След кървав мач с Левски изхвърлят Берое от "А" група (Статия)

На 22 март 1970 г. гръмва едно от най-силните бурета с барут в българския футбол. Арена на събитията е стадион "Берое" в Стара Загора, а след това сюжетната линия отвежда до София. Там край някоя лъскава маса, на някои удобни кресла, е взето решението. Решение, за което и до ден днешен се говори в Стара Загора. Толкова години по-късно.

През пролетта на 1970 г. Левски гони титлата, която предния сезон е отишла при ЦСКА. Година по-рано е станало сливането между Левски и Спартак (София), когато от партийните етажи на НРБ решават да разбъркат тестето с карти в българския спорт и така се раждат отборите Левски Спартак и ЖСК Славия. Паралелно с това световното първенство в Мексико чука на вратата, а чиновниците в българския футбол предвкусват първа победа за националите на този форум. В същото време Берое разполага с добър отбор, който може да обърка плановете на всеки под Аязмото. Доказателство за това е фактът, че Левски няма победа в

Стара Загора от 1958 г.

И така: 18 кръг от сезон 1969/70 г., Берое срещу Левски. Предния ден ЦСКА печели с 1:0 гостуването си на Ботев в Пловдив. Стадион "Берое" е пълен до краен предел. В официалната ложа специално място е запазено за министъра на вътрешните работи Ангел Солаков, известен като ревностен почитател на "сините". Именно тази показност на Солаков е една от причините, които са изтъкнати при отстраняването му от длъжност през 1971 г. Тогава бившият ръководител на Държавна сигурност става зам-председател на БОК.

Мачът под Аязмото се развива добре за домакините. В един нервен сблъсък Левски губи до 89-ата минута с 0:1. В средата на втора част се случва интересен инцидент пред вратата на Берое, когато кумирът на левскарите Георги Аспарухов пада в наказателното поле. Ето какво си спомня за този епизод крайният бранител на Берое Стефан Иванов: "20 минути преди края, при резултат 1:0 за нас, Аспарухов пое на гърди една топка в наказателното поле и я свали на левия си крак. Влязохме помежду си рамо в рамо, аз малко го изпреварих. Гунди нанесе силен удар с левия крак, но при удара върхът на обувката му се заби в разкаляния терен. Той падна, попитах го какво му е: "Глезенът ми, повикай доктора". Казаха ми, че по телевизията съм получил неоснователни обвинения, а след това и някои вестници писаха. За щастие уверих се, че Гунди беше не само голям футболист, но и справедлив човек, след като ги опроверга".

Секундите до края се нижат бързо и Левски е все по-близо до загубата на ценни точки. Последна минута. Корнер за столичани. Сашо Костов центрира отлично, но вратарят на Берое Тодор Кръстев изглежда е преценил добре ситуацията и е на път да овладее топката без проблеми. "Миг преди да я хвана Митков и Ивков ме повалиха на терена, а Жечев я засече за 1:1", спомня си стражът на домакините. И тогава над стадион "Берое" надвисват черни облаци. "Веднага след изравнителния гол Сашо Костов направи неприличен жест към публиката и към пистата полетяха 50-60 бутилки", разказва тогавашният началник на "заралии" Бончо Мерджанов. Огънят продължава да се разгаря. Вратарят Кръстев и част от футболистите на домакините се нахвърлят върху арбитъра Борис Трендафилов, който зачита гола на Левски въпреки протестите им. Към вътрешния министър Солаков, който е в компанията на двукратния олимпийски шампион по борба Боян Радев, политат капачки, бутилки и много псувни. Прякото телевизионно предаване на мача моментално е прекратено. Милицията все пак успява да спре старозагорци, които са тръгнали на саморазправа с министъра, но това не ги отказва и те се струпват пред официалния вход на стадиона.

Веднага там са докарани пожарни коли, които да разпръснат подивелите фенове. Те от своя страна отвръщат на милиционерите и пожарникарите с камъни. Все пак Солаков успява да напусне врящия котел, а според разказите от едно време съдията Трендафилов надява милиционерски дрехи, за да не бъде разпознат от тълпата на излизане. И нищо. Цяла седмица все едно нищо. Крайният резултат официално е 1:1 и двата отбора си поделят по точка. След седем дни обаче започват маневрите.

Тогава Берое гостува в Русе на Дунав. Съперниците загряват, треньорите вече са определили стартовите си състави, а публиката се настанява на пейките по трибуните - кой с лимонада в ръка, кой с фуния слънчоглед. И тогава идва депешата от София. Нареждането е мач между Дунав и Берое да не се играе. Така и става. "Заралии" се качват на рейса и хайде на обратно. На другия ден телефонът в Стара Загора звъни. В столицата са призовани шефовете на Берое Бончо Мерджанов и ген. Делчо Делчев, както и старши треньорът Анастас Ковачев - Кълвача. На тримата е съобщено, че клубът им е изваден от "А" група. "Нямаше какво да направим срещу решението на Борис Велчев, Трендафил Мартински и Съботин Събев", признава Мерджанов.

