19:35
18:27
Admin
Родната казарма, СТАТИИ
No comments
Като „Ковачница на мъже“ се славела казармата по времето на социализма. „Неслужил мъж, не е никакъв мъж“, „Неотбило военна служба момче е втора ръка мъж“, „Мъж, който не е ходил войник, нищо не знае“, казвали навремето.
„Тези схващания ясно показват, че казармата освен като значима социализираща институция може да се разглежда и като посветителен ритуал, бележещ порастването на момчето и приемането му в средите на възрастните мъже. Анализирайки целия казармен преход, откриваме няколко етапа, които не само имат силата на обичай, но и са натоварени с определена символика и етнокултурна ангажираност в българската традиция. Това са задължителната по закон военномедицинска комисия, след която следва продължителен цикъл от обичаи, свързани с войнишкото изпращане. Новобранската вечер е кулминационен момент, следва военната клетва и накрая уволнението“, обяснява етнологът от Регионалния исторически музей във Велико Търново Илия Вълев.
Уредникът преди дни защити докторска титла по eтнология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Той е извършил мащабно научно изследване по темата на дисертационния труд „Етнокултурна характеристика на казармата от 1944 до 1989 г.“ с научен ръководител проф. Мария Иванова.
„Погледната в исторически план, военната повинност у нас се оформя със създаването на Българската земска войска през 1878 г. и с кратко прекъсване след Първата световна война тя е в сила до началото на 2008 г. Така малко повече от век всяко годно за тази повинност момче при навършването на определена възраст е зачислявано в редовете на българската войска. Генерация след генерация – дядовци, бащи, синове, внуци преминават през казармата. Постепенно този съществен, неизбежен и нерядко опасен период от живота на младия мъж сериозно започва да променя личния, семейния и обществения светоглед, като едновременно с това бързо се утвърждава като традиция, задаваща морални норми и създаваща нови ритуали. Днес казармата е отменена, но тя е оставила траен белег в паметта ни и до сега вълнува много поколения българи“, разкрива Илия Вълев.
Изследователят е направил близо 100 интервюта с мъже, майки и съпруги, които са разказали спомени за казармата през социализма. „Изследвания за армията ни в етноложки аспект почти няма. Това ме стимулира да проуча именно наборната казарма“, обясни Илия Вълев.
В дисертационния си труд етнологът разглежда представата на българина за казармата в социален аспект, по полова принадлежност, по възраст, както и в абстрактно-митологичен план. Илия Вълев разказва, че по закон през военномедицинска комисия е било задължено да премине всяко момче, преди да бъде извикано да отбие редовна военна служба. На тях се е решавала годността за тази повинност, което правело комисиите първото и най-важно изпитание за преодоляване от младежа. „Така при становище „Негоден за военна служба“ младежът няма да служи, а това означава, че в обществената представа той ще бъде причислен към по-ниска категория хора“, припомня Илия Вълев. Той уточнява, че за по-малките населени места, където патриархалните традиции са били много силни, негодността за военна служба е поставяла големи бариери за бъдещ и нормален брачен живот на момчето.
„Навремето цялото село се е събирало, за да изпрати своите момчета в казармата. Почти всички, с които съм разговарял, си спомнят вълнението от неизвестното в миговете, преди да прекрачат прага на поделението“, сподели пред „Труд“ Вълев.
Изследователят разкрива, че друг много важен ритуал е била клетвата. Тя е била един от най-тържествените и дълбоко символични моменти от цялата военна служба. „След полагането на военната клетва доскорошните момчета вече стават мъже с големи отговорности. Въпреки че обществото е отредило процесът по израстване на младежа да приключва едва с отбиването на целия период на военната служба, то именно клетвата е моментът, с който реално се санкционира актът на възмъжаването. С изричането на думите „Заклех се!“ младият боец не само потвърждава своята зрялост, но и сам обрича себе си в служба на обществото и става подвластен на официалните норми и правила. Той доброволно и съзнателно приема задължението да бъде честен, храбър, дисциплиниран и бдителен гражданин и воин, който безпрекословно изпълнява законите на страната. Именно в това се крие разковничето на сакралния акт по полагането на военната клетва. Погазването й не само че следва да бъде сериозно наказано, но се е смятало, че ще доведе и до обезличаване на собствената чест и достойнство“, коментира Вълев.
Той е открил и интересни факти от всекидневието в армейските бази. Всичко в поделението е било строго регламентирано и унифицирано по устави, наставления, правилници и разпореждания. „Това стандартизиране обаче е целяло постигане и поддържане на строг вътрешен ред, както и съблюдаване на желязна дисциплина от всяко лице под пагон. На практика военната дисциплина и редът са тези, които сплотяват воинския колектив, утвърждават неговото единство и издигат ефективността на специфичната армейска трудова дейност“, убеден е Илия Вълев.
Етнологът установил при етнографските си изследвания, че в паметта си мъжете, отбили военна служба, пазят много повече спомени от неформалните си взаимоотношения с останалите наборни и кадрови военнослужещи, отколкото от професионалните и служебните си задължения и дейности. Такива са например „бойното другарство“ или приятелството, войнишкият жаргон и фолклор, неформалните съревнования между войниците, приятелските шеги и закачки и др.
„Влизайки в казармата, младежите ги е посрещала голяма табела с надпис: „Добре дошли, новобранци!“ На гърба на тази табела обаче било изписано още нещо: „Дупе да ви е яко!“ Това обяснява и защо младежите са влизали в казармата с известно безпокойство, тъй като у тях обикновено е имало предварително изградени най-вече негативни очаквания спрямо военната служба. Без съмнение всички момчета са слушали различни истории от своите дядовци, бащи и по-големи братя или приятели, които вече са отбили войниклъка си“, обяснява етнологът.
Вълев разказва още, че тези истории са както за трайното приятелство и другарство, изграждащо се между младежите в казармата, така и за традиционните и не според устава гонки от старите войници спрямо новобранците, големите физически натоварвания, наличието на драстични ограничения и липсата на интимно лично пространство, защото в казармата, както казват, няма скрито покрито. Тези неща са част от казармената традиция и култура и от набор на набор се предавали във всяко поделение. „Казармата е оставила не само траен исторически спомен у народното съзнание, но тя продължава да се възприема и като институция, задаваща морални норми на поведение за поколения отслужили и неотслужили мъже“, обобщава Вълев.
Последният ясно фиксиран в казармената традиция ритуален етап е уволнението. Въпреки че е дългоочаквано за всички събитие, той се е посрещал противоречиво. Това важи особено за уволняващия се млад мъж. „От една страна, напускането на казармата е изключително радостен момент. Заради поредната смяна на социалната среда обаче младият човек отново се оказва в стресова ситуация. Раздялата с „бойните другари“, с които до съвсем скоро взаимно „са делели едно спално“, „отмятали са дните в календара“, „марширували са рамо до рамо“, „посрещали са трудности“ и са „скатавали или дружно оправяли някой гаф“, съвсем естествено подбужда у него тревоги и създава известно чувство за самота. Все пак напускането на казармата е било празник, който протичал с голяма шумотевица, с продължителни купони и много пиене, но и с немалко притеснения как ще продължи занапред животът с предстоящо учене или работа“, изрежда Вълев.
Майки и съпруги с охота разказвали пред изследователя за проблемите, през които са преминавали техните момчета при отбиване на военната си служба. „Знаете, че мъжете трудно говорят за трудностите. Но жената усеща нещата по друг начин“, допълва Вълев.
Източник:http://www.svobodnoslovo.eu/
Автор:Веселина Ангеловa-www.trud.bg
- 17:41
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Тя напуска този свят унижена, забравена от свободна България.
Според летописци майката на Христо Ботев Иванка и съпругата му Венета се хранели веднъж на ден със сух хляб, потопен във вода и оцет. В житието на войводата Захари Стоянов отбелязва, че Венета преживявала с мизерните 30 лв. народна пенсия заради делото на мъжа си, а един, който написал биография на поета, получавал два пъти повече.
Дневниците на Народното събрание пазят и днес молби от Венета и Иванка, които се надяват, че приетият през 1880 г. „Закон за подобряване положението на бедните поборници и опълченци“ ще облекчи живота им. Цели 7 години след приемането на закона никой не се сеща за най-близките на поета.Дори приятелят на Ботев Георги Живков – министър на просветата в освободена България, един ден се провикнал в Народното събрание към Захари Стоянов с думите: „Каква книга си написал за Христо Ботев? Не го ли знаем какъв вагабонтин беше той?“.
През 1887 г. Стефан Стамболов, възмутен от бездушието, на едно заседание крещи пред всички, че ако не е бил този „вагабонтин“ Ботев, сегашните „благовъзпитани господа“ е нямало да живеят в столицата и да подписват „именцето си в няколко платежни ведомства“. Чак тогава се сетили за Венета и увеличили пенсията й на 60 лв. За нейно голямо разочарование обаче под резолюцията имало втора – на някой си Добринович: „Да се съберат сведения за материалното й състояние!“
Скандализирана Венета пише до Народното събрание, че се отказва и от тези 30 лв. Нищо, че по това същото време вдовицата на княз Александър Батенберг, която нямала хабер от българската свобода, получава пожизнена пенсия от 40 000 франка годишно, а най-дребните чиновници от Народняшката партия, която е на власт, по 500 лева месечна пенсия.
В предсмъртното си писмо, изпратено на 17 май 1876 г. от кораба „Радецки” Ботев пише на Венета: “Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе”.Смъртта доказва думите му, но Отечеството забрави семейството му.
Изтичнук:faktor.bg
Препечатано от:http://blife.eu/
- 8:53
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Детските филми носят и награди за българското кино от цял свят. Въпреки че немалко кинаджии гледат на тях като „втора категория“.
На художествен съвет през 1973 г. обсъждат сценарий за детска история и един от членовете на съвета ехидно пита сценаристите този филм с деца за деца ли е, или за възрастни. На което Марко Стойчев, по-малкият от Братя Мормареви, отговаря:
„Филм с коне, братко, не е за коне!“Първият от тази категория е „Следите остават“, пуснат по екраните на 3 септември 1956 г. Той е „детски приключенски филм“, според тогавашната си анотация и е изкован по всичките правила на идеологическите мерки и конструкции. Героите му нямат нюанси. Добрите са добри, лошите – много лоши. Децата говорят като възрастни и се правят на разузнавачи. В специална тетрадка не записват, а „донасят“ (точно този е глаголът) кой какво е проследил през деня.
След премиерата филмът се поглъща като топъл хляб от гладната за култура и развлечения българска публика. Най-големите му почитатели, естествено, са малките зрители, които масово започват да изграждат тимуровски команди и да следят дали около тях в квартала им няма съмнителни типове. „Следите остават“ дори е включен в училищните програми и е изучаван като пример за подражание от подрастващото поколение. В него изгрява и звездата на Стефан Данаилов.„Точка първа“ по сценарий на Валери Петров е анонсиран като „антивоенна съвременна драма“. Историята в него е разказана през погледа на малката Веска, която напуска незабелязано дома си и докато се разхожда из града, преживява интересни приключения. Много човешка история, в която и идеологическите моменти са туширани от мъдрата поетика на Валери Петров.
 |
| Братя Мормареви |
Филмът донася четири изключително престижни отличия: голямата награда „Сребърна гондола“ на кинофестивала във Венеция; два приза от Хихон, Испания – „Сребърната купа“ на Националната федерация на киноклубовете и бронзов медал на дружеството на киносценаристите. И през 1966 г. – сребърен медал в категорията за детско-юношески филми за най-добра интерпретация от международния кинофестивал в Ла Плата, Аржентина.Четири награди печели и „Рицар без броня“ (1966), заснет от Борислав Шаралиев по сценарий на Валери Петров. След Специалната награда на фестивала във Варна и Наградата на София филмът е отличен и във Венеция („Сребърният лъв на Сан Марко“) за „най-добра интерпретация на детска роля“ на Олег Ковачев. Той е награден и от в. „Пионерска правда“ на Международния кинофестивал (МКФ) в Москва.
Въпреки международния пробив, който прави Димитър Петров с „Капитанът“, трябва да минат почти 10 години, докато отново може да снима детски филм. През 1971 г. се появява „Таралежите се раждат без бодли“ по сценарий на Братя Мормареви.
Филмът е оценен с цели пет награди!На варненския фестивал печели Специалната награда „в лицето на режисьора Димитър Петров, на сценаристите Братя Мормареви и оператора Крум Крумов“. От Москва донася три награди – „Сребърен медал“ в конкурса за детски филми, наградата на детското жури „Клоунски кариран каскет“ за най-весел филм, и наградата на ЦК на Ленинския комсомол за детски филм. И през 1974 г. – наградата „Фемина“ на МКФ в Брюксел.
Изключителен успех има и „Куче в чекмедже“, с който Димитър Петров печели по две награди във Варна и Москва. Режисьорът създава своя школа, в която безспорните отличнички са Мариана Евстатиева-Биолчева и Иванка Гръбчева. Двете не се долюбват особено, но това не им пречи да правят чудесни детски филми и също да донесат куп международни награди и отличия за българското кино.За филмите си „Мигове в кибритена кутийка“, „Похищение в жълто“, „Горе на черешата“, „Търси се съпруг за мама“ и „Принцът и просякът“ Мариана печели награди в Москва, Хихон (Испания), Авелино (Италия), Варна, Алесон (Франция), Минск, Ленинград и др.
През 1974 г. филмът „Изпити по никое време“ на Иванка Гръбчева обира наградите на МКФ в Хихон, Испания: голямата награда „Златен Пелайо“ и наградите на Съюза на писателите кинематографисти, на ЮНЕСКО и на Испанския национален център за детско-юношеско кино.
Филмът е отличен още във Варна и на МКФ в Сантарен, Португалия.
Последният истински детски филм е „Принцът и просякът“, който Мариана Евстатиева-Биолчева засне през 2004 г. Над 10 години оттогава – нищо…
Автор: Пенчо Ковачев, в-к „24 часа“
Абонамент за:
Публикации (Atom)
