Виетнамска поговорка гласи – “Хем беден, хем ребро си счупи.” За хилядите виетнамски работници в различните страни тази поговорка има изключително голямо значение. Откъснати от своята родина, попаднали в общества с други традиции и обичаи, тези жертви на мизерията и недоимъка остават доволни, ако могат да се отърват само със счупено ребро. Историята, която се случи в китното българско село Ведраре, показва, че това наистина е така.
Фам Зуи Хяеу пристига в нашата страна с петгодишен договор за работа. Той е само на осемнадесет години. Баща му работи във Виетнам във военен завод, а майка му е домакиня.
Фам е най-големият от четирите деца в семейството. И едва изкарал юношеството си, идва в една далечна и непозната страна, което ще се окаже фатално за него и за още един виетнамец, доста по-опитен и възрастен, но също така без късмет. Във Виетнам наричат хилядите свои сънародници, които са тръгнали да търсят своя шанс като работници в други страни, „черни хора“. Народът на тази страна не е бил галеник на съдбата – имал си е работа с европейски и азиатски завоеватели, с икономическа разруха и изобщо с всичко лошо, което историята може да поднесе на един народ. Но той се отнася към своите „черни хора“ със смесица от презрение, съжаление и страх. И случилото се потвърждава, че има защо да се отнася така.
Фам изкарва своите пет години като работник в Комбината за трактори в село Ведраре, Карловско. Живее като всички свои сънародници в общежитие. Как е живял неукрепналият младеж, едва ли някога ще узнаем. Не за друго, а понеже към „черните хора“ ние не се отнасяме по-различно от техните сънародници. Всъщност не съм съвсем точен. По-скоро се опитваме да не ги забелязваме. И само някои от нас, гражданите, практикуващи определен вид търговия, от време на време си иматработа с тях. Петте години на Фам отминават. Не знаем колко е спечелил, но това не е толкова важно.
По-интересно е какво е загубил. Ето идва датата 16 май 1989 г. Тя е много важна. На този ден Фам е трябвало да отлети за своята родина. Сигурно го е чакал с нетърпение. Или може би му се искало този момент да дойде колкото се може по-късно. Това също не знаем. Знаем само, че на тази дата Фам не е отлетял. Причината за това е, че сънародниците му са имали прекалено много багаж и самолетът е бил пре-товарен. Част от желаещите да пътуват остават за следващия полет. Новата дата, на която останалите от групата е трябвало да тръгнат, е 23 май. Оттук започва драмата на Фам. Той се връща в общежитието в село Ведраре. Там научава не съвсем приятната новина,че ще трябва да заплати 512 лева за самолетен билет до родината си. Това за Фам е изненада, тъй като работещите виетнамци имат право на безплатен билет за връщане, след като им изтече договорът. Но тъй като полетът му на 16 май е отложен по вина на негови колеги, той трябва да заплати билета си.
Фам няма пари в наличност. Той не е очаквал такъв обрат. И, затова без много да се колебае, решава да обере стаята на Нго Нгок Чък и Нгуен ли Тин. Фам знае, че във всяка стая има около петстотин лева в брой, но за всеки случай посещава предварително своите сънародници,за да се запознае с обстановката. На 22 май в набелязания час той се промъква през терасата, чупи стъклото и влиза в стаята. Започва да тършува. Отначало намира съвсем дребни суми и това го изнервя. Стаят» вече е в безпорядък. Фам смята, че добре си е направил сметката.
Обирът извършва на 22 май, а полетът му е на другия ден от 15,45 ч. Но за беда вратата се отваря. В стаята влиза 34-годишният Нго Нгок Чък, профпредседател на виетнамците в завода. Фам се опитва да се скрие, но напразно. Чък го забелязва и следва безсмисленият въпрос: „Какво правиш тук?“ След това, без да дочака отговора, побягва. Тогава Фам го настига и го удря с попадналото му под ръка тежко желязо, което Чък, кой знае защо, е държал в стаята си. Но тъй като човекът има неизвестни възможности за оцеляване, жертвата не умира, а само е зашеметена. Фам продължава да удря Чък, който напук на всичко продължава да диша. Отчаяният убиец започва да го мушка в гърлото с попаднала му под ръка отвертка. Жертвата и след това не е доубита.
Накрая Фам го довършва, като го удушва с кабела на вентилатора. Този път работата е чиста. Чък най-после престава да диша. След това на Фам като че ли започва да му върви. Той намира в стаята 631,80 лв. и два часовника. Това му се вижда недостатъчно и за- прибира и десет носни кърпи по 38 ст. всяка. Като профпредседател Чък е купувал носни кърпи и тоалетни сапуни и ги е раздавал на своите сънародници за добра работа. След това Фам обува панталон на убития, тъй като собственият му е силно опръскан с кръв. И тръгва веднага за София, като взима такси от село Ведраре за Карлово.
На гарата в Карлово разбира, че влакът е заминал. За таксито до столицата заплаща 70 лева. В София той разбира от свои познати, че е можел да не плаща тези фатални 512 лева за билет, тъй като посолството на Виетнам е разпоредило тези, които нямат пари в наличност, също да пътуват, а след това да им се удържи сумата от приведените суми във Виетнам. Но вече е късно. Чък няма да възкръсне. Тогава Фам купува 70 долара по 8 лева единият от свои сънародници. С останалите пари взема дребни подаръци на роднините си. Вечерта преспива при познати виетнамци в кв. „Подуяне“. Ключовете от стаята на Чък захвърля в софийска градинка. На 23 май отива на летището и предава багажа си за товарене в самолета. Минути преди да се качи на вътрешния автобус, той е арестуван от милицията. Явно не само във филмите доброто побеждава в последния момент.
Защо Фам убива Чък? Казва, че не го е искал, но го е било страх да не бъде издаден. На пръв поглед доста банална причина. Жертвата е убита с особена жестокост, по извънредно мъчителен за нея начин. Но Фам не е професионалист. Откъде да знае как се убива безболезнено. Нашият злополучен герой ще изкара двадесет години от своя живот в български затвор. Ще има много време за размишления, включително и по въпроса за спогодбите за набиране на работна ръка между България и Виетнам. Той можеше да стане убиец и другаде. Но стана тук. В нездравата среда, която е създадена от присъствуващите „черни хора“ и нашето общество.
Убийците между виетнамци не са рядкост. Печатът напоследък отрази някои от тези случаи. Не са един и два обирите, извършвани от виетнамци на магазини за платове и аптеки. Лекарствата те изнасят за Виетнам и ги продават на баснословни цени. От платовете шият дрехи, с които „снабдяват“ както нашия черен пазар, така и своята страна. „Черните хора“ са се впили като октопод във и без това слабичката ни търговска мрежа. Навсякъде около престижните магазини се навъртат виетнамци. Когато някой се преумори, идва да го смени друг и така, докато пристигне дефицитната стока.
Тя се изкупува светкавично в огромни количества. Бях свидетел на това как в една аптека служителките безуспешно се опитваха да изгонят приседналия вътре виетнамец. Той не искаше да си тръгне. Чакаше да пристигнат дефицитни лекарства, за да купи колкото се може повече. От чейнчаджии чух, че чужденците предпочитали да правят валутните си далавери с тях, защото били по-честни от нашите спекуланти. Минете край новотел „Европа“ и ще видите, че около него постоянно има виетнамци. Те са блокирали целия район. В намиращата се наблизо сладкарница „Славини“ се сменя валута направо на масите, без „черните хора“ особено да се боят, че могат да дойдат правозащитните органи. В кв. „Дървеница“, във виетнамско общежитие, се предлагат виетнамки по 25-30 лева. За девствените цената е по-висока. Всичко дефицитно се купува и продава – малък търговски рай в склерозиралата планова икономика на страната.
Защо възникна в България виетнамският проблем? Защо дойдоха тези хора от хиляди километри и бяха подложени тук на съблазните, които предоставя престъпният начин на живот? Те пристигнаха, за да могат повече наши сънародници да станат председатели, началници, завеждащи и т.н. За да може нездравата ни екстензивна икономика да се развива още по-екстензивно. Или за да може нашата страна да участвува в голямата политика – от Замбия до Океания? Днес никой не знае колко са точно виетнамците в България. Предполага се, че са около седемнадесет хиляди. Голяма част от тях нямат документи или когато ги търси милицията, преотстъпват един на друг паспортите си и нашите контролни органи трудно различават непознатите им източни лица едно от друго. България вече започва да се отказва от услугите на „черните хора“. Отказват се и други страни в Източна Европа. Според съобщение на „Дойче веле“ някои западни страни са проявили интерес към този излишък от работна ръка. Може би те ще ги използуват по-рационално. Това ще покаже бъдещето. Но контрата остава у нас. Безсмисленото строителство на големи и губещи предприятия създаде виетнамския проблем.
Не искам да идентифицирам престъпниците сред „черните хора“ с виетнамския народ.Той е достоен за уважение след всички исторически изпитания, които е преживял. Въпреки значителните си финансови възможности виетнамците не посещават скъпи заведения, рядко злоупотребяват с алкохол, въобще живеят сравнително скромно. В този народ има много добродетели, но трябва да има подходяща среда, в която да се развият. Ние не им предоставихме такава среда. Десетки години бяхме в плен на собствените си заблуди. И сега дойде времето да платим за това, предстои ни нелек път към Европа, а чрез нея и към останалия свят. Виетнамският проблем ни показа как не трябва да пътуваме.
Препечатано от сп. „Отечество“, 1989 г. Автор: Димитър Лазаров
16:32