Изхвърлянето на отбора от Стара Загора е съпроводено и с индивидуални наказания. Най-зле го отнася наставникът Ковачев, на когото е забранено до живот да се занимава с футбол. Треньорът е викнат в кабинета на шефа на БСФС Мартински, за да признае грешното поведение на футболистите си и редовността на гола на Левски, но не го прави и приема с достойнство участта си. Случаят идва идеален за властта да накаже Кълвача, който се е набил в очите на партийците с факта, че синът му живее в САЩ. Скромният специалист така и не се връща никога на треньорската пейка и остава единственият онеправдан след скандала. До живот са наказани и вратарят Кръстев и защитникът Атанас Атанасов, които по-късно са помилвани.

Решението за изваждането на Берое от елита се приема на нож в Стара Загора. Според документи на Държавна сигурност на хоризонта се появява опасност от стачни действия в най-големите предприятия в града. Веднага с кола към София отпрашват местните партийни големци Вълчо Найденов, който е първи секретар на партията в Стара Загора, и Стою Неделчев - Чочоолу, чийто образ е използван за прототип на героя на Георги Георгиев - Гец в партизанския екшън "Осмият". С тях е и друг местен соцкадър - Христо Шанов. Стига се до среща със самия Тодор Живков. Тя се състои при Нареченските минерални бани, където отмаря Тато. Той обаче не взима конкретно отношение по случая и решението остава в сила. Година по-късно (1971) обаче Живков използва патакламата на Берое - Левски като един от мотивите за отстраняването на Ангел Солаков от министерското кресло. Впрочем след време от разсекретен протокол от заседание на Политбюро на БКП излиза информацията, че през пролетта на 1969 г. по нареждане на вътрешния министър е подслушван старши треньорът на ЦСКА Стоян Орманджиев. Тези и други действия на Солаков водят до обвиненията към него в "антипартийно поведение".

През лятото на 1970 г. Левски триумфира с титлата на България, а Берое твърде бързо се връща в "А" група, за да продължи да тормози "сините". По неофициални данни на първия мач между двата тима под Аязмото след завръщането на "зелените" в елита по трибуните на стадиона и околните баири е имало към 50 хиляди зрители. Да сте чували за по-посетен мач в родната провинция?

Източник : www.sportal.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Найда Манчева.Герой на социалистическия труд и депутат в 3 парламента.(Статия)

Найда Манчева е родена на 10 ноември 1921 г. в с. Църклевци, Софийско. Произхожда от бедно селско семейство. Детството й преминава в оскъдицата на столичния квартал „Надежда“. Съдбата е отредила на Найда да остане от малка сирак, да влезе невръстна в редиците на работническата класа, но й е дала и шанса да израсне като изявена тъкачка, като славна работничка. Тя рано прекъсва образованието си, не защото не е искала да учи, а защото е трябвало да работи. Завършила е само четвърти клас и се гордее, че трите й деца са завършили висше образование. Целият трудов стаж на Найда Манчева минава в текстилния завод "Осми март" в София. Започва работа там още на 13 години, през 1934-а, когато предприятието се казвало текстилна фабрика "Фортуна". Започва като редачка на барабани и тайно се учи да тъче. Пенсионира се 50 години по-късно с личен рекорд от работа на 40 стана едновременно. "С едни дървени налъми тръгнах към фабриката и стигнах до парламента", казва ударничката. Преди 9 септември при италианците работи по 10-12 часа на ден, без отпуск.
След 9 септември 1944 г. става тъкачка на механични станове и обслужва 6 стана при норма 4. Това й дава самочувствие, ражда се желанието й за изява. Първият успех не закъснява - тя преминава на 20 автоматични стана, докато колежките й обслужват по 16. После машините стават 30, а изпълнението на трудовата норма е постоянно - 105 на сто, като 92 на сто от изтъканите платове са първокачествени. В завода вече се работи на нормиран работен ден, изградена е просторна столова, на работниците се дава платен годишен отпуск. “Колкото повече се признаваше и уважаваше нашият труд, толкова повече ние се заразявахме да преизпълняваме нормите, да печелим съревнованията и да бъдем най-добрите", разказва

тъкачката.
За високите производствени резултати с указ №255 от 28 май 1964 г. Найда Манчева е удостоена със званието „Герой на социалистическия труд“. От 1966 до 1981 г. е редовно избирана за народен представител. 15 години Найда е депутат в Народното събрание като представител на работническата класа, без да спира да работи. Не й се полага служебен автомобил и шофьор и за да ходи до парламента ползва трамвая. "Тогава работехме на обществени начала в парламента. Заседавахме рядко - 3 пъти в годината. Но в комисиите работехме много активно всяка седмица - разказва Найда. - И сега, като ходя из избирателния район, ме познават и ми казват, че само аз съм ходила при тях и съм живяла с техните проблеми. И тогава големците не ходеха при народа." Многомашинничката минавала за опърничава, тъй като си е позволявала прекалено остри за онова време критики. "Тогавашните министри много се страхуваха от мене. В парламента ги солих, както си знаех - смее се Манчева. - Нямаше какво да ми вземат. Становете ли ще ми приберат? Че защо са им?"

