На тази дата през 1908 г. българската държава, една от най-старите в Европа, обявява своята независимост. Това става 30 години след Руско-турска война от 1877-78 г., която приключва с подписания на 3 март 1878 г. Санстефански мирен договор. Така България отново се появява на картата на Европа след петвековно османско владичество.

Събитието

На 22-и септември 1908 г. във гр. Велико Търново, с манифест, българският княз Фердинанд обявява независимостта на България. С този акт на практика се отхвърлят последните васални връзки с Османската империя. Княжество България става независима държава начело с коронования цар Фердинанд. Високата порта (Турция), а след това и Великите сили признават официално българската независимост. Денят е обявен за официален празник с решение на Българското народно събрание от 10 септември 1998 г.Условията да обявяването на Независимостта на младата българска държава в началото на ХХ век били много благоприятни: през лятото на 1908 г. младотурска революция в Османската империя завършва с успех за реформистите. 

Австро-Унгария - една от Великите сили наложили Берлинският договор, се готвела да анексира двете от провинциите на империята - Босна и Херцеговина - т. е. да го наруши. Затова и българският княз Фердинанд се обърнал директно към император Франц-Йосиф (срещат се във Виена) да съгласуват действията си.Същевременно българските власти завземат източните железници в Южна България и това води до икономически противоречия между България и Австро-Унгария. Българското правителство решава да обяви Независимостта на България да стане на 22 септември 1908 г. в черквата “Св. 40 мъченици” в старата българска столица Велико Търново – символичен акт на продължение на Второто българско царство. Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина на 20 септември. Два дни по-късно в търновската църква “Св. 40 мъченици” княз Фердинанд прочита манифеста за обявяването на независимостта и се отслужва молебен за благоденствието на българската държава. 

След това министър-председателят Александър Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество. Провъзгласяването на независимостта не само е голям успех за българската дипломация, но и след него васалното княжество започва да се нарича царство България, а българският владетел вече се титулувал - цар.Международно признаване

Трудната ситуация, която настъпва след нарушаването на Берлинския договор, e успешно разрешена. Първо била спечелена Британската империя, която поставя условието - да започнат преговори между българското правителство и Високата порта (Турция). Преговорите започват веднага и българската делегация е водена от Андрей Ляпчев. По време на тях, Високата порта иска България да плаща голям данък. В качеството си на министър-председател Малинов заявява, че независимост не се откупува, дори се стига до частична мобилизация на българската армия.

Руската империя не желае военен конфликт на Балканите и се заема да посредничи в преговорите. Тя се съгласява да опрости дълга на Османската империя, останал още от Руско-турската война от 1877-78 г., в замяна на което Високата порта се отказва да иска обезщетение от България и признава независимостта й. Oфициално това става на 6 април 1909 г., след което в продължение на 10 дни европейските сили признават България за царство и за независима държава.





Едно от най-загадъчните убийства по Черноморието и до днес остава неразкрито. Куршумите покосяват Димитър Янков – председател на Общинския съвет на Несебър и най-големият хотелиер в Слънчев бряг. Килърът не е намерен, поръчител може да бъде всеки от враговете на бизнесмена, а те са много. 

Убийството го спира за осъществи една от мечтите си – да бъде кмет на Несебър. Покушението е извършено няколко месеца преди местните избори, но мотивът не е политически, а икономически, твърдят криминалисти, пише в. „Труд“.

На 9 май 2007 година вечерта, както почти през ден, Димитър Янков е тръгнал при любовницата си Красимира Маринова. Този път той е без охрана. Около 21,30 ч общинарят паркира луксозния си джип „Порше Кайен“ пред дома й на бургаската улица „Гладстон“. Приготвя се да слезе, когато към автомобила се приближава слаб мъж и стреля. Точно 7 пъти. Всичките куршуми попадат в главата на жертвата. След това килърът спокойно си тръгва.Броят на изстрелите едва ли е случаен. Седем са хотелите на Янков в Слънчев бряг.

Той се прочува като първия приватизатор в курорта, след като купува хотел „Хризантема“. Мъжът, който по-късно ще се изкуши и от политиката, притежава и десетки от най-оборотните заведения в скъпия курорт. Парите обаче не стигат, за да бъде Янков напълно щастлив. Нужна му е и власт, за да пази и развива придобитото, след като Слънчев бряг става апетитен залък за мутри и от групировките в София.

Като председател на местния общински съвет, Янков си създава много врагове, които са хвърлили око на курорта. Затова криминалистите така и не стигат до читава версия за убийството, въпреки че във фаталната вечер има няколко надеждни свидетели. Двама души – продавач и клиент в съседен магазин виждат разстрела и запомнят добре фигурата и други подробности за килъра. Възрастна жена, хвърляща боклука, се разминава с него секунди след стрелбата. Друг минувач забелязва как убиецът се качва в автомобил, който потегля в известна посока. Намерено е и оръжието, което е изхвърлено в контейнер, недалече от мястото на престъплението. 

