В зората на Третото българско царство проституцията била узаконен порок. За разлика от провинцията, където публичните домове били разположени извън чертите на града, в не София било така. Още след Освобождението в централната част на града се пръкват първите бардаци.
Заведения със звънките имена
“Аполо”, “Сан Стефано”, “Орфеум”, “Неапол”, “2 февруари” и др. Изникнали като гъби в в самия столичен център, по улиците “Екзарх Йосиф”, “Дондуков”, “Алабин”, площад “Трапезица”… Изборът бил изключително голям и мераклиите по тънката част понякога сменяли по два-три публични дома за една вечер. По стара традиция собствениците на шантаните два-три пъти в годината правели скандални процесии по софийските улици с новопристигналата си “стока”. Когато в бардака пристигнели нови момичета, сводниците ги натоварвали на пъстри файтони и бавно, и тържествено ги показвали с музика пред софийското гражданство.
През 1897 г. във водите на река Марица бил открит трупът на една от тези паднали жени. Тя се наричала Ана Симон, унгарка, поданичка на Австроунгария и изкарвала прехраната си като продавала красивото си тяло в един от пловдивските бардаци. Следствието повдигнало завесата на загадъчната смърт на проститутката – замесени били градоначалникът на Пловдив Новелич, адютантът на княз Фердинанд ротмистър Бойчев и стражарят Богдан Василев. От смъртта на Ана Симон се заинтересувал и австроунгарският консул у нас, така информация за трагедията стигнала и до европейските вестници.Пред следствието Новелич и Богдан Василев направили пълни самопризнания, като посочили ротмистъра за физически убиец на Ана Симон. Станало ясно, че няколко седмици преди престъплението княз Фердинанд преминал по пловдивските улици и срещнал красивата Ана. Изглежда, че проститутката имала лоша и голяма уста, защото започнала да обижда и свирка по монарха.
В съда един от свидетелите казал, че чул как Бойчев се заканва: “Завчера една курва срещнала княза и му викала безобразни думи. Князът се разсърди и искаше да я застреля с револвера си, но за да не става шум, упълномощи мене да свърша тая работа…”На 8 срещу 9 април адютантът на княза, стражарят Василев и градоначалникът Новелич отишли при Ана Симон, за да я закарат при клиент в някакъв чифлик. Извън файтонът спрял до гробищата, ротмистърът и стражарят стреляли няколко пъти в красивата унгарка. Още полужива, завързали за тялото й два тежки камъка и я хвърлили в тъмните води на Марица.
В Пловдив процесът за убиството на Ана Симон бил шумен и следен с трепет от цялото българско общество. Имало отзвук и в чужбина – за делото дошли бащата на загиналата унгарка и специални претеници на големите европейски вестници. В съдебното дело обаче, било прикрито умело косвеното участие в трагедията на княза. В България тръгнали слухове, ме преди да загине от куршумите на своите убийци, Ана Симон е била дълго време любовница на държавния глава.
Присъдата удовлетворила повечето от българите, които застанали на страната на жертвата. Бойчев и Новелич били осъдени на смърт и скоро обесени в Пловдивския затвор. Стражарят Василев се отървал с 15 години затвор.
Няколко години след жестокото убийство на Ана Симон надигналото се обществено мнение затворило официалните публични домове в България. В София това станало на 1 юли 1905 година, а през следващата година – в Шумен, Варна, Търново и други градове.
Във всезнаещия „Гугъл“ и често във вестниците, под името Гео Милев, следва дълъг списък на цени на имоти. После статии със странни заглавия: „Мутрите се завърнаха в „Гео Милев“. „Герой от „Гео Милев“ живее с осемдесет лева на месец“, „Гео Милев“ остана без вода“ „Гео Милев-пица“. Можем да видим още доста в този жанр, докато стигнем до четиво, от което се разбира, че всъщност Гео Милев е поет, писател, издател, философ, публицист и въобще един от най-значимите българи, живели и загинали в двадесет век. Ще бъде наивно, ако приемем, че такава е ситуацията само в електронната мрежа. В парламента на България името на Гео Милев, като поет, е споменато само веднаж: Когато се обсъждаше законът за забрана на комунистическите символи. Сложиха го в общия кюп, въпреки че той никога не е бил комунист. Пишем тези редове, не само защото има повод, а и защото основателно се притесняваме, че след години в съзнанието и представите на потомците Гео Милев ще е квартал. В София или някой друг град. И нищо повече.
Тези майски дни ни връщат към една трагична дата. 15 .V. 1925 година. Леда Милева, дъщерята на поета, която тогава е била на пет години, разказваше, как един мъж, облечен в черни дрехи, влязъл в апартамента им и попитал къде живее Гео Милев. Той е баща ми, отвърнала и посочила вратата. Така започнала „малката справка“ , която за близките не свършила никога. Същата вечер в дирекцията на полицията арестуваният е бил удушен с тел и влиза в списъка на безследно изчезналите. Такова обяснение се дава на близките, който тръгват да го търсят.
Тридесет години по-късно в общ гроб са открити костите на избитите през кървавия септември 1923. В череп №17 е намерено синьото стъклено око на поета. Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле (днeс гр. Раднево), в семейство на учителя и журналист Мильо Касабов. По-късно баща му се премества в Стара Загора, където основава книжарница и издателство.
Още дванадесетгодишен бъдещият поет проявява разнообразни таланти. Той съставя ръкописни вестници, рисува, включително и свои автопортрети, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения, превежда от руски език стихове на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Афанасий Фет, а по-късно –за първи път у нас и на Владимир Маяковски.
Следва романска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ , след което продължава образованието си в Лайпциг. Там дори го обвиняват в шпионаж в полза на Англия, но поради липса на доказателства-го освобождават. Докато идва един от най-драматичните моменти от живота на поета. През март 1916 г. той е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер заминава в 34-ти троянски полк. Той е на позиция на кота 506 на дойранския фронт. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата. Загубва част от черепа си и дясното си око. Лекуват го дълго. У нас и в Германия.
През януари 1924 година Гео Милев започва да издава списание „Пламък“. Там за първи път печати поемата „Септември“ Заради нея книжка 7 – 8 са конфискувани, а авторът е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено.
На 14 май 1925 г. заради „Септември“ Гео Милев е осъден на година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва постановената присъда пред Апелативния съд, но не успява – на следващия ден, 15 май, е извикан за споменатата „малка справка“. И никой повече не го вижда.
С какво толкова един поет е разгневил властта, че тя да реши да го унищожи физически. В един филм посветен на Гео Милев друг един поет- Христо Радевски, като че ли дава най-точното обяснение:
Списание“ Пламък“ разобличава, съди, громи жестоко… С него /Гео Милев/се разплатиха жестоко не само заради поемата „Септември“, която е върхова на нашата поезия, но и за неговото гражданско поведение в списанието си. Там той има политически статии, каквито никой български политик не е писал. Милев безпощадно бичува репресивния „Закон за защита на държавата”, който отнема човешките права. Критикува го безпощадно, без да се съобразява с факта, че е забранено. Това е една от главните причини, да го ликвидират, не само поемата „Септември“.
Дъщерята на поета Леда Милева, оценявала по –високо някои от другите произведения на баща си. Подреждала ги е преди „Септември“ в своята класация. Световните капацитети обаче са на друго мнение. Поемата е преведена на повече от двадесет езика.
Преди около две години писателят Христо Карастоянов издаде романа „Една и съща нощ“. Плод на близо двадесетгодишен труд, той разказва за дружбата на поета с анархиста от Ямбол Георги Шейтанов. Книгата спечели тогава почти всички литературни награди. Професор Иван Добчев я драматизира за сцената на Народния театър „Иван Вазов“. Веднага започна подготовката на превод за издаване в Съединените щати. Ето какво разказва авторът за мотивите, които са го накарали да се захване с тази тема и някои от малко известните факти от биографията на създателя на поемата на „Септември“ :
Простичкият въпрос пред мене е бил: Гео Милев този човек, който виждаме по стените, боляла ли го е тази рана, която всъщност е смъртоносна и някой отгоре вероятно го е спасил, за да свърши това, кое е свършил. Допитах се до специалисти хирурзи и от тях научих, че зверски го е боляло. А той е работил по 25 часа в денонощието, което означава, че е преодолявал тази болка. За да работи в името на нещо, за което се чувствал призван . В този момент Гео Милев слезе от иконата, слезе от портрета, от стената, превърна се в нормален човек, при това наш съвременник . Твърдя, че ние не го познаваме. Знаем поемата „Септември“, полицейската му критика и горе- долу това е… Не знаем че заради тази рана например, е претърпял в Германия четиринадесет операции и че му е вадено парче от реброто, за да му се сложи вежда. Иначе няма как да се постави изкуственото око . А въпросното око е било неудобно, създавало му у страшен дискомфорт. Особено страшно е било, когато е на сказки и тече слуз и гной.
Не знаем, че той е бил сприхав, егоцентрик скандален , че е бил нисък и грозен – според полицейските досиета – 160 сантиметра. И наред с това притежавал такава харизма, че е помитал всичко пред себе си.
В последните дни една от най-обсъжданите теми е връщането на казармата – онази черна прокоба, която дебне зад ъгъла горките, крехки мъже и заплашва тяхната физическа, психическа и емоционална цялост пише desant Не бих желала да ви скандализирам, но от тази трибуна тук искам да се обявя за моментално и пълно връщане на казармата. Колкото по-бързо я върнем, толкова по-доволна ще съм. Но, разбира се, при едно условие. Тя да е достъпна само за многодетни майки. Или за майки на особено буйни деца. Нямам търпение да върнат казармата, да получа призовката, да нарамя пушка и да се обърна към мъжа си с думите „Отивам в казармата, съжалявам, но ще трябва да се оправяш сам“ и после внимателно и тихо да затворя вратата зад гърба си, за да не събудя децата. Колко да е страшно в тази казарма?
Щяло да има много готвене, чистене и стоене прав в казармата. Господи, смея се през сълзи. Колко чистене, готвене и стоене прав да има? Откога мечтая да ми дадат един казан, да нахвърлям безразборно 40 пакета боб, 35 чушки, едно кило олио, едно кило пипер и да кажа „Яжте“ без заплахата всички да започнат да се кривят в погнуса, да имитират повръщане и да започнат да крещят „Не го искааам тоя гадеен боооб“.
Наместо това – дълги маси и десетки многодетни майки, облечени в зелените си дрехи, ядат боб разсеяно и от време на време някоя се провиква „Страшен боб, благодаря ти, че сготви вместо мен. Здраве желаем“. Мечтая да ми връчат една четка за зъби, една кофа и да търкам фугите на коридора, докато не стана едно цяло с голямото вселенско съзнание. Да не се тревожа, че старшината не си е написал домашното, че другият старшина се е наакал в гащите, че свинското загаря, че проектът ми е две седмици назад, че трябва да се обадя на лекаря на третия старшина, за да го питам кога му е ваксината. Само аз, четката за зъби и фугата. Една майка – Буда в казармата, която чисти в пълна концентрация.
Щели сме да имаме униформи.
Чудесно. Няма да има 5 вида различни перални – една за бяло, една за цветно, една за червено, една за вълна и прочие. Край с гардеробите, край с милионите чорапи в различни размери. Два чифта униформи, три чифта чорапи и блаженството на простия живот.
Искам да давам наряд. Да стоя права цяла нощ в тишина, да наблюдавам звездите и да си мисля колко е спокойно и тихо около мен. Никой не реве. На никого не никне зъб, никой няма шарка, разтройство, кашлица, заекване. Въшките не са проблем, защото в казармата не е като в детската градина. В казармата не връщат никого за въшки, докато ти плачеш истерично в банята и се чудиш как ще ходиш на работа и ще си гледаш детето. В казармата въшките и военното дело вървят ръка за ръка.
Искам да марширувам. Нарамила огромна раница, пълна с неща, равностойни на онези, които всеки ден мъкна – две кила патладжани, кило домати, 9 пилешки бутчета, две кила картофи, лаптоп, документи, резервни обувки за децата, кърпи, памперси, зарядно за телефона, бисквити, био сок… извинете, отнесох се. Както и да е, имах предвид нещо тежко, с което да обикалям с часове и най-сетне да отслабна. Да си обърна внимание, защото извън казармата това просто нямам никакво време. Но в казармата ще имаме тичане, маршируване, клекове, лицеви опори. Всекидневен, безплатен фитнес. След 6 месеца ще съм с онези мечтани плочки на корема, които се стремя да направя от 1987 година.
Искам да си лягам рано. В девет ако може, благодаря. Вечер, щом изгасят лампите, с другите майки ще си шушукаме колко е тихо в казармата, какъв чудесен ред има, как всички си подреждат дрехите и обувките и никой не си разпилява пъзела по пода. После доволно ще се смеем преди да потънем в дълбок сън чак до 6 часа, когато всички ще ставаме заедно, а не майките да стават в 6 и половина, а мъжете да спят до осем, до девет и други блажени часове, защото „трябва да се наспят, че после са на работа“.
Искам някой друг да крещи вместо мен. След всичките години крещене „Колко пъти съм казала, че…“, „Как е възможно да …“, „Вие в гората ли сте отраснали?“ и прочие, бих искала Българската армия да ме замести в тази ми функция. Нека някой друг крещи, аз ще кимам в знак на съгласие, защото, в края на краищата, убедила съм се от опит – който крещи, е един нещастен, изморен човек, докаран до крайност, който е прав, но никой не му обръща внимание. И не само ще кимам в съгласие, а от време на време ще се провиквам „Точно така, благодаря ви, лейтенант Иванова. Благодаря ви, че си правите труда да крещите и изразходвате малкото ви останали нерви и сили, за да ни научите нас на нещо. Искате ли чаша вино и кекс? Здраве желаем!“ Искам да слушам военни маршове. Искам да отворя тази уста и от нея да не излиза за разнообразие „Олд макдоналд хед а фарм“ или „На дивана, под юргана“ а мощно да запея „Шуми Марица окървавена!!“ без някой да шътка и да ми шепне “Престани да крещиш, ще разстроиш децата!!!”
Искам и да стрелям. Да застана на онази проклета мишена, да се замисля за размера на социалните надбавки, състоянието на тротоарите в София, фактът, че не съм била на фризьор от 4 години и да започна да стрелям, да стрелям, докато всичко се оправи, не се успокоя и усетя аромата на пролетните цветя. И накрая, когато ми разрешат телефонно обаждане до вкъщи и мъжът ми в паника ми изкрещи в слушалката “НО ТЯ НЕ ИСКА ПИЖАМАТА НА КОНЧЕТА, ИСКА ПИЖАМАТА НА ЗЕБРИ, А АЗ НЕ ЗНАМ КЪДЕ Е И ТЯ НЕ СПИРА ДА РЕВЕ!!!!”, аз ще му кажа “Но, съкровище мое, аз съм в казармата. Не мога да ти помогна. Трябва САМ да разбереш къде е пижамата на зебри. Знам, че ти е трудно, но аз все пак имам да браня територията ни от вражески сили”. И ще затворя. И накрая, когато се върна от казарма, да говоря за това до края на живота си с мъченически израз на лицето. А след някоя и друга година да ме викнат в запас. Защото нивото на армията трябва да се поддържа. А ако започне война и се наложи да ида на фронта, нима се съмнявате, че ще има нещо по-страшно и опасно от майка на три деца с пушка в ръка? Извинете, прави сте. Има. Майка на четири. Та, кога връщат казармата? Автор: Елисавета Белобрадов Източник: Десант
Едно от най-често повтаряните десетилетия наред пропагандни твърдения за това, че СССР почти сам е спечелил Втората световна война, е направено през 1948г. Тогава първият вицепремиер и председател на Държавната комисия за икономическо планиране (Госплан) Николай Вознесенски прави първата официална оценка за ефекта от т.нар. ленд-лийз (заем-наем) помощ от САЩ и Великобритания. В книгата си "Военната икономика на СССР в периода на Отечествената война" той пише следното:
"Ако се сравнят размерите на промишлените доставки от съюзниците в СССР с размера на промишленото производство в социалистическите предприятия на СССР за този период, то се оказва, че относителната тежест на всички тези доставки спрямо отечественото производство в периода на военна икономика съставлява едва около 4%". пише сайта www.dnevnik.bg
Това твърдение е публикувано без коментари и аргументация и предизвиква много въпроси. Не е ясно, например, как Вознесенски и екипът му са изчислявали тези проценти. Да се оцени съветският БВП в парично изражение е трудно дори само заради това, че рублата не е конвертируема. Ако изчислението е правено на базата на общата продукция, то как танкове са сравнявани със самолети или храните с алуминий?
Самият Вознесенски няма и кога да даде отговори, тъй като в следвоенната чистка, организирана от Сталин с т.нар. ленинградски дела, е снет през март 1949г. от всички постове, през октомври е арестуван и година по-късно - на 30 септември 1950г. е разстрелян.
След кратък период на повече прозрачност в края на 50-те и началото на 60-те години, твърдението за 4-те процента започва масово да се цитира и препубликува в СССР и се превръща в официална гледна точка към ефекта от ленд-лийз програмата.
Едва по време на перестройката съветски историци започват да разкриват в колко важен момент от войната идва западната помощ. В периода между 22 юни и 31 декември 1941г. Червената армия губи 20 500 танка и в края на ноември за защитата на Москва са останали само 670 танка. Едва 205 от тях са от тежък и среден тип. Тогава започват да пристигат британските танкове и към началото на декември представляват до 30-40% от тежките и средни танкове в защита на столицата. В момент, когато съветската индустрия е в хаос до края на годината Лондон доставя 466 танка. Към юли 1942г. СССР вече има около 13 500 танка и над 16% от тях са вносни.
Можеше ли Сталин да спечели войната, ако историята беше поела по друг курс?
"Историята не познава условното наклонение." Скъпи приятели, никога повече не повтаряйте тази глупост. Условното наклонение е невъзможно в хронологичните таблици - действително, странно би изглеждал изразът "крал Луи XIV би мотъл да се роди в ... година". Има само едно нещо - или се е родил, или не се е родил.
Но за историята като съставна част от хуманитарното знание (до нивото на наука тя не успява да се извиси) виртуалният експеримент, формулирането и разглеждането на алтернативни варианти на развитието са също толкова важни, колкото и натуралният експеримент във физиката. И във всеки случай "алтернативната реконструкция" на събитията от Втората световна война би добавила разбиране за причините и механизмите на развитие на реални събития.
И така, легендата за тази игра.
До утрото на 22 юни 1941г. всичко се развива, както си е било в реалната история. Промените започват в 21 часа на 22 юни. Британският премиер Уинстън Чърчил прави обръщение към нацията по радиото, в което произнася знаменитата си фраза "на нацисткия режи са присъщи най-лошите черти на комунизма", напомня за това, че "през последните 25 години никой не е бил по-последователен противник на комунизма от мен" и съобщава решението на правителството: да се прекратят военните действия срещу Германия, за да не се пречи на двете адски изчадия (Хитлер и Сталин) да се унищожат взаимно.
На следващия ден, 23 юни, Хитлер говори пред Райхстага и обявява, че се прекратява ненужната война между братските германски и англо-саксонски народи, предизвикана от юдео-болшевишките олигарси на Уолстрийт.
На 24 юни към нацията се обръща и президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт. С присъщият за янките груб и циничен хумор той вади от джоба си вестник "Правда" от 1 септември 1939г. и чете на глас откъс от изявлението на съветския премиер Молотов: "Ако тези господа (другарят Молотов има предвид ръководителите на Англия и Франция) имат толкова неудържимо желание да воюват, нека си воюват сами, без Съветския съюз (смях в залата, аплодисменти). Ние ще ги погледаме що за война ще водят (смях в залата, аплодисменти)."
След пауза, за да остави слушателите му да се посмеят, Рузвелт говори за това, че след като са се избавили от загубите и грижите, свързани с войната в Европа, Съединените щати насочват усилията си към нормализиране на отношенията с Япония и като начало като жест на добра воля са готови да подпишат споразумение за доставка на 10 милиона тона петрол годишно (напомням, че в реалната история през юли 1941г. САЩ въвеждат петролно ембарго срещу Япония, което фактически довежда японската икономика до ръба на пропастта)
Как се развива в такава обстановка съветско-германската война? Да започнем да смятаме:
Вторият фронт
В реалната история ние нямаме втори фронт (говоря за Червената армия, а вие за какво си помислихте?). Изобщо. Нито един изстрел, нито една бомба не пада по цялото гигантско протежение на границата между СССР и окупираният от японците Китай. И не защото партията и правителството в своята велика мъдрост са подписали някакъв договор с Япония (в онези дни кой ти гледа тези хартийки), а изключително в резултат на това, че всички сили на Япония са били хвърлени в грандиозната океанска война с Америка, в която Страната на изгряващото Слънце изгаря напълно.
Но в нашата алтернативна реалност изобщо не става така.
Японците преминават границата и с един кратък удар прекъсват Транссибирската магистрала. Няма кой и с какво да ги спре - сибирските дивизии са прехвърлени под Москва (в никаква реалност никой не би се отказал от подобно прехвърляне, тъй като защитата на столицата е най-важна).
Така се оказваме без:
- авиозаводите в Иркутск и Комсомолск на Амур (70% от съвкупното производство на Ил-4, т.е. единственият масов тип среден бомбардировач)
- авиозавода в Новосибирск (15 500 изтребителя Як-7/Як-9, т.е. почти половината от реалното производство на най-масовия за годините на войната изтребител на съветските ВВС)
- зърното на Сибир и Алтай
- Монголия, единственият ни верен съюзник (не се смейте, това е всеки пети кон на фронта, всеки пети шинел в Червената армия, 500 милиона килограма месо и всичкият волфрам, достъпен за съветската промишленост).
Трудно е да се изрази в числа психологическият шок от това, че страната се е оказала между два воденични камъка, които безпощадно и систематично я притискат от запад и изток.
Танковете
Да предположим, че японците са проявили разумна сдържаност и са се ограничили със завземането на Източен Сибир, т.е. главните ни "танкоградове" (Свердловск, Нижний Тагил, Челябинск, Омск) са останали в наши ръце.
Заводи има, но от какво да правим танкове?
На минус сме с 27 хиляди тона американски и английски никел (три четвърти от главния закаляващ елемент за броните на Т-34);
На минус сме със 17 хиляди тона молибденов концентрат (практически напълно покриващ целия реален разход)
На минус сме с 34 хиляди тона цинк, на минус сме с 3300 тона феро-хром...
В реалната история има и доставки от САЩ на готова стомана за брони, но данните в различните източници силно се разминават. Във всеки случай, стоманата трябва да се топи, закалява, пробива и реже... но с какво?
На минус сме с 10 хиляди графитни електрода, 49 хиляди тона електроди за ваните за галванизиране, 14 милиона кг инструментална стомана, 45 хиляди металорежещи струга...
В допълнение към това, да отбележим, че няма да дойдат 12 хиляди готови танка и самоходни артилерийски установки, 7 хиляди бронетранспортьора (съветски изобщо няма), 2 хиляди локомотива и 11 хиляди вагона.
А какво общо имат локомотивите? Ами това, че доставките по ленд-лийз позволяват почти напълно да се спре родното производство на жп техника и да преминат заводите (включително гигантският вагоностроителен Нижне-Тагилски) към производство на танкове.
Боеприпасите
Танковете, разбира се, привличат особено силно любителите на компютърни игри, но във Втората световна война основното средство за поразяване е артилерията. Тя изразходва планини от снаряди.
В реалната история от съюзниците са получени 123 хиляди тона готови барути и 150 хиляди тона химикали за производство на барут. Това два пъти надхвърля разчетния разход за снаряжение с боеприпаси на основните артилерийски системи на пехотата.
Барутът трябва да се насипва в гилзи - по ленд-лийз СССР получава 266 хиляди тона месинг.
Барутът в гилза е метателен заряд, но това, което изстрелваш, трябва и да избухне. По ленд-лийз са получени 903 хиляди детонатора, 46 хиляди тона динамит, 146 хиляди тона тротил и 114 хиляди тона толуол.
А освен това и 603 милиона патрона за ръчно стрелково оръжие, 522 милиона едрокалибрени патрона, 3 милиона снаряда за 20-мимилетрови самолетни оръдия и 18 милиона зенитни снаряда.
В алтернативната историческа реалност това го няма.
Няма ги и 8 хиляди зенитни оръдия и 6 хиляди комплекта полуавтоматични мерника към тях. Няма ги и най-добрите съветски противотанкови 57-мимилетрови оръдия ЗиС-2, тъй като много дългата им цев 73-ти калибър може да се изработи само на получените по ленд-лийз стругове.
Транспортът
Съветските снаряди, изработени с американски месинг, пълни с американски барут и тротил, откарани с американски локомотиви и вагони по американски релси (от тях са доставени 620 000 тона), трябва някак да стигнат до огневите позиции на батареите. С какво?
Няма ги 375 хиляди американски камиона, няма го каучукът по програмата ленд-лийз, благодарение на който в реалната история СССР произвежда една трета от гумите си. Няма в какво да бъдат обути и войниците - минус 13 милиона чифта армейски обувки и 50 хиляди офицерски ботуши.
Командите се подават с флагчета и сигнални огньове, защото ги няма 16 хиляди танкови радиостанции, 29 хиляди различни видове радиостанции за пехотата, 619 хиляди полеви телефона, 1.9 млн. км телефонни кабели, 4.6 млн. акумулатора и 10 милиона радиолампи.
Авиацията
В средата на ХХ век изходът от сраженията на земята в значителна степен се определя от госпдоството във въздуха. Няма ги 18 хиляди американски и английски бойни самолети. Ако добавим към това загубата на двата сибирски авиозавода, то СССР изобщо не разполага с бомбардировачи със среден и далечен обсег.
За бомбардировач се използва Пе-2, който набързо е сглобен в секретните институти на НКВД от издигащият се на по-голяма височина изтребител с максимален бомбен товар от 600 кг. (германският едномоторен изтребител FW-190 е носел 500 кг. бомби, а американският едномоторен изтребител "Тандърболт" - 908 кг.)
Пък и не е ясно от какво ще го правим този Пе-2 - при отсъствието на ленд-лийз алуминий и манганово-силициева стомана. Същият въпрос стои и за производството на изтребителите на Яковлев. Изтребителите на Лавочкин са направени от т.нар. делта дървесина (казано по-просто многослоен шперплат) - дървесина си имаме, но фенолните смоли за слепването ? са вносни.
Дори и да се намерят някакви самолети, с какво ще ги зареждаме?
В реалната история съветските ВВС са изразходвали около 3 милиона тона авиационен бензин. Една трета от него е американски. Втората третина е собствено производство, но след смесване с американски високооктанови компоненти. Последната трета от трите милиона е произведена в четири завода, доставени напълно окомплектовани отвъд океана. И да не забравяме за 6300 тона тетратилолово (горивна добавка срещу детонация), която поне аритметично напълно задоволява нуждите на съветския авиационен бензин.
Понеже нищо от изброеното в алтернативната история не съществува, самолетите си стоят на земята и няма нужда дори от онези реални 12 хиляди тона ленд-лийз етиленгликол (антифриз, с който могат да се зареждат около 250 хиляди самолетни двигателя).
А сега от дреболиите да преминем към главното - онова, което се случва от другата страна на фронта.
Морската война
В реалната история от първия до последния ден на войната във водите на Атлантика, в морските дълбини и във висините се води грандиозна битка. Грандиозна не заради броя на пряко участващите в сраженията хора, а заради загубата на материални ресурси. В частност, от 1939г. до 1945г. Германия произвежда 1113 подводници с общ тонаж от 960 хиляди тона. Дори да смятаме по най-елементарен начин, по тегло те съответстват на 40 хиляди средни танка от типа Pz-III или Pz-IV. Много ли е това?
Фактически, за цялото време на войната германците пускат "само" 28 хиляди такива танка (включително самоходни артилерийски установки на базата на същото шаси).
При това тези тонове не са нещо кухо - подводницата е натъпкана със системи (за хидроакустика, автономна навигация, радиовръзка на далечно разстояние, осигуряване живота на екипажа, оптика, хидравлика, акумулатори и т.н.), които са по-скъпи и сложни от тези на танка.
В алтернативната реалност след като англо-американските съюзници напускат войната и германците намаляват производството на подводници, ресурсите им позволяват да строят 2-3 пъти повече танкове. Който се съмнява във възможностите на подобна конверсия, нека потърси в интернет думите "Красное Сормово" (бел.ред. - корабостроителен завод в Нижни Новгород, който в годините на войната произвежда 12 хиляди танка Т-34). И всичките тези немски танкове заминават на Източния фронт. Те вече са с дизелови двигатели (в реалната история по-голямата част от дизеловото гориво на Третия райх отива за войната в моретата, а цялата война танковете изкарват на бензин).
Подводниците са били за германците главният, но далеч не единственият, инструмент на морската война - активно работи авиацията и тук също се пръскат колосални материални и интелектуални ресурси: хиляди самолети, стотици хиляди тонове авиационен бензин, торпеда, мини, локатори, радиоуправляеми планиращи бомби Fritz-X, крилати противокорабни ракети Hs-293 (тези два вида оръжие са изпреварили времето си с 10 години, използвани са над 500 от тях, а са произведени три пъти повече). Именно на морската авиация са предадени по-голямата част от бомбардировачите от нов тип - двумоторните Do-217 с далечен обсег и гигантските 30-тонни Не-177.
В алтернативната историческа реалност всичко това отива на Източния фронт.
Германският тил
В реалната война Германия се оказва без спокоен тил, който да работи за фронта. Авиацията на западните съюзници буквално изпепелява страната. Обекти на масирани бомбардировки стават четири пети от германските градове с население над 100 000 души. В 70 града са унищожени поне половината жилищни сгради. Средно между 12 и 15 милиона германци всяка нощ се събуждат от воя на сирените, грабват тичешком децата и бягат към бомбоубежищата с разбираеми последици за производителността на труда на следващия ден.
През 1944г. над Германия са хвърлени 915 килотона бомби. В някои месеци този обем е достигал 110 килотона, а това за 50 Хирошими месечно. След края на войната американски специалисти изчисляват, че за да се постигне разрушителният ефект от ядрената бомбардировка на Хирошима, е трябвало над града да бъдат хвърлени 21 килотона авиационни бомби. За сравнение - над Щутгарт са хвърлени 21 килотона, над Дортмунд - 22, над Кьолн - 35, над Есен - 36. Берлин е подлаган на бомбардировки 363 пъти и над столицата са хвърлени 45.5 килотона бомби, унищожени са 612 хиляди жилищни сгради, зоната на пълната разруха достига 26 квадратни километра, или 5 пъти повече от тази в Хирошима.
Противовъздушната защита
В реалната история Германия опитва да се съпротивлява с 10 хиляди зенитни оръдия, бранещи небето над райха. Ако ги пресметнем само като тегло и стойност, те се равняват на не по-малко от 35 хиляди противотанкови оръдия. И говорим за 75-мм Pak-40 (реално са произведени под 11 хиляди единици от тях), които с над 90% вероятност пробиват бронята на Т-34.
Тъй като традиционните ПВО средства се оказват безсилни, германците създават и хвърлят в боя все по-сложна военно-техническа екзотика. Наземни локатори, бордови радиолокатори, автоматични зенитни мерници, свързани с радари, радиоуправляема зенитна ракета "Варесфал", ракетен изтребител Ме-163, двумоторен реактивен изтребител Ме-262, ракетен изтребител с вертикално излитане (по-скоро своеобразна "пилотирана зенитна ракета") Ва-349, реактивен изтребител Не-162.
Всичко изброено реално лети и стреля. От реактивния Ме-262 са произведени 1433 бройки, ракетните Ме-163 са над 400. В отчаян опит да изхвърлят Великобритания от войната германските инженери създават първата в света крилата ракета Fi-103 (Фау-1) - произвеждат ги на конвейр и са пуснати около 8000 бройки.
Без прецедент е създаването на балистичната ракета със среден обсег Фау-2. Високата колкото 4-етажна сграда система с двигател с течно гориво достига хиперзвукова скорост от 1700 м/с, напуска атмосферата (височината на траекторията е 90 км) и стоварва 1 тон експлозив на разстояние от 320 км. От това чудо на техниката са произведени 5200 единици. Само си помислете в какво количество противотанкови гранати за Източния фронт можеха да се превърнат тези 5000 балистични и 8000 крилати ракети.
Цялата тази лавина от цифри се свежда до това, че в предложената алтернативна реалност СССР разполага с 3-5 пъти по-малко оръжие и боеприпаси, а германците се сражават само на Източния фронт и със същите 3-5 пъти повече техника и 1.5 пъти повече хора.
И всичко това е дреболия в сравнение с най-главното:
Загубата на петрола
Хитлеристка Германия разполага с огромен фрот от бойни кораби. В реалната история от първия до последния ден на войната той се сражава със западните съюзници. В нашата алтернативна реалност тази армада - двата нови линейни кораба "Тирпиц" и "Шарнхорст", трите тежки крайцера "Дойчланд", "Адмирал Шпеер", "Принц Ойген", двата стари линейни кораба "Шлезиен" и "Шлезвиг-Холщайн", трите леки крайцера "Емден", "Лайпциг" и "Нюрнберг, както и десетки ескадрени миноносеца - всичко това преминава през Босфора и влиза в Черно море.
В реалната история Турция, зад която стои англо-американският блок, затваря Провиливите за германците. В алтернативната турците се ограничават до дипломатическа нота, в която изразяват дълбока загриженост (освен ако самите те не се присъединят към похода срещу СССР).
В реалната история само с авиацията и десетина торпедни катера (нито един кораб от категорията на ескадрен миноносец и нагоре не е влизал в Черно море) натикват Черноморския флот в района на Поти и Батуми, където той прекарва до края на войната.
Няма основание да се съмняваме, че появата в Черно море на германска армада би завършило с второто за четвърт век потапяне на Черноморския флот и безпрепятственото изсипване на немски десант на черноморския бряг на Грузия. От Батуми до Баку по права линия са 700 км и най-много след месец германците завземат петролните инсталации или ги унищожават с ударите на авиацията (който се съмнява, нека да прочете за нападенията на Луфтвафе срещу Ярославл, Горки или Саратов).
За СССР загубата на петрола от Баку означава катастрофа със стратегически мащаб. Западно-сибирският петрол още не се е появил, а "второто Баку" - находищата в Татарстан и Башкирия, дават не повече от 5-7% от "първото Баку".
Червената армия воюва с тачанки, в уралските колхози жени са се впрегнали в ралата. Как, къде и кога би приключила войната при подобни условия?
Мисля, че със същото, с което би завършила войната на Западния фронт, ако в другата алтернативна реалност той бе единственият. Както ние без англо-американските съюзници, така и те без нас, щяхме да сме обречени на неминуемо поражение.
В реалната история хитлерова Германия е разгромена от коалиция от държави от цял свят, която така и се нарича - антихитлеристка коалиция. Участието на страната ни в тази коалиция, въпреки целият ужас на войната и трагедията от гибелта на милиони хора, бе най-достойното, най-светлото събитие в хилядолетната история на Русия.
Това трябва да се помни. С това можем да се гордеем.
Бел.ред.: Американските ленд-лийз доставки се оценяват на около 11 млрд. долара и на възстановяване подлежи само оцелялата във войната техника. Преговорите колко трябва да върне СССР започват веднага след войната, като през 1951г. Вашингтон приема сумата да е 800 милиона долара, но Москва е готова на не повече от 300 милиона. Споразумение е постигнато чак през 1972г. и според него до 2001г. СССР трябва да изплати 722 млн. долара. До юли 1973г. са направени три плащания за общо 48 млн. долара, след което преводите спират. През 1990г. разговорите се подновяват и има споразумение за нов краен срок - 2030г., а сумата е 674 млн. долара. След разпадането на СССР основната част от задълженията се поемат от Русия и към 2003г. са в размер на около 100 милиона долара.
В крайна сметка Москва връща 722 млн. долара, или около 7% от оригиналната сума. Но когато се вземе предвид обезценяването на долара спрямо 1945г., през 1990г. то е 7.7 пъти. Иначе казано на американците са върнати малко над 1%.
Въоръжени с чукове, кирки и лостове, грабителите разрушиха сградите и военните блокове, властта не си мръдна пръста
В последните месеци усилено в общественото пространство се дебатира въпросът трябва ли да се възстанови наборната военна служба. Това става още по-актуално като тема с оглед на външнополитическата обстановка през последната година. Новият военен министър Красимир Каракачанов пък открито заяви, че ще работи в тази посока, пише „Черноморски фар”.
В обществото хората са на различни мнения, но по-голямата част от тях са за връщане на задължителната казарма. Тя беше премахната окончателно преди малко повече от 10 години, като сега в България армията е професионална, а нейният числен състав значително редуциран. В същото време някои от коментаторите казват, че връщането на наборната служба ще струва скъпо на държавата. Ще са нужни много средства за издръжка на войската, както и за построяване на нови казармени помещения пише www.pan.bg
Едва ли обаче има достатъчно висока цена, когато националната сигурност е застрашена. Що се отнася до състоянието на бившите казарми, това е наистина актуална и интересна тема.
Един поглед на военната база на територията на Бургаски регион сочи, че голяма част от помещенията са унищожени. В самия град Бургас на мястото на бившата дивизия в комплекс „Изгрев“ вече се изгражда спортна зала - „Арена Бургас“. Край „Кроношпан“ все още функционира, но със затихващи функции, едно поделение. На „Капчето“ има помещения, но реално дейност няма.
Поделенията в Лозово и край пътя Бургас – кв. „Ветрен“ се охраняват, но и там няма действащи подразделения. Край град Черноморец има още едно действащо поделение на ракетни войски.
Изключително тежко е състоянието на авиобазата в Равнец. Тя започва да се използва през 1953 година. Дълги години там е 15-и летателен полк. През 1989 година в базата са въведени изтребители МИГ-29. Летището е едно от най-големите в страната. То е и със стратегическо значение. След 2001 година обаче е изоставено с оглед новите реалности и военни доктрини. Сега е вече една голяма развалина.
Преди няколко месеца бе взето решение целият терен да бъде даден на Община Бургас, която ще го превърне в нова индустриална зона. Как ще проработи този план, ще се разбере в следващите години. Базата като военен обект обаче реално.
В Чикаго днес се открива кръстовище на името на българския писател Алеко Константинов, съобщи Нова телевизия. Идеята беше реализирана само за няколко месеца разговори с общината.
Предложението внесе общинският съветник Джон Арина по идея на генералния ни консул Иван Анчев. Районът не е избран случайно. Там е първият български център, а на няколко метра е била и първата сграда на църквата "Св. София". "На 12 май се отбелязват 120 години от трагичната гибел на Щастливеца. Нашата амбиция бе да направим откриването около тази дата", обясни Иван Анчев. За да се случи това табелите за кръстовището бяха направени предсрочно пише БЛИЦ
"Това не е просто табела, за която забравяме, а повод да напомним на нашите ученици защо отбелязваме делото на тези хора. В клас те могат да говорят за този писател, как е видял Чикаго през своите очи в края на 19 век и какво е предал в България", посочи консулът. Това в второто българско кръстовище в Америка. Първото е пред посолството ни във Вашингтон и носи името на Димитър Пешев, който е участвал в спасяването на българските евреи през Втората световна война.
1: Сталин е щял първи да нападне Германия. Хитлер е бил принуден да го изпревари.
Факт: Няма никакви документи, доказващи този мит. В разсекретените документи от Генералния щаб на СССР от пролетта на 1941 г. е казано изрично, че въоръжените сили като цяло не са готови за война.
2: Сталин и Хитлер заедно разпалили Втората световна война, сключвайки пакта “Молотов-Рибентроп”.
Факт: Пактът от 1939 г. е отговор на Мюнхенския сговор през 1938 г., сключено между Франция, Англия и Хитлер. „Договор за ненападение“ по онова време е обичайна практика в дипломацията с цел отсрочване на евентуални военни действия и печелене на време. СССР умело се е възползвал от тази дипломатическа практика.
3: Ако немците ни бяха завзели, сега щяхме да пием баварска бира и всичко щеше да бъде цветя и рози.
Факт: Нацистите планират да оставят в СССР и завладените от тях чужди територии само 14 млн. местни жители за обслужващ персонал на немците. Над 100 милиона НЕгерманци е трябвало да бъдат унищожени и заточени. Москва и Ленинград е трябвало да бъдат изтрити от лицето на земята.
4: Победата над Хитлер е постигната главно от западните държави.
Факт: На Западния фронт Германия е воюва с 60 дивизии, а срещу СССР – с 200. САЩ и Англия унищожават 80 пъти по-малко хитлеристи в сравнение с Червената армия на СССР.
5: СССР е покрил немската армия с труповете на съветски войници. Съотношението на загубите е 10 към 1.
Факт: Безвъзвратните загуби на армиите на СССР и Германия са 11.5 и 8.6 милилона, съотношение . 1.3: 1.
6: Съветските войници са влизали в бой под страх от разстрел от СМЕРШ.
Факт: Героизмът на съветските войни е признат дори от немците. СМЕРШ се появява в Червената армия едва през 1942 г. От 657 000 дезертьори са разстреляни само 0.5 %.
7: ОУН-УПА не са сътрудничели с Хитлер, а са воювали срещу тях така, както срещу Съветската армия.
Факт: Батальонът на УНА “Нахтингал” влиза в състава на абвера, дивизия “Галичина” – в състава на СС. След прелома във войната част от бандеровците застават срещу Германия, но не са осъществили нито едно сражение срещу Хитлер.
8: СССР изоставил всички свои военнопленници на хитлеристите, защото Сталин не е подписал Женевската конвенция.
Факт: Германия е подписала Женевската конвенция, в която е казано, че подписалата страна е длъжна да спазва правата на военнопленниците дори от страни, които не са я подписали.
„Москвич 408“ е струвала през 1977/1978 год. – 4500 лв.
„Лада 2105“ е струвала през 1988-1989 год. – 8000 лв.
Мотоциклет „Ява-638 350“ в СССР през 1988 год. струвал 1260 рубли = 1259 лева,
мотопед „Рига-22“ – 265 рубли през 1988 год.
(През 1983-1986 „Лада“ е струвала около 5000 – 6000 лева), по същото време в Западна Европа „Lada“ се продавала за 10.000 западно-германски марки.
Според публикуван в Държавен вестник от април 1988 год. тиражен лист на Държавната парично-предметна лотария, лек автомобил „Москвич-2140“ е струвал 6400 лева, лек автомобил „Трабант“ – 5660 лева, лек автомобил „Волга“ – 11860 лева.
За нова лека кола на цена дотирана от държавата, респективно продадена от СССР евтино по линия на СИВ, при социализма се чакало години. На пазарна цена (на която СССР продавал на западния пазар) кола можело да се купи от кореком без чакане.
В ГДР един „Wartburg 353w“ струвал 25.000 източно германски марки = 8333 лева, Lada Samara – 35.000 M = 11666 лева, „Volvo 244“ – 45.000 M = 15000 лева.
Цени на битова техника
Вижте минимална работна заплата в България за периода от 1965 до 2017 година
В Западна Германия (ГФР), според списание „Der Spiegel“ брой 45/1988, „Mercedes 420 SE“ (на Тодор Живков колата) през 1988 год. е струвал 80.028 DM. „BMW-316i“ е струвал 25.950 DM. „Opel Omega“ и „Audi 80“ през 1988 год. са стрували почти 30.000 DM.
Най-евтината лека кола в Западна Европа през 1988 год. е „Citroen 2CV“ – 9000 западно германски марки. Mercedes-Benz S600 през 1990 год. струвал – 120.000 DM.
23:47
