Имахте ли туристическа книжка и колко места посетихте?

Имам туристическа книжка от 5 години.Обектите в нея ми дават добра насока за това, кои места в България си заслужава да се посетят, комбинирам си няколко обекта и си правя мини екскурзии.

Била съм на много места но в Етъра ми хареса най-много.Там  съм била като дете 7-8 годишна , посетих го 30 години по-късно и ми изплуваха много мили спомени-прекрасно е там.

Кремена Маринова

А Вие, кои места посетихте и кои ви направиха най-добро впечатление?

Научете повече

Аушвиц -релсите които водят към ада

Аушвиц или Освиенцим е комплекс от нацистки концентрационни лагери, построени и ръководени от Нацистка Германия в окупирана Полша по време на Втората световна война. Състои се от Аушвиц I (оригиналният концлагер), Аушвиц II-Биркенау (комбинация от концентрационен и изтребващ лагер), Аушвиц III-Моновиц (трудов лагер) и 45 сателитни лагера.

Аушвиц I първоначално е построен, за да държи полски политически затворници, които пристигат през май 1940. Първото изтребване на лагерниците е през септември 1941. Аушвиц II-Биркенау се превръща в основен обект на окончателното решение на нацистите по отношение на еврейския въпрос по време на Холокоста. От началото на 1942 до края на 1944 транспортни влакове водят евреи от цяла окупирана Европа до газовите камери на лагера, където биват масово убивани с отровата Циклон Б, първоначално разработена да бъде използвана като пестицид.

Около 1,3 милиона души са изпратени в лагера, 1,1 милиона от които умират. Около 90% от тях са евреи. Приблизително един на всеки шест евреи, убити в Холокоста, са заинали в лагера.


Други хора, депортирани в Аушвиц, включват 150 000 поляци, 23 000 роми и синти, 15 000 съветски военнопленници, 400 Свидетели на Йехова и десетки хиляди други от различни националности, включително и неизвестен брой хомосексуалисти. Много от тези, които не биват обгазени в камерите, умират от глад, принудителен труд, инфекциозни болести, индивидуални екзекуции и медицински експерименти.

В хода на войната, лагерът е управляван от 7 000 членове на германския Шуцщафел (SS), приблизително 12% от които по-късно са осъдени за военни престъпления. Някои, включително и лагерния командир Рудолф Хьос, са екзекутирани. Съюзниците не реагират на ранните съобщения за жестокости в лагера, а неуспехът им да бомбардират лагера или железниците му остава спорен. Поне 802 затворници опитват да избягат от Аушвиц, 144 от които успяват.

С приближаването на съветските войски към Аушвиц през януари 1945, повечето от населението му е изшратено на запад в така нареченият марш на смъртта. Затворниците, останли в лагера, са освободени на 27 януари 1945, ден, на който днес се отбелязва Международния възпоменателен ден на Холокоста. През следващите десетилетия оцелелите като Примо Леви, Виктор Франкъл и Ели Визел пишат мемоари на своите преживявания в Аушвиц и лагерът става доминиращ символ на Холокоста. През 1947 Полша открива Държавен музей Аушвиц-Биркенау на територията на Аушвиц I и II и през 1979

Научете повече

Как камион „Ифа” от ГДР потъна в Дунава

През 50-те години на миналия век живеех и работех като учител в Никопол. През лятната ваканция имах много свободно време и често ходех на градския плаж на река Дунав.

В един много горещ ден отидох на плажа, разхладих се във водата и легнах на пясъка да се пека. В това време дойде един нов камион „Ифа”, произведен в Германската демократична република. Шофьорът го паркира перпендикулярно на брега на реката, като задните му колела бяха влезли във водата. Натегнал ръчната спирачка и оставил двигателя да работи, защото акумулаторът бил слаб и не можел да пали. Работници започнаха да товарят камиона с пясък, а шофьорът седна да обядва.

В това време работещият двигател разклати лоста на ръчната спирачка и тя започна да отпуска. Изведнъж камионът тръгна на заден ход към водата. Шофьорът скочи уплашен да го спира. Уви! Камионът бързо потъна на дъното на реката.

Шофьорът отиде някъде и скоро доведе млади турци рибари, които са много опитни плувци. Те взеха едно стоманено въже, гмурнаха се под водата и закачиха с него камиона. На брега закачиха въжето за един трактор „Зетор”. Той се напъваше, но не можа да помръдне ифата.

Тогава два камиона ЗИС-6 се скачиха, вързаха стоманеното въже за тях, те потеглиха и започнаха да вадят потъналия камион. Показа се кабината му, предните колела стъпиха на брега. Тогава се скъса куката на камиона, за която бе вързано въжето, и той отново потъна във водата. Рибарите пак се гмурнаха и този път завързаха въжето за желязната ос на предните колела на камиона. Зисовете потеглиха и го измъкнаха на брега. Единият ЗИС го закачи с въжето и на буксир го отведе в двора на Пътното управление. Там двигателят на новата „Ифа” бе разглобен и почистен от пясъка и тинята. А виновният шофьор за наказание заплатил ремонта на камиона./Ретро.бг/

Ангел Ангелов, Габрово

Научете повече

В памет на Пазарджишката теснолинейка, заминала за последния си път...

Датата  - 30-ти септември. 2002 година. Понеделник. Ден, свързан с новото начало. На пръв поглед ден като всички останали. Град Пазарджик. Малко преди седем вечерта. Железопътната гара. Тихо и пусто е.
Тук обаче този понеделник поставя едно тъжно начало - начало след несправедлив край на една 74-годишна история. Краят на един живот. Скъсването на една връзка. 

На далечния седми коловоз са композирани три зелени вагона и един локомотив. След броени минути те ще заминат, обслужвайки последния влак по теснолинейката от Пазарджик до Варвара - част от линията Септември - Варвара - Велинград - Банско - Добринище. Последните пътници със сълзи в очите се качват на Малкото влакче. Те са с него в последния му курс. Малко, но верни до гроб. "Пазарският влак" никога повече няма да се върне в Пазарджик, никога повече няма да мине край къщичките на селата Главиница, Ляхово и Ветрен дол. Бариерите на прелеза ще се пенсионират - защото вече няма на кой да служат. Днес той ще умре. Влакът. Гръбнакът на местния живот. Последното "Сбогом" протича със закъснение. Сякаш нещо невидимо задържа теснолинейката още няколко минути в гарата, преди да се изгуби в тъмнината. Вятърът бавно повява и придава още по-тягостно усещане. Бавно пада нощта. Черна и студена. С последното подаване на зеления сигнал бавно релсите започват да изстиват... тихо и пусто е. Отиде си... завинаги... а може би не...

И днес, когато застана на перона, все още търся с поглед Малкото влакче. Но него вече го няма. А може би още го няма. И тялото ми изтръпва. Изпитвам ужаса от загубата всеки път, когато се доближа до там, когато го сънувам и се събудя. Затова знам, че не искам да губим повече. Както каза един приятел - човек може без един бъбрек, но без двата си не. Затова ще пазим Родопската теснолинейка, помнейки как преди 14 години позволихме да погребем една значима част от нея. Попитах хората, макар да бях сигурен - днес 98,5% от пазарджиклии смятат, че откъсването ни от Трансродопската железница, свързваща курортите Велинград, Банско и Добринище, е голяма загуба за града и региона ни.
Този тъмен последен понеделник на месец септември 2002 година трябва да поражда у нас въпроси и заключения, които оставям на всеки от вас...

В памет на Пазарджишката теснолинейка, заминала за последен път на 30-ти септември. 2002 година - около 19 ч.
Снимка:tesnolineikata.com
Автор на текста: Кристиан Ваклинов

Научете повече

Когато Варна се казваше град Сталин

Разказвам ви за спомените на дядо ми, роден през 1949, в град Сталин. Ако случайно не знаете, за няколко години град Варна е бил наречен Сталин, в почит на съветския ръководител. Цели 7 години.

Когато бях малък, огромно впечатление ни правеше статуята на Сталин. Нас ни беше страх дори да я докоснем или да влезем в периметъра й. Тя беше на входа на Морската градина и през нея минавахме няколко пъти всяка вечер. Помня, че дълго време около статуята стоеше на пост милиционер, а ние преминавахме с наведени глави и в тишина.
Сталин почина през 1953, градът стана обратно Варна, но статуята оставаше. Покрай нея не дежуреше милиция повече, играеха деца и хората минаваха спокойно, но не влизаха в близкия периметър. На няколко пъти имаше вандалски актове, които бяха критично обсъдени във вестниците, а хората само мрънкаха под носа си.

Една вечер през лятото на 1962 милицията блокира цялата Морска градина. Не допуснаха никого, а на сутринта статуята я нямаше. Нямаше и обяснение, сякаш никога не я е имало. Тръгнаха легендите.

Приятели се кълняха, че с хеликоптер са я хвърлили в морето и водолази са я снимали, цялата покрита с водорасли. Никога не видях подводните снимки. Официалната версия беше, че поради ремонт я прибират на склад, откъдето тя така и така не излезе. Постепенно започна изтриването на всички спомени за град Сталин, утопичната перла на Черноморието, в която всички искаха да живеят. Само Сталин си остана почетен гражданин, а от почетната му статуя не остана нищо.

Научете повече

Най - доброто от професор Юлиян Вучков през годините (ВИДЕО)

Професор Вучков бе един  изключителен талант и интелект, но със своя си особен чар. По-скоро беше смешен, но и в това имаше харизма. Телевизията губи едно явление.

Кратка биография:

Юлиан Димитров Вучков е роден на 31 януари 1936 г. в град Варна. Завършва гимназия в Хасково и театрознание във ВИТИЗ през 1958 г. Защитава докторска дисертация в Института за литература при Българската академия на науките на тема „Българската драматургия (1878 – 1944).

Bългарски есеист, публицист, театрален, литературен и телевизионен теоретик, критик, доктор на науките. Създател, коментатор и водещ на редица телевизионни предавания. Дълго време погрешно наричан и самонаричащ се „професор“. От октомври 2012 г. – почетен професор на Университета по библиотекознание и информационни технологии, а от 2013 година – и на Университета за национално и световно стопанство. Той е един от най-ярките образи на екрана.

Завежда кабинет по режисура в Творческия дом на актьора през 1959 – 1969, а от 1969 до 1990 е главен редактор на списание „Театър“.

Научете повече