Това е газов пистолет „Байкал“, преправен в боен. Убиецът дори не се е постарал да изтрие отпечатъците от пръстите си. Изолирано е и ДНК-то на стрелеца, но това не помага той да бъде открит. В масива на МВР няма негови данни.Криминалистите тръгват да нищят най-логичната версия – икономически интереси. Оказва се, че Янков е имал конфликт с видни сикаджии заради спор за границите на концесията за плажа. Басейните на два от хотелите му са построени в зоната, която софийските мутри са получили и затова са му поставили ултиматум – или 100 000 евро годишен наем за басейните, или да ги събори. Той естествено отказва, при това грубо, но разследващите не намират доказателства, че зад убийството стои тази силова групировка.

Откриват се факти за разправиите между Янков и бившия му приятел и колега Николай Трифонов. Двамата първоначално си поделят властта в града – Трифонов е кмет, а Янков – председател на Общинския съвет от листата на Свободна радикалдемократическа партия. Постепенно обаче помежду има започва вражда и взаимни заплахи за убийство. Причината, според местните е, че Янков е искал всичките блага около брега в общината да останат за тамошните хора, докато Трифонов бил на друго мнение, а и притискан от София да наложи мощна външна групировка. Кметът не издържа на напрежението и напуска поста си няколко месеца преди стрелбата, малко след това е изпратен на работа в българското консулство в Одеса. Според запознати, той се страхувал за живота си заради заплахите на Янков.

След като Трифонов се оттегля, приватизатор №1 решава, че най-сетне ще се сбъдне желанието му да стане кмет на Несебър. За временно изпълняващ длъжността е избрана неговата близка Магдалена Мандулева и така Янков започва да се превръща в пълновластен господар на района.

В Несебър и Слънчев бряг още помнят, че Янков е започнал кариерата си като пиколо при социализма. Първата голяма покупка прави през 1994 г. с парите на жена си Регина Щайн, която получава наследство. С нея той се запознава в Германия, докато работи в корабостроителен завод там. После започва да купува парцели и да строи още няколко сгради, взема обекти под аренда, които после стават негови, докато се превърне в най-големият частен собственик в курорта. Това му коства обаче доста нерви и заплахи. 

Говори се, че още в средата на 90-те години Янков вижда в лицето на своя адаш Димитър Желязков – Митьо Очите, надежден защитник срещу атаките от София. По това време Митьо Очите е от ВИС, но това не пречи двамата да се сдушат.През 1997 г. избухва граната на терасата на жилището на тогавашния кмет на Несебър Живко Георгиев. Физическият извършител е заловен – това е Петко Крумов-Камбоджанеца. При разпитите той твърди, че именно Димитър Янков е поръчител на покушението и големият приватизатор и арендатор за кратко е задържан. Скоро след това обаче Камбоджанеца е намерен овъглен при мистериозен пожар в тайната вила, където е настанен.Разследването зацикля, а Янков си наема като охрана Митьо Очите и още няколко яки момчета. Твърди се, че с негласната помощ на новия си покровител Очите бързо прави солидна кариера като тартор на Южното Черноморие.

Месец преди убийството на Янков през 2007 г. Митьо Очите е арестуван. Общинарят става нервен, твърди, че очаква да посегнат на хотелите му. Той обаче не е мислел, че ще посегнат на живота му и затова във фаталната нощ отива сам при голямата си любов, на която е подарил уникално „Бентли“ и изключително скъп мезонет в центъра на Бургас. Там обаче вече го чака килърът, който е изучил в детайли навиците му. И който ще остане неизвестен.

От пиколо – до най-големия баровец на Слънчев бряг

Империята на Димитър Янков не само не се разпада след смъртта му, но продължава да процъфтява. Тя е управлявана от дъщеря му Ивалина, която ръководи най-голямото хотелско дружество на Южното Черноморие „Слънчев бряг хотел холдингс“ АД. Жена му – немкинята Регина, е член на борда на директорите заедно със съдружника на Янков и негов близък приятел – Йордан Йорданов.

Янков започва бизнеса си от нулата. Дълги години той е пиколо, работи и като барман, но след промените на Десети ноември вижда своя шанс да забогатее. Още през 1989 г. става арендатор на бара на хотел „Поморие“по онова време, а след това в съдружие поема под аренда хотелски комплекс „Бургас“. Той е председател на Съюза на наемателите и арендаторите в Слънчев бряг . Годишният оборот от фирмите му е около 100 млн. лева, давал е работа на 1000 души. Името му беше замесвано в почти всички по-големи скандали в комплекса, включително и в опита за тайна приватизация на 18 хотела заедно със скандалния бос на строителна пирамида Соломон Анжел.




Набеденият за атентатор срещу държавния и партиен ръководител на страната до 10 ноември 1989 г. Тодор Живков – Цветан Килограмски, продължава да живее в родния си град Кнежа, разказват пред „Телеграф“ негови съграждани.

61-годишният днес мъж има семейство с две пораснали деца. Живее кротко, винаги е странял от славата и не се е възползвал от шанса да се окичи с привилегии след настъпването на демокрацията в страната.На 1 юни 1980 г. 20-годишният Цветан се разхожда в центъра на Враца, когато вижда насъбрало се множество и пристигащия Тодор Живков, който е в града за Ботевите тържества. Пълно е с милиция и цивилна охрана. 

Държавният глава излиза от колата и в този момент едрият млад мъж Килограмски скача на спринт и за секунди изминава близо 15 м, стигайки до Живков. Сграбчва го за ръката над лакътя. Изненадан, Живков залитва и падайки на земята, му казва: „Какво съм ти направил?“. Охраната скача да помогне на Живков и да залови нападателя. Десетки хора стават свидетели на инцидента, но за него не само не се съобщава нищо официално, но и е забранено да се говори публично. Мълвата обаче бързо обикаля страната и тя е, че Живков е бил нападнат от въоръжен мъж.

Цветан Килограмски изкарва една година в килия в следствието на ул. „Развигор“ в София, където го разследват като атентатор. Колкото и да обяснява, че целта му не е била да напада Живков, за което говори липсата в него на каквото и да било оръжие, следствието продължава. Килограмски просто искал да се оплаче на Тодор Живков, че са спрели инвалидната пенсия на баща му. Ръководството на УБО (Управлението по безопасност и охрана) и въобще на Държавна сигурност е разтревожено заради пробива в охраната на държавния глава. Започва разследване защо охранителите са били изненадани от Килограмски, защо милиционерите са допуснали да пробие множеството и защо снайперистът не е стрелял.

Лентата на фотографа от БТА Димитър Викторов е осветена още на място, но той успява да скрие запечатаните кадри с падналия Живков, които виждат бял свят чак след промените.Старозагорският съд осъжда Цветан Килограмски на 5 г. Още преди те да изтекат, му лепват още една присъда по обвинение, че е искал да убие ром зад решетките. Години по-късно той ще разкаже, че му е било забранено да казва в затвора за какво точно е осъден, а просто за хулиганство.

Мъжът изкарва зад решетките 9 г. Излиза чак в края на 1989 г. Не подава молба за реабилитация, но получава такава чрез „Държавен вестник”. Получава 15 000 лв. за претърпени вреди – немалка сума за онова време, с която може да си купи 2 апартамента. Килограмски обаче дава парите на сиропиталище край Кнежа и продължава да живее скромния си живот.Официално за случката в центъра на Враца на 1 юни 1980 г. се заговаря след падането от власт от Живков на 10 ноември 1989 г. Новите демократи безуспешно ласкаят Цветан Килограмски с надеждата да стане един от тях или поне да използват името му като знаме срещу старата власт. През следващите десетилетия той дори рядко говори с журналисти за историята, която преобръща живота му.

Мъжът свива семейно гнездо. Раждат му се две момичета. Работи като товарач в мелницата в Кнежа. Философски приема, че е една от знаменитостите на Кнежа и на страната.В едно от малкото си интервюта Килограмски споделя, че се изненадал от меката и тънка ръка на Живков. Очаквал здрава мишница, а като го хванал, усетил само дребна кост. Разказва за наивитета си да мисли, че Тодор Живков ще го изслуша и може да му помогне за проблема с бащината пенсия. След като завършил строителния техникум във Враца, Килограмски започнал работа в „Геоложки проучвания“ в родната Кнежа и много искал да помогне на баща си, спринтирайки към Тодор Живков. „Всъщност исках да му връча една молба, написана на лист хартия. След това тръгна слух, че съм носел нож, дори пистолет. Нищо подобно. Сега не бих направил такова нещо, но тогава бях млад и буен. Баща ми беше болен и имаше проблеми с трудоустрояването. На жалбите му обаче никой не отговаряше. Тогава взех безумното решение да се оплача на Живков. Знаех, че идва всяка година за 2 юни и реших лично да му връча жалбата. Друг е въпросът, че ако съм искал да го убия, можех да го сторя. После ме разпитваха дали не съм бил участник в заговор, но следователите бързо разбраха истината. Това обвинение отпадна и не бе повдигнато на закрития процес. Осъдиха ме на 5 г. затвор – за хулиганска проява и обида на високодлъжностно правителствено лице. В Старозагорския затвор излежах обаче 8 г. и 9 месеца с допълнителна вътрешна присъда. След 10 ноември ме пуснаха”, разказва Килограмски в едно от редките си интервюта.

