За много кратък период спиралата на живота се завърта наобратно – губи семейството си, работата си и дома си, днес живее на пейка край Операта

Йордан Панайотов е израснал в Бургас, живял и трудил се тук през целия си живот. Днес той е на улицата – бездомен и страдащ,пише Флагман.БГ

Репортер на медията го намира съвсем случайно, седнал на пейка в парка край Операта. Мъжът е на 47 години – безработен, разведен с жена от която има дете, и захвърлен на улицата - като ненужна вещ.

„Останах сам! Само китарата ми ме поддържа. От две седмици съм бездомен и живея тук – край бургаската опера. Нищо нямам – ни жилище, ни приятели, мама и татко починаха, сестра ми е в Гърция, брат ми го убиха. Работех допреди няколко седмици в София, като строител. Не ми изплатиха последните заплати. За капак днес се събудих и установих, че портфейла ми, с всичките документи вътре – лична карта, гръцка шофьорска книжка, празна банкова карта, е откраднат. И китарата ми бяха взели преди няколко дни, но ми я върнаха. Не знам какво да правя от тук нататък...“, казва пред репортера на флагман.бг  Йордан Панайотов през сълзи.

Отказвам се от тези пари, каза изпълнителят

„Нямам лични данни и пенсия! И се отказвам от 200-те лева, които ще трябва да получа. Да останат за хората в нужда! Иначе ще ме е срам!” Това заяви певецът Георги Христов, който няма никакво намерение да разчита на държавата за старините си.

Изпълнителят изрази съпричастност към всички пенсионери, които взимат минимална пенсия. Според големия изпълнител, който също като колегата си Васил Найденов едва ли ще взима повече от 200 лв пенсия, която вече е изчислил, но предпочита да откаже, пише „България днес”.

„Само се осигурявам, защото, както знаем, повечето изпълнители няма да достигнем максималния праг на пенсия”, казва Христов. Според него българинът не е свикнал да търси правата си и не знае как да го прави. Затова той продължава да се бори за промяната и за всеобщото благоденствие, както намери за добре.


„Ще продължавам своята борба с несправедливостите под една или друга форма”, заяви 55-годишния певец.

Според Христов липсата на достойни пенсии за хора на изкуството е „морално убийство”. "Какво стана с Борето Годжунов? А с останалите мои колеги, които си отидоха от този свят в нищета?”, пита Христов.

„За мен да помогнеш не е равносилно да се похвалиш. Не трябва да е така”, казва певецът, стоящ зад десетки благотворителни каузи

В момента музикантът е на турне из страната, като залите са пълни с негови почитатели.Турнето „Моят път” започна от зала 1 в НДК през април, мина през Плевен, Варна, Бургас, а на 24 септември феновете ще могат да видят звездата и в Пловдив.

„Аз съм от хората, които никога не си посипват главата с пепел. Родил съм се в България, тук публиката е създала името ми и винаги съм им задължен.

Страната ни е малка, но сме народ с голямо сърце. Трябва да се опитаме да го отворим към хората, По-добре да сме здрави и с туптящи големи сърца, които дават топлина”, споделя изпълнителят на „Черно и бяло”.

Кой е Георги Христов:

Георги Христов е роден на 28 януари 1964 г. в град София. От малък мечтае да стане певец и успоредно с обучението си в училище ходи и на уроци по музика. Първата му публична изява била когато е едва 6-годишен и леля му го качва на сцената на бар "Москва", а той изпълнява песента "Бу-бу" на Оскар Бентан. Тогава още проличават музикалните му заложби. Професионално пред публика пее за първи път шестгодишен на сцената на читалище "Раковски" на празника на училището си.

Песента е хитът на Емил Димитров "Моя страна, моя България", която той представя с акордеон. Любовта към музиката и стремежът на Георги Христов към сцената се засилват у него през годините и когато завършва гимназия през 1981г., веднага кандидатства и е приет в Държавната музикална академия, където е студент до 1983 г. Всъщност, в тези години той вече има първите си изяви и е известен в музикалните среди. Още тогава става солист на група "Такт" и през лятото на 1981 г. реализира първия си студиен запис на песента "Следи", на която по-късно прави кавър версия.

