15:59
13:22
Admin
СТАТИИ
No comments
 |
Улица от село
Горни Пасарел
|
Интересната и любопитна история на 3 села, които са пожертвани, за да се изгради през 50-те години на миналия век язовир Искър. Днес Калково, Шишманово и Горни Пасарел са на дъното на водоема, който захранва с вода София и региона. Бившият жител на Шишманово Георги Тулийски с подробности разказва какво се е случило преди 65 години на това място. Той е известен журналист, писател и поет, бил е главен редактор на всекидневника “Народна младеж”. Ето разказът на събеседника ми, който тогава е бил дете:
“Помня, че бях 12 годишен, 6-ти клас, когато ни изселиха - започва Тулийски. Историята на селото ми Шишманово започва още от Второто българско царство, според преданията. Преди турско робство се е казвало Чамурлия, а там, в низината са се събирали три реки. Говори се, че синовете на султан Баязид, който завладява областта, се сбиват. В борбата за по-хубава земя, единият настъпва откъм София, другия през Ихтиман и се срещат в нашата долина.
По-големият побеждава
 |
| Селяни от несъществуващото село Шишманово,Софийско |
За последен път видях родното си село в началото на 90-те години, когато източваха язовира - продължава разказа си Георги Тулийски. - Там на дъното, където беше центърът, водата от една от чешмите продължаваше да извира. Тогава можах за последно да пия от нея. Язовирът се беше дръпнал почти до стената и на дъното му видях пътя, който минаваше през селото. Виждаше се как си текат отдолу старите реки Шипочница и Искър и мястото, където се събират.
 |
| Тези къщи от Горни Пасарел са на дъното на язовира |
Видях и паметника на загиналите по време на Балканската и Първата световна война, който беше в центъра на площада. Лежеше там на дъното. После го пренесоха в манастира “Света Богородица”, който единствен е над водата днес.
Идеята за строеж на язовир тук идва още през 1892 г., след освобождението. Тогава белгийска фирма взима на концесия част от р. Искър. Белгийците търсят възможности за добив на енергия и водоснабдяване на района. Правят проучвания, но нищо не става. Чак през 1944 г. се прави проект. Язовирът започва да се строи в 1952 г., а официалното му откриване е през 1956 г. На строежа работеха много хора от потъналите села. Тогава те вече са знаели, че ще ги изселят от родните места. Помня, че с баща ми карахме тухли с конете - видях къде ще е първата електричека централа и стената.
Преди строителството през 1952 г., от София изпращат комисари, които да обяснят на хората и да ги подготвят за предстоящото изселване, спомня си Георги Тулийски. Предлагат им места, където да се заселят –
в Търговишко, Разградско и Свищовско, но не в Софийско.
Увещават ги, че там също има добра земя и стопанства, където да работят. Обещават да им изплатят имотите, да платят разноските по преселването. Бях на 10-11 години, когато съселяните ми изпратиха делегация, да огледа районите за преселението, но не ги харесаха. Започнаха да търсят други в югоизточна България - Сунгурларе и Пловдивско, но пак не останаха доволни. Последното решение взимат ръководителите на ТКЗС-то - искат селяните от “дъното на язовира” да се заселят в Самоков. Тамошните управници обещават да направят 40 къщи, а от Ихтиман още 30 за шишмановци. Около 120 семейства заминават за Сунгурларе. На всички са им платени къщите, а на някои нивите - по 300 тогавашни лева за декар. Около 120 семейства, повечето от Калково и Пасарел, си купуват парцели в София, макар да нямат право. След това си имат проблеми - защото им отказват софийско жителство. Една група от тях отива при премиера Вълко Червенков, за да се разреши проблема. След 3 висене пред кабинета му получват отговор - получават софийско жителство. След време стотина семейства се връщат от Сунгурларе и се пръсват по Ихтиманско и Самоковско. Нашето семейство живя в село Живково цяла година, после баща ми да реши да се преместим в София, спомня си журналистът.
Нивите, които не останаха под водата ги прехвърлиха към ДЗС-тата на Ново село, Злокучене и Горни Окол. Като започнаха да връщат земята по реституцията
някои от нашите събраха всички документи.
Благодаря им и най-вече на Вера Васева. Някои успяха да си вземат земята, но други ниви останаха във вилната зона, която не е съвсем законна.
Първи заминаха тези за Сунгурларе, ние бяхме от последните, спомня си днес Георги Тулийски. Бяха съборили всички къщи, останала беше само църквата и паметника в центъра. Като я събориха камбанарията пренесоха в Ново село, но после я сложиха на манастира “Света Богородица”, който единствен остана над водата.
Поетът Тулийски навремето написал стихове за родното Шишманово, което завинаги е загубил:
Сега единствено в паспорта те намирам
и в спомена за лятото, вкопчано в конска грива.
Останалото е съня във дрехата на язовира
и в синьото, което по ръба му се разлива.
Анна САПУНОВА
Вестник „Златна възраст”
През Втората световна война, започната на 22 юни 1941 г., страната ни потъна в тежка икономическа криза: глад, беднота, купонна система, болести… И то, след като в продължение на повече от десет години по времето на цар Борис III – от 1932 г. до началото на войната, тя завидно благоденстваше и беше първа сред Балканите. Но връхлетелите след нея смъртоносни болести от малария, тифус, скарлатина, туберкулоза, които надминаваха 300 хил. от населението, освен навлизането на хитлерофашистките военни поделения у нас,
Започна поголовно покосяване на страната и народа. И докато пред военните години България печелеше първите места на международните панаири за селскостопански продукти в Солун, Лайпциг, Одрин и др. с превъзходния си и ненадминати и до днес по вкусовите си качества балкански кашкавал, сирене, масло, освен натурален билков пчелен мед, а не като днешния му фалшификат, освен петмез, вина, плодове, грозде и още какво ли не, след това всичко в държавата ни започна да се срива. Средната работна надница например на зидар беше между 120 и 150 лв., на чираците по 30-40-50 лв., на учителите около 2700-3000 лв. на месец, на специализираните работници във военната фабрика Арсенала 3200-3500 лв. и т.н. А дотогава освен обилната стопанска продукция, развита промишленост, социална защита, просветителски и други културни приоритети и пр., един бял килограмов кръгъл и вкусен като козунак хляб, наричан “войнишки”, струваше 5 лв.,Яйцата се продаваха две за лев и т.н
 |
| Столичен ресторант с персонала си |
И още един куриозен факт. През гергьовските и великденски празници живи агнета се продаваха по пазарите от селяните по 80-100 до 120 лв. едното, всяко тежащо по 10, 12 и повече килограма. А, когато човек продадеше кожата на табахните (кожарите) за 70-80 лв., цялото агне кажи-речи излизаше без пари. Нека сега всеки да си направи сметка колко хляба е купувал тогава на ден един среден работник или учител, колко яйца и т.н. и да ги съпостави с днешните надници, покупателна способност и пр.
И още няколко примери от днешно време.
До 1990 г. като кинорежисьор първа категория получавах 240 лв. месечна заплата, която после се покачи на 415 лв. С тази заплата можех да отида със самолет до Бургас за 10 лв. на билет цели 41 пъти. Днес при средната заплата на висшист такъв не може да отиде дотам дори два пъти, а при позорната ми пенсия от 171 лв. дори нито веднъж. Все по това време типовият хляб струваше 15 стотинки. Или можех да закупя около 3000 хляба.Днес със същите пари мога да купя само… около 350-400 хляба.
 |
| Цар Борис се среща с гражданите на Скопие, в годините когато Вардарска Македония административно е в територията на България. |
Две стотинки беше трамвайният билет и толкова един вестник. С тогавашната дневна надница, и то най-ниската от 500-600 лв. преди инфлацията през 1989 г., всеки можеше да купи над три хиляди билети, кажи речи цял тир вестници. Днес същият може да купи само около 400 вестника, или толкова автобусни или трамвайни билета.
Но нека отново се върнем към годините преди войната и след нея. Малкият ни военно-работнически град Казанлък, където живеех през онези години, с тогавашно население около 21 хиляди души, също не беше пощаден от връхлетялата след войната социална окаяност. Особено тежко се понасяше това от слабоимотни селяни и бедното население. Нашето семейство напр., въпреки добрите доходи на баща ми като строител, също изпитваше недостиг. Защото човек дори и да имаше пари, пазарят беше празен и нищо не можеше да купи. Всичко се продаваше с купони и по определен грамаж – 240 гр. черен хляб на ден на човек, литър олио на месец, 10 яйца, както и дрехи, обувки, дърва, въглища за огрев, газ за осветление и т.н. – също срещу купони за определени месеци или за цяла година. Не стига това, но за да си купи човек ново палто, панталон и пр.трябваше да даде 15-20 кг. стари вълнени парцали,едва след което можеше да получи необходимите дрехи.
Но пък по същото онова време селата и крайните бедняшки квартали не бяха електрофицирани, като днес. Нямаше осветление и хората осветяваха домовете си с газени лампи, със свещи и кандила, или пък от огнища със сухи слънчогледови пръчки. А и откъде можеше да намери човек газ за осветителните лампи, когато и тя беше с купони? Майка да купи две яйца за децата си, или да ги боядиса за Великденските празници, когато и те бяха с купони?
Същото беше със сиренето, кашкавала, колбасите, месото, ориза, захарта, дървата, въглищата за огрев и какво ли не още. Така заедно с повсеместния глад, мизерия, болести, отчаяние постепенно се развихри и черната борса, както си наричаше тогава. Или който имаше пари – купуваше от борсаджиите, който нямаше – тракаше зъби от глад.
 |
| Селска къща в Добруджа преди Втората Световна война |
Припомням тези факти с единственото намерение,днешните читатели да се запознаят с тях. Защото по-младите изобщо не ги знаят, по-старите вече не ги помнят, другите пък отдавна не са сред нас. При все това повечето живущи днес злобно псуват и проклинат всичко от “доброто старо време” на България. Затова нека всеки да си направи сметка какво значи да получаваш само 240 гр. хляб на ден, направен от трици, мухлясъла царевица и какви ли не други примеси от гадости, които дори прасето не би яло. И какво престъпно разточителство правим всички днес на храна, дрехи, вещи, вода, електроенергия, телефони и др. от бита, траспортната комуникация и пр. Защото имаше случаи, когато мелниците смесваха брашното с приметените прахуляци от циментовите подове с цигарени угарки, или размазани хлебарки, космалаци от плъхове, та дори и полепилите се нечистотии от разкъсаните цървули на работниците. А всичко това после отиваше с книжните торби по фурните, а оттам в гладните стомаси на хората. Поисках да поясня чрез упоменатите случаи, че всички тези данни нося в съзнанието си още от детството. Затова, ако някъде не съм бил достоверен, моля да бъда извинен. Защото по-важното в случая бе да припомня тези факти и всеки днешен читател не само да узнае какво е било социалното минало на българите, но и да ги съпостави с днешното.
Станко МИХАЙЛОВ, писател, режисьор.
Източник :www.nabore.bg
Абонамент за:
Коментари (Atom)
