Почина италианската актриса Джина Лолобриджида

Италианската актриса Джина Лолобриджида почина на 95 години,предаде NOVA по информация от агенция ANSA.

Тя е родена на 4 юли 1927 г. в Субиако, разположен на разстояние 70 км от столицата на Италия. Израства в многодетно семейство - баща й прави мебели, а майка й ги продава и се грижи за 4-те дъщери Джина, Джулиана, Мария и Фернанда. 

През 1947 г. става трета на конкурса „Мис Италия“, а после започва да се снима в малки роли в киното. Славата я спохожда през 1952 г. с „Фанфан Лалето“, където играе Аделин. Неин партньор е френският актьор Жерар Филип, а лентата е отличена с две награди от филмовите фестивали в Кан и Берлин. След това затвърждава успеха с „Парижката Света Богородица“ (1956).

От края на 60-те Джина Лолобриджида започва много избирателно да снима в киното, затова и след големия бум изявите й са епизодични. Тя решава да се отдаде на нови професии като фотожурналистика, режисура и извайване на скулптури. 

Клиенти на снимките й стават Фидел Кастро и Салвадор Дали. 

Вождът на Куба дава уникално интервю на актрисата, което е включено в документалния филм за него. 

Скулптурните произведения от бронз и мрамор на Джина са били изложени многократно в световни музеи. През 2003 г. изложбата се проведе в Москва. Творбата многократно печели награди в различни конкурси. През 1973 г. тя издава албум със снимки My Italy. През 1999 г. стана член на партията на левите центристи и пробва да влезе в парламента, но не получи достатъчно гласове.Вижте още:Срещата на Джина Лолобриджида с Фидел Кастро и как остава 12 дни насаме с него

Научете повече

Когато бяхме деца и всичко беше някакси по-обикновено

"Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои . Водата се топлеше на печката. Памперсите не бяха открити. На контактите нямаше предпазни капачки. Шкафовете вкъщи не се заключваха никога, вратите на къщите също стояха отключени. Но никой не крадеше парцалените ни топки и кукли.

Сутрин излизахме навън с по една филия хляб, полята с олио и посипана с червен пипер. 

Играехме по цял ден игри, които сами си измисляхме и се прибирахме едва когато запалваха уличното осветление – там, където го имаше. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от "Веро". Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. И през цялото това време родителите ни изобщо не знаеха, къде се намираме. Но никой не стана хаймана.

С часове майсторяхме колички от дъски и лагери, намерени на боклука на съседния завод и едва, когато вече летяхме по нанадолнището, си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки.

По няколко човека ядяхме от един сладолед, пиехме лимонада от една и съща бутилка, люпехме семки, утолявахме жаждата си от улични чешмички. 

Отивахме на училище без придружител. Учехме по учебниците, останали от по-големите ни братя и сестри. 

Но затова пък имахме приятели. Просто излизахме от къщи и ги срещахме на улицата. А ако ги нямаше там, отивахме у тях. Ей така, без предварителна покана или дори – без обаждане! И те ни се радваха."

Научете повече

Ние сме свикнали да не слушаме никой и да не чакаме от никого нищо!

Обожавам моето поколение! Ние хванахме и грамофонните плочи и лентите. Превъртахме с химикалката касетките и говорехме по стационарния телефон. Помним и диапозитивите и дискетите. 

И въпреки това, днес, наравно с тинейджърите прекрасно усвояваме всички нови технологии. Харесваме и популярната БЪЛГАРСКА музика и знаем текстовете на всички песни и не изпадаме в епилепсия от съвременните ритми. Прекрасно знаем че в този свят повече никога НЯМА да има такива като Майкъл Джексън,  Queen и Led Zeppelin, и на никой още не му се отдава да замени изгубените Емил Димитров, Паша Христова и Леа.

Това сме ние които в детството си гладехме бодливата ученическа униформа с червената връзка, а днес трепетно се грижим да няма прах по обувките ни преди да излезем на вън. 

Ние никога няма да разберем как може да ти е скучно на улицата. Всеки един от нас може в движение да преброи десетина забавления „без нищо“, десетина игри с топка, няколко забавления с пръчка и консервна кутия. Да не говорим за други дреболии от фунийки до лъкове . Това сме ние които разговаряме употребявайки цитати от книги и филми, и съчувствено зяпаме към онези които ни питат „ от къде знаеш“.

За нас работеше цяла индустрия от детски филми и най добрите актьори пееха, танцуваха и какво ли не за да растем НОРМАЛНИ хора.

Ние все още можем да дружим и не прощаваме предателствата. Още помним че да обичаш човека – не е нужно да спиш с него!

Ние преживяхме РАЗРУХАТА на нашата СТРАНА – НРБ! Оцеляхме през 90-те! Преживяхме световни кризи.

Най накрая разбрахме че нашите родители правеха за нас всичко което можеха. Дори и да не правеха нищо!

Ние вече осъзнахме че думата ЯКО – това не са клубове и дискотеки всяка събота и неделя. Не са градуси в чашата – а ЗДРАВ ЦВЯТ НА ЛИЦЕТО! ЗДРАВ СЪН И БЛИЗКИ ХОРА ДО НАС.

Ние сме най закаленото и прогресивно поколение. На нас ни провървя да се родим, много преди да отнемат СВОБОДАТА НА ДЕЦАТА!

Ние сме свикнали да не слушаме никой и да не чакаме от никого нищо!

Източник:ФБ-Спомени от миналото2

Научете повече

Един бележник от 1984 година разказва

Учебната 1984/1985 година. Обикновено училище, някои дори го наричаха "селско", с дъсчени коридори, боядисани в червеникавокафяво, излъскани винаги до блясък и с училищна камбана, която кокетно висеше и се поклащаше в нещо като камбанарийка на училищния покрив -  точно над входа. 

Не знам, дали днес е запазена, но тогава всяка сутрин биеше звънко и весело, за да ни призове към класните стаи. Освен камбанка, имаше и училищен звънец, който оповестяваше края на часа. Песента на звънчето със сигурност беше любима на всеки ученик, защото  ясно и със звънлив глас зовеше за междучасие. Учителките имаха дълги дървени показалки, които служеха не само да показват написаното на черната дъска, но и да въдворяват дисциплина. 

А да задържиш вниманието на 33 - ма ученици, със сигурност няма да е било лесна задача. 

Та като започнеше прекалено да се говори и шуми в клас, учителката с един удар на показалката върху масата, връщаше мигновено и ред и дисциплина. Настъпваше пълна тишина, погледите вперени до един в дъската и се чуваше единствено детската глъч от двора навън. Естествено, от силния удар голяма част от върха на показалката се чупеше, но нечий баща - дърводелец, осигуряваше нова. До следващия път! А на някой, ако не му изнасяше, биваше приканван да се изнесе. Кой да посмее обаче, когато знаеше, че у дома показалката ще бъде заместена, я от шамари, я от поне час порицание, при малко повече късмет! По онова време вкъщи никой не ни наричаше принцове и принцеси и единствената „закрила на детето“ бяха бабите и дядовците. На практика „социалната закрила“ живееше вкъщи.

Така се възпитаваха 33 –ма подрастващи, всички в един клас в училището на село, в ъгловата класна стая с големи прозорци, през които слънцето денем любопитно надничаше. 

След 7-ми клас почти една пета от класа бяхме приети в елитни училища – аз в езиковата, други в математическата, трети –  в природонаучната и т.н.

По - късно в университета преподавателката по български език, мисля, че се казваше доц. Керемидчиева, след поредните упражнения и тестове, ме попита, къде съм учила. Викам: "На село. В селското училище." „А после“, казва? Замислих се. После? После надграждаш. Важен е стартът, началото. Там се дава основата и се възпитават и изграждат характерите. 

Преди всяко „после“ е закалката в основните класове. Моята е от училището на село, в Карабунар. В него някога имаше звънче и камбана, просторен двор и жълти пролетни лулички около чешмата. Пълно е със знания, със спомени и истории. В него учителите търпеливо и усърдно ни подготвяха да пристъпим смело в училището на живота. Същите, тогава в строги униформи и с дълги показалки. Наричаха ни свои деца и такива си останахме за тях и до днес. 

Учители с мисия и с истинско призвание! Тях - няма как да забравиш! Вижте още:Учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове

Иванка Бечева-Кърджийска

Научете повече