Съвсем в начaлото на своята кариера, още студент, Георги Христов гастролира в Монголия и бившия Съветски съюз с Биг-бенда на Българското национално радио с диригент Вили Казасян. Авторите, които първоначално подават ръка на младия талант, са изключително талантливите композиторки Зорница Попова и Мария Нейкова. Те написват първите му песни, с които той прави впечатление на широката общественост. Сред тях са "Всяка нежност е за двама", "Накажи ме с любов", "Ще те накарам да се влюбиш", "Дали си разбрала"... Съвсем скоро започват и участията на Георги Христов по престижните фестивали "Златният Орфей", "Мелодия на годината", "Бургас и морето и неговите трудови хора", "Пролетния радиоконкурс"...

Там печели първите си награди. 

И така много скоро младият певец с впечатляващи вокални качества завладява сърцата на публиката и привлича много свои почитатели. Не закъсняват и поканите към него за концерти в чужбина - Европа, Азия, САЩ... Постепенно певецът набира опит и самочувствие да участва на престижни международни форуми на Стария континент и в Щатите, от които четири пъти е печелил най-големите отличия - Гран При. През годините Георги Христов непрестанно обогатява репертоара си и в стилово отношение. Изпълнява както песни от течението на модерния поп - балади, диско, латино и рок, така и фолклор от различни краища на България. Правил е кавърверсии и римейкове на хитове на едни от най-големите световни звезди. И така Георги Христов пее на пет езика. Всичко това дава отражение върху вокалното му майсторство и развива въображението му на композитор и текстописец, в ролята на какъвто е създал над 50 свои песни.


Имам туристическа книжка от 5 години.Обектите в нея ми дават добра насока за това, кои места в България си заслужава да се посетят, комбинирам си няколко обекта и си правя мини екскурзии.

Била съм на много места но в Етъра ми хареса най-много.Там  съм била като дете 7-8 годишна , посетих го 30 години по-късно и ми изплуваха много мили спомени-прекрасно е там.

Кремена Маринова

А Вие, кои места посетихте и кои ви направиха най-добро впечатление?



Аушвиц или Освиенцим е комплекс от нацистки концентрационни лагери, построени и ръководени от Нацистка Германия в окупирана Полша по време на Втората световна война. Състои се от Аушвиц I (оригиналният концлагер), Аушвиц II-Биркенау (комбинация от концентрационен и изтребващ лагер), Аушвиц III-Моновиц (трудов лагер) и 45 сателитни лагера.

Аушвиц I първоначално е построен, за да държи полски политически затворници, които пристигат през май 1940. Първото изтребване на лагерниците е през септември 1941. Аушвиц II-Биркенау се превръща в основен обект на окончателното решение на нацистите по отношение на еврейския въпрос по време на Холокоста. От началото на 1942 до края на 1944 транспортни влакове водят евреи от цяла окупирана Европа до газовите камери на лагера, където биват масово убивани с отровата Циклон Б, първоначално разработена да бъде използвана като пестицид.

Около 1,3 милиона души са изпратени в лагера, 1,1 милиона от които умират. Около 90% от тях са евреи. Приблизително един на всеки шест евреи, убити в Холокоста, са заинали в лагера.


Други хора, депортирани в Аушвиц, включват 150 000 поляци, 23 000 роми и синти, 15 000 съветски военнопленници, 400 Свидетели на Йехова и десетки хиляди други от различни националности, включително и неизвестен брой хомосексуалисти. Много от тези, които не биват обгазени в камерите, умират от глад, принудителен труд, инфекциозни болести, индивидуални екзекуции и медицински експерименти.

В хода на войната, лагерът е управляван от 7 000 членове на германския Шуцщафел (SS), приблизително 12% от които по-късно са осъдени за военни престъпления. Някои, включително и лагерния командир Рудолф Хьос, са екзекутирани. Съюзниците не реагират на ранните съобщения за жестокости в лагера, а неуспехът им да бомбардират лагера или железниците му остава спорен. Поне 802 затворници опитват да избягат от Аушвиц, 144 от които успяват.

С приближаването на съветските войски към Аушвиц през януари 1945, повечето от населението му е изшратено на запад в така нареченият марш на смъртта. Затворниците, останли в лагера, са освободени на 27 януари 1945, ден, на който днес се отбелязва Международния възпоменателен ден на Холокоста. През следващите десетилетия оцелелите като Примо Леви, Виктор Франкъл и Ели Визел пишат мемоари на своите преживявания в Аушвиц и лагерът става доминиращ символ на Холокоста. През 1947 Полша открива Държавен музей Аушвиц-Биркенау на територията на Аушвиц I и II и през 1979

През 50-те години на миналия век живеех и работех като учител в Никопол. През лятната ваканция имах много свободно време и често ходех на градския плаж на река Дунав.

