Фотолюбители и специалисти обърнаха внимание на стара снимка от 1943г., на която един от героите държи непознат предмет, наподобяващ смартфон. На страниците на The Sun се появи необичаен кадър.

Цветната снимка от 1943 г. е открита от британския фотограф Стюарт Хамфрис, който обича да оцветява черно-бели видеоклипове и фотографии.Картината показва британски работници, дошли да почиват на плажа. В центъра можете да видите човек, който държи непознат предмет в ръцете си, надниквайки много внимателно в него.

Специалисти пишат, че от позицията на ръцете и погледа на мъжа може да се види поведението на съвременен собственик ползвател на мобилен телефон.

И така, един от специалистите на Хамфрис пише, че „му се струва, че този човек проверява смартфона си“, той е подкрепен от други специалисти, наричайки героя на снимката „пътешественик във времето“.

Источник: news-online



Това е военната база “Обект 17” – и “хотелът “ е само маскировка. Никога не е имало намерение да работи като хотел . Все още го охраняват военните , а какво има отдолу …. никой не знае.,Не разпитвайте – никой нищо няма да ви каже! 

Все пак става въпрос за секретна информация, отнасяща се до националната сигурност.” Това казват всички, колчем човек ги попита какво има в подземния комплекс край ловешкото село Лесидрен,станал известен и като обект 17. Тайнствената база разбуни духовете преди десетина дни. Там преди години е арестуван ексвъншният министър на България Соломон Паси. ,,Разхождахме се с приятели, попаднахме зад оградата и ни арестуваха. Хората с униформи се притесниха повече от нас. Извикаха началника и той дойде. Най-големият ми син, тогава 10-годишен, попита: ,,Тате, сега ще ни разстрелят ли?”, разказа Паси.

Не ги разстреляли, разбира се, дори им дали кола да се махнат час по-скоро оттам.Не мога да спекулирам какво наистина има там, каза още бившият дипломат №1. Той призна, че навремето е прибиран от милицията в граничните райони на Родопите, както и край охраняеми обекти в Люлин планина.


Бивши и настоящи служители в Лесидрен са подписали декларация за мълчание с давност 10 г. Дори и след изтичането им те продължават да държат устата си затворена с простото обяснение: ,,Българи сме. Просто забравете.” Тази тайнственост дава храна за какви ли не слухове и предположения. Жителите на селото също не са наясно какво се крие в горските дебри, където е обектът. ,,Преди години имаше войници и знам, че там е пълно с ракети. Май досиетата са крили за известно време, ама не знаем колко”, казва местната жителка Снежана Пенева.

Съмненията за подземен град в пещера, в който има психотронни оръжия, се приемат с насмешка от запознати с военното дело. Внасят и уточнение, че базата край Лесидрен не е поделение, тъй като в нея няма войници. Категорично отричат някога да са били складирани ракети или пък да са пазени досиета там. ,,Никога не е имало такива неща в обекта”, заяви отлично информиран източник.Секретното съоръжение е разположено на около 3 км от Лесидрен. До него води асфалтиран път в окаяно състояние. От вековната гора не е останало почти нищо – поголовна сеч е оголила баирите наоколо. Изключено е цивилни лица да влязат в денонощно охраняваната територия. 

Там се пропуска само микробус без отличителни знаци, с който идват на работа квалифицирани специалисти. ,,Желателно е да са технически грамотни” – е трудно изпуснатата подробност от бивш офицер. Всяка сутрин возилото ги докарва от Ловеч, а вечер ги връща обратно.След знак ,,Задължително движение направо” веднага вдясно се появява бариера. Металната порта и къщичката за охранителя са зад нея. Куче посреща всеки с яростен лай. Незабавно се показва и дежурният постови. ,,Снимките да се изтрият! Няма да правите сензации”, заплашително казва той. Тонът му изключва всякакви опити за преговори. Едва след тръгването ни, вече успокоен, се връща към задължението си да пази секретната база от любопитни натрапници.

Местните разказват, че подземният обект е построен в края на 70-те години по поръчка на държавата. Специално проучени и подбрани хора са участвали в изграждането му. Предвид конфиденциалността те също са дали обет за мълчание. ,,Обектът е вдигнат върху 5,000 дка, които са опасани с метална ограда. Слава Богу, поне там гората е съхранена”, изрича с горчива усмивка бившият кмет на Лесидрен Въто Иванов.


Други подробности обаче не знае. Твърди, че със сигурност са излети тонове бетон,гарантиращи стабилност и защита на съхраняваната техника. Няколко етажа били под земята. ,,В това няма нищо сензационно. Нормално е всяка държава да разполага с подземни съоръжения. Дори африканските страни имат”, допълва военен ветеран. Обяснява, че в случай на бомбена атака това са най-сигурните убежища. По соцвреме комплекси под земята са изграждани в цялата страна. Да се говори обаче за подземни градове е нелепо и смешно, заяви бивш партиен ръководител.

В Ловешко има обекти на доста места, но само няколко са действащи. Други отдавна са оставени на капризите на времето – атмосферни и политически. Такъв е случаят с бившия военен строеж в курортното троянско село Шипково. През 2010 г. МО обяви за продан митичния обект, за който в годините на прехода се изписаха куп небивалици. По проект сградата е била замислена като профилакториум. В действителност обаче е трябвало да бъде команден пункт на Варшавския договор в случай на военен конфликт. Предвидено било да приема посетители от 1991 г., но демократичните промени осуетили това намерение.

Със сигурност в обект 17 са излети тонове бетон, твърди бившият кмет на Лесидрен Въто Иванов. Хората в Шипково лелееха надежди внушителната 7-етажна постройка с още 4 етажа под земята да бъде приватизирана от чужденци, които да я превърнат в модерен хотел. Като потенциални кандидати бяха спрягани арабски милионери и техни руски събратя, които да доведат насам зажаднели за зеленина обитатели на пустинята или донбаски миньори.

И макар че за колосалният комплекс в местността Крушево, включващ 13 сгради и поземлен имот с площ 169,296 кв. м, бе определена начална тръжна цена от 6,127 млн. лв., купувач не се намери. При посещение на бившия премиер Бойко Борисов в Кувейт и Катар се разбра, че арабите се интересували от подобна инвестиция. Те търсели място, което да съчетава прекрасна природа с минерални води, спокойствие, чист въздух, зеленина. Цената за тях не би била проблем – тя е под 2 млн. лв., силно редуцирана през годините.

Цяла седмица служители от дирекция ,,Инфраструктура на отбраната” на МО издирваха в архивите някакви сведения за митичния обект 17. Накрая пресцентърът на ведомството категорично заяви, че дори и да съществува такъв обект, армията няма никаква връзка с него. В МВР обаче не бяха толкова конкретни. Високопоставен служител деликатно отклони питането, без да посочи някакъв мотив. Просто темата не му се стори интересна.

Тук му е мястото да припомним думите на ексвъншния министър Соломон Паси, попаднал случайно на обекта край Лесидрен преди десетина години. Когато се прибрал в София, той попитал колеги от вътрешното ведомство какво представлява чудото, на което се бил натъкнал. Отговорили му – нищо особено, документационен център.

Дали наистина в гората край Лесидрен се съхраняват някакви архиви и какви точно са те, дори и днес – 25 години след края на комунизма, загадката остава като строго пазена държавна тайна.

Росица Христова



Археолози направиха неочаквано откритие – върху гребен за въшки откриха най-старото изречение на най-старата азбука в света, пишат световни медии, цитирани от bTV.

“Нека този гребен да прогони въшките в косата и брадата” е написано върху предмета.

Археолози направиха неочаквано откритие – върху гребен за въшки откриха най-старото изречение на най-старата азбука в света, пишат световни медии, цитирани от bTV.

“Нека този гребен да прогони въшките в косата и брадата” е написано върху предмета.

Гребенът е открит

в Лачиш, вторият най-важен град в Юдейското царство. Гребенът е с размери 3,5 см на 2,5 см. Намерен е още през 2017 г., но надписите са забелязани едва през декември на миналата година, тъй като повече приличат на обикновени резки.Анализ на символите потвърждава, че те са на ханаанско писмо – най-ранната позната азбука в света, създадена преди около 3800 години. Въглеродното датиране на гребена се оказало невъзмножно, но учени смятат, че е изработен около 1700 години преди Христа.

Гребенът е много износен

и повечето му зъби липсват. От едната страна е имал шест за разресване, а от другата – 14 много гъсти за премахване на въшки и гниди.На гребена са изписани седем думи, като това е първото напълно разшифровано изречение на тази азбука.

Първите системи за писане се появяват в Месопотамия и Египет приблизително 3200 години преди Христа, но те не изглеждали като съвременните азбуки. По-скоро са сбор на стотици различни символи, които означават думи и срички, а научаването им отнемало години наред.

Източник:bg-voice.com



Като партизанин е ранен и губи връзка с отряда чак до 9.9.1944 г.Армейски генерал Добри Джуров влезе в българската история с три знакови неща.Първо, той е най-дългогодишният министър на отбраната на България - цели 28 години, 8 месеца и 5 дни - от 17 март 1962 до 22 ноември 1990 г.Второ, има най-голямата заслуга за мирното и безкръвно сваляне на Тодор Живков от властта.Трето, с изречението, което каза в отговор на журналистически въпрос: “Такова беше времето...” 

В полицейското му досие пише: “Добри Маринов Джуров (в документите преди 9.9.1944 г. известен и като Добри Маринов Добрев) е роден на 5 януари 1916 г. в с. Врабево, Ловешко. Учи в Семинарията, но не я завършва, защото е изключен заради комсомолска дейност. Дипломира се в Търговската гимназия в София. През 1932 г. става член на РМС, а през 1938 г. - на БРП (к). Като войник развива комунистическа дейност, а след уволнението си се включва активно в дейността на военната организация на БРП (к). През 1942 г. е интерниран в лагера “Кръсто поле”, откъдето успява да избяга. Става партизанин в отряда “Чавдар”.

Получава задочна смъртна присъда”

От септември 1942 г. е политкомисар, а от април 1944 г. - командир на партизанската бригада “Чавдар”. Във филмовата суперпродукция “Те надделяха” има следния епизод. Пълномощникът на ЦК Янко (Тодор Живков) е дошъл от София в бригадата, за да сложи ред и да смени като командир Тоне Переновски. Кадърът е кратък: става Янко и съобщава, че командването на бригадата се поема от другаря Лазар (Добри Джуров).На 3 май 1944 г. в боя при Елешнишкия манастир Джуров е ранен на две места в ръката. Трудно спират кръвоизлива. Ръката получава възпаление и развива гангрена. По-нататък официалната версия е, че той отива да се лекува и губи връзка с бригадата чак до 9 септември. Повече подробности не се съобщаваха.

В интервю за в. “България Днес” през 2014 г. вицепремиерът и министър на строителството преди 10 ноември 1989 г. Григор Стоичков разказа, че Добри Джуров наистина бил ранен в ръката и се укривал в партизанските села в Първомайско.


“Там го приютява местен търговец, а Джуров фактически изоставя отряда”,твърди Стоичков.


На 13 септември 1944 г. на митинга пред Народния театър Тодор Живков съобщава на Добри Джуров, че му е присъден офицерският чин “полковник” и е назначен за началник на Софийското областно управление на милицията. Така поне разказваше приживе съпругата на генерала Елена Джурова.


От август 1945 г. до декември 1947 г. полковник Джуров учи във Военната академия “Фрунзе” в СССР, а през 1959 г. завършва Генералщабната академия на СССР. След като заема различни ръководни длъжности в армията, през 1962 г. става министър на народната отбрана. Казват, че двамата с Живков се уважават и много си вярват.


Идва размирната 1989 г. Социалистическа Европа ври и кипи, рухват стени и диктатори. България не може да бъде подмината от цунамито.


Ген. Добри Джуров разбира, че е дошло време за действия. В атаката за свалянето на Тодор Живков има два “отбора”. Единият е на Петър Младенов и Андрей Луканов, другият - на Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев - и тримата партизани от отряда “Чавдар”.Първата им среща е във вилата на генерала в ДрагалевциСлед обстоен анализ на ситуацията решават да поискат среща с Живков. На вечерята в съветското посолство на 7 ноември Добри Джуров успява да уреди тази среща на 8 ноември от 11 часа.


На нея се говори само за оставката на Живков. Той увърта. Припомня им, че преди година си е подавал оставката, но в Политбюро не я приели. И тримата обаче знаят, че тогава оставката е, за да пробва лоялността на другарите си, и настояват по-упорито. Живков е категоричен - ще си подаде оставката, но на следващ пленум, не на насрочения за 10 ноември.


На 9 ноември сутринта Петър Младенов, който предния ден се е върнал от Китай, звъни от кабинета си на ген. Джуров и го моли за незабавна среща. Трябвало да му съобщи интересни предложения от китайските военни ръководители за сътрудничество между двете армии. Генералът обаче не се досеща за истинския повод, заради който външният министър е толкова настоятелен, и предлага срещата им да стане по-късно.


