Драмата с Мануела Горсова и изчезналия и баща Красимир Горсов

За няколко месеца "шампионът" Максим Стависки и "героят" Красимир Горсов бяха ежедневна тема за разговор. Кампанията на бащата, който иска да види своето дете здраво срещу пияния шофьор, който причини смърт и трайни телесни повреди. Събираха се пари, с една сълза Горсов си е докарвал хиляди, които са отивали за "лечение".

Добре, но и за най-наивните става ясно, че лечение няма. Няма как.

Но е грозно да откажеш на един плачещ баща. Тръгнаха и слуховете, които се оказаха истина - парите отиват за хазарт и задоволяване на егото. Мануела Горсова е една неподвижна кукла, на чието име пристигат пари. Които тя не харчи, а вместо нея ги харчат - за хазарт и его. 

За пореден път това излиза наяве. Никой не е шокиран. Всъщност, аз вярвам в това, че в нормалните държави Мануела би имала своя шанс, по достоен начин, каквото и колкото е възможно. Но не само тя. Всеки българин, без разлика от възраст, пол и положение. И етнос, като се сещам и за инцидента в Сандански.

Заедно с това, в нормалните държави, Горсов би трябвало отдавна да е в затвора. Или и "до стената" също не е лош вариант. Да, има си своите тънкости това да се опитваш да възстановиш вселенската правда.

Засега обаче той е избягал с парите, Стависки си живее в Русия, само Мануела и майка й мизерстват накъде и чакат чудо. Но чудеса няма.

Ивайло Тончев /Стара Загора

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пловдивчанин за училището по време на соца: Учителите ни манипулираха, биеха с показалки по главите

По повод предаването „Училище мъчилище“ по Пловдивската обществена телевизия гражданинът Димитър Стоев разказва за това какво е било за училището едно време.

Ето спомените на пловдивчанина:

Лошите спомени за училището нямат край! Тогава те бяха за нас като едно най-обикновено ежедневие, но днес, когато вече всичко е минало, понякога ми измъчват съзнанието колко неоправдани бяхме тогава.

Учителските показалки се ползваха от учителите като палки за побой над учениците, предимно по черепите ни. Вземаха ни страха без да подбират средства за това – търсеха се форми и начини за насилие.Сутрин учителите заставаха на вратата на класната стая и питаха всеки влизащ ученик дали е закусил и какво. Задължаваха ни да носим от дома храна на бедните и гладуващите ни съученици.

През голямото междучасие едни и същи деца се оглеждаха кой закусва и му вземаха храната. Даже стояха и чакаха пред домовете на съучениците да им вземат храната и ги обричаха на глад.

На екскурзии, когато учителите ни караха да си носим суха храна, винаги се намираха едни и същи деца без храна и ни задължаваха да им даваме от себе си и да не си дояждаме заради тях.

Винаги, когато учител ни срещаше навън по улиците питаше няма ли за нас дневен режим и книжки за нас. За игра на джамини намаляха поведението. Вечер кината се охраняваха от дежурни учител.Внезапно учители нахълтваха по домовете ни където живеем и ако ни беше по-широко, превръщаха стаите в занималня за бедни ученици, които нямаха условия за учене. Само за една седмица всичко ни беше изкрадено.

Самите учители оглеждаха къщата и гледаха да закачат нещо, особено акордеон, радио, грамофон и др. за нуждите на училището и ако не ги дадеш, не завършваш срока и даже оставаш да повтаряш.

В класните стаи всяка редица имаше внедрен доносчик и всичко което чуеше го пренасяше на учителя. Задаваха ни да правим съчинения, свързани с личния и семейния ни живот.Всичко това и още друго едва сега го проумявам колко сме били манипулирани като деца, а всяка двойка и забележка в бележника се наказваше с побой от родителите ни.

Мъките ни нямаха край. Вземаха ни страха и се учихме не за знания, а за бележки!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Репортаж на Велислава Дърева от общежитието за девойки към текстилния комбинат в Пловдив през 1984 г.

Материалът е написан след срещи и разговори с момичета от общежитието за девойки на текстилния комбинат „Марица“ в Пловдив.Пролог

Вечер винаги идват с коли. Всички с коли.

– Знаят, че „маричанките“ вадят много пари — имат и за бензин.– Най-хубаво е военен. Летците са най-добре.

– И капитаните са добре.

– Кои капитани?

– Морските.

– Аз ще си потърся коминочистач. Коминочистачите носели щастие.От портала до общежитието са стотина крачки — покрай жените, които си отиват вкъщи, покрай мъжете, които пият бира на павилиона, покрай пейките, автобусите. Стотина крачки до общежитието с дългите, тесни коридори. Преди 2 години големият прозорец беше само една метална рамка без стъкло, вятърът издуваше пердето като корабно платно и, аха, да понесе нанякъде всичките 5 етажа. Сега стъклото си е на мястото, а корабът продължава да лежи на дрейф. Жените го подминават, все едно, че е празно пространство, а младите мъже подсвиркват отдолу като косове.

Момичетата си знаят дрехите, навиците, настроенията, влюбванията и разлюбванията, страховете и надеждите, случките (истински и измислени), вицовете, момчетата и снимките на момчетата, които все още ги търсят или вече не ги търсят.

Гласове от миналото

Самотната. Беше слаба и прозрачна. Казваше: „Страх ме хваща, като си помисля, че мога да остана тук още 5 години. Искам да създам семейство.“

Отишла си е. Страховете й не са се сбъднали.

Влюбената. „Ние знаем, че няма да останем тук. Искам да се омъжа, та да не чакам неспокойно срещите“. Така казваше някога. За нея тече 12-тата година в общежитието. „Отначало и аз виках: 5 месеца да изкарам и бягам. А ето колко време стоя. Човек не знае какво го чака… Мисля си, че никога няма да ми се случи това, за което си мечтая. За мен най-важното е семейството. Мъжът ми, все едно каква професия ще има, но да се разбираме. Бих искала да имам 3-4 деца, но в това време — къде ти. Най-много две.”

Тя бърза. Не знам накъде. Не знам дали още мога да я наричам Влюбената.

Бърборината. Седеше на дивана с хавлиена кърпа на главата. „Аз много не обичам да чета. Виж, да ми чете някой, обичам. На мен ми дай да готвя, да плета. Най-обичам детски работи да плета — те са малки и стават много красиви, за подаръци. Като остана сама, все си мечтая — как ще се подредя, как ще си имам деца, как ще си ги обличам. Дано не остана тук! До зимата, живот и здраве, ще се задомя!“

Зимата си беше отишла. Заедно с Бърборината, която вече шета в селската къща на мъжа си. Сега на дивана седи друго момиче с хавлиена кърпа на главата.

Малката. Тя влезе в портиерната. Носеше вестници, писма и една рибена консерва. Искаше да отиде на екскурзия в чужбина. И да бъде щастлива. „Щастието е всичко да ти е наред. Не искам мъжът ми да е инженер. Само за работа ще ми говори. Работник да е, ама да не е прост. Да ходи, ама да се пази, че ако го хвана, не прощавам. Искам да е висок. Искам да съм по-хубава от него…“

За 2 години Малката е пораснала и тези думи й се виждат вече вятърничави. „Боже, какви неща ти наговорих тогава! Много хвърчах. Сега, какво да хвърча… Викам си — бъдещето е напред. Тогава ти разправях, че мечтая да ида в Париж. Аз и сега искам… но не мисля като тогава. Тогава бях отчаяна, сега не съм. (А па мен ми се струваше, че тя е най- веселата!) Какво искам от живота? Искам нещо хубаво да ми се случи. Само на себе си разчитам. Аз съм упорита. Човек трябва да бъде твърд. А за любовта ще ти кажа — мъжът трябва да уважава гордостта на жената. И никога да не надвива тази гордост. Аз съм горда…“

Срещнах и други момичета, които живеят тук вече 10-15 години. Но те не искаха да говорят. Затвориха се в стаите си и зад вратите им стана много тихо. После от всички транзистори се понесе една и съща песен. А когато завъртиш копчето до края, не можеш да разбереш тъжна ли е музиката или весела…

Във фоайето останаха новите. От техните думи се получи този Многогласен монолог

Много е хубаво тук! Всичко си имаме — баня, кухня, топла вода, парно… Живеем за 3 и 90 на месец! Къде другаде ще намерим такива удобства! Е, няма момчета, ама пък за какво са ни! Ако има момчета, само ще се притесняваме. Сега както искаме, така си ходим из общежитието. А като знаеш, че отнякъде ще ти цъфне момче, можеш ли да вървиш с ролки на главата? Така сме си по-спокойни, по-свободни, без дертове. Ако има момчета, ще ги ревнуваме — с коя излиза, пък що отива в онази стая, а в нашата не идва, ще се коментира. 

В общежитието на строителите са заедно, на отделни етажи, ама като знаеш, че ги има… Абе, не е лошо да има момчета — китара ще донесе, ще посвири, ще го извикаш да закове някой пирон… Но и така е весело. Събираме се, телевизия гледаме, танцуваме си, пеем си, плетем, бродираме. За работата си говорим, за пътешествия си разказваме, за морето. За любовта най-много. Разни случаи си припомняме. Ако няма за какво да говорим — почваме вицовете… Обичаме телевизия да гледаме. 

Винаги бързаме да не изтървем филма. Много ни харесва както я направиха сега програмата по телевизията — като свърши филмът по първа, почва филмът по втора.Като останем сами в стаите си, слушаме музика. Лилито обичаме, и Васко. Седим си, мечтаем си разни работи, разглеждаме снимки — наши, на приятели, на приятелки. Ако не сме много уморени, чистим стаите си. Обикновено след нощната едва гледаме и лягаме да поспим. После… после нищо. Зяпаме през прозореца — минават коли… Филми гледаме, а за книги нямаме много време — готвим си чеиза. Карета се шият, терлици се плетат… Някой дойде да си поприказваме или пък — слезем до града, разходим се малко по главната. Пием кафе, ходим на кино, някой се залепи, тръгне да ни изпраща.

Като види, че сме от общежитие, си мисли, че сме много лесни. Така де, мисли, че ще му се хвърлим на врата. Понеже всеки иска да остане в Пловдив.Но да не мислите, че ще се омъжим за първия, дето се е залепил в киното и дето всяка вечер виси пред входа! И с коли идват — един вид „сега ще им вземем акъла на тия мадами“.

Истината е, че не ни се връща на село. В село няма работа за нас — нито цехове, нито комбинати. Само на къра — жените работят, мъжете пишат в тефтерите. А в Пловдив — където искаш можеш да работиш, където искаш можеш да отидеш. Нашата професия е тежка, пък на промишлеността й викат лека. Разширени вени имаме вече, някои от нас мислят да напускат. Но ако си на село, къде ще идеш? Там нищо няма — нито кино, нито забава. Има някаква ужким дискотека. Кажи ни, на село можеш ли да пиеш едно кафенце в ресторантчето и да си пушиш цигарката? Ще идеш ли? После един месец цялото село ще те разнася. Тук няма кой да те пита къде отиваш, откъде се връщаш. Тук сме свободни до 12 часа да ходим където си поискаме. След 12, ако закъснеем, не ни пускат. То зависи от портиера. Обикновено ни записват, че сме закъснели, и ни пускат. Има и друг начин — прибираме се рано сутринта с нощната смяна.

Заради това си мислим, че е по-добре на квартира. Тук никого не можеш да поканиш. Забранено е. Нито момчета, нито момичета. Който те търси — долу. През лятото — лесно, ама през зимата лошо. Докато си кажеш две приказки и замръзнеш. В краен случай може да пуснат майка ти или сестра ти. Пък като те потърси някое момче, хич не върви да се целувате пред общежитието. Каква целувка ще е тая, дето всички ще я видят… Като на кино. Само на кино всичко може. На кино и любов има, и щастие има, и всичко завършва щастливо. Пък даже и да не завърши щастливо, знаеш, че е на кино.

Момичетата искат да се омъжат и да избягат от общежитието. Не че е лошо тук, не! Много си ни е хубаво даже, ама за цял живот не става. Най-много 5-6 години и си хващаш пътя. Има някои (чукане на дърво) живеят тук вече 15 години!

Ако я подкараме така, направо в старческия дом трябва да вървим. Малките ще ни викат „лельо“ и „како“… Ние няма да им се караме, че пускат високо музиката и че приказват в коридора. Големите само се сърдят: „Едно време какви стабилни момичета имаше, сега на вас две думи не може да ви каже човек, вие като отворите едни уста, вие сте нови, ще правите каквото ви кажем… Ей такива едни приказки. Като ги слушаш, ще си помислиш, че са на сто години, а те са само на по 25-26.

Монологът свърши. Момичетата тръгнаха на работа. Там, в цеховете на комбината има много хора. Също както в общежитието, каквото и да направиш, е като на кино — всички гледат. Затова сигурно е и толкова силен копнежът по дом и семейство. Затова сигурно се бродират много карета. Макар за един дом да са достатъчни две, три.

А в колко ли необщежития други момичета също чакат своя късмет? И понякога също не го дочакват. Значи не в общежитието е причината.

Гледат по филмите – и радост има, и пътешествия, и любов. А те – от работа в общежитието, от общежитието – на работа. Пловдив не се отличава от бащиното село само с оживената главна… Хората прекосяват континенти, за да видят Пловдив, Стария град, античните разкопки, музеите, картините на пловдивските художници. Тези срещи носят радост. И още — дървета, покрити с ръждиви листа, или снежни полета, видени от прозореца на влака, спортната площадка, томчето със стихове и разговор с някой, който е положил много труд, за да постигне мечтите си… Кой може да спре порива да се живее интересно, но и кой може да го събуди? Не, моминството не е само очакване на любовта.

Все един ден момичетата ще си отговорят на въпроса какво е щастие. Все един ден ще разберат, че точно сега искат и мечтаят истински. Все един ден ще си отидат от общежитието, за да го превърнат след години в част от идеализирания спомен за младостта. След тях ще дойдат други момичета и те ще търсят отговор на своите въпроси.

Източник: списание „Жената днес“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-малката внучка на червената принцеса Людмила Живкова, се е превърнала в шеметна красавица

Катерина Славкова – най-малката внучка на червената принцеса Людмила Живкова, се е превърнала в шеметна красавица.

17-годишната девойка е дъщеря на Тодор Славков и само след година ще бъде абитуриентка. Тя е отличничка в престижния Италиански лицей в Горна баня и въпреки че има визия на супермодел, не мечтае за кариера в модата. Като дете Катерина дефилираше по ревютата на своята леля Жени Живкова, но отдавна се отказала от идеята да става манекенка или дизайнер.

Плановете ѝ били да кандидатства фармация в някой от елитните университети в Европа.

„Със сигурност, след като завърша средно образование, ще уча в чужбина и после ще се върна в България, за да предам това, което знам и мога. Защо да не съм следващата жена премиер или президент?“, казва откровено внучката на Людмила Живкова, давайки заявка да тръгне по нейните стъпки.

Университетът, към който Катерина се е насочила, се намирал в Холандия, но щяла да опита късмета си и в други държави.

„Минаха ми тези желания с моделството. Не ми е безразлична модата, дори имам в главата си роклята за бала, с която искам да се видя, но има време и за това. По-скоро професията, с която искам да се занимавам, не е свързана с творчество. Спряла съм се на фармацията. Това ме вълнува и смятам, че имам бъдеще в нея“, споделя Катерина.

Приликата между нея и баба ѝ Людмила с годините става все по-очевидна. Двете имат изключителни сходства във визията, а сравненията помежду им девойката приемала като огромен комплимент. „Много са ми разказвали за баба ми Людмила, за прадядо ми Тодор Живков, както и за популярната фамилия на другия ми дядо – Иван Славков. Искам да продължа по техните стъпки. Но първо трябва да завърша“, споделя още щерката на МалъкТя е голямата слабост на своя баща, който буквално я е позлатил и угажда на всичките ѝ желания. За последния ѝ рожден ден например ѝ подарил златен часовник „Ролекс“, чиято цена е над 20 хиляди лева.

Дъщерята на Тодор Славков често прекарва време с баща си, макар той и майка ѝ отдавна да са разделени. Катерина е плод на любовта на Тошко с вдовицата на покойния Бай Миле – Силвия Панагонова. Красивата блондинка, която е бивша манекенка, направи и невъзможното, за да обуздае буйния и бохемски нрав на Славков-младши, но безуспешно, защото кръвта вода не става.

В началото на връзката им за кратко Тодор се бе отказал от пороците и шумните компании, отдавайки се на семеен уют със Силвия, но веднага след появата на щерка им отново се завърнал към старите навици. Това накарало жена му да го напусне с бебе на ръце. През последните 17 години, в които двамата са родители на обща дъщеря, Тодор и Силвия ту се събират, ту се разделят. Междувременно внукът на Бай Тошо неведнъж бе хващан в крачка с други красавици, с които имаше мимолетни авантюри.

Въпреки това с майката на щерка му са запазили добрия тон и цивилизованите отношения. Катерина живее основно при нея, но прекарва и достатъчно време с баща си, с когото имали традиция да ходят на по няколко почивки годишно заедно. Всяко лято те отмарят с неговата приятелска компания в Лозенец, а през зимата карат ски в Боровец.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пет куршума в гърба на един борец.Обявяват 10 милиона лева награда за главата на убиеца

Обвиняват един от украинците, заподозрени покрай убийството на Луканов ,но чужденецът бяга от страната.

Годината е 1995. В разгара на гангстерската война на стълбищната площадка в блок в “Младост“ в София проехтяват няколко изстрела. Всички съседи знаят, че комшията им Иван Кудев е авер Иво Карамански, сочен за Кръстник на мафията. Никой не смее да излезе и да погледне какво става, на разсъмване го намират мъртъв. Бившият борец не прилича на обикновена мутра, съседите му го обичат. Той помага, прави щедри купони, винаги поздравява. Куршумите обаче не го подминават.30-годишният бивш състезател по борба от ЦСКА Иван Кудев, е застрелян от засада на четвъртия етаж в блок 407 на столичния квартал „Младост“. На 17 септември 1995 г. той се връща от борческата дискотека „Алкатрас“. Съседите му от вход „Г“ са разбудени от изстрелите към 4 часа, но никой не излиза и не се обажда в полицията. Хората не искат да бъдат замесени в мутренското разчистване на сметки. 

Кудев не е сам – с него е красива габровка, с която се е запознал в дискотеката. Момичето става свидетел на стрелбата, но бързо влиза в асансьора и слиза на първия етаж. Там изчаква известно време, за да се убеди, че килърите ги няма и изчезва в тъмното. 

Съсед открива трупа на бореца в 6,30 часа сутринта и звъни на тел. 166. За минути на мястото пристигат униформени полицаи и оперативно-следствена група. Цели 7 часа трае огледът, комшиите отказват да дават показания. Криминалистите откриват 5 гилзи и един патрон близо до трупа. По-късно аутопсията ще покаже, че Кудев е застрелян в гръб точно с пет куршума. Установено е, че килърите са причакали жертвата си, притаени на горния пети етаж. Слезли и стреляли, докато бившият борец държи вратата на асансьора, за да излезе новата му приятелка. 

Първоначалната версия е, че стрелците са били аматьори, защото не са се постарали да заличат следите си. На мястото, където са чакали жертвата си е открита използвана дъвка, взети са отпечатъци от обувки, с които са газили в кръвта на Кудев. Не се интересували, че има пряк очевидец – момичето от Габрово. 

Година по-рано Иван Кудев получава „предупреждение“. На 12 май 1994 г. под автомобила му „Мицубиши“ е сложен 1 кг пластичен взрив, който обаче не успява да избухне. Бомбата е обезвредена по сигнал на мъж, който разхождал кучето си наоколо. Немската овчарка спира и започва да лае, а човекът видял жиците, които стърчат изпод автомобила и се обадил в полицията. Кудев много добре знаел кой стои зад неосъществения атентат, но не предприел нищо. 

От началото на 90-те Кудев е дясната ръка на Иво Карамански. Дава най-много пари за общия им бизнес, ръководи автокъщите му, занимава се и пласмента на крадени коли от Унгария. През 1993 г. Кръстника е задържан и Кудев решава да си поиска своя дял от жена му. Тя подава жалба в полицията, че е рекетирана от бившия съдружник на мъжа си. Това слага край на приятелството с Карамански и най-вероятно по-късно му струва живота. Докато Иво е зад решетките, бившият борец заедно с авери регистрира фирма „Витоша – 7“ и окончателно се отделя от бившия си приятел и работодател. Кудев трайно се свързва с ВИС-2, тъй като от години познава Васил и Георги Илиеви, с по-големия брат са тренирали заедно.

Приятелите на Кудев са сигурни, че Карамански стои зад убийството, но той отричал. 

Това се възприема от Карамански като предателство, но той отрича да е имал намерение да  убива Кудев. Разпитват Кръстника като заподозрян и той обяснява, че не е близък с Кудев. „Някога живеех в квартал „Дружба“ и оттам познавам него и Жоро Черния. Двамата се навъртаха край мен, но никога не са били мои довереници“, говори Кръстника. Следствието не намира начин да го опровергае и той не е официално обвинен за покушението. 

Приятелите на бореца обаче са сигурни, че поръчителят е Карамански. В това е уверена и вдовицата на Кудев – фолк певицата Снежина. Тя твърди, че има официална информация за тази версия, а всичко станало заради неуредените бизнес отношения на Карамански и Кудев. Няколко години по-късно и Кръстника ще бъде застрелян, но не поръчково, а при пиянска свада.

Певицата Снежина, бивша жена на Кудев, е сигурна, че стрелбата е поръчана от  Кръстника. 

При разследването на атентата срещу Кудев внезапно са открити следи от „вносни“ килъри. След убийството на бившия премиер Андрей Луканов през 1996 г. година по-късно е намерени пистолетът, с който е убит украинеца Сергей Шанин, по време на разчистване на гангстерски сметки. Започва следене и засичане на информация за цяла група чужденци от Украйна, пристигнала у нас в началото на 90-те. Двама от украинците са задържани на ГКПП „Капитан Андреево“ на 23 май 1999 г. Това са Владимир Шевчук и Александър Акимов. Доказателства, че са участвали в убийството на Луканов няма, но Шевчук се сдобива с обвинение, че е един от стрелците по Кудев. Той не отрича, че в нощта на убийството е бил пред блока в „Младост“, но твърди, че не е знаел за готвеното покушение и друг човек се е качил на етажа. 

Внезапно той обаче е освободен на 23 декември, след като прокурор сваля обвиненията срещу него, защото от МВР не изпращат на следователя Емил Иванов исканите от него още на 12 август доказателства за участието на украинеца. Това е експертиза от дъвката, намерена на мястото, където килърите чакали жертвата си. Седмица, след като Шевчук напуска следствения арест, полицията дава исканите доказателства, а софийският градски прокурор Нестор Несторов възобновява делото. Оказва се, че ДНК следите по дъвката са именно на Шевчук. Месец по-късно МВР обявява Владимир Шевчук за национално издирване, но от украинеца няма и следа.

Правят възпоменателен събор в Казичене и канят Лили Иванова и Обявяват 10 милиона лева награда за главата на убиеца.

Приятелите на Иван Кудев решават сами да търсят истината за смъртта му. След убийството те обещават 10 милиона стари лева за информация, която до доведе до килъра или поръчителя на покушението. Но няма резултат. 

Сред приятелите си бившият борец се слави като много смел и верен човек. Всички го обичат и са постоянни гости на щедрите му купони, по време на които се пръскат огромни пари, канят се най-добрите музиканти, веселбата сякаш няма край. 

Седмица след убийството на Кудев, близките му решават подобаващо да го почетат Иван Кудев. Н 24 септември 1995 г. те правят възпоменателен събор на стадиона в Казичене и и канят най-добрите певци – примата на българската естрада Лили Иванова, Чочо Владовски, Кристина Димитрова и оркестър „Канари“. Те са сред любимите изпълнители на разстреляния борец. Приятелите му и досега почитат паметта на Кудев, но убийците му така остават ненаказани.

Източник:trud.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