22:58
22:48
Admin
СТАТИИ
No comments
Историята тръгва от новелата на Владо Даверов “Седмица в живота ти”, която писателят публикува през 1986 г. в сп. “Пламък”. После развива новелата в роман и върху него написва сценария.
Всъщност Даверов е описал историята на своята младост и годините в немската езикова гимназия в Ловеч. В образа на Ростислав той обединява черти от характерите и образите на Бриго Аспарухов, бивш шеф на българското разузнаване, и на бъдещия банкер Атанас Тилев, дълги години зет на финландския премиер. Самият Даверов е прототип на Иван.
Когато Иван Андонов се съгласява да стане режисьор на филма, поставя условие да вкара в историята и нещо от своето училище и студентство. И особено преживяванията с любимия си бял албум на “Бийтълс”, с който като младеж успява да се сдобие само 3 дни след излизането му.
Даверов и Андонов намират ключа точно в музиката на бийтълсите като един от най-важните пробни камъни на ХХ век, обединяващ трите младости.“На финала на сценария двамата се разплакахме. Просто усетихме, че сме напипали златоносна жила и ударът ни е в десетката”, призна ми преди време Владо Даверов. “Накрая аз наистина повярвах, че това е моят филм и че аз съм и ученикът, и учителя, и директорът, и старият артист”, каза пък Иван Андонов.
При подбора на актьорите Андонов отнова залага на част от любимците си – Георги Русев като директора Цончев, Надя Тодорова като чистачка в гимназията и др.
В този филм той вкарва в действие и актьорската стихия на колегата си режисьор Никола Рударов. Андонов признава, че бил впечатлен от Руди в епизодичната му роля на оператора, която той изиграва във филма “Един снимачен ден” на Борислав Шаралиев още през 1968 г. Почти 20 години Андонов помни това и без колебание го взема за учителя по математика Баръмов.
“С Иван бяхме на кинофестивал в Белград и спяхме в една стая - разказа своя вариант на
Рударов призна, че започнал снимките доста спънато, но Андонов нито веднъж не му направил забележка. Което го вдъхновява постепенно да се почувства добре в кожата на този малко странен учител и да го очовечи по някакъв начин.“Започнахме с по-леките сцени. А когато актьорът усети одобрението на режисьора и на екипа, на него сякаш му порастват криле и става все по-добър и по-добър”, обяснява Иван Андонов успеха на колегата си.
За ролята на учителката по английски той кани Кристин Бартлет, която преподава езика в софийската английска гимназия. Нея Андонов я е гледал в ролята на мис Стоун в “Мера според мера” на Георги Дюлгеров.
На вечерята при запознанството г-жа Бартлет казва на симпатичния си български: “Ето, г-н Андонов, аз пия вино, значи съм една виновна жена…”
След това чудесно чувство за хумор отпадат и последните съмнения на режисьора.
За образите на учениците обаче той прибягва към пробни снимки, на които идват много студенти от ВИТИЗ и младежи от софийските училища. Сред тях е и Петър Попйорданов. След пробите главно заради лошия си говор Чочо е пратен в масовката евентуално като ученик от класа на главните герои Иван и Ростислав.По сценария ролята на ученика Костов е малка. Обаче с много хъс, идеи и актьорски хрумвания Чочо дообогатява образа. Той е толкова борбен по време на снимките, че почти изравнява героя си с двамата главни образи.
Георги Стайков е първият от младите актьори, за чието участие във “Вчера” режисьорът Иван Андонов няма колебание. Той го е снимал в малка роля в предишния си филм “Мечтатели”, а с участието си в “Те наделяха” и особено с ролята на глухонямото момче в “А сега накъде?” Стайков е дал сериозна заявка за една от новите звезди на българското кино. Андонов обмисля да му повери ролята на главния герой Иван.Появата на Христо Шопов обаче обърква нещата. “Дойде един такъв темерут, малко рогач, пък вътре в него има нещо и ти се иска да проникнеш, за да видиш какво е и защо се държи така”, разсъждава Иван Андонов. А и по сценарий главният герой трябва да бъде загадъчен, не със слънчево излъчване като на Стайков. И режисьорът прави една от най-щастливите трампи в българското кино, от което филмът само печели.