Тогава Младенов отива при него в Министерството на народната отбрана. Влизайки в кабинета му го пита дали той се подслушва. Генералът отговаря отрицателно. Тогава Младенов му казва, че е много важно той, Джуров, и другите двама чавдарци - Йотов и Станишев, още на момента да отидат при Живков и да го убедят да си подаде оставката.


Джуров веднага се обажда на съпратизаните си и се уговарят да отидат при Първия в 16 часа. Те имат около час да го убедят доброволно да се оттегли от двата поста и това да бъде съобщено на заседанието на Политбюро, насрочено за 17 часа.


Напрежението е свирепо! Наближава 17 часът и тогава ген. Джуров хвърля на масата последния коз: “Разбирате, че и ние не сме вчерашни! Знаем какви мерки сте взели”. “Не съм взел никакви мерки”, неочаквано остро реагира Живков.Джуров настоява на своето и накрая казва: “Вие знаете какви изводи от това произтичат и за нас, но и за вас. Така че правете си вие изводите!”.


И тук нервите на генерала, бившия партизанин и дългогодишен министър на отбраната не издържат и той се разплаква. Разплаква се със сълзи! А Живков примирено казва: “Добри, ще си подам оставката...”


Този драматичен епизод в българската история ми разказа проф. д-р Недю Недев, историк, много информиран човек и амбициозен летописец на онова време.Въпреки целия му десетоноемврийски блясък и висок рейтинг на мажоритарните избори в Троян през 1990 г. Добри Джуров е победен от малко известния литератор, (освен че е съпруг на Блага Димитрова, Йордан Василев. Генералът влиза във ВНС от партийната квота, но бързо разбира, че времето вече е друго и се оттегля от политиката.

Елена и Добри Джурова раждат четири деца. Първото е момиче и се казва Аксиния, но умира малко след раждането през 1941 г.

Аксиния е кръстена и втората им дъщеря. Днес тя е много известен учен - професор по история на изкуството в Софийския университет, директор на Центъра за славяно-византийски проучвания “Проф. Иван Дуйчев”, член-кореспондент в БАН.


Първороден син на семейството е Чавдар - военен пилот и заслужил майстор на спорта по парашутизъм. Заедно с Георги Филипов и Хинко Илиев поставя световен рекорд по височинен нощен скок с незабавно отваряне на парашута от височина 13 198 метра, тоест фактически от стратосферата.

Старши лейтенант Чавдар Джуров поставя още няколко световни рекорда по парашутизъм.Загива като летец инструктор при полет с реактивен самолет L-29 на 14 юни 1972 г.

По-малкият син на Джурови - Спартак, избира военноморския флот. Завършва военното училище “Фрунзе” в Ленинград, днес Санкт Петербург, създадено лично от цар Петър Велики.

Първото му назначение е в съветския флот в Севастопол. В България 12 години е морски офицер. Стига до капитан втори ранг и заместник-командир на Военноморската база във Варна, където живее и днес.

Добри Джуров умира на 17 юни 2002 г. По думите на дъщеря му Аксиния той се сринал, когато вижда офицер да рови в кофите за боклук.Брат й Спартак казва, че ровещият в кофите бил бивш командващ армия, генерал с три звезди...

Източник:www.24chasa.bg



През 1950 година приключих учителския институт във Велико Търново. С подписана от мен декларация за петгодишно учителстване в пограничен регион според министерско разпореждане за признание на военната работа постъпих като преподавател и шеф в добруджанско селско учебно заведение. Повечето от хората там бяха преселници от Северна Добруджа. 

В селото преди малко бе формирано Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Имаше и огромна партийна организация. Партийният секретар беше също от преселниците. Беше учил в румънско учебно заведение и изпитваше усложнения в писмената активност. Учех щерка му и станахме положителни другари. 

Често идваше при мен да му пиша някои материали за изявления на комсомолските събрания, които постоянно посещаваше. Пишех му и приветствени слова за празници и тържества. Един ден пристигна при мен с къс доклад до ОК на Българска комунистическа партия. 

Помоли ме да го ревизира и да поправя грешките. Проверих го и поправих някои неща. Преписах го отначало. Той ми благодари и ми предложи да ме одобряват за член на партийната организация. Аз дадох единодушието си. На извършеното партийно заседание ме предложи за член на партията. 

Всички утвърдиха предлагането и според партийните условия ме одобриха за кандидатпартиен член. След това научили, че има решение на Централен комитет на Българска комунистическа партия краткотрайно да бъде спряно приемането на служещи в партията. Все отново партийният секретар решил да се съветва с ОК на Българска комунистическа партия. Отишъл при секретаря по идеологическите въпроси. 

След като го изслушал, той му споделил: „ Вие го приемете за кандидатпартиен член и го ползвайте, където е належащо. Докато изтече кандидатпартийният му стаж от година и половина, решението на Централен комитет на Българска комунистическа партия ще бъде анулирано и тогава ще го приемете за постоянен партиен член “. Потвърдиха решението за приемането ми за кандидатпартиен член. 

Възлагаха ми много задания. В края на образователната година министерското разпореждане за петгодишно учителстване в пограничен регион и признание за постоянна военна работа бе анулирано. Бях свикан да отпътува за родната казарма. Така казармата ми лиши участието в Българска комунистическа партия. Пенчо Пенчев, Трявна



Марен Шварц е известна авторка на престъпни романи в Германия. Но последната ѝ книга е в несвойствен за нея род: писателката споделя за пътуването си до България през 1988 година. Заедно със брачна половинка ѝ обикалят страната с трабант. Марен си спомня за тези хубави моменти в изявление за:

- В пътеписа „ И през лятото към България " разказвате за своето пътешестване в България през 1988 година. Защо решихте в този момент да публикувате тази история?

- С наслаждение щях да обявявам пътеписа и по-рано, само че едвам тази година съумях да убедя издателство, че историята си заслужава да излезе на хартия. Случайност е, че издаването съответства с отбелязването на 30 години от рухването на Берлинската стена. При всички положения нямаше по какъв начин съвпадението да е по-подходящо.

Все отново пътеписът разказва една дребна част от историята на Източна Германия, записана в дневника на моя брачен партньор по време на пътуването и въодушевила ме да основа книгата. Завърших я няколко години след края на пътуването, само че ми лиши време да намеря издателство, което да я разгласява.

През март 2019 година по време на Панаира на книгата в Лайпциг съумях да се срещна с представител на едно издателство от Радебойл. Шест месеца по-късно продуктът на нашата взаимна работа беше по книжарниците.

- Пътували сте до България през Чехословакия, Унгария и Румъния. Какво обаче Ви впечатли в България и за какво решихте тя да е във фокуса на историята?

- Поради лимитираните ни благоприятни условия да пътуваме, България беше страна, за която ние, жителите на Германска демократична република, копнеехме. Там имаше всичко, което беше належащо за една хубава отмора: високи планини, южно слънце, безкрайни плажове, диви заливи, сантиментални риболовен села…

Ние към този момент познавахме България. Предишната година бяхме взели участие в екскурзия по линия на организацията за юношески туризъм на Германска демократична република, в границите на която посетихме Бургас. Градът толкоз ни впечатли, че поискахме да научим повече за страната и хората.

- Беше ли мъчно да се разбирате с локалните?

- Общувахме с тях на съветски - езика, който беше част от образователната стратегия за всеки възпитаник в Германска демократична република. Когато срещахме усложнения, използвахме британски. Някои българи знаеха и немски.

- Ако би трябвало да посочите един акцент на пътуването си, кой би бил той?

- Това е сложен въпрос. Имахме голям брой хубави прекарвания по време на пътуването си. Две неща ни направиха изключително мощно усещане: планината Рила и Рилският манастир и моментът, когато най-сетне достигнахме задачата на пътуването си - Черно море.

- Планирате ли още веднъж да посетите България? Ако да, къде сигурно ще отидете още веднъж?

- В фамилията ми приказваме постоянно и с наслада за България. Когато гледаме многото хубави фотоси от нашето пътешестване, се разсънва желанието още веднъж да отидем там. Знаем, че пътуването, което направихме тогава, е допустимо и през днешния ден.

И все отново няма да е същото, както в тези топли дни в разгара на лятото на 1988 година Първо, тъй като измененията преди 30 години повлияха и на онази България, която ние помним. Също по този начин, тъй като някои от хората, които срещнахме, са напуснали страната или към този момент не са измежду нас.

(Марен Шварц помоли да предадем и това нейно предпочитание: По време на пътуването си в България тя се сприятелява с българско семейство – Стоян и Жечка Стоянови, с които доста желае още веднъж да откри контакт. От нейно име тук се обръщаме с молба към двамата да се свържат с нея/с нас, в случай че прочетат това изявление, означават в умозаключение от Дойче веле)

Източник: blitz.bg



Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив