Орманджиев по средата
Големият футболен съдия и ръководител Стефан Орманджиев почина на 63 години. "С огромна тъга и болка споделям, че на 4 януари около 19,20 часа от този свят си отиде моят татко - Стефан Орманджиев. Много ще ми липсваш." Това съобщи Стоян Орманджиев, син на бившия вицепрезидент на БФС и президент на ЦСКА. Стефан Орманджиев от дълго време опитваше да пребори коварна болест./ВИДЕО/ Роден е на 29 март 1953 г. в София. Син е на един от най-легендарните треньори във футболната история на България и ЦСКА Стоян Орманджиев. Стефан Орманджиев играе в юношите на ЦСКА, а след това в "Граничар" (Свиленград). Набляга и на обучението - дипломира се като инженер във ВИАС. Но открива, че призванието му е съдийството. Навлиза в българското футболно съдийство през 1983 г. От 1993 до 1998 г. е международен съдия. Ръководи 107 мача в "А" група на българското първенство и 32 международни срещи. А от 1999 г. е делегат и наблюдател на УЕФА и ФИФА. От 1998 г. е в ръководството на БФС - член е на Изпълнителния комитет на футболния съюз до 2014 г. В периода 1998-2001 г. и 2005-2014 г. е вицепрезидент на БФС. През 2001 и 2002 г. е председател на Съдийската комисия. От 2002 до 2006 г. е в ръководството на ЦСКА, като в периода 2004 - 2006 г. Стефан Орманджиев е президент на "червения" клуб. През сезон 2002/2003 г. ЦСКА постига уникалния за страната рекорд - 13 последоветелни победи
Ормаджиев прегърнал
любимата си
Кристалина
през есенния дял на шампионата. По времето на Орманджиев ЦСКА печели две титли, купата на България и Суперкупата на България. Постига и запомнящи се победи в Европа - 1:0 над "Ливърпул" на "Анфийлд" и два успеха над "Байер" (Леверкузен) със същия резултат, с които "червените" отстраняват германския съперник. Стефан Орманджиев е и дългогодишен председател на Асоциацията на съдиите по футбол в България.  Всички приятели познават и усмивката му и влечението му към хубавата музика. След като преустановява работата си като строителен инженер през 1988 г., година по-късно със свои близки основава фирма
„Музикална къща Джо” и отварят първата частна дискотека в България. По-късно става собственик и президент на фирмата, която развива музикален бизнес и става много популярна с изданията си под търговската марка "Бейби рекърдс". В периода до 1998 г. фирмата е продуцент на музикални заглавия, а Стефан Орманджиев продуцира DJ конкурси и радио предавания в популярното тогава Радио 99. До края на ноември 2016 г. споделяше хубавата музика, на която попадаше, с приятелите си.
www.24chasa.bg


Добро утро
ТВ Делник
Ах, тези муцуни

Събота късен следобед
Минута е много

Дойде и нашият ред.
След седмица заминаваме.
Все още вярваме, че ще се върнем.
Близките и приятелите ни се изненадаха, защото сме от “глупаците”, които много обичат това място, пък и наистина ни трябва много малко, за да се чувстваме добре. Стигат ни някоя хубава книга, дългите сладки приказки вечер под ореха през лятото и пред камината през зимата. Не понасяме заведения и шумни курорти.

Ние сме образовани и можещи. Работили сме години наред без отпуски, по много часове без да се оплакваме (е, аз мърморех J).

Оказа се, че за нас няма място в държавата на калинките.

Никой не се интересува какво знаеш и можеш, а на кого си познат или роднина. Даже рушветите нямат такова значение.

Мисълта за заминаване се въртеше в главата ми още преди празниците, но окончателното решение дойде след избора на преброители. Не потърсих “връзки”, защото прецених, че едва ли ще има толкова хора с висше образование и с подобен на моя опит, които ще кандидатстват за подобна работа. И правилно бях преценила – нямаше. Бях пропуснала само, че живея в България. Защото сред предпочетените пред мен (аз бях в резервите) имаше хора със средно образование, съвсем млади (т.е. без никакъв опит), пенсионери... Знаете ли какво ми отговориха, когато попитах по какви критерии са избирани хората? “Ами събрахме се и решихме”.

Миналата година мъжът ми кандидатства по обява за метеоролог. Търсеха човек поне със средно образование. Тъй като по образование е историк и географ, при това с много високи оценки по необходимите дисциплини, беше сигурен, че има големи шансове, още повече, че един от работещите там беше от неговата специалност. Познайте – не беше допуснат до интервю. Не става дума за това, че са му отказали работата. Отказаха даже да проверят какво знае. Лесно ще се сетите дали получихме отговор на писмото, в което попитахме по какви критерии са избрани допуснатите до интервю.

Не ме разбирайте криво – готови сме да работим каквато и да е работа, стига да запазим човешкото си достойнство. Защото това е единствения компромис, който не можем да направим.

Зная, че ако отида при различни познати началници ще си намеря прилична работа. С цената на унижението.

Зная, че ако пиша в някоя телевизия колко съм стара, болна и онеправдана ще получа много предложения за помощ.

Само че ние не се чувстваме такива. Ние сме здрави, работливи и можещи.

Отказваме да бъдем аутсайдери.

Отказваме да работим като скотове по 10-12 часа, за да получим възможност да живеем на ръба на оцеляването.

Не искаме да ядем черен хайвер и трюфели, но отказваме да приемем, че кренвиршите и кашкавала са непостижим лукс.

Винаги сме смятали, че трябва да останем и да се помъчим да подредим тази държава.

За първи път не виждаме смисъл.

За първи път простащината и наглостта даже не виждат нужда да се прикриват. Ако в нормална държава някой каже, че прави министър някой защото му е приятел или че е нормално да урежда работа на “момчето, дет` рита с него”, ще си тръгне на часа. Тук в това никой не вижда нищо нередно.

Затова тръгваме.

Все още с надеждата, че ще се върнем. Някога.

С много болка, но без грам съжаление. Като много други.

А тук ще има двама по-малко.

Източник:veselaj.blog.bg

Годината е 1987. Аз още не съм бил в гимназията, но главните герои на филма вече са. Повечето от тях са деца на неслучайни хора от силните на деня в Бургас, където се развива действието. А скандалът е, че именно тези „неслучайни“ деца извършват 3-4 пъти гаменски погром върху не какво да е – а пантеонът на антифашистите в морската градина на града. Иначе казано децата на партията срещу светинята на партията, но без политически подтекст. Най-обикновена хулиганщина.

Малина Петрова започва да прави филм, но я спират. Партията. Също така е спряно и следствието, а наказанията са изненадващо меки за „децата“ на партийните величия на града.

Малина обаче не се отказва, събира заснетия материал и го пуска на свои колеги – изявени кинематографисти като Анжел Вагенщайн, Тодор Андрейков, Георги Дюлгеров, Христо Ковачев и Божидар Манов като снима тяхната дискусия и коментари.

Всъщност именно втората част вбесява много повече Партията…

Защо да изгледате този 40-минутен филм днес ли? Обърнете внимание на клишетата в разговорите, сравнете ги с днешните. Онези ще ви звучат далечно и различно, но не са много различни от днешните. Продължаваме да говорим (и за съжаление) да мислим с клишета. Задайте си въпроса, въпреки фалша на онова общество, той сега по-малък ли е? Дали всъщност след толкова години преход не позволихме нещата да се върнат дори по-назад? Механизмът с потулването на „нашите“ и до ден-днешен съсипва държавата и обществото ни.

И защото именно нежеланието да помним и познаваме миналото (и злодеите му) продължават да ни държат в омагьосания кръг на пантеоните на забравата…
yovko.net

Ние сме децата на утрешния ден, за които пее вокалистът на Scorpions – Клаус Майне. Децата, които идват с вятъра на промяната и мечтаят в него. Ние сме, може би, последното поколение, което ще навива лента от музикална касетка на пръста си, ще настъпва пластмасовата ? кутия и после ще крие виновно счупеното. Ние сме децата, родени в зората на гръндж музиката, израснали с дрезгавия глас на Крис Корнел (Soundgarden), Еди Ведър (Pearl Jam) и дори безсмъртния Кърт Кобейн (Nirvana). Ние сме децата на едно от най-великите музикални десетилетия в историята. Децата на 90-те.

Като изровена времева капсула, всяка една песен от този период има необяснимата сила да връща слушателя си назад в периода на дънките с висока талия, коктейлите „Космополитън“ и семейните ситкоми. Звученето на 90-те е толкова специфично, че дори водката в коктейла ти да е повече, няма да го объркаш.

Деветдесетте продължават традицията на предходното десетилетие с все толкова силни и обичани рок парчета, като на преден план излиза алтернативният рок със своите субжанрове – Бритпоп (Blur, Oasis), гръндж (Pearl Jam, Nirvana), индустриален рок и др. Всичко започва през 1991-ва година, когато Нирвана пускат втория си албум „Nevermind“, който е един от най-продаваните албуми за цялото десетилетие. Смята се че „Nevermind“ популяризира не само гръндж музиката, а алтернативния рок като цяло. Парчето „Smells like teen spirit” чупи всички чартове на музикалните класации в продължение на две години, а MTV пускат клипа му буквално няколко пъти на час.

В момента песента се смята за най-успешната на цялото десетилетие, участва в репертоара на почти всяка банда, която ходи по участия и няма човек, който да не я е чувал заветното “Hello, hello, hello, how low?”

Славата на Nirvana е достигната, а дори и задмината от тази на съгражданите им Pearl Jam. И макар в началото албумът им „Ten”да няма моменталния успех на Кобейн и компания, година по-късно бандата прави толкова жесток и стремглав пробив, че направо да ти призлее от сирените, които Еди Ведър чува в главата си.

До Pearl Jam и Nirvana на сиатълската сцена се нареждат и Soundgarden. Всъщност тяхната песен „Black hole sun” е първият ми допир с гръндж културата, въпреки изключително странния й клип, който те кара да се чудиш дали някой не ти е сипал загадъчно прахче в питието.

Освен чрез гръндж, алтернативният рок се развива и с още един свой субжанр: пънк рок. Ако играеш на асоциации и някой ти каже „пънк рок през 90-те“ не може да не се сетиш за Green Day или The Offspring, чиито песни те карат да си свалиш прозорците на колата и да караш с часове нощем, по празната магистрала, докато уредбата на колата кънти: „And it feels, and it feels like heaven’s so far away.”

Деветдесетте наистина са златни години за рокa. Не случайно най-продаваният албум на десетилетието е “Metallica” на Metallica. И нищо чудно, всеки албум с песни като „Nothing else matters”, “Enter Sandman” и “The Unforgiven” заслужава сходен успех и място в колекцията на всеки себеуважаващ се меломан.

Но освен рок музиката, 90-те години са период, по време на който се популяризират и поп стиловете. Големи имена от съвременната сцена градят и утвърждават кариерите си в този период, като Мадона, Бритни Спиърс и Кристина Агилера.

Наравно с многото тийн сериали и филми, излизали по това време, се създава една тийн поп култура от бой банди със сладникави гласове и романтични текстове, като Backstreet boys и N’sync, чиито плакати висят по стените на младите момичета със засъхнали следи от червило по тях.

И в края на десетилетието, тъкмо когато тези момичета пораснат и е време да свалят постерите от стените си, на сцената се появява белият рапър Еминем, който разбива абсолютно всички тогавашни стереотипи за хип-хоп музика, и ето че плакатите по стените са чисто нови, а от слушалките на касетофона се чува “Hi, my name is, my name is, my name… is Slim Shady.”

Няма как да пиша статия за музиката от 90-те и да не включа българската сцена. И макар голяма част от тогавашната музика да ме кара да се срамувам от мястото, което родината ми заема на музикалната карта, всъщност има няколко родни парчета, по различни от вечния хит „Радка Пиратка“, които си заслужават да бъдат споменати.

Говоря за „Черната овца“ на Ахат – неостаряваща и безсмъртна песен, която винаги ще ме кара да пея с цяло гърло. „Бягство“ на Авеню и „Спасение“ на БТР – на които плача с цяло гърло.  Любимата група на майка ми – Сигнал, вероятно съм била на всичките им концерти в Пловдив за последните 20 години и съм пригласяла „Сбогом, дано си щастлива, утре далече от мен..“

Тогава се появи и „Ветрове“ на Лили Иванова, помня как я пускаха по телевизията няколко пъти на ден, а аз пеех заедно с нея, макар да нямах и понятие каква е тази китара без струни и на кого му е притрябвала.

   Деветдесетте години бяха най-добрият възможен край на епохата.

Хилядолетието завърши с трясък, буквално – падна Берлинската стена. Източният блок погледна на запад и развитието на „по-добрата половина от света“ го удари в носа. С промяната дойдохме и ние – децата на утрешния ден, замечтани и загледани напред.

Музиката на 90-те винаги ще бъде част от сърцата ни. И макар старите дискове и касети да са прашасали и забравени по рафтове и кашони, ние все още продължаваме да я слушаме. И винаги ще е така. Винаги ще танцуваме сами под ноемврийския дъжд на Guns n Roses, докато вятърът продължава да ни променя..

Автор: Елена Фенрир podmosta.bg

Да си дете на Прехода не е лесна работа. А да си родител на дете по онова време – още повече. Нека хвърлим поглед върху нещата, които са неизменно свързани с житието и битието на малчуганите, израснали след 1990 г. Повечето от тези неща ще си останат в миналото, затова си струва да си ги припомним.

GAME OVER
Нека започнем с игрите на 90-те. По онова време източниците на забавления не бяха много. А телевизионните игри бяха истински хит. На фона на сегашните PlayStation-и и SMART телевизори, марки като SEGA, Nintendo и Terminator звучат непознато и абсурдно. Но децата на 90-те бяха истински щастливи с тях. Беше достатъчно единствено да „тръгват“ Super Mario, Mortal Kombat и патиците, върху които да упражняват точния си мерник със специално пригоден за целта пистолет.

Друг емблематичен елемент от тогавашното детство бе и японското чудо – тамагочи. Името на играчката идва от японските думи Tamago – яйце и Uotchi – часовник. Едва ли някой, израстнал през този период, не е отглеждал свое животинче. За него трябваше да се полагат специални грижи, като това включваше и задоволяване на всички физиологични нужди на малкото „яйце“. Определено запомнящ се бе и моментът, в който очите на любимеца придобиват вида „Х Х“. Наскоро японският производител Bandai обяви завръщането на Тамагочи обратно на европейския пазар. То ще се разпространява на средна цена от 30 евро, така че ако някой е пропуснал, все още може да се сдобие с него.Играта Тетрис също се радваше на широка популярност сред малчуганите. А колко трудно беше да подредиш всички геометрични фигури, които постепенно увеличаваха скоростта си…
Това джобно съкровище съпровождаше децата на всяка училищна екскурзия или семейно пътуване.Сред любимите на онова време игри, довели до множество контузии, бяха Кър, Стражари и апаши и разбира се, Криеница. А всевъзможните скривалища бяха плод на безграничното детско въображение.

CARTOON NETWORK VS. FACEBOOK
Вероятно повечето от децата на 90-те са гледали популярния детски канал по това време – Cartoon Network. И може би от там са научили и първите си думи на английски език. Макар и с няколко периодично повтарящи се филмчета, каналът успяваше да прикове вниманието на децата ежедневно. Всички следяха с интерес новите лудории на Том и Джери, не чак толкова успешните свалки на Johnnie Bravo, както и опитите в Dexter’s Laboratory. Телевизионният канал съществува и до днес, но сякаш е изместен от социалните мрежи, в които децата прекарват всяка свободна минута. Cartoon Network или Social Network са оказали по-благоприятно влияние на подрастващите – времето ще покаже.Сред филмите, които децата на 90-те следяха с особен интерес, бе руската анимация „Ну, погоди“. В нея вълкът все не успяваше да хване заека, който за разлика от мишката Джери от „Том и Джери“, беше изключително добронамерен към своя неприятел. Емблематичната реплика „Ну, Заяц, погоди!“ все още възвръща спомените на вече порасналите деца.

МЕНЮТО НА 90-ТЕ
Сред лакомствата, които децата на 90-те си похапваха пред блока, на челно място се нареждат дъвките Hubba Bubba, Center Shock, Turbo и други подобни. Освен на атрактивни картинки, които да се колекционират, маркетинговата мисъл по това време е заложила на невероятното изобретение – дъвка 1 метър. И не е сбъркала. Какво по-хубаво от това в джоба си да имаш дъвка, по-дълга от теб самия ? Говорейки за лакомства, трудно би било да пропуснем емблематичния шоколад в тубичка, който можеше да бъде открит във всеки квартален магазин. Лесно преносим, в удобна опаковка и ужасно вкусен – звучи като рекламен слоган, но всички, които са го опитвали поне веднъж, знаят колко истина има в тези думи. И за да не бъдем голословни, ще ви го припомним, макар и само визуално.  И ОЩЕ ОТ ДЕТСТВОТО
Уолкменът – прадядото на сегашните MP3-плеъри, IPod-и и други преносими музикални устройства, съпътстваше ежедневието на повечето младежи. Истинско предизвикателство се оказваше превъртането на аудиокасетите, с които работеше – с пръст, с молив, или пък химикалка, каквото има под ръка. Но какво от това, важното беше да слушаш любимата си музика, която не беше на един клик разстояние.Детството на 90-те бе изпълнено и с много сантиментални неща. Миришещите листчета (картинки) бяха разменна монета за децата, а истинско богатство бе да притежаваш цяло тефтерче от вълшебните хартийки. Върху тях грееха всевъзможни образи – от анимационни герои, през популярните по това време звезди като Backstreet Boys, Spice Girls, Britney Spears и др. и стигнем до кечистите от WWF.За неразделното приятелство имаше специално материално доказателство – сърчица, които се чупеха и се разделяха между „the best friends”. Всеки носеше гордо своята половина, а когато настъпеше неразбирателство, парченцето мигом сменяше собственика си.

Растящите през 90-те не се радваха на голямо изобилие от печатни издания, но пък колко запомнящи се бяха списанията тогава. Едва ли има някой, който не си спомня сп. „Мики Маус“, изпълнено със забавни комикси с героите на Disney. Във времена, когато интернетът не беше масово явление, тези четива бяха истинско богатство, източник на положителни емоции и детски усмивки.Много от нещата, белязали делника на децата на 90-те, изглеждат странни и необичайни. Но те са толкова близки и същевременно далечни, съпоставени с днешния ден. Повечето от изброените забавления, игри или технически средства са се видоизменили, трансформирали и дори изчезнали. Затова да си спомним с усмивка и да разказваме с умиление, за да ги запазим по-дълго, макар и само в спомените си.
goguide.bg

Имахме уокмени,по цял ден си правехме ледени пързалки през зимата,играехме със сирийчета(топчета)връзваме две топчета с въже и играехме с пръсти,момчетата си правеха прашки и стреляха,играехме на подаръци,счупен телефон,цветя момичета момчета,пишехме си спомени в тетрадки,вечер си разказвахме страшни истории,играехме на пароли,байчер ,челик,куцанка,дама и много други.

1.Събирахме се у съседа,който имаше телевизионна игра с дискети.
2.Ядяхме принцеси,на село след уморителни подвизи с Балканчето.
3.Ядяхме и шамари от време на време.
4.Помагахме да поправят колата пред блока
5.Първият  телефон в семейството беше събитие.
6.Поправяхме си колелетата,обикновено с набор от разнородни ключове събирани от разни места.
7.Къщата на село беше островът на съкровищата,все се търсеше нещо и се откриваха реликви.
8.Неприятно се беше да те накълве петела на село.
9.Катерехме се по разни дувари и заграждения за шепа джнаки.
10.Играехме на стражари и апаши до късно вечер.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив