Всички помним тази крилата фраза от култовия филм „Опасен чар“ на режисьора Иван Андонов. Оказва се, че тя не е на сценаристката Свобода Бъчварова, а хрумва на самата актриса Надя Тодорова по време на снимките на продукцията.

„Двамата с Георги Русев умувахме как да запушим устите на онези, които ще ни завиждат за зетя милиционер (бел. ред. – в ролята Тодор Колев). Шегувахме се как ще подредим гостите на трапезата и аз подхвърлих: „Ами да ги сложим роднина – милиционер, роднина – милиционер“, разказваше приживе Надя Тодорова, известна като „голямата актриса на малките роли“.

Тя винаги грабва вниманието на публиката, макар да не е играла главни персонажи в родното кино. Тя бе емблематичната екранна партньорка на Тодор Колев и на Стефан Данаилов, като с последния се чуваше до последно, а той винаги е споделял, че Надя му е на късмет.


Надя Тодорова е родена на 1 ноември 1925 г. в Асеновград. Не става веднага актриса, а славата я застига едва на близо 50-годишна възраст. Първоначално играе в театрите в Смолян, Габрово, Сливен и Пазарджик, а дебюта си пред камерата прави през 1974 г. с филма „Трудна любов“. Участва в над 40 филма, между които „Записки по българските въстания“, „Снаха“, „Войната на таралежите“, „Дами канят“, „Опасен чар“, „Вчера“, „Адио, Рио“, „Двойникът“, „Господин за един ден“.

Чаровната и характерна актриса всъщност първо записва право в Софийския университет. Но тайно от родителите си се явява на кастинг в родния Асеновград за ролята на Жулиета. И тогава театърът я превзема.

Години по-късно я открива и киното. И режисьорите сякаш започват да наддават за актрисата, когато тя вече е около 50-те години. В нея всичко беше голямо – и габаритите, и талантът, и сърцето, и чувството за хумор, разказват хора, работили с Тодорова. Най-често я снима Иван Андонов. За него тя бе в графата му „любими артисти“.

Когато през 1977 г. Младен Киселов става директор на Сатиричния театър, кани Надя Тодорова в трупата му. Тя мисли дълго, но накрая отказва и остава в Асеновград, за да гледа болните си родители.

Със съпруга ѝ Никола Теменугов се женят през 1952 г. През 2002-ра отбелязват златната си сватба с църковен брак. След кончината му през 2009 г. Надя Тодорова замина да живее в Прага, където дъщеря ѝ Антоанета работи. Голямата актриса си отиде от този свят в чешката столица през 2016 г.

Нека си спомним част от незабравимите ѝ реплики в киното:

 

. Вземи ме, лодкарю, на своята ладия лека.


. Сериозно, Екиме, да вземем да забегнем с тебе някъде, да изоставим тоя прованс. Не случих с моите бракове, не случих – първият се оказа пияница, вторият ме обърка професионално. Ми аз имам златна професия, фризьорка. Заради него напуснах. Искал да става белетрист; пък е алергичен – не ми дава да използвам никакви гримове, целият се изприщва.

 

. Ми говорителките, не ги ли видиш какви са чуми в главите, една свястна фризьорка няма.


. Един мъж трябва да яде много.


. Пуснаха чушки, до обяд щяха да свършат.


. Малко грис халвичка?


 

Йосиф Сърчаджиев като КараИбрахим в кадър от филма "Време разделно"

Йосиф Сърчаджиев е роден в семейството на режисьора Стефан Сърчаджиев и Анна Фаденхехт, дъщеря на юриста и политик Йосиф Фаденхехт. През 1970 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов". Играе в театрите в Драматичен театър „Стефан Киров“ Сливен (1970 – 1972), в СИФ (1972) и Драматичен театър „Крум Кюлявков“ Кюстендил (1973 – 1975). По-късно работи в Театър на Народната армия в София (1975 – 1995), Драматичен театър „Адриана Будевска“ в Бургас (1996-) и в Театър 199, където играе и поставя като режисьор „Госпожица Юлия“.

От 1984 г. е народен артист.

Съпругата му е известната сценаристка Райна Томова, от която има дъщеря – Ана Сърчаджиева. Има още една извънбрачна дъщеря – Александра Сърчаджиева (актриса) – от връзката му с Пепа Николова. Йосиф не поддържа отношения с Александра, твърдейки, че има една дъщеря – Ана – въпреки че ДНК теста е доказал, че Сърчаджиева му е дъщеря.

Филми с участието на Йосиф Сърчаджиев

1986 За къде пътувате Стрезов

1985 Константин Философ 2 сарацин мъдрец

1985 Грехът на Малтица агентът Костов

1984 Битката за Бяла Сълзлийка 3

1983 Константин Философ 6 сарацин мъдрец

1983 Бон шанс, инспекторе! Велизар Карадушиев

1981 Хан Аспарух 3 император Константин ІV

1980 Приключенията на Авакум Захов 6 кинорежисьорът Асен Кантарджиев (в 5-а серия)

1979 Фильо и Макензен 7 прокурорът

1979 Тайфуни с нежни имена 3 Боян, следовател

1978 Умирай само в краен случай 2

1976 Един наивник на средна възраст 2 Боян, наркоман

1976 Реквием за една мръсница 2 Боян Ангелов (в „Синята безпределност“ и „Реквием за една мръсница“)

1973 Нона Иван Великин

1970 Черните ангели 2 Андро

1968 Мъже в командировка 3 нов. Митко (в 3-та новела: „Епизодът“)

1967 С дъх на бадеми оперативния работник



В 11.25 ч. на 1 май 1966 г. над половин милион кубически метра маса от тежки метали, цианиди, камъни и дървета се откъсват от стената на хвостохранилището на оловно-цинковия рудник „Мир" край врачанското село Згориград. Калната маса минава през прохода „Вратцата" и стига до централния площад на Враца. По пътя си, дълъг 7 километра, тинята помита къщи, хора и животни, а ударната вълна била висока 3 метра.

Намесата на неизвестен и до днес миньор, който слиза от Балкана с мотора си и вижда случващото се, предотвратява по-голяма трагедия. С пълно гърло мъжът  крещи на всички да бягат. Миньорът застига пред Враца и автобус с ученици, спира го и заедно с шофьора юрват децата към близките скали, докато отдолу преминавала с тътен тинята.

Твърди се, че на другия ден самият Тодор Живков разглежда пораженията  с хеликоптер. Наредено е труповете на загиналите да се събират на стадиона. Държавата помага на оцелелите да възстановят жилищата си и отпуска близо 20 млн. лв. за възмездяване на пострадалите. Кръвнината за близките на загиналите била по 1 000 лв.

Черната равносметка след трагичното събитие е стотици обезобразени до неузнаваемост трупове /между тях четири деца/, 2 000 ранени, над 310 семейства  останали без дом, 156 разрушени къщи и над 1 000 къщи с отнесени от стихията покриви. Официално се говори за 118 загинали, но според свидетели на събитието загиналите са били около 500.

Скъсалото се хвостохранилище година преди това е предизвиквало безпокойството на редица специалисти, които оглеждали стената му. Предупрежденията, че по нея вече има пукнатини и хранилището е претоварено, обаче били пренебрегнати. Освен изказаните пожелания не се вземали никакви реални мерки за укрепването на стената или спирането на експлоатацията на хвостохранилището. След трагедията властта скрила от останалата част на страната и света истинските размери на трагедията.

Почти година след страшното наводнение набързо са осъдени като виновни за трагедията няколко директори и инженери от мините и металургичния завод край Елисейна. Набедените влизат зад решетките по за 5 и 10 години, истинските виновници обаче остават ненаказани.

Трагедията става причина преди няколко години село Згориград да се побратими с  италианския град Тезеро. Там през 1985 г. местното население преживява сходна трагедия. Сега централният площад на балканското село носи името на град Тезеро, а площадът в италианското населено място е именуван Згориград.



Беше лятото на 1980 година, в края на месец юли. Онази вечер гостувах на един от приятелите ми, а това се случваше често тогава – да си ходим на гости. Весели времена. В този ден тъкмо се бе прибрал от национална комсомолска лагер-школа “Малчика” синът му Красимир – тийнейджър, тогава ги наричахме юноши или младежи. 

Партията имаше изградена система за подготовка на бъдещи свои кадри още от нейната забавачка – Димитровският комсомол. А Краси бе второкурсник в престижния електротехникум в града, височък симпатяга, умник, секретар на учкома.

Сега изглеждаше малко притеснен, нещо непривично за него, обикновено винаги бе усмихнат и готов да се шегува. И още не бяхме се чукнали с баща му за здраве и не бяхме опитали мезето, което сръчната му майка Кети бе поднесла, Красимир не се стърпя да ни разкаже какво е преживял по време на лагер-школата над Батак – Пристигнахме на групи от окръжните градове, настаниха ни в бунгалата, разбира се, отделно момчетата и момичетата. Съсед по легло ми беше едно добруджанче – Иван от Добрич.

Деветокласник, с леко пъпчиво лице, но разговорлив и услужлив. Той пръв ми предложи да изтупаме вехтичките, но здрави одеяла заедно и да постелем леглата. Дните си приличаха, но беше забавно, особено след скучните лекции до обяд по класово-партийно, патриотично и интернационално възпитание на младежта и пр., или задачите, поставени от другаря Тодор Живков пред комсомолците в неговото писмо до ЦК на ДКМС.

След обяд се развихряха спортни състезания по волейбол, футбол, тенис на маса, шахматни турнири, а вечер на изградената естрада се изявяваха талантливи комсомолчета, събрани тук от цялата страна. Но към десетия ден се случи нещо неприятно. Момичетата от две бунгала се оплакали на началничката на лагера – Велина, едра млада жена, кадър на ЦК на ДКМС, че им липсват пари от багажа. Началничката управляваше лагера с твърда ръка, но ни позволяваше и някои волности – пускаше ни да излизаме по двама-трима до Батак или близкия курорт Цигов чарк, за да си пазаруваме някои лакомства, вечер позволяваше да се прави проверката по-късно от установеното време.

Но като разбра за кражбите, събра отрядните ръководители и нареди да се вземат незабавно мерки, за да се установи извършителят на тези мерзки деяния На сбирката с нашия отряден ръководител всички обещаха да бъдат наблюдателни и да съобщят, ако забележат нещо.

А добруджанчето Иван вдигна ръка и рече: Другарю отряден, аз ще наблюдавам постоянно бунгалата – и процеди през зъби: Ще го хвана този мерзавец, другарю отряден ръководител, и ще му счупя лично ръцете! След три дни изпищяха и други, че им липсват пари. Някои от лагерниците помолиха отрядните да им пазят и левчетата за дневни нужди. Една сутрин, към средата на месеца, на сутрешната проверка началничката застана пред строените отряди и извика: – Лагерници, имаме си герой, който е разрешил неприятния случай с липсващите пари. Иван от трети отряд, излез от строя и ела при мен.

Набитото добруджанче почервеня, поколеба се за миг, но се запъти бавно към началничката, а тя го прикани да се приближи: – Пред мен, Иване! Той пристъпи още една крачка, но втора не можа, защото още докато пристъпяше, тежката ръка на Велина го зашлеви с такава сила, че Иван падна на земята. – Марш оттук, мръсен крадец, гад, за такива като теб няма място в школата, веднага изчезвай! – извика началничката. Всички в строя замръзнахме от шока на видяното. Иван стана пребледнял и се затича, залитайки и грухтейки някак си. След две минути го видяхме с раницата му да бяга към една от пътеките за Батак. Момичета от едно бунгало го видели как бърка в чантите им и пъха в джобовете си от парите им Дълго коментираха лагерниците случилото се.

Едни не можели да повярват, че активист, изпратен в национална школа, може да върши престъпления, други бяха крайно изненадани от действията на началничката, която не се замисли да прогони злосторника така зрелищно. Повече не чухме нищо за по-нататъшната му съдба…

Докато слушахме историята от Красимир, дори забравихме за питиетата. Настъпи кратко мълчание. Замислих се – бих ли постъпил така на мястото на началничката в този случай, момчето да изгоня без придружител, без да си дам сметка какво би сторило със себе си то след публичното му изобличаване по най-позорния начин… Едва ли.

*в статията е използвана илюстративна снимка

Източник:БЛИЦ/Михаил ТРЕНДАФИЛОВ/



Това ме върна в спомените от зората на социализма за едно друго вино, придобито по много нетрадиционен начин, който искам да споделя сега. Тогава беше много актуално предприятията да организират ленински съботници или бригади в помощ на селското стопанство независимо дали имахме желание или необходимите умения понякога за това. 

Даже директно бяхме прикрепяни към стопанствата в близките селища и трябваше да се включваме периодично в зависимост от сезона и вида на отглежданите култури. Така нашето предприятие беше зачислено за разпореждане към лозарската бригада на близко до града ни село. Започвахме от пролетта, когато трябваше да се подрязват лозовите масиви, та чак до късната есен, когато идваше време да се прибира реколтата. 

Доста съм се чудил как след нашата непохватна интервенция с лозарските ножици, режейки на поразия беззащитните лозички, те не само оцеляваха, но даваха дори и плод. За повечето от нас това беше един вид разнообразие и промяна на монотонното ежедневие, но не всички възприемаха с охота подобно занимание. Това бе и причината да се прибягва понякога до хитрини и варианти за осуетяване на тези мероприятия.

И така, веднъж, в очакване на няколкото автобуса пред Комбината, за да бъдем извозени до лозята, което продължи повече от два часа, последва нареждане да се върнем за преобличане по домовете си, след което да се явим отново на работните си места в предприятието?! Породи се малко недоумение за миг от смяната на курса, но все пак побързахме да се съобразим с новото решение. Може би никой нямаше да обърне внимание на този факт, ако не се беше разбрало впоследствие какво точно се бе случило. Оказа се, че група „симпатяги“ са се обадили до шефовете на ДАП-а от името на директора, за да откажат предварително заявените автобуси с претекст за отмяна на планираното мероприятие. 

Получи се малко конфузна ситуация и компрометиране в известна степен на заводското ръководство, което така и не успя да разкрие авторите, но си беше интересно като замисъл и изживяване за всички останали.А по време на гроздобера последва нова необичайна изява на прагматична находчивост, може би от същата група или други техни последователи, но с известен нюанс на винен привкус. За целта те предвидливо бяха дошли с личните си автомобили, което се допускаше за избягване претоварването на осигурения транспорт.

Задачата за нас беше да се бере узрялото грозде и да се изсипва в поставените линове на няколко места в лозето. Но тези наши колеги бяха предпочели да го пренасочат в близката горичка, където други техни съмишленици, явно предварително подготвени за това, са го смачквали и отделяли чудодейния му сок в туби от по пет, десет, че и повече литри. Така след време щяха да имат удоволствието да се насладят на вече ферментиралия благодатен еликсир.


В края на работния ден, преди да си тръгнем, бяхме проверявани да не би някой да се е изкушил да задели някоя друга чепка за вкъщи, въпреки че сортовете бяха само винени. Всеки освен храна си носеше бутилка или туба с вода за пиене, въпреки че осигуряваха такава и за миене по време и след привършване на работа. Така тубите на нашите герои не са предизвикали проява на съмнение от проверяващите и те спокойно са се отправили с тях по предназначение към следващата фаза за обработка на трофейния гроздов сок. Колко пъти са го проиграли това упражнение, не се знае, но във всеки случай достатъчно, за да си подсигурят сгряваща атмосфера в предстоящите празници.

Антон Цаневски, Велико Търново



Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време –– само за оране.

Боне Крайненецът впрегна пак Сивушка и Белчо и тръгна след ралото. Нивата му е в един хубав широк валог'. От всички страни гора и з...авет. Земята изпръхнала и се рони като захар. Той размаха копралята и извика:

– Де-е, хайде, братя!

Ехото се обади живо из гората.

Старият Белчо замаха опашка и тръгна спокойно. Сивушка – слаба кравичка, два пъти по-малка от Белчо – прави усилие и върви успоредно с него.

И ето че се редят бразда, две, три – леха... Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията и си подсвирна с уста.

– Не бързай толкоз, Белчо, че Сивушка не може като тебе... Хайде, Сивушке, хайде, слабушке, хайде, миличка... Уморихте се, ама какво да ви правя? И аз се уморих... Де-е, горе! Дале!

- Белчо, изпечен стар вол, пъхти с ноздрите и пристъпя като някой големец. Дребната Сивушка се напъва с всичка сила. Устата и се отворила, гръбнакът и се превил на кочияшка, тънката и опашка се накокържила.

Белчо пристъпи еднаж, тя – два пъти. Оплезила език – върви!

Наоколо няма,никой. Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухи съчки.