След промените набеденият за атентатор отива до Бояна да се срещне с Тодор Живков, но охраната пред вилата не го пуска с обяснението, че е под домашен арест. В свое интервю пък бившият Първи споделя: „Това момче от Кнежа бе набедено”.Димитър Викторов скрил лентата в чорапа си

Автор на уникалните кадри от т. нар. покушение срещу Тодор Живков през 1980 г. във Враца е фоторепортерът Димитър Викторов (1942 – 2020). По това време той работи в Българската телеграфна агенция. Снимките виждат бял свят чак след промените през 1989 година. Самият Викторов не обичаше приживе да разказва за тази история. Негови колеги споделят, че след инцидента от УБО са иззели фотолентата или че направо са я осветили. Те имаха такава практика в онези години – щом не им отърваше, караха фотографа просто да отвори капака на апарата и издърпваха негатива на светло.

Във Враца обаче нещата са се развили по друг начин – Митко Викторов успява бързо да смени касетката с нова, а филмчето с уникалните кадри да скрие в чорапа си. Така хората от УБО всъщност осветяват неизснимана лента. Освен това беше правило фотографите да носят по два фотоапарата.

Разбира се, има и други версии. Викторов се познаваше с всички от охраната на Живков, все пак той работи за БТА. Митко е отразявал много официални прояви на тогавашния Първи и нищо чудно от УБО да са били по-благосклонни към фоторепортера.

Иначе Димитър Викторов бе страхотен човек и професионалист. Работили сме заедно в „Работническо дело“ и „Дума“, ходили сме по първите митинги след 1989 г., отразявали сме заедно окупации, стачки, бдения, заседания на парламента и др. Викторов първоначално е следвал медицина, но после се насочва към фотографията. Почва работа в БТА през 1970 г., после постъпва в „Работническо дело“, а след април 1990 г. – в „Дума“, където работи до 2003 г. Изпати си от реституцията – поради многото наследници така и не можа да влезе в къщата си в центъра на София, която по-късно бе разрушена. Поради това живееше със семейството си на квартира.



Труп с дълбока рана в гърдите и в напреднал стадий на разлагане бе открит на 25 юли 2005 г. между дърветата и храстите край централната алея на хасковския парк „Кенана“. На страховитата гледка се натъкнала местна жена около 16 часа. 

Веднага след сигнала ѝ до дежурната част на полицията районът бе отцепен от полицаи. Цяла вечер край трупа дежуриха двама униформени, а тялото бе вдигнато в 8.30 часа на следващата сутрин.

Край намерените човешки останки бе открит и инхалатор за астматици, пише в. „Марица“. Мъртвецът бил облечен с фланелка и дънки. Полицаи разпитваха служители от персонала на близко заведение дали не са забелязвали наоколо или да са намирани и летни мъжки чехли.Собственици на породисти кучета пък разказаха, че от около 2 седмици питомците им бягали с подвити опашки от мястото, където бе открито впоследствие тялото на Сашко. Отпреди седмица от силната воня на леш се оплакаха и редовно преминаващи край мястото хасковлии.

„След извършената от съдебния лекар д-р Христо Еленски аутопсия стана ясно, че се касае за убийство“, разказа тогавашният директор на РДВР-Хасково полковник Иван Петров. Според започналото разследване животът на жертвата е отнет 13-14 дни преди да бъде открито тялото. Криминалисти установили, че убийството е извършено на същото място, където е открит трупът. Оперативно-следствената група установила при огледа, че части от тялото били мумифицирани. Полицаите открили, че жертвата е 18-годишният Сашко Дойчев,обявен за национално издирване 21 дни преди да намерят трупа му. 

Сигналът подала неговата баба. За да не се пречи на основната версия, по която работят следователите и криминалистите, първоначално бе дадена заблуждаващата информация, че кръвопролитието е плод на тийнеджърска разправия за момиче. „Целта беше да се притъпи вниманието на основния заподозрян“, споделиха запознати със случая, сред които и дългогодишни криминални репортери.Сашко нямал криминални прояви. Живеел в квартал „Бадема“ заедно с по-голямата си сестра и майка им Таня. Младежът бил кротък, вежлив и не е създавал проблеми на околните с поведението си. Истинският му баща живеел в димитровградското село Странско.

„От около седмица след изчезването на момчето майка му не се била появявала в семейното им жилище, казаха съседи, докато от отворения прозорец на осиротелия и заключен апартамент тъжно се вееше бяло дантелено перде“.Приятел на Таня бил 43-годишният Георги Караджов, когото полицията причаквала пред входа, за да го разпита.

„Георги е автомонтьор, не вярваме той да е затрил сина на Таня“, коментираха тогава хора от квартала. Пред криминалисти други познати на Таня и Георги разказали, че двамата живеели заедно от 1990 г.

„Скандалите при тях бяха ежедневие“,

твърдели обаче съседи пред разследващите. Затова Сашко гледал да ходи често при 65-годишната си баба Стойка, която имала жилище в кв. „Орфей“. По информация на нейни познати Таня решила да се спаси от системния тормоз, като замине на работа в чужбина. Тя обаче оставила писмо, с което предупреждавала сина си да се пази от пастрока си. На този лист хартия се натъкнал и Георги, вероятно тогава е решил да се саморазправи с момчето, за да нарани майка му“, разказаха близки до разследването.

Преди да се стигне до фаталното събитие в нощта на 13 юни, Георги запивал цял ден в кръчма край блок 15 в кв. „Бадема“, разказали информатори на криминалистите.Около час и нещо преди полунощ в съдбоносната вечер тийнейджърът се появил пред входа на майчиния си блок. „Караджов го застигна и двамата взеха да си говорят нещо“, обяснили на полицаите хора от „Бадема“. Пастрокът придумал момчето, че иска да се сдобрят, повикал такси по GSM-а си. Жълтата кола ги оставила до отбивката от пътя към централната алея. Георги помолил шофьора малко да изчака.

„Ще се поразходим малко и се връщаме“,казал Караджов. Минали над 10 минути, а пастрокът и младежът не се появили. Таксиджията набрал номера на Караджов и го попитал да ги чака ли още. „Връщаме се, ей сега“, чуло се в слушалката. Шофьорът преместил возилото си на по-светло, до някогашната Руска гимназия. Минал още около четвърт час и след като 43-годишният мъж и младият му спътник не се появили, в таксито се качили други клиенти.

През това време Георги примамил между дърветата жертвата си. В тъмнината пастрокът извадил джобно ножче и с един удар забил 10-сантиметровото острие в сърцето на Сашко.

Убиецът, докато реже салам: „С ей този нож го прободох“

Процесът по случая започна през юли 2006 г. През цялото време Караджов отричаше да е убил Сашко. Защитата му наблягаше на факта, че няма преки доказателства Георги да е убиеца и дори по иззетия от него нож не били открити следи от кръв и ДНК на 18-годишното момче. Показания пред Темида даваха и представители на криминалния контингент, според един от които подсъдимият си признал пред него на пияна глава, че затрил сина на приятелката си. „С ей този нож го прободох, ми заяви Жоро, докато режеше салам за мезе“, обясни разпитваният.

Караджов и адвокатът – опитният юрист Димо Стоянов, настояваха на версията, че младежът е убит заради борчове на майка му към хора от ъндърграунда. Защитата изрази и съмнение, че майката на Сашко опитвала да подкупва свидетели. Самата Таня пък предяви иск от 100 000 лв. кръвнина към бившия си приятел. Точно след това заседание стана ясно, че мъртвото момче е положено в Централния гробищен парк след социално погребение, като разноските са поети от Община Хасково.

На първа инстанция делото приключи на 3 ноември 2008 г. Тогава Окръжният съд в Хасково призна Георги Караджов за виновен и го наказа с 16 години затвор. Освен ефективна присъда Темида постанови и 50 000 лева кръвнина за роднините на убитото момче наред с разноските по делото. Майката на жертвата реагира тежко и разплакана коментира пред медиите, че единството справедливо наказание за убиеца на сина ѝ е смърт. На 11 май 2009 г. първоинстанционното наказание бе потвърдено и от Апелативния съд в Пловдив.

Опитът за самоубийство

Дни след убийството Караджов решил да сложи край на живота си. Той се качил на виадукт от магистрала „Хемус“ и се обадил на майка си, за да я уведоми, че ще се самоубие. Разтревожената жена веднага се обадила в полицията. На мястото отишъл лично началникът на столичната „Магистрална полиция“ капитан Божидар Вучков. С риск за живота си офицерът успял да придума стъпилия от външната страна на парапета на моста „Ечемешка“ мъж да не скача. „Исках да напусна този свят от любовна мъка“, обяснил Караджов на софийските служители на реда.

„Няма кой друг да го е извършил, значи трябва да съм аз!“. Това заявил Георги пред психолози от МВР след свалянето му от виадукта. Той се съгласил и да мине през детектор на лъжата. Данните от полиграфа, според вещо лице, показали индикации, че Караджов е извършителят, стана ясно на друго заседание.



Цайкин убива двама в дискотека, докато кара отпуск от затвора.Извършва първото си убийство на 16 г., отмяна на смъртното наказание го спасява от разстрел.

Датата е 26 февруари 1993 г. 33-годишният Никола Цайкин и доведеният му син се отбиват в бар „Божура“ в град Баня. Настава истинска касапница, в която за 30 секунди има два трупа и още толкова ранени. Така Цайкин става един от последните, осъдени на смърт в България. През 1998 г. обаче смъртното наказание е отменено и двойният убиец получава доживотна присъда без право на замяна, която излежава в пловдивския затвор.

С годините Цайкин си печели името на затворника с най-интересна съдба. Той е зад решетките вече 29 години. Неведнъж е разкривал в редките си интервюта, че съжалява и че е имал достатъчно време да преосмисли какво се е случило в онази нощ. Спомня си събитията като на филм, съобщава „Марица“.Вечерта на 26 февруари Цайкин, приятелят му Геро и доведеният син Николай отиват да се забавляват в бара. Плащат по 10 лв. вход, избират си сепарета, настаняват се и започват да поръчват питиета едно след друго.

Купонът е във вихъра си и по нищо не подсказва, че скоро ще се лее кръв. Синът на Цайкин танцува с гаджето си. Минава полунощ, когато звънят на момичето да се прибира. Николай отива да я изпрати до дома й. На връщане в дискотеката обаче става голяма разправия. Спречква се с мъже от друга компания, като поводът е дали отново да плаща 10 лв. за вход, тъй като вече е напуснал веднъж заведението. Настава бой. Включва се и приятелят на Цайкин.

Мелето става все по-жестоко с всяка изминала секунда

Тогава Цайкин се намесва. Първо опитва да реши проблема по мирен път. Подвикнал два-три пъти всички да спрат, но резултат нямало. Тогава вижда как към него се е засилил мъж с нож. Вади своето 16-сантиметрово острие и намушква един, след което пробожда ръката на втори, събаря с юмруци трети и му нанася четири удара с хладното оръжие в гърба. Тогава от заведението излиза и бодигардът, който се намесва, за да предотврати кървавото клане.Цайкин намушква и него в бъбреците и гърдите. Равносметката от екшъна – двама умират, двама са ранени. След клането настава истинска суматоха. Чуват се писъци и далечен вой на полицейски сирени. Цайкин бяга. Прибира се у приятеля си Геро, мие ножа си и си сменя дрехите.

Всъщност, докато трепе наред в “Божура”, Цайкин е обявен за национално издирване. Пуснали го в едномесечен домашен отпуск от затвора, където вече излежавал 16-годишна присъда за опит за убийство на таксиметров шофьор и полицай, но той съвсем “забравил” да се върне. Преди това вече е излежал 10-годишна присъда за друго убийство. През 1976 година, когато е на 16, заедно с приятели ликвидират тартора на бандата, в която той се учел на “занаят”, защото ги натопил за дребна кражба.

„Просто стана объркване. Чаках Върховният съд да анулира наказанието ми. Надявах се да ми намалят присъдата само на три години, а вече имах навъртени с шест месеца повече. От адвокатите научих, че в двумесечен срок ще излезе решението, но стана белята в „Божура“. Оная вечер не бях отишъл да убивам, а да се веселя. Не можех да оставя доведения си син в беда, трябваше да го защитя. Нападнаха ме и затова посегнах“, казва Цайкин в интервю пред „Труд“.

На 9 юни 1993 г. Цайкин е извикан за разпит в Карлово. Докато дава показания обаче, забелязва отворения прозорец и за секунди изчезва пред смаяния поглед на следователя. „Отидох на морето да се укрия“, признава той.

Месец по-късно Цайкин е арестуван и прави опит да се самоубие. В зората на демокрацията процесът срещу него предизвиква гняв. На 21 октомври 1993 година в ранни зори сградата на съда в Карлово е обсадена от близки на жертвите и пострадалите граждани. Насъбралите се искат възмездие и незабавна присъда. Дори опитват да стигнат до Цайкин, за да го линчуват. Налага се да се използва лъжата, че в съда има пожар, за да се разотиде бясната тълпа. В залата прокурорът иска смъртна присъда.„Явно за него човешкият живот няма стойност. С убеденост искам най-тежкото наказание, защото днес можеше да има четири черни забрадки в залата“, казва той пред съдийския състав. На 15 ноември 1994 г. Цайкин е осъден на смърт чрез разстрел, както и да плати обезщетение на роднините на жертвите. През 1998 г. смъртното наказание в България е отменено. Цайкин е наказан с доживотен затвор без право на замяна и е спасен от куршума.

През 2006 г. Никола Цайкин подава молба за възобновяване на наказателното производство срещу него, но Окръжна прокуратура му отказва. След като прекарва години наред сам в килия, в началото на 2011 г. е преместен в обща.

Зад решетките чете и пише стихове, става набожен

Вапцаровата „Песен за човека“ в голяма степен приляга на Цайкин. „В затвора попадна на хора и стана човек…“. Зад решетките двойният убиец търпи пълна промяна. Иска да работи, не се притеснява от никаква дейност, стига да е зает с нещо. Рисува, пише стихове. Десет месеца бил включен в производството и шиел обувки. „От една страна съм затворник, но от друга – душевно свободен. Ако ме нападнат, ще отговоря словесно, но никога с нож. Не съм свикнал с мисълта, че ще бъда постоянно в затвора. Изляза ли, ще си стоя вкъщи, на работа и пак в домашна обстановка“, разсъждава затворникът в интервю през 2009 г.

Той е изключително активен във всички празнични мероприятие. Рисува картички за Коледа и Великден. С тях участвал на затворнически конкурси и спечелил куп награди. Измислил си е своя техника така, че картичките му да изглеждат като напечатани.

Най-голямата страст на Цайкин обаче е Христо Ботев. Научил е цялата му поезия наизуст и я декламира при всеки удобен случай. За времето, което е прекарал зад решетките, е изчел цялата затворническа библиотека. Освен творчеството на Ботев познава в детайли и произведенията на други родни поети.

Любимото му стихотворение на Ботев е “Моята молитва”, защото го чувства най-близко до себе си. Една от поемите, които Цайкин пише зад решетките, е озаглавена „Килия 77“. Бил затворен в нея, когато получил смъртната присъда за кървава свада в Баня.

В затвора осъденият за жестоките убийства става и изключително религиозен. Посещава редовно затворническия параклис и се отдава на вярата. Благодари, че зад решетките е станал по-добър човек.

През лятото на 2020 г. Цайкин прекарва COVID-19 в килията. Не го е изкарал тежко. Имал е висока температура и кашлица, но бързо се вдигнал на крака. Психолози казват, че се отличава от другите затворници с високия си дух и интелигентност.Вижте още:Едно от най-загадъчните убийства по Черноморието-7 куршума за приватизатора на 7 хотела



“Основателят на охранителната фирма „Клуб 777“ Георги Калапатиров – Жоро Италианеца е обожавал песента „Бедни и богати“. Това разказва пред в. „Телеграф“ певицата Елена Чаушева, която е автор на текста, превърнал се в любим на мутрите от 90-те години на миналия век в България. 27 години след показния разстрел на Италианеца Чаушева, наричана „майката на борците“, си спомня само с добро за него.

„Жоро Италианеца обожаваше песента „Бедни и богати“, чийто автор на текста съм аз. Познавам ги от деца – и Жоро, и Маджо, и Маргините. От времето, когато бяха млади спортисти в Олимпийски надежди. Бяха весели, влюбени в живота момчета“, спомня си Чаушева, наричана „майката на борците“ поради познанството си с болшинството от тях в зората на демокрацията. „Аз се познавах с един от треньорите им и покрай него се запознах и с тях. Т

е знаеха целия ми репертоар, толкова пъти са пеели с мен и на спортната база в Белмекен, и в Тетевен. Толкова пъти съм ги изпращала на аерогарата, когато заминаваха на състезания“, спомни си още Чаушева.Тя обяснява, че била много близка с Жоро Италианеца и той буквално се изповядвал пред нея, била му душеприказчик. Чаушева помни добре и датата на смъртта му. На 6 април 1995 г. през нощта на Гребната база в Пловдив с един куршум бе застрелян Италианеца.

Три години по-късно бе убит и съдружникът му Петър Петров-Патерицата. В началото на април 1995 г. Италианеца е в нелегалност, защото от полицията го търсят заради бой в пловдивска дискотека. Със съдружника му Петър Патерицата са обявени за национално издирване. Двамата се крият в Гърция, след което се връщат в България. В края на март са в курорта Боровец, като дори не дават вид, че се притесняват от полицията. На 5 април Жоро Калапатиров се отбива вкъщи. 

Носи спортно облекло и споделя с майка си, че отива към Пловдив. Във фаталната нощ срещу четвъртък той освобождава охраната и шофьора си и отива на мистериозна среща на Гребната база. Какво точно се е случило там и с кого се е срещал така и 27 години не е разкрито. Говори се, че Италианеца е носел куфар, натъпкан с пари, които били предназначени за ченге, което трябвало да го свали от бюлетина за издирване. На приближените си Италианеца споменал само че трябва да осъществи сделка. Вместо свободата си обаче Калапатиров среща смъртта. Когато след един час негови приятели отиват да го приберат, откриват трупа му. И до днес не е ясно кой е дръпнал спусъка. За убийството е проверяван соченият за автокрадец №1 в страната по онова време Ганчо Въчков-Ганеца, но става ясно, че не е намесен.

„Жоро Италианеца беше красавец – всеки косъм на главата му беше нареден. Беше суетен. За мен лично те бяха много добри момчета. Аз бях и съм близка със семейството му. Баща му Митко почина, майка му е жива. Познавам брат му. Преди 3-4 години за последен път се събрахме в заведение по повод смъртта на Жоро. Ние така си го почитаме. Но COVID пандемията промени много неща – няма как да се правят сбирки с много хора. А и аз вече съм на 72 години, на тази възраст човек има различни заболявания. 

Изкарах тежко вируса и почти не излизам от вкъщи. На 8 април имам рожден ден, навършвам 73 години“, разказа още Елена Чаушева. Чаушева е пяла с оркестър „Канарите“ по времето на разцвета на борците. Пред „Телеграф“ тя си спомни, че написала текста на култовата песен „Бедни и богати“ в момент на влюбеност и тъга. „Мелодията е на гръцка песен, беше бавна, протяжна. Първо изпълнявахме нея. 

На един Ивановден, в особен момент на влюбеност измислих българския текст към нея“, разказа Чаушева. След време певицата Тони Дачева е записала песента със същия текст.И до днес тази песен звучи на гроба на Италианеца. Всяка година приятелите на Калапатиров палят свещи на лобното му място и в родното му село Златитрап. Бившите представители на ъндърграунда отдават почит и след това се събирали в известен ресторант в Пловдив. През последните две години обаче тази традиция била нарушена заради COVID пандемията. На поклонение ходели само най-близките, а срещите в ресторанта и пеенето на песента били забравени. Вероятно е този април традицията да се възроди, тъй като ограниченията паднаха. „Може би ще се срещнат отново, както в старите времена“, допускат негови познати.

Калапатиров учил в Спортното училище в Чепеларе, където тренирал борба и от там имал доста приятели, които го почитат и до днес. Освен с борба, Италианеца се е занимавал и с футбол като емигрант в Италия. На Ботуша играел още степ танци и тренирал деца по борба. Три години живял в Милано. През 1992 г. се върнал в Пловдив. Година по-късно заедно с няколко души от спортните среди създали “Клуб 777”. Започнали да се занимават с охранителна и застрахователна дейност.

Калапатиров вложил в бизнеса спестяванията от работата в Италия, почти 2 млн. лева. Именно заради гурбета му лепват прякора Италианеца. В първите години на прехода и преразпределяне на капитали новите бизнесмени се набъркват в конфликти с опоненти в застрахователните структури, стига се до стълкновения и кръвопролития. “Калапатиров не се намесвал често в скандали, но не е оставал и настрани”, спомнят си негови познати. До лятото на 1994 г. досието в полицията му е чисто. По онова време е първият инцидент с него. Една вечер участвал в престрелка с полицаи по пътя за село Граф Игнатиево, а двама от участниците в инцидента дали показания срещу него. По-късно се набъркал в побой над бодигард в дискотека в Пловдив и бил сред обявените за издирване. Известно време се крил у нас и в Гърция. Постепенно бизнесът на “седмиците” започва да запада. Те купуват фалирала банка, но не успяват да увеличат капитала. На 24 март 1998 г. е застрелян и Петър Петров-Патерицата, докато се прибирал с джип към дома си. На метри от жилището в кв. „Кючук Париж“ чакала от засада кола. Когато джипът приближава, от колата слизат двама мъже с автомати. Патерицата е убит с шест куршума, а предното стъкло е пробито на 17 места от откосите. Шофьорът му оцелява като по чудо.

Почитат го със сръбски оркестър

Известен сръбски оркестър идва всяка година в заведение в Стария Пловдив, където бивши членове на някогашните групировки се събират, за да почетат паметта на Италианеца. Според запознати към него има нещо като „култ към личността“ и се явява обединител на всички мутри в отвъдното. Който е бил близък с някой покойник от групировките, винаги идва да почете Италианеца, твърдят хора от пловдивския ъндърграунд. Те пристигат в началото на април под тепетата, като мястото на срещата обикновено се пази в тайна.Вижте още:Цайкин убива двама в дискотека, докато кара отпуск от затвора.Извършва първото си убийство на 16 г., отмяна на смъртното наказание го спасява от разстрел.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ: