна документация.
А питате ли ни как можем да държим сметка на управителя на дадено заведение —като прословутия Салиев примерно, който си урежда работите не с нас, а със странично-висшестоящите органи? Нито един обикновен работник в кухня, уволнен по 127-о постановление, не е възстановен на работа, но управители и сервитьори -много. Отгоре ни ги налагат. И в края на краищата излиза, че ние, директорите, нямаме права по назначаването на барманите и сервитьорите; ако щете, дори по кадровата политика въобще. А всекичасно сме между чука и наковалнята. Тия неща трябва да си ги кажем очи в очи.
„Лъжат ни…“
И аз съм директор — на пети район. Не е тайна: лъжат ни. Идват при нас с чист документ за съдимост, после се оказва друго. На мен ми е омръзнало да идват откъде ли не и да ме питат защо не уволняваме такива хора. Ще отговоря с това: ние едва ли не сме се превърнали в проповедници; реална служебна власт ние нямаме. Ако Наредба № 3 все още съществува (50 управители вече сме уволнили за нарушаването й), то е само благодарение на голия ни кураж. Защото е трудна борбата с овластения ходатай… И аз поддържам мнението, че ако някой се облагодетелствува от общественото хранене, това са хора извън него. И че заради Илия, който ял и пил, който присвоил 2000 или 20 000 лева, не трябва да плюем по свети Илия…
И друго. Ако аз като директор уволня или санкционирам някого, тутакси към органите на прокуратурата и МВР тръгват анонимни сигнали: къде съм ял, с кого съм пил, какво съм говорил. После нищо от писаното в анонимките не се доказва, но нервите ми са похабени. Аз съм от двайсетина години в тази система и считам, че съм останал неопетнен дотук. Въпреки че наистина много нещо струва на някои хора да останат чисти при тия изкушения.
Накрая, часът вече беше доста понапреднал, главният директор на СД „Обществено хранене“ Илия Несторов  обобщи казаното и се спря на перспективите, за които, както каза той, се е мислило с доста по-предна дата:

— Главното в нашата работа не са закононарушенията — каза Илия Несторов. — Макар че един директор, когото сега съдят, наистина хвърли петно върху нашата организация. Ние считаме, че за да се нанесе удар на корупцията, за да се ликвидират „причините и условията” за закононарушенията, към нас трябва да се създаде електронноизчислителен център. Тук съм длъжен да призная, че при внедряването на електронните каси в обектите срещам голяма съпротива от управителите и сервитьорите. Но с тях все някак ще се преборя. Иначе ще се принудя, казал съм им го, цели заведения със сервитьорско обслужване да ги направя на са-мообслужване.
Една от слабостите, за които тук се говори, е, че не освобождаваме своевременно лицата, които имат начет или вече са осъждани за престъпления в търговията. Но не е така лесно. Ето, в „Ротондата“ на гарата управителят беше сменен и оборотът веднага спадна. Затова ние трябва да създаваме резервни кадри. Въпреки че в нашата система няма стремеж да се върви отдолу нагоре: сервитьорът и да го убиеш, не иска да стане управител, управителят не иска да стане директор, ако ще и с висше образование да е, щом вече се е хванал за „чекмеджето“.
Особено много при нас се затрудни борбата с корупцията, когато заведенията ни „излязоха“ на тротоара и това даде възможност на несъвестни управители да си реализират излишъците. Но връщане назад няма. Тук прокуратурата може да ни помогне много.

Разговорът в залата свърши, но продължи още известно време навън, на тротоара. Всички бяха премного оживени, премного напрегнати, за да си тръгнат веднага. Спореха, остро коментираха, доизказваха се…
А отсреща, в ресторант „Гамбринус“; цигулките вече се настройваха за своя репертоар от познати, до болка познати, както казват поетите, стари градски песни. Когато си тръгнахме, те тъкмо захващаха: „… Остави таз рана — нек да зарасте…“.

Източник:socbg.com

Научете повече

Прототипът на Катето Евро – Рени от филма „Оркестър без име“ умира от СПИН

Малцина знаят, че култовият филм на Людмил Кирков "Оркестър без име” е истинската история на една българска студентска група – „Тонус”. От нея тръгват певческите кариери на Мая Нешкова и „ритонеца”-випбрадърец Здравко Желязков. По ирония на съдбата обаче, Мая и Здравко не участват в събитията в онова горещо лято на „Каваците”, откъдето е почерпил сюжета си сценарият на Станислав Стратиев. Прототипът на героинята на Катето Евро е Камелия Войводова – прелъстителна красавица, която умира от СПИН.
Някогашната студентска група „Тонус” се състояла от четирима оркестранти, трима души духова секция и солисти. Вокалисти на оркестъра станали Мая Нешкова и Здравко Желязков. Официално ръководител на групата се водел композиторът Любен Цветков от Оряхово, но реално я ръководел Валентин Пензов – дългогодишният директор на фестивала „Пирин фолк” в Сандански и носител на „Гран при” на предпоследния „Златен Орфей” през 98-а.

Самият Пензов и до днес се чуди как Станислав Стратиев е разбрал за патилата им през онова лято на 75-а, когато оркестърът заминава за „Каваците” и там се случва мо-та-мо всичко, познато ни от филма „Оркестър без име”.
„Та и повече от това!”
смее се днес композиторът, връщайки се назад в онези романтични времена.
При създаването си „Тонус” прави впечатление с ентусиазма на талантливите млади хора в него. Мая Нешкова е още ученичка, по престилка и обута в ? чорапки, когато я виждат за пръв път на сцена „като солистка на четирима, дрънкащи фалшиво на китара”, смеят се свидетели на случката. Момчетата от оркестъра си я харесват и я взимат в „Тонус”. Здравко постъпва при тях вече като студент в Консерваторията. Родителите му са разведени, баща му плащал някаква малка издръжка, младият „ритонец” още бил беден провинциалист в столицата и нямал и хал хабер, че съдбата ще го срещне със софиянката Катя.
Първото впечатляващо участие на „Тонус” е в Младежкия дом „Лиляна Димитрова” в София, където се провежда градският преглед за участие в култовия някога фестивал „Ален мак”- Благоевград. Групата прави страхотно впечатление – канят ги да пеят на „Предела”.
На самия фестивал „Ален мак” обаче се явяват пияни. Станало случайно – накарали ги да отидат на посещение при работниците в едно шивашко предприятие в Благоевград – ТПК „Рила”, и там началникът на цеха извадил да ги почерпи с 2 бутилки „Преслав”. „Участието ни после беше пълен провал, който обаче завърши с бурни аплодисменти!”, разказва самият Пензов за онзи „позорно”-славен миг в историята на „оркестъра с име”.
Официалният им ръководител Цветков вече бил известен с песен на дуета Стефка Берова и Йордан Марчинков, и за групата вече почва да се говори. Но… участия няма. Не щеш ли, на хоризонта се явил Бате Заре – композиторът Светозар Русинов, лека му пръст, който казал на Пензов, че бил уредил да пеят в заведение на „Каваците”, но условието било оркестърът да тръгне без духовата секция и без солистите си.
„Солистът ще съм аз!”
рекъл Зарето. По онова време, ако и вече да бил женен, той си паднал по пазвата на една ученичка на име Катя, макар че си било направо опасно да се задява с нея, щото баща й бил офицер от службите. За кого мислите, че става въпрос?! – За Катето от „Ритон”. На Пензов се паднала нелеката задача да обясни на вокалистите Мая и Здравко, че те няма да ходят на море, понеже солист ще е Бате Заре. Мая не направила въпрос, но Здравеца доста се разпенил, като му казали, че остава извън групата. „Айде, бе копелета – уж сме заедно, пък тръгвате без нас, да му е*а майката!”, подлютил се той в типичния си стил. Накрая – какво да прави, клекнал, примирил се. Двамата с Мая остават в София. Бате Заре в онзи момент бил вече голямата работа – току-що бил спечелил “Орфея” с песен за чавдарци, демек – за бай Тошо.
И така, група „Тонус”, с чувствително подменен състав, тръгва за морето. Първата перипетия ги чака на гарата в Бургас – струпват им уредбите на перона, та едва успяват да си ги съберат. Потеглят за „Каваците”. Стигат до мястото, което се оказва кръчма без сцена, с някакво малко подиумче – метър и 20, на метър и 50. Но това не е голямата беда – началникът, с когото уж Зарчето бил се уговорил „твърдо”, се оказал… домакин. Като видял „мигрантите”, духнал нанякъде, та се не видял. Тогава Пензов предприел съобразителна крачка – задействал някакъв партиен секретар, че
„тука са пристигнали композиторът на Тодор Живков и групата му и може ли така да ги посрещат?!?”
Партиецът моментално задвижил нещата и оркестърът се установява в кръчмата „с протекции”. Там пеят 2 месеца. Първоначално само „дрънкали”, без никой да ги забележи. Една вечер на домакина му пламнали фитилите: „Абе, момчета, нямате ли нещо по-така?! Барем да си оплакне очите човек?!? Хората искат да си пийнат, да погледат така нещо по-засукано, а вие – дрън-дрън!…”. Така на сцената се качва Камелия Войводова – прототипът на Рени от „Оркестър без име”. Тя тръгнала за без пари, ей-тъй – да се поразходи из морето с момчетата, но дошъл моментът и да „свърши работа”. На домакина му светнали очите, когато Камелия кръстосала крака на сцената „да се прави на Джоан Бейз”. Вече нямал нищо против момчетата „да си свирят”. Тя пък нямала нищо против да се черпи на масата на началника и да му посещава бунгалото. Всичко е ясно и от филма.
Дали някой е разказал „подробностите от пейзажа” на онова романтично лято, или Стратиев е бил пряк свидетел на събитията, днес никой не може да каже със сигурност, но факт, че сценарият на „Оркестър без име” е досущ историята на „Тонус” през онова лято.
На другата година приели Мая Нешкова и Катето от „Ритон” да учат в Консерваторията. Историята на всеки един от истинските герои е публично известна, защото те са знаменитости. Трагично завършва само животът на Камелия/Рени, която първо се омъжила за някакъв поляк, а после така я орисала съдбата, че умряла от СПИН. „Не беше само хубава, и пееше. Джазът й вървеше. Като човек беше много отворена и купонджийка. Разби бая сърца, но пък как трагично си отиде!…”, спомня си за нея композиторът Валентин Пензов.

Източник:Ретро

Научете повече

Влизал ли е войник с танк в местна сливенска махала, за да отмъщава за насилената си сестра през 70-те

Войник, чиято сестра е изнасилена от роми в Сливен, решава да си отмъсти като влезе с танк в местната махала. Успява да прегази десетки души и да разруши 40-50 къщи.

Такъв слух се носи в началото на лятото през 1972 г. из цялата страна, а към Окръжното поделение на МВР в града валят множеството запитвания от техни колеги и институции дали е имало подобен инцидент. Налага се началникът му да опровергава слуха с писмо вътрешното министерство. Според него лъжливата информация е разпространявана на националистическа основа, тъй като сред циганите от Сливен и други окръзи се създавали настроения за образуване на циганска автономия и дори се търсело контакт с посланика на Индия, разкриват разсекретените документи на Държавна сигурност.

Няколко години след мълниеносното разпространение на слуха за танка на отмъщението в страната се стават поредица от престъпления, които настройват българи срещу цигани.

На 2 май 1980 г. в Пловдив е убит 25-годишен младеж, а извършители са ромите Рашко Методиев и синовете му Марин и Иван. Тримата пребиват жестоко и друг българин и се гаврят с жена му, като я карат да ги целува, заплашвайки я с нож.

Убийството предизвиква силно възмущение сред българското население в Пловдив, а предприетите от милицията мерки за опазване на обществения ред предизвикат недоволството на циганите, които в целия окръг са малко над 50 000 души. Те започват да се оплакват от „неоправдани репресии” и сред тях започват да се разпространяват слухове, че милицията бие и преследва циганите с кучета, конфискува златото им и магнетофоните, а децата са гонени от училище.

„През последните години от български цигани бяха извършени в Русе, Сливен и Шумен някои особено жестоки убийства. Макар и да имаха криминален характер, те разпалиха остра ненавист и вражда между българи и български цигани. В резултат на това се създадоха и затруднения за приобщаване към българския народ на това население”, пише в строго секретен документ от 1980 г., който е подписан от първия зам.-министър на МВР Григор Шопов и адресиран до шефовете на всички окръжни управления в страната.

В друг документ от същата година се прави заключение, че „не се вземат решителни мерки за ограничаване на престъпните прояви” на циганите. Според цитираните в него данни циганите извършват 35 % от всички грабежи, 38 % от джебчийските кражби, 25 % от кражбите на имущество и 33 % от хазартните престъпления.

В документите на Държавна сигурност между 60-те и 80-те години на миналия век броят на циганското население в страната варира между 220 000 и 510 000 души. Най-голямата концентрация е в окръзите Пловдив, Варна, Бургас, Сливен и Стара Загора.

В справка на началника на Шесто управление на ДС се посочва, че през 1977 г. циганите са 2,5 % от цялото население на НРБ и са извършили около 6 % от всички криминални престъпления - предимно кражби на лично и обществено имущество.

„До голяма степен високата престъпност сред това население се дължи на ниската му култура и образование. Данните показват, че 99 % от извършилите престъпления цигани са с ниско образование. С разрастване на международния туризъм у нас широко разпространение сред тях придоби незаконната търговия с контрабандни стоки, златни монети, валута и други. Напоследък отново зачестиха случаите, при които с поведението си българските цигани предизвикват скандали в кварталите, където живеят, които често прерастват в побой над български граждани, включително отрядници, в опити за неподчинение на органите на властта”, се посочва в същия документ.

Увеличаването на туристите в България води и до ръст на проституиращите момичета от цигански произход, които често пътували на автостоп по магистралите и отсядали с турци и араби в хотели.

През 1979 г. престъпният контингент сред циганите се състои от 6 917 души, които се следят от 408 агенти и 223 доверени лица.
Източник:www.moreto.net
*в статията е използвана илюстративна снимка от интернет

Научете повече

Трите фалита на България за които никой от нас не разбра..

Любимата мантра на всички аскети на заклеймяването на комунизма, е теорията за трите фалита на НРБ. От няколко години в медийното пространство упорито се върти една теория, че за 45 години, страната ни е претърпяла няколко банкрута на държавно ниво. Спирам се на тази тема и поради факта, че в последните годни, съседната на нас Гърция, също беше обявена за разрушена финансово държава крайната бедност, все още може да има процъфтяващи туризъм и селско стопанство, а минималната заплата да е 586 евро, при стойност на същата, в нефалирала Република България в размер на 184,07 евро. И докато заплата може да е функция на частния бизнес, то „съсипания” бюджет на южната ни съседка, успява да изплаща минимална пенсия в размер на 386 евро, докато стабилната българска икономика успява да раздава по минимум 82 евро.
Задълбавайки в паралелите, се замислих за родните ни фалити и тяхното отражение върху състоянието на държавата.

ържавният банкрут е фактическо състояние, при което държавата изпада
в несъстоятелност, т. е. не може да обслужва дължимите към кредиторите си по държавния дълг плащания.
За разлика от корпоративната, т.е. търговската несъстоятелност, при държавния банкрут не съществува правен механизъм, който да вкара една банкрутирала държава в процедура по несъстоятелност. Не съществува и международен съд, който да налага подобни процедури спрямо държави. Имало е няколко опита от страна на Международния валутен фонд да прокара подобен механизъм, но безуспешно, още повече, че това противоречи на международното право – държавата се ползва със суверенитет за разлика от субектите на частното право. При държавен банкрут, държавните кредитори за да си върнат вложенията трябва сами да се организират и да влязат в преговори със съответната държава. Държавните кредитори могат да бъдат както други държави, така и банки, корпорации, включително физически лица приносители на държавни ценни книжа. В случай на провал на преговорите за връщане на заемите, кредиторите губят капиталовложенията си, т.е парите си, носейки за своя сметка риска от инвестицията.

Дефиницията е проста и ясна. Държавата може просто да вдигне ръце и да спре да плаща, без да понесе никакви последици. Нека сега да се върнем на родна земя и да видим как протичат фалитите по нашенски.
Според журналиста Христо Христов, в периода 09.09.1944 – 10.11.1989, с държавните ни финанси се случва следното:
„Икономическото положение в комунистическа България в края на 50-те е толкова лошо, че страната е доведена до банкрут. Поради системното неизпълнение на годишните планове и некомпетентно управление Живков довежда страната до неплатежоспособност. През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за това време почти 3 млрд. лева. Управлението изпада в състояние, което не му позволява да изплаща получените кредити от СССР, най-големият по това време кредитор на комунистическата власт.
„Задълженията са следните:
60 млн. долара към Банк Комерсиал пур Л’Ероп дю Норд, Париж;
20 млн. долара към Московската народна банка, Лондон;
18 млн. долара към западногермански банки;
6 млн. долара към италиански банки;
25 млн. долара фирмени кредити.
Така в резултат на финансовия крах на НРБ, още през 1960 г. бива изнесен, а после и продаден, златния резерв на страната, възлизащ на 24 тона. ”
Полу-фалитът през 1977 г.
 „През 1977 г., когато в резултат на хвърлянето на огромни средства за развитието на тежкото машиностроене и покачването на международни цени на петрола НРБ отново изпада в дългова криза с над 6 млрд. долара задължения, включително и към западни банки.
Фалитът 1987-90 г.
 „Фалитът на България от март 1990 г. е по-тежък и поради разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и загубата на пазар за „великите български индустрии”.“ Сравнявайки го с гръцкия фалит от последните няколко години, той продължава: „И гръцкият, и българският (1990) фалити са пред частни кредитори и са еднакви като дял от брутния вътрешен продукт (БВП).  Другите прилики са просто поразителни:
В неговата основа е желанието да се задържат управляващите партии на власт; в тогавашна България една партия е на власт и това влошава нещата;
Кредиторите вярват, че ЕС и СССР винаги ще са под ръка да подкрепят платежния баланс; българският дълг е „гарантиран” от разделението на труда в СИВ, а гръцкия – с трансфери от бюджета на ЕС;
„Солидарността” и „взаимната помощ” са политическата реторика, която подкрепя безотговорното поведение на властите.“

В резултат на фалита в края на 80-те години, „спадът на БВП през 1990 г. е 9,1%, през 1991 – 11,7%, през 1992 – 7,3%, през 1996 – 9,4% и през 1997 – 5,6%“.

Излиза че тоталитарната народна република е харчила на широко години наред, като е покривала тези харчове предимно със заеми и златния си резерв. Има обаче един интересен парадокс: Не може да похарчиш една огромна сума по начин, който да не ти донесе никакви ползи и накрая наистина да се разориш. Единственият шанс е да изгаряш банкнотите, но не съм чул до сега теория за „газовите камери” на  Тодор Живков.

Нека видим за какво са похарчени тези суми, които щедро са ни отпускани:
След създаването на НРБ БКП взима решение за развитие на тежката промишленост за сметка на леката.

Стари предприятия са национализирани, преустроени и модернизирани. Построени са много нови фабрики, комбинати и заводи. Ето само някои от тях, за чиято модернизация след национализацията им или за напълно новото им изграждане са направени огромни капиталовложения от страна на българската държава: АЕЦ-Козлодуй, АЕЦ „Белене“,  проект ТЕЦ „Марица-изток“ – 1, 2, 3, ТЕЦ „Бобов дол“, ПАВЕЦ „Чаира“, Баташки водносилов път, Силнотоков завод „Васил Коларов“ – София, Металургичен завод „Ленин“-Перник, Кремиковски металургичен комбинат, Оловно-цинков завод- Кърджали Комбинат за цветни метали-Пловдив – Асеновград, Комбинат за производство на електролитна мед-Средногорие,Нефтохимически комбинат-Бургас, Нефтохимически комбинат-Плевен, Завод „Балкан“, Ловеч – автомобили, мотоциклети, велосипеди, инструменти, Завод за трамваи „Средец“-София, Завод за автобуси и тролейбуси „Чавдар“-Ботевград, Завод за товарни автомобили „Мадара“-Шумен, Електрокарен завод „Шести септември“-София, Електрокарен завод-Плевен, Завод за металорежещи машини (ЗММ)-София, Завод за хладилна техника-София, Завод за асансьори-София, Слаботоков завод „Климент Ворошилов“,  Завод за полупроводници в Ботевград, Комбинат за микропроцесорна техника-Правец, Завод за тежко машиностроене, с. Червена могила, област Перник,  Азотно-торов завод-Стара Загора, Азотно-торов завод- Димитровград, Комбинат за производство на соди „Карл Маркс“-Девня, Целулозно-хартиен комбинат-Гара Кричим (днес град Стамболийски), Лесопромишлен комбинат-Силистра, Комбинат за преработка на синтетични влакна-Димитровград, Завод за антибиотици-Разград, Завод за записващи устройства (впоследствие „Дискови запаметяващи устройства“)- Стара Загора, Роботостроителен комбинат „Берое“, Стара Загора…….., сигурно няма да ми стигне един ден, за да мога да ги изброя всичките, затова спирам дотук!

Изградени са и нови градове – Димитровград, Рудозем, Мадан.
През 1965 г. страната произвежда 26 пъти повече електро- и топлоенергия в сравнение с 1939 г., 106 пъти се увеличава производството на черни метали, на цветни метали – 273 пъти, производството на машиностроителната и металообработващата промишленост – 142 пъти.

Честно казано, нямам необходимата квалификация да изчисля стойността дори само на непълния списък, който представих по – горе. Наистина бих се радвал, ако някой се постарае да пресметне цената само на сградния фонд, без да се изчисляват производствените мощности и печалбите от тях. Проста сметка в тухли, бетон и желязо, би била доста добра илюстрация.
Отделна статия бих посветил и на ефекта от огромната заетост, свързана със самото построяване на хилядите заводи и предприятия и още една, която да разкаже за процъфтяването на цели региони, по време на фалитите.
Десетки български градове през 70-те и 80-те бяха обновени и реконструирани изцяло. Освен плочки на площада и фонтан както се прави сега и за това се харчат милиони, тогава са построени и сградите на театрите, културните домове, училищата, болниците и много други обществени сгради, които посещаваме и до днес, а затова не трябват просто пари, трябват много пари.

А замисляли ли сте се по въпроса колко асфалт е положен през всичките тези години?!
За да не стане статия с размерите на докторска дисертация, просто ще спомена за нивото на здравеопазването, образованието, държавната културна политика и спортните постижения.
Време и да спомена Костов. Защо го намесвам ли? Ами защото и той не беше разбрал, че разпродава активите на фалирала страна, когато започна процеса на масовото разграбване, наречено приватизация. Ако някой му беше казал, че Народна република България е фалирала 3 пъти преди неговото управление, може би щеше да реши, че няма нищо за приватизиране и да ни се размине последвалия истински фалит.

 Източници: desebg.com, dnevnik.bg, wikipedia.org, btvnews.bg .
 Автор:Стоян Гълъбов www.socbg.com

Научете повече

Красивата актриса Инна Симеонова, превърнала се в истинска тв звезда през 80-те

Когато тя се появеше на екрана с дежурното изречение „Добър ден, уважаеми зрители“, всички приковаваха погледи в телевизорите. Красивата актриса Инна Симеонова, превърнала се в истинска тв звезда през 80-те години, заради перфектната си артикулация и безупречно поведение пред камера, бе най-търсената водеща за конкурси, концерти и предавания. Зрителите обаче я познават и от ролите й във филми като „баш майстора“ и „Борис I“, a напоследък чуваме за нея и като за треньор по конна езда.
Днес Инна Симеонова говори за отминалото си тв битие спокойно, без излишна емоция и не крие, че би се снимала отново в киното
По 4 часа всеки ден тренира конна езда една от големите звезди на БНТ Инна Симеонова. И досега тя остава сред най-разпознаваемите лица на държавната телевизия. А по-важното е, че всички я слушаха. Защото зрителите изключително много се интересуваха какво ще каже хубавата говорителка от екрана.

Симеонова е единствената жена, която печели конкурса за говорители на държавната телевизия в началото на 80-те. Един ден майка и чете обявата за кастинга и убедена, че дъщеря и ще се справи, я записва. На първия етап се явяват към 800 кандидати. Всички чакат реда си в тясната улица „Поп Андрей“ в центъра на София. По това време там се намира студио 2 на телевизията. Председател на комисията е режисьорът Хачо Бояджиев, в журито са и първият български говорител Никола Филипов и колегата му Георги Ламбрев. Всеки кандидат трябва да си подготви текст, който да изчете пред тях. В крайна сметка Симеонова стига до финала с Димитър Игнатиев, популярен като Мики. Той и до днес работи в БНТ. Другият е Райчо Райков, който става редактор в дирекция „Информационна агенция“

По това време всички говорители трябва да посещават курсове по техниха на говора и правоговора. „На правилен български език ме научи проф. Мара Георгиева. Преподаваха ни как да говорим технично – например как да дишаме. Курсовете бяха дълги няколко месеца. После ни слушаха и казваха – трябва да забързаш темпото или да забавиш“, разказва Симеонова. Още в началото се справя толкова добре, че получава похвала за начина, по който прочела новината за смъртта на съветския политик Леонид Брежнев през 1982 г. А похвалата е закачена с карфица пред студиото, където има голямо табло. Първите й изяви в БНТ са в рубриката и „Седем дни за вас“, която се излъчва в дебютните издания на „Всяка неделя“. По-късно е водеща на „Едно от пет“, „Мелодия на годината“. Водеща е и на поне 7 от церемониите на „Златният Орфей“.

На една от тях трябва да води заедно с Николай Колев. Но час преди откриването него го няма, а говорителката знае само своите реплики. В последния момент трябва да научи наизуст целия сценарий. Разбира се, че се справя. Излиза след прословутия начален сигнал за откриването, който дирижира Вили Казасян, и всичко минава гладко и без гафове. „Хубаво си живяхме в онези години. Времената бяха много спокойни. Работехме много, но и се забавлявахме“, разказва Симеонова за годините, в които е прекарала в телевизията.

Източник:www.24chasa.bg
Препечатано от www.socbg.com със съкращения.

Научете повече

Една от най-обичаните актриси и с*ксимвол на България.Познахте ли я ?

Интересен кадър, направен преди много години.На него с*ксимволът на България е малко невинно детенце, вързано на плитки. Фотосът буквално предизвика лавина от положителни коментари. А вие успяхте ли да я разпознаете?

Коя е Диляна Попова:

Родена е на 24 септември 1981 г. в град Гулянци, където живее до осми клас. След това се премества в Плевен, където завършва техникум по облекло, след което завършва моден дизайн в Нов български университет в София.
През 2010 г. се снима за българското издание на списание Плейбой и е момиче на корицата на броя му за месец октомври.
Участва в българските телевизионни сериали Стъклен дом и Революция Z, по време на снимачната площадка има връзка с актьора Асен Блатечки. Ражда от него син, който носи името Борил Блатечки.

На снимката е актрисата Диляна Попова. Фотосът е направен докато е била малко момиченце.

Научете повече

За българските граници и Гранични войски в края на „социалистическата епоха”

Историята по-долу е разказана от човек, който е служил на българската граница в последната година на комунистическото управление. Разказът му разкрива атмосферата на границата в края на Студената война.
Бил съм пряк участник или свидетел на тези събития по време на наборната ми военна служба в Гранични войски. По стечение на обстоятелствата не станах „герой”. Това означава, че просто не съм попадал в такава ситуация, когато да се наложи да „неутрализирам” нарушител на границата (б. р. – с израза „неутрализирам” тогава се е наричало убиването на „нарушител”). Не казвам, че не бих го направил. В действителност участвал съм в задържането на нарушители, дори съм стрелял по тях.
По обясними причини ще спестя имената на „главните герои”, бойци и командири, дадени са с инициали.


Българската държавна граница в края на 80-те години на миналия век беше опасана с бодлива тел, един вид ограда. Тя започваше от черноморския ни бряг и свършваше в най-северозападната точка на българската територия, река Дунав. В тази ограда от бодлива тел имаше отвори само за т. нар. ГКПП-та (Гранични контролно-пропускателни пунктове).
На самата граница имаше издълбана така наречената „гранична бразда”. Де факто това беше линията на държавната граница. Съответно на тази линия, на определени разстояния бяха поставени така наречените „каменни гранични пирамиди”. От едната страна – наша страна, беше издълбан надпис НРБ. От другата – СФРЮ. Уточнявам, че аз служех на българо–югославската граница през 1988-1990 г.
На въпросната ограда с бодлива тел бяха поставени проводници. Това беше кльон – електросигнализационна система за охрана на държавната граница. Съветски „патент”, възприет от НРБ в началото на 50-те години. При опит да се премине през оградата от бодлива тел, проводниците се допираха, създаваше се верига и в граничната застава се получаваше сигнал „за действие ” – опит за нарушение на границата. Съответно граничната застава се вдигаше ”в оръжие” и се изпращаше така наречената „тревожна група”. Тя се състоеше от няколко въоръжени граничари, командвани от офицер. В групата задължително влизаше служебно куче, порода източноевропейска или немска овчарка.

До кльона, по-точно от вътрешната му страна, имаше разорана ивица земя. Това беше така наречената контролно-следова полоса. Предназначението и беше да „запечатва” следите на евентуалните нарушители на границата. Групата трябваше да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата и евентуално да задържи нарушителите. Ако не беше в състояние сама да се справи със задачата, на мястото на нарушението на границата пристигаха и останалите граничари от заставата. Определен участък от границата се охраняваше от т. нар. Граничен отряд. Това беше войскова единица в Гранични войски. В него беше съсредоточена цялата оперативна дейност. Там се провеждаше единичното обучение на младите граничари. Там беше щабът на отряда. Там беше и маневрената група, в която ми протече по-голямата част от военната служба. Заставите носеха имена като „Юнак”, ”Казак”, ”Полтава”, ”Панама”, ”Хала’’, ”Спартак”.
При всяко задействане на системата се вдигаше и граничният отряд, най-вече маневрената група. В повечето от случаите нарушителите ги задържаха на границата още преди тя да пристигне. Но често й се падаше честта тя да “неутрализира” нарушителите. Неофициално понякога я наричаха „резервната застава”. При „гранична обстановка”- нарушение на границата – веднага я вдигаха. Към нея бяха и така наречените „кучкари”. Това бяха инструкторите на служебни кучета, които се използваха за търсене на следи и задържане на нарушителите. През останалото време маневрената група носеше караулната служба в граничния отряд.
Същевременно към нея спадаше и групата за бързи действия. Предназначението й беше да неутрализира особено опасни нарушители, престъпници и терористи в граничната зона. Групите за бързи действия са създадени след началото на „възродителния процес”. Те се състоят от двама снайперисти, седем щурмоваци и двама души с пушки за изстрелване на газови гранати.
От маневрената група излъчваха и така наречените гранични наряди „патрул”. Те проверяваха режима в граничната зона. Тя най-често започваше 15 километра преди държавната граница. За да се движиш в граничната зона се изискваше специален открит лист, получил названието документ „образец 12”, издаван от Дирекция на милицията. Жителите на селата в граничната зона получаваха щемпели на паспорта А-Ю (става дума за тези в граничната зона на границата с Югославия). Същевременно, пътуващите в участъка към ГКПП „Калотина” български и чужди граждани трябваше да покажат на граничарите международен паспорт с валидна транзитна виза, или виза за страна, към която пътуват. Обикновено така нареченият граничен наряд „патрул” извършваше проверка на пътуващите в граничната зона лица – най-често по влаковете. В двата гранични отряда, в които съм служил, това бяха участъците от Драгоман до Калотина и от Кюстендил до Гюешево.

Минно поле и награди…

Отличия, които са давани на войници и офицери за опазване на границата.
Още една специфична особеност за онзи период. На южната ни граница с Гърция и Турция, тогавашните ни „потенциални военни противници”, граничната ивица (участъкът, разположен в непосредствена близост до границата) беше осеяна с хиляди противопехотни мини. Много нарушители на държавната граница, в това число и известен брой граждани на ГДР, загинаха от тях. Не беше малък и броят на граничарите стъпили по невнимание върху тези мини. Една част от тях загубиха живота си. Последният граничар, стъпил погрешно върху противопехотна мина, предназначена за нарушители, беше младши сержант от Момчилградския граничен отряд Таню Енчев. През май 1987 г. на заставата край село Бук, младши сержант Енчев преследвайки нарушители на границата стъпва на противопехотна мина и загива. Впоследствие е произведен посмъртно в звание младши лейтенант. Официалната версия, публикувана в периодичният печат, беше, че той влязъл в схватка с трима нарушители на границата. Унищожил ги, но единият от тях успял да го рани смъртоносно и Енчев издъхнал в заставата.

Тук е моментът да кажа какви бяха наградите за застрелян, задържан нарушител на границата и съответно какви бяха санкциите за безнаказано нарушение. По времето, когато аз служих (1988 – 1990 г.), в граничните отряди в Кюстендил и Драгоман, станаха около 100 нарушения на границата. На западната граница нямаше минни полета и една част от нарушителите се стремяха към „Обетованата земя” през Югославия (б. р. – бегълците са избирали тази посока, защото от Югославия след това много лесно се е преминавала слабо охраняваната граница с Италия).
Като цяло задържането и „неутрализирането” на нарушителите се извършваше от граничарите на наборна военна служба. В много редки случаи от офицери. По времето, когато служех, се спазваше максимата „Нарушителят се задържа или унищожава”. За задържан нарушител граничарят получаваше домашна отпуска от 7 дни. В редки случаи произвеждаха редника в звание ефрейтор. Освен ако не ставаше въпрос за „важни нарушители”. Не всички т. нар. „бегълци” от ГДР (Германската демократична република) бяха важни. По мои данни през периода 1960 г.–1990 г. по-малко от 70 човека от тях са загинали от куршумите на българските граничари или от стъпването върху противопехотни мини, каквито имаше в изобилие по южната ни граница тогава. Поне 200 от тях са били задържани за опит за нарушение на държавната ни граница. Доколкото съм запознат, нашето МВР ги предаваше на ЩАЗИ – службата за държавна сигурност на ГДР.

Да “неутрализираш” нарушител


По друг начин стояха нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата”. Редниците автоматично ставаха ефрейтори. Бяха награждавани с домашна отпуска до 27 дни. Говореше се, че първите седем дни граничарят, „неутрализирал” за първи път нарушител на държавната граница, го изследват в Неврологичното отделение на МВР болница – как му се е отразило убийството на психиката. За героичната постъпка на тези граничари пишеха във вестниците „Граничар”, „Народен страж” – печатният орган на МВР по онова време. По-рядко пишеха и в периодичния печат. В много редки случаи се правеха телевизионни интервюта с граничарите герои. Или, както се шегувахме тогава, това ставаше „посмъртно” – ако загинеше граничар, интервюираха неговите бойни другари, близки.
По онова време охраната на границата беше издигната в култ. Граничар, „неутрализирал” нарушител при „защита с риск на живота си на Държавната граница”, получаваше и медал „За заслуги по охрана на границата”. Един доста ценен медал по наше време. Граничари, „неутрализирали” повече от 10 нарушители, можеха да бъдат повишени в звание сержант, дори да получат високото бойно отличие орден „Червено знаме”.

Тленните останки на нарушителите на границата, по времето, когато служех, ги откарваха в граничния отряд за идентификация. Телата на застреляните ги фотографираха. В заставите имаше фотоапарат за тази цел. Снимките се предаваха в граничния отряд на ВКР отдела (б. р. – военно контраразузнаване). Колкото до секретните зелени папки с имената на граничарите „герои”, в тях няма нищо. Умишлено не е водена статистка кой граничар на коя дата е „неутрализирал” нарушител на границата.
Имахме обмяна на опит по нова време. Често ни посещаваха делегации, съставени от офицери и граничари от Граничните войски на СССР. Други наши чести гости бяха и представители на Граничните войски на ГДР. По-рядко ни посещаваха делегации на вътрешните министерства на Унгарската народна република и Чехословакия. Оказа се, че само на границата между ГДР и ГФР през периода 1963 г. – 1989 г., Граничните войски на ЩАЗИ са застреляли около 2000 източногерманци. Приблизително около 200 бегълци от ГДР са застреляни на границите с Унгария и Чехословакия.
За безнаказано нарушение на границата санкциите бяха жестоки. Наказанията започваха от командира на заставата. Според случая той се понижаваше в звание. Понякога се и разжалваше. Разбира се, най-потърпевш беше граничарят, допуснал нарушението. Ако имаше нашивки, му се късаха демонстративно пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи граничарят можеше да отнесе и присъда.

Има много митове и легенди за границата. Единият от тях е за огромния брой „мирни бегълци”, убити от българските граничари. Нещата не са толкова прости. От 1947 г. (тогава са създадени българските Гранични войски) до 1990 г. на българските граници са застреляни по-малко от 1000 нарушители. Една част от тях са “неутрализирани” от тогавашните Вътрешни войски, действащи в граничната зона. По-голямата част от тях – през периода 1947 г. – 1966 г. Тук влизат членовете на така наречените „горянски групи” (б. р. – групи, водещи подривна дейност и саботажи срещу властта по онова време). Освен тях в България са изпращани подготвени диверсионни групи, спускани с парашути в граничната зона или прехвърляни по суша от Гърция и Турция. Не е малък броят и на българските граничари, убити в схватка с въоръжени нарушители.
Писано е също, че българските граничари били едва ли не маниакални убийци и психопати. Даже някъде прочетох, че в Гранични войски пращали по-буйни младежи, които са били на крачка от затвора. Чел съм още, че българските граничари били стимулирани да убиват, не само с 27-дневна домашна отпуска, нашивки, медали, но и с парични награди. Според някои „изследователи” човек от посолството на ГДР връчвал на всеки български граничар, ”неутрализирал” гражданин на ГДР, плик с 2000 лв. Някои от българските граничари неутрализирали повече от 3 граждани на ГДР получавали отличия на Министерството на държавната сигурност на ГДР.

От личен опит смятам, че това не е истина. Пари, ако са плащани, въобще не са стигали до Гранични войски. Действително някои офицери получаваха отличия на ГДР. Мисля, че най-високото отличие, което беше връчвано, беше така нареченият орден „За заслуги пред отечеството”. Най-често българските гранични офицери бяха награждавани с трета степен, по-рядко с втора. По правило с първа степен се награждаваха офицери от Граничните войски на СССР, макар че източногерманците не бягаха натам. Имаше и медали на ЩАЗИ „За заслуги”, наградни плакети. Понякога с тях бяха награждавани и българските граничари-герои. Дори мисля, че на граничните офицери им организираха екскурзия в ГДР за една седмица, но само толкова.
Мит е, че имало специално обучена група убийци в Гранични войски. Когато беше необходимо да се употреби оръжие при задържането на нарушители, това го правехме ние, наборните войници. Въпреки наградата с голяма отпуска, гледахме да избягваме да „неутрализираме”, особено нарушителки. Всички знаехме, че сме тук за две години. Някои от нас бяха приети студенти. Единици от нас бяха по-кръвожадни, но всяко стадо си има мърша. Говоря за тези мои бивши бойни другари, които бяха от села и малки градчета в Северна и Северозападна България. По техния край се смяташе, че граничар, който се върне без нашивки и отличия от границата, трудно може да се ожени. Жените го смятали едва ли не за непълноценен мъж. Няколко войници от посочените региони вършеха някои простотии, но за тях съм чувал, не съм ги виждал с очите си.
Всички ние, които служехме в Гранични войски в самия край на социалистическата епоха, като цяло бяхме нормални момчета и повечето от нас си останаха такива, макар и да бяхме поставяни от обстоятелствата в екстремни ситуации.

Източник:e-vestnik.bg

Научете повече

Как България губи милиарди долари от приватизацията през 90-те

Иван Пехливанов е роден на 26 юни 1926 г. Завършва машинно инженерство в Държавната политехника в София през 1950 г. Има стотици разработки като проектант. От 1968 до 1973 г. е заместник-министър на машиностроенето. Награден е с орден „Народна република България“, носител на званието „Заслужил деятел на техниката“, а през 1986 г. е отличен и с най-високия орден „Георги Димитров“.
При основаването на БИСА (Българската индустриална стопанска асоциация) през 1980 г. става неин първи заместник-председател. Председател е Огнян Дойнов (1935-2000). В БИСА влизат представители на най-големите български държавни предприятия. Негов наследник е БСК. През 1984 г. Пехливанов заема мястото на Дойнов начело на БИСА. През 1987 г. той сменя и Румен Сербезов като шеф на ЦКС (Централен кооперативен съюз.) Постовете, които е заемал, му дават достъп до знанието за цялата индустрия на България.
Познава и коридорите на партийната власт. През 1981 г. е избран за член на ЦК на БКП. От 1982 до 1990 г. е депутат. Той е първи зам.-председател на икономическата комисия, когато американските експерти Ричард Ран и Роналд Ът изготвят прословутия си план за преход към капитализъм по поръчение на Андрей Луканов (1938-1996).
Благодарение на стенографските си умения и всекидневните си записки Иван Пехливанов е жива енциклопедия на построеното през социализма.

– Г-н Пехливанов, 10 ноември 1989 г. ви заварва като член на ЦК на БКП, председател на ЦКС и БИСА, депутат. Но в началото на нашия разговор нека да уточним за читателите, че произхождате от буржоазно семейство, както се казваше някога. Разкажете повече за корените си. Как вие, внукът на юрист, завършил право в Лозана и Брюксел, започнахте да работите за новата власт?
– Изненадващ въпрос. Не бих нарекъл семейството си буржоазно, а прогресивно. Баща ми Георги е бил от бедна фамилия, но силен ученик. Той е първенец на старозагорската гимназия, като подпоручик отива на фронта по време на Първата световна война. Три години изкарва в окопите на Кожух планина. Преди заминаването си се записва да следва право. През 1923 г. вече е висшист. Бил е с леви убеждения. Постъпва в съда, държат го шест месеца и го освобождават без право на държавна правна дейност като съдия или прокурор. До края на живота си беше адвокат. През 1931 г. е бил кандидат за депутат със сребърната бюлетина на Работническата партия (б. р. – името на възстановилата легалната си дейност БКП). Арестуват го и го пращат в лагер в Петрич. Малцина знаят, че и преди 1944-та е имало лагери.
Дядо ми по майчина линия – д-р Иван Хаджиев, юристът от Брюксел, е бил радославист и депутат. Предупредил, че ако баща ми отиде в Петрич, македонските главорези щели да го ликвидират. Урежда да го пратят в софийски затвор. След изборите се връща в Елхово. Адвокатската му кантора бе клуб на Работническата партия. През 1941 г., две седмици след навлизането на германците в Съветския съюз, е изпратен в лагерите на остров Света Анастасия, в Гонда вода и Еникьой.
След 9 септември 1944 г. баща ми беше първият околийски управител на Елхово. Държаха го две години и през 1948 г. го махнаха заради „либерално отношение към класовия враг“. Водел граждански дела на богати търговци.
– Излиза, че е бил репресиран и преди 9 септември, и след това?
– Да. През 1949-а това вече и мен засегна. Бях председател на Студентския съюз в Политехническия университет. Снеха ме на голямо събрание заради произхода ми…
– През 50-те като инженер проектант на водни турбини за ВЕЦ посещавате Китай и след два месеца подписвате договор за продажба на тридесет водни турбини за 50 млн. долара. С това ли заслужихте поста заместник-министър?
– 50 милиона долара беше наистина огромна сума. Но аз станах зам.-министър 10 г. по-късно. През 1961 г. поех ръководството на института „Машелектропроект“. В следващите 12 г. бяха проектирани и построени над 700 завода – за машиностроене, електронна и изчислителна техника, за военнопромишления комплекс. Сред тях бяха заводът за електрокари в София, за полупроводници и за автобусите „Чавдар“ в Ботевград, корабостроителния завод във Варна и редица други. Това бе част от индустриалната революция в България през втората половина на XX век. От 700-те завода не мога да дам пример на проектиран от нас завод, който да е бил осъществен без пазари. Ние създадохме индустрията в България не като самоцел, а защото имахме пазари.

– Как пропуснахме да произвеждаме „Рено“ във времето, когато българите карахме само „Лада“ и „Москвич“ и за покупка на кола се чакаше с години?
– Ние монтирахме „Рено“ и „Фиат“ в края на 60-те – общо близо 10 000 автомобила. Тогава в Съветския съюз се взе решението за производството на „Лада“. Ние се включихме в изработването на десет възела. Нашите политици решиха, че щяло да ни дойде много да произвеждаме още „Рено“ и „Фиат“. Спряха ги. Според мен бе грешка. Но и съветското висше ръководство споделяло убеждението тогава, че в развития социализъм нуждата от автомобили щяла да намалява. Страните, които произвеждаха коли, просперираха, тъй като това ускоряваше цялата им индустрия плюс. През 1982 г. БИСА получи задача да проучи възможността за производство на лек автомобил у нас. Работихме усилено три години и единственият вариант отново се оказа „Рено“. С Огнян Дойнов посетихме централата в Париж, фирмата ни обеща и пазари за износ. Внесохме решението в МС, подписа го и Луканов. Политбюро също даде съгласие. Осигуряваха се поръчки за десетки заводи със 150 000 работници. Българите, които чакаха за автомобил, бяха внесли предварително общо 1,5 милиарда лева. Накрая Луканов ни отряза. А след промяната се обяви за най-големия защитник на връзки със Запада и за пазарна икономика…
– Но какви бяха мотивите му?!
– Никакви. Той не решаваше въпросите с мотиви, той ги решаваше скрито.
– Защо създадохте БИСА – обществена асоциация за защита на стопанските организации?
– Идеята беше на Огнян Дойнов. Той е работил в чужбина и виждаше света в друга светлина. Дойнов е откритие на Живков. Той се мъчеше да прави много неща, но му беше трудно. Пречеха му съветските хора.
– Наричате го „трагична фигура“. Защо бе демонизиран Дойнов след промяната и от кого? Помним, че главният прокурор Иван Татарчев щеше да го връща от Виена в чувал.
– Демонизирането идва пак от Луканов. Двамата бяха представители на различни светове. Луканов преди 1989 г. се считаше за представител на източната част, Дойнов – на прозападните кръгове. За него Горбачов казва на Живков: „Около вас има хора, които говорят, че България трябва да стане мини Германия, мини Япония. Ако има хора, които си мислят такова нещо, трябва да ги махнете веднага.“ След месец Огнян беше изваден от състава на Политбюро.
Посещавал съм го във Виена. Беше болен от рак и искаше да умре в България, но до последния момент не му позволиха. Казаха, че ако се върне, веднага влиза в затвора (б. р. – обвиненията са по прословутото дело №3 за раздаване на помощи на братските партии).
– Въпреки болестта?
– Въпреки болестта. И той почина във Виена. Дойнов работеше като представител за крупна руска групировка (б. р. – „Нордекс“). Не го криеше. Но собствени капитали нямаше. Не съм убеден, че собствени капитали е направил и Андрей. Андрей не го съблазняваха капиталите. Съблазняваше го властта. Капитали натрупаха тези, които бяха около него.

– Изнасяте данни, че от 1980 до 1987 г. с помощта на БИСА в България са създадени 514 малки и средни предприятия с инвестиции от 432 милиона лева, с което са открити 70 000 работни места. Печалбата им е за милиарди. Сред стоките, които произвеждат, са маргарин „Калиакра“, френско сирене „Бри“, маратонки „Ромика“, „Пума“, „Адидас“ и др. Все неща, които бяха непознати за нашия пазар. Какво се случи по-късно с тези предприятия?
– Всичко бе ликвидирано. За „Калиакра“ бяхме купили модерна техника от Англия. Сега предприятието го взеха чужденци и го изнесоха в Румъния.
– Нашата държава е давала пари, марката е била наложена и после това е взето на безценица. Така ли стана?
– Не точно така. Към „Минералбанк“ бяхме създали фонд. Стопанските субекти можеха да кандидатстват за пари от него, за да създават малки предприятия. Аз бях председател на експертния съвет към банката, който разглеждаше предложенията. Ние вземахме неокончателното решение. Давахме само съвет на банката на кое предприятие да даде кредит. Банката вземаше самостоятелно решение. Предприятията връщаха средствата на самата банка. В БИСА пари не са влизали.
Сега по-непазарно се действа с еврофондовете. Бюрокрацията решава за коя идея да дават пари. Как го решават? Това е банков въпрос.

– През 1987 г. ви посещава Борис Елцин, тогава секретар на московската организация на КПСС. Защо?
– Елцин дойде със специалната задача да види какво представлява БИСА, но така и не успя да разбере. Той се чудеше от какво защитаваме стопанските предприятия, от партията ли?
– Вярно ли е, че Елцин тогава произнася репликата по адрес на българите „Добре живеят, гадовете“?
– Вярно е. Съветските ръководители се учудваха, но и се ядосваха на нашето състояние.
През 1984 г., още като секретар по селското стопанство, дойде и Михаил Горбачов. Политбюро взе решение Огнян да го посрещне и да го придружава. На Запад се появиха статии, че бъдещите ръководители на България и СССР се срещат в България. Тези публикации раздразниха Живков.
Аз бях председател на БИСА и Огнян идва един ден и ми показва плана за посещението. Питам: „Другарю Дойнов, защо му показвате най-хубавите и най-скритите ни обекти? Познавате ли този човек? Може да изпита завист.“ Дойнов вика: „Иване, ти винаги сложно посрещаш нещата.“
– Кои обекти му показахте?
– В плана бе и обект, който в България не се знаеше, че го има. Само членовете на ЦК на БКП бяхме заведени веднъж да го видим. И сега не се знае, че го е имало в България. Това е лаборатория, където се прилагаше така наречената клетъчна технология. Вземаш клетка от растение и в тази лабораторията тя се размножава до степен, че от нея израства разсад. Тоест от една клетка можеш да засадиш декари.
– Защо пазехте в тайна тази лаборатория?
– Защото е открадната. Защо отрязаха нашето научно-техническо разузнаване? Нашите хора крадяха идеи, технологии. Което се прави впрочем в цял свят.
– Показахте ли на Горбачов лабораторията в крайна сметка?
– Да, но той не можа да осъзнае какво му се показва.
– Вие познавате каква собственост и какви пари имаше България преди 1989 г. Как после се родиха „червените мобифони“?
– Целенасочено. За задграничните дружества нещата бяха раздухани, за да се закрият истинските дири по създаването на новите капиталисти. Със съдействието на БИСА бяха купени пет предприятия в чужбина. Кое от тях роди капиталист? Няма такова.
Основна роля при създаването на новите капиталисти изиграха банките. Къде в света една банка дава кредит и след това не фалира кредитополучателят, а банката?! Стопанска банка, която кредитира „Кремиковци“, фалира, „Кремиковци“ – не. Говорил съм с директора на Стопанска банка. Той ми каза: „Кредитирал съм „Кремиковци“, щом не може да си върне парите, да ми дадат завода.“ В целия свят се прави така. Само в България – не.
– Мит ли са „червените куфарчета“?
– Може би е имало. Но не са били решаваща сила. От банка не се вземат пари, без да оставиш следа. Единствената възможност да вземат пари за раздаване в куфарчета е партийният членски внос, събран в ЦК. Те не бяха в банка. Но те бяха 10-15 милиона лева.

– Пътят, начертан от Ран-Ът, ли бе единственият възможен пред България?
– Не. Имаше много възможности. Но ни смениха външния опекун. Даже при стария опекун имахме повече възможности за самостоятелност. Новият действа, както навремето при индианците.
Планът „Ран-Ът“ препоръчваше да се предприеме бърза приватизация на всички държавни предприятия и наричаше това „най-амбициозното начинание, което някоя страна е правила“. И техните ученици наистина приватизираха така, че сега сме най-бедната страна в Евросъюза. Дори полуграмотните знаят, че когато човек иска да продаде стоката си, той я хвали. А нашите политици очерниха индустрията ни и после тръгнаха да я продават. От приватизация на обекти за над 60 милиарда долара получихме под 3 милиарда.
– Малко се говори и за собствеността на кооперациите. Какво стана с нея?
– Аз оставих собственост за четири милиарда лева – 30 200 търговски обекта и хранителни заведения, хлебозаводи, всички предприятия за безалкохолни напитки и др. Всичко бе разграбено зад завесата.
– Как си обяснявате днес спирането на „Южен поток“?
– Чисто политически. Тръбата е пасивна инвестиция, от която ще получаваме милиарди. За днешния българин по-добро решение няма. Но българите до такава степен вече сме изглупели, че не можем да си направим сами сметката от какво най-много печелим.

Интервю на Таня Джоева
Източник:epicenter.bg

Научете повече