Актьорът Филип Трифонов,една от звездите на българското кино

През 70-те и 80-те години на XX век играе главни роли в легендарните български филми "Момчето си отива" и "Оркестър без име". Репликата на неговия Ран към продавачката в сладкарницата Тинчето, брилянтно изиграна от Невена Коканова - "Една боза от 6 стотинки", стана култова за поколения наред зрители.

Роден е на 4 май 1947 година. Завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" (1969 - 1973) в класа на Апостол Карамитев. Още докато е студент, таланта му забелязва Георги Дюлгеров. Снима новелата "Изпит" по едноименния разказ на Николай Хайтов от сборника "Диви разкази" и поверява главната роля на младия бъчвар Лию на Филип Трифонов. Актьорът сякаш играе себе си, временно се заселва в затънтеното родопско село.

Малко известен е фактът, че в средата на 60-те Трифонов е състезател по бокс. На градското първенство през 1965 година за юноши старша възраст заема първо място в категория до 67 кг.

След като завършва ВИТИЗ, играе е в Драматичен театър "Никола Й. Вапцаров" - Благоевград (1973). Следва Театър "София" (1976-1980). Съосновател е на Естествен театър "Трифоноф & Гундеров" (1992) заедно с режисьора Николай Гундеров. От есента на 2006 г. работи в Държавен сатиричен театър "Алеко Константинов".

Истинската история по която е създаден филма „Оркестър без име“ (Статия)

Има в кариерата си над 30 филма, между които "Момчето си отива" (1972), "Преброяване на дивите зайци" (1973), "Оркестър без име" (1982), "Живот до поискване" (1987), "Адио, Рио" (1989), " Селцето", "Мадам Бовари от Сливен" (1991), "Бай Ганьо тръгва из Европа" (1991), "Иван и Александра", "Защитете дребните животни", "Силна вода", "Забравете този случай" и др.

Малко след демократичните промени заминава за Германия, където 2 години се препитава с дейности, далече от киното и театъра - работи като хамалин -бодро се заема да товари, разтоварва и транспортира мебели. Издига се до шофьор на камион и пътува из цяла Германия.

30- от най-култовите и остроумни цитати от старите ленти

Радва се на задръстванията по аутобаните, защото се плаща почасово и времето прекарано в "тапа", също влизало в сметката. Искал да "извади" пари, но и да покаже на западняците, че българите не са мързеливи. Не издържа дълго гурбета. След като се връща в България пък става шофьор на такси. Клиентите често разпознават някогашната кинозвезда, той не се притеснява от това, но вижда, че на тях им става тъжно. Българското кино по това време го няма, не след дълго той се връща към театъра.

Валерия КАЛЧЕВА impressio.dir.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Невероятната история на 23-годишната медицинска сестра Пенка Найденова:След 20-дневна кома проговаря на руски..

На 24 март 1961г. 23-годишната медицинска сестра Пенка Найденова включва в мрежата стерилизатора в дипломатическия кабинет на ИСУЛ. Уредът обаче не е заземен и 380-волтов ток я убива на място. Завеждащият кабинета д-р Радуилска вика колеги на помощ и започват процедури по спасяването й. Дежурният лекар прилага дишане уста в уста, масаж на сърцето и инжекция в сърдечния мускул, но няма ефект. Пенка не се събужда, пулсът изчезва, по тялото й избиват първите тъмни петна. „Мъртва е“, отсича лекарят и закарват мъртвата в моргата. След около 15-ина минути обаче младата жена помръдва и леко отваря очи. За неин късмет в моргата е имало персонал, който забелязва признаците на живот. Веднага я качват в операционната. Взимайки на бегом четири етажа, пристига и главният асистент д-р Аршавир Дереджан. „Разрязах гръдния й кош, отворих перикарда и си мушнах ръката. Сърцето – като парцал. Започнах масаж. Появиха се сърдечни фибрилации. След още половин час се появиха конвулсии. И жестоко кървене. Стана чудо – Пенка оживя след 15-минутна смърт! После я заших и я включихме на системи…“, спомня си известният кардиохирург.

Медицинската сестра идва в съзнание на 20-ия ден и поднася втората голяма изненада – проговаря на руски. И няма спомени какво се е случило и къде се намира. „Мозъчната кора бе страшно увредена, споделя д-р Дериджан. – Пенка нямаше елементарна координация, не можеше да се обслужва. Един ден я заварих да яде сапуна от мивката. Какво ти става, защо ядеш сапуна?, питам я изумен. Тя отвръща, че яде портокал. Наехме учител по български да я научи отново да говори и да пише. С часове я разхождах из градината и седях с нея по пейките…“. Шест месеца след инцидента Пенка е изписана от болница, а изследванията показват, че сърцето й не е увредено от тока.

74-годишният билкар от хасковското село Бодрово Запрян Георгиев има почти аналогична съдба. Като млад тракторист той се отравя след вдишване на пестицида парацион форте 605. Цял ден пръскал с химикала в полето, гол до кръста. Вятърът бил насрещен и залепил отровните капчици върху кожата му. Вечерта се прибрал, но още на двора му призляло, пил вода и паднал в несвяст на прага. Чул само гласове: „Не е още мъртъв, но до час ще умре. Отровата е влязла навътре. Горкото момче!“

Закарали го направо в моргата. И тогава започва неговата одисея към връщане в живота, за която разказва по-късно: “Уж съм умрял, а мисълта ми работи и ушите ми чуват, само тялото ми вдървено…По едно време надигам със зор глава и виждам полутъмница. Около мен лежат голи мъртви, а вратата се отваря и нещо като мъж ми вика: „Ставай, Запряне, и бягай оттука! Не е още това място за тебе! Иди в полето и търси магарешки бодил да го ядеш и пиеш от него. Ако не бягаш сега, утре ще те заровят!“ Едва се изхлузих от плочата и пълзешком като змия по пода излязох от един счупен прозорец. Колко съм пълзял, не знам, но стигнах до някаква царевична нива и се скрих в нея. Там пред очите ми магарешки бодил. С последни сили захапах каквото можах от него и дъвча и смуча. После не помня. Спал съм в тая нива поне ден и половина, ама никой не ме е намерил. Когато се събудих, имах сила. Ставам, гледам – гол съм както в моргата. Пак почнах да гриза бодил. Чакам вечерта и целият, покрит с шума, само аз си знам как съм се прибрал у дома. А там реват и като ме видяха, бегом да бягат от мен. Милицията хукнала да дири кой ми е откраднал трупа, че и всички ги разпитвали. След този случай започнах да чувам глас и виждам в мъгла онзи в бялото и лекувам, както ми нареди…“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Варна в уникални снимки от 70-те и 80-те

Провъзгласена за морска столица на България по време на социализма, Варна става третият по големина град в България като населението и от около 75 000 души към 1945 г.,нараства до 300 000 към 1989 г.,въпреки ограниченията с т.нар. жителство. След 1944 г. Варна се развива като голям културно-икономически, образователен и туристически център.

От 1949 до 1956 година градът носи името "Сталин". Още през 1946 г. се създава държавен симфоничен оркестър, през 1947 се открива варненската опера, през 1953 е открит кукленият театър, а през 1955 Музеят на революционното движение.

Икономиката на града се гради основно на следните предприятия: Корабостроителен завод “Георги Димитров”, Кораборемонтен завод с плаващ док, Завод за дизелови двигатели, Завод "Елпром", Завод "Метал",

Завод за манометри "Черно море", Завод за радиолокационна апаратура, Завод за корабни механизми, завод “Дружба” и др.Създадени са НИИ по корабостроене, Институт по корабна хидродинамика за изпитание на корабни модели. 

Има ВУЗ по икономика(ВИНС“Д.Благоев”),технически (ВМЕИ),медицински (ВМИ) както и Висшето народно военно-морско училище "Н.Й. Вапцаров", основано още през 1881 г. 

Първата панелна сграда в града е реализирана през 1959, а масово започват да се строят панелни сгради от 1962. Най-големите квартали в града са:”Владислав Варненчик”,наричан още “Владиславово”,”Васил Левски”, “Чайка”,”Възраждане”. Един от най-късно построените комплекси по време на социалистическия период е „Кайсиева градина“ ,като част от кв.Владиславово. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Потресаваща изповед на една ученичка! Бедна съм, съученици ме тормозят, защото нямам скъп телефон и хубави дрехи..

Ето какво споделя Марина:

"Майка ти е безработна, затова е проститутка, а баща ти алкохолик" - това изречение и куп други обиди слушам почти всеки, ден след като седна на училищната скамейка. Не мога повече. Всички ме тормозят. Целият клас. Когато свърши училищната ваканция и разбрах, че отново трябва да започвам училище, буквално се почувствах зле. Мъчно ми е и всяка сутрин повръщам... Не знам какво ще правя. Страх ме е от това, че всичко което се случваше преди ще се повтори.

Всичките обиди ми станаха непоносими. Вероятно пак ще трябва да сменя училището, защото изобщо не мога да се концентрирам върху учението - казва 12-годишната Марина, чийто глас трепери, докато разказва за изолацията и психическото малтретиране, на които ежедневно е подложена от всички свои 28 съученици в шести клас, в начално училище в Загреб. "Истина е", казва, "че класната ми ръководителка и училищният педагог още миналата година се опитаха да решат проблема, но това не е лесно. След родителска среща обикновено малко се успокояват нещата, но скоро всичко започва отново. "А как започна всичко това?

- Главната причина е, че съм бедна. Ние сме бедни, а в моя клас няма никой, който е по-беден от мен. Затова нямам ни маратонки Nike, нито дънки Diesel. Обикновено нося това, което е останало от сестра ми. Нямам нито Айфон. Моят мобилен телефон вече не е актуален. Толкова стар телефон, разбира се, няма никой в училище. `Носи парцали, виж колко си дебела`, чувам всеки ден от съученичките в класа, а това е само малка част от обидите, които чувам за своя сметка. Не ми е ясно защо това, че съм бедна би било причина за такова отношение към мен, нежеланието на децата да дружат с мен и защо непрекъснато ме обиждат. Истина е, баща ми е обикновен работник, не носи костюм и вратовръзка, и затова, когато дойде на училище за родителска среща, го обявиха за алкохолик - продължава Марина своята тъжна история за психическото й малтретиране.

Не й е ясно и защо са обявили майка й за проститутка, знаейки, че по този начин ще разплачат. С подигравки и присмех е единственият начин, по който съучениците общуват с нея. Бидейки от брутални по-брутални, всеки ден държат Марина в пълна изолация. Когато повече не могла да издържи на тормоза, тя в един миг поискала помощ от своята класна ръководителка. "Не мога да кажа, че никой не иска да ми помогне, но засега всичко е без успех", казва Марина. В момента ходя на психолог и ми се струва, че докато съм бедна, нищо не може да се промени. Бедността е белег, от който всички странят.

- Докато трае междучасието, аз седя на мястото си в класната стая. Така е по-добре, отколкото да стоя сама в училищния коридор, при условие, че никой не иска да ме приближи, освен това, минавайки ще говорят: - Какво, какво виждаш? Искаш и ти такъв мобилен телефон? Ще те нарисуваме в тези парцали, за да видиш колко си хубава!

- Най-зле ми е, когато ме тормозят по време на час. Учителката ме посочи да отговарям, а те се подсмиват, правят се, че ме снимат с мобилни. Когато учителката не гледа, ме замерят с хартии. Веднъж трябваше да покажа домашното си на учителката, но никъде ми нямаше бележника. Били са го скрили в другия клас. След няколко дни случайно го намерила една учителка. Не мога да се концентрирам върху отговорите, защото постоянно нещо се прави зад гърба ми, шушукат си и ме сочат с пръст, разказва момичето.

Тъжната изповед на една майка:Как да умра – синът ми няма пари да ме погребе!

Ако сменя училището, може би ще мога да се запиша в класа, в който учат две приятелки от моята улица, така че ще ми бъде по-лесно, защото ще имам с кого да говоря. Преди началото на учебната година мислех повече изобщо да не ходя на училище, защото ми е тежко и нетърпимо. Знам, че началното училище е задължително, но така никога няма да го завърша. Тези 28 деца в класа ми, всеки ден измислят нещо ново, с което да ме обидят и тормозят, а аз все по-трудно понасям това - с треперещ глас Марина завършва тъжната си история


Историята е на Марина от Хърватия, споделена пред МКnews.mk. Огледайте се и вижте има ли "Марина" покрай вас? И дали някой заслужава това? Ако някой разпознава подобно дете в училище, то нека се обади в Struma.com. Заедно можем да помогнем! Нека няма деца като Марина!

Виктория Топалска lichna-drama

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Жена спасява дете от съдбата на малката кибритопродавачка....

Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска - нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това...".

"Ти знаеш ли приказката за онова момиченце, което искало да се стопли като палило клечки кибрит - "Малката кибритопродавачка"? Така и не успяло, но пък мисля, че накрая било най-щастливото на земята. Малко е тъжно, защото то замръзнало и напуснало тази земя, но пък отишло при баба си нa небето, която истинска го обичала". Валя е само на пет и половина. Но говори като възрастен. Малките й черни очички гледат сериозно, на моменти даже строго. Има хубава усмивка, но рядко разрязаната й сякаш с паричка уста прави такава гримаса. Ръчичките й жестикулират неосъзнато, краченцата й потропват в такт със заобикалящия звук.

Валя е осиновена. Тя обаче все още не знае това. За нея мама Лора е най-прекрасното същество на земята - подобно на феите. Има си и братче - също на пет години и половина, което обича безумно. Тати Митко пък е супер баща. Валя се обръща към него с "тами", защото е решила, че това измислено от нея обръщение събира цялата обич, която таи в сърцето си.

Днес Валя щеше да бъде едно от онези мъничета, които растат с връстниците си под грижите на лели и сестри в някой дом. И след време да бъде детето без дом и семейство. Просто щастлива случайност тласка съдбата й в друга посока. Валя проплаква в родилния дом като всички останали бебета. За биологичната й майка тя е трето дете. В същия ден, когато Валя поема първата си глътка въздух, Лора ражда сина си. С биологичната майка на момиченцето се оказват в една болнична стая.

"На пръв поглед изглеждаше, че много се радва на бебенцето си. Целуваше го, милваше го, носеше го непрекъснато, ако заплаче. Гледаше го така, както една истинска майка гледа детенцето си - с обич и готовност. По нищо не личеше, че в един момент ще го отблъсне и ще се откаже от него", разказва Лора.

Пет години и половина след преживяното пред очите й все още изплува болничната стая, бебешкото легълце и грижовната майка. И... 24 часа след това коренната промяна... "На втория ден, след визитацията, лекарите извикаха съседката ми по легло. Бяха взели бебчето й за някакви изследвания. Тя се върна след половин час цялата обляна в сълзи. Казали й, че чуват шум в сърчицето на детето. Сложили го в кувьоз. Обяснили й, че може да не става въпрос за вроден порок, а за нещо, което се получавало при някои новородени и после изчезвало. Просто трябва в София да се направят изследвания. Тя обаче не искаше и да чуе. Все повтаряше, че детето й е болно и никога няма да се излекува. Започна да обикаля стаята като луда, скубеше си косата. В един момент заяви, че тя увредено дете няма да гледа - един ден да й умре в ръцете. Опитвах се да я успокоя, да й обясня, че може и нищо да му няма, но тя не възприемаше. Вечерта пристигна мъжът й. Не знам какво са говорили, но на другата сутрин тя беше взела категоричното решение - да даде детето си за осиновяване", разказва Лора.


Тя не може да обясни точно как стига до идеята да осинови Валя. Всъщност признава, че това е едно спонтанно решение, за което никога в последствие не е съжалявала. Въпреки че в същия момент тя изживява адската радост на майката от проплакването на първата й рожба и би трябвало цялото й внимание да е насочено към нея, Лора се трогва до неузнаваемост от съдбата, която може да има другото малко човече. И просто съобщава на съпруга си. Който признава, че се е съгласил, без да осъзнава напълно какво става.

По-късно, когато вече двете бебета са у дома, ситуацията се избистря. Става ясно, че малката Валя няма вроден порок на сърцето и ще се оправи. Лора гледа Валя и Теодор като близнаци. Успява да се "пребори" със скритите думи и погледи, да се справи с въпросите.

"Тя нямаше да има дом. Щеше да е захвърлена. Сега, като си помисля, никога нямаше да си простя, ако не бях постъпила по този начин. Дори да беше болна, пак щях да се грижа за нея и да я обичам", категорична е Валя.

Мамо, аз мога ли да разкажа на лелята за малкия Реми, вмъква се нетърпеливо Валя в разговора, дотичала от другата стая. И без да дочака отговор продължава: "Ти знаеш ли за него? Той също ми е любим както "Малката кибритопродавачка". Мама ми чете и за него. Той е едно момченце дето си няма майка и баща. Отгледала го е една много добра жена, която го е научила на всичко", не спира да бъбри момиченцето. И после се връща също така бързо в детската стая, за да довърши започнатата с братчето си игра.

Очите на Лора се насълзяват. Поглежда на шкафчето книгата "Без дом" на Хектор Мало, от която чете на Валя за Реми. Болно й е, защото знае, че един ден трябва да каже истината на дъщеря си. Още от сега будното момиченце я кара да й разказва каква е била като бебе, да й показва снимки. Лора вади фотоалбумче, пълно с красиви мигове - Валя и Теодор - малките й слънчица.

"Никога не съм правила разлика между децата си. И двете са мои, и двете са ми еднакво скъпи. Не знам как ще се справя, но не мога да крия вечно. Започват вече да ме подпитват заедно ли са се родили, като празнуват заедно рожденните си дни. Мисля, че няма да мога вечно да заобикалям темата и един ден, който по моите прогнози ще настъпи скоро, трябва да кажа истината. Но ме е страх. Изпитвам истински ужас, че една незначителна подробност може да развали цялостта на семейството ми. Затова чета на Валя книжки за Реми, за малката кибритопродавачка. Така мисля, че донякъде я подготвям за това, което ще чуе", не скрива Лора.

Майката отпива от кафето си. За миг се замисля и несъзнателно поклаща глава. След миг заявява решително, че ще се справи със ситуацията: "Всеки път, когато чета финала на "Малката кибритопродавачка", настръхвам. Не знам защо си представям, че на нейно място можеше да е Валя, въпреки че в съвременните условия това не може да се случи. И все пак...".

"А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица - то беше замръзнало през последната вечер на старата година. Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп. Вдървено седеше момиченцето с кибрита си, от който една кутия беше изгоряла. То е искало да се стопли! - казваха хората. Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се понесе с баба си към радостите на Новата година".

Източник: bgsever

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Военен парад по случай Деня на храбростта, 6 май 1923 г.

По време на войните в периода 1912-1918 г. празникът се отбелязва в бойни условия. Чества се всяка година с отслужване на панихида за загиналите и молебен за живите.

Прави се преглед на войсковите части от върховния главнокомандващ на Българската армия и велик магистър на ордена "За храброст". В края тържеството приключва с кратък военен парад.

Дълго време паралелно с Деня на храбростта съществува и Ден на победите, т.нар. малък Гергьовден – 27 ноември, когато българската армия удържа решаваща победа в боевете при Сливница по време на Сръбско-българската война от 1885 г.

Мощта на Българската Армия през годините (Статия)

Подписаният през 1919 г. обаче точно на тази дата Ньойски договор я обезсмисля като ден на тържество. През 20-те години на ХХ век двата празника се обединяват в един и се чества само Денят на храбростта и победите на 6 май.
Снимка:Държавна агенция "Архиви"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