Фаворитката на Андонов е студентката във ВИТИЗ Евелина Борисова. Със сините си очи и стройна фигура тя е направо красавица. Владо Даверов обаче настоява за София Кузева. “За мен това е Дана”, казва писателят и режисьорът приема претенциите му – все пак негови са главните преживявания и герои, влезли във филма.Спор между двамата има и коя актриса да изиграе ролята на Марина – съблазнителната интригантка в елитното училище. Тук се налага Андонов.
“Светла Тодорова ми приличаше на италианка, загадъчна една такава, подкупваща, още не съвсем станала жена, а пък носи в себе си нещо от женската стихия” – при тези аргументи на режисьора сценаристът отстъпва.
Сред надписите на актьорите ще видите и името на Борис Луканов, тогава една от звездите на Народния театър. А във филма няма и секунда кадър с него. Той е екранният баща на Иван (Христо Шопов) и според сценария идва при сина си за да му обясни защо е свален от поста главен редактор.Иван Андонов сам маха сцената по художествени причини. Тя е снимана в малка кръчма край Марица в Пловдив и е единствената, заснета извън територията на училището.
Според режисьора някак си нарушава целостта на филма, издържан в принципа на единството на място и действие.
“Вчера” е сниман най-много в Пловдив, спалното помещение на учениците е в София, а
Когато в нея е ученик Владо Даверов, ги водят на екскурзия в Пловдив на гости на английската, която тогава се помещава в сградата на семинарията.“Спахме в стаите - разказа Даверов – и в един момент си казах: “Ако някога се прави филм по мой сценарий за историята на немската гимназия, ще го снимаме тук. Разбира се, нямам доказателства за това, бяхме само аз и бог.”
Любопитното е, че Иван Андонов, който е пловдивчанин, избира за снимки същото място, без въобще двамата да са се договаряли предварително.
Най-голямото премеждие се случва, когато снимат сцените с удавянето. За да се презастрахова, Иван Андонов нарежда да заварят здраво решетката към юзината, вика и охраняващ водолаз.
Героят на Стайков е повлечен от течението към решетката, актьорът потъва, после излиза на повърхността, пак потъва и изчезва за доста дълго под водата. Настава паника, скачат и другите водолази.Оказва се, че решетката не е заварена добре, водолазът е повлечен от водата и само здравата ръка на добре тренирания млад актьор го задържа пред водната бездна. Слава бог, всичко завършва щастливо.
Има и още един драматичен момент, в който “жертва” без малко да стане самият режисьор. Според идеята им с оператора филмът трябва да е издържан в сиво-черна гама, в която да изпъкват човешките лица. Един ден от лабораторията идва проявена лента, на която Андонов вижда такава шарения, че решава да си стегне куфарите за София.Положението спасява операторът Красимир Костов – “голям дявол и много смешен човек”, както го определя Иван. Двамата са в ресторанта на “Новотел – Пловдив”, операторът Костов знае, че Андонов много обича палачинки, вика количката с лакомството и му поръчва на корем. А той самият звъни по телефона в лабораторията. Оттам обясняват, че е станала грешка, която няма да се повтори за истинския материал за филма.Държавната комисия с председател Николай Хайтов дава на “Вчера” втора категория. Филмът е определен като кичозен, някои от началниците са кисели и недоволни: какви са тия мерцедеси, това ли са децата на нашите другари, езиковите гимназии не готвят “елит”, а бъдещи кадри на партията и държавата! След прожекцията Владо Даверов казва на Андонов: “Мани ги тия дърти тенджери, не ги слушай! Филмът е станал…”
Първият човек, който предусеща огромния зрителски успех на “Вчера”, е режисьорът Зако Хеския. Иван Андонов и операторът Красимир Костов гледат част от монтирания филм, когато в залата малко неканен влиза Хеския.
Материалът дори не е от най-силните сцени, след прожекцията режисьорът и операторът си подхвърлят шеговито: “Ето, филмът лека-полека се лепи, може и да излезе нещо. Зако Хеския обаче казва на колегата си Андонов: “Иване, да знаеш, че този филм ще има страшен успех сред младежите…”Премиерата на “Вчера” е на 25 януари 1988 г. и критичните рецензии по негов адрес бързо надхвърлят позитивните. Музиката на Маричков е определена като “скучна, но за сметка на това продължителна”. Един критик дори не харесва канал, където е снимана сцената с удавянето – прекалено спокойна била водата в него…
Няколко седмици по-късно Иван Андонов случайно вижда по “Всяка неделя” анкета с ученици пред кино “Славейков”, където се върти филмът. “Гледахме го по 2-3 пъти, но сега се редим пак за билети, защото много ни харесва”, казват анкетираните момчета и момичета. Предсказанието на Зако Хеския започва да се сбъдва!
На 24 май асистент режисьорът на филма Лили Станишева звъни на Андонов: “Иване, разбра ли с коя песен абитуриентите се разделят с училищата? С нашата песен от филма “Вчера”!”Текстът на “Клетва” е написан от сценариста Владо Даверов, музиката е на Кирил Маричков, но песента не се изпълнява от “Щурците”, а от една почти неизвестна младежка група.
На варненския кинофестивал през есента на 1988 г. “Вчера” е тотално подминат от кинаджии и критици. След като са раздадени основните призове, идва ред и на наградата на публиката. Тя се връчва последна, защото трябва да се преброят подадените гласове. Филмът на Андонов и Даверов печели категорично.
Тогава към режисьора се приближава кинокритичката Л. К. и ехидно подмята: “Кога пък успяха да изчислят гласовете, та да ти дадат тази награда?! Приеми я като утешителна премия за лошия ти филм…”“Вчера“ обаче продължава да пълни киносалоните, а отличията от чужбина валят едно след друго: награда за режисура от международния фестивал за детско-юношески филми в Москва, голямата награда от МКФ в Сан Ремо, Италия…
Съюзът на българските филмови дейци дава наградата си за сценарий на Даверов. Заради всичко това “Вчера” преминава в първа категория, после получава и международна.
“Това не е автобиографичен филм – казва сценаристът. – Исках да се отърва от един мой красив, но тягостен спомен: изключването ми от немската езикова гимназия в Ловеч. А ме изключиха, защото нацепих чина и запалих печката, за да стопля гаджето. Почти нищо не съм измислял – всичко във филма някога с някого се е случвало в тези гимназии. Затова и всички езикови училища припознават тази история като своя”, обяснява успеха на “Вчера” Владо Даверов.
Още стари филми вижте ТУК>>>
Автор: Пенчо Ковачев
Източник: socbg
- 21:31
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Посреща ме в дома си в столичния квартал „Младост“. Още живее със спомените за славното време на „Верила“ и пази огромна документация, свързана със завода. Разтваря пожълтелите листа, за да видя, че всичко, което ми говори, е вярно.
Някога комбинатът за перилни и миещи препарати „Верила“, който вие оглавявахте дълги години, беше гордост за химическата ни промишленост. А сега, както при повечето големи заводи, нищо не е останало. Будят ли ви често спомените за „Верила“, г-н Хазаросян?
„Верила“ е моят живот, там съм прекарал по-голямата част от него. Не е тайна, че съм участвал в създаването на всички мощности, защото през далечната 1963 г. в него се занимаваха с регенериране на отработени минерални масла. Имаше и престар цех за грес. Няма как да не си спомням с болка за огромния труд на хората тогава, за големите постижения, които имахме, за абсолютно конкурентната ни продукция с тази на фирмите от Запада. В някои компоненти нашите препарати дори бяха по-добри.
Не преувеличавате ли малко, кое ви дава повод да смятате така?
Ни най-малко не преувеличавам. Ще ви покажа проучванията и съпоставките на най-добрите ни препарати и прахове с тези на водещи световни фирми от Италия, Франция, ФРГ, Гърция (вади няколко папки с документация и ги отваря – б.а.). Ето, вижте – това са сравнителни таблици с показателите на нашите прахообразни перилни препарати от годините преди 1989-а „Алка супер“, „Бета“, „Ланда лукс“ и „Ланда супер“, а до тях са световноизвестните производства „Омо“, „Хенкел“, „Проктър енд Гембъл“, „Престо Аполо“, „Персил“, „Ава“… По някои показатели нашите от „Верила“ дори са по-добри.Все пак по нещо може би сме им отстъпвали?
Например?
Да вземем българския прах „Липо Хеви“. Заявихме, че всеки, който иска, може да дойде при нас с пране, ще направим сравнителен анализ на нашия прах с някой от вносните, за да се убедят, че няма разлика. И те, и ние купуваха липосистемата от един и същ доставчик. Същото беше и с есенциите. Изоставахме, както ви казах, единствено в опаковките.Вие купували ли сте за вкъщи вносни препарати?
Не, в моята къща никога не са влизали вносни перилни препарати. И никога не съм искал, защото бях доволен от родното производство в завода, на който бях начело. Та аз знаех как се правят и нямах никакви притеснения за качеството им. Роден съм в Пловдив, започнах работа във „Верила“ през 1964 г., веднага след като завърших висшето си образование във ВХТИ. Първо като инженер-технолог, после създадохме базата за техническо развитие, по-късно ме направиха главен инженер, заместник-директор и накрая директор. В завода изкарах 33 години.
Уволнявали са ме два пъти – през 1992 и в края на март 1997 г. (през 1995-а ме върнаха като управител на „Верила“ ЕООД) по време на служебния кабинет на Стефан Софиянски. „Верила“ би била много по-напред, ако не бяха тези пагубни три години, в които бях извън завода. Не искам да ме разберете погрешно, че е заради мен. Просто тогава производствените мощности не се поддържаха, пазарите се разпиляха, загубихме бившия Съветски съюз, защото мощностите бяха създадени за интеграция в рамките на СИВ. А когато през 1992 г. ме уволниха, не исках да създавам излишни настроения. До връщането ми през 1995-а въобще не съм посещавал завода. Много хора идваха при мен. За разлика от доста бивши служители не съм се занимавал с частна фирма, свързана с дейността на „Верила“. Как съм се чувствал в изгнание, само аз си зная – след толкова години труд човек да е изгонен от живота.Всъщност защо ви уволниха втория път през 1997-а, какво си спомняте за онези драматични дни?
В края на март тогава служебното правителство на Софиянски поиска по политически причини да направи рокада в ръководството на завода, като замени мен с някогашния търговски директор Димитър Ангелов. Абсолютно всички работници – точната цифра е 631 и не всичките от тях бяха червени, като един се вдигнаха и обявиха гражданско неподчинение – искаха си моя милост.
Много от протестиращите изразиха мнението си и пред синята централа на „Раковски“ 134.
Всъщност за две години, откакто пак поех завода, успях да извадя „Верила“ от блатото и да я доведа до печалба. Де факто от 1 юни 1996 г. всички задължения бяха върнати и тръгнахме начисто.В първите години след 1989-а се появиха много ментета. Вие имахте ли данни за производството на ваши ментета?
Разбира се, знаете ли, че в България се произвеждаха повече прахове с марката „Верила“, отколкото „Верила“ произвежда със собствената си марка. Ментетата бяха с опаковки, копие на нашите. Злонамерени „производители“ купуваха нашите прахове и добавяха към тях 70% готварска сол.
Нека да ви върна в първите години, когато сте във „Верила“, г-н Хазаросян. Какво всъщност произвеждаше още комбинатът?
„Верила“ е единственият производител в страната на текстилни и на кожаро-кожухарски спомагателни средства, пенообразуватели, емулгатори за пестициди, деемулгатори за нефтохимическата промишленост, смазочно-охлаждащи течности, автокозметика, шампоани, антифриз…Може ли да изредите имената на препаратите, които произвеждаше „Верила“?
А, ще трябва да напрегна паметта си, доста бяха. Но съм сигурен, че малко по-възрастните още си спомнят за тях. Ето – от прахообразните перилни препарати мога да изредя „Алка Супер“, „Бета“, „Гама“, „Биопон“, „Ланда супер“, „Ланда лукс“, „Алка“, „Биопон 81“, „Алфа“, „Ланда“, „Тесина I“, „Тесина II“… От течни перилни средства – „Синтек“, „Синтек супер“, „Делта“, „Антик“, „Вехо“, „Алва“.
Права сте. Огромен е приносът на съответните служби на НТР, които за кратко време осигуриха необходимата документация от световни водещи фирми на технологии в областта на перилни и почистващи средства, автокозметика, спомагателни средства за промишлеността, смазочни масла и др. Внедряването на тези продукти допринесоха за спиране на вноса по Второ направление (западните страни) и организиране на активен износ по Първо (страните от Източния блок) и Второ направление.Може ли да кажем каква част и какви от технологиите сме успели да придобием чрез разузнаването?
Може би над 50 технологии от „Перил“ – Виена и „Лангман“, индустриални технологии от фабрика „Тестил“, технологии за цялостно консервиране на автомобили – като почистващи средства, обезмасляващи, консервиращи за премахване на ръжда и др. от „Щокхаузен“ – ГФР, „Колиозол“, „Хьост“, от Франция, от Италия и САЩ и др.
Покойният полк. Любчо Михайлов, който е последният зам.-началник на техническото разузнаване, ми е разказвал как сме взели формулата на верото – на салфетка. Кажете как се снабдявахте с тези „рецепти“?
С формули, както ви е казал Любчо. Но има неща, които не мога да ви кажа. Истина е, че рецептата на верото се взема в един ресторант в голяма западна държава. Чужденецът я написва на салфетка.
Всъщност ние имахме затруднение при създаването на детергенти, т.е. на продукти за чистене, пиене и пране. Този, които имаше продукта, искаше да ни продаде лиценза му за няколко милиона долара. Когато ми донесоха формулата, аз ги предупредих, че все още не мога да кажа нищо, защото имаме само рецептата, но не и технологията.И как се справихте?
Ооо, много бързо нашите учени успяха да направят технологията и за кратко време в началото на 70-те произвеждахме над 10 000 тона от препарата. Трябва да знаете, че развитието на „Верила“ е благодарение на западните страни – технологиите ни са от Италия, Великобритания, Германия. Нашето НТР в онези години беше водещо – признато бе за второто най-добро в света.
Разкажете някоя случка с вас.
Ще се опитам поне с малко да задоволя любопитството ви. Веднъж ми беше възложена задача, за нея трябваше да имам покритие. За такъв взех един мой много близък приятел – беше генерален директор. Отиваме двамата в Лондон. Там имах уговорена среща с абсолютно непознат чужденец, женен за българка, но не беше англичанин. Срещата ни трябваше да стане в една градска тоалетна. Бяхме снабдени и двамата с едни и същи чанти, като в неговата имаше важна технология и формула за фармацевтичната промишленост. В тоалетната просто сменихме чантите, нищо друго. В посолството получихме съобщение, че има промяна на плана и няма да летим директно за София. Пътуването за България трябваше да стане през Брюксел. Там ни посрещнаха наши хора. Понеже ставаше дума за лекарство, трябваше да се действа много бързо и да се охлади в термос с лед. Трябва обаче изрично да подчертая, че ние вземахме чрез агентурен апарат формули и технологии, но нашите специалисти тук много бързо ги преобразуваха и модернизираха.Знам, че и пеницилинът е бил взет така?
Да, по същия начин се снабдихме и с пеницилина и после се внедри в завода в Разград. А той си беше революционно откритие тогава. Нашето НТР беше по-силно и от съветското, а това не е новина.
Къде пазехте секретната документация с „рецептите“?
Тя се намираше в едно специално помещение, а ключ за тази стая имахме само аз и човекът от разузнаването, който работеше там. Никой нямаше право да изнася нищо от тази секретна стая със секретни разработки. Беше точно над моята, кабинетът ми беше на първия надпартерен етаж, значи тя беше на втория, може би големината й беше около 30 квадрата.
Когато получите секретна разработка, какъв екип я внедряваше?
Екипът от инженери и технолози беше наш, на „Верила“. Те обаче нямаха достъп до стаята. Човекът от разузнаването даваше всичко на мен и за заместника ми и нещата се разпределяха.
За кои политици, имащи отношение към икономиката, имате добри спомени?
Огнян Дойнов беше много свестен човек. Но след 10 ноември 1989-а го нарочиха и той от притеснение замина за Виена и там почина. Той беше прекрасен министър, организира за първи път българските индустриалци, по негово време икономиката дръпна много напред. Много често идваше във „Верила“ да види от какво имаме нужда, но през 1988 г. го освободиха, не зная защо. Друг, от когото имам прекрасни спомени като голям професионалист, беше министърът на външната търговия Христо Христов. Той също винаги се интересуваше от какво имаме нужда.А Луканов що за човек беше?
…(Замълчава и се усмихва.)
Защо се усмихвате?
Защото лично го познавам… Той идваше също, бяхме в много добри отношения. Но впоследствие работата стана противоречива.
Защо?
Луканов дойде при мен някъде в първите години след 1990-а, още бях директор. Предложи ми да направим смесена фирма с някакъв руснак от Ленинград (сега Санкт Петербург – б.а.), забравил съм му името. Проучих нещата и разбрах, че този руснак е с чуждо име. Изглежда, че е бил агент на много високо ниво. След като го попитах, Луканов ми потвърди, че този бизнесмен е с чуждо име, били са близки приятели. Но вече бил освободен от разузнаването и се занимавал с търговия.
Как тръгна работата?
Трябваше да купуваме масла от руснака, съгласих се и взехме да работим по въпроса. За начало му поръчах 5000 тона масла и исках да ми прати оферта с цената. Малко преди да оформим документите по фирмата, получих факс от него с фантастична цена. Толкова висока, че свят ми се зави. Веднага му отговорих също по факса, че се отказвам заради високите цени.
Луканов разбра ли?
Разбира се и веднага ме извика. „Ти защо си отказал“, ме пита той. Бях много ядосан – казах му, че ако взема маслото на тази цена, въобще няма да мога да го продам никъде. Недоумявах как може такова нещо. А Луканов знаете ли какво ми каза: „Ама той ще ти плати на теб разликата.“ Направо се ужасих: „Как, аз толкова години работя тук и сега да правя такива работи!“ Оттогава спрях всички контакти с Луканов.С кои министри на химическата промишленост сте работили?
Започнах по времето на министъра на химията Георги Павлов, това е дядото на регионалния министър в кабинета „Борисов“ Лиляна Павлова. Той беше много решителен човек и голям професионалист. По негово време през 60-те години индустрията в България започна да се развива. Той беше от Етрополе, но доколкото си спомням, нещо се разболя и на негово място дойде Георги Панков.
Как гледаше семейството ви на работата?
От семейството ми само моята съпруга знаеше с какво се занимавам, къде ходя и т.н. Никой друг – нито майка ми, нито баща ми или брат ми. Съпругата беше моята опора, за което съм й много благодарен. А заводът бе моят живот.
Интервю: Мариела Балева
(в. Преса, печатно издание, брой 102 (453) от 13 април 2013)
Абонамент за:
Публикации (Atom)