– Хайде, Сивушке, хайде, мила! – подвиква Боне и със страх гледа как кравата му все повече се уморява и губи сили.

– Стой!... Хайде малко почивка!

Уморените добичета се спряха. Боне отиде пред тях и ги замилва по челата.

– Белчо, ти от човещина не разбираш, умори много Сивушка! Нали, Сивушке? – заговори им той.

А Сивушка и Белчо спокойно и безстрастно го гледаха с тъжните си очи и дишаха тежко. От устата на Сивушка капеше пяна. Тя погледна белия си другар, погледна стопанина си и наведе жално глава.

– Що, миличка? Кажи! Тежко ли ти е? Сивушке-слабушке? Сърцето ти плаче, миличка. И днес да поработим, па утре е празник, цял ден ще си почивате. Ти какво ме гледаш, Белчо? Юнак си ти – говореше им Боне.Но Сивушка нe изправи главата си. Думите на господаря й сякаш не бяха утeшителни за нейното болно сърце. Хлътналите и хълбоци тупаха силно и бързо. Краката и трепереха.

– Кажи ми, Сивушке-слабушке, какво ти стана? – заговори уплашено Боне и почна да я милва като дете. После хвана ралото и подвикна.

– Де... хайде .. да се поразтъпчете.

Белчо се напъна да пристъпи. Сивушка направи усилие да го придружи, но не можа и той се спря.

– Де! Хайде, хайде! – викна с висок и ободрителен глас Боне.

Ехото из гората живо му се обади.

Белчо тръгна пак. Сивушка направи още едно усилие, но краката и се разтрепериха, тя се повали, падна в ярема и измуча жално.

Боне захвърли уплашено копралята, изпрегна бързо Белчо и застана смутен пред Сивушка. Тя лежеше неподвижно, с протегната шия, с муцуна, заровена в ровката пръст, със затворени очи и дишаше тежко.

– Стани, Сивушке, стани! – – освободи я от ярема Боне и почна да я вдига за рогата.

Сивушка едвам отвори очи, погледна с молба господаря си, като че искаше да му каже. остави ме да си умра спокойно, и пак замижа.

Боне се завайка около нея и не знаеше какво да прави. Нивата орана не доорана се печеше на слънцето. То едничко гледаше от небето и полекалека отскачаше от пладне и клонеше зад баирите. Наблизо нямаше никой.

Гората беше глуха.

– Хайде, Сивушке! Стани! Виж, Белчо ти се смее. Стани! Не шегувай се, мила... я виж колко е ровка земята – само за оране!

Боне хвана кравата за роговете и полека почна да я вдига. Тя запъна краката си в земята и направи последно усилие да стане, но едвам се помръдна. И отпусна пак болно главата си на ровката земя и задиша по тежко.

Боне седна прел нея, взе на колене главата и, па я замилва и зацелува по челото.

- Не прави така, миличка! Съжали ме! Слушай! Само тая нива остана. Да орем, да я доорем, после почивка... До живот няма да те впрегна. Ще порасте твоята малка Галица и ще помага на Белчо. Пък ти цял ден ще си лежиш в обора и ще си преживяш. Децата ще ти носят водица с белия медник, всяка сутрин ще те чешат, ще ти давам кърмило... Ти ще се оправиш, ще оздравееш и ще заякнеш, нали, миличка? Тогава Галица и Белчо ще орат, а ти ще пасеш на слога, ще ги гледаш и ще им викаш: работете, работете – и ще им се радваш. А вечер, като пусна Галица, тя ще те ближе и ще ти вика: добър вечер, стара майко! Стани, миличка! Стани! Хайде!

Но Сивушка се не поклати, нито отвори очите си да го погледне. Тя трепереше като трескава.Боне стана, отчупи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата и:

- На, слабушке, хапни си!

Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа.

Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.

Той пак се обърна към болната Сивушка.

– Стани, миличка! Стани, че мечката е в гората, ще дойде да те изяде! – почна да я плаши той.

После взе от колата вехто скъсано чердже, наметна се с него, влезе в гората и почна да реве като мечка и да лази на четири крака към бедната крава.

– Бау!... Ауу!... – приближи се той до нея.

Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.

Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.

Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша.

Елин Пелин/ картина "На нивата" - художник Христо Станчев, 1937 /


Най-четени👇

Популярни публикации👇