Знатната тъкачка, прославила се с труда си е член ан БКП от 1957 год. Член на Софийския ГК на БКП, на Коларовския РК на БКП . Член на Комитета на българските жени и на общонародния комитет на българо-съветската дружба.
През 1967 г. се оттегля от машините, за да обучава младите текстилки, които да утвърждават името и авторитета на завода. През 1973 г. тя отново се завръща да машините. Те вече са 40 автоматични тъкачни стана и нейният пример увлича още две работнички, които поемат същия брой машини. През същата година Найда Манчева се заема с обучението и квалификацията на младите работнички и става ръководител на Школата за изучаване и разпространяване на челния опит.
Като признание за новите й трудови успехи с указ №865 от 27 април 1974 г. Найда Манчева е удостоена за втори път със званието „Герой на социалистическия труд“. Така тя става една от трите българки, удостоена два пъти - със званието "Герой на социалистическия труд". Наградена е и много други отличия, между които „Орден на труда“ - сребърен (1960), „Червено знаме на труда“ (1962), „Народна Република България“ - III ст. (1971), „Георги Димитров“ (1981).
Орден "Герой на социалистическия труд"
В завод "8 март" е имало 1000 стана и 2000 работници. Работниците са живеели в построени за тях ведомствени блокове. След фалита му преди десетина години, машините са продадени и сега е склад за строителни материали. След като вижда какво е останало днес от легендарното предприятие тя казва “Сърцето ми плаче”.

100-децибеловият шум във фабриката отнема част от слуха на Найда Манчева и днес тя говори гръмогласно. Иначе никога 92-годишната многомашинничка не е стъпвала в болница. Оплаква се, че вече не я държат краката. Навремето един журналист изчислил, че многомашинничката всеки ден изминавала между становете по 10-12 километра. “Кажете ми, кой вече се интересува от работника?", пита някогашната знатна тъкачка Найда Манчева. Според нея сега всички са втренчили поглед в бизнесмените и търговците, защото трудовата класа е изчезнала. Заличена е и в речника. "По наше време трудът беше велико нещо", казва Манчева.
Днес представителката на някогашната славна работническа класа живее над половин век в двустайния си апартамент в столичния квартал "Надежда". Пенсията и е 500 лв и казва, че и стига. Измъчва се, че вижда около себе си страдащи и безработни, че няма вече у нас работническа класа! Сърцето и се къса от мъка, че у нас вече не се ценят трудовите хора, не се зачита честният, умният, а се говори само за "мутри, крадци, лъжци"! Пита се “Защо трябваше да се унищожават успешните фабрики и добрите заводи? Защо не се преустроиха земеделските ни стопанства в кооперации? Защо тъй погрешно тръгнаха у нас промените, че разрушиха всичко постигнато? Защо вече четвърт век вървим все още към разруха, към пропаст?”, но отговор не намира. Просто казва, “Не я разбирам тази демокрация!” Сега знатната тъкачка се радва на шестима внуци и седем правнуци. Макар понякога да се натъжава за песента на тъкачните станове, Найда Манчева нарича себе си щастливка.
Първата българска тъкачка многомашинничка е Маруся Тодорова, родена в Съветския съюз. Тя става герой на социалистическия труд на 42-годишна възраст. Едва 15-годишната прекрачва прага на тъкачната фабрика "Първи май" във Варна. Започва работа на един стан. След въвеждането на автоматизираните линии работи на 40 машини. Добива известност в страната като ударничка. Издига се до директор на фабриката. Била е два мандата народен представител в периода 1962-1971 г.
Другата прочутата в близкото минало тъкачка и два пъти герой на социалистическия труд е Лиляна Димитрова, лауреат на Димитровска награда, народен представител, секретар на Централния съвет на българските профсъюзи. През 1951 год. се среща със Сталин, който и подарява сребърен чайник и порцеланов сервиз с изрисувани Кремъл и петолъчки! Днес 93-годишна вдовица е баба на трима внуци и трима правнуци, Лили живее скромно със спомените си, далеч от светската суета и шума на становете, който само в ушите и кънти все още. И с 400 лв. пенсия впрочем.
След рухването на комунистическите режими в Централна и Източна Европа в края на 1989 г., целият соц-лагер се разхвърча като картонена къщичка и стахановците потънаха в забвение. Изведнъж се оказва, че в професията на тракториста, комбайнера, миньора, тъкача, стругаря, строителя или полевъда вече няма почти никакъв героизъм, а мъчителна борба за оцеляване. Със званието „Герой на социалистическия труд” през годините в България са удостоени общо 1700 души. Според неофициална статистика от тях са останали живи около 500 човека.

Използвани източници:
Списание “Тема”, “Блиц”, “Стандарт”, Тв 7, БТВ.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Посещение на Л.И. Брежнев в НРБ през 1973 г

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тодор Живков сред сурвакари в резиденция Бояна,1980 г

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тодор Живков открива панорамния път във Велико Търново, 1976 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