В един много горещ ден отидох на плажа, разхладих се във водата и легнах на пясъка да се пека. В това време дойде един нов камион „Ифа”, произведен в Германската демократична република. Шофьорът го паркира перпендикулярно на брега на реката, като задните му колела бяха влезли във водата. Натегнал ръчната спирачка и оставил двигателя да работи, защото акумулаторът бил слаб и не можел да пали. Работници започнаха да товарят камиона с пясък, а шофьорът седна да обядва.

В това време работещият двигател разклати лоста на ръчната спирачка и тя започна да отпуска. Изведнъж камионът тръгна на заден ход към водата. Шофьорът скочи уплашен да го спира. Уви! Камионът бързо потъна на дъното на реката.

Шофьорът отиде някъде и скоро доведе млади турци рибари, които са много опитни плувци. Те взеха едно стоманено въже, гмурнаха се под водата и закачиха с него камиона. На брега закачиха въжето за един трактор „Зетор”. Той се напъваше, но не можа да помръдне ифата.

Тогава два камиона ЗИС-6 се скачиха, вързаха стоманеното въже за тях, те потеглиха и започнаха да вадят потъналия камион. Показа се кабината му, предните колела стъпиха на брега. Тогава се скъса куката на камиона, за която бе вързано въжето, и той отново потъна във водата. Рибарите пак се гмурнаха и този път завързаха въжето за желязната ос на предните колела на камиона. Зисовете потеглиха и го измъкнаха на брега. Единият ЗИС го закачи с въжето и на буксир го отведе в двора на Пътното управление. Там двигателят на новата „Ифа” бе разглобен и почистен от пясъка и тинята. А виновният шофьор за наказание заплатил ремонта на камиона./Ретро.бг/

Ангел Ангелов, Габрово

Датата  - 30-ти септември. 2002 година. Понеделник. Ден, свързан с новото начало. На пръв поглед ден като всички останали. Град Пазарджик. Малко преди седем вечерта. Железопътната гара. Тихо и пусто е.
Тук обаче този понеделник поставя едно тъжно начало - начало след несправедлив край на една 74-годишна история. Краят на един живот. Скъсването на една връзка. 

На далечния седми коловоз са композирани три зелени вагона и един локомотив. След броени минути те ще заминат, обслужвайки последния влак по теснолинейката от Пазарджик до Варвара - част от линията Септември - Варвара - Велинград - Банско - Добринище. Последните пътници със сълзи в очите се качват на Малкото влакче. Те са с него в последния му курс. Малко, но верни до гроб. "Пазарският влак" никога повече няма да се върне в Пазарджик, никога повече няма да мине край къщичките на селата Главиница, Ляхово и Ветрен дол. Бариерите на прелеза ще се пенсионират - защото вече няма на кой да служат. Днес той ще умре. Влакът. Гръбнакът на местния живот. Последното "Сбогом" протича със закъснение. Сякаш нещо невидимо задържа теснолинейката още няколко минути в гарата, преди да се изгуби в тъмнината. Вятърът бавно повява и придава още по-тягостно усещане. Бавно пада нощта. Черна и студена. С последното подаване на зеления сигнал бавно релсите започват да изстиват... тихо и пусто е. Отиде си... завинаги... а може би не...

И днес, когато застана на перона, все още търся с поглед Малкото влакче. Но него вече го няма. А може би още го няма. И тялото ми изтръпва. Изпитвам ужаса от загубата всеки път, когато се доближа до там, когато го сънувам и се събудя. Затова знам, че не искам да губим повече. Както каза един приятел - човек може без един бъбрек, но без двата си не. Затова ще пазим Родопската теснолинейка, помнейки как преди 14 години позволихме да погребем една значима част от нея. Попитах хората, макар да бях сигурен - днес 98,5% от пазарджиклии смятат, че откъсването ни от Трансродопската железница, свързваща курортите Велинград, Банско и Добринище, е голяма загуба за града и региона ни.
Този тъмен последен понеделник на месец септември 2002 година трябва да поражда у нас въпроси и заключения, които оставям на всеки от вас...

В памет на Пазарджишката теснолинейка, заминала за последен път на 30-ти септември. 2002 година - около 19 ч.
Снимка:tesnolineikata.com
Автор на текста: Кристиан Ваклинов

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив